"Верига от тръни" - Касандра Клеър (Ревю)

 

 

Заглавие: "Верига от тръни"

Автор: Касандра Клеър

Издателство: Ибис

Превод: Вера Паунова

 

Брой страници: 728

Година: 2023

 

 

Обичам света на ловците на сенки открай време. Имах удоволствието да бъда в подходящата възраст, когато young adult фентъзи жанра започна да набира популярност. Четях с интерес и поглъщах жадно всички тези нови светове, които се разкриваха пред мен - изпълени с магия, битки, приятелства, любов, предателства, предизвикателства и приключения, каквито можеш да изпиташ само в книгите. Разбира се, с времето хората започнаха да се насищат, жанра се промени и адаптира към търсенето на пазара, към това, което продава. Фентъзи като книгите на Касандра Клеър в момент са рядкост, а може би дори и отживелица. Защо ви говоря всичко това с тон изпълнен с носталгия и сантимент, каквито са ми непривични? 

Питам се, дали ако сега се срещна за пръв път с нейното творчество, щях да изпитам и изградя същата силна връзка, каквато и преди години? Отчасти, защото самата аз се пренаситих на жанра, отчасти защото пораснах, защото се промених. Предполагам няма да разбера никога, защото дори и сега години по-късно всяка нейна книга ме поглъща в своя магичен свят, от които не ми се иска да изляза. Дори и сега се привързвам към героите й, усещам ги като семейство, с което не съм се виждала отдавна. Всяка нова книга е като завръщане у дома.

 

"Верига от тръни" затваря трилогията "Последните часове". Осемстотин страници изпълнени с действие, магия, напрежение и широк набор от герои, сред които няма второстепенни персонажи. Макар на пръв поглед историята да се върти около Корделия и Джеймс, макар именно техните имена да се анонсират на корицата, кръгът от хора и семейство около тях получава също толкова голямо внимание, развитие и сцена, колкото и те самите. 

Веселите крадци - Джеймс, Мат, Кит и Томас, неотлъчната четворка, чийто членове винаги са готови да се забъркат в неприятности, не защото искат, а защото трябва. Е, да, дяволито пламъче припламва в очите на всеки един от тях, подхванвано от младостта и жаждата им за приключения, от силата на обичта помежду им и към техните близки, но в края на деня, всеки един от тях е готов да жертва живота си на мига, за да спаси приятел. 

 

Може би ви звучи клиширано, сега е модерно главните герои да бъдат злодеи, къде прикрити, къде неприкрити, да бъдат мрачни, тъмни, егоисти, егоцентрици, жестоки и не знам още какви. Но аз обожавам героите на Каси. Обожавам жаждата им за живот, заряда им, съпричастността им, тази жива пламтяща връзка между тях, начина по който стремглаво се хвърлят в битка, без дори да се замислят, за да защитят приятел. Обичам герои, които изгарят един за друг, но не просто да си разкъсат дрехите. В книгите на Каси има много от бавно разгарящата се любов, която всички толкова обичаме, която ни държи на нокти и притаили дъх следим всяко движение, всеки жест на нашите герои. Но тази обич има стабилна основа, тя никога не е просто само страст, тя е сила, приятелство, съпричастност, жертвоготовност, слабост, пламък, гориво, тя изпълва цялото същество на човек, тя ни кара да стъпваме понякога грешно, но винаги със сърце изпълнено с обич, може би понякога ранено, уплашено, но винаги с мисъл и грижа и за другия. Обичам красотата и чистотата в тези отношения. Макар и да изглежда малко захаросано вярвам, че ние в нашата реалност се доближаваме много повече до Джеймс, Корделия, Ана, Ари, Грейс, Джеси, Люси, Мат, Кит, Алистър, Томас, Чарлз, Теса, Уил, Малкълм, Анабел....мога да изброявам много, отколкото до онези съблазнителни прикрити под маската на злодеи наранени, емоционално неузрели мъже и жени, които нараняват другия избивайки собствените си комплекси върху него и после се оправдават с невероятната страст, която ги изгаря ужким отвътре. 

 

Нищо не ви казах за сюжета, признавам си, съвсем умишлено. Това е трета книга, не искам да спойлвам нищо. Светът на хората и на нефилимите е заплашен отново, силни демони са замесени и всичко е на косъм от провала. Сюжетът е класически, сцените са различни, живи, интересни, но познати. Не  го казвам с лошо, харесва ми се че са такива. Тези книги имат прекрасен баланс, защото историята, света и героите са разгърнати в отличен баланс, без едното да ощетява другото и всяка една част изпълнява важна роля. Светоизграждането  пренася читателя в нефилимския свят, позволявайки му да броди редом с обичаните си персонажи. Историята го държи на тръни, създава напрежение, награждава го с топли и зареждащи емоции, а героите - те са центъра, сърцето на всичко. Те са хора, от плът и кръв, със своите страхове и грешки, със своите тайни. Образи, с които ни е лесно да се асоциираме, да се свържем. 

Но преди да споделя това, с което искам да завърша този текст, ще отворя една скоба. Всяка отделна поредица от този свят има своя фокус.

"Реликвите на смъртните" се фокусира върху силата и емоционалната здравина във взаимоотношенията на персонажите. С тази поредица Каси заяви какво можем да очакваме от този свят. 

С "Адските устройства" тя разгърна любовта в смисъла на вечността, на безкрая, показвайки, че способността на човек да обича няма граници. 

