"За писането. Мемоари на занаята" - Стивън Кинг (Ревю)

 

 

Заглавие: "За писането. Мемоари на занаята"

Автор: Стивън Кинг

Издателство: Сиела

Превод: Евелина Банева

 

Брой страници: 288

Година: 2016

 

 

Ако сте млад писател или си спомняте какво е да си неопитен писател, вероятно към някакъв даден момент в творческия си път сте се намирали там, в онзи ъгъл, когато идеята ви най-накрая се е разляла на белите листове - сурова, неошлайфана, разбъркана и дори объркана и сте се почувствали заклещени и в пълна безизходица. Ами сега? Какво да го правя този ръкопис? Да го редактирам ли? На мен си ми харесва, не чувствам, че нещо му липсва. Вероятно всеки писател натрупал мъничко опит вече има изграден евакуационен план, съдържащ цяла поредица от коректури и контакти, които всъщност знаят какво правят. Но все някога сте били неопитен писател. И може би това е преломната точка, в която вашият ръкопис или отива в дъното на шкафа или "Мечка страх, мен не страх", отива при някой по-опитен от вас. А вие чакате първият си отказ, защото макар и изпълнени с надежда, силно ме съмнява, който и да е прохождащ писател да очаква, че всички литературни врати ще се отворят пред него и ще го приветсвтат с червено килимче в мига, в който си е показал носа навън.

Разбира се, може да сте от онези 0, 000000000000000001 % от  писателите, които са абсолютни самородни таланти. И още щом напишете списъка с покупки за магазина, някой издател вече е говот да го публикува в този му вид, защото стилъв ви е прекрасен и няма нужда от редакция. Всичко, което излиза от ума ви и сърцето ви, е абсолютно готово да се влее в ума и сърцето на читателя. Ако не сте обаче от тези надарени хора, то ви чака много работа, много четене, много пренаписване, колебания и много борба, защото днес писателите сякаш станаха повече от читателите. 

Та ако сте попадали някога там в онзи ъгъл, отчаянието несъмнено ви е тласнало към наръчниците за писане. Естетвено е, човек да потърси границите на способностите си, да потърси утъпканата пътека на опита, която може да ви помогне да канализиране и подредите идеите и труда си. Разбира се, това също не е лесно решение. Наръчници много, но вероятно не всеки би ви допаднал. За щастие всички сме различни и се стремим към различни неща. Та със следващите редове, ще се опитам, без да ви препоръчвам каквото и да било, да ви разкажа две-три думи за наръчника на занаята на Краля. 

Да напишеш книга за писането е доста самонадеяно начинание.

Разбира се, първата ми мисъл е, ако някой знае как да го направи,  то това е Кинг, защото този човек пише като титан. Но това не означава непременно, че е Светая Светих на занаята. И край! Щом прочетете книгата, ще сте готови за покорите света. Но все пак съветите, които си позволява да даде Кинг са доста практични. А и на мен като читател винаги ми е било интересно да вляза зад кулисите, да застана до пишещата му машина и да надникна в навиците му, да си отговоря на хилядите въпроси, които прекосяват ума ми, докато чета книгите му.

Кинг споделя своя опит и част от исторята си. В първата част от книгата, разказва за собствеиния си творчески път, за хилядите откази, за желанието си, за отчаянието си, за трудните моменти и невероятния късмет, за постоянството, за успеха, с който се отплаща труда. И ако има нещо, което съм научила от този споделен опит, е именно, че трябва работа, работа и пак работа. С муза или без, историите няма да се разкажат сами. И ако има нещо по-трудно от това да излееш душата си, то е да успееш да накараш читателя да почувства радостта и болката ти, да я изпита със собствените си нервни окончания. 

Във втората част Стивън Кинг навлиза в техническите детайли, обяснявайки много сбито и в същото време подобно процеса на работа, който самият той си е изградил, прилагайки редица примери, с които да облече нравоученията си в смисъл.

 

"За писането" сама по себе си, няма да е достаъчна да се превърнем в следващия Кинг, но определено бихме били глупаци, ако вирнем глава и кажем "Те ще ми кажат как да пиша". Невежеството е блаженство, но е лъжовно блажество. Така че, дали просто от любопиство и любов към литературата като мен или защото може и да си откднете някой и друг съвет от Краля, вярвам, че ще ви бъде интересно да хвърлите око на "драсканиците на един драскач", както типично в свой стил се определя и самият той.

"Фигури" - Мария Попова (Ревю)

Заглавие: "Фигури"

Автор: Мария Попова

Издателство: Колибри

Превод: Паулина Мичева

Брой страници: 480

Година: 2020

Мария Попова е открила начин да пише поетично за науката. Начин, който те хипнотизира над страниците. Истории и съдби се изливат през друга и една в друга, обвързани в безкрайната симбиоза на стремежа да постигнем повече, да откриваме нови светове, да изследваме нови области, да научаваме нови и нови факти за вселената, която ни е приютила. "Фигури" започва силно. С едно изречение, дълго като маратон от натрупващи се мисли, което сякаш иска да обхване цялата вселена, от Големия взрив до днес. И успява. Едно изречение, което още от първата буква иска да ти покаже с какво се захващаш, нещо космополитно. Всяко изречение е плод на нестихваща жажда за знание, зад всяка думичка сякаш стоят многобройни нощи, изпълнени с четене, подготовка, изследване на различни източници и организиране на тези фрагменти в един неразделен текст. 

