"Небесен огън" - Йоана Вълчева (Ревю)

 

 

 

Заглавие: "Небесен огън"

 Автор: Йоана Вълчева

 Брой страници: 461

Година: 2025

"Небесен огън" е първа среща за мен с творчеството на Йоана Вълчева и то каква, бих казала. 

Мистериозен артефакт попада в ръцете на милиардера Крис Уестън - дървена кутия забулена в тайните на древните народи, които, ако бъдат разкрити, могат да се окажат едно от най-големите открития на нашето съвремие и да променят живота и еволюция ни завинаги. 

За да разкрие тази тайна обаче ще му трябва екип от специалисти, които са не просто най-добрите в областта си, но и са готови да отворят ума си за нови възможности. Това е и причината да се обръща към Джейн Харт, която освен академичната си кариера е и автор на нашумяла книга с теории, които е възможно да преобърнат представите за Древността, такава каквато я познаваме. Разбира се, както историята многократно е показала в миналото, всяка революционна мисъл рядко е добре приета изпърво и отнема време, докато си пробие път и затвърди мястото си в академичните среди, особено когато подлага на съмнение знания събирани и градени с години. Но именно тази смелост и жажда за знания е нещото, което кара Джейн да приеме предложението и не просто да се включи, но и да бъде водещият учен в експедицията. 

Оттук действието тръгва ритмично и историята поглъща бързо интереса на публиката. Йоана Вълчева буквално ни пренася в Египет. Описанието на античната египетска архитектура, съчетано със солидно количество история и митология ни потапя напълно в атмосферата на древните цивилизации. Читателя се превръща в част от експедицията и с интерес проследява разкриването на всяка следващата улика. 

 

Вярвам, че да пресъздадеш у читателя усещането, че е бил там, на сцената на действието, когато си служиш с истински локации, е много по-трудно, отколкото, ако изградиш от нулата измислен свят. И тук мисля, че е един от големите подводни камъни на жанра. Много трудно се намира баланса между вече изградените очаквания на читателите и информацията, която им поднасяш.

Йоана се е справила блестящо. Романът ще се хареса, както на хора, които имат по-задълбочени познания и дори опит от първа ръка с древноегипетската култура, митология и архитектура, така и от дилетанти като мен. Описанията са живи и автентични, но ненатрапчиви. 

Тази книга е като добре приготвена рецепта - храна за ума и наслада за сетивата. 

И най-важното притежава онази искра, която те кара постоянно да подлагаш на съмнение всичко и всички, да разсъждаваш, да си задаваш въпроси и да търсиш отговори, стимулира жаждата ти знания и желанието да разшириш кръгозора си. 

А най-приятната изненада за мен лично беше в края на книгата с последните думи "Очаквайте продължение" 

Нямам търпение. 

"Трес от Смарагдово море" - Брандън Сандерсън (Ревю)

 

  Заглавие: "Трес от Смарагдово море"

Автор: Брандън Сандерсън

Издателство: Artline Studios

Превод: Мартина Неделчева

Брой страници: 500

Година: 2023

Не е тайна, че съм страшен фен на творчеството на Сандерсън. Дори бих казала, че е факт, който не спирам да повтарям при всяка отворила ми се възможност. Той пише, аз чета. Също така валидно е изказването - Артлайн издават, аз купувам. Когато видях "Трес от Смарагдово море", първият от тайните проекти, се запитах, дали ако все още избягвах Брандън Сандерсън, нямаше точно с това разкошно издание да се престраша и да прочета негова книга. Много е красива - изпипана до последния детайл. Същинско бижу за домашната библиотека на всеки читател. Но да се върнем на Трес. 

