четвъртък, 29 август 2019 г.

"Освобождение" - Патрик Нес (Ревю)




Заглавие: "Освобождение"

Автор: Патрик Нес
Издателство: Студио Арт Лайн
Превод: Златка Миронова
Брой страници: 202
Година: 2018








Когато потъна във въображението на Патрик Нес, повече не мога да изляза. Винаги си купувам всяка негова нова книга в деня, в който я докарат в книжарницата. И си я пазя. За черни дни.  Неговите книги винаги са в графата "за черни дни". В такива моменти, когато главата и сърцето ми са празни, най-трудно е да взема решение, какво ще чета. Ако книгите са моето лекарство, как се очаква да оздравея, без да чета...

Сега за пръв път след "Часът на чудовището" започвам книга на Нес, не защото съм в безизходица. Не стига това, но и след "Освобождение", продължих отново със "Спасението на Хенингтън". И потънах още по-дъбоко.
Всички куршуми са изстреляни.


Знаете ли, няма по-добър начин да разберете идеите на Патрик Нес от този да ги прочетете. Не с всички книги е така. Ситуациите, които той залага са многопластови и двустранни. Гледни точки няма да ви липсват. Патрик Нес обича да акцентира върху осъзнаването и признаването на истинските ни чувства. Ообича да се рови в най-дълбоките, най-срамните кътчета от човешката душа. Там където всеки крие своите малки тайни, от които се страхува или срамува. Всяка дума, всеки жест и лъжа биват грижливо прибрани там, където светът не би могъл да ги достигне. Никога. Това са онези мрачни истини, чието същесъвуване предпочитаме да игнорираме, които искаме да скрием.

Защо ли? Ами защото това ни прави по-добри хора. По-нещастни, но по-добри. 

Патрик Нес заравя по една такава тайна у всеки от своите герои и го тласка ред след ред, докато накрая не го притисне в ъгъла и не го накара да я признае. Да застане пред света и да признае всичко. Гол. Уязвим. Заложил всичко.


Адам е седемнадесетгоден младеж, който расте в пуританско градче, в още по-пуританското семейство на пастора, където Бог вижда всичко. Но Адам е спрял отдавна да се осланя на този Бог. Днес е денят, в който ще загуби част от себе си. Довечера е канен на парти, по случай изпращането на тази част. Но до довечера има цял един ден, в който и малкото останали стожери около него ще се срутят.


Адам вече е усетил тръпката на голямата любов, както и колко безмилостно може да наранява тя. Успял е и да излекува тази болка с нова любов. Успял ли е наистина?
В един ден всичко отива по дяволите. Всяко нещо, което би имало някакво значение в неговия най-обикновен живот се срутва с гръм и трясък в рамките на един ден. А вечерта му предстои срещата с момчето било някога голямата му любов. Или все още е?


И докато светът се разтваря под краката на Адам и се опитва да го погълне и завлече в Ада, в другия край на малкото скучно градче, от езерото излиза призрак, свързан с наскоро убитото момиче. Призракът се отправил към сърцето на града и помита всичко след себе си. Имат ли изобщо жителите на това малко схлупено градче шанс за спасение?


Патрик Нес има изумителния талант да достига с думите си до страховете, които глождят всички нас, поради едно или друго. И когато успява да го направи по толкова прекрасен и красноречив начин с толкова малко думи, просто нямам какво да добавя. Между тези две корици сред не много на брой страници се крие цялата объркана вселена на един тийнейджър. Неговите най-обикновени проблеми, които обаче могат да се превърнат в истински апокалипсис. И какво като са най-обикновени? Какво като се случват със стотици други тийнейджъри по света в този миг? Това решава ли нещата по някакъв начин? Помага ли ти да подредиш бъркотията в ума и сърцето си? Прави ли ги по-незначителни?



"И на кого му пукаше, че е обичал с любовта на петнадесет-шестнадесетгодишно момче? Нима от това тя ставаше по-малка? Двамата бяха по-големи от ония идиотчета Ромео и Жулиета! Защо всеки, излязъл от тийнейджърството, автоматично започване да се отнася със снисхождение и пренебрежение към всяка любов, която изпитва човек през тези години? На кого му пука, че порастваме и надживяваме младежките си чувства? Нима от това те стават по-малко истинни, отколкото са били в дните на болка и еуфория, в които сме ги преживявали? Истината винаги съществува само днес и сега, дори когато си млад. Особено когато си млад."

