"Елинор Олифант си е супер"

Признавам си най-чистосърдечно, че първият път когато видях "Елинор Олифант си е супер" на щанда на Издателство Обсидиан миналата година, я подминах. И броени дни след това, когато ми попадна във фийда, съжалих за това решение.

Историята на Елинор Олифант ще ви накара да се смеете и ще предизвика зловещи тръпки по гръбнака ви. Тази книга е необикновен примес от забавление, топлина и тих ужас. Но няма страшно, обещавам ви, че смехът преобладава. Знам, че звучи налудничаво, като онези долнопробни филми за зомбита, които са направени като комедии. Толкова абсурдни, че усещаш как мозъчните ти клетки измират, докато гледаш. Но тази книга, макар да е адски особена, ще влезе под кожата ви и ще се настани удобно до сърцето ви, за да му прави компания. Казвам ви, не съм чела нищо подобно.

Елинор Олифант е млада жена, чието лице е белязано от белег. Но не това е причината за нейното социално изключване от обществото, нито за нейната различност. Социалните умения на Елинор са кръгла нула. Когато става дума за човешки взаимоотношения, Елинор не разбира нищичко. О, обноските й са на ниво "кралска особа", но разбирането за ежедневните социални интеракции между хората е обречено на пълна неграмотност от нейна страна.

Нещо мрачно се е случило в нейното минало, нещо свързано с майка й и с някакалъв пожар. Нещо, за което Елинор няма спомен. Знае само че това е причината да бъде поверена на грижите на държавата, а оттам и в множество приемни семейства. Докато не навършва седемнадесет години, влиза в университет и същата тази държава, която се е грижела досега за нея й дава общинско жилище. Четиринадесет години по-късно, Елинор все още живее в същото жилище, със същите мебели, отново опуснати й от дъжавата. Работи на пълен работен ден в счетоводния отдел на фима "Бай дизайн"  и просто оцелява. Съществува незабелязана от хората около нея. 

Елинор е сухарка, която не знае как да общува с хората - приема нещата доста буквално, сервира безцеремонно истината на своя събеседник и не разбира реакциите на околните. За да развиеш социалните си умения е необходимо да комуникираш с хората, да имаш социален живот. Няма как да се научиш да говориш, ако цял живот стоиш затворен сам в една стая, без да чуеш друга реч.

Този малък недостатък вкарва Елинор в редица нелепи и комични ситуации. Но това няма значение, защото Елинор Олифант си е супер. Да, вярно е, че изпива две шишета водка през уикенда, за да преживее времето до понделеник в полупиянство. Вярно, че никой не й ходи на гости, че няма приятели, а единствената й интимна връзка е предствлявала потресаващ примес от бой и изнасилвания в продължение на няколко години. Вярно е, че прекарва обедната си почивка сама и че не разговаря с колегите си освен по работа. Всичко това няма значение, защото Елинор Олифант е свикнала и си е супер. Тя е от толкова време сама, че вече е свикнала да приема този живот за нормален. Вече не се стреми към друго и смело си казва, че така си е добре.

Тогава в живота й се намесва Реймънд, новия IT служител, който бавно и полека, съвсем неусетно се намърдва в живота й. А покрай него социалните контакти на Елинор нарастват и тя започва да навлиза в света на хората. Започва с малки крачки да открива пътя към другите. Ала нищо не е толкова лесно на този свят.

Тъмна и светла страна се борят в Елинор за надмощие. Преследвана от ужаса на миналото си, Елинор не може да прекъсне връзката с майка си. Тези разговори я унищожават бавно и сигурно. Но е трудно да прекъснеш връзката с единствения човек, с когото говориш редовно. На моменти книгата ми напомняше "Добро момиче, лошо момиче" и има защо, но нека още веднъж ви кажа, че тя е много различна.

Елинор извървя дълъг път. И за мен беше истинско удоволствие да я придружа в това пътуване. Да споделя неволите й, да се радвам на успехите й и да се смея от сърце на непохватността й. Гейл Хъниман е написала нещо прекрасно. Очаквах нещо по-скоро от секцията "чиклит" - повечко романтика, малко история от миналото и голямото магическо преодоляване на проблема, но това се оказа нещо много по-различно.  Това е една история за страховете от миналото, за заблудата и за силата да се изправиш на собствените си крака отново, да вдигнеш брадичка и станеш отново част от света, в който живееш.

