четвъртък, 24 май 2018 г.

BOPS: Кой се страхува от тъмното?

Е, какво по-яко от това да получиш BOPS в петък. Този петък противно на всичките ми очаквания имах толкова работа, че кутията си стоя в плика на спиди до късния следобед, както и обеда ми в хладилника. Единственото, което получи достатъчно внимание беше кафето в чашата, без чиято помощ едва ли щях да избутам деня. Към четири следобед, когато мозъкът ми отказа окончателно да чете логове и тотално изключих, се сетих, че BOPS-ът ми си седи неразопакован на шкафчето зад мен. 


О, какво изобилие! 
Не че предишните кутии бяха бедни, но този път съдържанието ми се струва като истинско пиршество, че се чудя вместили ли сме се в цената. Някак си.. вадя, вадя, вадя и тъкмо когато за трети път реша, че съм видяла всичко, вземе та изпадне още нещо.

Първо нямаше как да не забележа белия плат, който скрива почти цялото съдържание на кутията и който аз първоначално взех за торба. Не че щях да съм разочарована, ако наистина се окажеше готина торба. Още една никога не е излишна. Но изненадата ми беше наистина приятна да видя, че това всъщност е калъфка за възглавница, с която с кеф ще си легна още тази неделя. 






Още една много приятна изненада беше стъклената чаша с надпис "Drink from me, live forever", доста вампирско, а? Стана ми супер смешно, защото като я видях, си представих един властен, елегантен и вековно стар Дракула, който си пийва прясна кръвчица от стъклена чаша за вода. Е, на Дракула може да не му отива много, но на мен определено ще ми отива със закуската тази чаша. 



Разбира се, към чашата съвсем логично вървят и три супер готини подложки, които със сигурност ще отворят интересни теми за разговор, когато ги поднесете на гостите си. 


Следват книгоразделител (Алекс и  Райс са ни обещали по един във всяка кутия до края на годината) и значка. Книгоразделителя е ясно, че ми е любим, както и всички преди него. А и той наистина е някак чаровен с малко зловещото си излъчване и контраста от черно и бяло. Колкото до значката..никога не съм носила. Когато бях ученичка в последните класове, модата със значките беше започнала да се завръща, но аз така и не си намерих някакви по-различни и оригинални, така че я пренебрегнах. После имах възможност, но креативната ми страна се беше деформирала или пренасочила. Явно бях подминала времето за значките. Намирайки тази в кутията бях почти готова да я метна при другите неща, които чакат своя нов собственик, но тя е толкова хейтърска и така добре се вписва в разбиранията ми за света, че май ще си я сложа на раницата, с която ходя на работа. Идеята ми харесва все повече и повече.




Което ме подсеща, от известно време се чудя и искам да ви попитам нещо, семейство. Чели ли сте предварително книгите, които слагате в кутията? Или наистина имате добър усет за нещата? Гледам я тази значка и се чудя, дали е съвсем по темата на "Трансформации". Аз няма как да знам, защото още не съм я прочела. Чудя се вие дали успявате да прочетете бопската книга, преди да ни пратите кутиите?

И както вече споменах книгата в тазмесечния BOPS е "Трансформации" на Благой Д. Иванов. Има си и автограф. :) Обичам детайлите, които правят това книжно приключение още по-приятно и още по-уютно. Вече споменах - не съм я чела. Но влизаше в таргета ми за Пролетния панаир на книгата. Не съм много по-разказите, но от време на време излизам от зоната си на комфорт и знам, че на малки порции през определено време са приятно книжно изживяване. Тези изглеждат обещаващи. Сигурно ще мине известно време преди да ги прочета, защото миналата седмица дочетох "Призрачният дилижанс" и с това запълних квотата си с разкази за месеца. Но обещавам да споделя впечатления след това.





Чакането на юнския BOPS ще бъде малко по-леко, защото предстои Панаир на книгата, което означава, че аз пак ще се ...олея, но поне временно ще се радвам на новите си придобивки и ще чакам търпеливо. 

понеделник, 21 май 2018 г.

Страх ли ви е да се качите на "Призрачният дилижанс"?

"Призрачният дилижанс" е една малка книжка, която приютява шест призрачни и страховити разказа. Начинът, по който изглежда - с твърди корици, дебела хартия, елегантен шрифт и минималистични размери, я превръща в истинско бижу за домашната библиотека. Много се радвам, че българските издатели малко по малко се връщат отново към създаването на красиви книги, които ще издържат неуморния ход на годините и дълго ще създават уют в домовете ни.

"Призрачният дилижанс" беше една спонтанна за мен покупка, случайно видяна в книжарницата. От онези, които те примамват с външния си вид. Да си призная, не знам, дали щях да си я купя, ако не изглеждаше по-този начин, колкото и повърхностно да ви звучи, защото не съм голям почитател на разказите по принцип. 

Книгата започва с разказа "Маймунската лапа" на У.У.Джейкъбс. Още в средата на историята знаех, че тази покупка не е грешка. Маймунската лапа е мистериозен талисман, който изпълнява три желания на притежателя си. Този разказ е превъплъщение на една моя любима фраза  - "Внимавай какво си пожелаваш, защото може да се сбъдне". Тук "може" е излишно, защото маймунската лапа ще изпълни желанието ти със сигурност, но никога не знаеш каква ще бъде цената. А ти готов ли си да поемеш последиците от желанието си?