Звучи някак блудкаво и омаложаващо, ако кажа, че това е един роман за съзряването. Но той е точно такъв. Това е моментът, в който спираш да бягаш от страховете си, изправяш глава, стискаш зъби и се освобождаваш от оковите на собствените си грижливо пазени тайни. Моментът, в който най-сетне си готов да посрещеш удара с вдигната глава. С ясното съзнание, че ще заболи много. и въпреки това не бягаш. Забиваш пети в пясъка и просто се затичваш към него. И както всеки роман на Патрик Нес, този също отправя своето послание към света и носи по една солидна раница кураж за всеки, който има нужда от него. 






"Деца от кръв и кости" - Томи Адейеми (Ревю)



Заглавие: "Деца от кръв и кости"
Автор: Томи Адейеми
Издателство: Егмонт
Превод: Надя Златкова
Брой страници: 528
Година: 2018


Колко прекрасни думи прочетох за тази книга и колко пъти я подминавах. Все ми се струваше прекалено сериозна за YA и прекалено лежерна за сериозна литература. А когато не съм сигурна как да класифицирам нещо в ума си, ми е трудно да го синхронизирам с онова вътрешно усещане, което ме тегли към опреледелена книга в определен момент. И макар и да се нареди отдавна на един от рафтовете с непрочетени книги у дома, "Деца от кръв и кости" като че ли никога не влезе в техните редици.
Затова просто я започнах. Насила. Защото поне трябваше да й дам шанс. Не е нейна вината, че аз съм сбъркана и не ме слуша главата.

В крайна сметка останах не просто изненадата, а зашеметена. Преди да се усетя разгръщах стграниците на тази история ненаситно и жадно. Но фактът, че е увлекателно написана е най-незначителната от силните й страни.


Томи Адейеми избира да разкаже тази история по един изключително емоционален начин. И за да бъде шамарът още по-жесток, тя вплита и част от нигерийското си наследство в нея. Тежестта на митологията и вярванията на местното население помагат на Томи Адейеми да създаде своите образи кръв и кости.


Зели Адебола е момиче на прага между детството и зрелостта, което все още помни как е изглеждала магията преди Нападението. Преди да види как майка й увисва на въжето. Преди магията да изчезне. Преди тя да се превърне в безпомощна ларва.
И макар Зели да не е от тези, които биха се примирили кротко със съдбата си, тя е с вързани ръце. Какво може да направи една безполезна ларва? Зели може и да умее да върти жезъла и да се защитава, но може ли да се изправи сама срещу цялата стража и войска на крал Саран? Може ли едновременно да се бие и да пази семейството си?
Безполезна. Отгледана да се страхува, да се подчинява. Тя е просто ларва. Както и всеки друг божник, най-презрените твари в земите на Ориша.


Но съдбата има други планове за Зели. Съществуват три артефактка, с помощта на които магията може да се върне в Ориша и божниците да получат шанса да се защитават отново, да бъдат пълноценни хора. И когато принцеса Амари, дъщерята на крал Саран, открадва един от тези артфекти афектирана от убийството на най-добрата си приятелка, всичко изведнъж се преобръща. Начело на кралската гвардия, която преследва крадлата, застава нейният брат Инан. И неговата нерешителност създава най-голяма каша, която можете да си представите. Един цял град е унищожен - изгорен до основи, а жителите му изклани като прасета.  Амари, Зели и брат й Тзеин се оказват бегълци. А самият Инан затъва още по-дълбоко в противоречивите чувства, които объкват главата му от момента, в който за пръв път усети аромата на Зели.



"Имаш дълг, но имаш и сърце. Да избереш едното, значи другото да пострада."

