"Проектът Аве Мария" - Анди Уеър (Ревю)

 

 

Заглавие: "Проектът Аве Мария"

Автор: Анди Уеър

Издателство: Бард

Превод: Иван Иванов

 

Брой страници: 512

Година: 2026

Не съм прочела и една лоша дума за "Проектът "Аве Мария" и смея да кажа, че има защо. 

Анди Уеър предлага на читателя научнофантастична статична история, която на всичкото отгоре и се развива и в затвореното пространство на космически кораб. На пръв поглед в това изречение виждам основно подводни камъни.

Но ето я изненадата. Анди Уеър е превърнал всеки един от тези подводни камъни в диаманти. 

Райланд Грейс се събужда в космически кораб без никакви спомени и установява, че единствените други хора на кораба с него са мъртви. Това веднага кара читателя да си представи безкрайните пасажи с размишления и вътрешна драма на главния, извинете, на единственият герой. Което не е лошо, но определено би изместило фокуса от историята страшно много. А редуването на сложни научнофантастични измислени технологии и съвсем реални научни теории с подобен драматизъм е дори още по-непривлекателна картина. Започвам да си представям как суха теория и самосъжаление блика от страниците на тази меланхолична история за един самотен човек в космоса, който е обречен на забвение и вероятна смърт. 

Какво откривам вместо това?

 

"Проектът Аве Мария" е отлична научна фантастика! Историята е добре балансирана. Започваме от нулата заедно с главния герой. Райланд Грейс не помни нищо , а ние не знаем още нищо. Опознаваме заедно кораба, спътниците му, мисията. Тогава Анди Уеър започва малко по малко да връща спомените на Грейс и да ни запознава с предисторията, за да стигнем заедно до знанието как се е озовал сам на този космически кораб с двама мъртви спътници и каква е мисията му, защо не помни нищо. ЗАедно извървяваме този път, заето се борим и за оцеляването на земята. Заедно минаваме през всичко, през миналото и настоящето, през трудностите и загубите, търсим утеха един в друг и се напрягаме сякаш в наши ръце е ключът към спасението на човечеството. 

Брилянтна книга. Няма по-точна дума за нея. Не я подминавайте. Без значение, дали обичате научна фантастика или не.

"Пътник за един ден" - Джеймс Гудхенд (Ревю)

Заглавие: "Пътник за един ден"

Автор: Джеймс Гудхенд

Издателство: Бард

Превод: Дарина Фелонова

 

Брой страници: 448

Година: 2025

 

 

Тази книга дойде като изненада при мен. Много приятна изненада.

По принцип избягвам сюжети свързани с пътуване във времето, но трябва да призная, че Джеймс Гудхенд е създал много интересна концепция за времето в своята история. 

Главният герой, Алекс е деветнадесет годишен младеж, влюбен до лудост в приятелката си Холи, който е на път да влезе в университет. Но след един неочакван сблъсък свързан с жесток побой, животът му се обърква тотално. И като казвам това имам предвид буквално. На следващата сутрин се събужда в мръсна мизерна стая и постепенно осъзнава, че са минали 15 години от предишната нощ. Преди още да е успял да разнищи тази мистерия, нощта пада и на следващата сутрин отново се събужда на непознато място в различна година, още девет години по-късно. Алекс започва да прескача всеки ден в различен епизод от кашата, в която изглежда се е превърнал живота му.  Всеки следващ ден е премигване в различен ден от бъдещето, който му открехва истината за това, колко много хора е наранил и колко много пътища са се затворили зад гърба му. 

А чувството да живее този чужд съсипан живот без да има ни най-малка представа как се е стигнало до там е непоносимо. През цялата книга една нишка свързва всички епизоди - любовта му към Холи. Тя е човекът, който търси във всеки един свой ден и тя е мечтата, която се надява да осъществи, тя е това, заради което иска да поправи всички ужасни грешки, които е направил в неизживяното си минало. Тя е неговият лек. 

 

Алекс трябва да събере пъзела на разпиления си живот, да поеме отговорността за решенията, които все още няма представа, че е взел и да потърси начин да залепи счупените парчета. 

Но възможно ли е миналото и бъдещето да бъдат променени? 

Логиката в сюжета ляга върху теорията за котката на Шрьодингер. Докато човек не отвори кутията няма представа, дали котката вътре в жива или мъртва. Възможността за промяна не се крие в дребните детайли и в малките жестове.  

Джеймс Гудхенд  внушава идеята, че промяната не е просто дребно незначително събитие, което преобръща хода на история. Промяната е стремеж, човек да постъпи по различен начин, да се отклони от пътя на историята, да вървиш срещу насрещни вятър. Промяната е процес, който изисква отдаденост. А добрите решения водят до добри решения и обратното.

Имам няколко много интересни и приятни детайла в книгата.

Книгата си върви с вграден плейлист. Заглавието на всяка глава е име на песен, която може да си пуснете, докато четете. 

Пъзеловидната структура на книгата помага за надграждането на напрежението и очакването от развръзката. 