"Призрачният дилижанс" на Амилия Б. Едуардс, на който е и кръстен сборника, ни пренася в десетнадесети век, когато конският впряг все още е основното средство за придвижване в и между населените места. В една студена и снежна декемврийска нощ един закъснял ловец изгубва затрупания от снега път. Щастието му се усмихва, когато в тази сякаш забравена от бога земя среща човек и го моли за подслон от студения зимен вятър. Желанието на ловеца да се върне при младата си съпруга, на която е дал обещание, надделява над разума и той с готовност решава да пробва късмета си с пощенската кола, която трябва да мине по пътя на две-три мили от къщата на домакина му. На същия този път преди девет години става ужасно произшествие с пощенския дилижанс, в който загиват четирима пътници на място и още двама на следната сутрин. Ловецът се качва в минаващия дилижанс на уреченото място. Всичко в този дилижанс е толкова зловещо, че направо крещи, че нещо не е наред, ала преди ловецът да има време да осъзнае какво се случва, колата на дилижанса се обръща.

"Изоставеният кораб" заема централно място в книгата и значително по обем количество страници сред другите разкази. Макар и да не е кръстен на него сборника със сигурно ще усетите притегателната сила на този разказ. Уилям Хоуп Ходжсън разказва една зловеща история, която е добре балансирана между фантастиката, мистерията и науката. 
Той ни пренася на един отдавна отдал себе си на мухъл, плесен и разложение плавателен съд, на който сега са се качили, за да разгледат и евентуално плячкосат капитана на преминаващ покрай него кораб и неговия екипаж. И ако атмосферата на старото корито е мрачна и призрачна, ужасът бавно започва да нараства и да обзема неканените посетители, когато някакво странно и живо вещество, започва да пъпли по петите им и бавно и полека да ги убива. 

"Градината с рози" от М. Р. Джеймс разказва историята на една пръст, на една земя, където са погребани много кости и грехове. Върху тази земя сега една аристократична дама се разпорежда да бъдат засадени рози. Ала когато под краката ти се е събрала толкова история, тя просто не може да седи мирна и покорна под тях. Знакови сънища започват да притесняват членовете на персонала и домакинството, видения от миналото се връщат, за да разкрият истината за един съдебен процес.

"Признанието на Чарлс Линкуърт" от Е.Ф. Бенсън е вторият разказ, който на мен лично заедно с "Маймунската лапа" ми направи силно впечатление и ме накара да усетя как вибрират злокобните нишки на живота. Чарлз Линкуърт е осъден за убийството на майка си. Фактите са неоспорими, доказателствата изложени, съдът издава смъртна присъда на обвиняемия. Чарлз Линкуърт увисва на бесилото. Ала деня след неговата смърт започват да се случват мистериозни неща в затвора. Докторът обявил смъртта на обвиняемия и отговорен за аутопсията на тялото му получава телефонно обаждане, а в слушалката се чува само тих шепот. Изглежда духът на осъденият на смърт не намира покой и се опитва да предаде послание в света на живите. 

На Е.Г. Суейн се пада честта да завърши този сборник със своя разказ "Кост при кост отива", който също като другите в книгата е изпълнен със загадъчни и паранормални явления. Книги отгръщат сами страниците си и изпращат послания на техния притежател. И ако се съмнявате, че може би нейчий дух стои зад тези необичайни случки, най-вероятно сте прави. 

Не бих нарекла тези разкази религиозни, но определено се усеща духа на епохата в тях. Ще намерите доста препратки свързани с Божията прошка, намирането на покой на душата на мъртвия и доста религиозно морални порядки, които съпътстват бита на героите. Това обаче не измества фокуса от мистерията и необяснимите явления, които спохождат героите на шестимата автори. Тези разкази може и да не ви ужасят, макар че зависи каква ви е бариерата на поносимост, но със сигурност ще ви накарат да усетите злокобната атмосфера около себе си.




сряда, 16 май 2018 г.

"Играта на Джералд" загрубява

Кинг обича да прави дисекция на мозъци. Аз обичам да чета резултатите от аутопсиите му. Случаят с "Играта на Джералд" е подобен на "Мизъри". Започнах да я чета преди години, но явно не й беше тогава времето. Затова я оставих да отлежи. Вдъхновена от успеха, който в мен пожъна "Мизъри", се прехвърлих на "Играта на Джералд". Отне ми много време да я прочета, защото я четох на телефона, въпреки че хартиеното издание ме чака на рафта. Сигурно съм споделяла, че съм полигамен читател. И напоследък открих своя най-удобен начин как това да се случва - една хартиена книга за пътя към работа, една хартиена книга вечер за леглото, една на електронния четец, когато чакам някъде, най-често пред кабинета на педиатъра и една на телефона, за моментите, когато не си нося четец, а имам възможност да чета. 

И така, отне ми вечност, но я приключих и за пореден път оставам впечатлена от начина, по който Кралят се заравя в човешкото съзнание. Ако можех да рисувам, щях да направя една карикатура, на която Кинг е с тялото на малко момче, обут в къси панталони, клекнал на земята и държи клечка, клонче взето от шубраците под някое дърво наблизо, как рови в една отворена от скалпа човешка глава право в мозъка й и натиска различните части двете полукълба, за да види как ще реагира главата. Представихте ли си го?

