"От кръв и пепел" - Дженифър Л. Арментраут (Ревю)

 

Заглавие: "От кръв и пепел"

Автор: Дженифър Л. Арментраут

Издателство: Егмонт

Превод: Цветелина Тенекеджиева

 

Брой страници: 560

Година: 2021

 

Може би познавате Дженифър Л. Арментраут като автор от поредицата й "Лукс". Аз не мога да кажа същото за себе си, въпреки че преди години започнах и дори прочетох първите три книги от въпросната поредица. Или поне така твърди Goodreads. А аз съм склонна да вярвам на машините повече отколкото на собствената си памет. Същата тази памет е съхранила много блед и незначителен спомен за "Лукс" като доста посредствена поредица.

Не такъв е случаят с "От кръв и пепел". Не знам, дали Дженифър Л. Арментраут е израснала заедно с творчеството си. Или може би не уцелих правилния момент за "Лукс". Каквато и да е причината историята на Попи и Хоук ми хареса. Дотолква, че с нетърпение поръчвам тутакси и "Кралство на плът и огън".

Поръчах я съвсем небрежно заради отпуската си. Без особени очаквания. Четеше ми се нещо, което хем да ме разтовари, хем да ми създаде настроение. И я прочетох за две вечери. Което  беше доста противопоказно, защото основната идея на това да не ходиш на работа, е да се наспиш. Но пък от друга страна, кога иначе може да си позволи човек да чете досред нощите. 

И  тъй като в първата книга Дженифър Л. Арментраут обърна повече внимание на обстановката и въвеждането на героите и историята, ще се фокусирам върху Попи и Хоук. 

Попи, на галено от Пенелъфи е по-добре позната като Девицата. Да бъде Девицата е нейният живот. Единственият, който познава. И не оsобено приятен. Девицата е свещена. И заради това няма право да разговаря с никого, да се обвързва, да се забавлява, да се учи, да има хоби, нито да показва лицето си. Животът на Девицата не й принадлежи, в пряк и преносен смисъл. До денят на нейното Възнесение, когато ще започне нова ера. Това не ви говори нищо сигурно. Няма проблем. И на мен все още нищо не ми говори. И както се оказа после не е проблем. Или поне според авторката. Абсолютната липса на яснота около Ритуала и смисъла на Възнасянето, е оправдана с един от ключовите обрати в края на книгата. Така че ако вече сте започнали, имайте търпение, дочетете си, няма да ви спойлвам. 

Попи обаче не е толкова безпомощна, колкото изглежда. Нито толкова покорна, колкото се очаква от нея да бъде. 

 

Двойнственият живот, който води, измъкванията от двореца, бойното обучение, тайничкото използване на дарбата й, всички тези малки бунтове са нейният отчаян опит да почувства поне за миг, че има някакъв контрол над собствения си живот. Тази борбеност и белезите, които Попи носи и продължава да получава успяват да компенсират донякъде факта, че образът й е доста захаросан. Попи е идеална, тя е красива, жертвоготовна, добра, мила, състрадателна, чистосърдечна и всякакви други суперлативи, каквито могат да ви дойдат на ум. Дотолкова, че чак е леко дразнещо как се самообвинява за някакви неща, върху които очевидно няма контрол, камо ли да носи вината. Но въпреки нарушения баланс в образа й, Попи е страхотен провокатор. Устата, саможива и пълна със саркастични отговори, които могат да ти стоплят сърцето и да разчупят самообладанието и на скала. Девицата си тежи на мястото. 

 

Това, което женската аудитория несъмнено ще оцени е Хоук. С изваяно тяло, тъмен поглед и усмивка, която не достига очите. Да живее клишето, изобщо не се оплаквам! :) И въпреки че играе от отбора на добрите, Хоук си е лошо момче от глава до пети. Той е чаровен, опасен, арогантен и много властен. Хоук и самодолната му усмивка разчупват образа на Попи, превръщат я в живо момиче с копнежи, терзания и объркани мисли. Свалят ореола на перфектната Попи и я увличат в своята игра, изплетена от неприкрит сарказъм и горещи думи. 

Дженифър Арментраут е майстор на непризнатата любов. На всички ни е ясно, че по някое време Хоук и Попи ще капитулират, но напрежението преди това те кара да си казваш "колкото по-късно, толкова по-добре". Признавам си, позавъртях малко очи на някои от най-захаросаните сцени, но и много се забавлявах. А и самият факт, че четох до малките часове на нощта е повече от показателен. 

