"Изпитанието" - Ани Ерно (Ревю)

 

 

Заглавие: "Изпитанието"

Автор: Ани Ерно

Издателство: Лист

Превод: Валентина Бояджиева

 

Брой страници: 120

Година: 2023

Тази малка книга тежи на рафта ми от няколко години, гледа ме със сивите цветове и ме плаши. Казват, че човек се страхува най-много от неизвестното. В редки случай съм склонна да не се съглася. Защото знам точно какво ще открия между страниците на "Изпитанието". Книгата е кратка - сто и малко страници, хартията на страниците е дебела, шрифтът е едър, а празната рамка около текста огромна. 

"Изпитанието" е едновременно книга-изповед и наказание. 

 

“Пиша, за да отмъстя на хората от моята класа.” 

(Из Нобеловата реч на Ани Ерно)

До 1975 година прекратяването на бременността при каквито и да било условия е забранено и наказуемо със затвор, както за лекаря извършил процедурата, така и за бременната жена, както и за всеки, който знае, че се извършва аборт и не е доложил. 

 

Да нямаш права над собственото си тяло и решенията свързани с него е нещо, което никога няма да възприема за нормално, възможно и разумно при каквито и да било екстремни условия. Но на Ани Ерно, както и на много други жени им се е наложило да прекрачат границите на закона и да изтърпят болезнени процедури без упойка в мизерни и нехигиенични условия, за да премахнат нежелана бременност. Освен болката, страха, срама, унижението, безпомощността и отчаянието тези нелегално проведени процедури обикновено водят смъртоносни инфекции, които най-често не биват лекувани, защото никой не бива да научава за това. Защото абортът не е избор, а престъпление. 

 

Стилът на Ани Ерно е стерилен. Сякаш е бръкнала дълбоко в раните с добре наточен скалпел и е изрязала загноялата плът, пълна със спомени, за да ги пришие между страниците на тази книга. Думите й са остри и директни, тя говори за проблема без заобикалки, без излишно да натоварва фразите. Акцентът не пада върху емоционалното преживяване, вместо това Ани Ерно поставя фактите безмилостно на масата и отправя открита критика. 

Не мога да препоръчам тази книга с лека ръка, но това е една от неудобните теми и днес. И вярвам, че е важно книги като тази да присъстват, да бъдат четени и коментирани. 

"Форма на живот" - Амели Нотомб (Ревю)

 

 

Заглавие: "Форма на живот"

Автор: Амели Нотомб

Издателство: Colibri Books

Превод: Светла Лекарска

 

Брой страници: 112

Година: 2014

 

 

Скъпа г-це Нотомб, 

Надявам се, че моето писмо ще ви открие в добро здраве. Надявам се също така в края на този текст, след задължителните поздрави, с които ще приключа да съм се вместила в приетия за официална кореспонденция обем от 1-2 листа, изписани от двете страни. И моите думи да попаднат в купчината с писма, които си оставяте за десерт, а не като онези дебели пликове, които толкова ненавиждате и четете по задължение. 

Извинявам се предварително все пак, ако това е крайният резултат. Аз с малко думи не мога. Затова и се възхищавам толкова на творчеството ви. 

Вчера затворих последната страница на Вашата книга "Форма на живот" и все още предъвквам някои размисли. Харесвам разнообразието от теми и проблеми, които засягате в книгите си. Поправете ме, ако греша, досега повторение на главната тема не е имало. 

Проблемът с хранителните разстройства е наболяла тема през последните бих казала петдесет години и се изостря с всяка изминала година. В "Книга на сестрите" говорите за анорексията, а тук за затлъстяването. Дълго време нашето общество приемаше единствено анорексията като болест, а затлъстяването като срамно петно върху засегнатите. 