Ето това прави Стивън Кинг с ума ми. Играе си с въображението ми, кара ме да визуализирам толкова много неща, каквито дори не съм си и представяла. 
Както знаете психология и карантии вървят ръка за ръка в неговото творчество. И все пак ако трябва да направя някакви мислени категории те биха били книги, в които преобладават карантиите и такива в които преобладава психологията. Първите са изключително интересни, защото те влизат в главите на серийни убийци и всякакви други изроди. Вторите обаче са ми особено любими, там дисекцията стига до костите и продължава да реже и изследва навътре. 

Джеси Бърлингейм, съпруга на уважаван адвокат минава през ада, своя личен емоционален ад и физическия, сякаш изсипал се на главата й като казан с горещ катран. Джеси и Джералд си имат една игра. Една игра, която включва прозрачното бельо на Джеси, почервенялата от възбуда кожа на Джералд и заключените с белезници ръце за таблата на леглото - отново на Джеси. Дотук нищо толкова странно и необичайно. Този път обаче Джеси не иска да участва в играта на Джералд. И му го казва. Ала Джералд е твърде възбуден, за да освободи прикованата към леглото си жена и да се откаже от предстоящото удоволствие, затова просто се прави на идиот, който си мисли, че Джеси му говори тези неща като част от играта. 

Играта на контрол е една от силните страни на Кинг, както сигурно вече знаете. Той проследява времето вътре в Джеси, вътрешния диалог, колебанието, дали наистина си заслужава да се запъне за това или е по-лесно просто да изтърпи любовната игра, да изчака съпруга си да изгрухти доволно над нея и да не се занимава после. Още по-интригуващ е моментът, в който Джеси осъзнава кристално ясно, че ефект от думите й би имало единствено след това, тогава тя ще бъде в изгодната позиция на жертва и ще може да набие канчето на мъжа си, ще може да установи нов ред и правила. Но дори с това знание, Джеси изплясква и в момент на невъздържан бунт, го ритва с крак и й остава само да гледа как той пада безжизнен на земята.

Мисля, че няколко страници след това спрях да чета предишния път. Този път исках да науча какво се случва с Джеси. Следващите редове вероятно ще съдържат спойлъри, защото другият начин, по който мога да ви разкажа за тази книга, ми се струва празнословие. 

Джералд лежи мъртвъв на пода, а Джеси бавно и сигурно достига до дълбоката истина за положението си - пълна безизходица. Закопчана с белезници за леглото, движенията й са крайно ограничени, а възможностите малко и адски несигурни. Джеси потъва в диалози със себе си и другите гласове в главата си, които също са проекция на самата нея - благоверната съпруга, бунтарката Рут и малката Тиквичка. Ала колкото и да обсъждат, ситуацията продължава да си е безизходица. В крайна сметка Джеси потъва назад в мисли за миналото си и за отдавна заровени тайни, които не иска да си спомня, които не иска да разказва никому. Но е нужно, защото дори и без да осъзнава споменът за тези мрачни преживявания може да се окаже ключът към освобождението й. Ако вече сте чели книгата или сте стигнали до тази част, вероятно сега се подсмихвате на иронията в случайният подбор на думите ми. 

Борбата за оцеляване е безмилостна и жестока. Ужас след ужас впримчват Джеси в желязната си хватка - жаждата е толкова силна, че буквално усеща как лигавицата на гърлото и се раздира до кръв, болката в ръцете се премества полека надолу и превръща гърба й в пламтяща от болка повърхност, следвана от остри спазми в кръста и краката, обездвижването причинява лека атрофия, с която не е никак лесно да се справи, а през това време безжизненият й съпруг се превръща в закуска за вече бездомното куче Принц, което си го хапва парче по парче. 

Идеи на Джеси не й липсват. И реализирането или провалянето на всяка една от тях ме караше да  следя притеснено развитието. Кинг не е от авторите, които разчитат на изненадата. Той често разкрива предварително какъв ще е резултата от това действие. Изходът е ясен още от началото на книгата. Дори и да не е казано в прав текст съм сигурна, че всички вие, които сте я чели, сте го усетили, дали по предчувствие или от рутината в книгите на Краля. Джеси се спасява от тази ужасна къща, където почти до последния момент я чакаше сигурна, бавна и ужасяваща смърт. 

Но както обикновено, това не е краят. Кинг има още какво да ни разкаже. Този път за онова мистично същество, което се появи в сенките първата нощ от кошмарите на Джеси. То е едно от нещата, които карат Джеси да мисли, че полудява, които я карат да го отрича и в същото време да има нужда да вярва, че е било истина, за да запази разсъдъка си и да продължи напред с живота си. Джеси трябва да се изправи пред този демон, да го види, да го победи, ако иска отново да бъде човек.
В крайна сметка заедно с карантиите и изживеният ужас Кинг поставя на масата една по-дълбока тема. Наред с играта на контрол между Джеси и Джералд, между Джеси и белезниците, между Джеси и бледоликия, между Джеси и Брандън, който се опитва да й подаде ръка след края на този кошмар, наред с всичко това излиза на яве и темата за половите стереотипи, които са непреодолимо заложени в умовете на хората. Джеси осъзнава, че изобщо нямаше да попадне в тази ситуация, ако Джералд не бе действал според тези стереотипи, нито Брандън щеше да е подаде ръка, нито щеше да си затвори очите за толкова очевидни неща, които я карат да изглежда като луда. И тази истина е също толкова смразяваща кръвта, колкото и преживяният кошмар.

