"Колорадеца" - Стивън Кинг (Ревю)

 

 Заглавие: "Колорадеца"
Автор: Стивън Кинг

Издателство: Плеяда
 
Превод: Весела Прошкова
 
Брой страници: 184
Година: 2022

 

Не е чак толкова рядко срещано у дома да си купя книга, която вече имам. Без да искам. Тази обаче не беше грешка. Новото издание на "Колорадеца" излезе и с нов превод от Весела Прошкова. А това е нещо, което не бих пропуснала. Това обаче не е единствената причина. Тази история е малко по-различна от останалите. Тя е от онези разкази, които малцина биха се осмелили да публикуват. И определено, ако не стоеше името на Краля на корицата й, малцина биха й дали шанс. Мистерия в най-чистия й вид. Докато я четох, си мислех нещо. 

В "За писането. Мемоари на занаята" Кинг сравнява сюжетите с вкаменелости.

"Историята не е сувенирна тишъртка или геймбой. Тя прилича на отломка, част от още един неоткрит, но съществуващ от край време свят. Работата на писателя е да извади историята на повърхността с помощта на инструментите от сандъчето си възможно най-непокътната. Понякога успяваш да освободиш малка вкаменелост — например раковина. Друг път находката е гигантска, същински тиранозавър-рекс с огромни кости и ухилен череп. Но дали ще се получи кратък разказ или тухла от хиляда страници, техниката на разкопаване е една и съща в основата си. "

Точно така си представям "Колорадеца" и отвътре и отвън. Първо, като отломка, която Кинг е разчовъркал внимателно, за да открие накрая един от онези фосили, които отварят всъщност повече въпроси, отколкото дават отговори. После самата история вътре, която двамата стари и опитни репортери разказват на младата стажантка, също много напомня на неговото сравнение с вкаменелостите. Това е историята на Колорадеца.

 

(Тук е моментът да ви предупредя, че текстът по-налогу може да съдържа малко повече информация, отколкото бих искала да споделя, но и не намерих начин да го избегна. Та, приемете тази скоба за спойлър алърт и четете на своя отговорност. Ако сте фен на загадките, това е вашата книга. Пропуснете ревютата и я прочетете.)

В една ранна утрин на един затънтен плаж по крайбрежието на, разбира се, Мейн, двама младежи откриват труп. Облегнат на кошчето за боклук, със заседнало в гърлото парче месо, което най-вероятно е и причината за смъртта. Трупът изкарва акъла на двамата младежи, които го намират. Полицията пристига, събира надве-натри уликите и си заминава. Полицаите имат къде-къде по-важни случаи от някакъв тип, който на всичкото отгоре не е местен даже и най-вероятно просто се е задавил с храна на плажа, докато е зяпал морето. 

Години по-късно в същото това градче пристига репортер от голям вестник, за да търси сензация, събирайки материал за поредната статия в стил "Няма да повярвате на тези мистерии...". От срещата му с редакцията на местния вестник, разбирайте двамата журналисти на по над седемдесет години, не излиза нищо плодотворно, и той полуядосан, полуразочарован си заминава, за да търси следващата сензация. Срещата обаче разчовърква една стара история, случаят с Колорадеца, от който като че ли единствено двамата репортери са се поинтересували. Случаят не предизвиква голям интерес навремето и бързо отшумява, така и не успява да се превърне в истинска сензация, защото всъщност никой не иска да слуша истории с неизяснени и наистина необясними обстоятелства. За да се превърне една история в сензация, тя трябва да бъде разкъсана сред страниците на вестниците, да влезе в умовете на хората, да ги накара да се чудят. А в крайна сметка всяка статия е длъжна да даде отговор. Той може да не е ясен, може да е просто намек или насока, какво всъщност се е случило, но зрънцето, забулена в тайнственост, истина, невероятното обяснение на събитията трябва да е там. Никой никога няма да бъде сигурен, дали е вярно. Не може да се докаже. Няма и нужда. Това е мистерия. 

Случаят с Колорадеца обаче не е такъв. Всичко е толкова нелогично и невъзможно, че изглежда направо невероятно. Само че всяка следа излиза в задънена улица. Всяка улика си противоречи с предишната. Всяко ново доказателство или хипотеза обезсмисля останалите. Никой не иска да пише за това. Какво да напише?

 

Мистерията в най-чистия й вид. Не просто история с отворен край. Само Кинг има смелостта да публикува подобна новела. И, разбира се, типично в негов стил под пластовете на криминалната мистерия, прозират човешки съдби, човешки характери. У всеки от тях има различна доза човещина, мързел, непрофесионализъм, отдаденост, желание и нюх, всички онези трески, които ни правят хора. Второ, това, което е още по-впечатляващо от дълбокото разбиране на Краля за човешката природа, а именно, способността му да изгражда образи. Двамата репортери не са герои в история, те са истински хора от плът и кръв. Те са това, което прави историята жива. Паметта. Прочетете я, и кажете, че не е така.

"Всяко сърце е врата" - Шонин Макгуайър (Ревю)

Заглавие: "Всяко сърце е врата"

Автор: Шонин Макгуайър

Издателство: Кръг

Превод: Майре Буюклиева

Брой страници: 184

Година: 2020

Не съм сигурна как да пиша за тази книжка. Тя е нещо различно от всичко, което съм чела. Бих го нарекла магичен реализъм, но това няма да е съвсем вярно. И все пак не знам как по-точно да я определя. Защото нейният сюжет ляга върху идеята за съществуването на други светове, за оживялото въображение, което може да превземе съзнатието ти и да те изгуби в себе си. Или да ти помогне да се намериш. И в същото време е едно от най-здраво стъпилите на земята произведения, които съм чела напоследък. Толкова реалистично, че чак боли. 

Когато Нанси пристига в Дома за своенравни деца на Елинор Уест, тя се намира все още някъде между въображаемия свят, който се е превърнал в нейн дом и реалността, която изглежда твърде чуплива и абстрактна, за да намери обратно своя път ъм момичето, което е било някога. 

Не съм сигурна, дали можете да си го представите. Самата аз, четейки анотацията на задната корица, не можех, макар сега препрочитайки я отново, да си давам сметка, че по-добре  написано, не може и да бъде. Но преди да станеш част от тази история, ти е непосилно да си представиш дълбочината й. 