Или е по правилно да кажа Глорф. Н-е-е-е, все пак всички я наричат Трес, да се придържаме към това име. Трес е забележителна млада жена - красива, умна, сръчна, работлива, изобретателна, мила, доверчива, лоялна, честна, справедлива, жертвоготовна, скромна, свита дори, винаги готова да се притече на помощ и всъщност това е едно от основните неща, които я забърка в тази каша. А, да и влюбена - това пък е другата причина да имаме честта Хойд да ни разкаже тази история. Ако нямате представа кой е Хойд, няма нищо, представете си го като Стан Лий, само че още по-могъщ. Появява се в голяма част от творбите на Сандерсън с различно лице и име. И е много як образ, диалозите му са пълни с язвителен сарказъм, а историите му са по-увлекателни от тези на самия Сандерсън. Но стига за Хойд, въпреки че той разказва историята тук, той далеч не е главният герой. Да се върнем на Трес.

Трес живее на Скалата, която всъщност не е скала, заобиколена от море от спори, които са изключително опасни, ако попаднат в контакт с каквато и да е течност. Една мъничка спора да попадне в устата или носа ви, край с вас. При това бих казала, особено неприятен край. 

На Трес обаче ще й се наложи да събере всичкия кураж и съобразителност, на които е способна и да преплува не едно, не две, ами четири морета от спори, кое от кое по-опасни, за да спаси любимия си от ръцете на Магьосницата.

Това е задача, с която малцина биха се заели, но да ви напомня, че Трес е трепач. И да, страх я е, много я е страх, ще й се наложи да преодолее не една и две опасни ситуации, но това което е по-силно дори и от страха, е обичта към хората, които са важни за нас. Каквото и да става, Трес не е от хората, които изоставят приятел в беда. А за мен беше истинско удоволствие да я придружа и да бъда свидетел на всяка нейна крачка, плаха или уверена, важното е, че винаги беше напред. 

 

Тази книга е като чаша топъл чай в дъждовен есенен следобед. Пълна е с приключения, изненади, приятелства и много чистосърдечност. Намирам я подходяща за всеки един сезон и изобщо момент. Би си отивала еднакво добре със смеха на лятното слънце и чаша топло какао през снежните дни. Ако имате нужда от една вълшебна, чистосърдечна история за приятелството и обичта - Трес е вашият избор. 

"Шантарам" - Грегъри Дейвид Робъртс (Ревю)

Заглавие: "Шантарам"

Автор: Грегъри Дейвид Робъртс

Издателство: Оргон

Превод: Светлана Комоговорова-Комата

Година: 2016

Брой страници: 882

Много се чудих, дали да пиша за "Шантарам", защото останах малко разочарована. Това може би ще е най-близкото до негативно ревю, което ще напиша някога. Не пиша негативни ревюта умишлено, някои хора може би го смятат за лицемерно, но за мен е въпрос на принцип. Не смятам, че имам правото да плюя по чийто и да било труд. Било то и лично мнение. Във всяка книга има вложено време, въображение и сърце. И най-малкото това е достойно за уважение. Имало е много книги през годините, които не са ми харесали, но предпочитам да не го изразявам публично, а да се фокусирам върху тези, които наистина харесвам. Всеки луд с номера си, както се казва.

Може би започнах "Шанатарам" с много големи очаквания. Не съм сигурна, защо се получи така. Искам да прочета тази книга отдавна. През цялото това време попадам нерядко да отзиви за романа на Грегъри Дейвид Робъртс, които ме оставят с усещането, че отгръщайки първата страница, започвам нещо изключително. 

Не е изключителна. 

Пиша това ревю отчасти, защото след като прекарах толкова часове с тази история, искам да говоря за нея. Както и защото все пак има много неща, които наистина ми харесаха в "Шантарам".   

Историята има автобиографичен характер, без да претендира за точна автобиография, както ми се струва много често се споменава в интернет. История, писана в затвора, което и обяснява до голяма степен обема й. 

Ако трябва да я класифицирам някъде в моята вътрешна картотека, бих я сложила до "Вълкът от Уолстийт". Бих казала, че я усещам по сходен начин. И двете книги стъпват върху събития от живота на автора, и двете книги са начин да извлечеш дивиденти от собствените си престъпления.
което не подкрепям от морална гледна точка, но не мога да отрека предприемчивия дух на тези хора. Доста впечатляващо постижение си е. 