"Последната любов на баба Дуня"

"Последната любов на баба Дуня" е една топла и трогателна история, която ще ви накара да се разсмеете, но и да се замислите за някои неща.
Баба Дуня е една отракана възрастна жена, която се връща в родното си село Черново, години след аварията, за да ...ами за да се прибере у дома. Не можех да не се сетя за един хубав български филм - "Дърво без корен". Тези, които са го гледали може би ще ме разберат. Начинът, по който ние българите свикваме да наричаме едно място дом, да обичаме, уважаваме и да милеем за това място, е неповторим. Да имаш дом означава всичко. Това е сигурност, уют, спокойствие, любов, топлина, крепост, защита. И когато те изтръгнат от този дом, особено на стари години, ти бавно започваш да линееш, все едно си изтръгнато дърво от земята, корен, който бавно съхне. Може би затова тази старица ми влезе много бързо под кожата и се настани, бих казала, много удобно там. 

Баба Дуня живее с още шепа души в изоставеното след аварията в централата село Черново. Шепа старци, толкова възрастни, че радиацията вече няма голямо значение. И освен това до един чешити. В това малко затворено общество ще откриете всичко - интриги, шеги, снобарство, любов, уважение, сплотеност и тихи вражди. 

Баба Дуня вижда рядко дъщеря си, а внучката си не е виждала никога. И когато се връща отново в Черново е на ясно с този факт. Знае, че никога няма да види това нежно видение от снимките, които получава от дъщеря си. Ала онзи другият свят не е за нея. Той е твърде шумен, твърде динамичен, твърде голям. Убедена съм, че упоритата старица би се справила също така добре и в един немски мегаполис, но това не означава, че ще се чувства добре там - изтръгната от своя дом. 

Алина Бронски отделя над шестдесет страници на живота в селото и рутината на делника на баба Дуня. А на фона на обема на цялата книга, това е кажи-речи половината. И макар че може би на мнозина ще им се види скучновато и книгата ще получи не малко обвинения за това, тази прелюдия има своята важна роля. Тя не е просто вдълбаване в характера на героите, тя ще направи контраста  с новата ситуация, в която Алина Бронски предстои да хвърли своите персонажи. 

В селото пристига млад мъж с дъщеря си и след кратък почти безсловесен разговор с баба Дуня, се заселва в една от изоставените къщи, оставяйки впечатлението, че ще се заседят. 
Няма как това да не подраска душата на старицата. Баба Дуня е силна личност, която не е позволила на толкова много неща в живота й да я съборят. Ала сега гледайки това малко болно момиче, самотата я връхлита с всичка сила. Докато не осъзнава очевидния факт. Това малко момиче изобщо не е болно. А онзи луд човек е довел здравото си дете в район със силна радиация, която макар и да няма голямо значение как ще се отрази на един възрастен организъм, може да съсипе този на крехкото дете. 

Баба Дуня излиза извън кожата си от бяс и възмущение и му дава да се разбере. 
Ала тогава възниква нов проблем. Злополучното убийство на безотговорния баща се оказва по-сериозен проблем, отколкото всички в селото са очаквали. За броящите се на пръсти жители на село Черново се оказва огромно предизвикателство да изкопаят подобаващ гроб за тялото. И дори и не си представят суматохата, която ще настане, когато властите се заемат със случая. За прочелите задната корица на книгата не е изненада да откриете, че баба Дуня се озовава в ареста с обвинение за убийство. 
Нелепо, нали? Цялата книга оставя усещането за случаен и абсолютно нелеп развой на събитията. Но тя е такава каквато е. И ако сте внимавали по време на първата половина на книгата, ако сте опознали баба Дуня и нейните съседи, всичко ще ви се стори съвсем логично

Алина Бронски не задълбава в пространно описание на чувствата на своите герои. Но това не пречи на читателя да съпреживява техните житейските избори и да бъде съпричастен към съдбата им. Пъстри са като цветиста ругатня и ще си пробият непоколебимо път към вас. Може да не ви разсмеят, нито разплачат (с мен не успяха), но със сигурност дълго ще ги помните и ще се подсмихвате тихичко и с възхищение на борбеността им.

"Софийски магьосници" бродят по улиците и измагьосват заклинания

От мига, в който Сиела анонсираха официално издаването на "Софийски магьосници", чаках с нетърпение да достигне до мен. И съвсем кратко време след печат това се случи. Не съм сигурна, дали съм чела българско фентъзи досега. Не мисля. Може би затова я чаках така жадно. Или заради страхотната корица. Или заради готиното заглавие. Или заради самата идея да преследвам магията по улиците на София, да ги преоткрия отново, докато се лутам насам-натам заредно с героите в книгата. Причини да я искам не ми липсваха. 