Навярно сте гледали или чели Нарния. На Нанси се е случило нещо подобно. Отворила е врата на дрешника и от другата страна не е била закачалаката с дрехи, а съвсем друг свят - Подземния свят и Дворците на мъртвите. Тя прекарва там пет години от живота си, пет години сред обитателите на света на мъртвите, пет години в двора на Господаря на Подземния свят и неговата шармантна спътница. Пет години далеч от познатата й досега реалност. Петте години, в които младежките черти се оформят в персоналност. Тийнейджърските години са време на търсене на собствената ни индивидуалност, време, в което ние извайваме личността си. Често средата и действията ни в тези години са решаващи за бъдещето ни, за поведението ни като зрели хора и за светогледа ни. Това е вторият контрапункт след ранното ни детство, когато основно родителите ни са имали думата по въпроса. Този период е изключително труден и
изключително важен. Това е времето, в което се разграничаваме от своите родители и търсим самостоятелност. Тези  пет важни години Нанси е прекарала в свят, в чието съществуване нейните родители дори не могат да повярват, камо ли да си го представят. И когато един ден, този свят я изхвърля с окаяното оправдание, че "трябва да е сигурна", тя излиза оттам вече завършена личност. Тя вече носи своята индивидуалност, изградена далеч от своя предишен дом, далеч от родителите си, без да те да бъдат част от този процес, без дори да са имали възможността да наблюдават промените в нея. Тя просто се връща. В тази реалност са минали едва шест месеца и тя е отново в тялото на тийнеджърка. Може би това ще ви помогне да добиете по-ясна представа как се чуства Нанси, когато отива в Дома за своенравни деца на Елинор. Там е пълно с деца като нея, които мечтаят да се върнат в своите приказки или страни на ужасите. Деца, чийто врати към чудните им светове, са затворени и може би никога няма да се отворят. Сякаш най-накря си намерил мястото си в този живот и изведнъж някой те изтръгва от него, затваря вратата под носа ти и ти казва, че не си достоен за този живот. 

Тази книжка е 184 страници, а аз едва одрасках повърхността на нейната дълбочина. Ще оставя сюжета за вас, няма да навлизам в подробности. Знам, само че Шонин Макгуайър оставя доста храна за размисъл след себе си. Честно да си призная, нямам представа накъде ще тръгне тази история в следващата книга. Всичко може да се случи. 

И така  първото изречение стана последно. Най-напред написах следващия абзац, с който всъщност ще завърша, защото не знаех как да започна.

Е, този текст сам се изля на белия екран. Така че заключително ще ви споделя, че "Всяко сърце е врата" носи най-красивата корица и заглавие тази година. Поне в моята лична класация. Разкошни са. Контрастират силно на мрачната атмосфера на историята и едновременно с това подчертават силно същността й. 

"Дълбините" - Алма Катсу (Ревю)

Заглавие: "Дълбините"

Автор: Алма Катсу

Издателство: Orange Books

Превод: Богдан Русев

Брой страници: 464

Година: 2020

Оказва се по-трудно да напиша този текст, отколкото очаквах. Това е не знам кой пореден опит. Оставих книгата да отлежи няколко дни в ума ми, но и това не помага. Простете ми, ако този текст се превърне в една голяма безредица или още по-лошо безсмислица. Защото тази книга определено не го заслужава. 

"Глад" отлежа на рафта повече от година в очакване да я прочета. А с "Дълбините" Алма Катсу получи своето "възмездие" по този въпрос, защото този път аз чаках втората й книга с огромно нетърпение. Наложих си дори известна самодисциплина, за да не й се нахвърля настървено още в деня, в който я получих. 

Как се чувствам след като затворих последната страница? По същия пленителен  и объркващ начин, по който се чувствах и след "Глад", само че този път не съм толкова изненадана. Вече съм подготвена за някои от нещата, но въпреки това Алма Катсу успява да изргади една заплетена призрачна мрежа от реалност и копнеж, толкова силно привъзрани един към друг, че човек лесно би се загубил в дълбините.

Алма Катсу отново полага в основата на романа си исторически събития. Този път плаването и потъването на двата кораба близнаци - Титаник и Британик. 

Историята на Титаник е известна. Единственото и трагично пътуване на луксозния лайнер повдига много въпроси в онези години. А катастрофата и потъването на кораба се превръщат в едно от най-коментираните събития в света. Ужасната небрежност и немърливост към усовията за безопасност са един от най-жестоките уроци в историята. А съдбата на неговия брат близнак Британик е не по-добра, макар и целта му да е много по-благородна. 

В основата на "Дълбините" стоят именно тези събития, но Алма Катсу им придава различен нюанс. Историята, която тя разказва е мрачна, зловеща и обсебваща. Нишката се завърта около младото момиче Ани Хебли, която по стечение на обстоятеслтвата е първо стюардеса на Титаник, а после помощен медицински персонал на Британик. Нейната история се оплита с тази на пътниците, по начин, който може да накара косите ви да настръхнат. Алма Катсу е открила идеалния баланс между загатнатото зло и умелото описание на страховитите картини. Този роман не претендира за историческа точност, но предлага една много интересна интерпретация на събитията, доближаваща се достатъчно до фактологията, за да посее зрънце съмнение. 

Зловещата част вероятно ще се хареса повече на някои читатели и по-малко на други, а това е сигурен знак, че е много добре написана. Алма Катсу е направила няколко резки завои в развитието на историята, които в комбинация с двете времеви линии (1912, Титаник и 1916, Британик), заплита допълнително действието, обърква читателя, кара го да се съмнява до последно, кой кой е и кой какви намерения таи. Всеки от пътниците на борда на кораба носи своите тайни и някои от тези тайни ще доведат със себе си катастрофални последствия. Някои сенки са по-тъмни от другите. Някои души са по-слаби. 

Но дълбоко под зловещите пластове на мистерията, това е история за любов - всепоглъщаща, обсебваща любов. Любов, която те побърква, която те кара да вършиш глупости. Любов, която те кара да убиваш, безскрупулна и вечна. Харесвам откровеността на Алма Катсу. Мотивът за вечната, безусловна любов често се рекламира като мечта в розова рамка, постижима само в книгите, такава за която всички копнеем и заради която  търсим нереалистични маркери в собствените си отношения с околните. Ето тази любов беше такава, любов, която не се спира пред нищо, нито пред живота, нито пред смъртта. Любов, която копнее с фанатична ожесточеност. Споделена юбов. Любов, която едновременно кара сърцето ми да тупти силно и бързо и от която ме побиват тръпки. 

За мен Ама Катсу е страхотен писател. Казвам това с цялото уважение, което заслужава за тежката работа, която е свършила. Защото едно от нещата, които правят тази книга толкова истинска, е именно добрата фктология, а тя е плод на дълго и задълбочено проучване. А това в комбинация с опасното й въображение и притегателния начин, по който умее да пише, превръщат книгите й в нещо наистина запомнящо се.