Все пак ми се струва, че "Вълкът" се придържа повече до истината или се опира на повече факти, отколкото Шантарам. 

Това е историята на един австралиец в Индия. Лин е престъпник, избягал от затвора. Зарязал семейството си. Може би това беше първия миг, в който усетих неприязън към главния герой. И от този момент започнха да лъкатуша в противоречия. Свикнали сме да симпатизираме на главните герои. Всеки автор си обича главните герои и макар някои да са по-безпощадни от други, почти всички държат да ги оправдаят пред широката публика. И като повечето читатели, аз също симпатизирам на Лин. Когато се бие, искам да спечели, когато го отвлекат, искам да му се размине. Когато обича, искам да е споделено. И в същото време ме отблъсква. И започвам да се питам, какъв човек съм аз, щом симпатизирам на такова мекотело? На един престъпник.

Е, това е едно от нещата, които харесвам в тази книга. Грегъри Дейвид Робъртс, като че ли се е опитал да се превърне сам в легенда, пишейки Шантарам. Легенда, в която да изгубиш къде е нишката на истината. Но историята въпреки всичко е твърде морално противоречива, за да подпишеш петиция "Освободете от затвора автора на Шантарам".

Тази история е богата. Богата на всичко.Това не мога да му го отрека. Тя е изключително добър екземпляр в приключенската литература. Има екшън, драма, любов, интрига, преследвания, смърт, бой и много, много динамика. Постоянно се случва нещо. Понякога се случват дори неща, които ми се струва, че спокойно можеха да бъдат изрязани от съдържанието. 

Не познавам индийската култура кой знае колко, но ако приемем, че може да се вярва на достоверността на описанията на бита на индийците в тази книга, мога с ръка на сърцето да кажа, че се смях с глас от разликата в общоприетите норми между нас и тях. Разлика, която вярвам буди реципрочен смях и у всеки индиец, когато се сблъска с западните привички.

Мога да кажа, че "Шантарам" покри основните ми очаквания, които тая към всяка книга, дори ги препокри в някои отношения. Но аз определено очаквах много повече и това не е една от най-добрите книги, които съм чела. Ако сте фен на жанра, бих ви препоръчала да й дадете шанс. Аз определено няма да продължа със "Сянката на планината". Не, благодаря. Не е моята бира. 

"Триумфът на кралицата" - Ребека Рос (Ревю)

Заглавие: "Триумфът на кралицата"

Автор: Ребека Рос

Издателство: Сиела

Превод: Деница Райкова

Година: 2019

Брой страници: 424

След като "Бунтът на кралицата" постави един цялостен завършек на първата книга от дуологията, започнах да се питам, какво ще се случи във втората. 

Така малко скептична зачаках "Триумфът на кралицата" и не бързах особено да я започна, когато в края на миналата година вече беше по книжарниците. 

Е, не е било възможно да бъркам повече. 

Същината на тази история, посланието й, съвестта й се крият именно в "Триумфът на кралицата".

Вероятно повечето от вас са чували фразата, че е лесно да спечелиш власт, но е трудно да я задържиш. Тези думи, разбира се, са били използвани в различен контекст, но в какъвто и подтекст да ги използваш, те винаги ще бъдат верни. 

Революцията е приключила успешно. Ланън са в затвора. Кралица Изолда и нейната свита могат най-накрая да си отдъхнат. 

Но не е точно така. 

Народът на Мевана е живял дълги години в потисничество, кръвопролития, нищета и насилие. Те са обезверени. Че този ад някога ще свърши, че някога ще се съвземат - материално, физически, но най-вече психически от щетите нанесени от клана Ланън. Хората са озверели като глутница вълци, която иска кръвта на техните насилници да се излее по улиците в родните им градове. 

