четвъртък, 23 декември 2021 г.

"12 часа преди Коледа" - Десислава Чучулайн (Ревю)

Заглавие: "12 часа преди Коледа"

Автор: Десислава Чучулайн

Издателство: Orange Books
 
Брой страници: 264
Година: 2019

 

 

Ще ви споделя нещо. Не съм чела "Коледна песен" от Дикенс (всъщност, не съм чела нищо от Дикенс), но познавам добре историята. Всички я познаваме добре. Около празниците задължително излизат поне няколко нови издания, кое от кое по-хубави. Също задължително поне три коледни филма стъпили върху историята на Дикенс, само декорите се сменят. Чела съм и съм гледала интерпретации, но досега не съм попадала на нищо като "12 часа преди Коледа". Не знам как да я класифицирам жанрово. Ако ме попитат, бих казала коледна фантастика с лек привкус на ... и тук би започнало голямото изброяване, защото Десислава Чучулайн е създала една чудна жанрова бъркотия, която обаче е много увлекателна и наистина вълшебна. 

Покажи ми как пишеш, за да ти кажа какво обичаш да четеш. Невъзможно да не разпознаете в тази книга закачките с Тери Пратчет и с Дъглас Адамс. Но това си остават само бегли препратки, уловено настроение и дух на спомени, всичко останало е поръсено с нейните собствени идеи. Много ми харесва това. Рядко ще видите в коледна книга да се говори за книги-телепортери, фантастични същества и други светове. А най-хубавото е, че Коледата не е използвана просто за декор.
 
Нали знаете, как има едни "коледни" книги, които всъщност със същия успех можеше да се развиват и през лятната ваканция. Но тук Коледата играе ключова роля и в сюжетен, и в социален, и в емоционален аспект. Двамата гавни герои Мария и Николай отдавна са спрели да забелязват магията на празниците. Не става ясно защо, но понякога светът просто така се завърта. Но е ясно, че нито Мария, нито Николай отчитат по някакъв начин празниците, освен по служебните си ангажименти свързани с тях. Лесно е човек да се хлъзне по удобния мързел и да пропусне една година коледната украса, ако няма дете в къщата (без значение, дали детето е на 5 или 30 години). И След това си казваш, че трафикът е голям и по-добре да се прибереш след празниците. И малко по малко Коледата губи онази своя могъща сила да събира семействата през океани и планети. 
 
Мария  се е превърнала в леко цинична жена, а Николай вече е твърде затворен в себе си. Така ги заварват в навечението на Коледа телепортерите. За Мария това е един много странен таксиджия, който изглежда, че не е от "Тук", а за Николай - призрака на неговия стар приятел Джеймс, който тази сутрин е починал. И двамата биват въвлечени в едно приключение, което в началото далеч не е по техен вкус. Но след това се случват толкова много неща, че ходът на събития се преобръшща многократно. Няма повече да ви разказвам, ще кажа само, че наистина е иделното четиво за посрещане на празниците. Каквото и да бичате, тук го има - приключения, фантастика, коледно настроение, призраки, други светове, магьосници, вълшебни книги, причудливи същества, телепортери, емоции, празнични звънчета и много топлина. 
 
Едно единствено нещо няма откриете тук и с това, Десислава Чучулайн отново излиза от коледните клишета - е романтика. Но не приемайте това като минус, защото от страниците на "12 часа преди Коледа" ви дебнат толкова много приятни изненади, че няма да имате време да се сещате за романтични мисли. 
И накрая не мога да не отбележа, че корицата на тази книга е много красива и изящна. От цветовата тоналност, през шрифта до цялостно завършената идея е едно нежно коледно бижу. 


сряда, 15 декември 2021 г.

"На изток от рая" - Джон Стайнбек (Ревю)

 
  Заглавие: "На изток от рая"
Автор: Джон Стайнбек

Издателство: Колибри
Превод: Кръстан Дянков
 
Брой страници: 568
Година: 2013
 
 
 
Отне ми много години, за да стигна до тази книга. Или тя да стигне до мен. Не съм съвсем сигурна, дали аз вървях към нея или тя към мен. "На изток от рая" е една от книгите, които майка ми няколко пъти в живота ми ми е препоръчвала горещо, но не натрапчиво,защото като всяка опитна майка знае какъв ефект ще има това върху мен. И понеже съм от онези вироглави магарета, каквото се моля да се излезе собствената ми дъщеря, минаха доста години, преди да посегна към Стайнбек. Но както се случва с почти всяка друга книга, дойде момент, в който от дълго отлагана "На изток от рая" се превърна в неотложна. 
 