Усещането, което имам, докато чета "Фигури" е като за непрекъснат поток от мисли, които постоянно те хвърля към различни препратки, свързани по свой начин с предходната мисъл, но съвсем нови и различни. Невъзможно е да не сте изпадали в подобно състяние, често наричано в литературата като "поток на мисълта", когато умът ви работи трескаво и постоянно разхвърля мисли, нови и нови, премества течението от един мисловен ръкав в друг и накрая от съвсем незначителна мисъл, като "Защо направих толкова много картофи за вечеря?" стигаш до глобални въпроси, засягащи развитието на човечеството "Какво щеше да се случи, ако Мария Мичъл не се бе родила в семейство с не толкова традиционни разбирания за ролята на жената в обществото?"

"Дали обстоятелствата покрай раждането на Мичъл се броят за благоприятни, или за неблагоприятни - да е родена жена, гениална, през деветнайсети век, в малка и изолирана китоловна общност? Дали щеше да стигне по-далеч, да постигне повече, да бъде по-щастлива в друго тяло, в друга епоха, на друго място? На тези въпроси е невъзможно да се отговори, без да се признае каква проява на човешка хюбрис е да наричаш едно нещо нещастна случайност, а друго - късмет, във вселена, която е абсолютно безчувствена към нашите надежди и страхове, към нашите категории за добро и зло. Човешкият ум като че ли не желае да занимава себе си префиксираните си езикови умения с теорията за една чиста, непредубедена вероятност. Ние насищаме дори самата дума chance със съзвездие от субективни мисли -  шанс като съучастник на щастливата случайност, късмет като контрапункт на свободната воля, съдба като другото име на любовта." 

А потокът, който Мария Попова излива сред страниците на своя труд е впечатляващ, като магическа отвара от знание. Книгата проследява живота, отношенията и тяхната свързаност на няколко ключови за развитието на човечеството фигури. 

Първият фрагмент е посветен на Кеплер, чиито идеи за астрономията са основополагащи и дори пророчески, защото години по-късно редица учени ще се връщат към неговите идеи. 

Мария Мичъл, която получава необикновения дар да се роди в семейство, което зачита личността на жената. Семейство, което я подкрепя и я тласка да се върне в една от "Първите". 

Мария Попова говори много за жените в науката и литературата и  много за "първите", макар и самата тя да не ги нарича така. Това е моето подсъзнание, на което му е трудно да запомни чудовищния брой препратки в тази книга и да отдаде полагащото се място на всяка една от тях. За мен те са "първите" - първата жена астроном, първата жена, получила преподавателско място, първата жена, получила разрешението да следва в мъжки уверситет, първата жена, работила като математик и много-много други първи. 

Историята на Маргарет Фулър заема може би едно от най-централните места в тази книга. Имам усещането, че Мария Попова е отдала нужната почит и поклон пред всеки един от тези творци съобразявайки се с вътрешното си чувство за тежест на техните постижения и принос към света. Маргарет Фулър заедно с Емили Дикинсън е едно от най-известни имена на своето и на всички други времена. Тя е първата жена, която се осмелява да покаже на света, че полът не е определящ за твореца, че нищо не стои над изкуството и интелекта. Тя е първата, която очертава рамките на твореца, критика, поета и публициста. Нейните възгледи и труд са основополагащи за развитието на литературата и публицистиката. 

 "Есетата, определени като критични, са послания, адресирани към обществеността, чрез които умът на отшеника се освобождава от своите впечатления... Критикът... трябва да бъде не просто поет, не философ, не просто набюдател, а сбор и от трите... Той трябва да има също толкова добро око и фин усет [като поета]; но ако притежава толкова добър орган за изразяване, би създавал стихотворения вместо да ги оценява. Трябва да е вдъхновен от изследователския дух на философа и от нуждата за обобщение, но не бива да се ограничава от твърдата зидария на методологията, към която философите имат склонност. Освен това трябва да притежава органичната съобразителност на наблюдателя, с любов към съвършенството, която му забранява да се задоволява с обикновената красота към детайлите в работата или в коментарите за работата... Той ще бъде свободен и ще се освободи от механичните и объркващи влияния, за които чуваме оплаквания от всички страни. Той ще ни научи да обичаме разумно това, което преди просто сме обичали, защото познава разликата между цензурата и прозорливостта, между увлечението и уважението." (Маргарет Фулър)

Емили Дикинсън е не по-малко спрягано име от Фулър, нейната затворена личност контрастира, толкова силно с невероятния й талант, че се превръща в една от най-мистичните фигури на поезията и еталон за дарба и стил. 

