"Чернобилска молитва: хроника на бъдещето"

"26 април 1986 г. в 1 часа 23 минути 58 секунди - серия от взривове разрушава реактора и зданието на IV енергоблок на Чернобилската АЕЦ, разположена близо до беларуската граница. Чернобилската катастрофа става най-голямата технологична катастрофа на XX век."

Няма да започна с мои думи. Това изречение вероятно сте го срещали и другаде, с малко по-различни думи, но смисъла, тона и чувството е същото. За Чернобил се говори толкова много и се казва толкова малко. Най-вече празнословия. Ако попитате 100 различни човека, те ще ви кажат сто различни версии. Светлана Алексиевич е направила това. Резултатът е точно такъв, истината е неясна, забулена от тайни, от страх, от мълчание. Всеки живее в своята собствена истина и я разказва така, както я чувства.

Не знам как може да се пише и разказва за такава книга. Тези истории са опустошителни. Сграбчват те за гърлото, стискат силно, до задушаване. Разкъсват те парче по парче. Унищожават те, докато не изчезнеш напълно, докато не се удавиш и изгубиш в тяхната болка. Но в едно съм сигурна. Трябва да се говори за тях. Твърде дълго време се е мълчало. Гласовете, които чухме във "Войната не е с лице на жена" казваха така: Нас ни беше страх да говорим. Не искахме. Достатъчно трудно беше да се справим с живота си, когато се върнахме от войната, достатъчно трудно беше да продължим да живеем. Бяхме отхвърлени, заплювани, обиждани, ненавиждани. Достатъчно дълго мълчахме. Сега години по-късно, искаме нашите истории да бъдат чути.

Жертвите на Чернобил също мъчат години наред, но поради други причини

"Така живея... Живея едновременно в реален и в нереален свят. Не знам къде ми е по-добре... (Става. Отива до прозореца.) Много сме тук. Цяла улица, така я наричат - чернобилската. Цял живот тези хора са работили в централата. Много от тях и досега пътуват дотам, сега централата се обслужва на дежурства. Никой не живее вече там, няма и да живее. Всички са с тежки заболявания, инвалидност, но не напускат работа, даже ги е страх да си помислят за това. За тях няма живот без реактора, реакторът е животът им. Къде и на кого са нужни другаде? Често умират. Умират в миг. Умират както ходят -  вървял по улицата и паднал, заспал и не се събудил. Носил цветя на медицинската сестра и му спряло сърцето. Стоял на автобусната спирка... Умират, но никой не ги пита наистина. За това, което преживяхме...Което видяхме...За смъртта хората не искат да слушат. За страшното..."

Всички се страхуват от Чернобилците. Където и да отидат хората се отдръпват. Избягват ги, като чумави.

"Светът се раздели: на нас, чернобилците, и на вас - всички останали хора. Забелязали ли сте? Тук никой не акцентира на това, че е беларусин, украинец, руснак...Всички се наричат чернобилци. "Ние сме от Чернобил", "Аз съм чернобилски човек". Сякаш сме някакъв отделен народ...Нова нация..."

Ще ми повярвате ли, ако ви кажа, че ме беше страх да прочета тази книга. Особено след "Войната не е с лице на жена. Последните свидетели". Тези от вас, които са чели Светлана Алексиевич и преди сигурно ще ми повярват. Мислех, че ще минат години преди отново да събера смелост и сила да започна да чета нейна книга.
А ще ми повярвате ли , ако ви кажа, че точно с тази нагласа преди две седмици просто знаех, че трябва отново да започна да чета книга на Светлана Алексиевич? Не знам защо. Но знаех, че няма да мога да се седна да чета нищо друго освен нейните думи.

