"Проектът Аве Мария" - Анди Уеър (Ревю)

 

 

Заглавие: "Проектът Аве Мария"

Автор: Анди Уеър

Издателство: Бард

Превод: Иван Иванов

 

Брой страници: 512

Година: 2026

Не съм прочела и една лоша дума за "Проектът "Аве Мария" и смея да кажа, че има защо. 

Анди Уеър предлага на читателя научнофантастична статична история, която на всичкото отгоре и се развива и в затвореното пространство на космически кораб. На пръв поглед в това изречение виждам основно подводни камъни.

Но ето я изненадата. Анди Уеър е превърнал всеки един от тези подводни камъни в диаманти. 

Райланд Грейс се събужда в космически кораб без никакви спомени и установява, че единствените други хора на кораба с него са мъртви. Това веднага кара читателя да си представи безкрайните пасажи с размишления и вътрешна драма на главния, извинете, на единственият герой. Което не е лошо, но определено би изместило фокуса от историята страшно много. А редуването на сложни научнофантастични измислени технологии и съвсем реални научни теории с подобен драматизъм е дори още по-непривлекателна картина. Започвам да си представям как суха теория и самосъжаление блика от страниците на тази меланхолична история за един самотен човек в космоса, който е обречен на забвение и вероятна смърт. 

Какво откривам вместо това?

 

"Проектът Аве Мария" е отлична научна фантастика! Историята е добре балансирана. Започваме от нулата заедно с главния герой. Райланд Грейс не помни нищо , а ние не знаем още нищо. Опознаваме заедно кораба, спътниците му, мисията. Тогава Анди Уеър започва малко по малко да връща спомените на Грейс и да ни запознава с предисторията, за да стигнем заедно до знанието как се е озовал сам на този космически кораб с двама мъртви спътници и каква е мисията му, защо не помни нищо. ЗАедно извървяваме този път, заето се борим и за оцеляването на земята. Заедно минаваме през всичко, през миналото и настоящето, през трудностите и загубите, търсим утеха един в друг и се напрягаме сякаш в наши ръце е ключът към спасението на човечеството. 

Брилянтна книга. Няма по-точна дума за нея. Не я подминавайте. Без значение, дали обичате научна фантастика или не.

"Принцеса Лея" / Марк Уейд & "Хан Соло"/ Марджъри Лиу (Ревю)

 

Заглавие/Автор:  

"Принцеса Лея" /

 Марк Уейд

 "Хан Соло"/

Марджъри Лиу

Издателство: Artline Studios

Превод: Ненко Генов

 

Година: 2026

 

 

Два отделни комикса, за които не мога да мисля по отделно -  "Принцеса Лея" и "Хан Соло" , част от Star Wars поредицата, която издават Артлайн. Лукас е създал велика enemy to lovers история, още преди да се превърне в категория изобщо. Смелата Принцеса Лея, която се хвърля във всяка опасност в името на народа си без да се замисли и устатия контрабандист Соло, който може да се измъкне от всяка беда, благодарение на пилотския си талант и острия си като бръснач ум. На пръв поглед двамата са пълна противоположност един на друг. Лея се бори за другите, Соло за себе си. Лея е готова винаги да помогне, а Соло да си спаси кожата, Лея е водена от морал, чест и идеали, а Соло от парите и изгодата.И ето че все пак тази толкова скучна, префърцунена и досадна принцеса му влиза под кожата както никой не е успял досега. 

 

И двата комикса се развиват след Епизод 4 "Нова надежда". Звездата на Смъртта е унищожена, медалите са раздадени, битката е спечелена, но не и войната. 

Принцеса Лея осъзнава дълбочината на загубите за своя народ. Оставяйки настрана личната си болка, Лея се впуска в нова мисия - да спаси разпилените из галактиката хора от своя народ, загубените олдеронци и да ги заведе у дома, да ги обедини. 

Разбира се, никой не одобрява това решение. Нито сената, нито близките й, нито звездната флота, а думите които Лея чува да се шепнат зад гърба й не са никак приятни. 

Но кога това или изобщо каквото и да било я е спирало да направи това, което си е наумила?

Обичам тази Лея - силна, безразсъдна, грижовна, умна и със сърце голямо колкото вселената. 

