"Книгата на чаения майстор" разкрива своите тайни

Признавам си, когато отворих кутията на BOPS и отвътре надникна "Книгата на чаения майстор" бях искрено изненадана. Не бях чела, нито чувала нищо за нея. И преднамерено не обърнах задната корица, за да оставя чувството за неизвестност да ме гложди, докато я започна. 

Не бях сигурна какво да очаквам с това заглавие. Винаги съм асоциирала пиенето на чай с топло легло, зимен студ и вълнени чорапи. Затова просто се оставих на това усещане да ме води - разопаковах прекрасния чай, който Алекс и Райс са подбрали за нас, запарих си няколко чаши, изсипах го горещ в любимата си чаша и отгърнах първите страници.

И текстът просто ме погълна - дума след дума, също както топлия ароматен часй се разливаше в мен. Еми Итеранта е избрала да разкаже историята на Нория от първо лице, както и подобава, когато споделяш една толкова споделяш една толкова лична история. Рядко ми се случва да не мога да различа автора от разказвача в книгата, но докато четях тази книга, имах чуството, че прелиствам страниците от живота на Нория. Не защото я припознавам с нейната създателка, нито защото усетих ясно изразена биографична нотка. Еми Итеранта създава една пълнокръвна героиня с нейните слабости, силни страни, разбъркани чувства, колебания и дълбок вътрешен монолог, че сякаш душата на самата Нория се изливаше по белите страници пред мен.

Светът, който Еми Итеранта рисува в своята дистопия е мрачен, скован и суров. Питейната вода е дефицит. Всеки има норма и получава количество вода на ден, което е на прага на оцеляването. И дори тази вода не е винаги достатъчно чиста, за да бъде използвана. Черният пазар също осигурява на хората някаква вода, но тя рядко е наистина питейна. А на кого можеш да се оплачеш? 

Нория е дъщерята на чаения майстор в малкото градче - един от малкото останали. Трудно е да поддържаш такъв занаят, когато водата едва стига за задоволяване на най-основните нужди. Клиентите, които се наслаждават на чаените му церемонии, идват предимно от военния елит. Рядко и съвсем малко техни съграждани могат да си позволят да бъдат гости на тези церемонии. 

Водната полиция в града контролира всеки водоизточник, а да укриеш вода или да си прекараш незаконен водопровод се смята за най-тежкото престъпление и се наказва с окончателна присъда. Къщите на престъпилите закона се белязват по вратите със син кръг - като ярка дамга, която да носи позор за хората зад вратата и да всява страх във всички останали. 

Спомените от един отминал свят, преди голямата катастрофа да се случи и да наложи новата организация и ред на ограничения, гният на гробището за пластмаса. Нория и нейната най-добра приятелка, нейната единствена приятелка Саня обичат да ходят там и да търсят "съкровища" - части, които биха помогнали на Саня в ремонтите, предмети, които Нория прибира, защото я карат да си представи какъв е бил светът преди това, което е днес около тях, и много други изненади от една отминала епоха, които стоят заровени там в камарата от буклуци. 

Връзката на Нория и Саня е някак разтеглива. Няма ги обичайните за млади момичета белези на първото и най-искрено приятелство, но винаги когато едната има нужда от помощ, другата е насреща. И не лекомислено безпрекусловно, а обмислено и съзнателно. Тяхното тихо другарство дава на Нория душевен мир в някои от най-тежките дни. 

И докато Саня е истински гений  в поправянето и ремонтите, Нория се обучава от години да бъде чаен майстор и да наследи баща си. Но скоро настъпва момент, в който трябва да реши кой път да поеме. Двама родители, два избора. Но след като попада на голяма тайна, която е свързана с миналото и какво всъщност се е случило, тайна, която стаява в себе си слаба надежда, че има нещо по-добро от този пълен с ограничения живот, Нория взема своето решение, готова да понесе последиците от него.