Тази книга притежава всички опорни точки и качества на един съвременен фентъзи YA роман. Но тя отива и много отвъд жанра си. Има нещо много специфично в начинът, по който Томи Адейеми разказва. Можете да усетите емоциите й през страниците, да почувствате колко дълбоко слиза болката й. И сякаш въпреки тези чувства в себе си, тя самата успява да изплува над ужаса и да балансира добре историята си, да внесе в нея нужната доза смях и надежда.


Просто няма начин тази история да не достигне до своите читатели. Тя е като флаг, като бойно знаме, което ни обединява, което ни тласка напред и в същото време ни кара да се върнем назад, да си спомним. Кара ни да осъзнаем, че ако премахнем всички фентъзи елементи от тази история, в нея ще открием едно много остро зрънце истина, достатъчно, за да ни припомни, че можем да бъдем по-добри. Защото дори и Ориша да е измислена страна, а Зели просто героиня от книга, не едно и две деца са били жертва на насилие, загубили са семействата си, живота си... просто защото са ларви за своите насилници.


Томи Адейеми иска да върне магията в ръцете на тези деца, защото магията не може да излекува болката им, не може да им върне загубеното, но може най-накрая да им даде нещо така бленувано - сигурност и правото да живеят. 





"Татуировчикът на Аушвиц" - Хедър Морис (Ревю)



Заглавие: "Татуировчикът на Аушвиц"
Автор: Хедър Морис
Издателство: Рива
Превод: Маргарита Дограмаджян
Брой страници: 244
Година: 2019


Оказа се, че да пиша за "Татуировчикът на Аушвиц" е много по-трудно, отколкото очаквах. Натрупала съм вече пет чернови, които не улавят и на йота емоциите, които тази книга буди в мен. Да не споменавам, че няма и една довършена чернова, защото още в началото, когато подмина увода и пристъпя към същиснакта част, изглежда блокирам тотално.
И сега драсканиците ми са на път да отидат по дяволите....Продължавам да се блъскам в стена на края на задънена улица.


Това е историята на Лали - словак, еврейн, концлагерист. Или по-точно историята на Лали и Гита, защото както и да го погледна това е една любовна история, нищо, че в нея се говори повече за смъртта, страха и ужаса, отколкото за любовта.


Животът на Лали в един от лагерите на Аушвиц започва като този на всеки друг затворник - в общите бараки, с мизерна дажба, къртовски труд и в потресаващи условия за живот. Оцеляване на прага на смъртта. Но за разлика от мнозина, Лали е добре образован, притежава отлично чувство за време и такт. Лали знае кога може да си позволи да отговори и кога не. И едно наистина безценно нещо - Лали все още притежава своята човечност.


"Който спасява един, спасява целия свят."


Тази човещита събира и обединява хората около него. Тази човещина спасява живота му, когато другарите му от цялата барака го пазят и отделят от и без това оскъдните си залъци, за да му помогнат да оздравее. Тази човещина го запознава с татуировчикът на Аушвиц. И го превръща в негов чирак.
Когато известно време след това Лали сам заема позицията на татуировчик на Аушвиц, нещата коренно се променят. Той вече не е подчинен на капото, нито на управата на лагера.С този пост Лали се превръща в част от Политическия отдел на СС.


Ако попиташ германците, да бъдеш татуировчикът е чест, каквато никой еврей не заслужава. Ако попиташ лагеристите, да бъдеш татуировчикът е предателство, каквото никой не иска да извърши.
И все пак някой трябва да върши тази работа. Ако не е Лали, ще е друг. А в лагерите на смъртта правиш, каквото е необходимо, за да оцелееш. Всичко в името на живота, каквото и да ти коства това. Докато не се предаваш, имаш шанс, имаш път и надежда.


Лали се превръща в кръвоносен съд за лагера до степен, в която в кръвообращението са включени както лагеристи, платени работници, капо, надзиратели, дори някои по-висши офицери. Когато не татуира номера върху ръцете на новопристигналите, Лали снабдява целия лагер с желаните стоки. Така младият мъж се запознава за пръв път с Гита -  татуирайки ръката й. И така се превръща в дилърът на лагера, благодарение на приятелките на Гита.