Не знам, дали очаквах да получа някакви отговори от тази книга. За трагедията в Чернобил се говори много пестеливо и често със заучени фрази. Тези изповеди бяха не по-малко противоречиви. Изглежда, колкото по-далеч е бил човек от епицентъра на експлозията, толкова по-малко информация е достигала до него.  Населените мести в близост до Централата са получили информация, знаели са за експлозията, организирана е била евакуация, но сякаш никой не е разбирал ясно какво означава това за тях. Никой не обяснява на тези хора какво е радиация, какви са последствията от облъчването, защо е необходима евакуация. И как да обясниш каква е тази невидима радиация, дето нито мирише, нито боли, нито пари, нито нищо. Как да обясниш, че те ще свали месото от костите ти, ще умъртви кожата ти, ще атакува необратимо органите ти. До смърт. В крайна сметка се налага правителството да лъже местното население, че ги евакуира само за три дни, защото хората не са искали да напуснат домовете си. А и донякъде, защото вероятно не са искали да се всява паника. Не знам... Факт е, че хората в по-отдалечените населени места се информират предимно от слухове. А няма и месец след аварията, по медиите се чуват успокоителните думи на правителството:

"Едва когато минаха майските празници, Горбачов ни каза: "Не се тревожете, ситуацията е под контрол...Пожар, поросто пожар. Нищо особено...Хората си живеят там, работят..."И ние вярвахме..."

Години по-късно чернобилци не спират да мислят за тази трагедия, за преживяното. Опитват да направят равносметка, да потърсят виновните. Да освободят гърдите си от този товар. Повечето от тях познават войната. Войната е зло, което познават, което разбират, което са преживели. Радиацията не е. Радиацията е едно невидимо зло, което бързо и болезнено убива тялото ти, ума ти, душата ти, близките ти. Радиацията е като да се бориш с вятъра. Безсилен и безпомощен си. Единствено можеш да търпиш. Да се примириш.

"От войната си идва "изгубеното" поколение...Спомняте ли си Ремарк? А с Чернобил живее "обърканото" поколение. Объркахме се...Неизменно остава само човешкото страдание...Нашият единствен капитал. Незаменимият!"

В тази книга са гласовете на мъже, жени и деца, на бащи и майки, на войници, стари хора, на държавни служители, на доктори... Изповеди, които с всяка дума наливат бетона в краката ви, а с последното изречение ви хвърлят в бездънното езеро, неспособни да мръднете, да дишате, да се борите. Емоционалността на разказите е различна, тежестта е различна. Мъжкият хор е някак по-дистанциран. Това са историите на доброволческите отряди, на ликвидаторите, на ловците. Те разказват вицове...

" Чернобилските вицове. Най-краткият е: "Имаше едни хубав народ - беларусите."

Жените плачат по изгубените си мъже и деца, проклинат се за грешките си...Светлана Алексиевич избира два гласа за начало и край на тази книга. И двата са на жени, които говорят за любовта. Две жени, които губят бавно и грозно любимите си, гледайки ги как умират от радиацията. Неотлъчно застанали до тях, влюбени до края. Задушени от мъката си, от загубата си. Но въпреки всичко, те не говорят за смъртта, а за любовта.

Така започва първата изповед:

"Не знам за какво да разказвам...За смъртта или за любовта? Или то е едно и също...За какво?"

А така приключва последната;

"Ще чакаме заедно. Ще чета своята чернобилска молитва...Той ще гледа света с детски очи...." 

Странно е да видиш целия този ужас в рамка, подреден страница по страница, ред по ред. Докато четях отбелязвах различни пасажи...мислейки че, когато седна да пиша, те ще ми подскажат за всички онези неща, които искам да ви кажа за тази книга. Мислех, че ще ми помогнат да структурирам някак мисълта си. Но гледайки сега резултата, си давам сметка, че не се получи. Обмислях дълго време, дали да пусна тези пасажи като цитати в блога. Дали е етично, дали няма да изглежда като подигравка. Но в крайна сметка реших да го направя. Ще ги споделя, ще ги споделя където мога, защото те говорят за тази книга повече от моите думи. Дори и един човек да посегне към "Чернобилска молитва" след като е прочел някой от тези цитати, за мен това ще е спечелена битка. Прочитането на тези изповеди няма да промени миналото. Но тези гласове трябва да бъдат чуди. След толкова години мълчание, сега заслужават да бъдат изслушани.

Книжна равносметка 2019 г.

 Това беше една прекрасна книжна година, приятели.