Има една тънка нишка, която остави неизказани неща в историята. Нишка, която ме караше да мисля, че книгата ще има продължение. Макар че не знам, дали би било добро решение тази история да има продължение (въпреки че бих била любопитна да го прочета), защото тази книга като самостоятелно и завършено произведение сама си по себе си е прекрасна. И въпреки тази нишка, когато затварям последната страница, не се чувствам ощетена. Осъзнавам, че има причина тази сюжетна линия да остане недоразвита, да остане само като начертан план в битието на историята. Защото макар Еми Итеранта да изгражда един постапокалиптичен свят, тя не се заема с неговото спасяване. Не, тази история е за хората в този оцеляващ свят, за човечността, за съхранението на добротата, за вътрешната борба и желанието да направиш нечий живот по-добър.

Стилът, с който Еми Итеранта разказва тази история е изключително нежен и елегантен. Думите се нижат кротко и обаятелно, разкривайки светът в и около Нория. Свят, който се разпада и който тя се опитва с всички сили да задържи цял - за другите, за себе си, за душевния си мир, за същността си. Чаените церемонии са описани толкова красиво и изящно, че ме карат да си представя разцъфнали череши с обаятелните си розови цветове. 

Еми Итеранта излиза от онзи добре познат шаблон на тийнейджърските антиутопии и като идея и като изпълнение. Историята на Нория е прекрасна и разказна по прекрасен начин. Думите завладяват и докосват онази струна в читателя, която го кара да бъде съпричастен с нея. Благодаря на Алекс и Райс именно за този избор.

Златен син се надига за революция

Пак кърваво проклятие. Много мразя като стане така. Все се заричам да не започвам поредици преди да са излезнали всичките книги и по една или друга причина все не се удържам. И ето ме пак в изходна позиция да чакам поредната следваща част. 

Пиърс Браун започна добре с "Червен изгрев" и продължи също така добре в "Златен син". Честно казано очаквах историята да стане леко блудкава, както обичайно се случва с трилогиите, тетралогиите и т.н. Някак действието се размива, разтяга протяжно. Сякаш авторът е осъзнал, че няма достатъчно материал в главата си за три книги и в следствие на това започва да слага един излишен емоционално драматичен пълнеж, който само подсилва историята, без да гради повествование, докато не заприлича на някоя от онези книги за самопомощ "Как да спечелим приятели". Започват едни пространни Щирлоцови обяснения кой как се чувствал, защо постъпил така, от какво се страхувал. А действието остава някъде на заден план, забравено от всички тези словоизлияния, по-скоро функция на всички прочувствени изблици.
Пиърс Браун успява да запази динамиката на историята. И макар книгата да не е лишена от емоционалност, тя не измества действието, а по-скоро се явява пряко последствие от него. Причинно-следствената връзка се запазва през цялото време и когато накрая затварям последната страница, оставам с усещането за една добре балансирана книга. 

Дароу започва да мисли самостоятелно. Вече не е марионетка на Синовете на Арес, а самостоятелна фигура на картата. След като спечелва жестоката игра в Института и се превръща в архиПрим на своя випуск, Жътваря сгъва коляно пред най-омразния си враг и приема да бъде негов меч. Пътят нагоре по етажите на властта е труден. А Дароу е скапан политик. Неговият път е пътят на войната. Но тази игра е не по-малко жестока. И колкото повече се изкачва в Обществото, и колкото повече се доближава до целта си, толкова по-голям и тежък става залога. А хората, на които може да разчита намалят с всяка следваща страница. Колко от златните са готови да го последват в тази неравна битка? Колко от тях биха му помогнали да разбие едно Общество, което облагодетелства тяхната собствена каста? Кой би се съгласил сам да счупи стола, на който седи? Всъщност ще останете изненадани от отговора. 

За моя огромна радост антуража от първата книга се запазва. Загубата на Севро би била непростима. Този малък гоблин е неповторим колорит, що се отнася до изграждането на характери. Приятелството, което се заражда още в Института между двамата мъже се оказва по-силно, отколкото безскрупулния свят на Златните би понесъл. Но и това си има своето обяснение, както всичко друго в тази история. А изненадите и обратите следват един след друг, всеки по-неочакван от предишния. Пиърс Браус е свършил страхотна работа.