Оставам с ясното усещане, че това беше просто уводът на една история, на която й предстои те първа да се разгърне в целия си мащаб. Така че започвам без да му мисля  втората книга "Кралство на плът и огън", която за мое огромно удоволствие вече е в кницарниците.

"Десет слепи срещи" - Ашли Елстън (Ревю)

Заглавие: "Десет слепи срещи"

Автор: Ашли Елстън

Издателство: Ибис

Превод: Боряна Даракчиева

Брой страници: 272

Година: 2020

Не съм чела романтична коледна история от години. Особено пък по Коледа В последните години използвам почивните дни по празниците, за да наваксам с по-тежките четива, за които не е останало време през годината. И тъй като това се превърна в своего рода традиция, реших тази зима да разнообразя или иначе казано да постъпя като нормалните хора и да се отдам на безоблачно празнично настроение с леко и забавно четиво, с топъл чай и пухкави чорапи. Така де и на мен ми се полага. И "Десет слепи срещи" се оказа идеалното четиво за този мод. И преди да пристъпя към същинската част искам  да отбележа, че определено българската корица ми харесва най-много. Улавя коледния дух и топлината на празниците. Много е сладка. Харесва ми и решението "десет" да бъде изписало словом, а не с цифра.

Историята се завърта около коледните празници и Софи, която къса с гаджето си Грифин броени дни преди ваканцията. Да се разделиш с половинката си, преди който и да е празник, е едно от най-прецаканите неща, които може да ти се случи. И определено може да ти скапе настроението. А точно преди Коледа да разбереш, че гаджето ти далеч не очаква с такова нетърпение като теб времето, което ще прекарае заедно и че дори е леко разочарован, когато разбира, че си си освободила още време специано за него. Това си е двоен удар. Всъщност голямата тъга идва от прозрението, че очевидно не гледате в една посока. Софи и Грифин са последна година в гимназията. Ученическите години приключват, следва нов етап от живота им, а те са вече от известно време заедно. Софи смята, че връзката им е улегнала и могат да пристъпят заедно напред в живота и в големия свят, който ги очаква. Да си пазят гърба един друг, да навлязат в непознатото заедно. Но изглежда на Грифин му идват малко в повече задълженията и с типичното за някои хора усещане за края на нещо значимо, му се иска да го отпразнува подобаващо, да отчете този граничен момент с нещо повече от висене вкъщи с гаджето. Да се позабавлява. Което изглежда няма как да се случи в така разумната му връзка със Софи.

Това чувство е обръщало не един и два живота с главата надолу. Понякога всичко опира до времето. Всеки от нас познава рутината в една по-дълга връзка. Отношенията вече са станали сериозни, чувствата за се доказали и като че ли нуждата да се правиш на глупак в името на другия се е поизтъркала. Няма нужда от смели решения, нито от изненади. Достатъчно е просто да си буташ камъка по нагорнището и да не излизаш от вече установения римът помежду ви. 

Софи е наранена, разочарована, ваканцията й е съсипана, а вече е късно да замине с родители си и да бъде до сестра си, за да я подкрепи в последни дни преди раждането на първата й рожба. Остава й единствено да се придържа към плана си и да прекара Коледата при баба си и дядо си заедно с останала част от шумното си семейство. 

Но когато си се родил в голямо и шантаво семейство, шансовете да те оставят на мира да си ближеш тихичко раните, са крайно нереалистични. Така че щурата й баба, предизвиква Софи и предлага да й уредят десет слепи срещи. Защото нали клин клин избивал. Това оперделено не е първото желание на Софи за празниците, нито второто, дори не е и последното. Тази абсурдна идея се нарежда в нейната класация някъде много след последното място, но кой ли я пита. Докато се усети и списъкът  е готов. Всеки роднина и приятел си заплюва по един ден, в който да й организира сляпа среща. А за Софи не остава друго, освен да се моли на по-малко изцепки и поне да опита да се забавлява. 

Ох, не знам за Софи, но аз много се забавлявах. Всичките й срещи бяха "запомнящи" се, някои неловки, други нелепи, трети - ужасни, но определено много забавни за страничните наблюдатели. Не липсваше и онази характерна за коледните празници семейна топлина, която те обгражда с меките си нишки. А аз имах нужда точно от това, особено след тази особена година. Няколко вечери, в които да се отпусна, наслаждавайки се на нейната история. Да се посмея. Да загърбя поне за няколко дни мизантропското си настроение и просто да се отпусна. Да си говоря глупости с приятелки по телефона, да си нося смешните коледни пуловери и да прекарвам, непредвидени за тази цел, части от деня в леглото с чаша топъл чай. Ей, така, напук на всичко. 