През изминалите дванадесет месеца имах удоволствието да държа много прекрасни книги в ръцете си.
Започнах годината с първия си комикс - N. на Стивън Кинг и към края на годината се влюбих окончателно в този графичен формат с "Дедпул избива вселената на Марвел". А между тези два комикса разлистих много разкошни книги. Goodreads казва, че най-дългата книга, която съм прочела тази година е "Заклеващия", но ако трябва да съм честна най-дълга ми се стори "Войната не е с лице на жена / Последните свидетели" на Светлана Алексиевич. Усетих всяка кошмарна дума в тази книга, всяка изповед, всеки стон и болка. Книги като тази трябва да бъдат четени, тези гласове трябва да бъдат чути.

Скролвайки надолу по книгите, които съм чела, май мога официално да нарека тази:

 Годината на Приказките!

"Момичето, което изпи луната" все още оглавява класацията ми за приказка на всички времена! За тази книга съм говорила, говорила и пак ще говоря. Тя е old school и е толкова класическа, че чак се разтапям само като си помисля за нея.

Но в тази категория спадат и много други заглавия.
"Мечокът и славея" и "Момичето и кулата" на Катрин Арден са първите две книги от една красива зимна приказка с дъх на воля и приключенски дух. Историята на опърничавата девойка Василиса и Зимния дух Мраз е една прекрасна и интригуваща плетеница от напрежение и топлина. Тук бих включила и "Училището за добро и зло", както и втората й част "Свят без принцове". Историята на Софи и Агата ми стана любима, вероятно и на много от вас.

Искам да спомена една наистина специална книга "Елинор Олифант си е супер" на Гейл Хъниман. Тази история е най-чудната смесица от жанрове, идеи и герои, която някога съм чела. Ако книгите у дома бяха подредени по жанр, нямаше да знам къде да сложа Елинор. Тази книга наистина ме изненада и остави дълбоко впечатление у мен.

Май и тази година прочетох доста Young adult литература, макар и да разправям, че не ми е любимият жанр. В тази категория си заслужава да се отбележи поредицата на Цветелина Владимирова "Проклятието на Воронина". Историята за Ксения беше приятна изненада. Подходих към нея с малко съмнение, защото отдавна отмина интереса ми към вампирските книги, но това, че е писана от българка наклони везната сериозно при решението ми дали да я прочета. И ми хареса изключително много. надявам се, скоро отново да прочетем нещо от Цвети!

В списъка със заглавия ще видите и книгите на Бакман, излишно е да ви казвам, че откакто прочетох Уве, не съм пропуснала и една негова дума, била тя роман, кратка новела, изповед или разказ.

Довърших и поредицата "Гробището на забравените книги". "Лабиринтът на духовете" беше достоен край на една толкова прекрасна поредица от книги. Без никакво съмнение мога да ви кажа, че това е най-добрата поредица, която се чела някога в живота си. Знам, че не спирам да го повтарям, но думите на Сафон са симфония, която кара цялото ми същество да приглася. Не я подминавайте в никакъв случай.
Стивън Кинг е ясен, мисля, Няма начин да не ви е направило впечатление, че питая особени чувства към творчеството на Краля. Кинг умее да рови в главите на своите герои и да разнищва поведението им до последната проклета сълза и юмрук. Не бързам да прочета всяка негова книга, а и да си призная би било малко трудно, като се има предвид колко продуктивен писател е, но не минава и година, без да съм прочела поне няколко негови книги.

Има още няколко книги, на които искам да ви обърна внимание. Четири, за да съм точна. И четирите много различни една от друга.
"Косачи" на Нийл Шустърман беше една от най-добрите ми книжни покупки тази година. Антиутопчния характер на историята, примесен със солидна доза насилие, емпатия и емоционалност, превръща тази история в една от най-добре балансираните и интересни книги, които съм чела.
Продължението на "Четирите цвята на магията" - "Сборище на сенки" може би ви е направило впечатление, че ми е харесало. Меко казано. Най-вече по десетките постове, с които не спирам да напомням за него. Но просто не мога да се спра. Тази книга беше жестока! До последната думичка. До последната точица в нея!.

