сряда, 16 февруари 2022 г.

"От кръв и пепел" - Дженифър Л. Арментраут (Ревю)

 

Заглавие: "От кръв и пепел"

Автор: Дженифър Л. Арментраут

Издателство: Егмонт
Превод: Цветелина Тенекеджиева
 
Брой страници: 560
Година: 2021
 

Може би познавате Дженифър Л. Арментраут като автор от поредицата й "Лукс". Аз не мога да кажа същото за себе си, въпреки че преди години започнах и дори прочетох първите три книги от въпросната поредица. Или поне така твърди Goodreads. А аз съм склонна да вярвам на машините повече отколкото на собствената си памет. Същата тази памет е съхранила много блед и незначителен спомен за "Лукс" като доста посредствена поредица.

Не такъв е случаят с "От кръв и пепел". Не знам, дали Дженифър Л. Арментраут е израснала заедно с творчеството си. Или може би не уцелих правилния момент за "Лукс". Каквато и да е причината историята на Попи и Хоук ми хареса. Дотолква, че с нетърпение поръчвам тутакси и "Кралство на плът и огън".
Поръчах я съвсем небрежно заради отпуската си. Без особени очаквания. Четеше ми се нещо, което хем да ме разтовари, хем да ми създаде настроение. И я прочетох за две вечери. Което  беше доста противопоказно, защото основната идея на това да не ходиш на работа, е да се наспиш. Но пък от друга страна, кога иначе може да си позволи човек да чете досред нощите. 


И  тъй като в първата книга Дженифър Л. Арментраут обърна повече внимание на обстановката и въвеждането на героите и историята, ще се фокусирам върху Попи и Хоук. 
Попи, на галено от Пенелъфи е по-добре позната като Девицата. Да бъде Девицата е нейният живот. Единственият, който познава. И не оsобено приятен. Девицата е свещена. И заради това няма право да разговаря с никого, да се обвързва, да се забавлява, да се учи, да има хоби, нито да показва лицето си. Животът на Девицата не й принадлежи, в пряк и преносен смисъл. До денят на нейното Възнесение, когато ще започне нова ера. Това не ви говори нищо сигурно. Няма проблем. И на мен все още нищо не ми говори. И както се оказа после не е проблем. Или поне според авторката. Абсолютната липса на яснота около Ритуала и смисъла на Възнасянето, е оправдана с един от ключовите обрати в края на книгата. Така че ако вече сте започнали, имайте търпение, дочетете си, няма да ви спойлвам. 
Попи обаче не е толкова безпомощна, колкото изглежда. Нито толкова покорна, колкото се очаква от нея да бъде. 
 
Двойнственият живот, който води, измъкванията от двореца, бойното обучение, тайничкото използване на дарбата й, всички тези малки бунтове са нейният отчаян опит да почувства поне за миг, че има някакъв контрол над собствения си живот. Тази борбеност и белезите, които Попи носи и продължава да получава успяват да компенсират донякъде факта, че образът й е доста захаросан. Попи е идеална, тя е красива, жертвоготовна, добра, мила, състрадателна, чистосърдечна и всякакви други суперлативи, каквито могат да ви дойдат на ум. Дотолкова, че чак е леко дразнещо как се самообвинява за някакви неща, върху които очевидно няма контрол, камо ли да носи вината. Но въпреки нарушения баланс в образа й, Попи е страхотен провокатор. Устата, саможива и пълна със саркастични отговори, които могат да ти стоплят сърцето и да разчупят самообладанието и на скала. Девицата си тежи на мястото. 
 

Това, което женската аудитория несъмнено ще оцени е Хоук. С изваяно тяло, тъмен поглед и усмивка, която не достига очите. Да живее клишето, изобщо не се оплаквам! :) И въпреки че играе от отбора на добрите, Хоук си е лошо момче от глава до пети. Той е чаровен, опасен, арогантен и много властен. Хоук и самодолната му усмивка разчупват образа на Попи, превръщат я в живо момиче с копнежи, терзания и объркани мисли. Свалят ореола на перфектната Попи и я увличат в своята игра, изплетена от неприкрит сарказъм и горещи думи. 

Дженифър Арментраут е майстор на непризнатата любов. На всички ни е ясно, че по някое време Хоук и Попи ще капитулират, но напрежението преди това те кара да си казваш "колкото по-късно, толкова по-добре". Признавам си, позавъртях малко очи на някои от най-захаросаните сцени, но и много се забавлявах. А и самият факт, че четох до малките часове на нощта е повече от показателен. 