***Благодаря на Издателство Ибис за подареното настроение! ***

"Дом на пръст и кръв" - Сара Дж. Маас (Ревю)

 

           Заглавие: "House of Earth and                         Blood" / "Дом на пръст и кръв"

    Автор: Sarah J. Maas / Сара Дж. Маас

    Издателство: Bloomsbury publishing

    Брой страници: 803

Година: 2020

Повече от видно е, че говоря с пристрастие за книгите на Сара Дж. Маас. Харесвам нейния стил на писане, както и историите, които ражда въображението й от мига, в който случайно си купих "Стъкления трон" преди години (съвсем повърхностно решение впрочем - само и единствено заради корицата) и я зачетох броени часове по-късно в метрото. 

Четох едно интервю с нея, в което сподели, че е възможно читателите й да предвидят някои от многобройните обрати в книгата. Вярно е. Не всички. Но наистина имаше няколко предвидими завои, защото и тя като повечето писатели си има някои специфични за нея особености в стила на писане и изграждането на сюжета. Но тази миниатюрна предвидимост не разваля удоволствието, нито напрежението, което систематично се натрупва. Тя се изразява по-скоро в близост на автора с читателите, които са извървели пътя на книгите й заедно с нея. 

Животът на Брайс не е цветя и рози, но има приятели, семейство, което е я обича, добре платена работа (по специалността си) за могъща магьосница  и достатъчно време за купони. До момента, в който някой не избива по брутален начин приятелите й. И малкото сигурност и радост в живота й отиват по дяволите. Две години след фаталната нощ, която преобъща живота й, се оказва, че предполагаемият убиец е невинен по това обвинение и отново не е ясно, кой е виновен за смъртта на нейните приятели. А Гурбенаторът архангел възлага на Брайс задачата да разкрие убийствата заедно с неговия личен роб Умра Мортис - Хънт Аталар, ангелът, от когото всички се боят, личният наемен убиец на губернатора, мъжът за когото се разказват легенди. Хънт има повече прякори от самия градоначалник, всичките до един известни и напълно заслужени. 

Двамата са ужасен отбор. Речникът и цапнатата уста на Брайс могат да съсипят нервите и здравия разум на всеки нормален човек, честно казано, вярвам, че могат да съсипят и нездравия разум на който и да било човек, малак, ванир или каквото и да е друго същество, което населява страниците на Лунния град. 

А това означава мно-о-о-о-го смях за читателя. Представете си го Умра Мортис в цялото му великолепие, смъртоносен, сериозен, огромен, страшен и много, ама много недоволен от настоящето си назначение. И слабичката, червенокоса Брайс, която може и камък да извади от кожата му, която не може и на йота да търпи някой да й казва какво да прави, как да се пази или недай си боже какво да не прави. Ето това би бил края на света. Някой да каже на Брайс нещо и тя да го послуша. 

Придружено с много фръцвания, въздишки, сумтене и ръмжене, действието се развиваше динамично и много игриво в по-голямата част от книгата. И макар че наистина имаше няколко предвидими обрата, все пак Сара Дж. Маас е оставила и доста преднамерено скрити изненади, които разгръщат потенциала си едва в края на историята, придавайки на историята мащаб, какъвто лековатата криминална, макар и доста кървава, сюжетна нишка в началото на книгата не бих казала че има. 

И като говорим за мащаб, тук е моментът да спомена, че това е едно от нещата, които ми направиха най-силно вечатление. Предишните две поредици на Сара Дж. Маас започваха като изолирано събитие, което с течение на книгите добиваше размерите на малка Вселена. Имам усещането, че в Лунатион се е опитала да събере целия свят, които иска да съгради, пък и макар и по-голямата част от него да е просто бегло спомената, което е и разбираемо предвид десетките раси и видове, които се навъртат между страниците. 

Игралната площадка е голяма, фигурите многобройни и предполагам, че по нея ще подреждаме следващата партия шах. Но пък може и да останем изненадани. В крайна сметка едни от най-любимите ми персонажи на Маас влязоха на сцената книга-две по-късно. 

