Радвам се, че българските издатели отделят част от времето си, за да преиздадат някои прекрасни български шедьоври, които тънат в прах и забвение, наредили своите парцаливи дрипи по огънатите рафтове на старата библиотека, на която й липсва цвят и въздух, за да привлече окото на читателя. Щастлива съм, че периодично книги като тази се възраждат от пепелта, за да достигнат следващото поколение читатели.
"Балада за Георг Хених" е от ония книги, за които може да се напишат много думи, литературни анализи, есета или просто да си излее човек душата на белия лист. Но нищо не може да се изрази чувството на наслада, което доставя тази книга на читателя.
Това е една книга за битката между изкуството и делничното злободневие, между духовната извисеност на човека с ценности и нищетата на материалното, между любовта и парите. И макар изтъкана от конфликти и сблъсъци това е една истинска балада, написана с толкова нежност и любов, че разтапя душата.
Виктор е едно десетгодишно момче, което се е сблъсало с бедността, но типично по детски я разбира по свой собствен начин. Не разбира цялата палитра от чувства, които ражда тази нищета у родителите и съседите му. Не разбира честите скандали за бюфета вкъщи или по-точно за липсата му. Не разбира важността на бюфета. Не разбира къде е неговото място в тази къща, в този свят.
Виктор мечтае и сънува съвсем не по детски. Сънува как печели купища пари от концерти, защото на тази крехка възраст единственото нещо, което умее да прави и от което знае, че може да спечели пари, е да свири на цигулка. А преливащите от ръцете му пари бута в тези на своите родители, за да купят бюфет. И караниците най-накрая да спрат. В думите на Виктор няма обвинение, няма страх. Просто чиста детска логика. Щом липсата на бюфет е това, което кара родителите му да си крещят, значи един бюфет ще рещи въпроса и ще настъпи мир и хармония. Спомням си, макар и малко мътно, собствените си детски години, когато всичко плуваше на повърхността, когато самата аз не разбирах значението зад думите на възрастните покрай мен.
И Виктор вероятно щеше да се забуди в злободневието и жлъчта на този свят също като своите родители, ако не бе срещнал майстор Георг Хених.
Майстор Хених е чех по националност и изкусен лютиер. Поканен от свои близки преди много години в България, за да постави основите на школата по лютиерство, майсторът напуска родината си и остава тук, където изживява последните си дни в самота, нищета и забвение.
Георг Хених е олицетворение на любовта и добротата у човека, будната съвест, която почуква по закоравялата черупка в сърцата ни, за да ни пробуди и да ни напомни кои са истински важните неща, кои са нещата, които ни правят богати.
Толкова топлина и обич са сбрани в действията му, че преливат право в мен, стояща от другата страна на тези страници и малко по-малко възвръщат вярата ми в хората.
А после виждам как същите тия хора, в които добродушният старец ме кара да вярвам бавно и жестоко го смазват с предразсъдъците, претенциите и амбициите си. И отново се разгневявам на света. И така лъкатуша в емоциите си до последните страници.
Боли ме да гледам как майстора си отива - сам, забравен от света, предал се на болестите си, но с достойство и любов в сърцето до сетния си дъх, прегърнал своията цигулка за Бога.
Виктор прави своя избор и разказва тази история с цялата любов, на която е способен. Не позволява на озлоблението и сиромашията да го пречупят. Виктор се превръща в цар Виктор, точно както старецът му е казал.
Аз отдавна не съм дете. Понякога залитам по опасния наклон на злободневието и забравям колко е преходно всичко. Обичам тази книга, защото ме връща в реалността. Не онази реалност, за която говорят всички - сива, мрачна, разчетена до секунда и стотинка. Връща ме в онази реалност, която сами си ковем, в която обичта, уважението и сърцето са господарите. Онази, в която Дон Кихот не е луд, а истински рицар. Там където хората винаги намират пътя към вярата и надеждата. Реалността, в която искам да живея.