Давам си сметка, че имам право на избор, че мога да избера, която и да е книга, но истината е, че когато някое заглавие се фиксира в ума ми, правото на избор вече няма никакво значение. Предполагам това е усещането, за което хората казват, че книгата ги е "намерила", "повикала", макар да не го усещам точно така. То е по-скоро мисъл загнездила се в ума ми, която неспирно настоява "Тази трябва да е, нея искаш да прочетеш, нея и никоя друга. Която и да започнеш, няма да ти дам мира." Не знам, дали и вие си имате подобно свределче. Е, моето работи безотказно. 
 

"На изток от рая" е от онези забележителни творби, които израстват много над своето време, защото разказват безсмъртни истории. Прочитайки я сега, си давам сметка за две неща. Първо, една от причните свределчето да заработи толкова години по-късно е, че подсъзнателно вероятно винаги съм свързвала заглавието й с рeлигиозният аспект на фразата. Не бих казала, че това ме е отблъсквало, но определено не ме е привличало. Не съм получила някакво кой знае какво религиозно образование, макар че чест прави на майка ми, която се погрижи да ми осигури материал, с който да се запозная, в случай, че реша. Тя самата е израстнала, в среда, в която църквата и религията са били по-скоро придатък на законодателната система, неделима част от една дълга върволица кръщенета, сватби и погребения. И най-вече страхопочитание. Към смъртта. Като някаква непела абстракция, която никой не разбира, но трябва да спазва. 
Та дори и така, макар и неспособна да отговаря на евентуалните ми въпроси, тя се погрижи да има къде да търся отговорите си. Не че аз ги потърсих. Че кое дете си създава само домашно? Поради тази причина обикновено избягвам книги, които може да носят религиозен подтект или основа в сюжета си. Не умишлено. 
Второ, нямала съм представа колко греша. Да, "На изток от рая" опделено носи религиозния скелет с основата на повествованието си -  мита, притчата за Каин и Авел, пренесена, анализирана, интерпретирана и облечена в дар словото на Стайнбек. Сюжетът проследява исторяита на Адам Траск. Адам, който израства в команията на своя брат Чарлз (първата препратка към мита за Каин и Авел, самата идея за който в днешно време вероятно е голям раздел в детската психология). Адам и Чарлз са различни като деня и нощта. И едновременно с това имат нещо неразривно общо, което никой от тях не може да отрече. Имат се един друг. Семейство. Дом. Земя. 
 
Да отгледаш повече от едно дете, да ги сплотиш, да изградиш силна, градивна, положителна емоционална връзка между тях, е може би едно от най-трудните неща в това да бъдеш родител. А бащата на Адам и Чарлз е далеч от това постижение. Но Стайнбек не гледа толкова ограничено на нещата. Той очевидно смята, че и генетиката казва своята тежка дума. Стайбек очевидно вярва в идеята за изконното зло у човека. Зло, причинено не от средата, не от взаимодействието и отношенията с околните, не обременено от времето и тежкия живот. А зло, с което човек се ражда. 
Зло, което расте в гърдите на приемника си и не му позволява да види доброто в заобикалящите го хора и свят. Вещите по темата ще обяснят, коя част от мозъка управлява разбиранията за добро и зло, за морал и коя създава и оформя преценката, защото може би всичко това се дължи чисто и просто на физическа аномалия. 
 
 
Стайнбек е персонифицирал това зло в образа на Кати. Кати е социопат, неспособен да изпита емпатия, неспособна да разбере нещо толкова абстрактно като "добри намерения" "състрадание", "грижа", "обич".
 
Но както сами може да се досетите, историята заплита съдбата на Кати с тази на двете момчета, за да стигнем отново до повтарящата се тема и затвърждаващите препратки към мита за Каин и Авел, с раждането на синовете на Адам  - Кейлъб и Арон. Само че Стайнбек хвърля нова светлина върху този мит, добавяйки нюанси в иначе черно-белите притчи от Стария завет. Не всичко е толкова просто, колкото изглежда на пръв поглед. Или може би е. Просто трябва да свалиш идеализираща пелена от очите си и да погледнеш света - такъв, какъвто е. Има моменти, в които Кейлъб постъпва преднамерено лошо, с ясното желание да нарани брат си, да го уязви, да го принизи, да го стъпче на земята. До себе си. Защото човек обикновено постъпва така, когато самият той е дълбоко наранен. Ние сме хора, изтъкани от споделени и несподелени, признати и непризнати, дълбоко стаени и изложени на показ чувства, уязвими моменти, които лесно ни нараняват. А в гнева си, човек е способен на всичко, най-големи жестокости са извършени от несподелена страст. 
 
