"Три сломени души" - Мей Корланд (Ревю)

 

 

Заглавие: "Три сломени души"

Автор: Мей Корланд

Издателство: Artline Studios

Превод: Деница Янкова

 

Брой страници: 480

Година: 2026

 

Краят на едно пътешествие. 

Затварям последната страница с чувството, че не ми се тръгва от този свят. Искам да разбера какво се случва после. Искам да се върна отново там. Все тайничко се надявам, че Мей Корланд ще ни изненада скоро с ново заглавие "Две..."

Обикновено така се случва, когато се привържеш към някоя история. 

"Три сломени души" не отстъпи по нищо на първите две книги. Голямо предимство на тази поредица е, че темпото на историята се запазва добро и динамично до края, а това е нещо, което на много писатели им убягва. 

Остриетата, към които се привързахме се отправят на едно последно приключение, за да защитят хората, които обичат и да отмъстят тези, които загубиха.

 

А играта на лъжи продължава. Изключително много уважавам Мей Корланд за това, че успя до края да запази този подход и да сее съмнения в читателя. Трудна задача особено след като опознаеш героите й, опознаеш света и механизмите, които задвижват историята. Но благодарение на това, че историята разказват гласовете на самите герои, тя успява дори и тук в края на това пътешествие да внуши на читателя техните собствени съмнения, предположения и страхове, а това е повече от достатъчно да ни разколебае. Толкова искрено е успяла да предаде чувствата им.

Не мога дори да встъпя в сюжета, защото това ще съсипе удоволствието на тези, които още не са прочели първите две книги. Но мога все пак да ви издам някои неща, които лично за мен са много важни в една книга.

 

• третата част е по-емоционално разгърната. Има няколко хубави и силни емоционални сцени, в които всички натрупани и потиснати емоции най-накрая се освобождават;
• до последно няма да сте сигурни за някои от играчите, дали са съюзници или врагове;
• до последно ще гадаете, каква ще е съдбата или присъдата на Остриетата (надявам се, не сте очаквали всичко да завърши с цветя и рози за всички)
• след като веднъж започнете да четете, няма да разберете, кога сте затворили последната страница. 
• ще разгледате, дали Мей Корланд е писала и други книги. 

И аз се питам, Атлайн, дали са планирали още нещо интересно за нас в тази насока. 

"В среднощната земя костите ни погреби" - В. Е. Шуаб (Ревю)

 

 

Заглавие: "В среднощната земя костите ни погреби"

Автор: В. Е. Шуаб

Издателство: Artline Studios

Превод: Рая Делчева

 

Брой страници: 696

Година: 2026

Има ли безусловна свобода и каква е нейната цена? 

Новата книга на Шуаб се превърна в хит поради неправилните причини. Много медии и читатели в световен мащаб се фокусираха върху романтичните отношенията между трите героини и продължават да опаковат и продават съдържанието на книгата като флаг на тази идея. 

А всъщност под повърхността на тази история се крие толкова много. 

Харесва ми това, че Шуаб си е дала нужното време, за да разкаже историята без да бърза, докато всяка капчица кръв попива дълбоко в душата на нейните героини и я обагря в тъмни краски. 

В.Е. Шуаб разказва три истории, на три отделни жени, разделени от вековете, които благодарение на вампирската нишка се преплитат и създават една цялост, която в края на книгата не може да бъде разкъсана. А това оформя и ядрото от ключови теми в книгата:

• свободата и комплексността на избора
• последиците от решенията, които взимаме
• травмите от миналото и как те определят поведението ни
• границите и тяхното прекрачване
• разпада на личността и загниването на душата

Всяка една от нейните героини има свой собствен компас, който я направлява във вземането на решения. Мария и Шарлот са съзряли във време, което е потъпквало, омаловажавало и меко казано е пренебрегвало жените. Векове наред жените са били съд за разплод, средство да бъде продължен рода, излишни вещи, трофеи, украшения или иначе казано - нищо. Да си жена, означава да бъдеш едно голямо нищо. Макар и да вървят по една пътека заедно Мария и Шарлот носят различна тежест, различни травми, които определят и тяхното поведение както и решенията, които взимат, начинът на живот, който избират да водят. 