Това една великолепна, примесена с перфектната доза фантастика, история за приятелство и човечност, за жажда за свобода, за бунт и обич - осъзната, топла, истинска. 

Червен изгрев озарява хоризонта

Кърваво проклятие! "Червен изгрев" беше началото на една страхотна история. Тази книга ще ме накара да преосмисля жанровите си предпочитания.

В началото започна като класическа тийн антиутопия, без да дава заявки за кой знае колко интересно развитие - кастово разпределение по цветове, поробени хора, на които единствено им е позволено да работят в мините и да добиват ресурс, вярвайки че така помагат за светлото бъдеще на цялото човечество. А именно заселването на Марс.

И точно когато моментната развръзка се изпльосква насред тази действителност, се разгръща истинския мащаб на книгата. Марс е отдавна заселен. Всъщност се оказва, че цялата слънчева система е колонизирана. И докато златната каста се бори за власт, чевените се борят за оцеляване в изключително суровите условия на мините. Разделението между кастите е доста крайно. Пиърс Браун е касифицирал членовете на отделните касти както по външни белези, умения, социален статус, психология и поведение. Докато златните са сияйно красиви, руси, изваяни и силни, червените са слаби, дребни и много по-несъвършени. Но авторът не е спрял до тук. Положението в мините много напомня за "Жерминал" на Зола. Червените са онова, което се случва с хората, когато бъдат потиснати, когато социалните прослойки се изострят до крайност. Тогава в дъното на йерархията остават необразовани хора, които могат да упражняват само физически и често опасен труд. Те рядко доживяват зряла възраст, затова и се налага рано да узреят сексуално и рано да създадат семейство и поколение. Ето защо главният герой Дароу, макар да е едва на 16 години, е вече женен, когато се запознаваме с него. Също толкова млад е и когато загубва жена си. И това е камъчето, което сякаш преобръща каруцата. Момчето се разделя с робската си 
примиренческа психика, счупва оковите на статуквото и се превръща в невъзможното. Превръща се в златен, промъква се сред управляващата каста, за да я разбие и промени отвътре. Но играта на златните ще му предложи сериозни предизвикателства, които ще тестват волята, уменията и познанията му за хората.

Пиърс Браун пренася повествованието на нова и много по мащабна сцена. Открива се гледка към цялата слънчева система и нейното устройство в света на книгата.
Оттук ритмиката на романа тръгва по съвсем различен начин. Страница след страница историята е стремглаво изкачване нагоре. С всеки ред Дароу набира сили, не забавя ход и не позволява да бъде отклонен от целта си дори и за миг. 

Историята е изключително динамична и увлекателна. Дори не може да се направи паралел между нея и повечето тийн антиутопии. Харесвам много идеята на същинската част на книгата, която изследва поведенческите модели и еволюцията на индивида и групата в племенните общества по един наистина интересен начин, противопоставяйки индивиди и групи в борба за надмощие и власт. Груба игра на война, в която Дароу се хвърля стремглаво. Няма да ви пускам повече спойлъри, но ви препоръчвам ви сами да прочетете как се справя той в безмилистния и суров свят на златните. 

Тъмната дарба на ума

След редица пулицъри и какви ли не други награди дойде ред отново на малко по- несериозната и развлекателна литература. Така започвам "Тъмна дарба" на Александра Бракен с ясното съзнание, че ме очаква някоя дивергентноподобна истотия. Сюжетът е стандартен за жанра, без някакви големи отклонения от рамката.

Историята е приятна и увлекателна. Сюжетната линия е една и следва своето развитие без особени разклонения.ми Плъзва болест сред малките деца, която убива покосените. Стотици хиляди умират, а тези, които все пак оживяват се сдобиват с най-различни и опасни свръхестествени способности. 

Правителството решава, че новоизлюпените таланти са особено опасни и трябва да бъдат затворени у контролирани.

Не особено оригинално е взаимствана идеята за концентрационните лагери от Втората световна война, за да разкаже неволите на невръстните деца. Но в крайна сметка, човекът е толкова изобретателно и жестоко същество, че не е лесно да се измисли нов начин за мъчение, който вече не е бил прилаган в миналото. 

