"И леглото ни е зеленина" - Виолета Радкова (Ревю)

 

Заглавие: "И леглото ни е зеленина"

 Автор: Виолета Радкова

Издателство: Жанет 45

 Брой страници: 432

Година: 2024

"И леглото ни е зеленина" е чудовищно добър дебют. Виолета Радкова ни праща един век назад в размирното време на войни, гонения и бягства и ни пуска по лъкатушещата пътека н Кляндовия род - поколение след поколение. Историята се фокусира върху живота на големия син на Атанас Кляндов - Иван. И не подминава нищо - училищните му неволи, ранната му женитба, невероятното пътуване към Америка на борда на най-известния кораб на света, последвано от живота на Иван в Америка, работата му в арменската сладкарница, запознанството му и чувствата му към Хейзъл, та чак до връщането му в България и животът след него и всичко това е придружено от историческите събития на епохата и движението на засегнатите от войната региони. 

Но това е само една прашинка от този роман. Виолета Радкова е създала нещо забележително и идейно, в нейния роман ще откриете онази универсалност, която го издига отвъд българското, отвън историческото, засягайки и различни вселенски и житейски теми - за изборите, които правим, за наследството, което получаваме и оставяме на тази земя, за смисъла на ...ами, на всичко, на всяко едно малко решение и колосален избор, който правим в този живот. 

"И леглото ни е зеленина" е роман без време, Виолета Радкова изгражда паралелни светове в своята история, които акцентират върху силата на изборите, които правим. И е успяла да сътвори това по изключително деликатен и ненатрапчив начин, толкова естествен, сякаш всеки от нас живее в това безвремие на паралелни реалности. 

Простете ми, че така задъхано изброих част от сюжета в началото. В интерес на истината, това е без абсолютно каквото и да било значение. Тази книга е семейна хроника, пътят е важен, но по-важно е това, което се случва покрай пътя. По-важно е това, което извежда героите на самия път, това което ги свързва и противопоставя. Това, което ги отклонява, това, което ги кара да живеят, това което ги бута от пътя, което ги движи. Тази нишка в книгата на Виолета Радкова е милостта и всичките й зелени оттенъци (ще я откриете навсякъде, в плътната зелена сянка на ореха, в зелената рокля на Хейзъл, в зелените отенъци на безкрайния океан.. ластарите на милостта са навсякъде) - неотлъчна, неизменна, като магия, която свързва душите на хората, за да се превърне накрая в легло от зеленина.  Толкова чисто и нежно послание. 

А най-хубавото е, че тази

всемирна история, с цялата й колосалност и сила е поднесена с богатството, благозвучието  и лекотата на език, който те кара да отгръщаш страница след страница и да потъваш в сърцата на нейните герои. История разказана с любов към самото разказване, към думите, към идеите. Пълно ми е сърцето след тази книга. Препоръчвам ви я.

"Таралежите излизат през нощта" - Йорданка Белева (Ревю)

 

Заглавие: "Таралежите излизат през нощта"

 Автор: Йорданка Белева

Издателство: Жанет 45

 

Брой страници: 92

Година: 2022

Сигурно мнозина от вас си отбелязват важни места в книгата, която четат или цитати, които са им направили впечатление. Правя това още от ученичка. Още от онази първа книга, която разпали обичта ми към четенето. Винаги нося в мен листчета, с които да си отбелязвам важните места. Редовете, към които искам по-късно да се върна. След това преписвам цитатите, които са ми направили впечатление, някои от тях споделям. И често се връщам към тях. Те остават като неизлечим спомен от книгата, която съм чела. 

Никога не ми е било трудно да дефинирам какво искам да отбележа. Но не и с тази книга. Залепям листчето още на първото изречение от новия разказ и не мога да определя къде да спре. И така разказ след разказ. Искам да я запазя цялата. Но не мога. Страница след страница се изплъзват между пръстите ми, разказ по разказ. Докато не затворя задната корица и не остана сама. Сама с тази тънка книжка и всичките си мисли. 

 

Още едно нещо, което ми се случва за пръв път, има в тази книга. Нямам любим разказ - един, два, пет, няма значение, всички са ми любими. Не мога да си избера.

Има много хубави, чисти и стари като света идеи вътре, сгушили се между двете корици на тази книга. Не знам обаче как да ви ги опиша, не знам как да ви разкажа за тях. Те просто трябва да се прочетат. Да се изживеят.

Пиша, трия, пиша, трия, не мога. Не знам как да ги опиша, не мога да намеря правилните думи.