 

Лесно е човек да излезе извън здравословните граници на съществуването си. Живеем и работим във високотехнологична, бързо променяща се и нестабилна среда, която разхвърля вниманието ни на хиляди места. Сами усложняваме живота си, неспособни да избегнем собствените си капани. Затъваме в блатото на вредните навици, до степен в която дори и да видим спасително въже сме неспособни да го достигнем. 

 

А разковничето действително се крие в комуникацията - в споделянето, в локализирането, в разпознаването и признаването на проблема. Първата стъпка към промяната идва от осъзнаването на нуждата от такава. 

 

Няма да теоритизирам коя в действителност е формата на живот в романа ви. Вярвам, че всеки трябва да открие истината за себе си и че тази истина разкрива до голяма степен характера и световъзприятието на този човек. 

Каква е моята лична истина ли? 

Вярвам, че двете форми на живот са неразривно свързани. и съществуват едновременно в противовес една на друга и търсене на баланс помежду си. 

 

Искам отново да изразя с думи удоволствието, което Вашите книги ми носят. Всеки път сядам подготвена за поредната налудничава идея и накрая пак оставам изненадана. Всеки път напускам владенията на Вашето въображение в различно състояние на духа - понякога умиротворена, понякога с отворени кървящи рани, понякога отчаяна, а друг път изпълнена със сарказъм. Всеки път обаче си тръгвам с храна за размисъл и изпълнена с любопитство към следващата Ви история. 

С най-добри пожелания, 

Теодора Гочева

"Моите приятели" - Фредрик Бакман (Ревю)

 

 

Заглавие: "Моите приятели"

Автор: Фредрик Бакман

Издателство: Ciela

Превод: Любомир Гиздов

 

Брой страници: 472

Година: 2025

 

Две корици, една книга и цяла вселена от емоции. 

След толкова зимни истории, този път Бакман е решил да разкаже една лятна. История за ожулени колена, откраднати колела, насинени детски тела, смях, страх и една картина.  Една картина, която в същината си улавя целия свят, улавя есенцията на живота, онова чувство, което ни движи, което ни вдъхновява, което ни вкарва нови идеи в главата, кога добри, кога идиотски, няма значение, важното е, че са нови. 

Този път изкуството заема централно място в творбата. Изкуството като спасение, като бягство, като мечта, като реализация, като живот, като въздух, като път и посока, като смисъл и надежда. Неговата форма във вътрешния свят на човека и външните проявления на емоционалната вселена на всеки един от нас.

Луиса е тийнейджър, най-готиният вид хора. Тези от вас, които вече са минали с децата си през пубертета вероятно знаят точно колко е безкрайна любовта ти към този най-готин тип хора, особено или даже именно когато са самите себе си. Аз лично съм застанала на прага с моята дъщеря на тази възраст и вече забелязвам първите готини черти да се проявяват и у нея. Така че не си представяте в колко подходящ момент ме намери тази книга. 

 

Но да се върнем на Луиса. Тя е от най-готиния вид хора, също така е и от най-самотния вид хора, защото е изгубила всички. И тогава Бакман я среща с един друг човек, който също е изгубил всичко. И дори  прави така, че и двамата да са изгубили едно и също нещо, част от това голямо всеобхватно всичко. И двамата ще трябва да поемат на път, защото не могат да останат там където са. Не и ако искат да живеят. Път, който ще ги отведе далеч от това злощастно място, на което са загубили толкова много. Колкото повече се отдалечават от началото, толкова по-близо отиват към себе си, към истината зад фасадата, към страховете, към миналото, към невъзможното бъдеще, към чудовищата, към чувствата - загубени и нови. 

Знам, че не може всички да сме еднакви и да харесваме едни и същи неща. "И за щастие" бих казала, иначе светът би бил едно много еднообразно и сиво място, но просто не мога да си представя как е възможно история написана с толкова обич да не предизвика емоция у когото и да било. Обожавам този маниер на писане, съвсем обикновен - прости изречения, добре артикулирани емоции, пълнокръвни реакции. Бакман не пише книга, не разказва история. Той споделя нечий живот. Споделя го по начин, който те пренася там, прави те част от историята. Смееш се и тъгуваш с неговите герои, преживяваш техните загуби, сещаш се за своите.