Концепцията за структуриране на времето, която използва   Джеймс Гудхенде много практична и идейна.

Всеки ден Алекс трябва да измисля някакви глупави оправдания пред хората в живота си, за да ги разпита кои са, откъде се познават и колко близки са.

От друга страна това дава на Джеймс Гудхенд възможност да отваря големи житейски теми и да размишлява посредство своите герои върху тях - за прошката и загубите, какво е да се чувстваш изгубен, да нямаш цел и посока, за изкуплението и порочния кръг, от който е страшно трудно да се откъснем, за лошите решения, за зависимостите, за демоните от миналото, за страха и самотата, за домашното насилие и домиращите партньори. Всичко това е вплетено много елегантно и ненатрапчиво в историята, но с пълната си огорчителна тежест. 

"Пътник за един ден" е книга, която ме изненада и определено бих ви препоръчала. 

"Алхимия на тайните" - Стефани Гарбър (Ревю)

 

Заглавие: "Алхимия на тайните"

Автор: Стефани Гарбър

Издателство: Бард

Превод: Катя Перчинкова

 

Брой страници: 336

Година: 2026

 

 

Чудех се, дали ако сега за пръв път се срещам с историите на Стефани Гарбър щях толкова силно да обикна световете, които създава. Дали щях да чета така прехласнато, както преди почти десет години четох "Каравал"?

Алхимия на тайните ми даде този отговор.  В един преситен на роментъзи свят,  все още има завладяващи фентъзи истории със страхотно изградена, изпълнена с напрежение любовна нишка, която те кара да разгръщаш страница след страница, трескаво предавайки се на чара на главните герои. 

Стефани Гарбър отново скача в дълбокото на това, което прави най-добре - да преплита опасност и магия в оспорвана надпревара с времето. Но този път игралната дъска не е мистериозният и пълен с магия Каравал, а Лос Анджелис - град на ангели, звезди и мечти. 

 Холанд Сейнт Джеймс, главната героиня на нашата история, разбира се, още с първите страници се забърква в неприятности. Силно приключенската й натура и увлечението й към различните градски легенди подтикват Холанд да се свърже с Мъжа с часовника, който й казва, че има един ден да открие Алхимичното сърце или ще умре. 

Оттук, всъщност още от първата страница бих казала, историята носи до голяма степен духа на Индиана Джоунс и последния кръстоносен поход (в частност), само че вместо красиви жени, около Холанд се навъртат банда мистериозни мъже, кой от кой по-привлекателен, по-притегателен и по-опасен. Типично в своя стил, Гарбър успява до края да запази интригата около личността на Адам, Мейсън и Гейб, оставяйки читателя също като Холанд да се лута в тъмното, без да знае на кого може в действителност да се довери.

 

Историята на Холанд е трескав лов на съкровища, надпревара с часовника, надпревара със смъртта. А Лос Анджелис никога не е изглеждал по-магичен, мистериозен и привлекателен. Стефани Гарбър успява да отведе читателя отвъд бляскавия живот на Холивуд и да превърне този пълен с илюзии и разбити мечти град в пиршество за читателя. 

Под повърхността на тази вълшебна атмосфера Стефани Гарбър отваря една от неизменните теми в своите книги - доверието. Макар че на моменти главната героиня Холанд ми се струваше малко наивна, премисляйки сега сюжета си давам сметка, че това е бил желан ефект, поради няколко причини. Първо, за да може да избродира тази притегателна нишка между нея и останалите главни герои. Второ, за да може да придаде на историята нужната лекота, която да балансира напрегнатия сюжет. Трето, за да ми докаже в края точно обратното и да акцентира върху това, че човек трябва преди всичко и най-вече да има доверие в себе си. 

"Алхимия на тайните" е прекрасно балансирана между динамиката на действието, магията на светоизграждането и напрежението и привличането между главните герои, без да престъпва границата между желание и лъст. Много елегантна и омайваща, както всички нейни книги. 

"Спектакъл" - Стефани Гарбър (Ревю)

 

 Заглавие: "Спектакъл"

Автор: Стефани Гарбър

Издателство: Бард

Превод: Яна Радостинова

 

Брой страници: 224

Година: 2024

 

(Ако не сте чели основната трилогия ви препоръчвам да прескочите този текст.)

Тази книжка е същинско бижу. Написана с присъщата за "Каравал" красота, елегантности и щипка опасност, тя ни връща отново във Валеда в навечерието на Големият празник (не особено оригинално име за празник в страна пълна с вълшебства). 

Императрица Скарлет е обзета от трескава подготовка за голямото тържество. Нови и все по-пищни украси се появяват с всеки изминал ден в двореца и из цяла Валенда. Навън вали сняг за пръв път от незапомнени времена, а дворът е осеян с красиви ледени скулптури, които те карат да се чувстваш като в приказка. А Донатела както обикновено си търси белята. Цяла Валенда е украсена, всички са притаили дъх в очакване на празненството и най-вече на подаръците. Тела обаче още не е измислила какво да подари на Легендата. А и Легендата хич не изглежда заинтересован от предстоящия празник, нито изглежда има намерение или желание да го прекара с нея. Изобщо положението е критично. Затова Тела прави това, което умее най-добре, забърква се в неприятности. Но ще дойде ли някой да я спаси? Принцът на бял кон? Или поне някой висок, тъмен, опасен тип с цилиндър?