Алис също носи травмите на своето време и среда и те по същия начин определят поведението й. В историята на Алис Шуаб разгръща любимата ми сюжетна линия - тази между Алис и сестра й. Прекрасно е описала тази невидима нишка, която те свързва с хората, които обичаш и начинът, по който всяко едно опъване свири по струните на душата ти. 

 

Това не е книга за пътя напред, а за пътя, които трябва да извървим навътре към себе си, към същността си, за свободата на избора и съзряването в емоционално отношение, за отговорността и последиците от собствените ни решения и за сложните човешки взаимоотношения, които понякога просто не могат да бъдат разплетени, за болката и травмите, които остават с нас до края, за дълбочината и измеренията на чувствата.

"В среднощната земя костите ни погреби" е история, която ще ви накара да мислите и чувствате, да изследвате дълбините на собственото си съзнание, да изпробвате моралния си компас. Това е история, която ще ви покаже всички нюанси на свободата и изборите, които правим. 

"Четири сразени кралства" - Мей Корланд (Ревю)

Заглавие: "Четири сразени кралства"

Автор: Мей Корланд

Издателство: Artline Studios

Превод: Деница Янкова

 

Брой страници: 472

Година: 2025

"Четири сразени кралства" ни връща отново в света на "пречупените остриета"

А положението е, и вълкът сит и агнето цяло. Преведено на езикът на книгата - И крал Джун сит, и остриетата цели. Как е възможно ли? Ами прочетете първата част и ще видите. 

Нова книга, нова мисия. 

Мей Корланд изпраща своите герои на нова още по-опасна мисия със страшно много неизвестни в набързо скалъпения план между главните заговорници, което пък създава отлична предпоставка за нови лъжи, измами и непредвидени изненади и разкрития.  

Петте остриета трябва да откраднат легендарния златен пръстен от ръката на кралицата на Китан, неговата сестра. Но както вече видяхме в първата книга да откраднеш една от вълшебните реликви на Повелителя дракон не е никак лесна задача. Остриетата са разединени от лъжите, които сами посяха помежду си, а залогът на мисията е огромен.На везната тежи за всеки от тях по нещо по-скъпо от собствения им живот. И единственият начин да постигнат целта си е да обединят сили отново. Но как да построиш мост отново, там където лежат руините на стария?

 

Нови играчи и дестинации се появяват върху картата

За да открадната реликвата на Повелите дракон, петте остриета се придвижват на север към Китан, а препятствията и новите лъжи, които ще изтъкат помежду си са неизбежни - скрити погледи, премълчани истини, малки заблуди, всеки от тях е готов на всичко, за да постигне целта и да спаси своя залог. 

 

В тази книга Мей Корланд навлиза малко по-дълбоко в света на своите герои и разкрива малки парченца от пъзела за читателя. На сцената излизат нови герои,които са пряко свързани с миналото и бъдещето на петте остриета. Страшно много ми харесва това, че всяко действие е премерено, точно колкото е необходимо, за да събуди нови съмнения.

 

 Отлично темпо и натрупване на напрежение

Имаше няколко съкрушителни събития в тази част, които остават все още неразкрити за засегнатите герои. А това е отлична предпоставка за последната книга. Разпадам се, като си помисля, че рано или късно ще стигна и до тези сцени. 

Четири стразени кралства, сред чиито руини ще останат само три сломени души. Аз се гмуркам обратно в историята и да видим на кой бряг ще ме изхвърлят опасните води. 

"Пет пречупени остриета" - Мей Корланд (Ревю)

  

Заглавие: "Пет пречупени остриета"

Автор: Мей Корланд

Издателство: Artline Studios

Превод: Деница Янкова

 

Брой страници: 504

Година: 2024

Харесвам книги, които те карат да мислиш, че си ги разгадал и после те изненадват отново. А "Пет пречупени остриета" има какво да даде на читателя в тази насока.  

Мей Корланд поднася на читателя историята разказана последователно от различни перспективи. Кадърът прескача като във филм от един на друг персонаж и историята продължава своя ход неумолимо.

Колко човека са ти необходими, за да убиеш крал? Явно петима - крадла, отровителка, кралски шпионин, принц и наемен убиец, разбира се, всеки е най-добрият в своята област.  А какво се случва, когато обединиш най-добрите измамници и убийци от общата задача да убият настоящия владетел - крал Джун, който според анотацията на книгата си го заслужава? Увлекателно приключение! Мей Корланд е събрала интересни персонажи, всеки преследващ своята лична цел и интерес. Пиршество за читателя, който се лута между страниците, плетен в техните лъжи.