 

Историите на Бакман са съвсем тривиални, обикновени човешки, в които всеки от нас може да се припознае със своите лични страхове и надежди. И в това му е чарът. Неговите герои остават завинаги в паметта ми - голямото разбито сърце на Бени от Бьорнстад, голямото разбито сърце на Уве, голямото разбито сърце на Брит-Мари, голямото разбито сърце на Луиса. Толкова много големи разбити сърца бродят по тази земя, радвам се, че има и хора като Бакман, които искат да ги излекуват и да ги обгърнат с топлина и обич тези сърца. Надявам се този човек да продължи да разказва. Аз ще чета. 

"Х като сапун" - Гери Дечева (Ревю)

 

 

Заглавие: "Х като сапун"

 Автор: Гери Дечева

Издателство:  

Peppermill Books

 Брой страници: 250

Година: 2025

"Х като сапун" на Гери Дечева е силен и звучен шамар в лицето на социалните медии и тяхната вездесъща сила и влияние в нашия живот. 

Действието на книгата се развива в измисления град Лоувил в измислената държава Лоуландия (имената не са случайно подбрани, всъщност нищо в тази книга не е случайно подбрано). Там в Лоувил една жена опитва да намери пристан и убежище. 

Тори е писателка, която става неволен участник в скандал, свързан с един от героите в последната й книга. Изходът от този скандал е изцяло за нейна сметка. И Тори бива линчувана за чужди грехове, защото силата на троловете в онлайн пространството е могъща и няма аргумент или изказване, които биха могли да разрешат конфликта или да потушат подклажданата омраза в социалните медии или както Тори ги нарича социалните медузи.

Тори бяга от стария си живот и не просто спира на пише, спира дори да чете, защото книгите й причиняват физическа болка, нападките срещу нея са толкова ожесточени, материализиращи се в насилнически актове, че тя е принудена да се скрие от лицето на земята. И така Тори отваря бар с хотелска част (разбирайте две стаи) и прикрепена към тях книжарница. Защо тази странна конфигурация и защо това шантаво име "Х като сапун" стои на табелата, на която туристите постоянно спират да се снимат, няма дори и да се опитвам да ви обясня, прочетете сами, велико е. Смях се от сърце, наивно и лековато, без дори и да подозирам какво ми е приготвила Гери. 

 

И преди да мина към сериозните аспекти от тази история, с които и ще завърша този текст, искам да направя едно последно отклонение и да приветствам изобилието от идеи, което си вихри в тази книга. Обожавам книги написани с въображение. И тази е точно такава. Отворете я, разгледайте я в книжарницата и съм сигурна че веднага ще ви направят впечатление поне няколко страхотни идеи в оформлението на изданието, които няма да как пропуснете. Нали знаете приказката "Кажи ми какво четеш, за да ти кажа какъв си." Това важи с пълна сила тук. Тази книга е визитната картичка на литературния вкус на Гери Дечева и не мога да не се радвам като читател, когато открия толкова много допирни точки с автора. 

Но да се върнем към Тори. Знаете ли иска ми се Тори да беше истинска и да ми беше приятелка, за да мога да я подкрепя в трудните моменти да й кажа, че не тя е лудата, а света. Да й каза, че има останало и добро в този зъл, подъл свят и че трябва да прочете "Пътят на кралете" на Сандерсън, той обяснява какво се случва, когато си с броня на бойното поле в разгара на битката и ти се допикае (или по-лошо).

Социалните и онлайн медиите ни предложиха възможност мнението и личната ни позиция да достигнат по-лесно до другите хора, интернет ни даде трибуна каквото не сме и си мислили, че ще получим някога. Но лесния достъп сякаш накара хората да спрат да мислят, колкото по-лесен е пътя, колкото по-малка тежест има наградата. 