В "Тъмните реликви" фокусът пада върху отговорността към семейството и приемането на различността, свободата на личния избор. 

В "Последните часове" в ядрото на историята лежат тайните и прошката.

 

 

Тайните са тежест, непосилна тежест, бреме, което руши всичко около себе си. Те ни изолират от света и от хората, които обичаме, които ни обичат. Те ни превръщат в единаци, самотници, нещастни окаяни сиви човечета. Те ни затварят в своя чудовищен кръговрат и тровят съществуването ни. Но важното е, да знаем, че изход винаги има и понякога е достатъчно едно приятелско рамо на което да се опреш.  Няма нищо по хубаво, нищо по-освобождаващо от това да признаеш тайната, грешката си, колкото и голяма да е тя. Да споделиш товара. И няма нищо страшно в това да получиш подкрепа от приятел, да не бъдеш сам в момент, в който си уязвим. А със споделените тайни и признатите грешки идва и прошката.  Винаги има място за прошка

Не безусловна, не подарена. Извоювана, спечелена, основана на доверие и приятелство.

"Тъмна материя" - Блейк Крауч (Ревю)

 

Заглавие: "Тъмна материя"

Автор: Блейк Крауч

Издателство: Ибис

Превод: Коста Сивов

 

Платформа: Storytel

Прочетено от: Мариан Маринов

 

Брой страници: 328

Година: 2019

 

 

Блейк Крауч ме спечели безапелационно с "Променлива реалност", така че когато заслушах "Тъмна материя" в Сторител сега, очакванията ми бяха вече доста високи. И той отново ги оправда.

"Тъмна материя" е интригуващ Sci-fi трилър, който стъпва върху някои общоизвестни теории на физиката и разгръща вероятността те да бъдат не просто доказани, но и реализирани. Изглежда идеята за мултивселената и времевия континиум е слабост на Крауч, защото и тук се заиграва с подобни теории и представя на читателя друг вариант на въпроса "Какво щеше да стане, ако...."

Не съм сигурна как да ви разкажа повече за книгата, без да навлизам в детайли, защото сърцевината на историята се върти около най-голямото разкритие вътре и би било много жестоко от моя страна да ви сервирам толкова голям спойлър.

Историята започва и се завърта около Джейсън Десън, преподавател по физика, щастливо женен, баща и брилянтен ум. Не знам какво повече може да иска човек. Но ние хората винаги искаме нещо повече, нали, то е в природата ни, това е тласъкът, който ни бута напред, който ни кара да се развиваме, да откриваме, да изследваме, да рискуваме и да създаваме.

Всеки от нас е направил ключов избор (нерядко и повече от един) в живота си, който е задал накъде ще завие осовата линия на бъдещето ни. Избрали сме да бъдем родители, да преследваме кариера, да спортуваме, да пишем, да излъжем във важен момент. Направили сме определен избор. След това остава да потърсим щастие в този избор и това, което ни предлага той. 

Джеймс е направил своят избор. И осъзнава или не, живее в хармония с него, докато не бива рязко изтръгнат от собствения си живот и захвърлен в една друга реалност, където всичко е с главата надолу. Свят, в който той не е женен за Даниела, синът им никога не е бил роден, но за сметка на това той е брилянтен учен, който е направил революционен пробив в науката и е носител на престижна награда. Дали това е възможност да изживее изгубена мечта или е кошмар, от който иска да се събуди, ще разберете сами.

Блейк Крауч е не просто писател-фантаст, той е архитект. Заложената концепция в романа представлява сложен конструкт, който трябва да бъде изграден внимателно и последователно пред очите на читателя, за да може да му даде достъп до всеки слой на многопластовото действие. И той се е справил брилянтно с тази задача. 

С тази книга Блейк Крауч бетонира мястото си сред любимите ми писатели.Следваща спирка "Подобрен".

 

 

 

"Променлива реалност" - Блейк Крауч (Ревю)

 

 

 Заглавие: "Променлива реалност"

Автор: Блейк Крауч

Издателство: Ибис

Превод: Мария Б. Димитрова

 

Платформа: Storytel

Прочетено от: Константин Динчев

 

Брой страници: 364

Година: 2019

Купих си "Променлива реалност" на Блек Крауч още когато Ибис я издадоха у нас. Беше от онези спонтанни покупки на един Панаир на книгата. Непланирана. Просто я видях на щанда в НДК и я грабнах заедно с другите ми покупки по списък. И след това започна да отлежава на рафта у дома. Въпреки че последните няколко години започнах да чета повече фантастика и досега не е имало случай, да не ми хареса, все още подхождам предпазливо към жанра. Всеки път като реша да чета фантастика се чувствам като Фродо на брега на онази река, когато се раздели със Задругата -  решена да поема напред и едновременно с това напълно изгубена. 

А Блейк Крауч направо ми скри шапката. Толкова схемаджийска книга не бях чела отдавна. Толкова пъти поемахме напред и назад в миналото и бъдещето, че след средата на историята вече не бях сигурна какво да очаквам. Не мислех, че тази безкрайна спирала от животи някога ще бъде развита. Истинско удоволствие за читателската ми душа. Но нека да спра да говоря празни приказки и да се опитам да придам плътност и смисъл на този текст. 

