"Митове" - Стивън Фрай (Ревю)

 

Заглавие: "Митове"

Автор: Стивън Фрай

Издателство: Еднорог

Превод: Боряна Джанабетска

 

Платформа: Storytel

Прочетено от: Николай Николов

 

Брой страници: 528

Година: 2019

С Древногръцката митология сме стари познанйници, оплетени в една сложна и противоречива връзка. За мен тя  винаги е била едновременно много интересна и бързо омръзваща тема.  Спомням си, че като ученичка започвах на няколко пъти да чета различни издания на древногръцките митове -  две у дома, едно от библиотеката, друго от приятелка. Всеки път отгръщах първите страници с огромен ентусиазъм. Но в крайна сметка след като няколкостотин пъти се извърти колелото с прелюбодеяния, битки и надцакване между хора и богове, накрая губех интерес. В мен се натрупа разочарование. Главно от самата мен, разбира се. Всеки път като погледнех към поредното ново издание на старогръцките митове, ме човъркаше онова чувство на незавършеност, което ме подтиква отново да посегна към тях. И в същото време на база предишен опит вече знаех как ще завърши това начинание. 

 

 

Най-ярък спомен са ми оставили многобройните митове, в които този или онзи бог, най-често Зевс, добиват човешки облик, за да съблазнят и да се съвокуплят с някоя хубава човешка девойка. Накрая от цялата работа, девойката остава прокълната по някакъв начин, Хера крайно - ядосана, а Зевс вече е отправил поглед към следващия обект на желанията си. За богатство на сюжета и разнообразие на историите не можем и да говорим. Редуват се митове, в които хората успяват някак да надхитрят боговете, а след това биват жестоко наказани, просто участниците се сменят. 

Но ето че дойде денят, в който да "дочета" сревногръцките митове. Благодарение на изключително лежерния стил, с който Стивън Фрай ги разказва и страхотния прочит на Николай Николов. Не съм голям специалист, за да дам оценка, колко описателно и пълно е изданието, но беглите сравнения с книгите, които съм чела по мои спомени, бих казала, че "Митове" от Стивън Фрай предоставя доста пълно и хронологично подредено издание на древногръцките легенди. Или поне, толко вапълно, колкото би могъл да понесе един лаик като мен. 

 

Повечето от историите вътре са до болка познати, защото са четени, препрочитани, изучавани и хиляди пъти преразказани, преработени и пренаписвани в различни литературни издания и филмови продукции. Това прави задачата на Фрай още по-трудна. Да направиш една предъвкана тема отново актуална и интересна, изисква определен набор от умения и както изглежда той ги притежава до едно, защото се е справил блестящо. Колкото и да ми се искаше да избягам от това клише, просто не мога. Затова ще си го кажа в прав текст. Това наистина е един съвременен прочит на Старогръцките митове, поднесен с порядъчна доза хумор и много фина ирония, но без да опростява излишно богатството на легендите. Начинът, по който Стивън Фрай е избрал да ги разкаже със речевите средства на съвременния език, разчупва еднообразието и оставя по-ясен отпечатък от неизброимото количество герои, чийто истории се преплитат с тези на олимпйците. Толкова е изразителелен, че мога да си го представя как пие англсийки чай и трака по пишещата машина (никой компютър не е достатъчно аристократичен за целите на тази визуализация) с онази типична за него усмивка, която по-скоро подчертава отколкото да прикрива иронията в очите му. 

Затова съвсем спокойно мога да ви кажа дайте шанс на Стивън Фрай. Без значение, дали сте фенове на древногръцката митология или сте водили същата неравна борба с тях като мен. Шансовете да останете безучастни към неговия остроумен и свеж преразказ на най-известните митове са нулеви.

"Нормални хора" - Сали Руни (Ревю)

Заглавие: "Нормални хора"

Автор: Сали Руни

Издателство: Еднорог

Превод: Боряна Джанабетска

Брой страници: 288

Година: 2019

"Нормални хора" от Сали Руни ме "погълна" дотолкова, че за пръв път от много време насам лежах в малките часове на нощта със слушалките в ушите и просто слушах. Не знам, дали причината е в силното перо на Сали Руни или в самата история. Но резултатът е на лице. 