Но каква кралица ще бъде Изолда, ако сляпо се подчини на волята на народа и просто ги остави да отмъщават, докато не се почувстват заситени. А каква кралица ще бъде, ако не послуша народа си? Не се ли бориха толкова дълго именно заради това?

Когато отговорността легне на плещите ти, няма повече лесни решения. Да спечелиш власт е лесно, трудно е да се научиш какво да правиш с нея. 

Всеки трябва да се научи да живее с бремето си. Бриена откри дом и семейство в лицето на Журден, но нейните произход и кръв, будят предразсъдъците на изтерзаните хора от техния  клан. Тя трябва те първа да спечели доверието на новото си семейство. 

Картие все още се свиква с вкуса и задълженията на истинското си име. Да бъдеш Морган означава много неща, да помниш много неща, да приемеш в сърцето си всичката болка, която не си могъл да споделиш с близките си и накрая отново да останеш човек. 

Това е едно от нещата, които харесвам най-много в този роман. Той започва там, където повечето книги свършват. Това е истинската история на Мевана. Да се научиш отново да ходиш с гордо изправена глава, да гледаш напред без страх. Да бъдеш различен от мъчеителите си. Да научиш къде е границата между справедливостта и отмъщението. 

Това е избор и път, по който трябва да минат всички меванци. Но как ще го извървят? Суровият климат, ражда сурови хора. Но нека това не ви заблуждава, в тази книга има много самоотверженост, обич и сила. Тя е изтъкана от състрадание и утеха. 

"Ние, удавниците" - Карстен Йенсен (Ревю)

Заглавие: "Ние, удавниците"

Автор: Карстен Йенсен

Издателство: Жанет 45

Превод: Мария Змийчарова

Година: 2006

Брой страници: 832

Как се пише за книга-титан? 

Смея ли? 

Не, но въпреки това ще го направя, защото ми се струва, че твърде малко хора са прочели тази книга. Дори само един човек да не я прочел, пак бих казала същото. Тя си заслужава. Това, което Карстен Йенсен е създал е едновременно космополитно и миниатюрно. Този роман въплъщава в себе си целия спектър на емоциониалния свят на един човек. 

Ако "Сто години самота" беше написана по този начин, щях да я дочета. Не може да вземеш историята на три поколения, не може да разказжеш историята на един цял век в 5 изречения.

Ето така го правиш, като Карстен Йенсен - в 800 страници наситени с всяка нотка от емоционалното, индивидуалното, социалното и световното израстване и деградация на един човешки век. 

Отне ми почти три месеца, за да прочета "Ние, удавниците". Умишлено. Всеки път я оставях с воля и усилие и нямах търпение отново да заплавам в морето заедно с удавниците. Да бъда една от тях. Не прелиташ през такава книга, макар че можеш. Тя те повлича във вълните си, също като морето тя е единственото, което може да противостои на гравитацията и да те остави безтегловен на носа на някой марсталски кораб, неспособен да се върнеш сам в реалността. 

Не. Четеш такива книги бавно, потъваш във всяка страница, вихриш се във всяка буря. И оцеляваш. Или се давиш.

Ние удавниците е от онези книги. Които просто говорят за живота без натрапена философия и смелен на прах, разтапящ се в мозъка екзистенциализъм.

Това е животът на удавниците. Всичко започва с една война и завършва един век по-късно с друга. 

Марсталци са моряци. Морето е тяхна любов и смърт, то ги влече към себе си и отблъсква със суровия си нрав. То е стремеж и живот. То е бягство и мъжка сила. То е препитание и гроб. 

В Марстал единственото, което можеш да направиш е да станеш моряк. Но там никой не става моряк по задължение. Морето е спасение и пример. То е заветната цел за всяко момче. А най-страшното е да не можеш да се качиш на кораб. Да останеш с жените.