Оставам с ясното усещане, че това беше просто уводът на една история, на която й предстои те първа да се разгърне в целия си мащаб. Така че започвам без да му мисля  втората книга "Кралство на плът и огън", която за мое огромно удоволствие вече е в кницарниците.

сряда, 9 февруари 2022 г.

"Среднощната библиотека" - Мат Хейг (Ревю)

 Заглавие: "Среднощната библиотека"
Автор: Мат Хейг

Издателство: Locus/Intense
Превод: Деница Райкова
 
Платформа: Storytel
Прочетено от: Силвия Петкова
 
Брой страници: 352
Година: 2020
 

 "Среднощната библиотека" на Мат Хейг е от онези книги, които знаеш как ще завършат, още от мига, в който първата завръзка настъпи. И не просто това, знаеш и какво ще се случи. Предусещал си го още, когато си обърнал книгата в книжарницата  и си прочел текста на задната корица. А след това си си я купил.
Историята на Нора и хилядите й животи в Среднощната библиотека не ме изненадаха дори и за секунда. И това е нещото, което остави най-силно впечатление у мен. Свикнали сме на неочаквани обрати, на заплетен сюжет, на различни диверсии и куп други литературни похвати или трикове, които се очаква да поддържат интереса ни към историята буден. 
Живем на бързи обороти, често очакваме същата динамичност и от четивата си.  За мое огромно удоволствие на Мат Хейг изобщо не му пука какво очаква пазара. Той има послание към своите читатели и е избрал начина, по който иска да го поднесе. Чисто, ясно, праволинейно и право в целта. Без заобикалки, без лирически отклонения, без излишни завъртулки и разклонения. Кристална идея и отлично изпълнение.
 
 
Мат Хейг ни дава карта. Пространна и подробна карта на Среднощната библиотека, пътеводител на живота. Всъщност я дава на Нора, която се е загубила толкова много в собствения си живот, че вече не знае накъде да поеме, затова е решила просто да излезе. Ала вратата не е края на картата, вместо това я отвежда в Среднощната билбиотека, където я очакват стотици трилиони животи. Всяко решение, което е взела от началото на съзнателния си живот, до момента, в коойто е решила да го приключи, е довело до различно разклонение. От най-дребните като избора на закуска, до сериозните, чиито последсвия изпитваме мног по-осезаемо. 

Но нека да се върнем в началото. Нора е депресирана млада жена, която не издържа товара и тежестта на решенията, които сама е взела през годините. Решения, които са я довели до едно мизерно съществуване в рамките на посредствеността и самотата. Посредствена работа, посредствена квартира, жалка заплата, отчуждено от близките си хора съществуване, без приятели с единствената компания на котарака Волтер. А моментът, в който изгубва Волтер е и моментът, в който решава, че нейното място повече не е тук на земята сред живите. 

Нора се самоубива, но за нейно огромно съжаление, поредното съжаление, попада в Среднощната библиотека, където може да си избере да живее, който живот иска. Да опита какво щеше да стане, ако беше направила това или онова, да опита да пребори тежкия списък със съжаленията си, да открие къде, как и с кого би била достатъчно щастлива, за да поиска отново да живее. Или да загуби напълно надежда. 

И разбира се магията на Мат Хейг действа. Аз самата с питам, ако попадана в Среднощната билбиотека, какво бих направила, кой живот бих изживяла? Какво бих направила различно? Малко е лицемерно онова, което хората обичат да казват, че не съжаляват за нищо. Че дори и да имат друг шанс, не биха се върнали назад и не биха променили нищо, нито биха върнали някоя дума. Не го вярвам. Да, мнозина от нас са щастливи с живота си, такъв какъвто е, аз също съм от тези хора. Но определено има неща, които ми се иска да се върна назад и да не бях казала или направила. И да, това ще промени много. Може би е хубаво, че не можем, знам ли. Факт е, че всеки носи съжаленията със себе си и плаща цената за делата и думите си. Всяко нещо има тежест в този свят. И не всеки е достатъчно силен да я носи. Но ако имаме да живеем, трябва да се научим.

Тук е момента да ви кажа, че надолу ще има спойлър. Макар че не го усещам като такъв. През цялото време, докато Мат Хейг разказва, а Силвия Петкова чете, имам чувството че вече знам тази история. Знам къде започва, знам и къде ще свърши. Може би и с вас е така, четете надолу на ваша отговорност. 