Отдавна исках да прочета нещо такова - свежо, българско, магично, завладяващо приключение.

Запознайте се със Свилен, Белота и Изаура ядрото на магическата групичка, което обича да се събира в "Гладната Сврака" - единственото място, където всички са магьосници и никой няма право да прави магии. Златното трио се наричат още Зорници - магьосници, които използват силата си, за да правят добро. Те са в постоянен конфликт със Здрачниците. Едва ли е нужно да ви казвам, че това са мьосници, които практикуват черна магия. Конфликт стар като света. И когато Зорници започват да изчезват безследно, подозренията, разбира се, падат върху Здрачниците. А причини не е като да липсват - съвсем тривиални, разбира се. Да хвърлим вината върху злите магьосници. Цялата книга е плетеница от клишета ( в добрия смисъл на думата) и разчупени идеи, а за капак и абсолютно идеалните и перфектно пасващи магични имена  ...на всичко - на улици, на заведения, на магии, на заглавия на книги, на заклинания, на хора и животни (сигурно нямаше да мога да измисля и две от тях, ала в момента, в който ги прочитам, знам, че са перфектни).

А сега се запознайте с Бриян - дребен джебия, който използва уменията си, за да краде дребни пари от хората в рейса.  Млад, самоук и брилянтен. Когато Свилен го открива по време на една от малките му акции в градски транспорт, не очаква момчето да се окаже толкова надарено.  Като всеки магьосник, Свилен е задължен да спази клетвата си и да пробуди младия магьоник. Така се превръща в негов пробудник и ментор, докато момчето не си избере специалност и официален ментор.

Бриян не е обременен от преразсъдъците на възрастните магове, защото за разлика от повечето, той не е бил пробуден в ранна детска възраст, както се случва обикновено. И сега вижда света на магията за пръв път, с нови очи. Очите на млад мъж. Предтои му да открие тайнства и заклинания, вътрешни светове, яките цветове на магията, светът на зорниците, здрачниците и стихийните магьосници.

И просто не мога да пропусна най-очарователната част от цялата книга - Морков, неговият верен приятел и хамстер. Е, Свилен не спира да го нариша мишка или плъх, разбира се, но това не го прави по-малко готин. Морков и Бриян комуникират на свой собствен език и се разбират чудесно, с по един поглед. Не се заблуждавайте, хамстрите може и да изглеждат глупави и вечно гладни гадинки, но Морков има много тънко чувство за хумор, обича сарказма и очевидно морковите. Да, морковите са му любими. И, разбира се, след като си хапнеш моркова, как да не му удариш и една хубава дрямка.

Много заклинания и интригуващи идеи се крият сред страниците на "Софийски магьосници" - самозарастващо билетче, магически книги, които ти показват само това, което търсиш, прашни книги-игри, които наистина те отвеждат в един друг свят, където се биеш с дракони, тролове и какви ли не други чудовища и още много други чудатости. Магии и вълшебства дебнат от всеки ъгъл и глуха пряка на София, но само посветените могат да ги видят. 

Но магичния свят е заплашен. Нещо или някой избива магьосници. Бриян се лута между зорници, здрачници и стихийници, докато накрая не обединява всички заедно в борбата с неизвестното зло.

Мартин Колев създава закачливи и запомнящи се образи. Искам в продължението да се потопя още по-дълбоко в света на софийските магьосници. Искам да посетя отново "Гладната сврака" и "Прашния сандък". Искам да се озова отново на шестте кюшета. Икам да науча повече за миналото на Белота и Изаура. Искам да науча повече за здрачниците. Искам да видя пред какви препятствия ще постави Бриян и неговите опекуни и с какви нови заклинания и чудатости ще ни срещне. И определено искам да прочета повече диалози с Морков, били те безмълвни или не.

Брит-Мари беше тук

С тази книга изпратих старата година и посрещнах новата, дочитайки последните няколко страници в новогодишната нощ в леглото, по-точно в новогодишното утро след като приспах малкото зверче.

Книгите на Фредерик Бакман са като свой собствен жанр. 