Изплува и още нещо характерно за почерка на Кинг. Цялата тази история всъщност Джеси разказва в писмо до своята стара приятелка Рут, която е отблъснала преди години от страх да признае, да сподели една грозна сексуална случка в детството си. Сега Джеси се обръща към същата тази приятелка, най-после готова да говори, готова да бъде част от една връзка, да потърси подкрепа и да живее. Често героите на Кинг търсят утеха и подкрепа един в друг и това е може би най-силният израз на надеждата и вярата в човещината.




вторник, 15 май 2018 г.

"Пазители" се превръщат в преследвачи

Книгите на Цветелина Владимирова вървят като бонбони - гладко, сладко и с желанието за още една. Споменах ви, че не издържах на изкушението и въпреки късния час (а може би трябва да го нарека ранен) не се сдържах и започнах "Пазители" веднага след като довърших "Вестители". И я преполових още същата тази нощ. 

Авторката на поредицата продължава да следва добре познатата young adult и изобщо фентъзи сюжетна схема. И в това няма нищо лошо. Честно казано много читатели се оплакват от липса на оригиналност особено в съвременната юношеска литература. На мен лично напоследък започна да ми харесва именно това в книгите. Това е и една от главните причини да се влюбя така в "Момичето, което изпи луната". Всички станаха толкова оригинални, че започна да ми липсва малко старомодност в историите.
След като действието в първата книга се развиваше в Палатата на Ордена на ясновидците, сега е време главните герои да излязат от защитеното убежище на своите съмишленици и да започнат да се борят. Само дето сигурното убежище, вече не е толкова сигурно.  
Ксения и Игор най-накрая са се предали на своите чувства и с това са престъпили най-строгия закон тегнещ над техните раси - любовта между вестител и пазител е забранена.
И тук Цветелина Владимирова продължава да излиза сякаш от рамките на собствените си планове, надхвърляйки сложността на вече създалата се каша. Ксения и Игор не са единствените нарушили строгия закон. След шокиращата новина, че Ксения е осиновена, сега й предстои да получи още един удар под кръста, разбирайки, че тя самата е плод на любовта между пазите и вестител - Екатерина  Савченко и Владимир Воронин.
И това се оказва гейм чейнджър, защото Ксения вече е нещо ново, нещо непознато за този свят и като всяко непознато нещо, тя е опасна и причина за страх. Дворецът вече е обявил Ксения и нейните приятели за бегълци и кажи-речи е издал смъртните им присъди. Единственият начин да спасят кожата засега е да покажат на властимащите, че тълкуват пророчеството за първородната по грешен начин, че тя не е опасна за тях, а за кръвожадните. Ала това няма да бъде лесна задача. Ключовите фигури се събират отново на едно място. Предупредени от видението на Зоя, приятелите на Ксения бягат от Палатата и се присъединяват към първородната и Игор. Екатерина и Воронин също не могат да стоят далеч от детето си, сега когато вече най-накрая тя знае истината. И за разкош към групата се присъединява и още един пазител, отворил очите си навреме за нелепостта на това, което се случва - Дорин. 

Ксения продължава да получава ужасяващи видения за бъдещето си с Игор и колкото и да се опитва да го предпази, има неща, които са по-силни от волята й. Цветелина Владимирова впримчва добре в своята книга мотива за всепоглъщащата любов, която често пълзи сред страниците на young adult книгите. Поднасям й моето уважение за този избор. Ще има хора, които ще обикнат тази нишка и други, които ще заклеймят книгите й като безхарактерни, скучни, шаблонни и какво ли още не именно заради това. 

Черешката на тортата в "Пазители" специално за мен е другият нов персонаж, който заема преходна роля от гледна точка на трилогията, но определено ще остави забележима следа в мен като читател. Франко Фарезе. Въпреки първоначалната ми неприязън към него, защото, забележете, името е италианско, а не защото е пробуден. Пробудените са кръвожадни, които са преодолели зависимостта си към кръвта на хората, за да спасят душата си. Вече не убиват хора, за да живеят вечно, а се хранят по малко, колкото да се поддържат живи, а обикновено и с одобрението и съгласието на човека. Та обратно на Фарезе. Докато останалите герои в поредицата са леко хиперболизирани с отдадеността, Фарезе е точно такъв тип персонаж, каквито харесвам - многопластов, сложен и объркващ. Съблазнителната усмивка на лицето му предвещава неприятности и подхранва чувството за несигурност у читателя. А постоянно изменчивата му натура ни държи в напрежение през цялото време. Определено Фарезе ми е любим персонаж. Появи се драматично, отиде си драматично, а престоят му беше повече от запомнящ се. 


Прехвърлям се на третата книга тази вечер. След това ще имам нужда от почивка от жанра, но още съм решила, дали ще подхвана нещо сериозно и по-тежко или ще продължа с по-леки четива. Паралелно започнах и "Забренете тази книга", за която скоро ще ви споделя впечатления. 

петък, 11 май 2018 г.

Тъжно е, когато чуеш думите "Забранете тази книга"

"Забранете тази книга" е книга за деца, която може да научи и възрастните на едно друго. Тази  книга беше изборът на Алекс и Райс в априлския BOPS. И както в повечето случаи беше много добро попадение. Усещам, че от няколко месеца чета последователно почти без изключения бопските си книги и ми се отразява много добре. Правите много балансирано подбора си, семейство. 