 

Много силно впечатление ми направи, че Мей Корланд познава и владее добре своите герои, по някое време спрях да следя имената на главите, нямах необходимост тя да ми казва, кой сега е поел разказа. Всеки внася и разказва със своя уникален глас, маниер и изказ. Просто чета и усещам кога се е сменил кадъра. Отлична работа.

Картата предоставя на читателя интересен свят с много потенциал. Движението на героите по нея беше умело осъществено. Доставя ми огромно удоволствие да проследя с пръст пътя на участниците в едно приключение, когато има карта. Да видя кой накъде се движи и как това отговаря на мащабите и светоиграждането.

Бих се радвала на малко повече мотивация при развитието на междуличностните отношения между героите и изграждането на връзките между тях. Но същевременно си давам сметка как това би се отразило на общата картина, както и че ще отнеме от темпото на историята, което е много добро през цялото време. 

След отличния клифхенгър в последната глава нямам търпение да се върна в този свят.

"Дъщеря на никой свят" - Кариса Броудбент (Ревю)

 

Заглавие: "Дъщеря на никой свят"

Автор: Кариса Броудбент

Издателство: Artline Studios

Превод: Надя Баева

 

Брой страници: 560

Година: 2025

Оказва се, че ми е много трудно да напиша това ревю. Трудно ми е да подредя мислите си. 

Кариса Броудбент ме изненада много. Не харесах другата й поредица, "Змията и крилете на нощта", но това, което виждам тук е на съвсем друго ниво. 

Чувствам се напълно изгубена. Това е петата чернова, която започвам. 

Има толкова много неща, които искам да кажа за тази книга, че ми е трудно да ги структурирам. 

Този път ще подходя малко по-различно (стискайте палци да ми се получи). 

Погледнете корицата. Красива девойка в изкусително изрязана червена рокля, с меч в ръка, вериги около себе си и елементи, които ясно сочат, че около нея се вихри магия.  Какво си представяте, че ще откриете между кориците?

Тук идва силата на предразсъдъците. Гледам я и си мисля, кой нормален човек минал през някакви трудности (каквито се споменават в анотацията) ще се облече с тази показна и абсолютно неподходяща рокля, за да размахва меч?

След това обаче започнах да разглеждам различен арт по книгата и ми направиха впечатление някои детайли, които доведоха до прочита на самата книга.

Сега гледам отново корицата и ето какво виждам да се крие зад всеки детайл:

Тисаана в изкусително изрязана червена рокля, за да се виждат белезите от камшика по гърба й, символ на робския живот, в който доброволно е продадена, за да избегне още по-страшна участ. Тези белези носят силата на нейната воля, а роклята е израз на нейната борба. Желанието й да направи, каквото е необходимо, за да освободи своя народ. Виждам една силна героиня, която не се оплаква от всички кошмари, които е преживяла, която не се вглъбява в ужасите на войната, не драматизира. Навила си е тегобата под мишница и продължава напред, обмисляйки какъв да е следващия й ход.

Веригите са много повече от грозния облик на робството, те са символ на нейната саможертва. Тисаана е готова отново и отново да надене на собствените си китки вериги, стига това да й помогне да постигне целта си. Кариса е създала героиня, която гори и скача в пламъците въпреки страховете си, въпреки болката, въпреки риска. В името на всички онези хора, които обича и които я обичат, които на свой ред са пожертвали живота и свободата си за нея. В тази книга няма кухи чувства. 

Златните кръгове на магията и хвърчащите венчелистчета са символ на нейната упоритост и безбройните часове, в които тя до изнемога се бори да развие своята собствена магия, да се превърне в оръжие, което ще освободи любимите й хора. 

Пеперудите са важна част от тази магия, те са средство и едновременно с това внушават колко крехка и сама се чувства понякога в противовес на силната си воля и неумолимата си целеустременост.

Това, което няма да видите на корицата е Макс - нейният учител по неволя, който на свой ред е станал свидетел на грозното лице на войната, превърнат в инструмент, обезличен  и съблечен от правото си на глас. Макс живее като отшелник, търсейки мир в душата си, докато не му натрисат Тисаана, като чирак, с нейната безмилостна воля и хъс. 