Обикновено бих започнала с началото на историята. Сцената, в която се запознаваме с главните герои. И когато стигна до завръзката, бих започнала да споделям личните си впечатления, за да не спойлна нещо. Но това не е приложимо тук. Защото Блейк Крауч е изнесъл един от най-добрите си туистове още в началото на историята, когато читателят още няма представа къде е попаднал. Нали знаете, как малко след средата и малко преди голямото скапване в сюжета, авторът пуска една объркваща нишка, в историята, която обилновено служи за отклоняване на вниманието от истински горещата точка, за да може после читателят да се плесне по челото и да ахне. Да, Блейк Крауч е решил да започне именно с тази нишка. Какъв е резултатът от това решение? Много въздействащ. 

 

Бари Сътън е полицай в Ню Йорк, който разследва случай на убийство, причинено от Синдрома на фалшивите спомени (СФС). Събуждаш се един ден и изведнъж в главата ти редом с твоите спомени, тези които си трупаш грижливо цял живот, и хубавите, и лошите, изведнъж се нареждат втори комплект спомени, които също са твои, но коренно различни от всичко, което си преживял досега. Представете си как си спомняте едновременно живот, в който се били, не знам, например щастливо женени с деца и прекрасна къща и друг, в който сте тъжен самотник, загубил любимия си човек в катастрофа преди седем години и все още не можете да преглътнете загубата. 

Спомените стимулират различни реакции в мозъка. От една страна са щастливите емоции, които са предизвикани от успехите на децата ви и малките радости на спокойния семеен живот, от друга страна там са  и депресията и самотата, породени от загубата на най-скъпия ви човек. Как се очаква мозъкът ви да обработи всичко това? Как да подредите и класифицирате тази информация? Как да се справите с напълно противополжните еднакво истински емоции?

Жена в подобно състияние със синдрома на СФС се замоубива в смяната на Бари. И това като че ли е последният пирон в ковчега на иначе безрадостния му живот. Бари някога е имал сякаш всичко - нежна съпруга, прекрасна, умна дъщеря, щастлив брак, уютен дом и работа, която има значение. До деня, в който не изгубва дъщеря си. Сега и двамата с бившата му жена се носят през живота като призраци, стават сутрин от леглото, слагат единия крак пред другия и оцеляват до падането на нощта, когато идва истински трудното. Когато истинския хаос от мисли, спомени и чувства избухне, когато гласовете закрещят, когато тишината е оглушителна, когато вече няма малки дребни ежедневни задачи, които да отклоняват вниманието им. В такъв етап от живота му се запознаваме с Бари. 

Но това не е основната сюжетна линия, това дори не е важната сюжетна линия. В нея половината от героите не са дори главните персонажи. Това е онази нишка, благодарение на която авторът придава плът и тежест на основната сюжетна линия. Тя е емоционално наситена, опъната като струна, готова всеки момент да изпее своята тъжна песен и да направи място на главните действиващи лица - Бари и Хелена. Да, този същият Бари, но от един друг живот. И Хелена, която може да се каже, че е първопричината за СФС. Хелена дълги години работи върху проект, което има за цел да съхрани човешките спомени, за да помогне на хора, страдащи от деменция, за да помогне на майка си, чийто ум и спомени бавно, но сигурно гаснат. Да гледаш как човека, когото обичаш толкова много,  си отива ден след ден, отдалечава се от теб, отдалечава се от себе си и се превръща накрая в един напълно непознат и уплашен самотник, който нито знае кой е, нито знае ти кой си, нито иска да научи, защото го е страх. Това е едно от изпитанията, които животът нерядко поставя пред нас. Хелена губи майка си ден след ден. И работи с всички сили, за да открие начин да запази малкото й останали спомени, да открие начин да запази личността й, за да може отново да отиде при нея някой ден и да я прегърне, да й каже "мамо" и да се докосне до топлината й. И успява. (Разбира се, иначе нямаше да има книга). Но технологията, която разработва може да прави много повече от първоначалното си предназначение. И разбира се, ако попадне в неподходящи ръце, (а тя попада, иначе нямаше да има книга), може да причини не просто хаос, а апокалипсис (и го причинява). Това са условията, в които Бари и Хелена трябва да открият начин, да се справят с неизбежно самоунищожаващия се свят в една изключително сложна и объркана плетеница от събития. 

След "Променлива реалност" съм абсолютен фен на Блейк Крауч.  Наред с добрата фантастика, интересните обрати и динамиката, Крауч е обърнал внимание и на скелета на своята творба -  сюжетът е заплетен, многопластов и много добре структуриран, обърнал е специално внимание на логическите връзки, без да оставя разхлабени стави между отделните действия. Цялата тази стегната система е обгърната и функционира, благодарение на емоциите, които са моторът на всяко действие. Блейк Крауч умее да пише емоционални сцени - без да са преувеличени, без излишна мелодрама, просто искрени. Емоции, които се протягат към читателя и по-важното, емоции, които го достигат. Страхотен баланс във всичко. "Променлива реалност" ми поднесе много повече от това, което очаквах.  "Подобрен" вече е факт. Определено ще се чете. 