От малки четем басни и поучителни приказки, мисълта ни е свикнала да предусеща пътеките си. Знам какво ще поиска Нора накрая. Знам, точно в кой живот ще поиска да остане. Знам, точно коя книга ще я накара да поиска отново да живее. Знам и че няма да е толкова просто, да го получи, защото каквото и да ви казват, не е достатъчно само да пожелаеш промяната. Промяната тръгва отвътре, тя е личен акт на себеизразяване, който не може да бъде заменен, от което и да е вдъхновяващо мото. 

"Среднощната библиотека" е смислена книга. От онези, които ни припомнят важните неща. Които ни карат да търсим смисъла. Да човъркаме раните, да преосмисляме решенията си, подбуите си, нуждите си. Мат Хейг ми припомни думите на Павел Вежинов от "Нощем с белите коне, които много обичам:
 
„Има съществена разлика между съществуване и присъствие и тя се нарича със старата безвкусна дума КОПНЕЖ.“ 

вторник, 1 февруари 2022 г.

"По-късно" - Стивън Кинг (Ревю)

  Заглавие: "По-късно"
Автор: Стивън Кинг

Издава за България:  Бард
 
Брой страници: 2488
Година: 2021
 
Нова книга на Кинг у дома винаги е малък празник. Този път определено ще кажа, че българската корица ми харесва повече. Оригиналната корица ме подсеща за "Колорадеца", която не съм прочела още, защото си представях, че ще е нещо подобно на "По-късно" - криминална история с лек хорър привкус. Дали съм права, нямам идея. Няма и значение, и на нея ще й дойде ред. 
 
Да се върнем на "По-късно". Очакванията ми малко се разминаха с действителността. Историята на Джейми и неговата страховита способност да говори с мъртвите, навсякъде беше анонсирана като "новия роман на Кинг", но това определено не е роман. "По-късно" е новела. Може би това изказване ви звучи дребнаво. Но у мен думата "роман" оставя съвсем различно впечатление. Когато започнаха да излизат първите статии за "По-късно" си представях с комплексен сюжет, чиито обем и разклонения, ще попрехвърли с много или малко 300 страници. Когато пристигна у дома, си дадох сметка, че съм се настроила доста грешно. Разбира се, изпитах леко разочарование. След кратко мрънкане, зачетох първите страници и позволих на историята да ме погълне. После ми стана трудно да спра. Както винаги. Усещането, че Кинг разказва, бързо се стопява и оставя място и акустика за думите на Джейми. 
 

Джейми Конклин е необикновено момче, което се опитва да живее обикновен живот. В ранна детска възраст Джейми открива, че може да вижда и да говори с мъртвите. Способност, която изглежда едновременно абстрактно и стряскащо на неговите години. Срещата с мъртъвци е житейски опит, който трудно може да бъде асимилиран, смелен и осмислен, когато все още опипваш и изпитваш измеренията, границите на света с ума си, когато все още въображение и реалност се сливат в пъстрите игри на детското съзнание. 
 
Всичко това е нещо, което човек може да осмисли едва по-късно, в друг етап от живота си, когато въображението отстъпи място на реалността и светът започне да моделира личността. И после отново. По-късно пак, когато личността започне да моделира света около себе си с изборите, които прави.
 
Ще оставя тези нюанси на вашите собствени възприятия по-късно, когато седнете да прочетете книгата, те са истинското богатство на тази история. 
И ще се върна на макия Джейми. Как работи неговата способност? Той може да види и да разговаря с мъртвите за кратко време след тяхната смърт. Плътните и страшни привидения в началото, постепенно избледняват до прозрачно. А гласът им става все по-приглупен, докато не се изгуби сред звуците на живитие завинаги. Дали всеки от нас напуска земята така? Призраците на мъртвите са зловещи и страшни, но детската психика е по-гъвкава, отколкото си мислим. Джейми се е примирил и се е научил да живее с тази способност. без да привлича особено внимание. Докато един ден не среща призрак, който отказва да напусне. И всичко отива по дяволите.
 
"По-късно" не носи зловонния страх на "То", няма да ви накара да поглеждате зад вратата като влезете в стаята, нито да стискате малката си нужда цяла нощ от страх да не заварите банята цяла обляна в кръв. Но сред страниците й ще откриете един увлекателно написан разказ, който има да ви изненада с едно две неща под повърхността на свърхестесвения си сюжет. И както винаги ще ви накара по-късно да се запитате "дали наистина е възможно..."