"Трибунал на сенки" - Маделин Ру (Ревю)

Заглавие: "Трибунал на сенки"

Автор: Маделин Ру

Издателство: Orange Books

Превод: Гергана Минкова

Брой страници: 432

Година: 2019

Остават ми броени дни до ваканцията. И книжните ми планове като че ли сами се подредиха. Е, "Трибунал на сенки" не влизаше в тях. Но както се случва често при мен, когато затворя последната страница от една книга, мисълта за следващата, която ще прочета, сама се загнездва в съзнанието ми и не ми дава мира, докато не я разгърна. Така се случи и с втората книга от поредицата на Маделин Ру. Довърших "Изчезването на Йовеф Менгеле" и останах изпълнена с горчивина, извираща от най-мрачните кътчета на човешкото съзнание. И в този момент само "Тринубал на сенки" протегна ръка към мен. 
Спомняте ли си Луиза? Момичето, което по неволя на съдбата започна работа в къщата на Дявола? Е, дали е точно неволя или по-скоро съдба, все още в процес на изясняване. Но е ясно накъде клонят везните. 

Луиза изживя и превръзмогна донякъде факта, че работи за Дявола. Но мисълта да се махне от тази къща, все така не я напуска нито за миг. А господарят на Ветровала господин Хенри И. Морнингсайд не спира да си играе с нея като котка с мишка. В началото втората книга си давам сметка, че "Къщата на фириите" е била по-скоро увод към тази история, малкото разколниче, което ще създаде първоначалния възел, около който ще се изплете мрежата. А в края й разбирам, че тя изковава напрегнатата плетеница във взаимоотношенията на Луиза с останалата част от къщата, за да подготви читателя за голямата кулминация, която предстои в следващата книга. 

Продължавам да правя паралела и с чудатите деца на Мис Перигрин. По същия начин и тук, точно когато мрежата започва да се разраства, изведнъж Маделин Ру сервира нова изненада, която многократно усложнява ситуацията и изплита нови разклонения в сюжета. 

Не бих казала, че има развитие в образа на Луиза, тя е все така недоверчива и пресметлива. Изпълнена със съмнения относно случващото се в къщата и с угризения, заради изборите, които сама направи. След кашата, която забърка с Лий и Мери в края на предишната книга, сега Луиза е на път да забърка още по-голяма, сключвайки сделка със самия Дявол.

Това е отчасти причината и за предстоящия Трибунал, пред който ще се изправи нейният работодател. И разбира се, последната дума ще бъде на Луиза. Но това далеч не е такова предимство, каквото изглежда. Защото съдниците на Трибунала са не по-малко опасни от самия г-н Морнингсайд. 

 Двамата отново започват своя добре познат танц, който постоянно изправя Луиза на нокти и успява да раздразни дори и Дявола.   

На фона на този хаос Луиза получава тайснтвено писмо от своя истински баща. Този, от когото е наследила дарбата си, която впрочем не й е никак лесно да овладее. А той пристига с парфюмирани обещания и опасни тайни, които заплашват да объркат нейните собствени планове. 

Надявам се, в следващата книга да научим повече за хората, които живеят във Ветровала - за Чиджиоке, Попи и най-вече за дръпнатата икономка на къщата, която от време на време изпада в интригуващи разговори с г-н Морнингсайд.

Обожавам арта на тези книги, готическата рамка, цветовете и излъчването. Като малко мрачно бижу в библиотеката, което ти нашепва тайните си вечер, докато потъваш унесен в историята. 

"Къщата на фуриите" - Маделин Ру (Ревю)

Заглавие: "Къщата на фуриите"

Автор: Маделин Ру

Издателство: Orange Books

Превод: Гергана Минкова

Брой страници: 416

Година: 2018

Няма да е лъжа, ако си призная, че си купих "Къщата на фуриите" само заради външния й вид - твърди корици, особняшни готик колажи с фотографии и красиво офомление. 

После си купих и "Трибунал на сенки" преди да съм прочела първата книга, с ясното съзнание, че накрая може и да се прецакам.

Година по-късно прочетох и анотацията към първата книга. И реших, че й е дошло времето.

Луиза е младо момиче, което след поредица от злощастия остава на улицата и преживява с дребно джебчийство и шарлатанство, предимно гледайки на ръка. Луиза е разсъдлива и умее да чете добре хората, затова и "предсказанията" й обикновено се сбъдват. 

Докато един ден една възрастна и неугледна жена я вкарва в беля, а след това хитро й предлага помощ. А Луиза няма друг избор, освен да приеме протегната ръка. 

Възрастната жена предлага на Луиза сигурна работа, която ще й осигури дом и прехрана. Нещо, което не е за изпускане. Но момичето няма представа в какво се забърква. 

Новият дом на Луиза - Ветровала - е особено място. Мрачно, със странни обитатели. А от господаря на къщата - господин Морнингсайд, може да ви настръхнат косите. 

Той е младолик, но очите му носят онзи отенък на безвремие, който объква събеседниците му, без да оставя ясен маркер за истинската му възраст. Въздържан, строг и обран. И макар че Луиза редовно я побиват тръпки от силните вълни на страх, които я заливат всеки път, докато разговаря с господаря на къщата, притегателната аура, която витае около него е толкова силна, че е почти невъзможно да излезеш от неговото поле на влияние. С две думи, колкото и да й треперят краката, не може да откъсне поглед от неговия. 

Скоро Луиза разбира че Ветровала далеч не е просто място, на което хората отиват да си починат. Също като господаря си, имението притежава определена притегателна сила, заради която там се събират само опетнени черни души, които са извършили непростими престъпления и на които им се е разминало. Досега. Господин Морнингсайд и неговите служители са там, за да поправят тази несправедливост. Така че може да се каже, че всички гости на Ветровала са осъдени на смърт. 

Маделин Ру се с справила много добре с първичната реакция на Луиза, когато разбира къде е попаднала, следвайки естествените реакции на героинята, след като вече я е изградила като характер. 

Луиза е малка находчива опортюнистка. Престоят й във Ветровала на първо време е по-скоро стъпка към един по-добър живот, далеч от това място. Тя никога не си е правила илюзии, че ще бъде предана на нещо или някого, защото животът досега й е показвал предимно опакота на ръката си. Чувствата за принадлежност и лоялност са нещо непознато на нейния вътрешен каталог.

Тя не е просто шокирана. Тя е онемяла от ужас. В ступор, от който единствено бягството би могло да я извади.  Точно такава би била реакцията на всеки човек, който разбере, че тъкмо е започнал работа в дома на Дявола и всички негови колеги са убийци. Не просто убийци. Безскупулни престъпници, които искрено вярват в правотата си. Безумци. 