Рейчъл Карсън, оставя своята също толкова ярка следа по пътя на човечеството, колкото и своите предшественички, създавайки революция с писателския си талан. Карсън обенява това, което хората години наред са смятали за две диаметрални области - поезията и науката. Тя създава изкуство, което опровергава това схващане и подема една от най-важните борби на човечеството - актуална и днес - опазването на природата, контролиране на отровата, която човечеството може да си позволи да изсипе в скута на майката Земя преди да пропаднем в бездната. Екологията е тема, която бива поставена на масата имено благодарение на невероятната дарба на Карсън. 

Нещо разкошно е създала Мария Попова - труд, който ти доставя огромна наслада да четеш. Силата и пъстротата на нейния език са чудовищни и притегателни, като силен магнит, които постоянно те държи в окръжността си. Детайлите около личния живот на тези фигури създават прекрасното усещане за близост с тях, за споделяне и  съпричастност, към каквито всички се стремим, но те не са най-хубавото. Фактите около творческия път, който, разбира се, често е свързан с личното пространство на твореца, очертават рамката на нещо грандиозно. Неделими фрагменти от апотеоза на човешкия дух, любовта и съзиданието. 

"Киберпънк" - ShadowDance - Списание за фантастика, култура и футурулогия

Заглавие: "Киберпънк"

Автор: Колектив ShadowDance

Брой страници: 272

Година: 2019

Кой не знае ShadowDance, кой не е чувал за тях! Следя списанието от години, още от преди да имам фейсбук. Не съм сигурна, дали открих фентъзито благодарение на тях или опитвайки се да се ориентирам в този по онова време нов за мен жанр, открих списанието, но знам, че в ума ми двете неща са неразривно свързани. 

ShadowDance неведнъж са били моя пътеводител във фантастичните светове. Когато се колебая, дали да започна някоя мащабна  и всепоглъщаща времето поредица, какво правя. Отварям гугъл и пиша "името-на-поредицата"+Shadowdance. И там винаги има статия. И тя е толкова пространно и добре написана, дори критиката е толкова градивна и добре построена, че може да те подтикне да я прочетеш.

Вярвам, че в даден етап от живота си поне една трета от книжките блогъри в България са си мечтаели да станат част от екипа на ShadowDance. Аз със сигурност. Дори преди една-две години, когато се разширяваше екипа на списанието, бях на косъм да кандидатствам. Но аз и сега си крада от времето за сън и от времето за работа и от кое ли още не време, за да прочета поне една пета от книгите, които искам да прочета. 

Е, разбрахте как се чувствам. 

И все пак въпреки, че не ми липсваше желание, има причина едва сега да чета "Киберпънк". Ние с фантастиката сме отскоро приятели. От няма и една година. И преди това имах някоя и друга мимолетна среща с жанра, по-скоро двойна среща, защото YA също присъстваше. Но Азимов и неговите разкази това лято бяха първата ми сериозна среща с жанра. Така че приемете скромното мнение на един дилетант по темата. 

Повечето от вас вече са прочели броя и повечето от вас вероятно са много по-навътре в материята от мен, но тъй като за мен това все още е доста непозната територия и изпитвам невинното удоволствие да откривам нещата за пръв път, ще ви разказа за този брой като на хора, които за пръв път отгръщат подобно списание. 

"Киберпънк"е първият (официлно хартиен) брой на списание ShadowDance. Но като кажа "списание" вероятно не си представяте реалистично обема на този брой. Това са малко над 270 страници, запълнени със ситен шрифт (който е много як впрочем) и енциклопедично знание за света на киберпънка. Наистина енциклопедично. Ще продължа със съдържанието малко по-надолу. Сега искам да поговорим първо за оформлението. 

Въпреки мащабния си обем и разнообразие на съдържанието, "Киберпънк" си е списание отвсякъде. Може би е единственото по рода си такова. Но е списание - написано е като такова, оформено е като такова и се побира в запазената  рамка на формата. Всяка статия е грижливо оформена в две или три колонки, което е характерно за този тип медия и те кара да си кажеш. "А, ето я колонката на ..." Всяка статия е самостоятелно стилизирана цветово и като разположение върху странциците, носейки свой собствен привкус към съдържанието.

А съдържанието е монолитно за такъв формат. Налагаше ми се да си водя бележки, четейки, за да не забравя нещо важно сред стотиците мисли, които ме заливаха постоянно. Между кориците на това издание, ще откриете всичко, което трябва да знаете за киберпънк културата - история, литература, комикси, игри, филми, наука, произход, развитие и пълна кардиограма на пулса му през годините. Сиурно, ако вече познаваш повечето автори, гледал си повечето филми и си играл на повечето игри, можеш да оцениш по-скоро старанието и труда, за да се изгради толкова всеобхватен образ на жанра. Но за дилетант като мен, това издание има стойността на учебник, на алманах. 