След огромния успех на Уве, която каресах наистина много, "Баба праща поздрави и се извинява", признавам си, някак не успя да ми влезе толкова под кожата и да ме грабне. 

И сега с "Брит-Мари беше тук" Бакман изравнява резултата. Тя е като комбинация на различни елементи от предишните две.

Брит-Мари, която вечеря в шест, защото така правят цивилизованите хора. Брит-Мари,която доста често сумти и въздиша, но винаги добронамерено. Брит-мари, която с педантичност ще изисти цялото помещение с бикарбонат, защото все пак не сме животни, за да живеем в мръсотия. 

 Изобщо Брит-Мари е поредният особен персонаж на Бакман след сърдития  Уве и щурата баба на Елза. И с всичките си странности, Брит-Мари просто ни влиза под кожата, тя е човекът, който не бяга от обещанията си, човекът, който винаги ще бъде там, за да подкрепи обичните си, човекът, който ще изрине света, за да помогне с каквото може. Брит-Мари с нейното огромно сърце, преливащо от любов, което има нужда да я сподели с някого. Брит-Мари, която чудесно осъзнава, че животът ни има смисъл, когато някой се нуждае от нас. И това е нейната двигателна сила. Тя е там, където се нуждаят от нея, за да протегне ръка, за да изслуша история, за да се напие. ако трябва безпаметно, а на другия ден да разправя наляво-надясно, че е болна от грип, просто за да сподели с приятел болката му и кратък момент на слабост. 

Колкото и да е странна, всеки от нас иска да има по една грижовна Брит-Мари в живота си, на която винаги може да разчита. и със сигурност всеки от нас е имал по една Брит-Мари, която някога някъде в миналото, настоящето или бъдещето си е пренебрегнал, обидил, защото е различна, не е разбрал, защото тя оформя света по свой начин.

Брит-Мари се закача за зрънцето доброта в нас и расте около него, обгрижва го, закриля го и цъфти като пролет в душата. Просто трябва да я допуснем до себе си и да я обичаме, каквато е. 

В денонощната книжарница на мистър Пенумбра се случват мистериозни неща

"Денонощната книжарница на мистър Пенумбра" се оказа странна смесица между "Градът на сънуващите книги" със своето настървено търсене към познанието, към чистия талант и изкуство, неопетнени от издателски бизнес, техника и фалш и трилогията на Карлос Руис Сафон "Сянката на вятъра" с потайните членове на мистичната б

иблиотека, до която само избраните биват допуснати. 

Но тук има и още нещо, освен тази мистика и прахоляк.
Това е една книга, която обединява двете страни на един ожесточен спор - хартия или техника. Откакто електронните четци и издания станаха достатъчно масово разпространени и лесно достъпни, читателите не спират да се препират кое е по-добро - лекотата на цял рафт книги в джоба ти или тежестта на страниците в ръката ти, докато четеш вечер в леглото. Не ми излиза от ума онзи комикс с таблета и книгата, в който таблета обяснява на хартията, колко е остаряла и как едно драсване на кибрита и Пуф! нея я няма, и тогава най-дебилно книгата натиска копчето за изключване на машинката и приключва спора. И всеки път като се сетя, злорадствам тайничко. Но това не е моментът за задълбавам в личните си пристрастия. 

Не и с тази книга. Тя съчетава технологичния прогрес в литературата и старомодната визия на книжарниците/библиотеките със своите високи до тавана рафтове и прашни дебели томове. Но без да е излишно претруфена, помпозна и романтична. Както казва господин Пенумбра, заговорим ли за мирисът на книгите, значи сме изгубили посоката. Историята е едно доста стройно и целенасочено приключение, което започва мистериозно в една денонощна книжарница, която не е точно книжарница, защото хората по-често заемат книги от нея, отколкото купуват и постепенно се заплита, разкривайки детайл по детайл пред очите ни търсенето на едно изгубено познание. Търсене, на което мнозина са посветили живота си. А отговорът в края на историята се оказва съвсем простичък. Голямата мистерия е разбулена и героите разбират, че понякога пътуването се оказва по-важно от целта. 

Без претенциите за нещо грандиозно "Денонощната книжарница на мистър Пенумбра" е едно леко и приятно четиво,което потапя читателя в магията на два различни свята и изплита от нея едно чудесно приключение.

Ще се измъкне ли Кронос от наркотиците?