Но въпреки че Луиза е в общи линии една малка използвачка, тя не е лош човек. Така че колкото и да иска да се махне далеч от това прокълнато и зловещо място, тя приема предложението на Дявола и остава, за да спаси младия Лий, в чиято невинност вярва. 

Но нещата бързо се объркват. Чудя се, накъде ли ще отиде тази история. И как ще се развият работните отношения между оспасния господар на къщата и опърничавата Луиза. 

Харесвам излъчването и усещането за тази книга - малко мрачна, леко тежка в ръката ми, плътната хартия на страниците и готическите колажи. Като изящен пъзел е. 

"Фотографът" - Галин Никифоров (Ревю)

Заглавие: "Фотографът"

Автор: Галин Никифоров

Издателство: Сиела

Година: 2019

Брой страници: 248

"Всеки човек е от племето на смъртта
Антон Апостолов, изключителен фотограф, чийто гений му е спечелил солидна репутация, тръгва по следа, която търси от месеци. Информацията е за легендарен ръкопис от XVIII век, в който се описва как може да бъде видяно Лицето на Смъртта. Автор е средновековният алхимик Нино Голярди, прекарал петнайсет години в Африка в племето на нилотите. Преди да напусне Африка, Нино създава своя ръкопис – произведение, което накъсва на три части, за да не попадне то никога в ръцете на погрешните хора. Антон чувства, че е по-близо до това да открие и събере всичките три парчета, отколкото някой някога е бил преди него.
Но докъде може да стигне човек в търсене на вечната красота? И какво остава от човека, когато недостижимото бъде достигнато? "

Ако прочетете анотацията на "Фотографът" и не сте се сблъсквали досега с творчеството на Галин Никифоров, вероятно някоя от първите ви асоциации ще бъде Дан Браун. Моята беше такава.  Тъй като не съм особен фен на книгите на Браун, бях малко скептична, какво толкова му харесват и на Никифоров.
Е, след "Тяло под роклята" и "Лисицата" ми е ясно вече. 

Всичко
Всичко му харесват. Книгите му са изпипани, идейни и разкошно написани.
"Фотографът" не прави изключение, макар и по-скоро да оставя усещането за разказ, отколкото за роман.
Всъщност анотацията към книгата е чудесна. Не мисля, че би могла да бъде по-конкретна и добре написана. Но това не променя факта, че зад тези изречения се крие много повече, отколкото можете да си представите.

Сюжетът в книгите на Никифоров не е водещ. И това е едно от нещата, които харесвам най-много у него. Сюжетът е по-скоро скелет на истрията, която разказва в действителност. "Фотографът" не се отклонява от тази идея.
Това не е просто история за издирване на древен ръкопис, който може да разкрие част от тайните на живота и смъртта. Нито е просто манифест за изкуството на фотографията.
Тя е много повече.

Антон Апостолов е професионалист и фотограф по призвание, ако мога така да се изразя.
За него фотографията не е средство за препитание, а живот. Безбройни са пътуванията му в различни отдалечени кътчета на света, където търси единствения, неповторим кадър.
Апостолов е целеустремен, амбициозен, безскрупулен, циничен до мозъка на костите си, потаен и оттегчен от хората и живота. Когато си видял толкова много, когато притежаваш колекция от многообразието на живота, ти се струва, че си видял всичко. 
 

 Докато чета, ми се струва, че образът му е изграден много повърхностно и клиширано. Но това е по-скоро желан ефект. Никифоров обича да си играе с клишетата, превръщайки ги в нещо неустоимо, от което читателят да не може да откъсне поглед.

Апостолов тръгва по следите на мистичен ръкопис, който описва как може да бъде видяно лицето на Смъртта. А защо не и да бъде запечатано на фотолента. Историята ни препраща между миналото и настоящето. Върти ни между легенди, мрачни ритуали и още по-мрачни души.

Възможно ли е да нбъде направена снимка на Жената с косата? На какво е готов един фотограф, за да заснеме такъв кадър? И какво му остава след това? Възможно ли е да се срещнеш лице в лице със Смъртта и да останеш жив, за да разкажеш за нея?
Как изглежда смъртта?
Имате само 250 страници, за да си отговорите.

Death Note: Тетрадка на смъртта

Още не е изтекъл и първият месец от новата година, а на мен ми се струва, че е вече април и се чудя защо има толкова много сняг навън. (Е, това изречение вече е невалидно, но да знаете, че седнах да пиша далеч преди този ден.) Толкова интензивно бе началото на тази година по толкова много различни причини. Това беше завоалиран опит да извинение за отсъствието ми. Извинявайте, че не съм се появявала от известно време насам. През тези няколко седмици чета книги, събирам впечатления и нямам търпение да ви разкажа (паралелно с което се опитвам да разкарам гадните вируси от всичките членове на семейството ми).

Днес ще се опитам да сглобя един смислен текст, с който надявам се да изразя поне една малка част от въодушевлението ми около мангата Death Note.
Мисля, че предозирах. Чувствам се все едно съм прочела Колелото на един дъх, като пълен мазохист. Но просто не можах да се спра.

Признавам му го на Цугуми, Оба (не мога, насилих се и му написах името, както бих написала според нашите правила, но просто изглежда толкова грешно..не мога, ще си е Цугуми Оба и това е), това беше една много разклонена и хлъзгава схема.
Преди да започна, искам да ви кажа, че надолу в текста вероятно ще последват спойлъри, четете на своя отговорност.  Но просто няма как да ги избегна, ако искам да ви поговоря за всичките 12 томчета.

Както казах и миналия път...отегчения от живота Лайт (Райто) и отегчената от небитието (да, 50 глави по-късно вече знам, че Рюук е от женски пол) шинигами пресичат пътищата си, когато Рюук изпуска "случайно" своята тетрадка на смъртта на Земята, а Райто я открива.
Тетрадката изначално е притежание на шинигами, наричан в мангата още бог на смъртта и жътвар. Шинигами я използват, за да удължават собствения си живот, като отнемат оставащите години живот на своите жертви. Но животът в измерението на шинигами е безкрайно муден, скучен и изгнил, затова Рюук решава да се позабавлява и за нейно щастие открива идеалният човек за това. (А и ябълките на земята са толкова сочни)
Райто е амбициозен младеж - арогантен, изключително умен, тих, спокоен, учтив, прилежен и досетлив. Усещате ли накъде бия? Напомня ли ви на нещо този профил? На мен ми напомня на добра основа за социопат и сериен убиец. 
А тетрадката е нещо друго. Ако напишеш в нея името на човек, чието лице познаваш, той ще умре от сърдечен удар до 40 секунди. Но това далеч не е всичко. Има няколко простички правила, които дават на човека, който я използва, тайнствената сила да убива от разстояние, без да оставя никакви следи. Без да бъде в контакт със своята жертва. Дават му възможността да контролира времето и обстоятелствата на смъртта, както и последните действия на жертвата. 