По-интересното е, че е написана повече като хроника на отношенията между главните герои - Мариан и Конъл, но дори и така или може би именно заради това - историята създава пълнокръвна картина на сърдечния ритъм между техните сърца. Всеки сблъсък, всяко отстъпление, всяко предателство, всяка болка, всяка целувка, всеки пристан. Истинската, онази великата любов в книгите е описана по друг начин, тя е непробиваема, тя е абсолютна. И няма нищо общо с това, което се случва между Мариан и Конъл. Но извън света на книгите, чувството, което съпътства и притегля двамата млади един към друг през годините, е едно от най-близките неща до истинска любов, които могат да се случат на човек. Разбира се, тази любов е опожарена от много грешки, много непели решения, много страх, много желание, от погрешно разбрани мотиви и действия, от погрешно изтълкувани думи, защото човешпакта природа е доста изменчива. Тази любов е частен случай, но вярвам, че всеки от нас ще припознае частичка от собствения си живот, в някой от епизодите. 

Може би това е по-правилна дума за структурата на тази книга. През цялото време се чувствам като пред екран, затварям очи, премигвам и епизодът е свършил. Започва следващия - три месеца или една година по-късно. А Мариан и Конъл неизменно са там, понякога заедно, понякога разделени, уплашени и търсещи, горди и обвити в черупката на самосъхранението. 

Някои ще кажат, че има хора, които просто са орисани да се сблъскват един с друг, да се привличат, да попадат един на дрг. Но според мен  това няма нищо общо с орисията. Причините епизод след епизод Мариан и Конъл да се събират и разделят, са комплексни - израстнали са заедно, учили са заедно, продължават да учат заедно, намират у другия нещо, от което имат нужда - един тихичък пристан, който ги уравновесява, само когато са заедно. Пристан, без който могат, от който понякога дори бягат, но каквото и да правят, това чувство си остава незаменимо. 

Може би започнах този текст отзад напред. Дълго време стоях след първото изречение и не знаехк как да продължа, а после всичко просто се изля. Неконтролируемо.

Може би трябваше да започна с това, кои всъщност са Мариан и Конъл. Те израстват и живеят в противоречие един с друт и постоянно привлечени един от друг. На пръв поглед идеята е доста клиширана. На втори също. Но Сали Руни е избрала да разкаже тази история без излишен драматизъм, съвсем непринудено и непретенциозно, на младежкия език, който самите герои използват. И отваря много теми за размисъл. Наистина много. Не знам, откъде да започна. И да започвам ли изобщо. Помните ли какво е да си тийнеджър? Помните ли студентските си години? Помните ли какво се случваше в главата ви в онези години, когато детето израства и се превръща във възрастен. Когато все още необременения младежки мозък, натоварен единствено от собствените си емоции, душевни конспирации и класически тийнеджърски комплекси изведнъж трябва да преработва информацията от света на зрелостта. 

Мариан и Конъл се намират точно там. В онзи преломен момент, когато трябва да се отърват от моделите, които са изваяли личността им в юношеските години. Тези модели често носят силата на саморазрушението, които често преувеличават значимостта на събитията. В главите им е пълна бъркотия. Светът е огромен и всъщност не се върти около тях. Светът грам не го интересува, те дали са добре, дали им е трудно, дали стоят на ръба на скала или са щастливи. Абсолютно не го интересува. А те те първа трябва да намерят своята самостоятелност, за която така силно за мечтали, и мястото си в този безразличен свят. Но да се измъкнеш от саморазрушителните си модели не е толкова лесно. Особено, когато те постоянно се протягат към теб с изгнилата си ръка, готови да те завлекат в помийната яма. 

А може би човек трябва да приеме, че просто има нужда от това. И всичко е наред. Защото в крайна сметка думата "нормално" е просто шаблон, в който не всички пасваме. Не всички можем да бъдем "нормални" хора или може би сме нормални хора, просто другите не могат да го разберат. Категориите, които стоят зад думите в речника ни, не са фиксирани. Да имат общоприето значение, но това се нарича още стереотпно схващане. Всеки индивид може да запълни тези думи, с каквото иска значение и да им придаде каквито иска стойности. И това ще бъде нормално. 