Вместо това ще ви разкажа една история. Онзи ден майка ми и баба ми (92 г.) ходили при нотариус, за да подпишат някаква сделка за продажба на някакви земи. Парцел земя някъде, за чието съществуване никой не е подозирал, докато някой не поискал да го купи. И тогава се започва едно голямо издирване на наследниците, които в тези случаи са най-малко десет. Петима вече са починали. Та събират се останалите живи наследници при нотариуса, да подпишат и да им се маха от главата. Кой ще ти се занимава с тия земи? Децата живеят или в София, или в чужбина, кой ще я обработва тази земя. Да се маха. Един дерт по-малко. Седнала баба ми до един нейн братовчед, гледат се двамата и мълчат. Какво да си кажат? На никого не му се говори за онези, които ги няма. Накрая той нарушил мълчанието и я попитал: "Как си?", а баба ми му отвърнала простичко "Тука съм още." Да се смея ли, да плача ли. Или и двете. Баба ми, която от над четиридесет години е сама. Дядо ми е починал преди да се родя. А тя така и не сподели живота си повторно с някого. Баба ми, която всеки път като се чуем казва "Е, да си ме прибира вече Господ, ама не ще. Стига ми вече толкова." Баба ми, която е на 92 години сега, до преди 3 години всеки ден, всяка зима палеше от онези стари печки "Чудо" и мъкнеше нагоре-надолу пълните с въглища кофи по високите неравни стълбища. И се сетих за разказа "Молитвата на баба", който започва с думите:

"Вземи мен, не взимай от мен, често казваше баба и се прекръстваше."

Мисля си пак за баба ми. Ще прощавате, че само за нея се сещам, но тя едничка ми е останала. Дядовци живи не съм видяла аз, всички са починали преди да се родя. Мисля си за нея и как ходеше да си събира лятото съчки в гората на хълма над нейната къща, за да има разпалки за зимата и се сещам за разказа "Боровинкова сватба", как не я достраша тая жена да ходи сама в гората.

Чета "Дядовата ръкавичка" и си мисля как баба ми никога не говори за покойния ми дядо. И както и да я разпитвам, ще каже само "Много добър човек беше дядо ти, ама го няма вече. Отдавна трябваше и мен да си ме е прибрал Господ."

 

Чета Талисманът и мисля за баща ми, който наскоро лежа в болница. Дали и той си е носил талисман?

Изобщо чета и си мисля за моето семейство, което прелива от същите тези истории и се питам, с всички семейства ли е така? Сигурно. Истории, каквито повече няма да бъдат разказвани. Когато ние остареем, нашите истории ще бъдат други, ще носят различен заряд, друга болка.

Тези истории ще бъдат вече чужди за нашите деца, непонятни. Но ние ги помним, били сме участници, наблюдатели, слушатели. Ние сме последната памет на тези истории, на това поколение. 

Щастлива съм, че тази книга я има. Нищо, че след 10-20 години нашите деца вече няма да я разбират. Или може би точно затова. Защото това са истории, които ще спрем да разказваме. А Йорданка Белева ги е запечатала завинаги черно на бяло. За себе си и за нас.

"Пропуснатият момент" - Йорданка Белева (Ревю)

 

Заглавие: "Пропуснатият момент"

 Автор: Йорданка Белева

Издателство: Жанет 45

 

Брой страници: 52

Година: 2017

 

"Пропуснатият момент" за мен е първа среща с творчеството на Йорданка Белева. Стихосбирката е малка, но думите в нея са големи. 

 

големи са думите ни

колкото глада за тях

Оформлението й е много нежно, много красиво, много чисто. Като самата стихосбирка.

Текстовете вътре са лични, като отворена врата към миналото, към камерите на сърцето на самата Йорданка Белева. Вътре има стихове посветени на нейния съпруг - Иво, на тяхното семейство, на онази тънка невидима нишка, която свързва душите на хората по-здраво от стоманени въжета. Стихове, през които прозират споделени емоции на цял един съвместен живот, кратки мигове отблясъци, които разкриват повече от многотомник. Има стихове посветени на майка й, на отминалото детство, на загуби стари и по-нови, които са белязали света й. 

Особено любими са ми стихотворенията посветени на баба й и дядо й Белю.

един февруарски ден белият сняг потъмнява

оттогава както и да живея все ми е тъмно

аз съм тъмна и Белева, дядо 

За всеки поет стиховете са нещо много лично, съкровено. Поезията е може би най-ангажиращото изкуство, най-наситеното, най-натовареното в емоционален аспект, но рядко срещам такава откровеност и разголване както тук. Струва ми се немислимо да допусна някога хиляди непознати хора толкова близо до света си. Възхищавам се на Йорданка Белева. Какво ли необятно сърце се иска, за да направиш нещо подобно?

Стиховете й ни отвеждат в нейното минало  - далечно и близко, от детството до вчера. Отвеждат ни към онези структуроопределящи моменти, които насищат живота ни със смисъл. Отминали моменти - изживени, почувствани, оценени и отминали. Усеща се ясно носталгията по тези отминали моменти, които никога няма да се върнат отново. Тежестта им, която с всеки ден расте в гърдите, силата им, която ги притегля към нея и те гравитират около настоящето, припомняйки постоянно за своята ценност, за своята съкровеност.

Въпреки заглавието, въпреки думите на задната корица, нямам усещането за нещо пропуснато. Самият факт, че тези стихове са тук, черно на бяло, изпълнени с тиха тъга, носталгия и съкровена обич, са ясен знак, че важното някога не е било пропуснато - осъзнато е, изживяно е, преживяно е, било е там, остава там.