Има и нещо друго, което аз лично не успявам да смеля много добре. Лунатион се рекламира като първата книга от новата поредица за възрастни на писателката. Но като изключим малко по-ясните очертания на любовната нишка в книгата, не виждам причина предишните й две поредици да стоят на друг рафт. Историята е жестока, кървава и на места брутална, добре уравновесена със саркастични диалози и разтоварващи закачки, които олекотяват малко тежестта на миналото и вътрешните рани на героите. Типично в стила на Маас главната героиня е силна независима жена, която има вътрешната сила (а и не само) да преобърне хода на събитията. Характерите на героите са малко по-идеализирани, но това не й е попречило да им придаде нужната за жанра дълбочина. И всичко това заедно с факта, че Сара Дж. Маас просто умее да пише увлекателно и вълнуващо, създават едно прекрасно и обсебващо фентъзи. А и предвид обема, не мога да се оплача от чакането. Заслужаваше си. 

"Змия и гълъб" - Шелби Махурин (Ревю)

Заглавие: "Змия и гълъб"

Автор: Шелби Махурин

Издателство: Ибис

Превод: Боряна Даракчиева

Брой страници: 420

Година: 2020

Очаквам "Змия и Гълъб" от момента, в който Ибис, обявиха, че ще я издадат. А с напредване на времето, очакванията ми се натрупваха, за да достигна до момента, в който вече я държа в ръцете си едновременно нетърпелива да я зачета и малко притеснена, че няма да отговори на  завишените ми очаквания. Но тя е точно това, което очаквах, дори нещо повече, защото съм се смяла с глас на някои от диалозите. И как няма. Шелби Махурин е привързала в брачна клетва два избухливи характера. Но това далеч не е класическата история за "укротяване на опърничавата", както изглежда на пръв поглед.

Лу е дива котка - устата, саркастична и непримирима. Тя е вещица в свят, който изповядва принципите на Инквизицията. Преследвана от вещици и хора, Лу се е научила да оцелява в тази жестока реалност. Прави каквото е нужно, крие се, бяга, лъже, краде, убива. Лу е престъпница и пълна противоположност на Рийд Дигори.

Рийд притежава профила на военен. Той е обран, прилежен, винаги спретнат, праволинеен и отдаден на това, което прави. Рийд е ловец на вещици. Не просто ловец, той е техен капитан. Рийд познава много добре природата на вешиците. Знае на какви ужасни дела са способни - в цитаделата на ловците има лечебница която приютява покосените от магията на злите вещици. Рийд знае, че те не са хора и не заслужават нито милост, нито живот. И няма да я получат. Затова, той е отдал живота си на тяхното преследване и изгарянето им на клада. Рийд е защитник на безпомощните. Той е отдал ивота си на това да защитава невинните.

До деня, в който налита на Лу. И тази среща ще обърка живота и мислите на двамата. Да не говорим, че изходът от втория им сблъсък е фатален. За да запазят и двамата живота си (Лу в буквален смисъл, а Рийд в метафоричен),  те встъпват в брак.

Представете си как се отразява Лу на подредения и праволинеен живот на Рийд. Тя е като буря в в безоблачното му небе. Рийд има ясна мисия в живота. Открий вещица, изгори я. Той е капитан на отряда, има репутация, правила, задължения. И изведнъж в така разграфения му живот се поява една престъпница, която не спира да го предизвиква, да го излага и да го забърква в проблеми с поведението си. Тя е нахална, вироглава и арогантна. Не слуша какво й се говори и не спазва абсолютно никакво благоприличие, да не говорим за правила.

Първата ми мисъл, когато опознах образа на Рийд, беше: "какъв бастун само". Представете си удоволствието, което изпитах, когато няколко страници по-късно Лу му го каза право в очите. Без увъртане! А как съм се смяла само. Дори и сега вече два дни по-късно пак се смея с глас. 

В този момент, разбрах, че ще съм безутешен фен на книгите на  Шелби Махурин. Особено ако ги пише с това закачливо чувство за хумор. 

Цялата книга беше една чудновата бърканица от закачливи диалози, напрегнато действие и  много обрати. Но зад цялата тази вещерска атмосфера с преобладаващи шеги и закачки, дълбоко в основата на конфликта, стои обикновената човешка жестокост, от онази, която само ние можем да си причиним един на друг, продиктувана от тесногръдие и изразена в преследването от едни хора на други. Обезличаването на индивидуалността и обединяване на греховете и вината под общ знаменател в крайна сметка ни кара да заклеймим една цяла група от хора. И да ги обявим за враг. Да въвлечем всички в една продължетелна вражда, която ще прерастне в кървава война. 

