"Ако има кръв" - Стивън Кинг (Ревю)

Заглавие: "Ако има кръв"

Автор: Стивън Кинг

Издателство: Бард

Превод: Катя Перчинкова

Брой страници: 480

Година: 2020

Тематично в края на октомври чета Кинг. Но се усетих едва преди няколко дни (разбирайте преди три седмици, защото тoзи текст чака за редакция оттогава), когато фийда ми отвсякъде беше залят с Хелоуин плакати. Също така си дадох сметка и че чета книгите за Холи Гибни както се гледат филмите за Star Wars. Започнах с "Другият", който в хроноличната подредба  на събитията на свързани книги се пада 4-та, после продължих с 5-та "Ако има кръв", която е кръстена на една от новелите в сборника, която следва събитията от "Другият". А след това планирам за прочета и преходните три книги "Мистър Мерцедес", "Търси се" и "Край на дежурството" (все още не съм сигурна в какъв ред са, но като стигна до там, ще разберем). Така че както казах, като Star Wars - 4-5-1-2-3 :)

Докато сме на темата, ще започна с "Ако има кръв", трета и предпоследна подред новела в сборника. Малко повече от година след събитията от онази пещера в Тексас, когато Холи Гибни и детектив Ралф Андерсън се срещнаха "лице в лице" с Другия, доколкото това е удачен избор  на думи, в Питсбърг се случва една трагедия (взрив в училище), репортажа за която не спира да човърка Холи. Има нещо в репортера на канала, по който гледа новината, Чет Ондовски. Нещо, което не спира да ръчка Холи. Като сърбеж в мозъка, който може да те побърка. Наречете го усещане, предчувствие, нюх, опит или просто случайност, няма значение -  Холи е надушила нещо. И ще се зарови дълбоко в помийната яма, за да разнищи този случай. Защото колкото и да е опасно това, мис Гибни е съвестен, добър човек, който не може да си позволи да гледа как ужасни неща се случват на невинни хора и да бездейства. Тъй като Ралф присъства само косвено в тази новела и действието се завърта най-вече около Холи, съответно и има повече препратки към книгите за Бил Ходжис свързани с по-младите години на неговата помощница. За щастие Кинг е от онези здраво стъпили на земята писатели, които макар и приживе да са се превърнали в любимци на милиони читатели, не мислят, че читателят е длъжен да е чел всичките му книги и да е наясно и да помни всичко. Така че тук има достатъчно обяснения към действието от минали романи, за да се не се чувства човек изостанал. В същото време не е и прекалил като на практика преразкаже всичко. Намерил е един отличен баланс между това да държи читателя информиран и да оставя загатното това, за което сам би могъл да се досети. Оставя читателя да помисли и сам да направи изводите си. 

Този сборник ми наомня на "Четири  след полунощ" и на "Особени сезони". След всяка новела усещам различен послевкус в ума си и в същото време е като дежа ву, защото съм го усещала и преди. Малко писатели могат да се похвалят, че имената им са се превърнали в нарицателно. За мен "кингско" е вече нормална дума в речника ми. Използвам я за много неща и ако не я кажа тук ще бъде истинско кощунство. Защото тези новели са просто... ами кингски са, абсолютно кралски. Всяка от тях съдържа в основата си една много простичка идея, но когато насложиш отгоре личността на хората, около които се върти дейтствието, емоционалния заряд и обремеността на миналото им, изведнъж получаваш нещо необикновено, което накрая те оставя настръхнал. 

"Телефонът на господин Хариган" се заиграва с идеята, че можеш да се обадиш в отвърдното и че понякога има сили извън границите на нашата реалност, които са способни да протегнат мъртвешките си ръце и да преобърнат живота ни. 

"Животът на Чък" асоциирам с идеята от "Шоуто на Труман", тя е прекрасна метафора на идеята , че всеки човек е отделна вселена. Тук мисля е и моментът да спомена, че Кинг се чете с кориците. Неговите предговори, епилози или просто бележки към книгата са също толкова интересни колкото и същинския продукт. Така че, не ги пропускайте. В края на сборника споделя малко повече за това как са се родили идеите около създаването на тези новели. А тази за Чък може би е най-комплексната - от онези, които узряват с години и на части. Те са като пъзели, които след време сами се подреждат и създават нещо цялостно и допълващо се. 

Няма да издавам тайни, само ще оставя това забележително изпълнение на Кристофър Уокън ето тук. Сигурна съм, че като прочете "Животът на чък" ще разберете защо. 

А "Плъх", последната новела в сборника, е като разкраз на По или на Гьоте - класика, още с публикуването й. Напомня ми на Сезоните. Тя е съвременен преразказ на идеята за сделка с дявола. Но няма значение, колко дъвкана е тази тема, когато я разказва писател като Кинг, не ти пука, защото го прави умело и увлекателно.

Всяка от новелите заплита в себе си много повече от това, което се вижда на повърхността. С Кинг никога не е само психария. Под свръхестественото и страхотиите винаги се крият пластове човешки взаимоотноошения, страхове, мечти, пропадания и върхове. Животът е низ от събития, които ни променят. И колкото и да ни се иска да не е така, често ни пречупва. Понякога нещата са необратими, друг път някак успяваме да съберем сили и да отвърнем на удара. Но едното няма да има стойност без другото. Печалбата е нищо, ако преди това не си усетил вкуса на загубата. И точно тези са най-вдъхновяващите моменти. Това са моментите, които не просто те оформят като личност, те променят формата ти. Ох, няма какво да ви го хваля повече. Вие си знаете, Кинг си е крал.