Спирам се, защото този текст отдавна не е нито рецензия, нито ревю. Но това е. Така се чувствам дори седмица след последната "страница" от "Нормални хора". Ще продължавам още дълго време да мисля за нея. За това как някой неща от юношенските ни години се прокрадват и у нас, в характера ни, в светоусещането ни и остават у нас завинаги. Проявяват се в отношенията ни с близките ни хора, тровят ни години наерд, оставят ни неразбрани, недооценени, оставят ни понякога самотни. Но може би пътят не е в промяната, а в приемането. Може би просто трябва да намерим начин да ги излеем в живота си, да ги приобщим... не знам, имам още много да мисля по въпроса. 

"Далечна светлина" в очите на дете

Вече няколко дни отлагам писането за тази книга. А искам да пиша за нея, искам да излея всичко онова, което се събра на топка в корема ми и отказва да излезе вече трети ден. Не съм сигурна, защо толкова ми въздйстват книги като тази. Може би защото е съвсем реален сценарий или защото не мога да избегна да се поставя на мястото на геройте в нея. 

"Далечна светлина" е като самотен фар навътре във водата - толкова недостижим, толкова нереален, че светлината му прилича на мираж, докато гребеш уморено в надуваемата си лодка през океана.  Тя показва трудната страна на живота. Тя е безмилостна и не я интересува, дали успяваш да наваксаш със събитията. Тя продължава напред без да поглежда през рамо и те оставя да изоставаш все по-назад, докато накрая вече не си способен да се включиш изобщо.

Това е една книга за изключването, за страха от непознатото. За това колко ужасно може да бъде да останеш сам - физически и емоционално, да останеш неразбран, да разпръскваш вълни от обич около себе си и нищо да не се връща, да чувстваш как сърцето отсреща бие и да знаеш, че не е за теб.

Джими Флик е различен от всички нас. Той има нещо, което аз мога единствено да нарека дарба, която никой не разбира. Джими улавя безпогрешно емоционалните потоци зад маските на възрастните, знае всеки удар на сърцето какво означава. Единственото, което Джими не разбира, е..откъде идват сълзите. Джими разбира прекрасно чуждите емоции, но не знае как да борави със своите собствени. Нещо, което често го кара да се забързва, толкова че в очите на възрастен човек изгледа неконтролируем. Въпросът е там, Джими се забързва всеки път, в който се чувства отхвърлен и пренебрегнат. И не знае как да се справи с това, не знае как да го изрази иначе.

Въртя се около периферията на историята, защото ми е трудно да говоря за същността й. Не е лесно да говориш и пишеш за домашно насилие, за смърт, за отхвърляне, за самота, особено през очите на едно малко момче, което не знае как да бъде пълноценна част от света. Задача, с която Софи Лагуна се е справила, колкото и трудна да е била. Ще се опитам да си събера мислите и да ви кажа няколко думи за тази история, защото е...тежка и трудна, но в същото време преливаща от любов.

Това е историята на Джими Флик, момчето, което не знае как работи машината за сълзи. Джими е енергично дете и се радва на обичта, грижата и вниманието на майка си и разбирането на брат си. Но понякога вечер, когато Мърл зазвучи в другата стая, Джими става свидетел на ужасни сцени на домашно насилие. Всичко е толкова навъзрано. Животът на семейство Флик не е лесен. Гавин работи в рафинерията за малко пари и се опитва да припечелва нещо, прекарвайки останалата част от деня си в гаража, търкайки ръжда. Жена му, Пола, готви за възрастните хора от дома, също за малко пари. А освен себе си, трябва да изхранват още две гърла. Едното, от които има нужда от по-усилена грижа.

Напрежението, безпаричието и хилядите "ами ако" смачкват Гавин, главата на семейството и го превръщат в един отвратителен пиян мъж, който посяга на жена си, после съжалява, а след това отново й посяга. Пола се опитва да компенсира неговата агресия и се държи толкова мило с децата, че чак изглежда фалшиво, но не е - просто се опитва да скрие белезите от побоя и умората от насилието. Тя наистина дава мило и драго за своите скъпоценни момчета.