непрежалимо е пространството

в което се намърдва спомен

Тази стихосбирка е манифест към ценността на спомените, на споделеността, на съпреживяното и всичко това е обрамчето с кротката тъга по всички онези моменти, които е можело да бъдат, но животът просто е такъв - дава и отнема. От нас зависи какво ще запазим, какво ще съхраним, какво ще оценим.

Книжна равносметка 2022г.

Сигурно ви е попадало онова меме, в което е направен колаж, в който Жокера, символизиращ 2022 г. показва работно място на То, който пък символизира 2023г. Всички се смеем шумно и тайничко се надяваме, да не е истина. Изминалата година беше важна в световен мащаб и се отрази на всички ни в личен, професионален, икономически и обществен план. Започна една нелепа война, светът се преобърна, хората се настроиха едни срещу други и разединиха още повече. Все по-малко неща ни обединяват и искам да вярвам, че книгите са едно от тях. Запазването на данъчната ставка върху книгите е едно от хубавите неща, които се случиха тази година и си заслужава да отбележим. Надявам се, това да позволи на големите и малки издателства у нас да продължат да издават за нас стойностни книги, въпреки малкия пазар, въпреки ниските печалби, въпреки конкуренцията и трудностите. Надявам се, всички да успеят да запазят малкото си книжно семейство устойчиво и да създадат за нас още много прекрасни и смислени издания. В този ред на мисли, 2022 беше силна книжна година. Напук на всичко като че ли.

Останах далеч от реализирането на книжното ми предизвикателство в Goodreads, 67 от 100. И сега с ясното съзнание, че пак няма да сколасам си поставих същата цел. Мислех да мина с 66, защото харесвам числото шест, но някак ми се стори нередно, да не е трицифрено.

Подбрах няколко скрийншота и снимки, в които се опитах да събера по-важното от годината, книгите, които оставиха трайна следа в мен като читател и човек. Няма да ви говоря за всички, но с някои книги си имам особена лична история, която искам да ви споделя. А други просто са ми толкова важни, че не мога да ги подмина неизказани.

"Невидимият живот на Ади Лару" на В.Е.Шуаб е първата (ще караме по хронологичен ред) от книгите, които заслужава внимание, заради начина, по който героите й асимилират своите емоции.

Пътят към опознаването, осъзнаването и приемането на емоциите е дълъг, но е път, по който всеки от нас рано или късно минава. А с всяка изминала година ставаме все по-малко гъвкави и възприемчиви към света около нас. Виктория Шуаб ни води по този път с лекота, до каквато нейните герои нямат право на достъп. Ади извървя този път повече пъти, отколкото на човек би му се искало. И най-красивото в тази истрория е, че въпреки всички тъжни и отчаяни емоции, които поражда самотата, тя продължава векове наред да открива красота в света, успява да му се наслади, да му се усмихне, продължава да търси своето място в него, да се опитва да бъде част от този свят, колкото и трудно да е.

"Разкази" на Наталия Мешчанинова

Толкова травмиращи истории обикновено  оголват много въпроси. Въпроси, които не предлагат лесни отговори. Тук въпросът е един. Кое е по-страшно? Да бъдеш мъчител или жертва? Да избягаш или да останеш? Да замълчиш или да проговориш? Да понесеш стоически тозмоза, в името най-близкия си човек или да живееш с ясното съзнание, че именно този, на когото си разчитал най-много цял живот и когото си щадил през всичките години, не те е защитил съзнателно?

 

 

"Ритъмът на войната" на Брандън Сандерсън изобщо не омаловажавам факта, че това е една от любимите ми поредици, но тази тухла има още една по-лична причина да влезе в този пост. Това е книгата, която смени две държави и три квартири и беше мой спътник по време на двете премествания, в рамките на изминалата година. Това беше книгата, с която започна една от големите промени в живота ми и която също даде знак, че тази промяна вече се е превърнала в нормална част от ежедневието ми, че умът ми вече е достатъчно спокоен, за да се наслади на приличното количесто страници между двете корици.

"По релсите" на Невена Митрополитска е една от знаковите книги през изминалата година, които оставиха сериозна следа в мен. Тази история дълго ще витае в мен. И докато моето малко момиченце с опашки рисува приведено над бюрото ми в другата стая и расте, съм сигурна, че ще се връщам много пъти към нея. 

"Кафка на плажа" на Харуки Мураками  беше може би едно от събитията в литературния ми живот тази година. Една първа среща, която отлагам много години. Среща, която най-накрая се състоя. И която ще се превърне в мой редовен събеседник през идните години.

"Къщата на клоуните" на Галин Никифоров

Тази книга е нещо друго. Нещо различно от всичко, което съм чела досега в живота си. "Къщата на клоуните" е повест за болката. Всяка дума, нота и дъх в нея са напоени с тежестта на болката. Плътни, наситени изречения ни водят през този мрачен и тъмен лабиринт на съзнанието. Плетеница от изповед, спомен, молитва и зов изграждат структурата на романа. Неопределени герои с неназовани имена изпълват страниците с копнежи и страхове.  

 

 

"Трите тела" на Лиу Цъсин направи голям фурор у нас, което ме радва много. Аз може и да съм новоизлюпен фен на фантастиката, но опреледено на българския пазар няма да му е излишна по-голяма доза от нея. Тази година мисля да си купя втората част на е-книга и да продължа в дебрите на Тъмната гора. 