Райто решава да използва тетрадката за да твори добри дела, за да наказва престъпници, за да унищожи злото. Затова започва да пише в тетрадката имената на най-лошите престъпници, които биват съобщавани по телевизията. Сутрин отива на училище, а следобед се прибира и пише имен в тетрадката. Малко е зловещо...
И когато случаите на сърдечен удар, покосил криминално проявени лица в цял свят, зачестяват твърде подозрително, полицията и ФБР се раздвижват и търсят помощта на най-добрия детектив в света - Л. А Райто се превръща в Кира - медийният образ на масов убиец. 

И тук започва играта на котка и мишка. Или може би е по-правилно да кажа на котка и котка, защото това преследване е взаимно и равносилно. 

Кира и Л. си приличат прекалено много. И двамата пазят самоличността си в тайна, при това наистина умело, всеки със своите причини - единият, за да не бъде хванат и осъден, другият, за да не бъде убит. И двамата притежават отлични дедуктивни умения и изключително проницателни умове, затова и надпреварата по между им е толкова равностойна. И двамата са безскрупулни, когато стане дума за постигане на цел, макар и да стоят от двете страни на барикадата, начинът им на мислене е доста еднакъв. И двамата са готови да стигнат до екстремни нива на крайност, за да победят. И като към всичко това сложим в сметката и че в крайна сметка средството за постигането на целта им е човешкият живот, нещата добиват наистина сериозни измерения.

Цугуми Оба има подхода на Кинг към историята, която разказва. Няма мистерия около идентичността на притежателят на тетрадката и детективът, който го разследва. Поне не и за читателя. Но това далеч не прави нещата по-малко интригуващи или мистериозни. Напротив, така авторът ни дава възможност да видим нещата от друг ъгъл. Позволява ни да влезем в главите на Райто и Л., да разберем как мислят, как вадят изводи, как действат, как реагират един на друг.

Панел след панел, действието се заплита, интригата се усложнява, схемата става все по-мащабна. Докато постепенно фокусът се измества от целта. Райто все още иска да прочисти света от злото, все още иска да създаде нов световен ред, нови правила, но вече всичко това не е продиктувано само от неговото силно чувство за справедливост и разбиране за правосъдие. В неговата игра започва да се промъква и едно съвсем естествено състояние на самозабравяне, започват да се прокрадват думи като "аз ще бъда бог". И въпреки тази промяна, въпреки откровено жестоките и егоистични действия на младия мъж, въпреки безскупулността му, Цугуми Оба успява да запази симпатиите на читателя към Райто  до последно. Поне успя да запази моите.
И при все всичкото напрежение, което постоянно се натрупва, при все задъханата надпревара, има малки отдушници за смях, които балансират много добре историята. Наред с тях и неведнъж устата ми се огъна в зловеща усмивка, предвкусвайки какво предстои. И определено няколко пъти ми висваше ченето от изненада. В процес на четенето разбирам защо тези действия бяха необходим и колко ползотворен ефект имаха върху бъдещите машинации в книгата, вливането на нова кръв в действието, нови идеи и фигури. Но-о-о-о въпреки всичко това в момента, в който четях ключовия панел, оставах зяпнала и безмълвна.

За да напишеш дванадесеттомна манга, която по история, сложност и мащабност не отстъпва на нито една криминална порецита, била тя и под формата на роман, се налага да направиш някои жертви и да обновиш антуража си по някое време. Не мога да спра да разделям мислено цялото действие на две части. Когато Л. е главният детектив по случая. И когато Ниър и Мелло започват разследването си. Двамата са аналог на Кира и Л. по малко по-друг начин. Те преследват една и съща цел - Кой е Кира? И неговото залавяне. Подобно на Райто и Л., те са сходно безскрупулни, манипулативни и остри, но все пак избират различен път за разследването си. А съревнованието помежду им го прави още по-интригуващо. Да не говорим, че на Кира му се налага да пази гърба си от двамата изключително умни противника, които е трудно да различи човек кога действат на различни фронтове и кога обединяват усилията си.

Играта на шах става все по-опасна с всеки следващ панел, плановете все по-заплетени и трудни за отгатване, а всичко опира до това, кой ще наиграе другия, кой ще предвиди по-добре плановете на противника си, кой ще действа по-умно, по-бързо, по-безскрупулно, по-непредсказуемо.

Отне ми няколко дни, за да прочета целия комикс. Обичам черно-белите страници на мангата, защото е истинско удоволствие да следваш нюансите на сивото и да откриеш емоциите на изписаните по тях лица. Думите са могъщи, никой филм не може да предаде всички емоции, така както биха го направили думите. Но когато към тях добавиш и черно-белите панели, които изразяват емоциите така сякаш собственото ти сърце се преобръща от вълнение, това вече е ново ниво на интеракция с читателя. 

Сега остава да намеря време да изгледам и анимето, но определено не планирам да бързам. Първият път когато започнах да гледам Игра на тронове някъде по-средата на втората книга, бях толкова разочарована, че ако не беше една щастлива случайност нямаше никога да посегна отново към сериала, който сега ми е не по-малко интересен. Няма да направя повече тази грешка. 

Един нов свят се отваря пред мен и аз стъпвам с все по-уверени крачки в него, готова да опитвам и да рискувам. Жалко, че не излизат много такива издания на български. 

Част от мен ще остане завинаги в "Лабиринтът на духовете"

"Ще се върнете ли някой ден в Барселона? Магьосница е тя, знаете ли? Влиза ти под кожата и никога не си тръгва..."

Дълго време ще гоня в съня си и на яве мъглите из мрачните улици на Барселона. Години наред крача по същите тези улици редом със Семпере и синове. Кракът ми не е стъпил в Барселона, а сякаш съм живяла цял живот там. Не искам да чета други книги за Барселона. Искам да я помня такава, каквато Сафон ми я показа - мащеха и майка, романтична, мрачна и опасно красива, жестока и своенравна, гостоприемна, очакваща, жадуваща, неоценим спътник и дом.


И сега когато всичко свърши нейните призраци ще ме преследват винаги. Невъзможно е да четеш Сафон, без да го обикнеш. Без да обикнеш Барселона.
Тук е момента да кажа, че надолу ще има спойлъри. Простете ми, четете на своя отговорност.