Забравихме, че от другата страна на екрана стоят хора като нас и се борят със същите трудности пак като нас. Конфронтацията стана лесна и дори за предпочитане, превърна се в израз на гражданска позиция. Хората загубиха мярка и до един се превърнаха в криворазбрани лидери и инфлуенсъри. 

 

Под повърхността на тази разказана с хумор история прозират дълбоки рани и ужасяващи истории. Такива от които ми настръхват косите. Гери Дечева изобличава толкова много проблеми, кой от кой по-страшен, че просто не знам откъде да започна. 

Монетаризацията на църквата и престъпността в различните слоеве на духовенството, педофилията, насилието, обезценяването на вярата,  , липсата на ценности, обезстойностяването на истински важните неща в живота ни, тормозът в социалните медии, тоталната липса на ангажираност и мисъл у хората като индивиди. Все теми, които болят ужасно и ядат същината на обществото ни, на човещината ни, на живота ни.

Гери пише с живи и ярки описани, които те карат да се чувстваш като част от историята, създава герои, които те ангажират. Малцина умеят да пишат за нещастието с хумор и топлина, но без да го омаловажават. Границата между добре балансираната емоционална история и пълния провал е много тънка. И Гери се е справила блестящо. 

Ето това прави хубавата литература с нас, подтиква ни да говорим за всички забранени, забравени, пренебрегвани и неудобни неща. Кара ни да се вгледаме в себе си и да потърсим начин да станем по-добри. Вярвам, че имаме нужда от такива книги - смели, дръзки, откровени и човечни, книги, които ни болят, но и могат да ни лекуват. 

"Пътник за един ден" - Джеймс Гудхенд (Ревю)

Заглавие: "Пътник за един ден"

Автор: Джеймс Гудхенд

Издателство: Бард

Превод: Дарина Фелонова

 

Брой страници: 448

Година: 2025

 

 

Тази книга дойде като изненада при мен. Много приятна изненада.

По принцип избягвам сюжети свързани с пътуване във времето, но трябва да призная, че Джеймс Гудхенд е създал много интересна концепция за времето в своята история. 

Главният герой, Алекс е деветнадесет годишен младеж, влюбен до лудост в приятелката си Холи, който е на път да влезе в университет. Но след един неочакван сблъсък свързан с жесток побой, животът му се обърква тотално. И като казвам това имам предвид буквално. На следващата сутрин се събужда в мръсна мизерна стая и постепенно осъзнава, че са минали 15 години от предишната нощ. Преди още да е успял да разнищи тази мистерия, нощта пада и на следващата сутрин отново се събужда на непознато място в различна година, още девет години по-късно. Алекс започва да прескача всеки ден в различен епизод от кашата, в която изглежда се е превърнал живота му.  Всеки следващ ден е премигване в различен ден от бъдещето, който му открехва истината за това, колко много хора е наранил и колко много пътища са се затворили зад гърба му. 

А чувството да живее този чужд съсипан живот без да има ни най-малка представа как се е стигнало до там е непоносимо. През цялата книга една нишка свързва всички епизоди - любовта му към Холи. Тя е човекът, който търси във всеки един свой ден и тя е мечтата, която се надява да осъществи, тя е това, заради което иска да поправи всички ужасни грешки, които е направил в неизживяното си минало. Тя е неговият лек. 

 

Алекс трябва да събере пъзела на разпиления си живот, да поеме отговорността за решенията, които все още няма представа, че е взел и да потърси начин да залепи счупените парчета. 

Но възможно ли е миналото и бъдещето да бъдат променени? 

Логиката в сюжета ляга върху теорията за котката на Шрьодингер. Докато човек не отвори кутията няма представа, дали котката вътре в жива или мъртва. Възможността за промяна не се крие в дребните детайли и в малките жестове.  