Започвам от очевидното - корицата е страхотна. Харесвам я повече от оригиналната, както и от другите й варианти на чужд език. Закачлива, ярка и грабваща погледа, така че с лекота да я откриеш в разхвърляната си стая. Радва ме и изключително много решението на СофтПрес да не използват една от онези вестникарски меки корици, които се огъват ужасно грозно след четене. Вместо това цветният разкош е подсилен с малко по-твърда корица и огъване тип подвързия, което пък ми позволи със спокойно сърце да си я мъкна с мен и да си я чета навсякъде. Още по-готина е рамката на текста, наподобяваща едновремешните азбучници, само че вместо букви встрани от текста се трупа една купчина от книги, която нараства с всяка изминала глава. 

Алън Грац избира да разкаже историята си с думите на едно малко момиче, което един ден открива, че любимата й книга е изтеглена от фонда на училищната библиотека, заради неподходящо за подрастващите ученици съдържание. Забраната тръгва от майката на Трей, един от съучениците на Ейми Ан, и намира почва у другите членове на училищното настоятелство. Да си призная, тази дама много ми приличаше на Брит-Мари на Бакман. И може би единственото, което ми липсваше в книгата, беше това, че Алън Грац не разгърна малко повече нейния образ. Не задълбочи малко нещата, за да ни покаже защо тези книги бяха забранени.

Историята се концентрира върху Ейми Ан. Тя е тихо и послушно дете, което никога не се оплаква, не мрънка, не изисква и не обича да бъде център на вниманието. Тиха мишчица, която си чете кротко книжката в ъгъла и не иска да я занимават с нищо. Докато не забраняват любимата й книжка. И мишчицата се превръща в опасен тигър. Ейми Ан не иска да се примири със ситуацията, ала не е толкова лесно да вдигнеш глава и да отстояваш позициите си след като толкова дълго време си стоял скрит в ъгъла, незабележим за хорските очи. Възраженията отдавна са застанали на върха на езика й, ала тя ги преглъща ден след ден и не казва нищо. Просто кима с глава и подминава. 

Намерила съмишленици сред съучениците си, Ейми Ан бавно и неуверено, започва да се бори за идеалите си.  Списъкът със забранени книги започва да набъбва, ала училищното настоятелство не осъзнава, че това буди любопитството на учениците. Изтеглените от фонда на билиотеката книги започват да се разменят тайно между децата. Шкафчето на Ейми Ан се превръща в малка нелегална библиотека. И за да опазят съкровището си от възрастните, децата стигат дори до там да измислят фалшиви заглавия на забранените книги и да им нарисуват фалшиви корици, за да не ги забележат. 

Да бъдат забранявани книги е едно от най-тъжните неща в литературния свят. Това говори за нас като хора, като общество, като идеали. Неведнъж са били забранявани романи, които казват истините, които никой или някой не иска да чуе. По-ироничното е, че отговорните органи не съзнават, че именно така обръщат погледите на всички именно към тези книги и в нескопосния си опит да предотвратят пропаганда и бунтарски изблици, всъщност ги подклаждат и предизвикват още по-силно. 
Да се забраняват, горят и изобщо унищожават книги по какъвто и да било начин е ужасно грешно, угнетяващо и тъжно. Да забраниш на децата да четат някои книги, по някакви си твои глупави причини, е още по-тъжно. То е като да им забраняваш да мислят. Радвам се, че тази книга е написана сякаш от деца за деца. Написана е простичко, достъпно и вдъхновяващо. "Забранете тази книга" подтиква децата да мислят, да се научат да изразяват мнението си, да защитават позициите си, да се борят за желанията си, да бъдат изобретателни и да бъдат единни. Всичките до едно важни. 
Затова препоръчвам тази книга и на деца, и на възрастни. Нека все пак не забравяме, че именно възрастните са тези, които забъркаха цялата каша. 




четвъртък, 10 май 2018 г.

"Вестители" те виждат

Доста отдавна заглеждам поредицата Вестители - Проклятието на Воронина на Цветелина Владимирова, но все не посягах към нея. Заради вампирите. Тази вълна я бях отминала отдавна и не ми се връщаше към нея. Когато миналата година една от BOPS кутиите съдържаше именно последната й книга, започнах отново да премислям решението си. После за мой късмет първите две книги май бяха изчерпали тираж и опитите ми да ги открия по книжарниците оставаха все така неуспешни. Докато съвсем наскоро ми се усмихна щастието и успях да се сдобия с "Вестители" и "Пазители"

В крайна сметка объркването пак си беше мое, защото в книгата има вампири, но те не са главните герои, които насищат сцените със страст и кръв в изобилие. Те са злото, срещу което Ксения и нейните приятели се борят. "Вестители" ме върна с известна носталгия малко назад в дните, когато поглъщах за една нощ книги като тази.

Цветелина Владимирова е свършила чудесна работа, улавяйки правилно елементите на young adult  жанра, балансирайки добре между романтичната нишка с приятна и напрегната заигравка между двамата главни герои и динамиката на историята. 
Уважавам и се възхищавам на смелостта й да не пренася действието в някакъв измислен свят, а да го разположи на Балканския полуостров, използвайки някои от характерните изрази за Източна Европа.