 

И докато си говорим за Лея е редно да споменем, че именно тя е и причината Хан да се забърка в поредните неприятности. След унищожението на Звездата на Смъртта настъпва промяна в обичайния ритъм и дейност на Хилядолетния сокол. Соло започва да отказва задачи, измисляйки си всякакви несъстоятелни причини - парите били малко, не си заслужавало количеството, с тия не го кефело да работи, не му се ходело до тази планета. Все неща, които никога не са го притеснявали. Но когато упоритата Лея му предлага тайна мисия да влезе под прикритие на най-голямото състезание за космически кораби в цялата галактика, Хан, разбира се, приема. Дали защото винаги му е било мечта да участва в турнира и да се докаже или поради други причини - това са подробности, за които предпочита да не мисли. Е, към турнира има една друга малко по-тайна и много по-важна мисия, с която също трябва да се справи. Но какво пък, той контрабандист ли или не?

 

Двата комикса предлагат завършено изживяване в света на междузвездни войни - приключенски дух, шеметна надпревара, напрежение, интересни персонажи, откраднати погледи и словесна престрелка, чест, предателства, опасност и приятелство, каквото има само между хора, минали заедно през най-трудното. Марджъри Лиу и Марк Уейд са се справили отлично. Винаги е удоволствие да се връщам в този свят. И съм безкрайно щастлива, че Междузвездни войни се превърна в сцена, на която постоянно се играят нови представления и за която постоянно се пишат нови сценарии. Още по-щастлива съм, че благодарение на Артлайн и всички замесени имаме достъп до тези страхотни комикси. 

"Пътник за един ден" - Джеймс Гудхенд (Ревю)

Заглавие: "Пътник за един ден"

Автор: Джеймс Гудхенд

Издателство: Бард

Превод: Дарина Фелонова

 

Брой страници: 448

Година: 2025

 

 

Тази книга дойде като изненада при мен. Много приятна изненада.

По принцип избягвам сюжети свързани с пътуване във времето, но трябва да призная, че Джеймс Гудхенд е създал много интересна концепция за времето в своята история. 

Главният герой, Алекс е деветнадесет годишен младеж, влюбен до лудост в приятелката си Холи, който е на път да влезе в университет. Но след един неочакван сблъсък свързан с жесток побой, животът му се обърква тотално. И като казвам това имам предвид буквално. На следващата сутрин се събужда в мръсна мизерна стая и постепенно осъзнава, че са минали 15 години от предишната нощ. Преди още да е успял да разнищи тази мистерия, нощта пада и на следващата сутрин отново се събужда на непознато място в различна година, още девет години по-късно. Алекс започва да прескача всеки ден в различен епизод от кашата, в която изглежда се е превърнал живота му.  Всеки следващ ден е премигване в различен ден от бъдещето, който му открехва истината за това, колко много хора е наранил и колко много пътища са се затворили зад гърба му. 

А чувството да живее този чужд съсипан живот без да има ни най-малка представа как се е стигнало до там е непоносимо. През цялата книга една нишка свързва всички епизоди - любовта му към Холи. Тя е човекът, който търси във всеки един свой ден и тя е мечтата, която се надява да осъществи, тя е това, заради което иска да поправи всички ужасни грешки, които е направил в неизживяното си минало. Тя е неговият лек. 

 

Алекс трябва да събере пъзела на разпиления си живот, да поеме отговорността за решенията, които все още няма представа, че е взел и да потърси начин да залепи счупените парчета. 

Но възможно ли е миналото и бъдещето да бъдат променени? 

Логиката в сюжета ляга върху теорията за котката на Шрьодингер. Докато човек не отвори кутията няма представа, дали котката вътре в жива или мъртва. Възможността за промяна не се крие в дребните детайли и в малките жестове.  

Джеймс Гудхенд  внушава идеята, че промяната не е просто дребно незначително събитие, което преобръща хода на история. Промяната е стремеж, човек да постъпи по различен начин, да се отклони от пътя на историята, да вървиш срещу насрещни вятър. Промяната е процес, който изисква отдаденост. А добрите решения водят до добри решения и обратното.

Имам няколко много интересни и приятни детайла в книгата.

Книгата си върви с вграден плейлист. Заглавието на всяка глава е име на песен, която може да си пуснете, докато четете. 

Пъзеловидната структура на книгата помага за надграждането на напрежението и очакването от развръзката. 