Кронос. Тоя нещастник!
Ми много е добра. За пръв път чета книга на Юлка. Още една от придобивките ми на Пролетния панаир заедно с "Макс. Всичко на макс". И като ги прочетох на един дъх ме доядя, че не съм взела и предишните две от поредицата. Нищо. Скоро ще я поправя тази грешка.

Юлия Спиридонова е написала една адски откровена книга, което може би е и ключовата съставка, за да се получи накрая толкова добро книжно блюдо. Кронос е доста интригуващ образ сам по себе си - самоироничен, откровен до болка, депресиран и очевидно съвсем наясно с текущата ситуация. Истината е, че никога съм нямала приятел наркоман, така че не бих могла да знам, доколко нишката с осъзнаването е реалистична. Но именно това е нещото, което най-много харесах в цялата история - вътрешната борба на Кронос с чудовището. Ясното съзнание, докъде води пътя, по който е тръгнал, разбирането и осъзнаването на фактите такива каквито са - нещастията, които причинява на майка си, сивотата на задънената улица, в която се намира, тъгата и потисничеството на неизпълнените обещания, които дава всеки път и неспособността му да се измъкне от тази дупка. Въобще "пълен нещастник". Но без значение какво мисли за себе си и какво мисли, че мислят другите за него, Кронос е заобиколен от хора, които искат да го подкрепят и да застанат до него в тази борба.
И въпреки цялата тази грозна картинка, Юлия Спиридонова разказва една дълбока, но много лека за четене история. С хумор, който те кара действително да се смееш на моменти, а през останалото време усмивката почти не слиза от лицето ти.
Страхотна е - динамична, младежка, кипяща от енергия. Препоръчвам цялата поредица. Аз ги започнах малко наопаки, но скоро ще наваксам с Батори и Тина.

Детективът скелет магьосник

По странен начин се променя светът, когато наближат коледните празници. В currently read листата ми се мъдрят няколко заглавия от известно време насам, но единственото, което помръдва е Скълдъгъри Плезънт. Сериозните ми четива забавят все повече своя ход и ми се струва, че накрая ще ги изоставя за началото на другата година.

Скълдъгъри Плезънт от друга страна се оказва точно това, от което имам нужда - динамична, забавна, неочаквана, нестандартна и наистина сладка. И върви идеално с почивните дни вкъщи през печката. Преди все я заобикалях, смятайки я за една от ония ужасни детски мании за вампирски или зомби тийн глупости. Е, оказа се детска, но какво пък, тоилкова детски книги прочетох в последно време (и ми харесаха), че какво пък! Ще си я чета. Харесвам светът, в който ме въвлича Дерек, харесвам приключенията, които споделям със Стефани и Скълдъгъри, харесвам хуморът, с който е написана книгата. Наистина разтоварващо и с много настроение.
Не виждам особен смисъл да разказвам повествованието, защото както обикновено повечето вече са я чели много преди мен, но ми се искаше да споделя впечатления и да припомня за съществуването й сега в почивните дни. Може би и с други ще си правим компания в очарователния свят на Дерек.

Определено планирам поредицата да се превърне в коледното ми четиво.

Любовен елексир в писма

Фина, елегантна размяна на писма между Адам и Луиз. Една двойка, превърнала се в две единици. Или може би не съвсем. Писмата им разнищват въпросите за същността на любовта - нейните измерения, поприще, проявления, дори и някои алхимични свойства. Думите на Ерик-Еманюел Шмит се леят леки и плавни като перце, разкривайки пред читателя двете половини на самата любов. Диалогът носи настроението на игра на топка, която децата си подхвърлят един на друг. Някъде всред страниците спрях да внимавам как са подписани писмата. Позициите на бившите любовници се променят толкова бързо и с такава лекота, че някак без да се усетя излизам от рамките на половите и поведенческите стереотипи и тяхната принадлежност. Новелата позволява дори да разгледаме любовта като химично съединение, като експеримент, като емпирични данни, но и като мъгляво магьосническо заклинание.

Наистина леко и приятно изживяване. А нищожният обем, едрият шрифт, идеята и наистина майсторския диалог, който изгражда Шмит, я правят чудесно вечерно четиво.

Ръководство на загубеняка за Спасяване на Кралството

"Ръководство на героя за Спасяване на Кралството" е една доста забавна, лека, дори бих казала лековата и свежа история, без да има претенции за особена оригиналност и абсолютно никаква задълбоченост.