Броят започва с една уводна статия -  "Атлас на киберпънка", която предлага много интересна алтернатива за прочит на изданието. Аз избрах да чета статиите последователно, по ред на страниците, но ако искате, можете да следвате атласа и да четете посочените статии по ред на споменава в уводната. И оределено след като прочета и последната статия, ще се върна отново в началото и ще препрочета атласа, за да се насладя поне частично на тази алтернатива. (хаха, тук си личи, че съм започнала да пиша ревюто преди да довърша списанието, пореда гореизложените причини)

Това издание е широкомащабно. Има пространна статия за Уилям Гибсън и неговото основополагащо за жанра творчество. Особено интересни ми бяха статиите за видеоигрите - Deus Ex, Cyberpunk2077. Не съм от хората, които играят видеоигри, защото координацията ми е минусова и много ме убиват, това пък води до застои, защото не мога да преодолея някакви елеметарни сцени още в началото на играта и освен това се стртяскам твърде много кате ме убият, та като цяло екшън игрите не са моето нещо. Но много обичам да гледам как другите играят. Понякога карам мъжът ми изчаква с някой по-интересен епизод от играта си, за да мога да гледам и аз.И съм върл привърженик на това у дома да има много игри въпреки че аз лично не мога да се възползвам от това. Та в този ред на мисли сега ще го навивам да играе Deus Ex :)

Също така много интересни ми бяха статиите посветени на отделните медии - киберпънка във филмите, книгите, комиксите, сериалите. Те са много добре структурирани, обхващат десетина и повече примери за влиянието и изрязаването на киберпънк идеите в съответната категория. Оказа се, че съм гледала доста голяма част от филмите (макар че някои от най-големите класики, Блейд Рънър например, не съм гледала), като имам да наваксвам повече с книги и сериали. 

Не мога да подмина и статиите посветени на Япония. За мен Япония има две лица - сбръчканото помъдряло лице на старата Япония със суровите й закони и ценности, самурайския кодекс и убийствената йерархия. И футуристичния облик на нощна Осака, който е точно като изкаран от някоя киберпънк манга. Харесва ми, че е показана неразривната връзка между тези две лица в списанието. 

Да си призная доста ме изненада велопънка. Имам малко особено отношение към велосипедизма. Може би заради това в началото си казах "Какво, по дяволите, е това?!" Наистина не го очаквах, но прочитайки статията си давам сметка колко релевантна е. Има страшно много аспекти, които са ключови от индустриалната революция до днес. Така че този материал е съвсем на място и бих казала - много идеен. 

Изданието е оборудвано и с шест разказа, които биха били самодостатъчни за отделно издание. Всеки от тях улавя различен нюанс от духа на киберпънка. Някои са малко по-технологично комплицирани и за дилетант като мен бяха едновременно малко тежки, но съществеменно чудни. Усещането беше подобно на това да видиш за пръв път в живота си сняг - "чудно" е точната дума. Връщах се да препрочитам, за да сглобя парчетата. Преполагам с  времето човек изгражда нещо като усет, като вътрешна адекватност към даден жанр, към идеите му и му е по-лесно да възприема отделните сглобки, да свърже и усети загатнатото послание. 

По-ясна следа в мен оставиха „Алгоритъм на интимността“, "Сняг връз сняг" и "Последния идеален ден за лов на рибка-бананка".

Някои биха нарекли „Алгоритъм на интимността“ от Хараламби Марков (илюстрация: Дияна Нанева) скандален, но отвъд грубата еротика, се простира безкрайно поле от самота и несподелена нежност. 

Любимият ми разказ определено е  "Последния идеален ден за лов на рибка-бананка" от Андрей Велков (илюстрация: Самуил Терзиев). Той е едновременно алегория на един пълноценно изживян живот, който може с лека ръка да се раздели с този свят и да каже "Аз живях добре, не ми трябват още хиляда години, вече получих, дадох и изпитах всичко смислено и прекрасно в живота си." Въпреки че е относително кратък, създава три много задълбочени и добре разгърнати образа - на баща и син и на събирателния образ на бъдещето в лицето на един ИИ. Разчуствах се на този разказ и сега едва удържам емоциите си, защото контрастът между несъвършените човешки сърца с всичките им емоции и съвършенството на бъдещето, изпълнено с безброй възможности, е толкова силен, че превръща всяка една тиха въздишка в писък. 