Всички наричат Марстал град на моряците, но той всъщност е град на жените. Защото в Марстал остават само жените на моряците и техните деца, докато момчетата не пораснат достатъчно, за да бъдат моряци. В Марстал жените са майки и бащи, баби и дядовици, вдовици и сирачета. Те са всичко, те са семейството и опората на бъдещите юнги.

  Плаках и се смях с тях, загубих се и се открих. Карстен Йенсен не пише художствена литература, а история. Алберт, Кнут Ерик, Херман, Антон, Лауридс, те не са герои. Те са хора, истински. Самоотвержени и окаяни, такива каквито само морето и солта могат да изваят.  

(Тежка въздишка) Е, опитах. Истината е, че съм абсолютно неспособна да напиша текст, който да обхваща всичко в тази книга, дори половина не мога да опиша. Невъзможно е да се предаде емоционалния заряд, който носи тази книга. Той е като светкавица в морето - ако не те убие, със сигурност ще запомниш гледката за цял живот. Да ви разкажа за "Ние, удавниците", да ви споделя защо обичам нейните герои, би отнело вечност. Защото те са десетки. Цял един град, цял един свят. 

Затова ще ви кажа само едно последно нещо. Прочетете тази книга, ако не сте. Запазете й едно специално място във вашата библиотека, за да я дадете на момчетата и момичетата си някой ден, когато пораснат, когато станат родители самите те, когато са се сблъскали с живота. Тогава ще могат да я оценят. И ще я запазят в своята библиотека за вашите внуци. 

"Ние, удавниците" е прекрасна. Изминаха три седмици, откакто затворих и последната страница, а помня всяка нейна думичка, всеки моряк, всяка сълза. И още ме вълнува. Оставям ви някои от любимите ми цитати. Те сами говорят за себе си по-добре от всичко останало. 

 "Вече дори не смеехме да се огледаме от страх да не срещнем лицето на някой приятел и да не се впие в нас погледът му, който ни умолява за отдих, и се изпълва с омраза, сякаш ранените виняха нас, които все още стояхме на краката си, за късмета ни и единственото, което искаха, беше да са на наше място. Не можехме дори да кажем по някоя утешителна дума, защото нямаше да се чуе сред гърмежите. Трябваше да се задоволим само с потупване по рамото. Но сякаш самите ние, останали все още невредими, предпочитахме компанията на себеподобните си и избягвахме ранените, макар те да имаха по-голяма нужда от утреха. Ние, живите, обърнахме гръб на тези, които смъртта вече беше белязала."

"Утехата да посетиш гроба, да заведеш децата там и да им говориш за баша им пред камъка с неговото име, да забравиш тежките мисли, докато плевиш бурените, или пък да се потопиш в тих разговор с мъртвеца под земята - на моряшката вдовица това не й се полагаше. За нея има само парче хартия, с което официално й съобщават, че корабът, на който мъжът й е бил капитан или матрос, е потънал "заедно с всичко живо на борда" - бездушен израз, който изравнява хората с плъховете в трюма - в този и този ден, на това и това място, най-често на такава голяма дълбочина, че няма надежда да бъде изваден. Рибите са били единствените свидетели. А на нея й остава да прибере листа в чекмеджето  на скрина си. Това единтъвеното погребение за удавника. "

"Казват, че тези, които не са погребани в осветена земя, стават и тръгват отново. И скоро Лауридс тръгна отново, но не по земята. Превърна се в призрак в сърцето на Каролине и не я оставяше на мира нито за миг, защото не правеше разлика между ден и нощ, докато в крайна сметка и Каролине спря да ги различава. Денем, когато трябваше да си гледа задачите, тя изпитваше копнеж. Нощем, когато трябваше да намери покой или да изплаче цялата си мъка, я измъчваха тревоги за бита. И започна да й личи. Измършавя и посивя сякаш беше направена от същия призрачнен въздух, който витаеше в сърцето й.
Само ръцете й не изгубиха силата си. С тях вадеше вода от кладенеца, всяка сутрин палеше печката, чистеше и переше, печеше хляб и тъчеше, гледаше четири деца и им раздаваше плесници, кото звъняха в ушите им достатъчно силно, за да им напомнят за изчезналия Лауридс."