Всичко започва в България, където Ксения се бори с емоционалните щети нанесени от загубата на родителите й. И макар да има безкористната подкрепа на своите приятели, които я държат здраво и не й позволяват да пропадне в пропастта, това е рана, която никога няма да бъде излекувана. На Ксения й предстои да се научи да живее с тази загуба. Ала време за уроци няма. На сцената се появява смръщеният руснак Игор, който завлича Ксения в един чужд за нея свят, защото това е единственият начин да я предпази от сигурна и ужасяваща смърт. Смъртната заплаха не прави нещата по-лесни. Ужасът и кошмарите се трупат в младото момиче, а бъдещето е дори по-сигурно от настоящето.

След като пристигат в Русия, Ксения навлиза в един свят, за който не знае нищо. И за неин още по-голям ужас, тя навлиза в света на Вестители и Пазители с гръм и трясък, превръщайки се в атракция още преди да пристигне. 
Цветелина Владимирова си е избрала много чиста и ясно очертана концепция, което ме радва изключително много. Вестителите и Пазителите работят в тясно сътрудничество. Когато вестител получи видение за смъртта на някой човек, пазителите са тези, които имат физическите умения и издръжливост, за да предотвратят тази смърт. От незапомнени време двата ордена съществуват, за да предпазват човечеството от вампирите.

Останалото можете лесно да сглобите. Препирнята между Ксения и Игор бързо припламва в любов, която, разбира се, е забранена със закон. И за капак се намесва едно чудовищно пророчество, което кара нещата да изглеждат още по-ужасяващи и безнадеждни.

За щастие наравно с трудните битки, пред които се изправят героите на Цветелина Владимирова, тя успява да балансира историята с шепи пиперлив хумор, ярки персонажи и прилична доза ирония. Избухливият нрав на Ксения подлютява живота на всички около нея, създава много добра динамика в историята, която признавам си ме държа до малките часове на нощта през почивните дни. Игор също е доста впечатляващ образ - на пръв поглед пълен сухар, който обаче крие някоя и друга усмивка под каменното си изражение на пазител. А тези пестеливи усмивки, знаете са най-сладките. Не му липсва освен това солидна доза авторитет и стабилност, които поддържат добре баланса с неподправено невъздържаната натура на Ксения.
Особено любима обаче ми е Зоя. Винаги перфектно изглеждащата красавица има жестоко чувство за хумор, което всеки път ме караше да се подсмихвам доволно. А това, че е нахална като конска муха, я прави още по-плътна, реалистична и близка до читателя.

Няма как да не изкажа уважението си към труда, който Цветелина Владимирова е вложила в тези книги. Ще ви направят впечатление честите бележки под чертата, в дъното на страницата, които показват колко проучвания е правила авторката. 
Чудесно начало на трилогията. Вече довършвам и втората книга и ще се опитам да пиша за нея скоро. 

сряда, 9 май 2018 г.

"Кулата на зората" се извисява високо в небето и дълбоко в недрата

Добре, че Сара Дж. Маас е продуктивна. Та мине не мине някое време и хоп, нова книга. Този месец издателство Егмонт ни зарадваха с бързия си превод и подготовката на "Кулата на зората".Още като я видях нещо не ми се връзваше. Защо корицата е така различна? И като всеки класически книгохолик започнах да си бия главата в стената, чудейки се сега как ще я подредя до другите пет и хич няма да си личи, че е част от тази поредица. Ей, много навътре го взех. Изглежда изобщо не ми се отразяват добре такива работи. Бях крайно възмутена, че и оригиналната корица изглежда така. Какво е това разминаваме в глобален мащаб? Направо не ми го побира ума. Но какво да се прави. Това е Сара Дж. Маас, ще се чете много ясно, пък после ще мисля за фън шуй  излъчването на библиотеката си. 

Четейки книгата бавно започнах да осъзнавам, че решението за корицата не е случаен избор взет на ези/тура. Историята започва с Каол и Несрин, който пристигат в Хаганата, за да търсят съюзници за предстоящата война с валгите и за да потърсят помощ от лечителките в кулата Торе. И продължава с тях. И завършва с тях. Аз както обикновено изостанала с новините нямах представа, че действието на "Кулата на зората" ще се изолира от Елин и останалите персонажи на поредицата. Първо реших, че този път е решила да раздели действието на няколко по-дълги части...Колко съм наивна! Та някъде към страница 150 започнах да се усъмнявам и към средата на книгата вече не издържах и прехвърлих по диагонал страниците в ръцете си, за да уверя със собствените си очи, че други познайници няма да срещна тук. Не, че се оплаквам.

Каол претърпя доста сериозна метаморфоза през различните книги - емоционална, психологическа, а и като роля и персонаж. От строгия капитан, влюбил се против волята си в красивия асасин, той се превърна в предател, в бунтовник, беглец, инвалид и дясна ръка на новия крал на Адарлан.

Пътувайки към Хагана, заварваме Каол в ролята му на ужасен инвалид, не само защото е обездвижен от кръста надолу, но и защото се е вкиснал като оцет, разкъсван от вина, с почернена съвест и натежало сърце. Несрин, повишена в новата си длъжност Капитан на кралската стража е негов спътник и опора в това начинание. Това което заварват обаче всява единствено смут и притеснения и у двамата. Още с пристигането си разбират за разгрома над Адарлан, както и че Дориан, Елин и семейството на Несрин са в пълна неизвестност. Ужасът, който тези новини всяват у тях е твърде голям и е на път да погълне и малката надежда, зародила се в гърдите им. Хаганът също не го посреща особено радушно, а една от основните причини за това е прясно назрялата семейна трагедия - загубата на най-малката дъщеря на хаганската кралска фамилия - Тумелун. 