Няма да разтягам повече локуми, че не знам, дали и това издържахте да прочетете докрай. Ще кажа само, че всеки един детайл в това списание си заслуажва да бъде споменат. Но вместо да ги споменавам, най-добре, вземете си го прочетете, ако още не сте. Защото е прекрасно написано. И всеки човек без значение, дали е фен на жанра или не, ще намери нещо за себе си. Очаквам втори брой с примряло сърце! ShаdowDance, изненадайте ме пак! :)

***Благодаря на целия екип на ShadowDance за споделеното фантастично пътуване! ***

"Sapiens: Кратка история на човечеството" - Ювал Ноа Хахари (Ревю)

Заглавие: "Sapiens: Кратка история на човечеството"

Автор: Ювал Ноа Хахари

Издателство: Изток-Запад

Превод: Ина Димитрова

Година: 2016

Брой страници: 384

Изобщо не се чувствам уверена да пиша за тази книга, защото нямам добра база за сравнение. Не чета много документална литература. Не и ако не ми се налага. Но все пак ще предизвикам себе си и ще се опитам.Това е кратка история на човечеството for dummies. :) Или може би точно защото разглежда света от антрополгична гледна точка, редовете са по-читаеми, познати и близки до нас. 

Разказът тръгва далеч преди появата на Hоmo Sapiens, отграничавайки няколко различни вида в човешкия род, от които според данните и доказателствата, които имаме, изглежда оцелява само  Homo Sapiens.

"Истината е, че в периода от преди около 2 милиона години до преди приблизително 10 000 години светът е бил едновременно дом на няколко човешки вида… Планетата отпреди стотици хилядолетия е била обитавана от поне шест различни човешки вида. Фактът, че в момента сме единствен вид, а не наличието на на множество видове в миналото, е специфичен – и вероятно инкриминиращ."

Праисторическата част е изключително интересна. Може би, защото голяма част от събитията, описани особено след Индустриалната революция насам, са ни доста познати - някои от училище, някои от опит и спомени дори. Това, в което по-рядко съм имала възможност да надникна по-детайлно е праисторичския период и за мое огромно удоволстрвие Хахари отделя почтителен брой страници, за да ни разказже именно за тази част от човешката еволюция и за основните последици от нея - върху географията, климата, но най-вече неговото пагубно влияние върху флората и фауната - стотици видове загубени завинаги, принудени да еволюират в нещо по-практично или неспообни да поддържат темповете на развитие на Sapiens. 

"Едва преди 400 000 години няколко човешки вида започнали по-често да хващат по-едър дивеч и само през последните 100 000 години – с възхода на Homo Sapiens – човекът се изкачва към върха на хранителната верига…. човекът стигнал върха на пирамидата толкова бързо, че екосистемата не е разполагала в време за адаптация. Нещо повече: самият човек не успява да се приспособи. Повечето хищници на върха на пирамидата са могъщи създания. Милионите години доминация са ги изпълнили със самоувереност. Homo Sapiens прилича повече на диктатор на бананова република. След като доскоро сме били сред губещите в съревнованието в саваната, ние сме изпълнени със страх и тревога за позицията си, а това ни прави още по-жестоки и опасни. Много бедствия в хода на историята – от смъртоносните войни до екологичните катастрофи – са резултат от този твърде преждевременен скок." 

Тази теория важи с пълна сила и за изчезването на другите човешки видове. 

"Толерантността не е характерна черта на Homo Sapiens. В съвременността малка разлика в цвета на кожата, диалекта или религията е достатъчна, за да накара една група от този вид да реши да унищожи друга. Дали древният Homo Sapiens е бил по-толерантен към един напълн различен вид? Напълно възможно е срещата му с неандерталците да е станало най-значимото етническо прочистване в историята… Независимо каква е истината, въпросът какво се е случило с неандерталците (и останалите човешки видове) е една от най-големите загадки в историята. "

Други изключително интересен аспект, върху които Хахари поставя акцент, е когнитивната революция. Умението на човек да общува. Комуникацията е в основата на всички, на Сапиенс като вид, на оцелването, на индустриалната революция. Способноста ни да общуваме е това, което ни позволява да създадем общества, йерархия, религии, всичко. Това ни прави по-силни, по-способни да оцелеем, по-адаптивни, по-гъвкави. 

"След настъпването на когнитивната революция Homo sapiens започва да обитава двойствена реалност. От една страна, обективната реалност на реките, дърветата и лъвовете; и от друга, въобразената реалност на богове, нации и корпорации."

"Никога няма да успеете да убедите маймуна да ви даде своя банан сега, обещавайки безброй купчини банани след смъртта ѝ в маймунския рай.Фикциите обаче не позволяват не само да си представяме неща, но и да правим това колективно. Ние можем да съчиняваме общи митове като библейската история за сътворението, митовете за Времето на сънищата на аборигените в Австралия и националистическите митове на модерните държави. Тези митове дават на Homo Sapiens безпрецедентно умение за сътрудничество между голям брой индивиди... Това е причината Homo Sapiens да управлява света...Всяко мащабно човешко познание - модерна държава, средновековна църква, древен град или архаично племе - почива на общ мит, който съществува единствено в колективното въображение... Във Вселената няма богове, няма нации, няма пари, няма човешки права, няма закони, нито справедливост извън общото въображаемо пространство, създадено от човешките същества."  