 

 

"Тези лъжливи клетви" - Лекси Райън (Ревю)

 

Заглавие: "Тези лъжливи клетви"

Автор: Лекси Райън

Издателство: Ибис

Превод: Вера Паунова

Брой страници: 392

Година: 2022

 

Харесвам този жанр. Поради редица причини. Защото е динамичен, пълен с магия и изненади, заради интересните обрати и разнообразния набор от характери. Често и заради противоречивата любов, която се заражда между главните герои, защото е забавно и носи тръпка, когато четеш. Този жанр е моята чаша вода между сериозните книги през годината. Това е моят начин да отмия наситените емоции от някои книги, моят начин да взема глътка въздух, то е онова, което ми позволява да започна следващата си книга със свежа мисъл. Миналата година обаче нещо се промени. Прочетох няколко книги и не си паснахме с нито една от тях, въпреки че бяха поредици, които следя и съвсем убедена си бях накупила и продълженията, които така и си седят сега непрочетени. Не ми се и започват.

Поради тези причини "Тези лъжливи клетви" отлежава от лятото на рафта. Посегнах към нея едва в последните дни на изминалата година. С нея изпратих и посрещнах така да се каже новата година. Беше отличен избор. Прочетените страници започнаха бързо да се трупат. Лекси Райън си даде достатъчно време и свобода, за да изгради бекграунда на своите герои, както и да изгради света, в който ще подалага живота и изборите им на изпитание. 

Всъщност трябва да призная, че съм доста впечатлена. В своите 392 страници тя успява да изгради солиден свят, да въведе в него нужното за жанра многообразие, което да остави усещането за магия под пръстите на читателя. И най-важното е, че успява да създаде силна еднородна сплав от тези две неща, стъпвайки върху добрата основа на миналото. Историята, която лежи зад този опасен и бързо променящ се свят е и това, което му придава плътност. 

Но нека да вложа малко контекст в тези иначе повърхностни обяснения. Животът на главната героиня Бри е един малък ад. Принудена да краде и постоянно да поглежда зад рамото си, за да изкара малко пари, с които едновременно да издържа себе си и сестра си и да изплаща невъзможно големия дълг към леля си. Всичко това на практика я превръща в нейна робиня. Двете момичета живеят ден за ден. И тежката миазма на оковите им, ги смазва все повече ден след ден - физически и психически. Има само две неща, които им дават лъч надежда в непрогледната мъгла - това, че са живи и заедно,  и Себастиан - техният съсед, който чиракува при местния магьосник и който сякаш е единственият човек, което е настроен добросърдечно към тях. 

И понеже явно за Лекси Райън това не е достатъчно прецакано, тя решава да прати всичко по дяволите и "продава" сестрата на Бри на феите. Феите, които някога са отнели "майка им", феите, които Бри толкова мрази. Оттук историята се заплита бързо. Бри е принудена да работи за врага, за да спаси сестра си. И е готова на всичко. Да лъже, да мами, да шпионира, да краде и ако трябва дори да открадне сърцето на принц. Но нещата в двора на тъмните и на светлите феи далеч не са такива, каквито си ги е представяла. В царството на феите назрява война. Аристокрацията плете своите интриги, а феите, онези, които искат просто да живеят спокоен и сигурен живот, онези, които искат семействата им да бъдат в безопасност, децата им да растат свободни, е, тях кучета ги яли. Бри ще открие, че света на феите не е много по-различен от този на човеците.

Зад завесата на лъскавите приеми, зад маската на красивите рокли се крият мрачни и грозни тайни, които заплашват живота на всички в Царството на феите. И на Бри съвсем скоро ще й се наложи да избере страна. 

'Тези лъжливи клетви" направи първата крачка към мен. Определено ще прочета и "Тези оплетени връзки". Пък после ще видим. :)

"Верига от злато" - Касандра Клеър (Ревю)

 

Заглавие: "Верига от злато"

Автор: Касандра Клеър

Издателство: Ибис

Превод: Вера Паунова

 

Брой страници: 572

Година: 2021

 

Нова книга на Касандра Клеър винаги е малък празник за нашата библиотека поради редица причини, но най-вече защото обичам света на Ловците на сенки. А "Верига от злато" ме връща точно там, открехва масивната врата и аз потъвам в сърцето на Лондонския университет. Но по-интересното е, не къде, а кога.

Светът на нефилимите този път носи онази викторианска тежест и красота, характерна за началото на ХХ век. Разбира се, това са времена, в които би било абсолютно недопустимо една жена да борави с оръжие или дори да носи панталони и Касандра Клеър, съвсем в духа на епохата, отдава малка чест на етикета във висшето обществено, което за мое огромоно щастие успява единствено да създаде редица нелепи ситуации, от които нейните герои ще трябва да намерят изход. И естествено малко забавление за нас читателите.

 

Уил и Теса (познати от трилогията "Адските устройства") отглеждат децата си, Джеймс и Луси, в спокойни времена. Демоничната активност е рядкост, а младите Ловци на сенки знаят за демоните повече от книгите, отколкото от истински сблъсък с такива. Но това освен благословия, крие и редица опасности, защото макар и добре подготвени младите нефилими са по-скоро свикнали да патрулират, при това с известна досада, отколкото да участват в истински битки. Но нефилимите са на път да се сбогуват с това подмамващо спокойствие, което ги дебне от години, защото в Лондон върлува силен демон, какъвто Ловците на сенки не са виждали от години. Отровата му е смъртносна, а атаките му - планирани.