Концепцията за структуриране на времето, която използва   Джеймс Гудхенде много практична и идейна.

Всеки ден Алекс трябва да измисля някакви глупави оправдания пред хората в живота си, за да ги разпита кои са, откъде се познават и колко близки са.

От друга страна това дава на Джеймс Гудхенд възможност да отваря големи житейски теми и да размишлява посредство своите герои върху тях - за прошката и загубите, какво е да се чувстваш изгубен, да нямаш цел и посока, за изкуплението и порочния кръг, от който е страшно трудно да се откъснем, за лошите решения, за зависимостите, за демоните от миналото, за страха и самотата, за домашното насилие и домиращите партньори. Всичко това е вплетено много елегантно и ненатрапчиво в историята, но с пълната си огорчителна тежест. 

"Пътник за един ден" е книга, която ме изненада и определено бих ви препоръчала. 

"Подслон за блуждаещия ум" - Делян Недев, Диляна Йорданова, Стоян Новаков, Явора Руменова (Ревю)

 

Заглавие: "Подслон за блуждаещия ум"

 Автор: Делян Недев, Диляна Йорданова, Стоян Новаков, Явора Руменова

Издателство: Потайниче

 Брой страници: 340

Година: 2025

Обичам хубавата жанрова литература, особено когато е и българска. Познавам творчеството на  Стоян Новаков и  Делян Недев още от общия им сборник "12 фантастични разказа с неочакван край", който също е много хубав впрочем. Сега се завръщат с нов сборник и в разширен състав. Към тях се присъединяват  Явора Руменова и Диляна Йорданова. А как пишат тези момичета, ако знаете!. Ще ви скрият шапката. 

За жалост българската фантастика все още витае някъде в небитието у нас. Искам повече да си говорим за смислена българска жанрова литература. И най-важната причина е, че този сборник го заслужава. Вътре няма слаб разказ, няма компромис, няма липса. Което за мен е голяма рядкост. 

Сборникът е разделен на четири части по една за всеки автор. 

Делян Недев поставя читателя в шест различни сета от бъдещето, които отекват и в миналото като почти заглъхнало ехо. В този сборник той е доста жесток и безмилостен към своите герои, но такъв е и животът, дали сега в тази реалност, дали в бъдещето или в някой паралелен на нашия свят. Делян разглежда темата за границата, която сме готови за прекрачим по различни причини - от жажда за изкуство, за власт, от стремеж да останем вечни,  да нараняваме, да диктуваме, да надделяваме. Най-силно впечатление ми направиха разказите "Като за изложба", които интерпретира идеята за генното инженерство като изкуство и "Да бъдеш Бог е толкова човешко", в който всичко е обърнато с главата надолу. Много свежо впечатление ми направи това, че Делян се заиграва с религиозната митология и мястото на Бог в съвременното ни общество.

Следващите пет разказа в книгата принадлежат на Диляна Йорданова. Тя се впуска дълбоко в недрата на човешките емоции и психика. Диляна използва класически фантастичен сценичен арсенал и това също много ми харесва - видео игри и виртуални симулации, импланти, паралелни светове. Тя задава въпроси и за разлика от много други, предлага и отговори на различни съвсем реалистични сценарии от близкото и далечното бъдеще. Какво ще се случи, ако сбъднем някои от най-смелите си мечти в научен аспект. Но отговорите ще оставя на вся сами да откриете. Нейните разкази се фокусират върху емоционалната интелигентност и човешката чувствителност. Страшно много ми хареса разказа "Гости с преспиване", който разгръща пред нас един свят лишен от слабост и нестабилност, един свят, в който страховете и несигурността нямат място и ако не можеш да ги пребориш, нямаш място и ти. Един свят, който предлага пълно заличаване на идентичността, защото ние сме изтъкани от човещина и емоции. "Психостюми" интерпретира същата идея, но от различен ракурс. Искало ли ви се е да нямате сценична треска, да не се притеснявате на първа среща, да покажете ама наистина най-доброто, когасто отивате на интервю за работа? Би било страхотно, ако можехме да регулираме всички тези шантави хормони, които ни карат да се притесняваме, потим, да треперим, да не мислим и да се излагаме редовно. А мислили ли сте какви биха били последиците от това? Диляна Йорданова ще ви разкаже.