Хич не харесвам това описание, но Легендата обича да стои в сянка и да дърпа конците на своите актьори. Мистерията и тъмнината му отиват. 

Отвъд магията, отвъд вълшебствата на Валенда, които могат да ви накарат да мечтаете за захарни изкушения и пищни представления, Стефани Гарбър акцентира върху една много важна тема. Стереотипите във взаимоотношенията ни с любимите ни хора и как правилата и приетите норми могат да затворят пътища, вместо да ги разчистят. Защото в крайна сметка любовта не е бисквита, която да опечеш по точна рецепта. Любовта и отношенията между хората опират до доверие, сигурност и отдаденост. Няма универсална формула. Не можеш просто да сложиш нужните отметки в наръчника и да си кажеш "Да, обича ме." Да обичаш някого, означава да му вярваш, да вярваш в него. А това означава на първо място да вярваш в себе си. 

Харесва ми посланието на Стефани Гарбър и как то е поднесено - с финес, пищна магия, щипка опасност и лека пикантна тръпка, която само изостря апетита на читателя, пробуждайки копнеж, а не лъст. 

А изданието е страшно красиво. Илюстрациите вътре са разкошни. Обожавам панелите във въображението на Тела, когато си представя изчервена как Легендата ще дойде да я спаси, харесвам как е уловена уязвимостта й, нежността и силата й, приключенския й дух. Тази новела е истинска наслада за читателската ми душа.

  

"Холи" - Стивън Кинг (Ревю)

 

Заглавие: "Холи"

Автор: Стивън Кинг

Издателство: Бард

Превод: Катя Перчинкова

 

Брой страници: 464

Година: 2023

 

 

Само Кинг може да напише книга, в която ти представя злодея още в първата глава, не се свени да ти разкаже и как точно похищава жертвите си и какво се случва с тях. "Защо" е въпрос, на който не е нужно да дава директен отговор - ако сте чели няколко негови книги, вече знаете. Изобщо няма никакъв проблем с това да ти поднесе още в началото цялата информация, която всички останали писатели ревностно крият до края, за да направят добър туист в момента на кулминацията. И след това същият този човек  има наглостта да държи интереса ти до края на историята без никакъв проблем. Отгръщаш страница след страница, сближаваш се с героите му, възхищаваш им се, дори и на злодеите, защото са пълни изроди и няма как да не оцениш педантичността и отдадеността, с която извършват злодеянията си. 

Но да се върнем в началото, защото аз, за разлика от Кинг, не мога да си правя какво искам. 

 

Познавам и обичам образа на Холи от предишни книги на Кинг - трилогията за Бил Ходжис, "Другият" и сборника "Ако има кръв". Очевидно и Кинг е привързан към тази своя героиня, защото продължава да го развива и пише историята й. 

Действието на настоящата книга се развива в разгара на Ковид и политическите трусове в Америка след изборите на Тръмп през 2021 година. 

И двете теми са актуално и осезаемо застъпени в повествованието. Въпреки че моите собствени политически възгледи напълно съвпадат с тези на Кинг по темата за Тръмп, трябва да призная, че ми дойде малко в повече плюенето по него. От една страна разбирам и се вижда кристално ясно, че му е болна тема, от друга страна отгръщам тази книга заради Холи, а не заради Тръмп. Накрая изпитах лека досада и дори раздразнение от постоянните политически отклонения в сюжета. 

 

Ковид темата също беше много сериозен фактор в разследването на Холи. Особено след като още в първите страници става ясно, че Шарлот, майка й, умира именно от ковид и поради отказа й да се ваксинира. И тук възгледите на Кинг по темата прозират ясно и категорично. Епидемията присъства във всеки ход от разследването на Холи, тя е като жив, дишащ персонаж, който постоянно я дебне зад ъгъла. А диалозите илюстрират прекрасно това, което всички ние преживяхме, без значение на коя страна сте били по отношение на възгледите си по темата. Тук трябва да призная, въпреки че мнението на автора по темата е ясно различимо, се е постарал да вложи достатъчно убедителност и в двете гледни точки. 

Книгата започва с погребението на Шарлот в Zoom. Отношенията на Холи с майка й винаги са били сложни. Шарлот е себична майка орлица, която иска и има нужда да контролира всеки аспект от живота на дъщеря си, за да осмисли своя собствен. Тя винаги е била готова на всичко, за да върже Холи за полата си - манипулации, лъжи, емоционален тормоз и репресия. Много добре е представен емоционалния конфликт и психичното разстройство, които този тип поведение причиняват. От една страна е обсебващата, токсична връзка с майка й, която не може да бъде прекъсната просто така, както и  всички споделени и несподелени чувства, които протичат по тази линия. От друга страна е извоюваната с много труд психическа и емоционална свобода на Холи и всичко, което това й е коствало и продължава да й коства - трудности в комуникацията, проблеми с доверието и един друг куп комплекси и вредни навици, с които трябва да се бори.