Макс абсолютно не е създаден за това. Но има ли избор?

 

Кариса е изплела прекрасно отношенията между двамата. Има всички онези любими на публиката тропи, които карат книжните ни сърца да потрепват развълнувани. Но вместо ръмжене и собственическо чувство, има постепенно изграждане на доверие, създаване на стабилна основа, която в последствие служи за сцена на истински драматичните събития между тях. 

"Дъщеря на никой свят" е разкошно фентъзи за силата на човешкия дух и любовта в най-красивата й форма - тази която ни кара да бъдем по-силни и по-добри в името на хората, които обичаме, тази която ни подтиква да защитаваме, да подкрепяме, да мислим за другите. 

"Принцеса Лея" / Марк Уейд & "Хан Соло"/ Марджъри Лиу (Ревю)

 

Заглавие/Автор:  

"Принцеса Лея" /

 Марк Уейд

 "Хан Соло"/

Марджъри Лиу

Издателство: Artline Studios

Превод: Ненко Генов

 

Година: 2026

 

 

Два отделни комикса, за които не мога да мисля по отделно -  "Принцеса Лея" и "Хан Соло" , част от Star Wars поредицата, която издават Артлайн. Лукас е създал велика enemy to lovers история, още преди да се превърне в категория изобщо. Смелата Принцеса Лея, която се хвърля във всяка опасност в името на народа си без да се замисли и устатия контрабандист Соло, който може да се измъкне от всяка беда, благодарение на пилотския си талант и острия си като бръснач ум. На пръв поглед двамата са пълна противоположност един на друг. Лея се бори за другите, Соло за себе си. Лея е готова винаги да помогне, а Соло да си спаси кожата, Лея е водена от морал, чест и идеали, а Соло от парите и изгодата.И ето че все пак тази толкова скучна, префърцунена и досадна принцеса му влиза под кожата както никой не е успял досега. 

 

И двата комикса се развиват след Епизод 4 "Нова надежда". Звездата на Смъртта е унищожена, медалите са раздадени, битката е спечелена, но не и войната. 

Принцеса Лея осъзнава дълбочината на загубите за своя народ. Оставяйки настрана личната си болка, Лея се впуска в нова мисия - да спаси разпилените из галактиката хора от своя народ, загубените олдеронци и да ги заведе у дома, да ги обедини. 

Разбира се, никой не одобрява това решение. Нито сената, нито близките й, нито звездната флота, а думите които Лея чува да се шепнат зад гърба й не са никак приятни. 

Но кога това или изобщо каквото и да било я е спирало да направи това, което си е наумила?

Обичам тази Лея - силна, безразсъдна, грижовна, умна и със сърце голямо колкото вселената. 

 

И докато си говорим за Лея е редно да споменем, че именно тя е и причината Хан да се забърка в поредните неприятности. След унищожението на Звездата на Смъртта настъпва промяна в обичайния ритъм и дейност на Хилядолетния сокол. Соло започва да отказва задачи, измисляйки си всякакви несъстоятелни причини - парите били малко, не си заслужавало количеството, с тия не го кефело да работи, не му се ходело до тази планета. Все неща, които никога не са го притеснявали. Но когато упоритата Лея му предлага тайна мисия да влезе под прикритие на най-голямото състезание за космически кораби в цялата галактика, Хан, разбира се, приема. Дали защото винаги му е било мечта да участва в турнира и да се докаже или поради други причини - това са подробности, за които предпочита да не мисли. Е, към турнира има една друга малко по-тайна и много по-важна мисия, с която също трябва да се справи. Но какво пък, той контрабандист ли или не?

 

Двата комикса предлагат завършено изживяване в света на междузвездни войни - приключенски дух, шеметна надпревара, напрежение, интересни персонажи, откраднати погледи и словесна престрелка, чест, предателства, опасност и приятелство, каквото има само между хора, минали заедно през най-трудното. Марджъри Лиу и Марк Уейд са се справили отлично. Винаги е удоволствие да се връщам в този свят. И съм безкрайно щастлива, че Междузвездни войни се превърна в сцена, на която постоянно се играят нови представления и за която постоянно се пишат нови сценарии. Още по-щастлива съм, че благодарение на Артлайн и всички замесени имаме достъп до тези страхотни комикси. 