Историята проследява Корделия Карстерс, която тъкмо е пристигнала в Лондон заедно с майка си и брат си. Корделия се надява да окрие начин да докаже невинността на баща си, който е задържан от Клейва, заради тежко престъпление. Майката й пък се опитва да възстанови името на семейството сред кръговете на нефилимите, като намери подходяща партия за децата си. А брат й, Аластър, изглежда си е същият задник, какъвто го помнят Джеймс и неговите приятели - Веселите крадци, от Академията. 

Джеймс й Луси Херондейл, деца със смесена кръв, потомство на Ловец на сенки и магьосница, сякаш са свикнали със своята демонична кръв и способностите, които вървят с нея. Но балансът си остава все така нарушен, те никога няма да бъдат като другарите си - чисти нефилими или поне никога няма да го почувстват така, не докрай. Но нека не забравяме и чии деца са. За мое огромно удоволствие и двамата носят самочувствието на добри войни, каквито са, сърцата на прекрасни приятели, каквито са и разума и емоционалността на Херойндейл, каквито също са. 

Когато демоничните атаки започнат да взимат жертви, младите нефилими се обединяват около нуждата си да спасят своите приятели. И в тези моменти, всички вътрешни терзания и страхове остават на заден план, защото няма нищо по-важно от живота на приятел и от призванието да защитаваш. Веселите крадци трябва да намерят начин да създадат противоотрова, да открият кой дърпа конците на този демон, какво цели и как да спасят приятелите си. И ако това означава да съблазнят някой и друг долноземец, да поискат услуга от магьосник или просто да влязат с взлом в нечия лятна градина, те са повече от готови да го направят. 

 

Задължителна част от историите на Касандра Клеър са разбитите сърца и несломимата любов, готова да се изправи пред целия свят, за да защити другата половинка от сърцето си. А Джеймс и Корделия са още в началото на своя път, което за мен означава само едно, ще имам още много възможности да се насладя на техните моменти. 

И разбира се, когато говорим за разбити сърца, не мога да не спомена и Анна Лайтууд, мой изключително любим образ от Света на нефилимите. Анна Лайтууд е... ами първо тя е Лайтууд до мозъка на костите си - силна, уверена, неподвласна на ничия воля или мнение. Тя е абсолютен шок за своето време, защото просто отказва да са следва правилата, когато те са глупави или когато просто имат за цел да й кажат, какво трябва да прави или да не прави. Анна Лайтууд играе в своя собствена лига и го прави по забележителен начин.

 

Нямам търпение да се върна отново в Лондонския институт  и в същото време искам да се насладя на сладкото очакване от продължението на историята.  "Chain of Iron" вече е при мен и чакам да ме повика.

"Червените магически свитъци" - Касандра Клеър, Уесли Чу (Ревю)

Заглавие: "Червените магически свитъци"

Автор: Касандра Клеър, Уесли Чу

Издателство: Ибис

Превод: Вера Паунова

Брой страници: 344

Година: 2020

Касандра Клеър започна с една интригуваща идея в рамките на класическото YA Фентъзи и стъпила здраво върху това, създаде цял свят. Светът на ловците на сенки вече не е фикция, той е също толкова реален, колкото и понеделник сутрин, само че много по-як. Всяка катедрала може да бъде Институт, а Аликанте носи съвсем нов облик, много по-магичен от този на летния курорт досега. А това е нелека задача. Харесва ми как с всяка следваща книга, историята на Ловците на сенки се наслагва и сглобява парче по парче. Харесва ми това, че Каси не спира да изгражда този свят, да го насища, да му придава плът, емоция и цвят. 

Може да ги четете по хронология на събитията, започвайки от "Адсксите устройства" или по ред на издаване и да започнете с "Реликвите на смъртните", а може просто да започнете откъдето си искате.  Важното е, че след първите няколко страници няма да сте способни да спрете. Ако пък сте започнали да четете "Червените магически свитъци", ще споделите това приключение с Алек и Магнус. 

Събитията се развиват малко след голяма битка на Джейс и Клеъри в "Реликвите на смъртните". Магнус и Алек вече са двойка, макар и съвсем млада и неопитна. Минало е известно време от онази страстна целувка пред целия нефилимски и долноземски свят, след която дори и да е имало капчица колебание какви са чувствата на нефилима и магьосника, тя окончателно се е изпарила. Отношенията между двамата вече не са тайна за никого. Освен може би за самите тях. Като изключим увлечението си по своя парабатай, което разбира се е наситено с много по-голяма емоционална стойност от повърхностното романтично увлечение, Алек няма почти никакъв опит в тези взаимоотношения, без значение, какъв е полът на неговия партньор. Магнус от друга страна има като че ли твърде много опит. И този опит не го прави нито по-смел, нито по-умел. Магнус е древно създание, многобройните години изживени от него са го направили твърде уязвим за този толкова бърз и динамичен свят. Магьосникът се е влюбвал не един или два пъти през вековете. Половата, расовата и видовата принадлежност отдавна не са критерии в неговата душа. За Магнус партньорът е нещо много по-силно от мъжът или жената до него. Сега отново отдава сърцето си на едно човешко момче. С ясното съзнание, че той ще продължи да живее дълги години след като Алек остарее и си отиде от тази земя, че дълго време след това ще носи неговия образ в сърцето си, неговите думи в ума си, неговото докосване по кожата си. 