Мисля си нещо, би било прекрасно "На изток от рая" да се изучава в училище. Това са неща, за които младите хора имат нужда да разговарят, въпроси, по които имат нужда да изразят чуствата си или поне да ги смелят сами за себе си. Давам си сметка, че е невъзможно, защото никой тийнейджър не би си позволил такава публична уязвимост. Been there, done that. Но може би ще намерят утеха, в думите на един възрастен, които да им помогне да стигнат до дълбочината на този разказ, който да им помогне да го съпреживеят. Осмислянето и разбирането на собствената емоционалност е не по-малко важно от запомнянето на сухи данни. А "На изток от рая" кове съзнанието, създава и гради ценности, разнищва емоционалния свят на човека. И го прави много изящно. 


вторник, 7 декември 2021 г.

"Вила с басейн" - Херман Кох (Ревю)

  Заглавие: "Вила с басейн"

Автор: Херман Кох

Издателство: Колибри
Превод: Мария Енчева
 
Платформа: Storytel
Прочетено от: Павел Владимиров
 
Брой страници: 352
Година: 2014
 

Когато затворих последната страница на  "Вечерята" преди години, първата ми мисъл беше "Как ли изглежда Херман Кох?" След това отворих негови снимки и си казах "Не може да бъде!" 
Възможно ли е, човек, който разкрива толкова мрачни и лепкави кътчета от въображението си, да изглежда толкова обикновено? Малко като нелепата логика на агентите по криминалните сериали, които правят психопрофили на разни социопати-престъпници. Това е, разбира се, крайно несимпатично и грубовато сравнение, но усещането, което поражда е подобно. 
 
И "Вила с басейн" и "Вечерята", а вероятно и друите му романи биват определяни като психотрилър, но на мен ми е трудно да си ги представя влизащи изобщо в някакви жанрови рамки. 
Разказът на Кох се лее много леко и фино. И може би точно това смразява кръвта на читателя. Лекотата, с която разказва мрачните действия на героите си. Сюжетът е точно това -  психотрилър. Но Херман Кох не натяга напрежението, както се случва в историите в жанра. Той просто ти казва, "Убих гадното копеле и грам не съжалявам" с тона, с който половинката ти би казала "Виж, взех хляб, може да направим филийки за закуска".
И точно този контрапункт лежи в основата на майсторството му. Престъпленията, около които се върти сюжета на историите му, са всъщност морални дилеми, дълбоко обременени с емоционалната обвързаност на отношенията между родители и деца. По един много необичаен и малко извратен начин, те са израз на любов. 
Не знам, трудно е да се опише, ако не си го чел. 

Марк Шлосер е семеен доктор, циник по душа и много практичен човек. Ограничил е пациентите си до неголям брой, но пък за сметка на това са прилично богати и известни. Той е отличен лекар и поредствен доктор, по свой избор. А пациентите са бизнес за него. Това не го прави лош човек. Макар и лишена от емоционална тежест, докторската му преценка е отлична и той върши съвестно работата си по начина, по който я разбира. Без да влага нищо повече от необходимото. Марк има чудесно семейство, което обича. Две дъщери и красива жена. Щастливо женен мъж. Което не го спира да изневери на жена си, при това без да вложи особена страст в това. Сякаш животът минава покрай Марк , той съществува незабележимо и посредствено в своето кюше и се чуства прекрасно от този факт. Простично, без големи драми. 
 
Началото на историята заварва доктор Марк Шлосер в очакване на решението на етичната комисия. Негов пациен, известен холандски актьор, е починал след вероятна лекарска грешка от негова страна. Разказът се ниже ретроспективно, започвайки от запознаването на Марк с имено този пациент и разказва за една много объркала се ваканция на неговата вила с басейн. 
 
Херман Кох е хитра лисица. Първо ти разказва една неприятна, но напълно възможна история, каквато може да се случи на всеки, каквато се случва за жалост нерядко на много най-обикновени хора. Героите му се изправят пред ситуация, в която могат да изберат да последват личния си или обществения морален кодекс. С други думи, няма вариант, в който това, което те самите смятат за правилно, да е и законно. Или потъпкваш собствените си разбирания за света, или закона. И за да бъде напълно обречен избора, Херман Кох натрупва емоционаланата тежест на единственото несломимо нещо в този свят - любовта към децата ни.  Така изборът става съвсем простичък - да защитиш ли децата си или не. Вече затънал до шия в тази история, е неизбежно да се запиташ: "Аз какво бих направил на мястото на Марк?" 
 