Харесва ми колко широк е размахът на Махурин. Тя е избрала да бъде мноколика в стила си. Ту шеговит и лековат, ту напрегнат и потаен. А изненадите ме следват до края,  до последните страници. Но това е съвем нормално, имайки предвид колко здраво са се оплели сюжет и герои. Прекрасен дебют. Надявам се, да видим още много истории, разказни от Махурин.

***Благодаря на Издателство Ибис за предоставената възможност! ***

"Музиката на сърцето" - Ейми Хармън (Ревю)

Заглавие: "Музиката на сърцето"

Автор: Ейми Хармън

Издателство: Ибис

Превод: Боряна Даракчиева

Година: 2019

Брой страници: 284

Не съм хипер голям фен на жанра. И поради тази причина съм супер взискателна със своите очаквания относно сюжет, стилистика и баланс, що се отнася до романтичните истории. Но има едно нещо, което винаги съм смятала за омагьосващо и това е музиката, която се оплита около думите. 
Ако още не сте чели книгата ви препоръчвам да го направите под съпровода на класическите шедьоври, с които Ейми Хармън изразява емоционалния свят на своите герои. 

Знаете ли, повечето от нас въртят очи, когато попаднем на обедния концерт на Виенската филхармония по БНТ всяка събота, включително и аз, и бързаме да сменим канала. 

Но истината е, че няма по-изразителна музика от класическата. Някои от вас може би обичат да слушат цигулката, други - челото, моята слабост е пианото. 

Повечето класическа музика, която ще си пуснете в Youtube са концерни записи, не особено чисти за жалост.  А това разваля удоволствието, поне моето. 

Но преди няколко години открих канала на Rousseau:

https://www.youtube.com/channel/UCPZUQqtVDmcjm4NY5FkzqLA 

И сега отново потънах в клавишите и думите. Сякаш Джоузи свири до мен на пианото, извива гръбнак, накланя глава, отпуска я и ръцете й отново пробягват по клавишите - бурно, рязко, а след това безкрайно нещо и ефирно. 

Джоузи. 

Джоузи загубва най-силната опора в живота си на крехката възраст от 9 години. Ракът отнема майка й. Джоузи остава единсвената жена в къщата и лека полека тя се превръща в крайъгълен камък за своето семейство. Тя е слънцето, което озарява всичко и всички, тя създава условията, които ще им позволят да се излекуват и разцъфнат. И пак е тя е тази, която не иска нищо за себе си. Докато не открива звука на пианото. А след това и Самюъл. 

Самюъл Йетс е с няколко години по-голям от Джоузи. Освен това във венитему тече кръвта на Навахо по майчина линия. Самюъл е потънал в гнева си, така както юмруците му са потънали в кръв. Отхвърлян от индианците, с които е израстнал заради светлия цвят на кожата си и подиграван от белите деца заради индианските си корени, Самюъл се е научил да си пробива път и да изисква уважение с вдигнати юмруци. 

Объркан, неспособен да канализира собствения си гняв и всчката тази разпалваща енергия, която го подтиква да руши и унищожава, един ден Самюъл се изправя пред Джоузи. Крехко дванадесетгодишно момиче. Крехко и необикновено. Джоузи носи знанията и мъдростта на млада жена, излъчва  търпението, което единствено зрелостта би могла да донесе в поведението на човек. Тя подава ръка на Самюъл и му показва един свят, изпълнен с красота и сила, помага му да изрази емоциите си с музиката, която споделят.Ежедневните им беседи на общата седалка в автобуса бавно и полека изграждат тънък и жилав щит около сърцето на обърканото и разочаровано момче. Щит, който да пази емоциите му, без да ги затваря за света. 

Но това е едва началото. 

Самюъл те първа трябва да се пребори със собствените си демони, да се превърне в опора сам за себе си, да открие своя път в живота, своята цел, начина, по който да канализира всяка своя несигурност в път напред. 

А през това време Джоузи ще открие отново любвта в лицето на своя съученик Кевин, а след това ще претърпи за втори път един от най-големите удари, които животът може да нанесе. Загубата на близък човек. 

Възможно ли е да извадиш камата и да излекуваш сърцето си за втори път? Колко удара може да понесе човек преди да се срути?