"Империята на вампира" - Джей Кристоф (Ревю)

 

 

Заглавие: "Империята на вампира"

Автор: Джей Кристоф

Издателство: Artline Studios

Превод: Яна Грозева

 

Брой страници: 1008

Година: 2026

Познавам творчеството на Джей Кристоф още от трилогията му за Миа Корвере "Нивганощ", която също беше много интересна, а после и от съвместния му проект с Ейми Кауфман трилогията  "Досието Illuminaе", която има много интересно оформление и идея. Но трябва да призная, че "Империята на вампира" превъзхожда всичко, което досега Кристоф е създал. На първо място трябва да отбележа, че е надградил писателските си умения (нещо, което не смятах за нужно, защото "Нивганощ" сама по себе си е страхотна), създавайки една прекрасно балансирана история без липси в лицето на "Имприята на вампира", Обичам жанра, чета много фентъзи, но наистина отдавна не бях чела така жадно книга. 

Запознаваме се Габриел дьо Леон в килията му в тъмницата на императрицата на вампирите. А тази книга е своеобразен разказ, разпиляно пътуване, което ни разхожда напред и назад във времето, разкривайки късчета от историята на Габриел.

Първата част на книгата е пълна с кръв, жажда за доказване и циничен черен хумор от любимия ми вид. Габриел не спира да ме изненадва с "лъчезарното" си присъствие, абсолютната липса  на здрав разум и пълна невъзможност да вземе добро решение. Всяко едно от тези качества забърква перфектната тинктура от смях и адреналин.

Но не се подлъгвайте по лекотата и размаха, с които Кристоф разказва. С напредване на повествованието, усещането за нещо съкрушително се прокрадва скрито в мрачните кътчета на историята. Кристоф ти подарява надежда и заедно с това ти обещава погром.

Действието се развива с кинематографична яркост. Живи диалози, които благодарение на прекрасните илюстрации в книгата оживяват във въображението ми, докато чета. С абсолютно същата вещина е изграден и света на Елидейнската империя - реалистичен, исторически издържан, смислен и логичен, дом за неговите герои. 

Блестящо се е справил и с изграждането на персонажите си. Кристоф работи с неголям арсенал от причудливи герои в началото и не проявява особена милост към миналото, настоящето и бъдещето им. В една проядена от чудовища и пороци империя, надеждата е просто крехка лъжа. Това отношение към собствените му герои му позволява да отвори темите  за алкохолизма, домашното насилие, религиозния фанатизъм и ужасите на войната, без да ги натрапва у читателя. 

Габриел дьо Леон не е герой в обичайния смисъл на думата. Той е окаяник, който в различните части на книгата е загубил различни важни неща, които едно по едно са довели история до момента, в който попадаме още на първа страница. Габриел изглежда като човек, който сякаш е загубил пътя си, но изпод пиянските изблици, арогантността и отчаянието прозират чест, грижа и силен вътрешен морален кодекс, който надхвърля категории като приятелство и братство. Не е нужно да го харесате, а просто да пропаднете в заешката дупка заедно с него. А това, повярвайте ми, е неизбежно. 

 

 В заключение мога само да кажа, че "Империята на вампира" е книга, която напълно съответства на читателския ми вкус. Не усетих липса или излишък, насладих се на завладяващото и ексцентрично пътуване в спомените на главния герои, което ми подари пълноценно изживяване с цялата емоционална палитра, на която е способна една книга. Извървях с него целия път и съпреживях всяка една шега, загуба и споделен миг щастие. 

 

Оформлението на българското издание е наслада за окото и истинско удоволствие за читателя. А сега трябва някак да събера сили и търпеливо да изчакам следващата част, което не ми е ясно как ще стане. 

 

 

 

"Силоз" - Хю Хауи (Ревю)

  

 

Заглавие: "Силоз"

Автор: Хю Хауи

Издателство: Studio Artline

Превод: Ангел Ангелов

 

Брой страници: 656

Година: 2023

 

Някъде в далечното бъдеще ние, хората, сме прецакали Земята. Тук спирам и се замислям, колко реалистично звучи това всъщност. Ние не се намираме много далеч от момента, в който окончателно ще скапем ресурсите на планетата и ще трябва да мислим за някакъв евакуационен план. Ху Хауи ни предлага интересна алтернатива на колонизирането и заселването на Марс. Неговият силоз се крие дълбоко на километри под земята, сто и петдесет етажа затворена екосистема, напълно самодостатъчна, за да осигури кръговрата на живота на човечеството и да предостави възможност за изкачването на пирамидата на Маслоу. 