Такива ревюта трябва да се пишат паралелно, докато се чете книгата. Не мога да ви опиша колко хиляди идеи, впечатления и мисли пораждат в мен думите на Сафон, които искам да споделя с вас и които отлетяха от ума ми, защото нови и нови не спират да го заливат. Толкова пъти искам да говоря с вас, но би било крайно жестоко, ако постоянно ви споделям какво се е случило. Особено, когато убиха Варгас. Да му се не види, все още ми липсва мизантропската му осанка и човеколюбивото му сърце. Добре, че сестра ми вече я беше прочела, имаше моменти, в които щях да се пръсна, ако не говоря за Лабиринтa.

Не знам откъде да започна. Беше ми малко трудно четенето, защото минаха години откакто прочетох първите три книги и загубих нишката на историята, а Сафон уважава достатъчно читателя, за да не му обяснява като на малоумен на всеки ред какво е станало две страници по-рано - били те и в друга книга. Така че ми отне известно време да вляза в час. Но това може би е добър повод да ги прочета отново.

Зная, че всеки път когато пиша за "Гробището на забравените книги" го казвам. Но това е истината. Думите на Сафон са симфония - мелодична, чиста, красива, полифонична, изсвирена сякаш от стотици музикални инструменти с кристален звук, нетрепваща ръка и непреклонна всеотдайност. Не знам по какъв друг начин да ви покажа какво чувствам, когато чета Сафон. И това е малко.

Сега когато затварям последната страница си давам сметка, че това е един чудовищен замисъл и труд. Страница след страница, книга след книга историята  на семейство Семпере добива все по-мащабни размери. Нови персонажи не спират да се вливат в тази история и да я украсяват със своята индивидуалност и чудатости.
Сега си мисля, че финалът на тази история - Лабиринтът, е несъмнено най-добрата от поредицата, ала помня, че си казвах това след всяка следваща книга. 
"Сянката на вятъра", "Играта на Ангела" и "Затворникът от Рая" сложиха един своеобразен край на основната история около Даниел, Беа и Фермин, донасяйки им един утешителен финал, който да им помогне да преживеят дните до големия финал. А може би утешителният финал беше за нас, не зная. Факт е, че те като че се помириха с настоящето си и най-накрая си позволиха да се обичат, да бъдат заедно, да се радват и да живеят пълноценно.

"Лабиринтът на духовете" ги заварва там, насред това щастие. Малкият Жулиан вече се е родил, Даниел и Беа са поели книжарницата от възрастния Семпере. Още едно дете е на път - това на Фермин и Бернарда, които все така продължават да бъдат любимата ми двойка. И тогава започват да изплуват сенките от миналото. Историята бавно върви към своята развръзка. Детайл по детайл, Сафон плете мрежата около семейство Семпере. Мрежа, достойна да се нарече "историята на една епоха". Надали мога да сбия в няколко абзаца този сложен лабиринт от думи. Затова няма и да опитвам. Вместо това ще опитам да ви запозная с тези, които все още не познавате.
Когато заговорихме за призраци от миналото, Сафон ни въвежда в Лабиринта с една сцена от миналото на Фермин. Сцена, в която по време на бомбардировките на Втората световна война, той опитва да спаси едно момиченце, дъщеря на жената, която винаги е обичал. И не успява. Връщайки се към епизодите от миналото на Фермин, няма как да не разберете неговата личност - неговата словоохотливост, постоянен апетит, нескрита любов към насладите от живота, искреност, лоялност и комплесност на образа. Този паметен ден е един от онези, които го белязват завинаги. А този призрак не е готов да си отиде.

Години по-късно Алисия излиза на сцената. Красива, крехка, нежна, белязана от раните на една от най-жестоките и нечовечни войни в историята на света - психологически и физически. Алисия е това, което е. Ангел на смъртта - красив и смъртоносен. Тя е хладнокръвна и жестока и все пак в гърдите й бие сърце, което може да оцени добротата, добродушието, наивността и човечността на хората. Това са неща, които познава и разбира, ала е на ясно, че никога няма да притежава, нито ще бъде техен обект, поне не за дълго. Просто защото тя е различна. Защото нейното място не е там, сред тази топлина и обич. Алисия е като призрачен пазител на тези устои и ценности. Тя е там, за да поддържа равновесието, за да позволи на добрите хора да бъдат отново добри и да плати цената за това.

Колелото се завърта отново, един последен път, и сцената се изпълва с актьори. Някои виждате за пръв път, други се измъкват иззад кулисите - същите познати физиономии, същите дрехи, същите навици, същите цели, само малко поостарели.
Всяка страница ни залива с нова и нова информация, с която всеки от вас ще реши какво да прави. Сафон разкрива поредната мистерия, поредната ужасяваща схема, измислена и изпълнена в едно следвоенно време от едни хора, които умело експлоатират ситуацията в своя полза, за да натрупат активи и власт. Историята, която разказва Сафон, излиза извън рамките на семейната драма на Семпере, макар именно те да са в центъра на всеки ураган, който връхлита героите му. Това е историята на мрачните следвоенни дни, когато една част от хората все още живеят по законите на войната, като безмилостни хищници, които не просто оцеляват, ами находчиво използват тези смутни времена, за да печелят дивиденти на гърба на другите окаяници. Другата част от хората са именно тези окаяници. Които дори и във времена на жестокост и смърт не могат да изключат своята човещина и съпричастност, хората, благодарение на което все още съществуваме като вид. Онези, които по закона на природата за естествения подбор са онези, които плащат цената на това зверство.

Нито един аспект не убягва на Сафон - нито историческия фактор, нито човешкия, нито политиката, нито личната драма, нито причинно-следствената връзка от тези събития.
И в цялата тази майсторски изплетена житейска мрежа от интриги, чувства, връзки и политика, тетралогията остава вярна на името си - "Гробището на забравените книги". Нейните герои неизменно преследват някой призрачен автор и неговите книги, които са вклинени в тази история, като поддържащи колони на колосално здание. Книгите са част от всичко. От абсолютно всичко, което можете да се сетите - те са част от хората, от чувствата им, от живота им, от политиката, от историята, от архитектурата, от интериора, от аромата и мъглите на Барселона, от тайните и мистериите й.  Книгите са всичко и с този финален щрих, толкова умело вплетен в тази великолепна история, Сафон ме превръща в негов верен почитател, поклонник и мечтател. Може да ви звучи прехвалено и префърцънено, ала аз не мога да не се преклоня пред подобен талант, не мога да не уважа подобен труд и усилие, той го заслужава до последната капка чувство, които поражда у мен, които сам е вложил в тези книги.