Джеймс Гудхенд  внушава идеята, че промяната не е просто дребно незначително събитие, което преобръща хода на история. Промяната е стремеж, човек да постъпи по различен начин, да се отклони от пътя на историята, да вървиш срещу насрещни вятър. Промяната е процес, който изисква отдаденост. А добрите решения водят до добри решения и обратното.

Имам няколко много интересни и приятни детайла в книгата.

Книгата си върви с вграден плейлист. Заглавието на всяка глава е име на песен, която може да си пуснете, докато четете. 

Пъзеловидната структура на книгата помага за надграждането на напрежението и очакването от развръзката. 

Концепцията за структуриране на времето, която използва   Джеймс Гудхенде много практична и идейна.

Всеки ден Алекс трябва да измисля някакви глупави оправдания пред хората в живота си, за да ги разпита кои са, откъде се познават и колко близки са.

От друга страна това дава на Джеймс Гудхенд възможност да отваря големи житейски теми и да размишлява посредство своите герои върху тях - за прошката и загубите, какво е да се чувстваш изгубен, да нямаш цел и посока, за изкуплението и порочния кръг, от който е страшно трудно да се откъснем, за лошите решения, за зависимостите, за демоните от миналото, за страха и самотата, за домашното насилие и домиращите партньори. Всичко това е вплетено много елегантно и ненатрапчиво в историята, но с пълната си огорчителна тежест. 

"Пътник за един ден" е книга, която ме изненада и определено бих ви препоръчала. 

"Ще Ви предпишем още една котка" - Шо Ишида (Ревю)

 

 Заглавие: "Ще Ви предпишем още една котка"

Автор: Шо Ишида

Издателство: Peppermill Books

Превод: Гергана Дечева

 

Брой страници: 224

Година: 2025

 

 

"Ще Ви предпишем още една котка" е топла история за обичта, за мъдростта на малкия жест, за ежедневните проблеми, които на пръв поглед са незначителни, но имат способността в даден момент да се изсипват като цинами върху ни. В продължението на историята отното се срещаме с доктор Нике и неговите пациенти от клиниката за душевно здраве "Кокоро". Този път кръгът от пациенти е по-малък и тясно обвързан. С изключение на историята на Тацуя и Хаято, която също бива косвен свързана с другите, Шо Ишида е е стеснила обръча около семейството и близкия приятелски кръг на Томоя Кадживара, когото познаваме от първата книга. 

 

Томоя е свързващото звено между всички важни събитийни точки и в двете книги. Той работи в приюта за животни, който според доктор Нике им осигурява котки за предписване и който бе неведнъж посетен от различни пациенти на странния доктор. Томоя работи в личен и в професионален аспект и с ветеринарната клиника на д-р Суда, който също беше герой в една от финалните истории на първата книга, Томоя е брат на една от пациентките на клиниката на доктор Нике, а в последствие сам се превръща в един от пациентите на странния доктор. В тази втора част Шо Ишида сглобява всички парчета и позволява на читателя да надникне зад кулисите в потайния живот на доктор Нике. 

 

Разбира се, типично по японски нищо не е директно разказано, но затова пък препратките и малките намеци разкриват липсващите парчета по много деликатен начин и насочват въображението на читателя към така търсените отговори. 

Всичко това отново е поднесено благодарение на няколко топли, човешки истории, които акцентират върху малките жестове и дребните ежедневни ритуали, които често са двигател на големите неща в живота. Докато Реона се опитва да намери мястото си в своето собствено семейство и да подреди сложните си взаимоотношения с майка си и брат си, нейната приятелка Мое търси път към сърцето на своя любим, уплашена, че ги грози раздяла, Мое е готова на всичко, дори да е в неин ущърб. А Томоя има чувството, че живее двойнствен живот, че предава всички, докато в действителност е сам, объркан и притеснен. 