"Бащите рядко си бяха вкъщи, но понякога изведнъж се оказваше, че вече никога няма да се приберат. Това беше цялата разлика между живия и мъртвия баща. Не беше кой знае колко голяма, но достатъчна, за да плачем понякога, когато никой не ни вижда. "

"Животът е като огромна армия в поход. Острани подтичва смъртта и събаря ту един, ту друг, но в редиците на армията това не се отразява. Тя продължава напред, а числеността й не личи да намалява, напротив. Тя се разраства в безкрайността и точно затова никой никога не остава насаме със смъртта. Веднага идва следващият. Това е важното. Такава е веригата на живота - непрекъсната."

"Детето се разплакало. Не било видяло нищо, но се досещало какво се е случило.
 - Вече никога ли няма да видим Антон? - попитало то.
 - Не - казала жената, за която Гунар Якобсен предполагаше, че е майката.  - Антон е мъртъв. Няма го вече.
 Що за брутални думи, помисли си Гунар Якобсен, той никога не би се изразил така пред децата си. Но дълбоко в себе си оценил директния отговор. На децата на войната се казва истината."

"Последното желание" на Вещера

Дойде ред и на Анджей Сапковски. Ей, тези книги ги гледам от години, ама като ви казвам години, имам предвид ...много години. На всеки панаир се спирах пред щанда на издателство ИнфоДар и ги заглеждах, оглеждах, разгръщах... Сигурно ме запомниха. Не знам как накрая не ми казаха "Слушай, момиче, ако ще купуваш, купувай, стига си точила лиги само". А те ..книгите на Сапковски, си имаха отделен щанд, отделна етажерка и бяха наредени едни такива стилни, примамливи. Убийте ме, не знам, защо не си ги купих тогава.
И сега Сиела започнаха да ги преиздават. А мен започна да ме хваща срам, че не съм ги прочела. Не че съм длъжна. Но, разбирате ли, наистина исках да ги прочета! Но отлагах. 

Но ето го и моят миг. "Последното желание" е вече зад гърба ми!
Някъде към средата на книгата си спомних, как някой обясни, че първите две книги са разкази, които не следват точно хронологична нишка и сюжетно заплетена история. Вярно е и не е вярно.

"Последното желание" наистина съдържаше няколко истории от света на Вещера и макар всяка да започваше самостоятелно за себе си, читателят може да погледне и по-глобално на историята, която вървеше паралелно с ретроспекция. Главите за здравия разум следват една и съща сюжетна линия, а между тях ще намерите истории от миналото на вещера, които ще ви разкажат как се е запознал с Лютичето и Йенефер, в какво се състои работата му, какво е отношението му към магьосниците, чудовищата и света изобщо и какви са принципите му.

Като се има предвид обема на първата книга, Анджей Сапковски изсипва чудовищно количество информация върху читателя. Тук ще срещнете толкова много чудовища и митични същества, че дори няма да си направя труда да изброя някои от тях. Напълно излишно е. Каквото и да ви дойде на акъла - има го в книгата.
Това че е разделена на отделни разкази, позволява на действието да е силно динамично - изпълнено с битки, наддумвания, остроумия, напрежение и смях. Да си призная, на една от историите малко ме хвана и шубето вечерта.
Но нека да се опитам да ви кажа нещо смислено. Може би това, с което трябваше да започна.
Гералд от Ривия е вещер. Мутант, от когото са изтръгнати всички чувства, предразсъдъци и генетична обремененост на обществото. Вещерите са машини за убиване. Те са създадени с единствената цел да служат на хората, за да избиват чудовища за пари. Вещерите започват своето обучение от деца. И в края му боравят със солиден арсенал от слаби, но ефективни заклинания, както и знанието как да си направят множество еликсири, с които да подсилят тялото, ума, издръжливостта и силата си. Гералд в частност е особняк. И чешит. И един от малкото представители на един изчезващ вид. Като чудовищата, които убива.
Ще го познаете по бялата коса и зловещата усмивка. Гералд е циник. И доста често ръб. Но си има свой собствен кодекс. Свои принципи, които не нарушава. Когато те превърнат в безчувствена машина за убиване, трябва да създадеш сам основата и опората, върху които ще стъпиш при вземането на решение, дали да отнемеш нечий живот или не.