Сафон ме кара да мечтая, да желая, при това съвсем истински. Мечтая да посетя неговата Барселона, да стана рано сутринта и да се разходя сред мъглите й, да я почувствам отново близо до себе си. Мечтая дори и за кратко да бъда част от нейната магия, от нейната атмосфера.

И накрая ще ви разкрия още нещо, което вероятно също ще е изпълнено със спойлъри. Предупредени сте. Накрая ще ви споделя, че макар и да е жесток на моменти, Сафон все пак подарява щастлив край за всеки един от своите герои. Не зная, дали съм виждала друга такава любов на автор към неговите собствени творения - и към добрите, и към лошите. Ала това си личи и в книгите. Може някои от тези завършеци да ви се струват безсърдечни и да страдате по тяхната загуба, както и аз страдах, ала те всички получават своят щастлив край, такъв какъвто единствено животът би могъл да им подари.

Ендая получава бърза и безболезнена смърт, макар самият той да не е бил инструмент за такава, нито да я заслужава. Леандро получава накрая своят така копнян покой и то от ръката на любим човек. Колко повече нежност би могъл да иска? Ариадна и сестра й, най-накрая са със своите родители, там където могат да бъдат заедно, там където могат да загърбят всичкото страдание, което този свят им донесе, прегърнати в сетния си дъх - красиви, нежни и изпълнени с уморотворение. Дори и сега тази сцена ме кара да плача. Боли ме, но съм благодарна на Сафон за този край. Нищо друго не би било възможно за тях. Всеки от неговите герои получава своята прошка, изкупление и покой. Дори Валс, които мнозина от вас ще осъждат и съжаляват едновременно, аз включително, дори той получава своят урок и покой, получава своето заслужено място в тази история.

Ще ви кажа истината. Мъчно ми е по толкова много причини, които не желая да ви споделя, защото ще прозвучи твърде евтино. След като затворите последната страница, някои от вас ще ме разберат. Ще се уповавам на тяхното мълчаливо разбиране, на съзаклятническите погледи, които ще хвърлят към книгата, знаейки, че не са сами в този ураган, който заплашва да избухне извън тях.
"Гробището на забравените книги" официално се превръща в съкровище за мен. Тази история завинаги ще има запазено място в моето сърце и в моята библиотека.

Страх ли ви е да се качите на "Призрачният дилижанс"?

"Призрачният дилижанс" е една малка книжка, която приютява шест призрачни и страховити разказа. Начинът, по който изглежда - с твърди корици, дебела хартия, елегантен шрифт и минималистични размери, я превръща в истинско бижу за домашната библиотека. Много се радвам, че българските издатели малко по малко се връщат отново към създаването на красиви книги, които ще издържат неуморния ход на годините и дълго ще създават уют в домовете ни.

"Призрачният дилижанс" беше една спонтанна за мен покупка, случайно видяна в книжарницата. От онези, които те примамват с външния си вид. Да си призная, не знам, дали щях да си я купя, ако не изглеждаше по-този начин, колкото и повърхностно да ви звучи, защото не съм голям почитател на разказите по принцип. 

Книгата започва с разказа "Маймунската лапа" на У.У.Джейкъбс. Още в средата на историята знаех, че тази покупка не е грешка. Маймунската лапа е мистериозен талисман, който изпълнява три желания на притежателя си. Този разказ е превъплъщение на една моя любима фраза  - "Внимавай какво си пожелаваш, защото може да се сбъдне". Тук "може" е излишно, защото маймунската лапа ще изпълни желанието ти със сигурност, но никога не знаеш каква ще бъде цената. А ти готов ли си да поемеш последиците от желанието си?

"Призрачният дилижанс" на Амилия Б. Едуардс, на който е и кръстен сборника, ни пренася в десетнадесети век, когато конският впряг все още е основното средство за придвижване в и между населените места. В една студена и снежна декемврийска нощ един закъснял ловец изгубва затрупания от снега път. Щастието му се усмихва, когато в тази сякаш забравена от бога земя среща човек и го моли за подслон от студения зимен вятър. Желанието на ловеца да се върне при младата си съпруга, на която е дал обещание, надделява над разума и той с готовност решава да пробва късмета си с пощенската кола, която трябва да мине по пътя на две-три мили от къщата на домакина му. На същия този път преди девет години става ужасно произшествие с пощенския дилижанс, в който загиват четирима пътници на място и още двама на следната сутрин. Ловецът се качва в минаващия дилижанс на уреченото място. Всичко в този дилижанс е толкова зловещо, че направо крещи, че нещо не е наред, ала преди ловецът да има време да осъзнае какво се случва, колата на дилижанса се обръща.

"Изоставеният кораб" заема централно място в книгата и значително по обем количество страници сред другите разкази. Макар и да не е кръстен на него сборника със сигурно ще усетите притегателната сила на този разказ. Уилям Хоуп Ходжсън разказва една зловеща история, която е добре балансирана между фантастиката, мистерията и науката. 
Той ни пренася на един отдавна отдал себе си на мухъл, плесен и разложение плавателен съд, на който сега са се качили, за да разгледат и евентуално плячкосат капитана на преминаващ покрай него кораб и неговия екипаж. И ако атмосферата на старото корито е мрачна и призрачна, ужасът бавно започва да нараства и да обзема неканените посетители, когато някакво странно и живо вещество, започва да пъпли по петите им и бавно и полека да ги убива. 

"Градината с рози" от М. Р. Джеймс разказва историята на една пръст, на една земя, където са погребани много кости и грехове. Върху тази земя сега една аристократична дама се разпорежда да бъдат засадени рози. Ала когато под краката ти се е събрала толкова история, тя просто не може да седи мирна и покорна под тях. Знакови сънища започват да притесняват членовете на персонала и домакинството, видения от миналото се връщат, за да разкрият истината за един съдебен процес.

"Признанието на Чарлс Линкуърт" от Е.Ф. Бенсън е вторият разказ, който на мен лично заедно с "Маймунската лапа" ми направи силно впечатление и ме накара да усетя как вибрират злокобните нишки на живота. Чарлз Линкуърт е осъден за убийството на майка си. Фактите са неоспорими, доказателствата изложени, съдът издава смъртна присъда на обвиняемия. Чарлз Линкуърт увисва на бесилото. Ала деня след неговата смърт започват да се случват мистериозни неща в затвора. Докторът обявил смъртта на обвиняемия и отговорен за аутопсията на тялото му получава телефонно обаждане, а в слушалката се чува само тих шепот. Изглежда духът на осъденият на смърт не намира покой и се опитва да предаде послание в света на живите. 