Без Алек. И като че ли най-съкровената нишка в тази връзка отвъд всяка мисъл и чувство е именно, мисълта, че ще дойде момент, в който на Магнус ще му се наложи да да живее с призрака на своя любим, с неговия обичан образ от миналото, и дори това не може да го спре. Колкото и огрмен да е страхът от тази болка, любовта му към Алек е далеч отвъд това. 

И за да балансира това наистина тежко и дълбоко начало, Каси е поставила Алек и Магнус в първите дни на една абсолютно нелепа ваканция. Така де, ваканцията сама по себе си хич не е нелепа, направо си е разкошна. Но слуховете, че Магнус е сложил началото на опасен култ, който заплашва да всее смут, страх и убийства в живота на хората, развалят донякъде удоволствието. Сега младият ловец на сенки и неговият обичан магьосник са принудени да разнищят тази история, докато се опитват и да се насладят на първата си ваканция заедно като двойка,  а това ги въвлича в поредица от заплетени, напрегнати, а понякога и абсурдни ситуации, което внася немалко лекота и слонски финес в техните взаимоотношения. И определено добра доза смях за зрителите. 

Тази ваканция е като глътка свеж въздух между по тежките истории от другите поредици. Тя е свързващото звено, което разкрива личния свят на двама от любимите ни герой. Тя е нещото, което липсваше, за да усети читателя истински измеренията на техните взаимоотношпения. И е наистина много сладка, пърхаща и разчупена. 

"Десет слепи срещи" - Ашли Елстън (Ревю)

Заглавие: "Десет слепи срещи"

Автор: Ашли Елстън

Издателство: Ибис

Превод: Боряна Даракчиева

Брой страници: 272

Година: 2020

Не съм чела романтична коледна история от години. Особено пък по Коледа В последните години използвам почивните дни по празниците, за да наваксам с по-тежките четива, за които не е останало време през годината. И тъй като това се превърна в своего рода традиция, реших тази зима да разнообразя или иначе казано да постъпя като нормалните хора и да се отдам на безоблачно празнично настроение с леко и забавно четиво, с топъл чай и пухкави чорапи. Така де и на мен ми се полага. И "Десет слепи срещи" се оказа идеалното четиво за този мод. И преди да пристъпя към същинската част искам  да отбележа, че определено българската корица ми харесва най-много. Улавя коледния дух и топлината на празниците. Много е сладка. Харесва ми и решението "десет" да бъде изписало словом, а не с цифра.

Историята се завърта около коледните празници и Софи, която къса с гаджето си Грифин броени дни преди ваканцията. Да се разделиш с половинката си, преди който и да е празник, е едно от най-прецаканите неща, които може да ти се случи. И определено може да ти скапе настроението. А точно преди Коледа да разбереш, че гаджето ти далеч не очаква с такова нетърпение като теб времето, което ще прекарае заедно и че дори е леко разочарован, когато разбира, че си си освободила още време специано за него. Това си е двоен удар. Всъщност голямата тъга идва от прозрението, че очевидно не гледате в една посока. Софи и Грифин са последна година в гимназията. Ученическите години приключват, следва нов етап от живота им, а те са вече от известно време заедно. Софи смята, че връзката им е улегнала и могат да пристъпят заедно напред в живота и в големия свят, който ги очаква. Да си пазят гърба един друг, да навлязат в непознатото заедно. Но изглежда на Грифин му идват малко в повече задълженията и с типичното за някои хора усещане за края на нещо значимо, му се иска да го отпразнува подобаващо, да отчете този граничен момент с нещо повече от висене вкъщи с гаджето. Да се позабавлява. Което изглежда няма как да се случи в така разумната му връзка със Софи.

Това чувство е обръщало не един и два живота с главата надолу. Понякога всичко опира до времето. Всеки от нас познава рутината в една по-дълга връзка. Отношенията вече са станали сериозни, чувствата за се доказали и като че ли нуждата да се правиш на глупак в името на другия се е поизтъркала. Няма нужда от смели решения, нито от изненади. Достатъчно е просто да си буташ камъка по нагорнището и да не излизаш от вече установения римът помежду ви. 

Софи е наранена, разочарована, ваканцията й е съсипана, а вече е късно да замине с родители си и да бъде до сестра си, за да я подкрепи в последни дни преди раждането на първата й рожба. Остава й единствено да се придържа към плана си и да прекара Коледата при баба си и дядо си заедно с останала част от шумното си семейство. 

Но когато си се родил в голямо и шантаво семейство, шансовете да те оставят на мира да си ближеш тихичко раните, са крайно нереалистични. Така че щурата й баба, предизвиква Софи и предлага да й уредят десет слепи срещи. Защото нали клин клин избивал. Това оперделено не е първото желание на Софи за празниците, нито второто, дори не е и последното. Тази абсурдна идея се нарежда в нейната класация някъде много след последното място, но кой ли я пита. Докато се усети и списъкът  е готов. Всеки роднина и приятел си заплюва по един ден, в който да й организира сляпа среща. А за Софи не остава друго, освен да се моли на по-малко изцепки и поне да опита да се забавлява. 

Ох, не знам за Софи, но аз много се забавлявах. Всичките й срещи бяха "запомнящи" се, някои неловки, други нелепи, трети - ужасни, но определено много забавни за страничните наблюдатели. Не липсваше и онази характерна за коледните празници семейна топлина, която те обгражда с меките си нишки. А аз имах нужда точно от това, особено след тази особена година. Няколко вечери, в които да се отпусна, наслаждавайки се на нейната история. Да се посмея. Да загърбя поне за няколко дни мизантропското си настроение и просто да се отпусна. Да си говоря глупости с приятелки по телефона, да си нося смешните коледни пуловери и да прекарвам, непредвидени за тази цел, части от деня в леглото с чаша топъл чай. Ей, така, напук на всичко. 