"Изтръгнати от корен" я пренебрегвах доста време, докато един пост на Дени не ме накрая все пак да я отгърна една вечер у дома. И като се зачетох...Какъв пропуск съм направила с книгата на Наоми Новик. Но нищо, случват се такива неща. Няма да повторя тази грешка със "Сребърна приказка". Тя ще е сред първите ми заглавия идната година.
И накрая остана да ви кажа няколко думи за "Елайза и нейните чудовища". На пръв поглед тази книжка е типичната тийнейджърска драма. Но и не е. Под повърхността на анотацията, която ще откриете в интернет за нея, се крие много повече от това. Много автори пишат за проблемите на подрастващите, а всъщност много малко ги разбират. Е, Франческа Запия не е от тях. Тази история е премислена, изстрадана и преживяна. Тя дълбае до сърцевината на проблемите и подхранва онова чувство, което липсва у много деца, у мен включително - силата да си стъпиш сам на краката.

Не успях да прочета всичко, което исках. Надявам се, че съм успяла да напиша всичко, което искам. А за идната година имам толкова чудовищно голям списък с книги, които искам да прочета на момента, че не съм много сигурна докъде ще я докарам пак. :) Да видим.

Пожелавам ви (а и на себе си също) да сме здрави през Новата година. Бъдете щастливи, обичани, усмихнати, преливащи от хубави емоции. Желая ви много книжни приключения и пътешествия. 

Как беше вашата книжна година?

Войната не е с лице на жена | Последните свидетели

Тази книга ме преследва отдавна. Отдавна искам да я прочета и не смея. Страх ме е от това, което ще прочета вътре. И в същото време един трън дращи вътре в мен. 

Най-накрая една вечер се престрашавам и отварям книгата. Прочетох първите петдесет страници на един дъх. Чета, задушавам се и не мога да спра. Чета в леглото си, свита под топлата завивка, сгушена на кравай, усещам равномерното дишане на мъжа ми до мен, чувам шумоленето на мъничката ми дъщеричка в другата стая по бейбифона и се задявам със сълзите си. След тези първи петдесет страници минаха седмици преди отново да я отворя. 

Нито една книга не ми е присядала така, както тази още с първите си страници. Имаше дни, в които единственото нещо, което ми даваше смелост отново да разлистя страниците и да прочета тези изповеди,  беше малкото ми момиченце - мисълта, че тя е тук до мен, от плът и кръв, че мога да я прегърна, да заровя нос в косата й и да вдишвам, дълбоко и дълго. Единствено така можех да дишам след тези думи.

Има истории, които са толкова невероятни, че ми се струват измислени има и такива, които ми се иска да са измислени. Копнея тези думи да бъдат пресилени, преувеличени. Но не са. Човек не може да излъже за това. Не го вярвам. Толкова ужасно много болка има сред тия страници, толкова кошмарни разкази, че ме поглъщат и изплюват на парчета. 

Чела съм и преди книги за Втората световна война. Исторически, които се дистанцират от емоциите и личните преживявания на индивида и такива които се концентрират именно върху тях. Но никоя книга досега не е била толкова ужасяваща. 

Светлана Алексиевич показва детското и женското лице на войната. Лице, което се размива между живота и смъртта. Тук има разкази на стотици жени. Като едно истинско момиче на мирното време аз не познавам тази война. За мен войната винаги е била част от живота на мъжете. Но тук има жени навсякъде - в предната линия на фронта, в тежката артилерия, в кухнята и болницата. Тук има разкази на военнопленници, на домакини, на партизани, на нелегални, на бегълци, на евреи, на цигани и на ужасно много деца. Нито един кошмар на войната не е спестен. Оголени до кокал истории, които се запечатват завинаги в мен. За лудата жена, която върви и разказва на всички как са убили пред очите й всичките й дечица, как са разстреляли момченцето й в ушенцето. За немецът който накарал друга една майка да подхвърли бебето си във въздуха, за да го гръмне така. За побитата на кол военнопленница и детската играчка в раницата й. За мъченията при гестапо и страхът да не издадеш някого.

"Да умреш е най-лесното". 