"Хроники на неведомото" на Николай Терзийски

 Сравняват книгите на Николай Терзийски със "Сто години самота" на Маркес. И може би има добра основа за подобни сравнение, пред сложната тривековна фамилна история на няколко стари български рода, която запълва страниците и на тази книга. Но за мен дотам приключват приликите. За разлика от историята на рода Буендия, която Маркес разказва в своята знакова книга, тази на Несторовия и Менковия род ме удари право в сърцето. Казах го и преди, казвам го и сега. Чудя се, дали тази магия е запазена само за нас българите или думите на Николай Терзийски просто работят на стандартната честота на хорските сърца. Питам се, дали чужденец би могъл да усети всички нюанси на разказа му, да изпита всички емоции на героите му. 

"Летния брат" на Яп Робен

 Колко много емоции се събират в една мъничка и много страшна дума - недъг. Дума, която всеки родител се моли да не чуе във връзка с детето си. Недъг. Няма значение какъв. Мисълта, че на детето ти може да му липсва нещо, което на всички хора им се полага по рождение - здраво тяло и здрав ум, е опустошителна. В тази думичка се излива цялата обич и болка, които може да роди едно човешко сърце. Заедно с тях ръка за ръка вървят и вината и въпросите, страхът и умората. Някъде там през тази думичка, едно непораснало момче се опитва да осмисли житейския си път, моралните ценности, да подреди чувствата си, да бъде голям не просто на години, да бъде голям по душа, по светоусет. Нещо, което на нас възрастните често не ни се отдава

"Победителите" на Фредрик Бакман

Знаете как в една поредица, броят на героите и картата на действието постепенно растат, просто защото идеите стават по-големи, по-грандиозни. Тук се случва същото, Бакман включва нови герои, нови истории, нови гледни точки, нови сцени, нови декори. Само че не идеите се променят. Идеите са си същите. Всички ние сме хора, правим грешки, прощаваме или не прощаваме. Живеем до края със загубите, с вината, с надеждата. Тук просто сърцето на Бакман расте. Сърцето на историята расте. Сякаш в него има място за всички, за целия свят, от мъничката мравка, до безутешната буря. В "Победителите" Бакман просто е намерил място в сърцето на историята си за всички, по равно.

Без да искам тук влязоха десет заглавия. Спокойно можеше да бъдат и 20 или 30, но на никого не му се чете толкова дълъг пост, а и на мен не ми се пише, да ви призная. Факт е, че едва днес седмица по-късно успях да публикувам този. 

Скролвам назад в поста, в ума и годината и накрая се усмихвам. Доволна съм. От много неща.

Надявам се, и вие. Надявам се и ви желая от сърце да бъдете здрави през новата година, да бъдете усмихнати и отворени към света, колкото и изненади да ви сервира. Останете ума и сърцето си отворено за книгите и хората, които ще бъдат част от живота ви. 

"Хроники на неведомото" - Николай Терзийски (Ревю)

 

Заглавие: "Хроники на неведомото"

Автор: Николай Терзийски

 

Издателство: Жанет 45

Година: 2019

Брой страници: 464

 

 

След първото изречение на "Отлъчване" от Николай Терзийски, знаех, че ще продължа да се връщам към тези думи и да мисля за тях. След края й, знаех, че ще прочета всяка негова книга. Няма нищо за обмисляне или чудене. Той пише, аз чета. 

"Отлъчване" ме изненада, зашемети ме. Не знаех какво да очаквам и ми беше трудно да побера в ума си дългият и шарен низ от истории, хванати ръка за ръка през годините, които ме връщаха назад и водеха напред през живота си. Сега, отваряйки първата страница на "Хроники на неведомото", знам какво да очаквам. Нетърпелива съм, искам пак да усетя мелодичността и красотата в думите, които, ей сега, ще се излеят пред мен на белите листове. Вълнувам се. (Мисля, че няма по-голямо удоволствие за читателската ми душа - вълнението и очакването от предстоящия разказ.) И малко ме е страх. Защото летвата се изстреля много високо с "Отлъчване", И сега не мога да се примиря и с трохичка по-малко. За щастие и не се и наложи. "Хроники на неведомото" е абсолютен разкош, каквато беше и предишната му книга, каквато несъмнено ще бъде и "Звезди под клепачите". 

 

Сравняват книгите на Николай Терзийски със "Сто години самота" на Маркес. И може би има добра основа за подобни сравнение, пред сложната тривековна фамилна история на няколко стари български рода, която запълва страниците и на тази книга. Но за мен дотам приключват приликите. За разлика от историята на рода Буендия, която Маркес разказва в своята знакова книга, тази на Несторовия и Менковия род ме удари право в сърцето. Казах го и преди, казвам го и сега. Чудя се, дали тази магия е запазена само за нас българите или думите на Николай Терзийски просто работят на стандартната честота на хорските сърца. Питам се, дали чужденец би могъл да усети всички нюанси на разказа му, да изпита всички емоции на героите му.  Николай Терзийски ни разхожда напред назад в миналото и бъдещето. Започва историята с раждане. Раждането на едно дете в измисленото село Всевидино. Сцена, която по-късно ще се превърне в декор за много други деца, внуци, правнуци и наследници.Читателят ще проследи стъпките на родителите и предшествениците на това дете, както и неговия завет. Чак до наши дни. А след това напред в бъдещето. Там ше видим неговата проекция на едно антиутопично общество, което се е отървало от глада, бедността и крехкостта на човешкото тяло и душа, но загубило по пътя си към прогреса нещо много важно. Какво, ще откриете сами. 