Кралското семейство само по себе си притежава повече от интересно разнообразие. Аргун, специалист по дворцовите клюки, интриги и дипломация, притежател на една от най-мащабните шпионски мрежи в света. Хасар определено му съперничи, когато говорим за шпионска мрежа и интриги, но това с което младата принцеса е по-интересна е изключително избухливия й характер и крайният сарказъм загнездил се в устните й. Сартак, известен още като Крилатия принц е по-скоро войник, отколкото политик, но нека все пак не забравяме, че и той е претендент за престола, така че  и нему не са съвсем чужди тънкостите на манипулациите. Ще ви кажа също така с леко намигване, че неговата роля ще се окаже доста ключова. Кашин подобно на брат си е истински воин и като поведение, и като философия и може би заради това е и известен със своята лоялност и преданост към своя баща - хагана. А и както изглежда е влюбен в Ирен, опърничавата лечителка от кулата Торе, на която се падна честта да лекува Каол. И най-малката вече сред тях - миловидната Дува, бременна и тиха по принцип, тя също крие някои изненади в ръкава си.

Като ключов играч в тази книга, а очевидно и в следващите, Ирен също прави впечатление с избухливия си нрав и твърдоглавието си. Харесва ми това, че Сара Дж. Маас обвърза разказите от "Острието на Асасина" с историята от поредицата за Стъкления трон. Очаквах с нетърпение да видя, дали ще срещна малката Ирен отново, както и тихите асасини и останах много доволна, че Маас не прави празни ходове. Нито пише самоцелни редове. 

На Несрин и Каол им предстоят много словесни дуели и опасни ситуации, които ще поставят живота им в риск. Сара Дж. Маас умее да поддържа напрежението и динамиката в книгите си. И за капак на всичко единствената лечителка, която може да поправи гръбнака на Каол, ненавижда от дъното на душата си всички адарлански войници, какво остава за бившия ми капитан. Да се пребори с травмата в гръбнака му ще бъде дълъг и труден процес, който трябва да излекува душите и на двамата.

Сара Дж. Маас обича да изправя своите герои пред собствената им съвест, обича да ги разкъсва отвътре и да ги подтиква да съберат отново парчетата от разбитото си сърце, потъпканото си достойнство и унищоженото си себеуважение. Кара ги да се изправят отното на крака (в този случай и буквално) и да се преборят за каузата си, за живота си, за любовта си, за свободата си. Всяка дума в тази книга е борба, толкова пламенна, толкова жива и жестока, че просто няма начин да не ви завладее. Точно тази жажда за живот, която Сара Дж. Маас така добре владее, ме кара да харесвам книгите й. Този нестихващ вихър от емоции, които досущ като живи въглени прогарят героите й, пренасят и у мен този наелектризиращ заряд.


Харесва ми това, че Сара Дж. Маас не им спестява нищо. Каол минава през цялата палитра от чувства, през която може да мине един човек - презрение, гняв, омраза, безпомощност, раздразнение, недоверие, жестокост, благодарност и любов. А по-впечатляващо е, че успява да ни направи съпричастни към техните преживявания. Затова вися по малките часове на нощта, неспособна на елементарна дисциплина и милост към самата себе си. Динамиката в книгите й е толкова интензивна, че просто не успявам да намеря спокоен пристан, в който да се приютя и да си кажа: "Добре, стига за тази вечер." Не, винаги е "Трябва да видя какво ще стане, трябва да знам! Този идиот няма ли най-после да се осъзнае? Тия сериозно ли" И така страница след страница, докато не затворя последната и не се почувствам самотна, задето ми се налага да се разделя с тази история засега и да чакам настървено и жадно следващата.

неделя, 6 май 2018 г.

Агата и Софи ще разнищят Училището за добро и зло

Напоследък изоставам много с книгите. Използвам думата "изоставам" не защото имам краен срок, бройка или цел, която трябва да преборя на всяка цена, а защото ми се иска да успявам да отделям повече време за четене, отколкото отделям сега. Липсва ми. Напрягам се. Чувствам се неприятно, дори раздразнена на моменти, задето се налага да правя някакви други неща, вместо да чета. За пръв път от много години, чета толкова малко. Успявам да одтеля едва час на ден. Умората вечер започна да ме преборва. След дълги седмици ставане в 6 сутринта, просто не смея да си позволя нощен маратон до 4 сутринта, както наваксвах преди. И понеже знам какво ще се случи, ако взема книгата вечер и започна да чета, изобщо не посягам. И това ме прави доста раздразнителна. 

Изоставам и със споделянето на впечатления. Мина сигурно седмица откакто приключих с "Училище за добро и зло" и ей ме на. Включвам се едва сега. 

Обичам, когато очакването си е заслужавало. Много се бях надъхала за тази книга. От момента, в който й видях корицата и заглавието, знаех, че ще е моята. 

Ще ми позволите още едно кратко лирическо отклонение, надявам се. Още едно, за да бъдем по-точни. Тези дни една колежка ме попита как си избирам кои книги искам да прочета. И като се замислих - никога не съм имала проблеми с намирането на четиво. По-скоро с обема на книгите, които искам да прочета, а не смогвам. Има много критерии, по които си избирам четивата. Да си купя книга само заради корицата или заглавието като цяло е рядкост, обикновено съм подготвена какво да очаквам. Но за тази книга бях категорична. С това заглавие и тази корица, просто нямаше как да не е моята книга. 
Та затова повтарям пак - няма нищо по-хубаво от това чакането да си е заслужавало и очакванията ти да са оправдани. 