 

И тук идва на помощ лечебната сила на котките на доктор Нике, които ще покажат на своите герои, че голямата промяна обикновено се крие в една малка крачка, която просто изглежда  страшна. 

Те ще ни припомнят, че не може човек вечно да задържа и капсулира притесненията си, че всичко, което влиза в нас трябва да бъде освободено по естествен начин, за да направи място на новото. Ще ни припомнят, че е напълно нормално да изпитваме объркани и противоречащи чувства към хората, които истински обичаме и които са важни за нас, защото нищо в този живот не е черно-бяло. Ще ни припомнят, че всички хора са различни и това, което е неприемливо за един и напълно естествено за друг и че понякога от нас не се иска нищо повече от това да приемем другия такъв, какъвто е. Ще ни припомнят, че животът следва неумолимият ход на времето и ние не можем нито да спрем, нито да променим хора на часовника. Но можем да използваме оставащото ни време по смислен и споделен начин. 

Обичам такива книги, които с малко умеят да ти кажат много - фини, практични и смислени. 

 

 

"Харолд и Мод" - Колин Хигинс (Ревю)

 

 

Заглавие: "Харолд и Мод"

Автор: Колин Хигинс

Издателство: Кръг

Превод: Владимир Германов

 

Брой страници: 152

Година: 2024

 

 

 

Гледала съм много пъти телевизионния театър със Стефан Данаилов и Леда Тасева. И го харесвам страшно много. Така че, когато от Кръг обявиха, че ще издадат "Харолд и Мод" я поръчах на момента, без да се замисля. А книгата, разбира се, е прекрасна. 

Харолд е младеж, който обича да инсценира самоубийството си, за да предизвика емоционална реакция у майка си - единственият му близък човек на този свят. Харолд няма приятели, а хобито му е да ходи на погребения и да се разхожда в гробищата - евтомобилни и човешки. Или с две думи - Харолд е особняк. Той е затворен, аутсайдер, самотник, който се опитва да открие смисъла на живота чрез смъртта. 

Докато не среща щурата Мод. Къде? Разбира се, на едно погребение, на което Мод за разлика от него отива, за да свие колата на свещеника. 

 

"Никога не съм разбирала тази мания по черното. Така де, никой не изпраща черни цветя, нали? Черните цветя са мъртви цветя, а кой би изпратил мъртви цветя на погребение? - Засмя се. - Какъв абсурд! - добави - Смъртта е само промяна. Всичко това е само промяна." 

 

Мод е щура и енергична старица, която има дух на шестнадесетгодишна и тяло на осемдесетгодишна жена. Тя е луда глава - непредвима, непостоянна, лесно пазалима и безразсъдна. Нейният дух е свободен, нищо не я задържа, нищо материално не може да й бъде котва. Тя живее на мига и за мига. Краде коли, простете "заема ги", а после като им свърши горивото просто ги зарязва, И измисля най-шантавите бели, които даже и скучаеща чийнеджърка не може да измисли. 

 

 "Какви собственици, Харолд? Ние не притежаваме нищо. Това е преходен свят. Идваме на земята без нищо и си тръгваме без нищо, така че "собственост" не звучи ли някак абсурдно?" 

 

Мод е е олицетворение на това, от което има нужда Харолд, а той е олицетворение на това, което очаква Мод. 

 

"Е, всеки живее в собствената си крепост - съгласи се Мод. - Но това не значи никога да не спускаш подвижния мост и да не ходиш на гости."

 

Двамата са живота и смъртта - неразривно свързани във вечен кръговрат. 

 

"Светът няма нужда от още стени. Всички трябва да излезем и да строим мостове!"

 

Не мога да съществуват един без друг и не могат никога да бъдат заедно. Как е възможно слънцето да настигне луната. Двете половини на един и същ свят, които се срещат за няколко кратки мига преди отново да се разделят. Обречени да се разминават  и срещат отново и отново, привлечени от противоположността на другия. 