Именно когнитивната революция полага основите на всичко, което имаме сега, на този въобразен ред, който сами сме си създали, включвайки в това, политиката, предприятията семейството, ценностите, правилата, обществото, морала, религииите, държавите... всичко, което днес ни заобикаля и изпълва всяка минута от съществуването ни на земята. 

Хахари се старае да пише безпристрастно и мога да кажа, че успява. В различни моменти от книгата се поставях в различен тип роли, на дълбоко религиозен човек, на атеист, на ловец събирач или земевладелец, на предприемач и обикновен служител, на Маркс и Адамс и в крайна сметка последното ми усещане е, че аз мога да уважа гледната точка на дълбоко религиозния човек, разбирам нуждата от съществуването на религията, разбирам ползите, но разбирам и вредите. И всичко това не ме оставя засегната по отношение на избора, който съм направила за себе си.

" Еволюцията се основава на различието, а не на равенството. Всеки носи различен генетичен код и от раждането си е изложен на различни въздействия на средата. Това води до развитието на различни качества, за които вероятността за оцеляване е различна. Затова „създадени равни“ трябва да се преведе като „еволюирали по различен начин“. "  

"Чернобилска молитва: хроника на бъдещето"

"26 април 1986 г. в 1 часа 23 минути 58 секунди - серия от взривове разрушава реактора и зданието на IV енергоблок на Чернобилската АЕЦ, разположена близо до беларуската граница. Чернобилската катастрофа става най-голямата технологична катастрофа на XX век."

Няма да започна с мои думи. Това изречение вероятно сте го срещали и другаде, с малко по-различни думи, но смисъла, тона и чувството е същото. За Чернобил се говори толкова много и се казва толкова малко. Най-вече празнословия. Ако попитате 100 различни човека, те ще ви кажат сто различни версии. Светлана Алексиевич е направила това. Резултатът е точно такъв, истината е неясна, забулена от тайни, от страх, от мълчание. Всеки живее в своята собствена истина и я разказва така, както я чувства.

Не знам как може да се пише и разказва за такава книга. Тези истории са опустошителни. Сграбчват те за гърлото, стискат силно, до задушаване. Разкъсват те парче по парче. Унищожават те, докато не изчезнеш напълно, докато не се удавиш и изгубиш в тяхната болка. Но в едно съм сигурна. Трябва да се говори за тях. Твърде дълго време се е мълчало. Гласовете, които чухме във "Войната не е с лице на жена" казваха така: Нас ни беше страх да говорим. Не искахме. Достатъчно трудно беше да се справим с живота си, когато се върнахме от войната, достатъчно трудно беше да продължим да живеем. Бяхме отхвърлени, заплювани, обиждани, ненавиждани. Достатъчно дълго мълчахме. Сега години по-късно, искаме нашите истории да бъдат чути.

Жертвите на Чернобил също мъчат години наред, но поради други причини

"Така живея... Живея едновременно в реален и в нереален свят. Не знам къде ми е по-добре... (Става. Отива до прозореца.) Много сме тук. Цяла улица, така я наричат - чернобилската. Цял живот тези хора са работили в централата. Много от тях и досега пътуват дотам, сега централата се обслужва на дежурства. Никой не живее вече там, няма и да живее. Всички са с тежки заболявания, инвалидност, но не напускат работа, даже ги е страх да си помислят за това. За тях няма живот без реактора, реакторът е животът им. Къде и на кого са нужни другаде? Често умират. Умират в миг. Умират както ходят -  вървял по улицата и паднал, заспал и не се събудил. Носил цветя на медицинската сестра и му спряло сърцето. Стоял на автобусната спирка... Умират, но никой не ги пита наистина. За това, което преживяхме...Което видяхме...За смъртта хората не искат да слушат. За страшното..."

Всички се страхуват от Чернобилците. Където и да отидат хората се отдръпват. Избягват ги, като чумави.

"Светът се раздели: на нас, чернобилците, и на вас - всички останали хора. Забелязали ли сте? Тук никой не акцентира на това, че е беларусин, украинец, руснак...Всички се наричат чернобилци. "Ние сме от Чернобил", "Аз съм чернобилски човек". Сякаш сме някакъв отделен народ...Нова нация..."

Ще ми повярвате ли, ако ви кажа, че ме беше страх да прочета тази книга. Особено след "Войната не е с лице на жена. Последните свидетели". Тези от вас, които са чели Светлана Алексиевич и преди сигурно ще ми повярват. Мислех, че ще минат години преди отново да събера смелост и сила да започна да чета нейна книга.
А ще ми повярвате ли , ако ви кажа, че точно с тази нагласа преди две седмици просто знаех, че трябва отново да започна да чета книга на Светлана Алексиевич? Не знам защо. Но знаех, че няма да мога да се седна да чета нищо друго освен нейните думи.