Стотици разкази за войната, преди и след нея. Как сутринта си на училище, а следобед пътуваш към фронта, след като си видял как разстрелват пред очите ти най-близките ти хора. Но по-ужасни са разказите на някои от жените за следвоенното време. За невъзможността им да се включат отново в обичайното русло на живота, защото вече не помнят как се живее в мир, защото не знаят как да бъдат част от този мир. И за обидите и хулите на другите жени, останали по селата и градовете си, които ги обвиняват в ..пошлост и нечистоплътие на морала. За майката, която гони от дома си ранената си и наградена с медал за военни заслуги дъщеря, защото има и друга дъщеря, а няма кой да я вземе за жена, ако тя остане в дома й. Защото никой няма да повярва в чистота й, след като сестра й се е върнала от фронта и я е покварила. В тези разкази няма злоба, няма жлъч към обвинителите, само болка, безкрайна болка и желание тази болка да бъде изказана, споделена. 

Има едно едни думи към края на книгата, което дава отговор на въпроса, защо тази книга трябва да я има и защо трябва да бъде прочетена. 

"Не искам да си спомням. А трябва да разкажа за бедата си на хората.Трудно е да плачеш сам..."

Толкова години след края на войната тези жени най-накрая говорят. Техните гласове трябва да бъдат чути. Тяхната болка трябва да бъде видяна.Техният подвиг трябва да се знае. Хората трябва да научат за тяхната борба, за тяхната война. Една мъжка война, която трудно приема жени. 

Не мога да запомня историите им, фрагменти от стотици разкази се блъскат в ума ми. Не мога да запомня и имената им. Но се опитвам, чета ги внимателно, повтарям, връщам се, защото някой някъде винаги трябва да помни. Винаги трябва да знае.

Това е най-жестоката книга, която съм чела. Но и никъде не съм срещала повече любов, отколкото тук. 

"Не може да имаш едно сърце за мраза, а второ за любов"

Сърцето е едно. 

Не по-малко унищожтелни са разказите на децата. За тях нямам сила да ви говоря. Чета и бързам да се обадя на своята майчица, да чуя гласа й. Не й казвам, какво чета. Не искам и тя да чете тази книга, не искам да я боли така, както мен ме боли. Сърцето й е болно, не искам да го ранявам повече. Аз ще бъда нейната памет. Дъщеря ми ще бъде моята. Държа я на телефона, разказвам й маловажни неща, повтарям се, разпитвам глупости. Искам да слушам гласа й. 

Не мога да бъда друга освен емоционална, когато чета или пиша за тази книга. Не съм обърнала и страница без буца да заседне в гърлото ми. Всичко вътре е толкова кратко и толкова ужасно, толкова силно. Прочетете тези истории, те трябва да бъдат чути, трябва да останат в паметта на хората завинаги, трябва да бъдат обеца на ухото. Знам какво ще ви причинят, но въпреки това ви моля, прочетете ги. Чуйте болката им. Стаете я в сърцата си. Заслужават го. Те искат само да бъдат чути. Искат просто да споделят с някого.

"Войната това е когато тате гo няма."

Любовта на крематора към смъртта

Наистина нямах представа с какво се забърквам когато си купих „Крематорът“ на Фукс преди няколко месеца и я оставих да отлежи известно време в библиотеката. Една малко особена книга. Това е историята на Копфркингл, един на пръв поглед слабохарактерен и малодушен работник в крематориумът - семеен мъж с две деца и обсебен от своята неизчерпаема любов към смъртта и идеята за човека като труп и неговата метаморфоза в прах и пепел. Но въпреки тези смущаващи черти на неговата личност, не можем да подминем и състраданието, благостта, нежността и съпричастието, които проявява.
Докато фашистката идея не започва бавно и целеустремено да претопява и смазва под тежкиата си идеология този вече психически обременен човек и не го превръща в истинска гордост за Райха и неговата доктрина. Подтикнат от идеите на "новия щастлив, справедлив строй" и от желанието си да спести на близките си страданията в това близко щастливо бъдеще г-н Копфркингл посяга на жена си, на малкия си син, а накрая повежда на тържествена разходка в крематориума и дъщеря си. Той се издига много повече от това - един истински индустриален революционер, застанал на борда на новото оръжие за масово изтребление на евреи - газовите камери.