***Благодаря на Издателство Ибис за подареното настроение! ***

"Царство от мед" - С. А. Чакраборти (Ревю)

Заглавие: "Царство от мед"

Автор: С. А. Чакраборти

Издателство: Ибис

Превод: Вера Паунова

Брой страници: 560

Година: 2020

Препрочитам текста, който писах за "Град от месинг", не защото беше толкова отдавна, а защото света, който Чакраборти създава, е комплексен и натежал от история. Картата на първата станица на "Царство от мед" може и да не изглежда сложна, но нека това не ви подвежда, Девабад е място със строга обществено-кастова йерархия, централизирана власт и заплетени политико-икономически връзки.

Краят на "Град от месинг" беше зрелищен и донякъде съкрушителен. Тук е моментът да ви предупредя, че надолу може би ще има някой и друг спойлър от първата книга, но все пак това е трилогия, няма как. Ако искате да се презастраховате обаче, прегледайте само статията за "Град от месинг" (тук)

Та, да се върнем към края на първата книга. Не, че всичко се беше наредило, далеч не, но сме свикнали в края на първата книга от трилогия, всъщност в края на всяка книга от поредица да получаваме мъничко възмездие, относителен завършек, който оставя, разбира се, много неотговорени въпроси. Но Чакработри явно това не я интересува и бих казала, за щастие! 

Това, което започна като хаплива младежка любов, завърши с жестока война. Всичко завърши с една зрелищна битка между водата и огъня и много непростими загуби. Нахри остана съвзем сама в леговището на най-големия си враг - двореца на Кахтаните и всички около нея плащат жестоко за всяка нейна грешна стъпка. Няма го Дара, няма го Али, Кайро е далеч. Сама сред врагове. Нахри е последната лечителка от знатен род, която едновременно, благодарение на това, стои над всички и в същото време трябва да играе като марионетка в ръцете на Гасан Кахтани. Нейният произход едновременно й дава власт и й отнема свободата. За Нахри не остава нищо друго освен да се съсредоточи върху развиването на лечителската си магия. 

Първата книга беше съсредоточена в изясняване на отношенията между различните, да ги наречем касти, в Девабад. Очаквах във втората книга да се задълбочат отношенията между героите и Чакраборти да наблегне върху изграждането на персонажите си и дооформяне на щрихите в характерите им. Но тя е избрала да направи това чрез променящата се среда, така че фокусът и във втората книга пада около властовите интриги, борбата за надмощие и промените в политическата карта на Девабад. 

Не отчитам това като минус. Всички претърпяват известна метаморфоза, адаптират се към динамичната среда около тях. Нахри вече не е саможивото егоистично момиче, което дойде от Кайро, преследвайки единствено собствените си мотиви. Сега, пет години по-късно, Нахри е Бану Нахида и носи отговорност за хиляди хора, за хората на Девабад, без значение, дали са джинове, деви, гезирци или шафити, без значение каква е политиката на управляващия род. И тя намира начин да обуздае буйния си нрав в името на своите хора. Знам как изглежда този завой в образа на Нахри, сякаш Чакраборти е решила да я постави в кутия и да ограничи размаха й. Но това не е точно така. Защото в крайна сметка на всеки му се налага рано или късно да порасне и да започне да поема отговорност за действията си. Това, че нещо е несправедливо и ужасяващо, не означава непременно, че ще имаш силите да го надвиеш сега. Нищо в този живот не се постига лесно. И понякога трябва да сведеш глава и да наточиш тайно оръжията си или просто да действаш дипломатично и да направиш нужната жертва, за направиш крачка в изравняването на силите. Харесвам тази промяна у Нахри, тъжно ми е, че тя е принудена на прибере крилата си, но и се гордея със зрялото й поведение, с осъзнаването и позицията, която заема във всеки важен спор - миролюбива, но непоколебима. И все пак, не оставайте с впечатление, че пламъчето й е угаснало, ще имаше удоволствието да видите неведнъж вироглавата, решителна и ядосана Нахри, която ще кривне усмивка на лицето ви.

И докато Бану Нахида се опитва да вземе юздите на Гасан в ръце, обмисляйки внимателно всеки свой ход, Ализаейд се вихри в пустинята. Е, "вихри" е силна дума, защото и той самият се бори с новите си умения, опитва се да ги овладее, да ги разбере, да се научи да ги контролира и ако е възможно да избегне възможността да го убият. Прокуденият принц тъкмо започва да добива чувството за уседналост, когато дългоназряващите конфликти най-накрая стягат възела около него и той е принуден да се върне в Девабад. Ализейд отново е разкъсан между обичта към семейството си и чувството си за справедливост. Дълг и желание за равноправие отново ще объркат младият принц. Но този път Ализейд трябва да се изправи лице в лице с проблемите си и да застане зад вярата и идеологията си, ако иска да има шанс да промени нещо.