Гералд е железен. Нищо не може да го бутне. Освен Йенефер. Йен е красива магьосница, с неизвестна възраст, която плете умело своите паяжини и оплита в тях хора, магьоници и вещери. Но ако има нещо, което може да обърка плана й, това е Гералд. Двамата сякаш са завързани за двата края на един ластик. Колкото повече бягат един от друг, толкова по-силен е сблъсъка им след това. Колкото повече единият опъва въжето към себе си, толкова повече препятствия създава за другия.

Странно е, когато мъже пишат за любов. Простете ми, не казвам, че не я разбират. Странно е, защото аз съм жена. Любовта от мъжка гледна точка може да бъде също токова силна, всеотдайна, изпепеляваща и вълнуваща, колкото и от женска, но по-рядко въздейства на толкова дълбоко емоционално ниво върху читателите от женската аудитория, колкото мотивът за любовта при дамите писатели (с други думи - рядко е толкова лигава). И въпреки ръбестата част на Гералд, Анджей Сапковски ме изненада. Връзката между верещра и магьосницата трепти като опъната струна и вибрира върху всяка страница от повествованието, макар и косвено и далечно и за мое огромно щастие, не се натрапва, нито стига до лигави и блудкави измерения.

Четейки първата книга за вещера, ми се прииска да бях геймър. Светът на Сапковски предлага материал в изобилие - за игри, за филми, за сериали, за фен фикшън...за каквото ви душа иска. Полякът наистина е отрупал масата с всевъзможни чудатости.
Не бих определила стила на Сапковски като класическо фентъзи, нито old school, не съм сигурна, дали изобщо се класифицира като чисто фентъзи, но със сигурност мога да ви кажа, че от тази книга лъха на отлежал алкохол, вълшебства, смях и напълно достатъчно разголена плът и бойни рани.

 

В денонощната книжарница на мистър Пенумбра се случват мистериозни неща

"Денонощната книжарница на мистър Пенумбра" се оказа странна смесица между "Градът на сънуващите книги" със своето настървено търсене към познанието, към чистия талант и изкуство, неопетнени от издателски бизнес, техника и фалш и трилогията на Карлос Руис Сафон "Сянката на вятъра" с потайните членове на мистичната б

иблиотека, до която само избраните биват допуснати. 

Но тук има и още нещо, освен тази мистика и прахоляк.
Това е една книга, която обединява двете страни на един ожесточен спор - хартия или техника. Откакто електронните четци и издания станаха достатъчно масово разпространени и лесно достъпни, читателите не спират да се препират кое е по-добро - лекотата на цял рафт книги в джоба ти или тежестта на страниците в ръката ти, докато четеш вечер в леглото. Не ми излиза от ума онзи комикс с таблета и книгата, в който таблета обяснява на хартията, колко е остаряла и как едно драсване на кибрита и Пуф! нея я няма, и тогава най-дебилно книгата натиска копчето за изключване на машинката и приключва спора. И всеки път като се сетя, злорадствам тайничко. Но това не е моментът за задълбавам в личните си пристрастия. 