Стоян Новаков поема щафетата от Диляна Йорданова и споделя с нас на свой ред пет разказа. Пет разказа с коренно различно настроение, фабула и идеи, с което оставя в мен усещането за подреден хаос и намека за всички идеи, които извират във въображението му и имат нужда да бъдат споделени. Трудно ми е да обединя неговите разкази под една шапка, толкова са различни, но това което мога да кажа е какви теми го вълнуват и болят - свободата на словото ("Енола Рот"), силата и дълбочината на детското приятелство ("Лятна песен"), абстрактната начупена форма на съзнанието и странстването, търсенето и разбирането на човека към света ("Последните дни на Джакомо Балди"). Стоян експлоатира идеята за навлизането на ИИ в нашето съвремие и създава различни възможни сценарии в бъдещето. Той поставя акцентът върху несъвършенството на изкуствения интелект, безапелационната вяра в него и последиците от произлизащите грешки ("Облак 09" и "Залезът на Есна") 

Моите лични фаворити са "Лятна песен", заради силата на емоцията и именно "Облак 09", заради контрапункта, който Стоян създава, предизвикан от вече започналия loop около навлизането на ИИ в нашия живот. Ако трябва да бъда честна към този момент  "Облак 09" ми се струва най-плашещо реалистичен сценарий за близкото бъдеще. Надявам се, Стоян да не се окаже пророк.

Честта да завърши този сборник се пада на Явора Руменова. Тя поднася на читателя четири разказа, един от които почти с обема на кратка новела. И макар че в този сборник слаб разказ няма, при всеки един от другите трима съавтори нямах затруднения да избера, кои истории са ми въздействали най-силно. Не така стоят нещата с Явора. Тук изборът ми е много труден. Затова ще мина накратко през всеки един от тях. Нейните разкази изследват вътрешния свят на човека и преходността на живота. 

"Карантина" ни пренася в един самотен свят в рамките на един малък град, който след някаква неясна зараза са останали да обитават само двама думи. Един войник, който верен на честта си изпълнява заповедите на своите командири и пази заразата да не излезе от рамките на населеното място и един възрастен мъж, който е загубил всичко и иска по един или друг начин да напусне това празно и забравено от бога място. Чувството за самотата и загубата в този разказ, за безизходицата е превземащо мисълта. Изключително емоционално въздействащ.

Настроението малко се променя във "Всичко тук ми харесва", чието заглавие идеално описва и моето мнение за разказа. Много интересна история, която ляга върху теорията за пътуването във времето. Много ми хареса, че Явора е подходила умно и е използвала силните страни на сета, който има. Защото историите за пътуване във времето са преди всичко цикличност и кръговрат, както и последствията, които възникват, ако бъде нарушен. Разказа притежава хубав морален контрапункт, който държи читателя в напрежение. 

След него Явора става безмилостна. "40-04" е посветен на жестокостта и разрушителността на войната, като фокусът пада върху силата на командната верига и обезличаването на обикновения войник. Много силна и сурова история за обезсмислянето и принизяването значимостта на човешкия живот.

Сборника завършва с "Адам", който поставя и своеобразно начало на света, който четиримата съавтори заедно изграждат. 

 

Обичам книги с такава фантазия. Които те карат да мислиш, че вселената е необятно място, че е просто прашинка от вечността и всичко е възможно. И в същото време те приземяват и ти напомнят колко много се изгубили като общност, като ценности, като душевност и колко много още имаме да губим. Или иначе казано, не сме все още напълно загубени.

Освен четиримата фантасти, искам да поздравя и издателство Потайниче. Оформлението на книгата е много хубаво. Харесва ми корицата, особено много ми харесва концепцията -  сборникът има ударно начало, добре балансирано съдържание, интересни идеи и е абсолютен page turner. Тази книга дава именно това, което обещава и заглавието  - подслон за блуждаещия ум. 

"Силоз" - Хю Хауи (Ревю)

  

 

Заглавие: "Силоз"

Автор: Хю Хауи

Издателство: Studio Artline

Превод: Ангел Ангелов

 

Брой страници: 656

Година: 2023

 

Някъде в далечното бъдеще ние, хората, сме прецакали Земята. Тук спирам и се замислям, колко реалистично звучи това всъщност. Ние не се намираме много далеч от момента, в който окончателно ще скапем ресурсите на планетата и ще трябва да мислим за някакъв евакуационен план. Ху Хауи ни предлага интересна алтернатива на колонизирането и заселването на Марс. Неговият силоз се крие дълбоко на километри под земята, сто и петдесет етажа затворена екосистема, напълно самодостатъчна, за да осигури кръговрата на живота на човечеството и да предостави възможност за изкачването на пирамидата на Маслоу. 