И ако това семейство някак се крепи ден за ден, изведнъж всичко започва да се руши. Още в първите страници на книгата, знаех какво ще сполети Джими. Надявах се, да не съм права, но бях сигурна. И когато стожерите в живота на момчето започнаха един по един да се събарят, докато накрая падна и най-здравият от тях, бях опустошена. Гледах как всичко отива по дяволите, гледах как Джими се затваря в себе си, гледах как искрата в очите му бавно умира и не можех да спра плача.

Джими извървява дълъг път, буквално и метафорично, за да стигне до машината за сълзи. Преживява твърде много неща,  с които никое дете, нито възрастен трябва не трбва да се сблъсква. И показва на всички как се обича.

Тази история е ужасна и прекрасна едновременно. Ужасно е да причиняваш на другия подобни неща. Ужасно е да нараняваш някой, който не може да се защити, ужасно е да изхвърлиш от живота и сърцето си дете, просто защото не го разбираш.

И в същото време е прекрасно да видиш всичката тази любов, която се излива от Пола, да видиш прегръдките на двете момчета в нощта, да усетиш топлината на грижата, да видиш искреното съжаление в очите на Гавин и решителността му да бъде отново част от това семейство.

Няма да ви я препоръчвам, защото това е глупаво. Това е книга, която се дава.  Книга, която всеки чете на своя отговорност и за която знам, че няма да съжалява, задето я е прочел. Тя е толкова истинска, че оголва раната до кост и я оставя на дивите вълци, а след това нежно и внимателно я превързва и обезболява. 

Книжен май

Месец май беше един изключително книжен месец. Промоциите на Издателство Сиела, Хермес, Бард и Еднорог, празниците в Ozone.bg и не на последно място Панаира на книгата в НДК ми позволиха да обогатя библиотеката си с тези прекрасни съкровища. 

Не можах да се удържа и нападнах "Данте и Аристотел откриват тайните на вселената" и "Софийски магьосници" и ги изгълтах за отрицателно време.

"Данте и Аристотел откриват тайните на вселената"  е прекрасен роман за съзряването и осъзнаването. А "Софийски магьосници" е наистина много свежо българско фентъзи в духа на Хари Потър. 

Сега чета паралелно "Сол при солта" и "Дървото на лъжите" и интригата тъкмо започна да се затяга около Фейт. А за "Сол при солта" не знам какво да ви кажа, мисля, че за мен това ще е Романът на годината. 

От рафта надничат още Бакман и толкова много Сандерсън, че просто нямам търпение. 

Сред тази купчина е и първият ми спечелен Giveaway в Goodreads - "Бащите не си отиват". Един от ключовите ми таргети за Панаира на книгата. Бях ужасно щастлива, когато получих съобщението в Goodreads, че съм сред късметлиите. Благодаря изключително много на Издателство ICU за предоставената книга. 

Прекрасно е, когато съм заобиколена от хубави книги. Още по-прекрасно е, когато тези хубави книги си имат твърди корици и стилно оформление. Хермес  ме направиха много щастлива с това, че преиздават Блага Димитрова. Попълних колекцията си с "Глухарчето" и "Урания". Надявам се скоро да ни изненадат и с "Лице". И не се спряха с това, ами издадоха и "Човекът в търсене на висш смисъл". Знам, че опре ли до литература за концлагерите, повтарям всеки път едно и също и може би ви втръсна, но пак ще го кажа. Трябва да се пише, да се говори и да се помни тази част от историята. "Човекът в търсене на смисъл" беше прецизна плетеница от спомени за ужасите в концлагерите и задълбочен анализ на психиката на концлагеристите. Една фраза от тази книга никога няма да напусне съзнанието ми. "Предаде ли се човек е мъртъв". Ще си дам време със следващата книга на Франкъл.Не искам да бързам, но няма и да я забравя.