Какво представлява всъщност неговият силоз?

Дълбоко под земята, на дъното на силоза работи шумно и ритмично двигателят, който осигурява мощността и захранва живота в целия силоз -  вода, пречиствателни системи, рециклиране на въздуха, изпомпване на токсините обратно в земята, електричество, всичко се захранва от този двигател, живота и съществуването на всички, зависят от него. А той се поддържа от Механичния отдел - "светът, който имаше смазка под ноктите и миришеше на тежък физически труд". Хората от Механичния отдел работят и живеят на най-ниските етажи и съвсем тривиално заемат същото място в обществото. Те са отрудени, винаги изцапани, грубовати, шумни и задружни хора. Единствено добрата екипна работа може да поддържа двигателят жив, никой не може да поддържа сам това чудовище. Така че там долу няма място за индивидуалисти и егоцентрици. Или си част от групата, или не си там изобщо. О, особняци има много, вземете например Нокс, чийто рев може да надвика дори и шумния двигател или Уокър, който от тридесет години не е излизал от работилницата си, или Джулс, която толкова добре познава двигателя, че може да разпознае грешните акорди в монотонното му звучене и да каже коя част трябва да бъде променена, още преди да го е отворила. Но тези особености не им пречат да работят като една добре смазана машина, защото от тях зависи оцеляването на силоза и те го знаят. Механичният отдел работи със свой собствен ритъм, различен от този на целия силоз. И макар че са най-важната брънка в общия поток на силоза, те са често и най-пренебрегваната. 

 

След Механичния нагоре започват по етажи да се разпределят различните отрасли в силоза - Производство, Снабдяване, Търговия, Земеделие, Информация, Полиция, Администрация, Управление. Като тук отварям скоба, защото някои отрасли/отдели като например фермите за храна или полицията трябва да действат в рамките на целия силоз постоянно, затова са разпределени на няколко ключови места, които им помагат да обслужват нуждите на всички. 

Гробище няма. Телата на починалите стават част от най-близката овощна градина и с това помагат да се подхвани живота в силоза. Раждаемостта също се контролира с томбола. Ограниченото пространство в силоза налага регулиране на населението, в противен случай ресурсите ще станат недостатъчни. Така че всяко семейство трябва първо да получи одобрение, преди да започне да прави опити за дете. 

 

Животът в този огромен кошер работи като добре навит часовник и дори само една брънка да излезе от строя, това може да бъде пагубно за всички. Така че правила има и се спазват. А как се наказват тези, които нарушат правилата? Те отиват да чистят. 

Едно единствено око на върха на силоза позволява на живущите долу да наблюдават промените във външния свят. Когато някой наруши правилата на силоза или каже на глас пред свидетели, че иска да излезе навън, бива изпратен в добре уплътнен костюм и с принадлежности за чистене извън силоза. Въпрос на личен избор е, дали прокуденият ще реши да почисти или не окото на силоза.

 

Знам, че отделих твърде много време, за да опиша структурата, механизма и живота в силоза, но това е едно от нещата, които най-много харесах в тази книга. Ху Хауи е създал нещо изключително добре обмислено и добре функциониращо до последния детайл. Не намирам нито една пробойна в неговия свят и не оставам с нито един неотговорен въпрос по отношение на неговите механизми и взаимовръзки. Направо ми пълни душата. И противно на очакванията ми, е успял да направи това без то да е за сметка на сюжета или героите. В този ред на мисли, другото нещо, което ме впечатлява в тази книга е динамиката на действието и добре изградените образи. Историята се разгръща и действа активно на всички нива на силоза, правейки читателя съпричастен със случващото се. Изобщо, способността на Ху Хауи да вмести в тези 650 страници всичко това, е впечатляваща.

 

Това не е уводна книга, която има за цел само да въведе читателя в мащабния проект на автора, не, това си е пълноценен роман с многоетапна история, който достига своята кулминация и открехва вратата към втората книга, за която нямам търпение. 