Какво представлява всъщност неговият силоз?

Дълбоко под земята, на дъното на силоза работи шумно и ритмично двигателят, който осигурява мощността и захранва живота в целия силоз -  вода, пречиствателни системи, рециклиране на въздуха, изпомпване на токсините обратно в земята, електричество, всичко се захранва от този двигател, живота и съществуването на всички, зависят от него. А той се поддържа от Механичния отдел - "светът, който имаше смазка под ноктите и миришеше на тежък физически труд". Хората от Механичния отдел работят и живеят на най-ниските етажи и съвсем тривиално заемат същото място в обществото. Те са отрудени, винаги изцапани, грубовати, шумни и задружни хора. Единствено добрата екипна работа може да поддържа двигателят жив, никой не може да поддържа сам това чудовище. Така че там долу няма място за индивидуалисти и егоцентрици. Или си част от групата, или не си там изобщо. О, особняци има много, вземете например Нокс, чийто рев може да надвика дори и шумния двигател или Уокър, който от тридесет години не е излизал от работилницата си, или Джулс, която толкова добре познава двигателя, че може да разпознае грешните акорди в монотонното му звучене и да каже коя част трябва да бъде променена, още преди да го е отворила. Но тези особености не им пречат да работят като една добре смазана машина, защото от тях зависи оцеляването на силоза и те го знаят. Механичният отдел работи със свой собствен ритъм, различен от този на целия силоз. И макар че са най-важната брънка в общия поток на силоза, те са често и най-пренебрегваната. 

 

След Механичния нагоре започват по етажи да се разпределят различните отрасли в силоза - Производство, Снабдяване, Търговия, Земеделие, Информация, Полиция, Администрация, Управление. Като тук отварям скоба, защото някои отрасли/отдели като например фермите за храна или полицията трябва да действат в рамките на целия силоз постоянно, затова са разпределени на няколко ключови места, които им помагат да обслужват нуждите на всички. 

Гробище няма. Телата на починалите стават част от най-близката овощна градина и с това помагат да се подхвани живота в силоза. Раждаемостта също се контролира с томбола. Ограниченото пространство в силоза налага регулиране на населението, в противен случай ресурсите ще станат недостатъчни. Така че всяко семейство трябва първо да получи одобрение, преди да започне да прави опити за дете. 

 

Животът в този огромен кошер работи като добре навит часовник и дори само една брънка да излезе от строя, това може да бъде пагубно за всички. Така че правила има и се спазват. А как се наказват тези, които нарушат правилата? Те отиват да чистят. 

Едно единствено око на върха на силоза позволява на живущите долу да наблюдават промените във външния свят. Когато някой наруши правилата на силоза или каже на глас пред свидетели, че иска да излезе навън, бива изпратен в добре уплътнен костюм и с принадлежности за чистене извън силоза. Въпрос на личен избор е, дали прокуденият ще реши да почисти или не окото на силоза.

 

Знам, че отделих твърде много време, за да опиша структурата, механизма и живота в силоза, но това е едно от нещата, които най-много харесах в тази книга. Ху Хауи е създал нещо изключително добре обмислено и добре функциониращо до последния детайл. Не намирам нито една пробойна в неговия свят и не оставам с нито един неотговорен въпрос по отношение на неговите механизми и взаимовръзки. Направо ми пълни душата. И противно на очакванията ми, е успял да направи това без то да е за сметка на сюжета или героите. В този ред на мисли, другото нещо, което ме впечатлява в тази книга е динамиката на действието и добре изградените образи. Историята се разгръща и действа активно на всички нива на силоза, правейки читателя съпричастен със случващото се. Изобщо, способността на Ху Хауи да вмести в тези 650 страници всичко това, е впечатляваща.

 

Това не е уводна книга, която има за цел само да въведе читателя в мащабния проект на автора, не, това си е пълноценен роман с многоетапна история, който достига своята кулминация и открехва вратата към втората книга, за която нямам търпение. 