Ремарк с твърди корици е просто мечта. Следващото, което ще си набавя ще бъде Гам, отново с твърди корици. Сиела, благодаря ви, че го наравихте. "Странните талисмани на Артър Пепър" беше една топла и уютна история, която вярвам ще се хареса на повечето от вас, стига да се отърсите от сравненията с Уве.

Там е и новият дерек Ланди с "Демон шосе", за която подразбрах, че е хорър за разлика от поредицата за Скълдъгъри, но стилът на Ланди прозира навсякъде и аз го обожавам. Така че очаквам тази среща да бъде изключително приятна. 

Сред тези съкровища е и изенадата в майския BOPS - "Четирите цвята на магията", едно много идейно фентъзи, чието действие се развива в най-ненавистния ми град - Лондон. Всъщност в някоклко паралелни Лондона. Но това не попречи ни най-малко да се насладя на магията на В. Е. Шауб

Сборникът с разкази "Птиците" на Дафни дю Морие го искам много отдавна. Обожавам мрачния й стил и чудноватите й страховити идеи. Изтръпвам докато я чета и се наслаждавам на всяка дума.

"Перлата, която се освободи от черупката си" е още едно съкровище, което съм оставила на изчакване. Знате как за някои книги има точно определен момент, когато те изпълва желанието да се потопиш в тях. Чувствам, че тази е една от тях. Ще й позволя сама да избере правилния момент и да ме притегли към себе си.

Панаирът на книгата ми позволи да се срещна с една моя любима българса автока - Яна Букова. Беше щастлива случайност или съдбовен момент, зависи в какво вярвате. Тази година нямах време да разгледам програмата на Панаира. А и дори  и да имах, покрай грижите за малкото бебе нямаше как да наглася ходенето си според своите желания. Така че издебнах единствения свободен ден на таткото, поверих му наследницата и просто се изстрелях към НДК. прелитах през щандовете и обирах всичко, което си бях набелязала, когато на щанда на Издателство Жанет 45 ме сполетя върховния късмет. Яна Букова беше там и раздаваше автографи. Протегнах ръка и й казах: "За мен е чест" Не го планирах, отвътре ми дойде. Чувствата от спомена за "Пътуване по посока на сянката" нахлуха вероломно в мен и просто нямаше как да преглътна фразата. И мисля, че това ми спечели и една малка стихосбирка, която не може да се намери в търговската мрежа - "Дворците на Диоклециан". Тя и "Приказки без връщане" са моя десерт от този панаир, както и спомена от изненадващата щастлива среща. 

Но автографите не свършват дотук. Нали помните как Сандерсън дойде в България. И след дълго умуване (умуване как да стане най-безболезнено, а не дали дали да ида, колебанието изобщо не беше на дневен ред) и схмаджийстване, аз се изтипосах първа на опашката с тогава 5...или 6-месента ми дъщеря, не съм сигурна. И поставих на масата му толкова книги, колкото не ме досрамя да извадя. Искаше ми се всичките, но знам, че би било нагло. И ето, че сега след като чинно довърших четиите книги от поредицата Мъглороден, се изтипосах и на щанда на Артлайн Студио, за да се сдобия и с последната "Отсенки от себе си", когато ненадейно една мила девойка, с която всяка година си говоря за книги, видимо ме е запомнила от посещението на Сандесън и ми казва, че имат копие от книгата с автограф в редакция. А на мен очите ми стават на палачинки от щастие. 


Последвалата седмица след Панаира беше лудница - уморителна и много натоварена и бях забравила съвсем за нея, когато куриерът се обади и каза, че има пратка за мен. Попремигнах, попремигнах, пък отидох да си я взема. Щом са рекли! Не знам, дали можете да си представите какво трепетно щастие изпитах, когато разопаковах плика и отвътре се подаде синкавата корица. Искам още веднъж да благодаря на Артлайн Студио за предоставената книга и на тази мила девойка. Ще се видим пак на идния панаир, а аз ще съм прочела вече "Пътят на кралете", за да си поговорим за нея. 

След двумесечно чакане най-накрая пристигна и Илюстрованата книга за Ловците на сенки на Каси. Прекрасна твърда корица, гланцирана хартия и страхотни рисунки. Влюбена съм в арта. 