Харолд и Мод е една от най-хубавите книги, които прочетох миналата година. Препоръчвам ви я от сърце. 

 

 

 

 

 

"Книга на сестрите" - Амели Нотомб (Ревю)

 

Заглавие: "Книга на сестрите"

Автор: Амели Нотомб

Издателство: Colibri

Превод: Светла Лекарска

 

Брой страници: 136

Година: 2025

 

Амели Нотомб за мен е явление в съвременната европейска, а и световна литература. Всяка нейна книга се отличава от останалите и като замисъл и като изпълнение, и като стил, и като емоционалност, и като форма - абсолютен хамелеон. И в същото време нейният почерк е безусловно разпознаваем. 

Всяка нейна книга ми носи истинско удоволствие. И "Книга на сестрите" не прави изключение. 

 

Това е история за изключването, самотата, изолацията, както и за подкрепата, безусловната любов, споделеността и приемствеността. Двете страни на една монета, които разкъсват главната героиня, съшиват я и я разкъсват отново, за да съберат отново парчетата и да ги излекуват.

 

Добре дошли в света на Тристан родена от безусловната любов между нейните родители -  Флоран и Нора, които обаче никога не я вклюват истински в своя свят. Тристан е плод на една ненадмината, ненаситна, хиперболизирана любов, който обаче е откъснат по задължение, а не защото е узрял достатъчно. В света на Нора и Флоран няма място за други хора, било то и тяхното собствено дете, толкова силна е любовта им, толкова пламенна и неукротима. На Тристан обаче и се налага да живее изолирана в този непристъпен свят. Свят, който по право й принадлежи и свят, който никога не отваря вратите си за нея. 

"На Тристан яслата много й хареса. Там никога не я оставяха сама. Нямаше моменти, в които вратата да се затваря за нея. Мили жени се грижеха да не й липсва нищо, говореха й. Имаше и други бебета, но те не я безпокояха. Разбира се, не всичко беше идеално, нямаше ги мама и татко. Но вкъщи също ги нямаше"

 Така Тристан израства самотна и нещастна, като постоянна пречка за щастието на родителите си, като проблем. Израства с чувството и задължението да направи пространство за своите родители, да ги отърве от нескопосаното си присъствие, да не ги затормозява и натоварва. Защото тя е това - излишен товар. Тристан се научава да мълчи, затваря се в себе си и преборва стоически всеки ден, който дави и малкото слънчева светлина в самота и униние. 

 

Докато не се ражда Летисия - нейната сестра. И Тристан най-после може да сподели задушаваните досега чувства на обич и привързаност. 

"Две души се откриха и отекнаха една в друга. Две планети застанаха така съвършено в една линия, че породиха доловима само за двете момиченца музика, която никога нямаше да заглъхне. Този полузвуков, полусветлинен феномен се заблъска от едната в другата шейсет пъти в минута и от векове"

Тя е толкова всеотдайна, толкова безкрайно любяща към своята сестра, че Летисия никога няма да изпита дори и капчица от самотата на Тристан. 

"Летисия се роди в тази пълнота, докато Тристан я откри на четири и половина години. Летисия никога не разбра какво значи сърцето ти да е гладно, а Тристан никога не можа да забрави това. Едновременно с любовта им се появи един контраст - Летисия нямаше никога да познае страха да не бъде обичана, а Тристан щеше да го изпитва винаги."

Нотомб е от малцината писатели, които умеят да пишат кратко и с малко думи да разкажат голяма история. Но всяка нейна дума реже като нож, безмилостно истинска. 

Тя знае как да ти бръкне в мозъка и да те накара да си задаваш въпроси. "Книга на сестрите" е от онези книги, които неминуемо те карат да се замислиш над собственото си поведение като родител и какво би могъл да промениш, докато все още има време. Наред с всичко това, тя отваря и болезнени теми като анорексията, смъртта и травмите от детството. 