Книжка с картинки. Картинки, които по съдържателност и стил не се различват много от текста. Приятни за окото, не дотам оригинални рисунки в стил Рапунцел на Дисни. Но пък, рисунките са си рисунки, внасят широта в страниците.
Поздравления за оформлението на самата книга - достатъчното пространство между редовете и големите маргинали в четирите края на страницата позволяват на текста да диша. Хубаво голямо заглавие на всяка глава, започващо на нова страница. Приятна за окото корица - изпълнена с цвят и игра, подсказваща точно в какво се забърква човек,когато посяга да я отгърне.

Както вече и сами сте се досетили от описанието на задната корица, повествованието се завърта около принц Дънкан, принц Лиам, принц Фредерик и принц Густав или казано иначе принц Прекрасен - това е за бардовете и за тези, които не се интересуват от подробности. Но какво са принцовете без онези претенциозни създания техните любими принцеси, а понякога и не толкова любими.
Кристофър Хийли взима четири класически приказки за основа и изгражда върху тях една симфония на издънките, абсурдността, смеха, късметът и героичните пориви на принц Прекрасен, който постоянно се опитва да спаси своята принцеса, без тя всъщност да има каквато и да било нужда от спасяване. Но като един верен магнит, техните пътища постоянно се пресичат, за да може принцесата да измъкне Прекрасен от някоя и друга каша. 

Забавно и леко четиво, към което няма да посегна втори път, но което пък ме накара да се усмихна не веднъж и дваж.

Светът на издателите в града на сънуващите книги

Сега започвам това. Пак купено отдавна и спотаено на рафта с непрочетените книги, оставено да чака своя час. Сигурно мина година откакто я извадих от торбичката на Orgon след Панаира на книгата и го подредих там. 
Започна перфектно. Първите два абзаца категорично ме накараха да зарежа работа, без да му мисля за последиците. Признавам че имаше 20-30 страници в началото, когато след този ефектен старт, ми се сториха някак бавни, мудни, толкова извън очакванията ми. Бях на косъм да си кажа, че явно съм се объркала нещо, но все пак стиснах зъби, излязох да изпуша една цигара с книгата в знак на помирение и добра воля и може би малко като подкуп. И като че този подход сработи. Историята бързо започна да изглажда разногласията си с мен и постепенно да заплита обещания възел от първите два абзаца.
И за втори пореден ден мисля да парясам работата и да си чета...

Не знам, не знам откъде да започна. Ако не знаех, че има толкова много почитатели, щях да реша, че в мен има някакъв проблем. Имам чувството, че като си позволя да спомена едно или друго, ще бъде незаслужена обида към всички останали идеи в книгата, които няма да съм споменала. А да успея да спомена всичко, което ми е направило впечатление в този книжен рай, е като да ви прочета цялата книга.

Чета и потъвам в света на Валтер Мьорс. Потъвам. Потъвам. Потъвам дълбоко в думите, в ръкописите, в катакомбите. Потъвам в Неговището, потъвам в примамливия свят на Книгосъзданията. Потъвам там, където въздухът е толкова разреден, че ми се налага да изпълня дробовете си с книги и подобно на обителите на тези страници да започна да се изхранвам с книги. Потъвам и не искам да изплувам. И тъкмо когато изглежда сме стигнали оптималната дълбочина на приключението си, тъкмо когато вярвам, че сме загубили и последното си убежище в този суров, чудодеен катакомбен свят, ставам крайно напрегната и нетърпелива, защото Змей Митоблудни най-накрая се изправя пред Хомунколос, или както ония жалки създания на повърхността са го кръстили - Кралят на Сенките. И пред очите ми най-накрая се разплита възелът, който авторът така старателно стегна в началото на книгата.
Не ми трябват рисунки, за да си представя величието на Хомунколос, нито да чуя смехът му, за да знам точно как звучи - шумолящо, книжно, като потрепната, намачкана или дори скъсана стара, дебела хартия. И дори в минутите, когато присъствието му заплашва да убие безмилостно моят спътник, аз не мога да се насиля, да не бъда запленена от него. Оставям се думите му, да разкажат историята си. И продължавам да потъвам - този път в душата на този отдавна изгубил живота и светлината си творец.

Не съм от онези хора, които могат да четат бавно. Не спя нощем, после ходя болна на работа и нямам търпение да се прибера, за да забия нос в книгата. Чета по няколко книги наведнъж. Но .. с тази беше различно. Трябваше ми невероятен самоконтрол, за да не я изгълтам за две нощи. А не бива. Някак си не беше правилно да изгълтам така ненаситно това пътешествие. На моменти се ненавиждах заради това решение - особено вечер, когато оставях книгата настрана и гасях лампата. Разбира се, поврътвах се известно време в леглото, овладявайки импулса да посегна към книгата и лампата. Но ми се стори правилно.