"Училището за добро и зло" е точно такава, каквато очаквах. Тя притежава чудесен баланс между злокобните и страховити сцени, които на моменти чак ме изненадваха,  отмереното чувство за хумор и приказните елементи. Соман Чайнани  е отделил достатъчно място и време, разбирайте страници, за да ни запознае с приказния свят, в който ни въвежда, без тези описания да дотягат и да повличат читателя в безкрайния кръговрат на орнаментиката по кулите в академията. Типично по мъжки любовната нишка също е лишена от напрежение и трепети, каквито ние жените обичаме да внасяме в романсите. Но лично мен това ме устройва чудесно. Действието на самата книга е достатъчно динамично и изпълнено с обрати, които да очаквам с нетърпение, че да ги мисля и тия младите, дали ще се вземат и кои от всички всъщност ще се вземат. Но все пак се е постарал да отпусне мъничко романтика за момичетата по целия свят. Честно казано до към една трета от книгата бях сигурна, че историята ще се върти единствено около Софи и Агата и когато онзи наперен гъсок се намеси, чак не повярвах. Бях доста сигурна, че и двете ще му бият шута още в началото и ще се отървем бързо и безболезнено от неговото присъствие. Но той се задържа повече от очакваното. Русокосият младеж, който взима акъла на Софи, е всъщност лакмус, който изважда онова, което се крие дълбоко в душите на двете момичета. Да не споменавам, че е пълен мухльо. Това няма как да ви убегне. През половината време ми се искаше просто да се скрие някъде с всичката си тъпотия, а през останалото исках да му разбия перфектното лице. Но не мога да отрека, че свърши добра работа. 

Сега, да си дойдем на думата. Софи и Агата, черно и бяло, добро и зло, мечти и ежедневие. Доброто и злото в двете момичета преливат едно в друго и лъкатушат като кораб през буря, ала нещата далеч не са толкова размити, колкото изглеждат на пръв поглед. 

Красивата Софи с дълги и златни като слънцето коси, с поддържана, бледно розовееща кожа, със стройните си крака и прекрасна фигура е повърхностна и изтъкана от себичност и някакво свое разбиране за доброта. Едно от нейните добри дела, които ще й осигурят място в училището за добро е Агата. Самотната, чернокоса и грозничка Агата, която с всеки ден се изолира все повече от света и обществото, а всъщност тайничко копнее да бъде част от живота - пълноценна, обградена от обич, грижа и внимание. 

Това, разбира се, не й пречи да е вкисната и дръпната тийнейджърка, която сама се набутва в ред комични, а често и опасни ситуации. Всъщност това и двете го умеят много добре. След като огромните хищни птици, на които, простете ми, вече не помня имената, ги отвличат от дома им (по-скоро отвличат Софи, а Агата нали си е вироглава, та се залепва сама за птицата в желанието си да спаси своята приятелка) и ги стоварват в двете училища, следват много негодувание, хапливи реплики и напрегнати моменти и за двете. Ако вече сте чели първите страници ще се чудите откъде това негодувание в Софи, след като тя копнееше да се озове в Училището за Добро. Е, това е защото нея птицата я изпльоска в зловонните води на Училището за Зло, а Агата някак се озова при купищата русокоси принцеси с розови рокли.

Неподправения шок, който изживяват и двете девойки, заради положението, в което се оказват, ме накара да се смея с глас, колкото и злобно да ви звучи. Възмутената Софи, която просто не може да повярва, че е заобиколена от мръсни, неподдържани, пъпчасали и лоши злодеи и уплашената Агата, която се чувства като грешка в поточната линия на живота, обградена от розови фусти, пъстри цветя и лъчезарни усмивки, залепени върху красиви лица - всичко онова, което тя не е и никога няма да бъде, да не говорим, че я дразни безкрайно. Казвам ви, тази гледка не е за изпускане. Соман Чайнани си подбира думите добре и създава ситуации, които заедно с хумора, изкарват на преден план вътрешната борба на двете момичета, излагат същността им по начин, който не би могъл да бъде изразен просто с думи и чувства,  размиват и очертават границата между доброто и злото многократно. 

А още по-впечатляващо за мен беше, че на фона на приказния сюжет, който създаде, наред със солидната доза смях, успя и да вкара някои доста злокобни сцени. Тази абсолютна амплитуда в настроенията и атмосферата на книгата, прехвърля жанра на детско-юношеската литература и със сигурност разширява аудиторията.

Харесва ми как Соман Чайнани създава разделение между измеренията на доброто и злото с всяка дума, всяка идея, всяко действие и едновременно с това показва колко дълбоко свързани, преплетени и зависещи едно от друго са. 

Краят беше донякъде предвидим, но това не ми попречи да вися погълната от историята до малките часове на нощта с ясното съзнание, че на другия ден ще се чувствам като блъсната от трамвай, за да видя какво още ще ми разкрият Софи и Агата от арсенала си. 

Силно се надявам и вие да сте я харесали и да я харесате също толкова много като мен, за да бъде издаването и на следващите части на български реализирано. Не че иначе няма да се четат на английски, но представете си само с тези яки корици колко добре ще изглеждат подредени на рафта в библиотеката ви.