"Където пеят раците" - Дилия Оуенс (Ревю)

 

 Заглавие: "Където пеят раците"

Автор: Дилия Оуенс  

Издателство: Лабиринт

Превод: Лидия Шведова

Брой страници: 320

Година: 2019

Не знам при вас как е, но при мен има дни, в които текстовете просто не вървят. На този текст специално хич не му върви. Може би защото вече много е изписано по темата или просто ми е трудно да подредя мислите си, но това сигурно е пета или шеста чернова. Започвам, премислям, трия. И така.

 

Да си призная първо мислех изобщо да не пиша за нея. Така де, едва ли ще ви кажа нещо ново. Но "Където пеят раците" ме остави с противоречиви чувства. Не ми въздейства толкова на емоционално ниво, колкото на психологическо. Дилия Оуенс е подходила много рационално и добре обмислено към историята на Кая. Харесва ми това, че на всеки един етап от развитието на малкото момиче, Оуенс обхожда ситуацията от всички страни и развива мотивацията на всяко едно решение. Например епизода с изоставянето. Един по един всички членове от семейството на Кая си отиват. Всеки се "разделя" с нея по свой собствен начин, оставяйки бъркотия в душата на детето. Последен остава Татко. Този Татко, от когото всички у дома се страхуват, който впрочем също не е изцяло очернен. Татко има и своите добри епизоди, но те не са с цел извинение или оправдание на поведението му, просто Татко не е лош човек. Животът е труден.

 

Кая остава напълно сама и беззащитна в семейната къща в мочурището. Разбира, че има нужда от възрастен, разбира, че има нужда от пари, от храна, от дрехи, но детското й мозъче обработва и много други парчета информация. Кая възприема неугледната и запустяла къщичка в мочурището като дом, като семейна къща. Ако и тя я напусне, повече няма да бъде нищо. Докато някой от семейството все още живее там, тази постройка ще продължава да бъде дом, в който Мама и останалите могат да се върнат един ден. Да се върнат при Кая. Дилия Оуенс е уловила и изразила много добре именно тази сърцераздирателна детска невинност и вяра в хората, която не би била възможна, ако Кая беше малко по-голяма, например тийнейджърка. 

Когато сме деца, обработваме информацията от околния свят по различен начин, основата върху която изграждаме логическите връзки в света и действията ни се базира на най-близкото, това което ни дава най-голяма сигурност - дома и семейството. Там сме някой - нечия дъщеря, нечий брат или внучка. Навън сме просто име, непознат. Но в семейството имаме своя роля, цел и предназначение. Навън трябва сами да търсим път и място за себе си в широкия свят, пълен с различни характери. Колкото и да боли, колкото и да е трудно, Кая избра да съхрани надеждата за тази сигурност и намира начин, за да остане и да живее дори и сама в семейната къщичка в мочурището. 

Малката Кая израства дива, свободолюбива и саможива. Наивността, която върви ръка за ръка с непознаването на обществените норми, я поставя в редица трудни ситуации, от които единствено натрупването на опит чрез грешки, могат да й проправят път и да я научат как да бъде част от нещо. Краят на историята беше очакван и да си призная дори желан. Израстването и създаването на Кая като личност направи съвсем логичен края на историята. Всичко останало би било нереалистично или потъпкване на всичкия труд, който Оуенс е вложила в нея. 

Харесвам страшно много Кая, макар че сцените, в които беше описвана като диво дете, с разпилени по вятъра коси и боси крака, бяха доста клиширани. Харесвам много това, че Кая направи един детски избор и си проправи със зъби и нокти път към постигането му. Харесва ми, че това не остана самоцелно. Дилия Оуенс използва този тласък, за да даде на Кая нужния инструментариум, с който после да се справи в джунглата наречена "общество". Харесва ми, че не й спести грешките на наивността, ами ги използва, за да развие чертите от характера й, за да създаде личността й. 

 

Може би оттам идват и противоречивите чувства, с които ме остави "Където пеят раците". Очаквах една дълбоко емоционална книга. Не ме разбирайте грешно, историята на Кая е сърцераздирателна и вдъхновяваща, но Дилия Оуенс няма за цел просто да разплаче читателите. Не, тя направи много детайла и хладнокръвна дисекция на живота и пътя на Кая. Осмисля изборите й, развива я, тества я, хвърля света срещу нея и я оставя да се изправи на собствените си крака и да се пребори за бъдещето си. Кая оживява, излиза от ограничението на хартиените корици и заживява в ума и сърцето на читателя. В този ред на мисли приключвам и текста. Няма смисъл да се впускам в задълбочен анализ, такива ще намерите много в интернет. Хубава книга е "Където пеят раците". Дилия Оуенс заслужава всяка похвала по нейн адрес.