И за пълен разкош през това време отвъд стените на Девабад се готви въстание, което ще помете плановете на всички, на абсолютно всички - тези на Нахри и на Али, и на Гасан, и на Мутрандир, и на Хатсет, и на Каве, и на Нисрийн, всички. Въстание оглавено от хората, които се предполага, че са най-мили на света за самата Нахри. Въстание, което ще прекърши всичките й мирни действия и ще ги заличи за миг. А ударът ще дойде от единственото място, от единствените хора, от които не го очаква. Какво ще направи тя? Ще заеме ли своето място до въстаниците или ще ги обяви за същите фанатици, като тези, с които се бори в границите на Девабад? 

Харесвам начина, по който Чакраборти е избрала да разкаже тази история. Тя не е нова. Стара е колкото света. Вечната борба за надмощие на едни хора над други. В нея няма лоши и добри, просто двете страни на една барикада, които се бият от толкова дълго време, че вече дори не помнят как е започнала тази война или пък нямат представа, дали историята, която им е разказана, е вярна. Война без край. Война, която ще се върти вечно в кръг. Кръгът на насилието - отмъщението - правдата - потисничеството и отново - насилието. Единственият начин да разбиеш подобен кръг, е да започнш промяната отвътре. И Нахри може би успя да направи точно това. 

Ще разберем в последната книга. :)

***Благодаря на Издателство Ибис за предоставената възможност! ***

"Змия и гълъб" - Шелби Махурин (Ревю)

Заглавие: "Змия и гълъб"

Автор: Шелби Махурин

Издателство: Ибис

Превод: Боряна Даракчиева

Брой страници: 420

Година: 2020

Очаквам "Змия и Гълъб" от момента, в който Ибис, обявиха, че ще я издадат. А с напредване на времето, очакванията ми се натрупваха, за да достигна до момента, в който вече я държа в ръцете си едновременно нетърпелива да я зачета и малко притеснена, че няма да отговори на  завишените ми очаквания. Но тя е точно това, което очаквах, дори нещо повече, защото съм се смяла с глас на някои от диалозите. И как няма. Шелби Махурин е привързала в брачна клетва два избухливи характера. Но това далеч не е класическата история за "укротяване на опърничавата", както изглежда на пръв поглед.

Лу е дива котка - устата, саркастична и непримирима. Тя е вещица в свят, който изповядва принципите на Инквизицията. Преследвана от вещици и хора, Лу се е научила да оцелява в тази жестока реалност. Прави каквото е нужно, крие се, бяга, лъже, краде, убива. Лу е престъпница и пълна противоположност на Рийд Дигори.

Рийд притежава профила на военен. Той е обран, прилежен, винаги спретнат, праволинеен и отдаден на това, което прави. Рийд е ловец на вещици. Не просто ловец, той е техен капитан. Рийд познава много добре природата на вешиците. Знае на какви ужасни дела са способни - в цитаделата на ловците има лечебница която приютява покосените от магията на злите вещици. Рийд знае, че те не са хора и не заслужават нито милост, нито живот. И няма да я получат. Затова, той е отдал живота си на тяхното преследване и изгарянето им на клада. Рийд е защитник на безпомощните. Той е отдал ивота си на това да защитава невинните.

До деня, в който налита на Лу. И тази среща ще обърка живота и мислите на двамата. Да не говорим, че изходът от втория им сблъсък е фатален. За да запазят и двамата живота си (Лу в буквален смисъл, а Рийд в метафоричен),  те встъпват в брак.

Представете си как се отразява Лу на подредения и праволинеен живот на Рийд. Тя е като буря в в безоблачното му небе. Рийд има ясна мисия в живота. Открий вещица, изгори я. Той е капитан на отряда, има репутация, правила, задължения. И изведнъж в така разграфения му живот се поява една престъпница, която не спира да го предизвиква, да го излага и да го забърква в проблеми с поведението си. Тя е нахална, вироглава и арогантна. Не слуша какво й се говори и не спазва абсолютно никакво благоприличие, да не говорим за правила.

Първата ми мисъл, когато опознах образа на Рийд, беше: "какъв бастун само". Представете си удоволствието, което изпитах, когато няколко страници по-късно Лу му го каза право в очите. Без увъртане! А как съм се смяла само. Дори и сега вече два дни по-късно пак се смея с глас. 

В този момент, разбрах, че ще съм безутешен фен на книгите на  Шелби Махурин. Особено ако ги пише с това закачливо чувство за хумор. 

Цялата книга беше една чудновата бърканица от закачливи диалози, напрегнато действие и  много обрати. Но зад цялата тази вещерска атмосфера с преобладаващи шеги и закачки, дълбоко в основата на конфликта, стои обикновената човешка жестокост, от онази, която само ние можем да си причиним един на друг, продиктувана от тесногръдие и изразена в преследването от едни хора на други. Обезличаването на индивидуалността и обединяване на греховете и вината под общ знаменател в крайна сметка ни кара да заклеймим една цяла група от хора. И да ги обявим за враг. Да въвлечем всички в една продължетелна вражда, която ще прерастне в кървава война. 

Харесва ми колко широк е размахът на Махурин. Тя е избрала да бъде мноколика в стила си. Ту шеговит и лековат, ту напрегнат и потаен. А изненадите ме следват до края,  до последните страници. Но това е съвем нормално, имайки предвид колко здраво са се оплели сюжет и герои. Прекрасен дебют. Надявам се, да видим още много истории, разказни от Махурин.

***Благодаря на Издателство Ибис за предоставената възможност! ***