Има някои неща, които ме смущават в историята. Например, откъде се взе тая мистериозна болест, как се предава, защо засяга именно малките деца, защо десетгодишните са най-застрашени? Изобщо началото на книгата е малко като спуснато с парашут - въздушно. А това пречи за създаването на стабилна основа. Не е изключено разбира се, тези неща да се изяснят в края на предполагам трилогията. Но начинът, по който тези въпроси и техните отговори бяха подминати, ме кара да се съмнявам в тази вероятност. Как така никой не се запита поне веднъж защо се случва това? (Разгеле, във втората част се обърна внимание на тази тема. Дори може да се каже, че историята се завърта именно около тази нишка. Но Александра Бракен все още упорито не разкрива нищо. Явно ще остави тази развръзка за следващата книга) 

Както и да е. Да оставим края за накрая и да се върнем в началото, където сме. Тук започва приключението на Руби и продължава след като успява да избяга от лагера с помощта на Детската лига - друга организация, която пък иска да изполва способностите й толкова, колкото правителството иска да ги заличи. 

Книгата проследява бягството на Руби и нейните спътници, но няма да пускам повече спойлери, защото интересното те първа предстои. Бягство към и от... Всеки преследва своята цел и се бори със собствените си демони. Но в крайна сметка всички искат едно и също нещо - да са обградени от хора, които ги обичат, да споделят с някого радостите и трудните моменти, да се опрат на някого в момент на нужда и да се чувстват нужни, да се грижат едни за други. Изобщо все неща, които всеки от нас търси и желае. 
Първата книга от поредицата беше наистина приятна за четене. Александра Бракен увлича в своя художествен свят следвайки простичките правила на живота. Сега започвам втората, нетърпелива да видя накъде ще поеме историята


От няколки дни се каня да го постна това и докато се каня, прочетох и втората книга от поредицата.
Отново драма и екшън не й липсват. Образът на Руби претърпява приятна промяна. Постоянно самосъжаляващо се и мразещото себе си момиче се е превърнало, под вещата тренировка на Детската лига, в дръзка и добре обучена машина за убиване и съответно в по-малко самосъжаляващо се и мразещото себе си момиче. Но не може всичко да е идеално. 
Цялата любовна история между Руби и Лиъм, макар и увлекателна за четене, продължава да ми е малко като изпльоскана ей така в средата на сценария от нищото. 

Във вторта част се появават нови персонажи, които се оказаха наистина свежо попълнение - вечно сърдитата Вида и навния добродушен гуру на електричеството Джуд, по прякор измислен от Вида- Джудид. 


Динамичните и забавно заядливите диалози между героите се запазват и във втората част като я превръщат в леко и разтоварващо четиво. 

Легендата на Мари Лу

В последно време литературните ми предпочитания започнаха да правят един рязък за мен завой, към който не съм очаквала да поема.
 Всичко започна с фентъзито преди няколко години, за да поставя отскоро ръка дори на поредици като "Дивергенти" от Вероника Рот и "Легендата" от Мари Лу. Все още не мога да се прежаля да посегна към "Игрите на глада", но кой знае.

Със сигурност обаче в листата ми влиза "The Maze Runner".
Когато четох "Дивергенти" не останах крайно впечатлена, макар да не мога да отрека, че книгите вървяха много леко.

Поредицата на Мари Лу обаче ме спечели. И тя не е лишена от известни повърхностни моменти, които не се вписват съвсем в повествованието и изглеждат сякаш изтърсени по средата на нищото, но цялостното ми впечатление е много положително.

И макар все още да нямам много опит в този жанр, поредицата определено води личната ми класация за тийн антиутопии.

Мари Лу като че ли успява да излезе от стандартизираната рамка на жанра, без да пропуска нито един от задължителните елементи. 