"История на изтезанията" е една от случайните ми находки. Не съм тъсила нищо на тази тематика, но когато я видях изобщо не се замислих: "Ще се чете"

И накрая, но не на последно място са ето тези прелестни бижута. Благодаря на Издатество Бард и Артлайн Студио, затова, че издадохда тези книги. И най-вече, задето ги издадоха в този им вид. Прекрани са, пълнят ни душите, очите, ръцете, сърцата и ума. 

Затрогващaта история-спомен за рижавия котарак "Дюи"

Ако трябва да избирам между куче и ко0тка, определено избирам кучето. Никога не съм била особено голям любител на котките. Според мен те са студени, пресметливи и  нерядко злобливи.

Може би затова и нямах особени очаквания към книгата. Но истината е, че е просто невъзможно да остана безпристрастна към тази история  като човек, който е отгледал не един и два домашни любимци и който прекрасно познава силната връзка, която се изгражда.

Дюи е книга написана по действителен случай. Това е затрогващата история на едно коте, което топли сърцата и подкрепя по своя собствен неповторим начин хората от малкото никому известно преди това градче Спенсър в продължение на две десетилетия. 

Температурата е 12 градуса под нулата в утрото на 18.01.1988г., когато Вики Майър намира малко коте в кутията за връщане на книги в извънработно време. Ужасно дребен и слаб, целия треперещ, уплашен и измръзнал, Дюи е на ръба между живота и смъртта, когато топлите ръце на директорката на библиотеката го изваждат от кутията. Но все пак е преживял мразовитото утро, а кой знае, може би и нощта, за да стопли сърцата на целия град.

"Дюи" е много повече от книга за живота на най-известното коте, живяло в библиотека. Това е повест за малкия град, където всеки познава всеки, повест за любовта и топлината, за силата да се изправиш отново на крака и да продължиш напред, за смелостта да вземеш едни от най-трудните решения в живота си, колкото и да те е страх, за жаждата за живот, за споделената обич, за живота - такъв, какъвто е, изпълнен с върхове и пропасти, които заплашват да ни погълнат.

Дюи се появава на сцената в много труден за Спенсър период - рецесията и голямата фермерска криза. Както казва самата Вики Майър, една котка не може да реши проблемите на икономиката, нито да върне на хората работата, не може да ги изведе от кризата, но това малко същество се превръща в нещо много важно за хората в града - утеха и надежда. По свой собствен начин Дюи помага на града да се съвземе, помага на хората да преминат през този труден за тях период. 

Когато света се разпада около теб парче по парче, търсиш някаква опора, някаква постоянна величина, която да задържи парчетата от счупения ти живот. Дюи се превръща в тази константа за хората от Спенсър, защото каквото и да става навън, когато влязат в библиотеката, рижавото коте е винаги там - игриво, спокойно, винаги готово да се гали в нечия ръка, да се гушка в нечие рамо и да подремне в нечий скут. Знаят, че каквото и да се случва, Дюи е там за тях и ще им донесе усмивки, радости и душевна утеха. 

Самата Вики минава през няколко много трудни периода в живота си - в личен, здравословен и семеен план. Като всеки от нас и тя е имала дни, в които просто не можеш да станеш от леглото по една или друга причина, когато небето притъмнява, а пустата земя просто не иска да се разтвори под краката ти и да те погълне, за да свърши тази агония. В дни като тези, когато родителите, дъщеря й и близките й са далеч, Дюи е онова топло, живо, любящо същество, което дава уют на сърцето й. Дюи е този, който сякаш винаги знае от какво точно тя има нужда - игра, закачка, поглед или докосване.

След като довърших вчера книгата, снощи потърсих в информация за Дюи. Има няколко прекрасни кратки видеоклипа в youtube за рижавия котарак, включително и филмът, който японците идват да снимат за него. Наистина стоплящо сърцето е да видиш този рижав приятел, как се разнася по рамената на хората, как се вози на количката за книгите, провесил лапите си през решетките, как се разхожда по рафтовете и маха на Вики всяка сутрин, когато тя идва на работа. 

"Дюи" е една затрогваща история-споменм - топла и любяща, която докосва и най-нежните струни на сърцето. Не я пропускайте, особено тези от вас, които си имат четириног приятел вкъщи.