Спирам, защото малко попрекалих, мога да пиша още, но съвсем ще ви досадя, мога само да ви я препоръчам с две ръце, независимо дали сте фенове на жанра или не. Сериалът на Apple TV+ също е много добър и за пръв път мога да кажа, че сериалът придава допълнителна дълбочина на образите. Втория сезон приключи някъде след средата на първа книга, предполагам, че с трети сезон екипът ще покрие първата книга от трилогията. Но действието не е протяжно и излишно разтегнато, добавените сцени и герои наистина допълват и вдъхват живот на историята. И него ви го препоръчвам искрено. 

"The Sandman. Господарят на сънищата" Том 1: Прелюдии и ноктюрни - Нийл Геймън (Ревю)

 

 Заглавие: "The Sandman. Господарят на сънищата"

Том 1: Прелюдии и ноктюрни

Автор: Нийл Геймън

Издателство: Artline Studios

Превод: Здравко Генов

Брой страници: 240

Година: 2022

Този комикс е шедьовър. Не съм от най-големите фенове на Нийл Геймън, макар че уважавам творчеството и идеите му. Досега любимата ми негова книга, беше "Добри поличби" и вероятно заради съавторството на Тери Пратчет. Но този комикс е нещо друго. Идея, изпълнение, арт,  ритъм, тайминг, всичко между двете корици си е на мястото. Разбира се, историята е най-хубавото. Един злощастно протекъл ритуал, опит да бъде призована и хваната в капан Смърт от Безкрайните, се обърква и вместо нея в капана попада нейния брат Сън. Близо сто години Сън линее в капана на хората и чака търпеливо - не преговаря, не отговаря, не проговаря. Чака. Чака момента. Чака своя шанс. А през това все хората по цялата земя изпадат в сънна болест, неспособни да се завърнат от страната на сънищата. Милиони животи пропадат всяка минута. Щетите са нанесени. И когато най-накрая Сън успява да се освободи осъзнава колко жестоко се е объркало всичко, осъзнава колко много е пострадало неговото измерение. 

Кралството на съня се руши и неговите обитатели чезнат в забвение, изоставени от своя господар. Сто години са прашинка във вечността за Безкрайните, но както сам ще осъзнае Сън, в света на смъртните сто години са много време и могат да се случат много неща. Животът на хората е кратък и динамичен. Ние не можем да си позволим да чакаме един век в забвение, ние се борим със зъби и нокти за всяка глътка въздух, за всеки ден, за всеки миг. 

На Сън му предстои да се пребори с последствията от отсъствието си, да открие отново предметите, в които е вложил своята сила - маската, торбичката с пясък и рубина, за да възстанови отново света на сънищата и да възстанови баланса в света на смъртните. 

 

Нийл Геймън е намерил изключително стилен, интелигентен и интересен начин да засегне вечните теми - цената на живота, човешките грехове, тежестта на времето. На мен лично и арта на комикса ми харесва страшно много. Но това, което ме превръща в безапелационен фен на Сандман е въображението. Една от ключовите съставки на любовта ми към четенето е въображението. А в този комикс то е непресъхващ извор.

 

 

"Роботите на зората" - Айзък Азимов (Ревю)

Заглавие: "Роботите на зората"

Автор: Айзък Азимов

Издателство: Елма

Превод: Мая Сиемонова

 

Брой страници: 384

Година:1993

 

  Не си говорим често за класиците в научната фантастика. Изобщо като цяло научната фантастика често остава някъде в сянка у нас. Като човек, който все още смята себе си за прохождащ читател в жанра отдавам това на факта, че и представата на много читатели за жанра е неточна. Поне такъв е моят личен опит. Винаги съм приемала този жанр за трудно смилаем, сух и скучен. Такива са били очакванията ми. Въображението ми стигаше до там, да си представя стар-трекоподобни истории с безкрайни описания на извънземни раси, които никога няма да запомня и сложни плетеници от измислени научни факти, които никога няма да разбера. Чуя ли научна фантастика и не мога да избягам от мисълта за космически кораб и някакви интервселенски приключения, които със същия ефект можеше да си се развиват и на Земята или в някой интересен фентъзи свят вместо това. 

Грешала съм много. Научната фантастика е жанр, който дава изключително широк спектър за развитие на сюжета, за изграждане на светове, за създаване на общества и всичко това е подчинено на логиката. Като фентъзи, само че с изискването да има смисъл и логика. Две от любимите ми неща комбинирани в едно.