Трудно е да опиша Холи с две думи, тя е цяло съзвездие от характеристики. Толкова е шантава, толкова е земна, силна и уязвима, объркана и целеустремена. Всеки от нас крие по една Холи в себе си. . 

Но ако все пак трябваше да го направя, бих избрала този цитат:

"На вратата на залата за боулинг има две табели. На едната пише
ОТВОРЕНО. На другата пише АКО НЯМАШ МАСКА, НЯМА
ПРОБЛЕМ! Холи си слага маската и влиза."

Опасявам се обаче, че за да усетите всички нюанси на това иначе простичко изречение, трябва вече  да познавате Холи. 

Холи е човек на принципите, тя обича правилата, те внасят ред и смисъл в живота й. Понякога тази нейна черта граничи с мания, но благодарение на този ред, тя продължава да се движи напред в живота и да се развива, да преодолява препятствията и да помага и на останалите хора.  

 

Но да се върнем към настоящата книга.

Броени часове след погребението на майка й, Холи получава нов случай. А фокусът, който й осигурява работата й, е може би най-полезното нещо в за нея в момента, така че след кратко колебание предвид тоталната ковид стагнация, Холи се обажда на своя бъдещ потенциален клиент Пени Дал и приема случая, да открие какво се е случило с дъщеря й. 

Бони Дал е изчезнала оставяйки само колелото си и една крайно съмнителна бележка "Не издържам повече" просто ей така зарязани край пътя. А вродената любопитност, аналитичното й мислене и будният й ум методично ще я отведат към злодея в тази история. 

В историята срещаме добре познатите персонажи от предишните истории, както и редица нови герои. Особено любима ми стана старата поетеса, която влезе в живота на Барбара със своята заразителна жажда за живот и иронична усмивка.  

 

А определено специално внимание заслужава възрастната двойка Роди и Емилия Харис. Те са на пръв поглед двамата сладки, грижовни старци, които са все така влюбени един в друг, колкото и в първия ден от запознанството си. Да, може би са малко високомерни, но все пак и двамата имат академично образование и работят дълги години в тази сфера, така че им е простено, ако се смятат за малко по-умни от другите, нали? 

 

Но под повърхността на тази фасада, дълбоко в мазето (метафорично и буквално) на техния дом, на тяхната крепост, се крие страшна и прогнила тайна, която може да уплаши и втрещи всеки човек.

Дали Холи ще открие какво се е случило с Бони дал навреме? Дали ще успее да събере всички парченца от пъзела и да го подреди преди да е станало прекалено късно? Стивън Кинг е заплел страхотна криминална история, изпипана до последния детайл. 

"Били Съмърс" - Стивън Кинг (Ревю)

 

 

 

Заглавие: "Били Съмърс"

Автор: Стивън Кинг

Издателство: Бард

Превод: Катя Перчинкова

Брой страници:512

Година: 2021

 

И като съм влязла в Кинг серия. След "Колорадеца" минавам на "Били Съмърс", която също носи лек криминален нюанс. Даже хич не е лек. Направо си носи тежката мъгла на трилъра. Аз не съм човекът, който ще отсече, че това е "Добрият старт Кинг, който чакаме да видим след толкова години". По-скоро съм от феновете, които харесват безапелационно един от любимите си автори и се наслаждават на всяка негова книга. Без значение, дали ще акцентира върху паранормалната сюжетна линия или върху криминален сюжет. 

 

Кoй е Били Съмърс всъщност? Бивш снайперист, ветеран от войната, самотник, а понастоящем наемен убиец. Били е сред най-добрите в занаята, затова и може да си позволи лукса да си избира, кои поръчки да поеме и кои не. И го прави. Били убива само лоши хора. В това отношение Кинг е избрал да опрости доста нешата. Няма нюанси. Няма я тази модерна идея, която да поставя действията на хората в конфликт, защото никой не е само лош или само добър. Били убива лоши хора. Точка. Дори не говорим за хора, които правят лоши неща. Просто ги наричаме лоши хора. Край.  В историята се прокрадва идеята, че Били е виждал добри хора да правят лоши дела и обратното, но когато става въпрос за неговите жертви, този нюанс не съществува. Все пак не е лесно да направиш един наемен убиец симпатичен на широката публика. Кинг е избрал най-прекия път. 

Самият Били също е доста простичко устроен. Той си има принципи и ги следва. Това го поставя някъде на границата. Самият той е човек, който прави лоши неща, но е приел за себе си, че в действията му има правота и справедливост. Това не е достатъчно, за да оправдае професията си, нито да се приеме за добър човек, но стига, за да може да спи нощем и да продължи да живее със себе си. Такъв какъвто е. Образът му на наемен убиец от друга страна е много интересен. Пред своите клинети, той е Били тъпакът, който играе много умело. Докато в действителност Били Съмърс е изключително умен и лоялен "служител". 