Не знам, дали очаквах да получа някакви отговори от тази книга. За трагедията в Чернобил се говори много пестеливо и често със заучени фрази. Тези изповеди бяха не по-малко противоречиви. Изглежда, колкото по-далеч е бил човек от епицентъра на експлозията, толкова по-малко информация е достигала до него.  Населените мести в близост до Централата са получили информация, знаели са за експлозията, организирана е била евакуация, но сякаш никой не е разбирал ясно какво означава това за тях. Никой не обяснява на тези хора какво е радиация, какви са последствията от облъчването, защо е необходима евакуация. И как да обясниш каква е тази невидима радиация, дето нито мирише, нито боли, нито пари, нито нищо. Как да обясниш, че те ще свали месото от костите ти, ще умъртви кожата ти, ще атакува необратимо органите ти. До смърт. В крайна сметка се налага правителството да лъже местното население, че ги евакуира само за три дни, защото хората не са искали да напуснат домовете си. А и донякъде, защото вероятно не са искали да се всява паника. Не знам... Факт е, че хората в по-отдалечените населени места се информират предимно от слухове. А няма и месец след аварията, по медиите се чуват успокоителните думи на правителството:

"Едва когато минаха майските празници, Горбачов ни каза: "Не се тревожете, ситуацията е под контрол...Пожар, поросто пожар. Нищо особено...Хората си живеят там, работят..."И ние вярвахме..."

Години по-късно чернобилци не спират да мислят за тази трагедия, за преживяното. Опитват да направят равносметка, да потърсят виновните. Да освободят гърдите си от този товар. Повечето от тях познават войната. Войната е зло, което познават, което разбират, което са преживели. Радиацията не е. Радиацията е едно невидимо зло, което бързо и болезнено убива тялото ти, ума ти, душата ти, близките ти. Радиацията е като да се бориш с вятъра. Безсилен и безпомощен си. Единствено можеш да търпиш. Да се примириш.

"От войната си идва "изгубеното" поколение...Спомняте ли си Ремарк? А с Чернобил живее "обърканото" поколение. Объркахме се...Неизменно остава само човешкото страдание...Нашият единствен капитал. Незаменимият!"

В тази книга са гласовете на мъже, жени и деца, на бащи и майки, на войници, стари хора, на държавни служители, на доктори... Изповеди, които с всяка дума наливат бетона в краката ви, а с последното изречение ви хвърлят в бездънното езеро, неспособни да мръднете, да дишате, да се борите. Емоционалността на разказите е различна, тежестта е различна. Мъжкият хор е някак по-дистанциран. Това са историите на доброволческите отряди, на ликвидаторите, на ловците. Те разказват вицове...

" Чернобилските вицове. Най-краткият е: "Имаше едни хубав народ - беларусите."

Жените плачат по изгубените си мъже и деца, проклинат се за грешките си...Светлана Алексиевич избира два гласа за начало и край на тази книга. И двата са на жени, които говорят за любовта. Две жени, които губят бавно и грозно любимите си, гледайки ги как умират от радиацията. Неотлъчно застанали до тях, влюбени до края. Задушени от мъката си, от загубата си. Но въпреки всичко, те не говорят за смъртта, а за любовта.

Така започва първата изповед:

"Не знам за какво да разказвам...За смъртта или за любовта? Или то е едно и също...За какво?"

А така приключва последната;

"Ще чакаме заедно. Ще чета своята чернобилска молитва...Той ще гледа света с детски очи...." 

Странно е да видиш целия този ужас в рамка, подреден страница по страница, ред по ред. Докато четях отбелязвах различни пасажи...мислейки че, когато седна да пиша, те ще ми подскажат за всички онези неща, които искам да ви кажа за тази книга. Мислех, че ще ми помогнат да структурирам някак мисълта си. Но гледайки сега резултата, си давам сметка, че не се получи. Обмислях дълго време, дали да пусна тези пасажи като цитати в блога. Дали е етично, дали няма да изглежда като подигравка. Но в крайна сметка реших да го направя. Ще ги споделя, ще ги споделя където мога, защото те говорят за тази книга повече от моите думи. Дори и един човек да посегне към "Чернобилска молитва" след като е прочел някой от тези цитати, за мен това ще е спечелена битка. Прочитането на тези изповеди няма да промени миналото. Но тези гласове трябва да бъдат чуди. След толкова години мълчание, сега заслужават да бъдат изслушани.

Войната не е с лице на жена | Последните свидетели

Тази книга ме преследва отдавна. Отдавна искам да я прочета и не смея. Страх ме е от това, което ще прочета вътре. И в същото време един трън дращи вътре в мен. 

Най-накрая една вечер се престрашавам и отварям книгата. Прочетох първите петдесет страници на един дъх. Чета, задушавам се и не мога да спра. Чета в леглото си, свита под топлата завивка, сгушена на кравай, усещам равномерното дишане на мъжа ми до мен, чувам шумоленето на мъничката ми дъщеричка в другата стая по бейбифона и се задявам със сълзите си. След тези първи петдесет страници минаха седмици преди отново да я отворя. 