Всеки от нас рано или късно минава по този път. Всички губим по някой любим, после още един. После пак. Животът е низ от раздели. А вината се строварва върху ли лесно и естествено. Ако не бях закъсняла с двадесет минути това нямаше да се случи. Ако си бях сресала косата, ако не се бях върнала да проверя втори път, дали е заключено. Постоянно ни преследва по някое "ако". А потъването надолу е най-лесно. 

Но още по-трудно е да потърсиш утеха, когато си свикнал ти да си силният, ти да си този, който винаги предлага утеха на другите. Човек бързо свиква с тежестта на отговорностите си, дотолкова, че когато най-накрая ги разтовари от гърба си, започва да се чувства излишен, мекушав, разочарован от себе си. 

Ейми Хармън е изтъкала много добре емоционалните детайли, с психологическа точност. И всичко това е поднесено с красотата на класическата музика. Имаше моменти, когато можех да чуя музиката в главата си, без дори да си я пускам. Когато Джоузи изсвири Шопен пред Самюъл. Сякаш моите пръсти бягаха диво по акордите.

Не четете тази книга без музика. Ще е все едно да четете сбит преразказ. Посланието на Ейми Хармън е ясно, лесно разпознаваемо и добре оформено, добре изградено. Но музиката е това, което го превръща в нещо повече от история за загуба, любов и опора. Музиката е катализатор, който те поставя в обувките на Джоузи, в тези на Самюъл, в твоите собствени обувки. И ти помага да тръгнеш с тях, да се изправиш и да направиш първите си стабилни крачки, да откриеш собствената си сила и да я усъвършенстваш, да я използваш, за да се превърнеш ти самият в щит и опора за тези, които обичаш. Защото ако не можем да направим това един за друг, безсмилени сме. 

***Благодаря на Издателство Ибис за предоставената възможност! ***

"Виенски апартамент" - Радостина А. Ангелова

Заглавие: "Виенски апартамент"

Автор: Радостина А. Ангелова

Издателство: Софтпрес

Година: 2019

Брой страници: 256

Сигурно вече сте разбрали, че си имам нови любими български писатели. Изумително е колко велики таланти са се родили в тая малка България. Не бих си позволила да ги сравнявам един с друг, защото двамата пишат в диаметрално различни плоскости, и всеки от тях е изклкючителен по свой собствен начин. Но има една нещо, по което и двамата си приличат адски много. Трябваше ми точно една книга да се влюбя в тяхното творчество и да разбера, че ще прочета всяка думичка, написана от тях. Да, говоря ви за Галин Никифоров и Радостина А. Ангелова. Преди празниците писах за "Тяло под роклята". Сега искам да ви разкажа за "Виенски апартамент"

Това е една малка и изключително симпатична романтична история. А Радостина знае как да подръпне роматичната струна в душата ми като същевременно запазва баланса и не превръща историята в нещо сладникаво. 

Бианка е млада жена и самотна майка, която току що е получила страхотно предложение за работа от фирмата, в която работи. Да се премести във Виена в централния офис. Чувството, че някой е забелязал качествата ти, че е забелязал усърдната работа, която вършиш, е прекрасно. И Бианка обмисля сериозно предложението. Затова заминава за една седмица за Виена, за да обмисли на спокойствие всичко. Такова решение не се взима лесно. Особено когато имаш дете и си самотен родител. Всяка майка се пита цял живот кое е най-доброто за нейното дете. И най-големият прблем е, че няма представа кое е правилното решение. Защото някой ден, когато това дете порасне, може да я съди за нейните решения, каквито и да са били те. 

Като жени често се вживяваме толкова дълбоко в ролите си на съпруги, партньори, служители, майки, дъщери, че понякога забравяме какво е да сме хора. Да искаме нещо за самите нас, не като жени, а просто като човешки същества. Но какво всъщност означава това?

Бианка пристига във Виена, нетърпелива да открие отговорите, които търси. Но всичко се обърква естествено.

А чаровният й австрийски хазаяин не успява да държи мислеите и ръцете си далеч от нея. Филип Гласман наскоро се е разделил с жена си. А сега е плейбой. Новата философия в живота му е Hi, fuck and bye! 

Но Бианка обърква доста неща, както можете да се досетите. 