 

Историята, която Кинг разказва, трябва да е последният удар в кариерата му, онзи, който не е мислил да приема. Аха, да се окаже и изпада от нищото тази "последна" поръчка, която е толкова добре платена, че ще му обезпечи живота завинаги, ако, разбира се, харчи разумно и не се набива на очи. Какво повече може да иска? Освен, че е супер клиширано и той го осъзнава. Освен това работата намирисва. И въпреки че се е зарекъл да не поема подобен род поръчки, които му се струват гнили, парите са толкова добри, че той решава да направи въпросния последен удар. Тук започва всъщност най-приятната част от романа. 

Преди да изстреля този последен куршум, Били трябва да се внедри в мястото на бъдещото престъпление и да се слее с тълпата. Все още не е ясно, кога мишената му ще пристигне, затова той трябва да поддържа нисък профил и да стане част от малкото общество в квартала и офиса, без да се набива на очи и без да се сближава истински с никого. Тази част е свързана с метаморфозата на главния герой. За пръв път в живота си Били не успява да остане на страна от случващото се около него. Не успява да задържи на страна хората, които протягат ръка към него. Едновременно приятно и малко стряскащо е да проследи човек вътрешната борба, която в крайна сметка довежда и до финалните страници на историята. Именно тази промяна е малкото камъче, което в крайна сметка ще обърне каруцата. Но пък и не е лошо да се промени човек. Били никога не е бил лош, но и никога не си е позволявал изобщо да бъде нещо различно от умна машина, която много добре преценява всеки свой следващ ход.

Насладих се на "Били Съмърс", харесах го. Харесах героя, харесах и начина, по който се изви житейският му път. Също така ми напомни, че Бил Ходжис ме очаква. Съвсем скоро!

"По-късно" - Стивън Кинг (Ревю)

  Заглавие: "По-късно"

Автор: Стивън Кинг

Издава за България:  Бард

 

Брой страници: 2488

Година: 2021

 

Нова книга на Кинг у дома винаги е малък празник. Този път определено ще кажа, че българската корица ми харесва повече. Оригиналната корица ме подсеща за "Колорадеца", която не съм прочела още, защото си представях, че ще е нещо подобно на "По-късно" - криминална история с лек хорър привкус. Дали съм права, нямам идея. Няма и значение, и на нея ще й дойде ред. 

 

Да се върнем на "По-късно". Очакванията ми малко се разминаха с действителността. Историята на Джейми и неговата страховита способност да говори с мъртвите, навсякъде беше анонсирана като "новия роман на Кинг", но това определено не е роман. "По-късно" е новела. Може би това изказване ви звучи дребнаво. Но у мен думата "роман" оставя съвсем различно впечатление. Когато започнаха да излизат първите статии за "По-късно" си представях с комплексен сюжет, чиито обем и разклонения, ще попрехвърли с много или малко 300 страници. Когато пристигна у дома, си дадох сметка, че съм се настроила доста грешно. Разбира се, изпитах леко разочарование. След кратко мрънкане, зачетох първите страници и позволих на историята да ме погълне. После ми стана трудно да спра. Както винаги. Усещането, че Кинг разказва, бързо се стопява и оставя място и акустика за думите на Джейми. 

 

Джейми Конклин е необикновено момче, което се опитва да живее обикновен живот. В ранна детска възраст Джейми открива, че може да вижда и да говори с мъртвите. Способност, която изглежда едновременно абстрактно и стряскащо на неговите години. Срещата с мъртъвци е житейски опит, който трудно може да бъде асимилиран, смелен и осмислен, когато все още опипваш и изпитваш измеренията, границите на света с ума си, когато все още въображение и реалност се сливат в пъстрите игри на детското съзнание. 

 

Всичко това е нещо, което човек може да осмисли едва по-късно, в друг етап от живота си, когато въображението отстъпи място на реалността и светът започне да моделира личността. И после отново. По-късно пак, когато личността започне да моделира света около себе си с изборите, които прави.

 

Ще оставя тези нюанси на вашите собствени възприятия по-късно, когато седнете да прочетете книгата, те са истинското богатство на тази история. 

И ще се върна на макия Джейми. Как работи неговата способност? Той може да види и да разговаря с мъртвите за кратко време след тяхната смърт. Плътните и страшни привидения в началото, постепенно избледняват до прозрачно. А гласът им става все по-приглупен, докато не се изгуби сред звуците на живитие завинаги. Дали всеки от нас напуска земята така? Призраците на мъртвите са зловещи и страшни, но детската психика е по-гъвкава, отколкото си мислим. Джейми се е примирил и се е научил да живее с тази способност. без да привлича особено внимание. Докато един ден не среща призрак, който отказва да напусне. И всичко отива по дяволите.