Тази книга е много повече от една прекрасна фентъзи история, която впечатлява с препратките и особеността си. Тя е като жива карикатура на издателския бизнес - на писателите, редакторите, печатарите, книжарите, авантюристите. Това е история, която се присмива и същевременно плаче за тях. Прекрасна изработка!

Поздрави от баба

Наложих си да я чета на порции, бавно, по лъжичка, защото просто не исках да свършва за броени часове, както се случи с Уве. Затова я взимах с мен в метрото и уговорката беше да прекарваме времето си заедно само там...Къде ти?! Този план издържа едва няколко дни. Още в петък вечер моя милост се прибра, залепи се за книгата и не откъсна поглед, докато не затвори корицата.

Грешно е да се разказва тази история. Грешно да е дават спойлери. Грешно е дори да се чете задната корица, защото това което пише там е толкова малко - крайно недостатъчно.
Чета и просто не мога да остана настрана от живота на Елса и майсторската манипулация на баба й. 

Приключенията ме повличат едно след друго, без да ми оставят и капчица дъх. Това е една от ония истории, които те сграбчват още в първото изречение, натъпкват ръцете, че и бузите ти, с канелени кифлички и вкусни сънища и те повличат в един свят изпълнен с обич, топлота и уют.
Ужасно е, вече минаха два, почти три дни, откакто съм я прочела, а още не мога да сляза от предната седалка на Рено, нито да спра да усещам мокрия език на ворша върху бузата си. Не мога да изкарам от ума си Брит-Мари, която непрестанно изтупва невидими трохи от блузата си, нито Вълчето сърце, което постоянно трие ръцете си, сякаш има нужда да изкъпе в алкогел. Няма начин.

Обичам топлотата, с която авторът разкрива историите на своите герои, обичам нюансите на всеки характер, откроявайки го черно-белите картини, обичам острият ум на Елса и сговорчивостта на ворша, обичам Седемте кралства, приказките, битките, млякоръжието, бурканите със сънища, гардероба ...
Не е правилно състоянието, в което ме остави тази книга. Не бива така.

Цветът на "Човек на име Уве" - Ричард Бакман

Вероятно повечето вече познавате Уве. Аз се запознах с него едва преди няколко дни. Второто ми толкова спонтанно решение да купя книга, за която не знам нищо, освен ...едно мернато добро ревю някъде. Не разчитам на ревюта, защото обикновено не познавам човекът, който ги пише, не познавам и книжните му вълнения. Вярвам, че всеки има свои предпочитания към книги и не може да се отърси от тези си пристрастия дори или най-вече като пише за тях. И не намирам нищо лошо в това.
Не знам, дали да ви представям Уве. Няма и смисъл, Бакман го е направил много добре.

“Беше ѝ направил библиотека и тя я напълни с книгите на хора, които бяха изписали страница след страница за чувствата си. Уве разбираше нещата, които можеше да види и докосне. Цимент и бетон. Стъкло и стомана. Инструменти. Все неща, които са ти ясни. Разбираше от прави ъгли и брошури с ясни инструкции. От сглобяеми макети и чертежи. От неща, които можеше да нарисува на хартия.
Той бе от хората, които бяха наясно с всичко, което е черно на бяло.
А тя беше неговият цвят. Тя беше всичкият цвят, от който той имаше нужда.”

Но истината е, че Уве винаги е имал свои цветове - преди, със и след Соня. Неговите цветове са по-дълбоко. Отвръща с досада или ядна реплика, когато някои палав лъч изпълзи от топлото му сърце и си позволи да озари лицето му пред други хора. Но ги има в себе си. Няма друг начин. Няма начин човек без цвят да проумее тези на останалите. Не би могъл да оцени и обикне усмивката на Соня, смехът на тригодишното, упоритостта на Бременната, некадърността на Дългия.

През цялото време, докато четях книгата, не можах да се отърва от натрапчивото чувство на нещо приятно познато. И така докато не я довърших снощи и не прочетох и задната корица, когато видях споменът за какво ме преследваше през последните два дни - очарователното превъплъщение на Джак Никълсън в "Колкото толкова"