 

Спирам, препрочитам и си мисля, че подходих грешно към този текст. Не мога да си позволя да се опитвам да ви въведа в историята, която разказва Терзийски. Безнадеждно е. Тя е толкова многолика, пъстра и богата, че е просто абсурдно дори да се опитвам. Всеки от героите й ми стана близък, като че слушах и аз приказките на хайдушките жени вечер. За Змията и огледалото, за пещерата Утробата, за изгорялата църква, за къпиновото вино и стария джобен часовник. Не мога да ви ги разкажа всички, не и така добре като Николай Терзийски. Няма и да опитвам. Но все пак трябва да знаете, че стените на къщите в малкото село Всевидино са виждали всичко - и любов, и мъка, и загуба, и безмерно щастие, и насилие, и жестокост, и прошка, и предателство, и живот, и смърт. Нищо не им е чуждо. Стените им са пропити от магията на неведомото. Онова, което не може да се обясни, онази част от живота, която го прави плътен, истински, макар и неведомото да е пропито не от друго, а от магия и небитие. 

Затворих последната страница на "Хрониките" снощи, но техния неведом език дълго ще ми приказва и спомина.

"Разкази" - Наталия Мешчанинова (Ревю)

 

Заглавие: "Разкази"

Автор: Наталия Мешчанинова

Издателство: Жанет 45

Превод: Нева Мичева

 

Брой страници: 124

Година: 2021

Разказите на Мешчанинова ме очакват от известно време Всъщност, от момента, в който Жанет 45 ги публикуваха. Това е една от онези книги, които знаеш, че ще прочетеш. Някога. Все си казваш, че ти трябва подготовка, защото знаеш какво те очаква сред страниците. Но истината е, че никога не си готов. Дори частично. Колкото и време да мине, колкото и да се настройваш, накрая пак си смазан.

Между двете корици на "Разкази" има малко страници и много думи. Много болка. Реална болка, която пулсира и кърви между редовете. Не знам какво е това, което е написала Мешчанинова на белите страници.

Своя вик.

Изповед.

 ”В мига, в който оповестиш тайните си, те изведнъж стават не чак толкова големи в теб… Човек трябва да се разкрива пред света… Аз след това спрях да сънувам кошмари.”

С кошмарите започва всичко. Кошмари, каквите едно момиче на невръстна възраст не би трябвало да сънува. А зад кошмарите се натрупват твърде много и твърде тежки травми. Израстването в малкия град Краснодар, където жестокостта и лошата компания са задължителни. Социална среда, в която всяко дете расте и е едновременно мъчител и жертва, без граници, без спирка. Безкраен кръговрат от тормоз и брутална, безкомпромисна жестокост. Зад кошмарите се крият и издевалтетвата на възрастните над децата, физически, сексуални и емоционални. И накрая напрежението, на което се подлага едно малко момиче с крехка психика, което не иска да безпокои майка си, защото като всяка малка и безкористна душица вярва, че тя няма да го понесе. 

Майката е съвсем отделна глава в живота на това момиче. Майката, която обича и мрази. Майката, която е най-близкият й човек, тази, която винаги е била до нея. И тази, която я е наранила най-много. Болка, която не може да бъде простена. Нито може да бъде преглътната. Болка, която просто гние отвътре и разяжда всичко -  сърце, ум, дроб, всяка клетка. 

 

Толкова травмиращи истории обикновено  оголват много въпроси. Въпроси, които не предлагат лесни отговори. Тук въпросът е един. Кое е по-страшно? 

Да бъдеш мъчител или жертва? 

Да избягаш или да останеш? 

Да замълчиш или да проговориш? 

Да понесеш стоически тозмоза, в името най-близкия си човек или да живееш с ясното съзнание, че именно този, на когото си разчитал най-много цял живот и когото си щадил през всичките години, не те е защитил съзнателно?

Пиша всичко това с условието, че не мога да разбера напълно болката на Наталия Мешчанинова, не съм изпитвала такава болка. Но страхът, който разказите й пораждат в мен, е вцепеняващ.

Може би трябва още много неща да напиша. Но не мога. Задушавам се. Искам час по-скоро да избягам от тази книга. Да си представя, че написаното вътре не е възможно, не се е случвало. (Няма да стане.)

В Goodreads под българското издание ще откриете много хубави думи от сърце за тази книга, защото вярвам, че за нея само така може да се пише. С всичко, което има човек. Всичко. Не мога да ви я препоръчам. Как се препоръчва такава книга? Нелепо е. Но мога да ви кажа, че това е една от значинимите книги.