Но стига лирични отклонения. Третата книга от поредицата за Позитронните роботи на Азимов, "Роботите на зората" отново ни среща с детектив Илайджа Бейли. Помните ли го? Среден на възраст, винаги сериозен землянин, който меко казано не харесва роботите. Или поне това беше така преди. Сега декетив Бейли е поизгладил противоречията си и е поразширил светогледа си. Буквално.

Илайджа Бейли се върна с почести на Земята след разрешаването на случая в Солария. И се е превърнал в нещо като знаменитост след създаването и излъчването на хипервълновата драматизация по събитията от последния му случай. Всички в галактиката са я гледали. Детектив Бейли е известен на всички планети. Но ако си мислите, че това го е накарало да се самозабрави, лъжете се, той си е  все така кисел, дръпнат, несговорчив и недружелюбен тип. Така че когато го изпращат отново на мисия в космоса. Този път на Аврора, за да разследва убийството на робот, от чийто изход ще зависи бъдещето на Земята и нейните възможности за експанзия, представите си колко радушно приема назначението си. 

 

В същината си това е криминална история. Също както и предишните. Съвсем класическа - убийство, необичайни обстоятелства, противоречиви доказателства и теории и неразрешима на пръв поглед загадка. Хуманоидният робот Джендър е доведен до състояние на самоизключване, което не е предизвикано от каквато и да била външна намеса. Единствената реалистична работна теория по случая е, че у него е бил предизвикан конфликт, който го е поставил в състояние, в което да не може да вземе решение как да постъпи, защото каквото и да направи ще наруши в еднаква степен законите на роботиката. Но да се постигне подобно нещо с хуманоиден робот като Джендър е задача възможна единствено за неговия създател  - светилото в роботиката на планета Аврора - д-р Фастълф. Но той, разбира се, отрича да е извършил подобно нещо. И за да докаже невинността си кани детектив Бейли на Аврора  с молбата да разследва случая и да докаже невинността му. 

Тежестта, която ляга на плещите на Илайджа е огромна. От изхода на този случай зависи, дали на Земята ще бъде позволено да участва в бъдещата експанзия на други планети или земляните ще бъдат обречени завинаги да чезнат под своите задушни похлупаци. Това е нещо, за което Илайджа ще се бори със зъби и нокти. Но нищо не е толкова просто, колкото изглежда. А плетеницата от събития и идеи, които Азимов е създал е отново забележителна и истинско удоволствие за читателя.

Криминалните истории днес обикновено са съпроводени с много екшън, напрежение, изобщо рядко минават без сериозна нотка на трилър или дори психотрилър в себе си. Защото съгласете се, на всеки би му омръзнало да чече четиристотин страници разпити и дедукции. 

Ами не, оказа се, че много зависи кой е написал тези четиристотин страници. Изпитвам дълбоко уважение към таланта на Азимов, към майстоството му да изгради толкова интересно разказана история, макар и в рамките на няколко срещи и разпити между детектив и потенциални заподозрени. Наравно с това успя да изгради пълноценен образ на Аврора и авроранците като общество, политика, свят, порядки, традиции, структура - всичко това без да се впуска в излишни описания.

Удоволствие е, човек да следва стъпките на Илайджа и да бъде част от този свят.

"Тъмна материя" - Блейк Крауч (Ревю)

 

Заглавие: "Тъмна материя"

Автор: Блейк Крауч

Издателство: Ибис

Превод: Коста Сивов

 

Платформа: Storytel

Прочетено от: Мариан Маринов

 

Брой страници: 328

Година: 2019

 

 

Блейк Крауч ме спечели безапелационно с "Променлива реалност", така че когато заслушах "Тъмна материя" в Сторител сега, очакванията ми бяха вече доста високи. И той отново ги оправда.

"Тъмна материя" е интригуващ Sci-fi трилър, който стъпва върху някои общоизвестни теории на физиката и разгръща вероятността те да бъдат не просто доказани, но и реализирани. Изглежда идеята за мултивселената и времевия континиум е слабост на Крауч, защото и тук се заиграва с подобни теории и представя на читателя друг вариант на въпроса "Какво щеше да стане, ако...."