Не и с тази книга. Тя съчетава технологичния прогрес в литературата и старомодната визия на книжарниците/библиотеките със своите високи до тавана рафтове и прашни дебели томове. Но без да е излишно претруфена, помпозна и романтична. Както казва господин Пенумбра, заговорим ли за мирисът на книгите, значи сме изгубили посоката. Историята е едно доста стройно и целенасочено приключение, което започва мистериозно в една денонощна книжарница, която не е точно книжарница, защото хората по-често заемат книги от нея, отколкото купуват и постепенно се заплита, разкривайки детайл по детайл пред очите ни търсенето на едно изгубено познание. Търсене, на което мнозина са посветили живота си. А отговорът в края на историята се оказва съвсем простичък. Голямата мистерия е разбулена и героите разбират, че понякога пътуването се оказва по-важно от целта. 

Без претенциите за нещо грандиозно "Денонощната книжарница на мистър Пенумбра" е едно леко и приятно четиво,което потапя читателя в магията на два различни свята и изплита от нея едно чудесно приключение.

Добре дошли в Дворът на Нощта

Честно казано бях малко разочарована от първата част. Най-вече от героите, а може би и заради повествованието, защото именно историята определя и характерите в книгата. Фейра беше странно мудна и наивна за главна героиня на Сара Дж. Маас. Тамлин...беше класика - силен, красив, безсмъртен, потаен, войнствен, загадъчен и някак безхарактерен. Блудкава работа. Всъщност останалия антураж спаси положението - сприхавата икономка, подозрителния и лоялен Люсиен и Рисанд, той определено се открои още тук като обещаващ образ. Но когато главните герои са ти смотльовци, трудно е да очакваш продължението с нетърпение.


Но по една или друга причина, доста бързо излезе и втората книга от печат, за да отмие блудавината на предшественицата си.
Крайно време беше Фейра да се вземе в ръце и да отстоява някаква позиция, а не само като лениво коте да се умилква наляво-надясно и да мяука недоволно. Сега докато четох "Двор от мъгла и ярост" се питам, дали с нея Сара Дж. Маас се яви на поправителен след първата или е било планирано от самото начало. Още ми е трудно да преглътна началото на историята, толкова е далеч от стила й.

Нищо. Продължението отми срама и изгради една чудесна основа за бъдещото развитие. Рисанд се разгърна като много колосален образ. Поне това обещание от края на първата книга се изпълни. Новите персонажи, които влезнаха в историята като негови сподвижници и семейство също подсилиха ефекта - ярки и дейни образи.

Дворът на Нощта със своите обитатели се превърна в лакмус за останалите герои в книгата и във фитил на действието. Приятна изненада беше вътрешното разделение на владенията на Рисанд. Дворът на Мечтите - тайният дом на Великият господар, защитено от света място, запазено и изградено да се превърне в един малък рай. И Дворът на Кошмарите - тъмен, зловонен, изпълнен с насилие и жестокост - необходимата тежест, която да уравновеси везната.
Действието този път беше балансирано, а ритъмът толкова постоянен, че позволява на читателя да очаква любимите си моменти с нетърпение. Закачките между Рис и Фейра, които се вплитат като лиана в ствола на историята пък олекотяват сюжета и уравновесяват жестокостта, пред която авторката поставя своите герои.

След такава втора част, определено ще очаквам продължението. Особено заради интригата, която те първа се заплита в последната глава.

Мракът в края на пътя

От доста време заглеждам книги на Нийл Геймън, но все не посягам към тях. До последното ми посещение в библиотеката, когато се прибрах с ето тази. И както рядко се случва, книгата се оказа точно това, което очаквах. 

Напрегнат и изпълнен с чудовища, вълшебни сили, създания от един друг свят, древно зло и доста черни краски роман. Имаше някои моменти, които се открояват в целостта на историята, благодарение на които Геймън излиза от клишето на жанра. За кратко дори мислех, че съм объркала и историята ще поеме в съвсем различна насока, акцентирайки върху някои не толкова митологизирани теми. Но за мое облекчение сюжетът не пое по тази крива.

Една тъмна приказка от Нийл Геймън, която увлича, но без да има претенциите на шедьовър.