"Отлъчване" - Николай Терзийски (Ревю)

Заглавие: "Отлъчване"

Автор: Николай Терзийски

Издателство: Жанет 45

Брой страници: 496

Година: 2017

"Отлъчване" на Николай Терзийски ми донесе същото удоволствие като разказите на Йовков например или "Железния светилник" на Талев. Чудя се, дали ако я бях чела в ученическите си години, щях да я оценя подобаващо. Не знам. Може би няма и значение. 

Пиша, трия, пиша, пак трия. И така вече цял следобед. Всеки мой злощастен опит да напиша нещо смислено, пропада. 

Не знам откъде да започна. Не знам, къде ще ме отведе този текст. Но така доникъде няма да я докарам. Затова ще започна с очевидното и може би, ще ми потръгне след това. 

Николай Терзийски умее да пише. Във всеки един смисъл на това изречение. Умее да разказва, да се изразява, да създава емоция, да пресъздава живот, да вдъхва живот с думите си, да композира мелодия с тях. Няма нужда от повече думи. Ясно е.  Николай Терзийски умее да пише. И да разказва. Всеки, който е прочел и един абзац от него, го знае. 

Може да го усетите в диалекта на героите му, във вида им,  в действията им,  в пъстротата на сюжета, в дълбоката връзка между отделните истории, които преливат една след друга. 

Има някои български книги, които не могат да се сравнят с нищо друго на тоя свят. Те са абсолютна величина. Дали защото сме си българи и само ние можем да ги оценим истински, да прозрем и да докоснем всичките им нюанси или наистина са шедьоври на световно ниво, не знам. И няма значение. Те са такива - шедьоври са. 

Затварям последната страница на "Отлъчване" и си мисля същото, каква е тая титанична дарба у един човек. Дали е защото сме от една народност и има някъде един посъзнателен пласт в ума ни, където всички сме едно цяло. Място, което всички ние просто разбираме. Има някои неща, които само ние можем да усетим и разберем, защото имаме общ език, обща история и памет. И разказът на Терзийски директно влиза в тази стая в ума ми, а оттам право в сърцето. 

Това е първата му книга. Завършена и публикувана преди  3 години, когато самият той е бил на 34 години. Има нещо повече от талант в нея. Нещо, което просто се протяга през страниците и те докосва и това е паметта, такава каквато само ние българите можем да я имаме.

Всичко в тази книга е направено с внимание, финес, усет, желание и способност. Няма нито едно изречение, нито една дума, която да не е на мястото си. Или пък да е излишна. Всяка запетайка има своята роля в тази преливаща многолика история. Всяко ударение е важно. И накрая, когато видиш цялата шевица, изпитваш страхопочитание към мащаба на замисъла й. А тя е толкова красива. Езикът й се лее като нежна песен, без значение дали е на диалект или на книжовен български език. Няма пукнатина, няма слабо място в тази история. Съвършено завършена шевица. 

Нищо не ви казах за сюжета или идеята. Не знам как да го направя, без да ви прозвучи плоско. 

Думите на Терзийски се носят като бавна и тежка народна песен, следвайки всяка извивка на разказа. Всеки нов глас пее с различна височина и тоналност, носи различна орнаментика и борави със свой индивидуален речеви инструментариум. Рядко кавам това, но наистина няма как да не го оцените. Това пламъче ни е заложено на всички, а Николай Терзийски е създал такава магия, че пламъчето да лумне в буен огън. 

P.S. Ако все пак сте прочели този текст, може би сте останали със същото нелепо усещане (като мен), че искам да говоря за тази книга, а не знам как. Очевидно не ми се получава особено добре. Но също така не искам и да се отказвам от споделянето на този текст, защото може би ще достигне все пак до някой. До някой, който все още не е чел нищо от Николай Терзийски и може би това ще е прашинката нужна, за да се завърти цялата вселена по правилния начин и този някой да открие думите му. Аз получих своята прашинка и ще се радвам да дам такава някому.

Та, ако все пак не съм ви убедила и ви звуча повече като герой на Валтер Мьорс, отколкото като реален човек, ви препоръчвам да погледнете неговия блог: http://terziyski.blogspot.com/ 

Вярвам, че като прочетете няколко реда там, ще разберете какво имам предвид. :)

"Остайница" - Рене Карабаш (Ревю)

Заглавие: "Остайница"

Автор: Рене Карабаш

Издателство: Жанет 45

Платформа: Storytel

Брой страници: 164

Година: 2018

"Остайница" на Рене Карабаш е събитие. И искам така да говоря за нея. "Остайница" беше за мен едно много спонтанно решение, което взех след "Потрет в сепия" и ще остане завинаги едно много емоционално преживяване. Може би, защото така е написана - със задъхващата нужда да споделиш сърцето си. 

Тя е остайницата. Тя е жената, която е избрала повече да не бъде жена. Тя е тази, която е избрала да бъде мъж. Да бъде водач. Да бъде свободна. Да бъде самотна. Да не сподели никога с никого себе си. Толкова много се крие в избора да бъде Остайница. Повече дори. Тя е последната по рода си. И това е едновременно прекрасно и много тъжно. Но не мога да ви кажа защо. За да го направя, трябва да ви я преразкажа. А такава история не се преразказва на кратко, тя се чете, от край до край. Толкова е кратка, емоционална и дейна, че преразказвайки я, човек рискува да пропусне някой дребен детайл, който обаче е толкова важен, че променя цялостното възприеятие за историята. Всичко в тази книга е важно, всяка думичка, всяко дейтсвие, всеки отказ и съгласие, всяка въздишка и всяко проскърцване със зъбите. Толкова е малка, че не можеш да си позволиш да пропуснеш дори един дъх. 