Не съм сигурна как да ви разкажа повече за книгата, без да навлизам в детайли, защото сърцевината на историята се върти около най-голямото разкритие вътре и би било много жестоко от моя страна да ви сервирам толкова голям спойлър.

Историята започва и се завърта около Джейсън Десън, преподавател по физика, щастливо женен, баща и брилянтен ум. Не знам какво повече може да иска човек. Но ние хората винаги искаме нещо повече, нали, то е в природата ни, това е тласъкът, който ни бута напред, който ни кара да се развиваме, да откриваме, да изследваме, да рискуваме и да създаваме.

Всеки от нас е направил ключов избор (нерядко и повече от един) в живота си, който е задал накъде ще завие осовата линия на бъдещето ни. Избрали сме да бъдем родители, да преследваме кариера, да спортуваме, да пишем, да излъжем във важен момент. Направили сме определен избор. След това остава да потърсим щастие в този избор и това, което ни предлага той. 

Джеймс е направил своят избор. И осъзнава или не, живее в хармония с него, докато не бива рязко изтръгнат от собствения си живот и захвърлен в една друга реалност, където всичко е с главата надолу. Свят, в който той не е женен за Даниела, синът им никога не е бил роден, но за сметка на това той е брилянтен учен, който е направил революционен пробив в науката и е носител на престижна награда. Дали това е възможност да изживее изгубена мечта или е кошмар, от който иска да се събуди, ще разберете сами.

Блейк Крауч е не просто писател-фантаст, той е архитект. Заложената концепция в романа представлява сложен конструкт, който трябва да бъде изграден внимателно и последователно пред очите на читателя, за да може да му даде достъп до всеки слой на многопластовото действие. И той се е справил брилянтно с тази задача. 

С тази книга Блейк Крауч бетонира мястото си сред любимите ми писатели.Следваща спирка "Подобрен".

 

 

 

"Повреда във всички системи" - Марта Уелс (Ревю)

 

Заглавие: "Повреда във всички системи"

 Автор: Марта Уелс

Издателство: Artline Studios

Превод: Ангел Ангелов

 

Брой страници: 168

Година: 2023

Поредицата Небюла на Артлайн приютява все интересни заглавия от света на фантастиката. Аз, разбира се, не ги чета по ред и започвам от "Повреда във всички системи" на Марта Уелс, защото името на поредицата звучи повече от интригуващо - "Дневниците на един бот убиец".

Книгата е кратка, а историята интересна и много увлекателна. Група учени са изпратени в космоса на съвсем рутинна мисия, проучване на, тук следват редица сложни термини, които спестих на себе си, ще спестя и на вас, тъй като те нямат особено значение спрямо историята, освен да звучи фантастично и тази си работа я вършат прекрасно. И разбира се, не може да се мандахерцаш просто ей така в космоса, трябва да имаш и някакъв вид защита, нещо, което да те пази от евентуалните неизвестни опасности, които дебнат в неизследваните територии на необятната вселена. Точно в тази роля на сцената стъпва главният герои - бот убиец, който служи на кораба като защитна бойна единица. 

Ботът е програмиран да защитава групата изследователи, за да могат те спокойно да провеждат проучванията си.

Точно този обаче бот вече не е програмиран за нищо, защото си е хакнал софтуера и може да прави каквото си иска. Може да убива, може да спи, може завземе света. Може, ама не иска. Вместо това той е набарал терабайти съдържание на развлекателни програми - сериали, предавания, състезания, игри, каквото ви дойде на ум. И най-много от всичко обича да си седи като някое вкиснато IT в мрачната стайчка и да си гледа сериалите. И да не го закачат за нищо. 

Всичко върви просто чудесно, докато някой не решава да нападне с неясни мотиви групата учени. И те разбират, че техния бот изобщо не е програмиран да ги пази, ами има собствена воля и може да прави каквото си иска.

Възможно ли е ИИ да има съвест? Принадлежност? Да проявява разбиране, емпатия, загриженост?

Марта Уелс открехва много врати, през които читателя може да мине. А на фона на бързо развиващите се технологии в днешно време, тази тема звучи по-актуално от всякога.

Новелата беше супер, доволна съм. А и ми се струва, че нещата ще направят рязък завой в следващите части, така че съм любопитна да видя какво ни е подготвила Марта Уелс в "Изкуствено състояние".