Обичайният за тези книги конфликт между главния герой и главната героиня за мое огромно щастие не се ограничава само до трънливия им характер и опозицията им в любовта. Писателката успява да противопостави Дей и Джун като принципи, устои, минало, битие, ежедневие, поведение, подход и в същото време да ги задържи заедно от единия край на реката и да изправи насреща им останалия свят. Свят, който иска да ги използва, изцеди и захвърли. Нещо друго, което ме грабна в историята е, че Мари Лу не омаловажава това противопоставяне в името на любовта, а успява с негова помощ да изгради силните им характери и още по-здрава връзка помежду им. Не им позволява да загърбят принципите си, да пренебрегнат себе си, собствения си мироглед и миналото си. Напротив, всяка промяна в отношението и възприятията на героите й към събитията е продиктувана от вътрешни им мотиви. А в крайна сметка те вървят към една и съща цел, макар на моменти да следват различни пътеки, защото дълбоко в себе си изповядват едни и същи ценности. 

Определено харесвам това, че Мари Лу е отделила необходимото внимание на бойните детайли, разгръща действието на войната, която се завихря.Захвърля героите си смело насред ужаса, но и както ми се струва държи достатъчно на тях, за да ги измъкне от лапите й почти невредими.
Не се сдържах и започнах да пиша за книгите още вчера в началото на последната част от трилогията. И днес поскатах малко от работа и го довърших. Не мога да кажа, че краят на трилогията беше неочакван, но донякъде беше по-разчупен, като все пак оставя у читателя илюзията, че когато силно желание нещо, то ще се сбъдне по един или друг начин.

Какво е да бъдеш Дивергент в едно класово общество, което не приема различните?

От няколко години насам подминавам поредицата на Вероника Рот, струва ми се повърхностна, скучна фантастика. Прочитам първото изречение от..задната корица или от първа глава, не помня вече - за кастите, и автоматично я отхвърлям - скучна, клиширана, постапокалиптична драма. И пак я зачерквам от списъка. 

Отивам в библиотеката два дни преди да изляза във ваканция и нямам идея какво ми се чете. Обикалям рафтовете с часове. Заглавията, които си бях набелязала са заети, логично, хората не чакат последния момент като мен. Има много неща, които искам да прочета, но не му е сега времето. Чете ми се нещо лековато, повърхностно, отпускарско, нещо, което просто да ме увлече в историята и да ме води за ръка през цялото пътуване, без да ми причинява кой знае какъв дискомфорт.
Затова отивам в детския отдел. И си взимам "Дивергенти". Първи стъпки в света на Вероника Рот. И първите ми впечатления са, че тази книга е написана като по учебник. Притежава всичко, което трябва (или поне всичко, за което се сещам аз), за да се превърне в успешна.
 Кратко описание на обстановката, което обаче не тежи на чичателя и въпреки това е достатъчно, за да те въведе в историята и да те запознае с предисторията.

Имаме набор от герои, които са приятно идеализирани, макар писателката да вмъква по някой друг себеотрицателен белег, но все пак не е достатъчно да се подвоумим. И въпреки клишето, характерите увличат и съживяват историята. Харесвам ги такива, каквито са.
Съвсем бързо и в началото идва онзи изключително важен момент, в който хващаш героите си със замах и ги изкарваш от зоната на комфорта, за да ги хвърлиш в приключението, за което се подготвяш да разкажеш на читателите си. Е, добре, замахът не беше много голям, но пак не мога да отрека, че ми хареса. Не е казано, че всяка книга трябва да те шокира и изненадва.
А самата история лишена за щастие от особен патос, доста раздвижена и динамична се услажда в ума ми, докато прелиствам страниците. 

Понякога ми писва от цялата тая изчанчена оригиналност на новото и имам нужда от нещо стандартно, предсказуемо, интересно и въпреки това вмъкващо се под кожата ми четиво.
Не мога да отрека, че впечатленията ми за книгата са повече от добри. Не знам, дали се дължи на ужасно негативната ми нагласа, когато я започвах или на дарбата на Вероника Рот и нейното въображение и емоции, но четивото си свърши работата. Разнообрази приятно отпуската ми. И сложи още три книги в to read list-a ми.