 

"По-късно" не носи зловонния страх на "То", няма да ви накара да поглеждате зад вратата като влезете в стаята, нито да стискате малката си нужда цяла нощ от страх да не заварите банята цяла обляна в кръв. Но сред страниците й ще откриете един увлекателно написан разказ, който има да ви изненада с едно две неща под повърхността на свърхестесвения си сюжет. И както винаги ще ви накара по-късно да се запитате "дали наистина е възможно..."

"Финал" - Стефани Гарбър (Ревю)

Заглавие: "Финал"

Автор: Стефани Гарбър

Издателство: Бард

Превод: Цветана Генчева

Брой страници: 368

Година: 2020

Чакам го този финал от две години. Честно да ви кажа, бях загубила вяра, че Бард ще довършат поредицата. А това е тъжно поради ред причини. Стефани Гарбър плете магия като малцина други писатели. Нейният Каравал беше наистиина вълшебно, опасно и вълнуващо приключение. А българските корици са определено едни от най-красивите и започвайки от "Каравал" до "Финал" ставаха все по-красиви. Щеше да бъде наистина тъжно да си останат самички на рафта, без този червен разкош да ги завърши. Но с облекчение признавам, че излишно се притеснявах. Бард издадоха и последната книга, с която завършиха цикъла, при това го направиха с вкус и финес. Оформлението на корицата е изящно, елегантно и изпипано до последната купа. 

Не е особено лесно да напишеш ревю за последната част от поредица, без да изпуснеш някой и друг спойлър, така че ако не сте чели първите две книги, четете този текст на своя отговорност. Може и да спойлна нещо дребно. 

Къде заварваме двете сестри и двамата братя след края на "Легендата"?

Каравалът отдавна е свършил. Донатела вече знае коя е самоличността на Легендата, но не бих казала, че това я прави наистина победител в играта. Лъжите и игрите помежду им са твърде много и твърде оплетени, за да триумфира, който и да е от двамата. Орисиите са на свобода. Джулиан замина за една седмица по заръка на Легендата (впрочем така и не се разбра какво е правил, което беше една безсмислена неизвестна) и пет седмици по-късно още не се е върбал. Скарлет е решила, че няма да чака повече сянката на един мъж, който не може да й предложи бъдеще, и решава да си опита късмета със злополучния граф, чийто образ вече трета книга подред се използва като реактор на разни събития, без всъщност да сме го видели нито веднъж. 

А орисиите са на свобода. 

Тела вижда Легендата само в сънищата си, а той изглежда се старае да се държи на разстояние от нея и буквално, и метафорично. Но орисиите са готови да объркат плановете на всички.  Падналата звезда, орисията, който е създал останалите орисии заедно с една изключително силна магьосница, иска да си върне могъществото. А сега, освободен от тестето на съдбата, е на една крачка от постигането на своята цел. 

Впрочем за тази магьосница също нищо не разбрахме. Ако трябва да отчета някакви минуси, това биха били тези епизодични участия на иначе ключови за действието фигури, чиито образи обаче останаха просто като декор. Знам, че историята се фокусира около Легендата, Джулиан, Тела и Скарлет, но тази липса сега в третата книга се усеща по-осезаемо. Но това в известна степен беше очаквано. Няма как иначе, предвид колко тайни останаха неразкрити и предвид обема на последната книга.

Ако някой умее да си играе добре с чувствата на своите герои това определено е Стефани Гарбър. Тела и Легендата са като опъната струна, която заплашва всеки момент да се скъса или да удари като камшик сърцата им. Едно непремерено дръпване и всичко пропада. Една нестаена въздишка и играта приключва. Каравалът може и да е свършил, но танцът  продължава. Легендата се опитва да измами и съблазни своята любима, а Тела не бива да показва, че душата й припява под неговия съпровод. 

Обожавам факта, че Стефани Гарбър е успяла да запази магията от първите две книги, когато беше далеч по-лесно да застели сцената с вълшебства и чаровни измами, криейки ги зад декорите на Каравала. Сега Каравал няма, но магията е все още тук  - таи се в думите, наднича иззад откраднатите погледи, крие се в илюзии, разтваря се в аромата на любов и разбити сърца. Още по-великолепно е това, че Гарбър успява да пренесе тази магия в ума на читателя, правейки го ненатрапващ се гост на цялото това приключение. Усещането е като да си се промъкнал тайно на Каравала, без да се притесняваш, че ще бъдеш открит. 