Накрая искам да ви споделя един любим откъс от  "0Дюи"

"Когато бях на три години, татко имаше трактор "Джон Диър". Култиваторът на едния му край се състоеше от дълъг ред извити остриета, по шест от всяка страна. Те се повдигаха на няколко сантиметра над земята, след което трябваше да натиснеш ръчката напред, за да заорат в почвата и да я разровят, хвърляйки прясна почва из редовете царевица. Един ден си играех в калта край предното колело на този трактор, когато следобед дойде братът на мама, натисна съединителя и подкара машината. Татко видя какво се случва и хукна към нас, но братът на мама не можеше да го чуе. Колелото ме събори на земята и ме завлече сред остриетата. Търкулнах се между тях, прехвърляна от едно към друго, докато вътрешното острие не ме изхвърли през средния улей и ме остави просната с лицето надолу зад трактора. Татко ме вдигна с едно движение и тичешком ме занесе обратно на верандата, Огледа ме поразен и после ме държа в ръцете си до края на деня, люлейки ме напред-назад в нашия стар люлеещ се стол, плачейки на рамото ми и повтаряйки:

 - Добре си, добре си, всичко е наред.

Накрая го погледнах и казах, показвайки му кръвта:

 - Порязах си пръста.

Бях натъртена, но иначе освен това мъничко порязване, нямах друга следа по себе си от инцидента.

Това е животът. Всички ние минаваме през остриетата на трактора от време на време. Всички получаваме порязвания и натъртвания. Понякога остриетата влизат надълбоко. Късметлиите се отървават само с няколко драскотини и мъничко кръв, но дори това не е най-важното нещо. Най-важното нещо е да имаш някой, който да те прегърне, да те притисне силно до себе си и да ти каже, че всичко ще се оправи."

Пътешествието на "Щиглецът"

Вече за ...не знам кой път започвам да пиша това и го изтривам. Как се пише за такава книга, мътните го взели? Не знам и какво да мисля. Толкова много неща мисля за нея, че ми е трудно да ги канализирам в нещо структурирано. 

Ще започна от това, че прочетох анотацията на книгата едва след като минах стотина страници. Ако бях прочела първо задната корица, сигурно нямаше да я започна изобщо, защото това просто не е история, която бих седнала да чета. Поне не сега, може би преди години, може и след години. Но не и сега. И въпреки това не можах да я оставя. Просто отгърнах първата страница и не мирясах, докато днес не затворих последната. Вече вчера.

Спомням си едно есе на Богомил Райнов за писането, в което казваше, че има значение как ще подхванеш една история, за да задържиш вниманието на читателя дотолкова, че да продължи да чете. "Един слънчев неделен следобед...", кой го интересува, че следобедът бил слънчев или неделен или изобщо, че е следобед. Но виж, ако хванеш своя герой и го хвърлиш в един бар, където се развихря бой и той гневно натръшква половината посетители на заведението. Това вече е друга работа. Тук започват да изплуват въпроси - Откъде се взе тоя здравеняк? Защо е така ядосан? Тези в бара с какво го подразниха? Прекрасна основа, върху която да започнеш своето пътешествие. 

Е, не мога да кажа, че имаше голяма изненада в началото на историята. Книгата започва точно както вече бих очаквала от Дона Тарт след като прочетох "Тайната история"- мистериозно, с лек криминален привкус и много въпроси. Неназован герой, захвърлен в Амстердам, сам и уплашен, изпаднал в параноичен пристъп. 

След тази заставка Дона Тарт въвежда Тио - обикновен, посредствен, истински. Едно момче от плът и кръв, чийто страхове, мечти и мисли изпълват страниците на книгата. Макар че не съм много сигурна, че тук можем да говорим за мечти. Тио живее живот, който сякаш е приключил още в детските му години, след онази експлозия, която отнема майка му. И все пак...