На Е.Г. Суейн се пада честта да завърши този сборник със своя разказ "Кост при кост отива", който също като другите в книгата е изпълнен със загадъчни и паранормални явления. Книги отгръщат сами страниците си и изпращат послания на техния притежател. И ако се съмнявате, че може би нейчий дух стои зад тези необичайни случки, най-вероятно сте прави. 

Не бих нарекла тези разкази религиозни, но определено се усеща духа на епохата в тях. Ще намерите доста препратки свързани с Божията прошка, намирането на покой на душата на мъртвия и доста религиозно морални порядки, които съпътстват бита на героите. Това обаче не измества фокуса от мистерията и необяснимите явления, които спохождат героите на шестимата автори. Тези разкази може и да не ви ужасят, макар че зависи каква ви е бариерата на поносимост, но със сигурност ще ви накарат да усетите злокобната атмосфера около себе си.

Български комикс-артист рисува графичната новела Stephen King's N.

Графичната новела по едноименния разказ на Стивън Кинг от сборника "Малко след залеза" е рядко срещано артистично и бих дипълнила оригинално и интересно решение. По молба на Марк Гугенхайм с комикса се заема българския художник Алекс Малеев, вдъхвайки на историята живот. Стилизацията, която използва Малеев за комикса, създава напрегнато чувство за реализъм, а героите сякаш изпълзяват от гланцираните странци живи от плът и кръв. Този избор в комбина с таланта на Кинг създават една много витална картина в ума на читателя. 


Не съм почитател на комиксите. Всъщност не знам, дали съм почитател, никога не съм чела комикс, ако не се броят детските списания "Мики Маус". Винаги ми се е струвало странно да се осланям на нечие чуждо въображение, когато чета, вместо сама да градя образите на героите в главата си. Но трябва да призная, че не изпитах чувство на непълноценност, четейки графичната новела. Напротив - рисуваните панели засилиха ефекта на напрежението дори повече.

Четейки оригиналния разказ по-късно нямаше как да избягам  от референциите към комиска и образите, които Малеев закодира в ума ми. И вместо това да ме подразни (особено добавените епизоди), както обикновено се получава, осъзнах че работата на Малеев допълва и изпълва по прекрасен начин творчеството на Кинг. 


Мрачните краски, хубавите и лошите числа, обсесивното състояние на героите ме караха да надзъртам бързо и плахо зад гърба си докато четях. И не е като да не ми мина през ума да подредя в кръг разхвърляните играчки на дъщеря ми по пода късно през нощта, когато всички заспаха, а аз останах сама  с проклетите камъни от нивата на Акърман. 

Документалният стил на новелата - разхвърляните писма, изследвания, папки с досиета на пациети и записки, придава допълнително плътност на историята. Открояват се няколко пасажа с по-дълъг текст вмъкнати като писмо или статия от вестник, затрупани от други предмети и документи върху масата, което изглежда добро и ненатрапващо се решение по отношение на детайлността, с която Кинг пише. 
В изданието ще откриете кориците на новелата преди тя да бъде събрана в едно, както и някои от предварителните скици на сториборда на Алекс Малеев.

"Stephen King's N." е приятна изненада за всички фенове на Кинг, а също и за феновете на комиксите у нас, прекрасна възможност за едните да изследват територията на другите и обратното, да опитат нещо ново и да се докоснат до световнопризнатия талант на Алекс Малеев.

Магията на Марина

Да държиш в ръце книга на Сафон е нещо специално. Тези, които са го чели, ме разбират. Тези, на които им предстои да опитат от сладката магия на думите му, вероятно ще се върнат към това изказване след време и тогава то ще придобие други измерения за тях. Да четеш Сафон е удоволствие, което всеки читател трябва да изпита сам. Колкото и другите да ти обясняват за книгите му, не можеш да го оцениш истински, докато сам не се потопиш в този топъл казан от думи, чувства и мистика. 

За втори път след Трилогията чета Сафон и пак казвам, това не е моят жанр. Знаех го първия път, знаех го и сега, когато отворих "Марина". Но когато една книга е написана толкова хубаво, жанра просто няма значение.
Не знам, дали едно ревю може да събере всички чувства и впечатления, които остави тази история в мен. 

Имаше моменти, в които сълзите ми непокорно капеха по бузите. Имаше моменти, в които усмивката ми не искаше да слезе от лицето. Имаше и моменти, в които се почувствах отново на 15, сама в тъмното, четейки " То" на Кинг, озъртайки се плашливо в тъмните ъгли на стаята и ако не беше двумесечната мишчица да спи кротко до мен, сигурно щях съвсем да се изгубя в тези призрачни страници и после пак дълго време да притичвам страхливо, като се събуждам нощем.

"Марина" е една книга, която те кара да си представяш неща. Четейки, картините оживяват в ума ми ужасно ярки и истински.
Представете си една тъмна, прогнила и влажна стара къща, която скърца зловещо при всяко ваше вдишване. Миризмата на гнилоч бавно се приближава и пропива във въздуха окова вас. Запалвате свещ и осъзнавате, че сте заобиколени от виснали заплашително нас вас осакатени кукли на конци, които започват да потракват призрачно и приглушено, докато протягат жестоките си, безмилостни като ножове ръце към вас. 

Сега си представете топлите летни лъчи, които галят бузите ви, докато сте се излегнали безгрижно на меката трева на любимата си поляна. Вятърът гали и подкача леко косата ви, а любимото момиче/момче се излежава небрежно до вас, без да подозира за чувствата ви - толкова близо и все пак ужасно далеч. Но въпреки всичко, тези първи трепети на любовта са толкова сладки и игриви, че просто няма как да оставят друго, освен глупашка усмивка на лицето ви. 
А сега знайте, че аз съм абсолютен лайк в писането и опитайте да си представите как Сафон би ви накарал да се почувствате, защото това е една много малка част от всичко, което поднася на читателя "Марина". 
Имам чувството, че и рецепта за боб да напише тоя човек, пак ще ми потекат лигите, докато я чета.


Не искам да ви спойлвам нищо. Оставете се да ви изненада и да ви докосне.Позволете си да усетите аромата и атмосферата на Барселона, такава каквато я вижда и рисува Сафон. Позволете си да изживеете тази история заедно с героите й, защото в нея има много обич, чиста и жигосваща. В нея има мистерия, история, има жажда за живот, толкова силна, че може да ви убие. В нея толкова много емоции и красота, че да изпълнят и ума, и сърцето ви.