Нито една книга не ми е присядала така, както тази още с първите си страници. Имаше дни, в които единственото нещо, което ми даваше смелост отново да разлистя страниците и да прочета тези изповеди,  беше малкото ми момиченце - мисълта, че тя е тук до мен, от плът и кръв, че мога да я прегърна, да заровя нос в косата й и да вдишвам, дълбоко и дълго. Единствено така можех да дишам след тези думи.

Има истории, които са толкова невероятни, че ми се струват измислени има и такива, които ми се иска да са измислени. Копнея тези думи да бъдат пресилени, преувеличени. Но не са. Човек не може да излъже за това. Не го вярвам. Толкова ужасно много болка има сред тия страници, толкова кошмарни разкази, че ме поглъщат и изплюват на парчета. 

Чела съм и преди книги за Втората световна война. Исторически, които се дистанцират от емоциите и личните преживявания на индивида и такива които се концентрират именно върху тях. Но никоя книга досега не е била толкова ужасяваща. 

Светлана Алексиевич показва детското и женското лице на войната. Лице, което се размива между живота и смъртта. Тук има разкази на стотици жени. Като едно истинско момиче на мирното време аз не познавам тази война. За мен войната винаги е била част от живота на мъжете. Но тук има жени навсякъде - в предната линия на фронта, в тежката артилерия, в кухнята и болницата. Тук има разкази на военнопленници, на домакини, на партизани, на нелегални, на бегълци, на евреи, на цигани и на ужасно много деца. Нито един кошмар на войната не е спестен. Оголени до кокал истории, които се запечатват завинаги в мен. За лудата жена, която върви и разказва на всички как са убили пред очите й всичките й дечица, как са разстреляли момченцето й в ушенцето. За немецът който накарал друга една майка да подхвърли бебето си във въздуха, за да го гръмне така. За побитата на кол военнопленница и детската играчка в раницата й. За мъченията при гестапо и страхът да не издадеш някого.

"Да умреш е най-лесното". 

Стотици разкази за войната, преди и след нея. Как сутринта си на училище, а следобед пътуваш към фронта, след като си видял как разстрелват пред очите ти най-близките ти хора. Но по-ужасни са разказите на някои от жените за следвоенното време. За невъзможността им да се включат отново в обичайното русло на живота, защото вече не помнят как се живее в мир, защото не знаят как да бъдат част от този мир. И за обидите и хулите на другите жени, останали по селата и градовете си, които ги обвиняват в ..пошлост и нечистоплътие на морала. За майката, която гони от дома си ранената си и наградена с медал за военни заслуги дъщеря, защото има и друга дъщеря, а няма кой да я вземе за жена, ако тя остане в дома й. Защото никой няма да повярва в чистота й, след като сестра й се е върнала от фронта и я е покварила. В тези разкази няма злоба, няма жлъч към обвинителите, само болка, безкрайна болка и желание тази болка да бъде изказана, споделена. 

Има едно едни думи към края на книгата, което дава отговор на въпроса, защо тази книга трябва да я има и защо трябва да бъде прочетена. 

"Не искам да си спомням. А трябва да разкажа за бедата си на хората.Трудно е да плачеш сам..."

Толкова години след края на войната тези жени най-накрая говорят. Техните гласове трябва да бъдат чути. Тяхната болка трябва да бъде видяна.Техният подвиг трябва да се знае. Хората трябва да научат за тяхната борба, за тяхната война. Една мъжка война, която трудно приема жени. 

Не мога да запомня историите им, фрагменти от стотици разкази се блъскат в ума ми. Не мога да запомня и имената им. Но се опитвам, чета ги внимателно, повтарям, връщам се, защото някой някъде винаги трябва да помни. Винаги трябва да знае.

Това е най-жестоката книга, която съм чела. Но и никъде не съм срещала повече любов, отколкото тук. 

"Не може да имаш едно сърце за мраза, а второ за любов"

Сърцето е едно. 

Не по-малко унищожтелни са разказите на децата. За тях нямам сила да ви говоря. Чета и бързам да се обадя на своята майчица, да чуя гласа й. Не й казвам, какво чета. Не искам и тя да чете тази книга, не искам да я боли така, както мен ме боли. Сърцето й е болно, не искам да го ранявам повече. Аз ще бъда нейната памет. Дъщеря ми ще бъде моята. Държа я на телефона, разказвам й маловажни неща, повтарям се, разпитвам глупости. Искам да слушам гласа й. 

Не мога да бъда друга освен емоционална, когато чета или пиша за тази книга. Не съм обърнала и страница без буца да заседне в гърлото ми. Всичко вътре е толкова кратко и толкова ужасно, толкова силно. Прочетете тези истории, те трябва да бъдат чути, трябва да останат в паметта на хората завинаги, трябва да бъдат обеца на ухото. Знам какво ще ви причинят, но въпреки това ви моля, прочетете ги. Чуйте болката им. Стаете я в сърцата си. Заслужават го. Те искат само да бъдат чути. Искат просто да споделят с някого.

"Войната това е когато тате гo няма."