Паралелно с напрегнатите сблъсъци между Бианка и Филип, Радостина Ангелова вплита и няколко странични разказа в повествованието. Кратки истории, изповеди или монолози за и от всеки от героите в книгата, пропити с откровеност, която лесно достига до читателя. И за да ни омае окончателно, Радостина създава една паралелна реалност, в която митология, традиция и магия се преплитат в едно, за да подсилят нишката на магичния реализъм.

Но ако изключите всички сюжетни забежки и романтични нишки, ще видите че в основата си това е роман за търсенето на дома. Всеки от нас рано или късно си задава тези въпроси. Къде е моят дом? Къде принадлежа? Родния ми град? Приятелите ми? Семейството ми? Родината ми? Или всяка държава и всеки град може да ми бъде дом?

Какво е домът? Четири стени напоени със спомените и чувствата на тези, които ги обитават? Какво е? Може би топлата гръд на любим човек, мека, но силна, предоставяща ни непоколебимата си опора и топлина. 

"Виенски апартамент" е написана с много магия и финес. Тя е прекрасен избор за студените месеци и за малко домашен уют. Насладете й се с чаша меко вино през почивните дни. 

Добре дошли в Дворът на Нощта

Честно казано бях малко разочарована от първата част. Най-вече от героите, а може би и заради повествованието, защото именно историята определя и характерите в книгата. Фейра беше странно мудна и наивна за главна героиня на Сара Дж. Маас. Тамлин...беше класика - силен, красив, безсмъртен, потаен, войнствен, загадъчен и някак безхарактерен. Блудкава работа. Всъщност останалия антураж спаси положението - сприхавата икономка, подозрителния и лоялен Люсиен и Рисанд, той определено се открои още тук като обещаващ образ. Но когато главните герои са ти смотльовци, трудно е да очакваш продължението с нетърпение.


Но по една или друга причина, доста бързо излезе и втората книга от печат, за да отмие блудавината на предшественицата си.
Крайно време беше Фейра да се вземе в ръце и да отстоява някаква позиция, а не само като лениво коте да се умилква наляво-надясно и да мяука недоволно. Сега докато четох "Двор от мъгла и ярост" се питам, дали с нея Сара Дж. Маас се яви на поправителен след първата или е било планирано от самото начало. Още ми е трудно да преглътна началото на историята, толкова е далеч от стила й.

Нищо. Продължението отми срама и изгради една чудесна основа за бъдещото развитие. Рисанд се разгърна като много колосален образ. Поне това обещание от края на първата книга се изпълни. Новите персонажи, които влезнаха в историята като негови сподвижници и семейство също подсилиха ефекта - ярки и дейни образи.

Дворът на Нощта със своите обитатели се превърна в лакмус за останалите герои в книгата и във фитил на действието. Приятна изненада беше вътрешното разделение на владенията на Рисанд. Дворът на Мечтите - тайният дом на Великият господар, защитено от света място, запазено и изградено да се превърне в един малък рай. И Дворът на Кошмарите - тъмен, зловонен, изпълнен с насилие и жестокост - необходимата тежест, която да уравновеси везната.
Действието този път беше балансирано, а ритъмът толкова постоянен, че позволява на читателя да очаква любимите си моменти с нетърпение. Закачките между Рис и Фейра, които се вплитат като лиана в ствола на историята пък олекотяват сюжета и уравновесяват жестокостта, пред която авторката поставя своите герои.

След такава втора част, определено ще очаквам продължението. Особено заради интригата, която те първа се заплита в последната глава.

Любовен елексир в писма

Фина, елегантна размяна на писма между Адам и Луиз. Една двойка, превърнала се в две единици. Или може би не съвсем. Писмата им разнищват въпросите за същността на любовта - нейните измерения, поприще, проявления, дори и някои алхимични свойства. Думите на Ерик-Еманюел Шмит се леят леки и плавни като перце, разкривайки пред читателя двете половини на самата любов. Диалогът носи настроението на игра на топка, която децата си подхвърлят един на друг. Някъде всред страниците спрях да внимавам как са подписани писмата. Позициите на бившите любовници се променят толкова бързо и с такава лекота, че някак без да се усетя излизам от рамките на половите и поведенческите стереотипи и тяхната принадлежност. Новелата позволява дори да разгледаме любовта като химично съединение, като експеримент, като емпирични данни, но и като мъгляво магьосническо заклинание.

Наистина леко и приятно изживяване. А нищожният обем, едрият шрифт, идеята и наистина майсторския диалог, който изгражда Шмит, я правят чудесно вечерно четиво.