Любовта между двамата лагеристи е дълбока и отчаяна, каквато може да се роди само в условията на безусловно страдание, на абсолютна безнадеждност. Тази любов цъфти и цъфти все по-силна с всеки изминал ден, напук на целия лагер, на всички нацисти, напук на смъртта, страха и ужаса, които пълзят в сърцата им всеки миг.


Едничкото красиво нещо в тази история е човещината, всичко останало е мрак, насилие, унижения, потисничество, смърт и бруталност. Вярвам, че затова и Хедър Морис е избрала да разкаже историята на Лали и Гита именно толкова дистанцирано. (Затова има и още една причина, но нея ще я разберете в края на книгата.)


Многизна обвиниха авторката, че е написата тази истприя сухо, скучно и бездарно. Но аз симпатизирам на този телеграфен стил, който Хедър Морис е избрала. Не е лесно да разказжете такава история, да вложите душата и сърцето си в тях и все пак да се съхраните. Невъзможно е да останете безучастни. Но написани така думите, създават сякаш една тънка предпазна стена, която поне малко успява да ви опази от урагана, който безмилостно вилне отвъд нея.


Това е една от онези смазващи истории, които изцеждат от теб и последната капчица живец. Притискат те в миризливата помия, припомняйки ти, че също толкова лесно утре ти самият можеш да си на мястото на Лали или Гита, затворен зад бодливата тел, по която тече ток. Да живееш в ежедневен ужас, дали няма да се превърнеш в следващото опитно заейче за експериментите на лагерния доктор. Дали няма да умреш от глад? Дали няма просто да паднеш на земята от изтощение без да си способен повече да с изправиш? Дали няма да се пречупиш и да намериш начин сам да сложиш край на този ад? Дали няма просто така да те убият за развлечение? Дали...


Но тази история ме изненада. Изненадаа ме особено в края си. И това като че ли я направи още по-горчива. И заби бодливите й тръни още по-дълбоко в сърцето ми, до степен, в която ако си позволя да ги изтръгна, ще умра от кръвозагуба.
А това, което истински смразява кръвта ми, докато чета е знанието, че историята на Гира и Лали е истинска. Нито една книга за концентрационните лагери не е лека за четене, но като си с ясното съзнание, че това, което четеш не е художествена измислица а биографична история, тежестта заплашва да те смаже.


Знам, че може би и вие като мен страните малко от книги, които се появяват в интернет пространството на всеки втори клик, но не забравяйте, че понякога има причина за това. И че докато не опитате сами, няма да разберете, коя от двете истини важи за вас. Така че дори и да ви е писнало да гледате мнения и коментари за "Татуировчикът на Аушвиц", вземете и я прочетете. В нея ще откриете още много неща под повърхността на историята за лагерите на смъртта. Тази книга ми даде една друга гледна точка, за която не бях помисляла преди. Често в такива книги ще срещнете думите "Направих каквото трябва, за да оцелея", но това обикновено означава или действия породени от крайно унизителните и мизерни условия, в които лагеристите са били принуждавани да живеят, или персонификация на злото у хора, които до вчера са били мачкани и душевно изтребвани, а днес получават мъничко власт, която ги превръща в чудовища. От страх, да не попаднат отново от другата страна на камшика.


Но тази история ми показа един образ, който не бях срещала преди. Образът на Лали, който изпитва ежедневна вина, заради това, че наранява собствените си хора. Който ежедневно изпитва страх, дали няма да го заплюят в лицето. Но въпреки всичко той татуира ръцете на еврейте и циганите доброволно. Има избор. Може и да не бъде татуировчикът на Аущшвиц, но въпреки това избира да е.  Дали биха могли да му простят това, което върши, за да оцелее? Дали би могъл да си прости сам? И какво му коства този избор... на него, на Гита, на красивата Силка, на всяка една от тези нещастни души, изгнили там?


Знаете ли, има някои книги, които просто няма нужда да бъдат написани красиво. Защото са истина. А Историята е жестока и безскрупулна. Тя не използва красив език, а кръв и власт, за да разкаже паметта си. 


 Надявам се, да видим на български и книгата за Силка, за която като си помисля дори, ме побиват тръпки. И въпреки това или точно заради това, се надявам.