Спирам, защото малко попрекалих, мога да пиша още, но съвсем ще ви досадя, мога само да ви я препоръчам с две ръце, независимо дали сте фенове на жанра или не. Сериалът на Apple TV+ също е много добър и за пръв път мога да кажа, че сериалът придава допълнителна дълбочина на образите. Втория сезон приключи някъде след средата на първа книга, предполагам, че с трети сезон екипът ще покрие първата книга от трилогията. Но действието не е протяжно и излишно разтегнато, добавените сцени и герои наистина допълват и вдъхват живот на историята. И него ви го препоръчвам искрено. 

"Юми и художникът на кошмари" - Брандън Сандерсън (Ревю)

 

 

Заглавие: "Юми и художникът на кошмари"

Автор: Брандън Сандерсън

Издателство: Studio Artline

Превод: Мартина Неделчева

 

Брой страници: 544

Година: 2024

"Юми и художникът на кошмари" е част от тайните проекти на Сандерсън. Изключително красива и изящна, тя е подарък за жена му, едно изпълнено желание - да напише романтична история. 

Разбира се, тя е романтична точно в негов стил. И не го казвам с лошо, романтиката присъства в почти всичките му книги като чисто човешка емоция и всъщност доста често е на фокус, но не превзема цялата история, не се натрапва самоцелно. Предвид, че историята на Юми и Художника е вдъхновена от азиатската култура, трябва да кажа, че Сандерсън се е справил страхотно, уловил е онази тиха срамежливост, деликатност в отношенията, които обаче носят натрупваща се динамика и избухват ярко в точния момент, за да достигнат до читателя и да го развълнуват. 

 

Юми и Никаро живеят в два различни свята. Тя е избраницата, която  призовава привиденията - малки късчета божественост, с които сключва сделка. Подарява им до изнемога своето изящно изкуство в замяна на малки придобивки за нейния народ - поливна система за посевите, сянка за магазина, за да работи с по-дълго работно време, чисто битови, структурни неща, които помагат на нейните хора да оцелеят, да се развиват.

Никаро е художник на кошмари, неговият свят е затворен под огромен покров и съществува благодарение на хионовите лъчи, които захранват живота и необходимите им технологии. 

Ала по улиците на неговия град се разхождат безплътни кошмари, които се хранят с хора, с душите им. Художните вграждат кошмарите в своите платна, придавайки им безобидна форма и по-този начин ги обезвреждат. 

 

Юми и Никаро са  много добри в това, което вършат, но то не ги прави щастливи. И двамата са самотни в нещастието си, откъснати от света, макар и по различни причини. Докато един ден животите им не се преплитат по неочакван и нежелан начин. Художникът се събужда в тялото на Юми. 

 

От този ден двамата делят един живот, един ден споделят съществуването си в нейния свят, на следващия са в неговият. Сблъсъкът между характерите, между личността им е силен и остър, непримирими един към друг и двамата съжителстват в някаква странна симбиоза на противоборство и кооперация. 

 

Но понякога точно от това има нужда човек, да види света, да види себе си през очите на другия. Обожавам начина, по който Сандерсън е изградил отношенията между двамата. Винаги съм харесвала тази земност и човещина, които притежават героите му, без значение колко фантастичен и странен е светът, в който живеят. Принудени да бъдат заедно Юми и Художника започват постепенно да отвавят съзнанието си към другия, да споделят, да си помагат, да разбират другия, докато чувството неусетно разцъфва в сърцата им, без сами да го забележат, отдадени на своята кауза. Харесвам това, красиво е, топло е, човешко е. Харесвам и това, че макар и не винаги да са съгласни с другия, двамата се подкрепят и правят всичко възможно да си помогнат взаимно. 

 

Омръзна ми от истории, в които двама непознати се среща и хоп на следващия ден, ей така, от нищото вече са влюбени до мозъка на костите си. Ама откъде, защо, как така? Толкова е детинско, толкова е несериозно. 

Личи си, че ми е харесала. Много. Илюстрациите вътре са разкошни, изобщо цялото оформление на книгата е страхотно. Удоволствие е да притежава човек тези книги. 

Ако пък сте чели и някои от другите творби на Сандерсън, ще намерите вътре приятни препратки към тях.