Коя е Остайницата всъщност? Според Кануна на Леке Дукагини, всяка жена преди да се задоми има право да поиска да стане Остайница. Да добие статута на мъж за своите хора. Режат косите й, изгарят роклите й, остава девствена и чиста завинаги. Бездетна. Самотна. Но има свобода.Там в тази земя, сред тези хора, които живеят според Кануна, да си жена е нищо, просто цена във волове и утроба за разплод. Остайницата обаче е друго. Тя е мъж. Тя може да прави всичко, което правят мъжете. Да пие, да пуши, да търгува, да притежава имущество, да се изказва, да бъде чута. Пълната свобода на живота. Да вземеш такова решение обаче не е леко. Да го следваш още по-малко. 

Разказва Тя, Отсйницата. Тази, която е загубила всичко. Последната Остайница. Думите се изливат право от сърцето и ума си, разхвъляни, сурови, нешлифовани, необмислени в безспирен поток от преплитащи се емоционални бързеи и мисли. Остайницата има всичко и нищо. Тя е загубила всичко и спечелила най-ценното. Защото не може да имаш и двете едновременно. Едното е цената за другото. Остайницата е избрала. Но нейният избор не толкова простичък. Да плати цената не е достатъчно. И други трябва да платят цената. Защото да станеш Остайница е скъпо. Ценно. Да станеш мъж. Да станеш жена е лесно.  Нищо не се иска. Раждаш се е толкова, нищо важно, нищо смислено няма в теб. Нищо ценно. Но да станеш мъж в едно дълбоко патриархално общество е скъпо. Много скъпо. 

Всички плащат цената. И момичето се преръща в мъж. Сега Остайницата говори. И не премълчава нищо. Защото тя вече е свободна, мъж е. Може да говори, може да каже каквото иска. А и е последната Остайница. Сама живее, какво значение има какво ще каже, кой ще я чуе. Кой ще я одумва. 

Сурови закони в сурова земя. Традиции, които разказват повече за смъртта отколкото за живота. Това е Кануна и ако си се родил, там където Канунът властва, трябва да следваш неговите правила, колкото и да са жестоки те. Път винаги има. Избор също. Залужава ли си цената? Винаги това е въпросът. Можем ли да я платим?

"Ние, удавниците" - Карстен Йенсен (Ревю)

Заглавие: "Ние, удавниците"

Автор: Карстен Йенсен

Издателство: Жанет 45

Превод: Мария Змийчарова

Година: 2006

Брой страници: 832

Как се пише за книга-титан? 

Смея ли? 

Не, но въпреки това ще го направя, защото ми се струва, че твърде малко хора са прочели тази книга. Дори само един човек да не я прочел, пак бих казала същото. Тя си заслужава. Това, което Карстен Йенсен е създал е едновременно космополитно и миниатюрно. Този роман въплъщава в себе си целия спектър на емоциониалния свят на един човек. 

Ако "Сто години самота" беше написана по този начин, щях да я дочета. Не може да вземеш историята на три поколения, не може да разказжеш историята на един цял век в 5 изречения.

Ето така го правиш, като Карстен Йенсен - в 800 страници наситени с всяка нотка от емоционалното, индивидуалното, социалното и световното израстване и деградация на един човешки век. 

Отне ми почти три месеца, за да прочета "Ние, удавниците". Умишлено. Всеки път я оставях с воля и усилие и нямах търпение отново да заплавам в морето заедно с удавниците. Да бъда една от тях. Не прелиташ през такава книга, макар че можеш. Тя те повлича във вълните си, също като морето тя е единственото, което може да противостои на гравитацията и да те остави безтегловен на носа на някой марсталски кораб, неспособен да се върнеш сам в реалността. 

Не. Четеш такива книги бавно, потъваш във всяка страница, вихриш се във всяка буря. И оцеляваш. Или се давиш.

Ние удавниците е от онези книги. Които просто говорят за живота без натрапена философия и смелен на прах, разтапящ се в мозъка екзистенциализъм.

Това е животът на удавниците. Всичко започва с една война и завършва един век по-късно с друга. 

Марсталци са моряци. Морето е тяхна любов и смърт, то ги влече към себе си и отблъсква със суровия си нрав. То е стремеж и живот. То е бягство и мъжка сила. То е препитание и гроб. 

В Марстал единственото, което можеш да направиш е да станеш моряк. Но там никой не става моряк по задължение. Морето е спасение и пример. То е заветната цел за всяко момче. А най-страшното е да не можеш да се качиш на кораб. Да останеш с жените.