Разкошен финал на една красива история, изпълнена с коварство, илюзии, красота и жестокост, жажда и плам, вълшебства и безпощадност. Много ще ми липсва това вълнение, преследването, откраднатите мигове, словесните битки и красивите илюзии. Имаше едно малко бобче-подсказка, което ме кара да се надявам, че може и да има някой и друг spin-off към Каравала, но да видим. :)

"Ако има кръв" - Стивън Кинг (Ревю)

Заглавие: "Ако има кръв"

Автор: Стивън Кинг

Издателство: Бард

Превод: Катя Перчинкова

Брой страници: 480

Година: 2020

Тематично в края на октомври чета Кинг. Но се усетих едва преди няколко дни (разбирайте преди три седмици, защото тoзи текст чака за редакция оттогава), когато фийда ми отвсякъде беше залят с Хелоуин плакати. Също така си дадох сметка и че чета книгите за Холи Гибни както се гледат филмите за Star Wars. Започнах с "Другият", който в хроноличната подредба  на събитията на свързани книги се пада 4-та, после продължих с 5-та "Ако има кръв", която е кръстена на една от новелите в сборника, която следва събитията от "Другият". А след това планирам за прочета и преходните три книги "Мистър Мерцедес", "Търси се" и "Край на дежурството" (все още не съм сигурна в какъв ред са, но като стигна до там, ще разберем). Така че както казах, като Star Wars - 4-5-1-2-3 :)

Докато сме на темата, ще започна с "Ако има кръв", трета и предпоследна подред новела в сборника. Малко повече от година след събитията от онази пещера в Тексас, когато Холи Гибни и детектив Ралф Андерсън се срещнаха "лице в лице" с Другия, доколкото това е удачен избор  на думи, в Питсбърг се случва една трагедия (взрив в училище), репортажа за която не спира да човърка Холи. Има нещо в репортера на канала, по който гледа новината, Чет Ондовски. Нещо, което не спира да ръчка Холи. Като сърбеж в мозъка, който може да те побърка. Наречете го усещане, предчувствие, нюх, опит или просто случайност, няма значение -  Холи е надушила нещо. И ще се зарови дълбоко в помийната яма, за да разнищи този случай. Защото колкото и да е опасно това, мис Гибни е съвестен, добър човек, който не може да си позволи да гледа как ужасни неща се случват на невинни хора и да бездейства. Тъй като Ралф присъства само косвено в тази новела и действието се завърта най-вече около Холи, съответно и има повече препратки към книгите за Бил Ходжис свързани с по-младите години на неговата помощница. За щастие Кинг е от онези здраво стъпили на земята писатели, които макар и приживе да са се превърнали в любимци на милиони читатели, не мислят, че читателят е длъжен да е чел всичките му книги и да е наясно и да помни всичко. Така че тук има достатъчно обяснения към действието от минали романи, за да се не се чувства човек изостанал. В същото време не е и прекалил като на практика преразкаже всичко. Намерил е един отличен баланс между това да държи читателя информиран и да оставя загатното това, за което сам би могъл да се досети. Оставя читателя да помисли и сам да направи изводите си. 

Този сборник ми наомня на "Четири  след полунощ" и на "Особени сезони". След всяка новела усещам различен послевкус в ума си и в същото време е като дежа ву, защото съм го усещала и преди. Малко писатели могат да се похвалят, че имената им са се превърнали в нарицателно. За мен "кингско" е вече нормална дума в речника ми. Използвам я за много неща и ако не я кажа тук ще бъде истинско кощунство. Защото тези новели са просто... ами кингски са, абсолютно кралски. Всяка от тях съдържа в основата си една много простичка идея, но когато насложиш отгоре личността на хората, около които се върти дейтствието, емоционалния заряд и обремеността на миналото им, изведнъж получаваш нещо необикновено, което накрая те оставя настръхнал. 

"Телефонът на господин Хариган" се заиграва с идеята, че можеш да се обадиш в отвърдното и че понякога има сили извън границите на нашата реалност, които са способни да протегнат мъртвешките си ръце и да преобърнат живота ни. 

"Животът на Чък" асоциирам с идеята от "Шоуто на Труман", тя е прекрасна метафора на идеята , че всеки човек е отделна вселена. Тук мисля е и моментът да спомена, че Кинг се чете с кориците. Неговите предговори, епилози или просто бележки към книгата са също толкова интересни колкото и същинския продукт. Така че, не ги пропускайте. В края на сборника споделя малко повече за това как са се родили идеите около създаването на тези новели. А тази за Чък може би е най-комплексната - от онези, които узряват с години и на части. Те са като пъзели, които след време сами се подреждат и създават нещо цялостно и допълващо се. 

Няма да издавам тайни, само ще оставя това забележително изпълнение на Кристофър Уокън ето тук. Сигурна съм, че като прочете "Животът на чък" ще разберете защо. 

А "Плъх", последната новела в сборника, е като разкраз на По или на Гьоте - класика, още с публикуването й. Напомня ми на Сезоните. Тя е съвременен преразказ на идеята за сделка с дявола. Но няма значение, колко дъвкана е тази тема, когато я разказва писател като Кинг, не ти пука, защото го прави умело и увлекателно.