Заслужава си да я прочетете.

"Ще Ви предпишем котка" - Шо Ишида (Ревю)

 

Заглавие: "Ще Ви предпишем котка"

Автор: Шо Ишида

Издателство: Peppermill Books

Превод: Деница Райкова

 

Брой страници: 224

Година: 2023

Обичате ли котки? Аз да. Вече да. Преди не обичах. 

Може би затова ми е толкова лесно да се асоциирам с героите на Шо Ишида. 

Знам точно какво е усещането да ти връчат едно пухкаво коте, което те гледа с присвити очи и да ти кажат, че трябва да се грижиш за него. Объркващо е. Никога преди не съм харесвала котки. Сега вече не мога да изброя всички причини, поради които не ги харесвам, защото вече не вярвам в повечето от тях, а останалия малък процент, които са вярни, не им е мястото тук в това ревю.

Спомням си как пътувахме към вкъщи с Хенри. Тогава разбрах на какво мирише страха. 

Спомням си усещането, когато Хенри излезе от клетката за пренасяне и започна да оглежда новия си дом. Нашият дом, който за него беше напълно нов и чужд. Спомням си как говорихме с малката ни дъщеричка, да не му се нахвърля от ден едно, защото и без това е стресиран, да го оставим да свикне с обстановката. Спомням си как хъска от облегалката на дивана, защото ние, идиотите, му бяхме сложили нашийник със звънче, който го побъркваше. Спомням си как се криеше в най-далечния ъгъл на стаята, когато пуснахме телевизора. 

Спомням си и какво беше усещането, когато дойде да се погали за пръв път, когато замърка, когато се сгуши в краката ни в леглото. Тогава разбрах, че човек наистина никога не трябва да казва "никога". 

Извинявайте за лирическото отклонение, но просто не знам как по друг начин да подкрепя думите си, че знам, как се чувстват героите на Шо Ишида. 

И това е една от причините да харесам толкова много тази книга.

 

 Пет различни истории, всяка от които започва с един объркан човек, загубил пътя си, понякога без дори сам да осъзнава това и една котка, която го гледа предпазливо от клетката си за пренасяне. Една котка, която са му натрапили, извинете, "предписали".  Една котка, която този човек няма ни най-малка представа какво да прави. И която въпреки всичките му възражения, го изкушава с меката си козина и втренчения си питащ поглед. 

 

Това са истории за малките неща, ежедневните, които често пропускаме, като това да се чувстваш зле на работно си място - потиснат, постоянно унижаван, заклещен на едно посредствено работно място в голяма фирма, която ти предлага сигурност и възможност за развитие, но само на теория, в действителност единствено те задушава. А понякога е толкова трудно да намерим сила и смелост да захвърлим нещо градено, нещо готово и сигурно и да рискуваме всичко. В този момент идват котките на доктор Нике и сърдитата сестра Читосе, които ще ни припомнят по своя мъдър и кротък начин колко са важни малките неща - като балансът между личния и професионалния ни живот или колко много може да направи за другия една добра дума и колко често забравяме за нея. 

 

Лечебните котки на клиниката за душевно здраве "Кокоро" (което от японски означава "сърце") ще ни научат, колко важно е да умеем да слушаме активно другия, за да можем да общуваме истински с него. И колко е трудно да простим сами на себе си грешките, които сме допуснали. 

 

Обожавам такива истории с малки ежедневни послания, които обаче могат тотално да обърнат живота ви в положителна посока. Неща, които постоянно забравяме унесени в забързания ритъм на живота, дреболии, които се изгубват в постоянно нарастващите ни грижи. 

Обичам тази японска практична мъдрост, която не изпраща големи послания, а ни учи да приемаме същността си и да търсим начини как да подобрим себе си, за да изградим по-добри взаимоотношения със света, с хората и  най-вече със самите нас.