Павел Вежинов написа в "Нощем с белите коне" така: "Има съществена разлика между съществуване и присъствие и тя се нарича със старата безвкусна дума копнеж“. Обичам този цитат. Вярвам в него. Докато човек копнее за нещо, сърцето му не е просто мускул, който изпомпва кръвта равномерно. А Тио копнее. Тио обича. Желае. Макар и банални, неосъществените любовни трепети на младежкото сърце към Пипа са едната страна на монетата. Другата, разбира се, е неговата картина. Сякаш това са единствените мигове в книгата, когато Тио живее истински, когато сърцето му прескача удар, когато в него се усеща жажда за живот, за слънце, за светлина. През останалото време съществуването му е празно и мъртво. Загубил дом и посока, Тио се лашка безцелно между наркотиците, алкохола.

Изумително е как тези близо 1000 страници са изпълнени с думи, които вълнуват и грабват вниманието на читателя, макар действието да не е от най-динамичните. Истинска симфония от думи и дълбока плетеница от метафори. Убедена съм, че всеки който чете книгата, намира своя интерпретация за ролята на картината. За едни тя е онази същата верига, която приковава като крачето на птичето и душите на Пипа и Тио към един отминал кошмар, от който и двамата няма да се отърсят никога. Тя е онази точка, която винаги ще ги заковава на дъното, колкото и да се борят да издрапат. За други картината е порив за живот, прилив на енергия. Или едно малко красиво бижу в един грозен и жесток свят. Картината е жажда за любов. Тя е спасител и инквизитор, грях и чистота, устремление и котва. 


Може би затова и тази книга достига до сърцето. Всеки от нас таи там различни демони и копнежи, а тя докосва всеки един от тях. 

Тайните, които крием

От много време се каня да дам шанс на Дона Тарт, но резюметата по задните корици на книгите й все ме карат да се отдръпна, когато за пореден път хвана някоя от нейните произведения в ръка. Не защото звучат скучно, а защото някак са далеч от темите и жанровете, които ме вълнуват напоследък. И ето ме пак в библиотеката. Всички книги, които съм си набелязала са заети, а не мога да си тръгна с празни ръце.


"Тайната история" се оказа едно много интригуващо пътуване от древна Гърция до един забутан американски колеж в Хампдън. Мястото където главният герой попада несъмнено носи влагата и миризмата на мухъл напомнящи на мрачен лондонски следобед. 

720 страници и история, която мога да преразкажа с 10-ина изречения и все пак не мога да кажа, че имаше момент, в който книгата да ми доскучае, да искам да прескоча нещо или да стигна по-бързо до развръзката. Всеки един на пръв поглед излишен детайл, който изглежда е вмъкнат единствено с цел да подсили историята, в крайна сметка се оказва с преднамерено начертана роля в развръзката на самата история. 


Повечето от вас вероятно вече са чели историята и познават сюжета. Дона Тарт разказва историята на две убийства. Едното - непредумишлено, по-скоро инцидент, който обаче белязва пътя на онази специална група от шестима студенти, записали се в курса по древногръцки. Второто - добре обмислено и хладнокръвно планирано убийство. Убийство на другар. През цялото време докато чета, се превръщам в съучастник на Ричард, Хенри, Камила и Чарлз. Ясно осъзнавам разрива с ценностната ми система и общоприетата морална рамка. В ума ми не спира да изскачат въпросите: Кога едно убийство е оправдано? Кога наистина човек може да прекрачи границата и да отнеме човешки живот? Достатъчен мотиватор ли е инстинктът за самосъхранение за извършването на убийство?

И макар че не се осмелявам да дам отговор на собствените си въпроси, четейки книгата, просто не мога да застана на другия бряг на реката, да посоча четиримата младежи с пръст и да ги обвиня, да ги осъдя. Без сама да осъзнавам, ставам съпричастна с историята и действията им. Не бих казала, че ги оправдавам, но някак ги разбирам и приемам мотивите им. 


Дона Тарт разгръща наистина много добре психологическата страна на това убийство, както и физическите и ментални последствията от него. Интригуващо начало и не по-малко интригуващ край, "Тайната история" определено е една от онези книги, които не позволяват на читателя да спре, които те карат да драпаш, докато не стигнеш до дъното, докато не разплетеш интригата, но и без да оставят любопитството ти незадоволено.