Всяка от новелите заплита в себе си много повече от това, което се вижда на повърхността. С Кинг никога не е само психария. Под свръхестественото и страхотиите винаги се крият пластове човешки взаимоотноошения, страхове, мечти, пропадания и върхове. Животът е низ от събития, които ни променят. И колкото и да ни се иска да не е така, често ни пречупва. Понякога нещата са необратими, друг път някак успяваме да съберем сили и да отвърнем на удара. Но едното няма да има стойност без другото. Печалбата е нищо, ако преди това не си усетил вкуса на загубата. И точно тези са най-вдъхновяващите моменти. Това са моментите, които не просто те оформят като личност, те променят формата ти. Ох, няма какво да ви го хваля повече. Вие си знаете, Кинг си е крал. 

"Институтът" - Стивън Кинг (Ревю)

Заглавие: "Институтът"

Автор: Стивън Кинг

Издателство: Бард

Превод: Катя Перчинкова

Година: 2019

Брой страници: 544

Започнах "Институтът" малко преди да обявят извънредното положение. Тя бепе книгата ми за метрото. Когато започна карантината първоначално читателските ми навици малко се объркаха. Полигамен читател съм и чета минимум две книги паралелно, като имам една за метрото, една вечер когато си лягам, една слушам на телефона, докато готвя примерно и т.н. Но когато си заклещен цял ден в леглото с лаптопа, работейки от вкъщи, без да излизаш никъде, ми се струваше малко странно да натрупам три книги на нощното шкафче и да ги редувам.  (Не ме разбирайте погрешно. Последното, което искам да направя, е да се оплача от това, че имам възможността да работя от вкъщи за разлика от много други хора, които не могат да си позволят този лукс).
Но в крайна сметка нещата потръгнаха и пак чета паралелно по две до три книги. Така че към края на "Института" започнах да чета "Приспивна песен в Аушвиц" и това се оказа game changer. 

Кинг пише много витално, умее да прави безупречна дисекция на характери и психопрофили. Историите му те хващат за гърлото и те душат. Бъркат в мозъка ти и те карат да правиш паралели със собствения си живот. Защото колкото и измислени да са, те винаги са преплетени със солидна доза реализъм, който постоянно шепне в ухото ти "Това можеше да бъде твоето дете". А след това ти си повтаряш вечер в леглото "Те са излислица. Художествена измислица. Измислица са."

Четейки обаче историята на Хелене Ханеман, която разказва и за опитите на Доктор Менгеле и експериментите върху деца, изведнъж сюжетът, който разиграва Кинг в "Институтът", натежа адски много.

Тайна организация отвлича деца, които имат телекинетични или телепатични способности и ги използва, за да предотвратява бъдещи колапси, които мога да доведат до края на света. 

Институтът има няколко сектора. Предна част, там където отиват всички новопристигнали деца. След като са били отвлечени през нощта от техните домове, се събуждат на сутринта в стая почти идентична с тяхната, която обаче не е тяхната. С малки разлики това се оказва новата им стая в Института. В предната половина текучеството на деца е голямо, престоят им там варира средно между една и три седмици. Всеки има своя стая, храна в изобилие, дори алкохола и цигарите са позволени. По стените са разлепени плакати на щастливи деца, които тичат свободни по тучни ливади. На пръв поглед не изглежда толкова страшно, като изключим страха от неизвестното и рязката липса на най-силния стожер в живота на едно дете - родителите му. Докато не започнат експериментите. Но това, което се случва на децата в предната половина, им се струва като детска игра сравнено със слуховете, които се носят за задната половина. 

Самата идея е много интересна, защото задава  доста въпроси, които са актуални и извън света на литературата. Да преположим, че ясновидството съществува. Аз съм човек, който по-скоро вярва, че има добро логично обяснение за всичко в този свят, което е подкрепено от научни доказателства. Не вярвам във врачки. Но не мога да отрека, че някои хора имат много силен инстрикнт и усет за света. Наречете го интуиция, мъдрост, умението да наблюдават, аномалия. Както решите, факт е, че съществува. Това е и един от козоте на Кинг, той използва зрънцето истина, полива го с думи, докато израстне многократно във въображението ни. Така че да преположим, че ясновидството съществува и ние можем да предвидим някои събития в бъдещето, които ще доведат до световна катастрофа, до война или геноцид. Какви са оправданите действия, за да предотвратим тази бъдеща криза?

Оправдано ли е да отвличаме невръстни деца да ги измъчваме, да изцеждаме силите им докрай, да унищожаваме съзнанието им? "В името на по-велико дело"? Оправдано ли е да умрат колцина, за да спасим милиони? Има ли гаранция, че предсказание направено днес, ще бъде актуално след 30 години? Може би дори една секунда закъснение за автобуса на най-обикновен банков служител, може да промени драстично бъдещето.

В "Интитутът" са събрани някои от ключовите елементи в творчеството на Краля изобщо - ясновидство, телекинеза, телепатия, насилие над деца, експерименти над хора, тайна организация, която преследва хората със свърхестествени способности. Това оставя усещането за стария зловещ Кинг, когото познаваме от по-класическите му творби като "Подпалвачката", "Кери", "Мъртвата зона". А аз лично много харесвам стария зловещ Кинг и тръпката, която пропълзява по страниците на въображението му.