Всички наричат Марстал град на моряците, но той всъщност е град на жените. Защото в Марстал остават само жените на моряците и техните деца, докато момчетата не пораснат достатъчно, за да бъдат моряци. В Марстал жените са майки и бащи, баби и дядовици, вдовици и сирачета. Те са всичко, те са семейството и опората на бъдещите юнги.

  Плаках и се смях с тях, загубих се и се открих. Карстен Йенсен не пише художствена литература, а история. Алберт, Кнут Ерик, Херман, Антон, Лауридс, те не са герои. Те са хора, истински. Самоотвержени и окаяни, такива каквито само морето и солта могат да изваят.  

(Тежка въздишка) Е, опитах. Истината е, че съм абсолютно неспособна да напиша текст, който да обхваща всичко в тази книга, дори половина не мога да опиша. Невъзможно е да се предаде емоционалния заряд, който носи тази книга. Той е като светкавица в морето - ако не те убие, със сигурност ще запомниш гледката за цял живот. Да ви разкажа за "Ние, удавниците", да ви споделя защо обичам нейните герои, би отнело вечност. Защото те са десетки. Цял един град, цял един свят. 

Затова ще ви кажа само едно последно нещо. Прочетете тази книга, ако не сте. Запазете й едно специално място във вашата библиотека, за да я дадете на момчетата и момичетата си някой ден, когато пораснат, когато станат родители самите те, когато са се сблъскали с живота. Тогава ще могат да я оценят. И ще я запазят в своята библиотека за вашите внуци. 

"Ние, удавниците" е прекрасна. Изминаха три седмици, откакто затворих и последната страница, а помня всяка нейна думичка, всеки моряк, всяка сълза. И още ме вълнува. Оставям ви някои от любимите ми цитати. Те сами говорят за себе си по-добре от всичко останало. 

 "Вече дори не смеехме да се огледаме от страх да не срещнем лицето на някой приятел и да не се впие в нас погледът му, който ни умолява за отдих, и се изпълва с омраза, сякаш ранените виняха нас, които все още стояхме на краката си, за късмета ни и единственото, което искаха, беше да са на наше място. Не можехме дори да кажем по някоя утешителна дума, защото нямаше да се чуе сред гърмежите. Трябваше да се задоволим само с потупване по рамото. Но сякаш самите ние, останали все още невредими, предпочитахме компанията на себеподобните си и избягвахме ранените, макар те да имаха по-голяма нужда от утреха. Ние, живите, обърнахме гръб на тези, които смъртта вече беше белязала."

"Утехата да посетиш гроба, да заведеш децата там и да им говориш за баша им пред камъка с неговото име, да забравиш тежките мисли, докато плевиш бурените, или пък да се потопиш в тих разговор с мъртвеца под земята - на моряшката вдовица това не й се полагаше. За нея има само парче хартия, с което официално й съобщават, че корабът, на който мъжът й е бил капитан или матрос, е потънал "заедно с всичко живо на борда" - бездушен израз, който изравнява хората с плъховете в трюма - в този и този ден, на това и това място, най-често на такава голяма дълбочина, че няма надежда да бъде изваден. Рибите са били единствените свидетели. А на нея й остава да прибере листа в чекмеджето  на скрина си. Това единтъвеното погребение за удавника. "

"Казват, че тези, които не са погребани в осветена земя, стават и тръгват отново. И скоро Лауридс тръгна отново, но не по земята. Превърна се в призрак в сърцето на Каролине и не я оставяше на мира нито за миг, защото не правеше разлика между ден и нощ, докато в крайна сметка и Каролине спря да ги различава. Денем, когато трябваше да си гледа задачите, тя изпитваше копнеж. Нощем, когато трябваше да намери покой или да изплаче цялата си мъка, я измъчваха тревоги за бита. И започна да й личи. Измършавя и посивя сякаш беше направена от същия призрачнен въздух, който витаеше в сърцето й.
Само ръцете й не изгубиха силата си. С тях вадеше вода от кладенеца, всяка сутрин палеше печката, чистеше и переше, печеше хляб и тъчеше, гледаше четири деца и им раздаваше плесници, кото звъняха в ушите им достатъчно силно, за да им напомнят за изчезналия Лауридс."

"Бащите рядко си бяха вкъщи, но понякога изведнъж се оказваше, че вече никога няма да се приберат. Това беше цялата разлика между живия и мъртвия баща. Не беше кой знае колко голяма, но достатъчна, за да плачем понякога, когато никой не ни вижда. "

"Животът е като огромна армия в поход. Острани подтичва смъртта и събаря ту един, ту друг, но в редиците на армията това не се отразява. Тя продължава напред, а числеността й не личи да намалява, напротив. Тя се разраства в безкрайността и точно затова никой никога не остава насаме със смъртта. Веднага идва следващият. Това е важното. Такава е веригата на живота - непрекъсната."

"Детето се разплакало. Не било видяло нищо, но се досещало какво се е случило.
 - Вече никога ли няма да видим Антон? - попитало то.
 - Не - казала жената, за която Гунар Якобсен предполагаше, че е майката.  - Антон е мъртъв. Няма го вече.
 Що за брутални думи, помисли си Гунар Якобсен, той никога не би се изразил така пред децата си. Но дълбоко в себе си оценил директния отговор. На децата на войната се казва истината."