И ако успееш да излезеш от този капан, което е малко вероятно, веднага влизаш в друг. Марк имаше ли право да постъпи така?
Той не е нито злодей, нито герой. Един най-обикновен семеен мъж, като стотици други, баща - съпруг, посредствен доктор, който не си дава много зор. В него не дреме древно и изконно зло, което го подтиква да отмъшщава. Той е просто един баща, чието дете са наранили. Вие как бихте постъпили на негово място?

сряда, 1 декември 2021 г.

"Полет над кукувиче гнездо" - Кен Киси (Ревю)

 Заглавие: "Полет над кукувиче гнездо"

Автор: Кен Киси


Издателство: Фама
Превод: Мариана Неделчева
 
Брой страници: 358
Година: 2011
 
 
Чувствам се странно, когато седна да пиша за книги от величината на "Полет над кукувиче гнездо". Тази история е не просто разпознаваема, а емблематична. И като всяка подобна творба и книгата на Кен Киси е била забранявана през годините в различни училища и университети, защото е провокативна, защото обществото е тесногръдо, защото е бунт срещу Системата -  изберете си причина. Всичките са вярни. И нито една не оправдава забраняването й. 
 
Киси написва тази история, подтикван от сцените на които е станал свидетел, докато работи като санитар в психиатрична клиника за ветерани. За прототип на Макмърфи е използвал самият себе си и с написването на този роман заявява своя бунт към тежестта и репресиите на Системата. Бунт, който е актуален и днес и за мое огромно съжаление ще бъде актуален още дълги години напред. Но не това е посоката, в която искам да тръгне този текст, затова ще оставя темата за смазващите механизми на Системата на страна и ще се опитам да уловя онова безтегловно и едновременно с това оловно чувство, което Кен Киси ме накара да изпитам и да ви го предам.
 
"Полет над кукувище гнездо" разказва историята на едно присихиатрично отделение, в което цари мир и ред на всяка цена, каквото и да коства това на пациентите - от дребни електрошокове до лоботомия. Всичко в името на реда, защото редът е всичко. Без него ние сме животни, анархисти. Никой нормален човек не би си позволил да тъне в безредица и ахархия. Ред трябва да има и сестра Рачид не приема извинения. Но нещата са напът да се поменят, когато в редиците на лудите влиза Макмърфи.
 

Макмърфи е свободолюбив, устат оратор и естествен лидер. Хората се струпват на туфи около него и замлъкват щом заговори. Той е енергичен, необуздан с онова характерно чувство за сарказъм, каквото често вирее именно у такива хора. Макмърфи е бунтар.
 
Той е престъпник и дребен хулиган, когото институциите от години си предават като пинг-понг. Не че и той стои много мирен, де. Но сега прекрачил поредната граница на закона, изправен пред черната възможност да влезе в затвор със строг режим, Макмърфи решава да го играе луд. И попада в отделението на Сестра Рачид - бивша военна медицинска сестра. Макмърфи е като остър камък в добре смазания механизъм на отделението. Той не просто нарушава мира и спокойствието, което Сестрата харесва и за които полага толкова големи грижи, но дори започва да връща малко по-малко самоувереността на останалите пациенти. А това не вещае нищо хубаво в добре подредената клетка на Сестра Рачид. и когато избухва война между намерилите отново гласа си пациенти и строгия ред на Главната сестра, нещата излизат извън контрол и се превръща в битка на живот и смърт - ментална, духовна и дори физиологична.
 
Не мога да изтрия от ума си образа на Макмърфи, наперен и енергичен пред смазващата сила и власт на Системата. И заедно с него си представям и Киси и неговият бунт срещу същата тази тежка, бездушна машина . И това ме кара да харесам този роман още повече. Защото не е самоцелна история от онзи тип искам-да-бъда-писател-затова-
ще-напиша-книга. Този бунт, който дреме дълбоко под буквите, ме  вдъхновява, прелива в мен силата и непобедимия дух на Макмърфи,  кара ме да летя високо, да преодолявам всичко, да не се предавам никога и за нищо. А след това разбива сърцето ми. Абсолютно безмилостно.


Има още едно видение, от което не мога да се отърва - образа на Киси и този на Джак Никълсън, в ролята му на Макмърфи, които се наслагват един върху друг, докато се слеят напълно. 

"Полет над кукувиче гнездо" не е просто книга. Тя е химн, кауза, революция, дух, тя е духът на свободата, тя е ритъмът, който те кара да изправиш глава и да се хвърлиш в боя с всичко, което имаш, въпреки страха, въпреки обречеността, въпреки ... Не, не въпреки, а в името на живота и свободата.