 

 

 

 

"Джонатан Стрейндж и Мистър Норел" - Сузана Кларк (Ревю)

 

Заглавие: "Джонатан Стрейндж и Мистър Норел"

Автор: Сузана Кларк

Издателство: Лабиринт

Превод: Магдалена Куцарова-Леви

Брой страници: 800

Година: 2023

 

Хората си поставят цели в началото на годината -  да отслабна, да спортувам повече, да ям здравословно, да се науча да плувам и прочее. Но да оставим това настрана, тук говорим за книжни цели, макар че принципът е същият  - да чета повече документална литература, да прочета три биографии, да прочета класика, която от години отлагам. Нали знаете, такива малки предизвикателства, които да ви изкарат от зоната ви на комфорт и да ви донесат ново читателско изживяване. Аз го правя някъде към края на есента. Не мога да чета по график или по план. Не казвам, че е лошо. Просто аз не мога. В началото на годината нямам никаква представа какво ще прочета. Истината е, че избирам следващото си четиво непосредствено след като съм прочела текущото, нито минута по-рано. Преди това нямам идея какво ще ми се дочета. Затова и се отказах да си поставям подобен род предизвикателства. Единственото, което правя е Goodreads Reading challenge, просто така, защото така или иначе използвам платформата за читателски дневник. Но и то няма голямо значение. Има години, в които чета по 130 книги, а други по 14, каквото дойде. 

Защо ви разказвам всичко това? Още малко търпение, почти стигнахме дотам.

Все пак към края на есента си позволявам да си поставя някои цели, които искам да постигна до края на годината. Обикновено това зависи от много фактори - каква е била годината в личен план, какво съм чела, какво ми се чете, с какво време очаквам, че ще разполагам идните месеци и т.н., чисто практични фактори. Тази година някъде към края на октомври си дадох сметка, че съм започнала четири книги и една в сторител, общо пет и всичките са доникъде. Чета по малко като ми остане време като врабче - чопна малко оттук, чопна малко оттам, но като отворя да ъпдейтна статуса на книгите в Goodreads, те все така си стоят на същите страници и не мърдат напред. Така че тази година си казах, че няма да започвам нови книги, преди да дочета тези, които вече съм наченала. И защо това е толкова важно за книгата на Сузана Кларк? Освен че тя беше една от тези книги, втората и всъшност по-сериозна причина е, че ако не беше този мотиватор, може би нямаше да я дочета изобщо. Но имах чуството, че ще измамя, ако я оставя. Започнала съм я, ще я дочета. 

От тези редове вече става ясно, че не ми хареса особено. А аз по принцип съм човек, който избягва да пише негативни ревюта. Просто не обичам да влагам време в такива. Да, градивната критика има значение, но Сузана Кларк няма да прочете точно моя текст, а и не мисля, че съм чак такова голямо светило в областта, че да й давам градивна критика точно аз.

С нея просто се разминахме. Все още не съм на сто проценста сигурна защо. Историята е добре написана, майсторски разказана, увлекателна и противно на общото ми впечатления page turner. И все пак...

 

Но да минем по същество (за разлика от Сузана Кларк, която не е запозната с този израз) - историята на кратко. По стечение на обстоятелствата Мистър Норел е последният практикуващ магьосник на Острова, от който от години насам магията бавно се оттича. И Мостър Норел смята да запази това така. Като един истински сноб, той има свои разбирания за магията, които се опитва и до голяма степен успява да наложи в и без това ограниченото и снобско английско обществото. Мистър Норел е символ на това, което хората отдавна са забравили, че съществува  - практикуващ магьосник. Той е единствен. А в свят, в който магията се изучава само на теория, това е като да си Великан в страната на Лилипутите. 

Всичко върви по снобския план на Мистър Норел, докато на сцената не се появава младият Джонатан Стррейндж, практикуващ магьосник и негова пълна противоположност. Докато Норел смята, че пътят към връщането на магията в Англия минава през книгите и теорията и че човек има право да практикува дадена магия едва след като е прочел всеки възможен текст на света за нея и се е запознал с всички възможни странични ефекти, действия, отклонения и прочее, Джонатан Стрейндж е просто природен талант, без да е прочел ни една книга, той съчинява заклинание след заклинание и стъпка по стъпка заема своето място първо като чирак на Мистър НОрел (нещо, което доскоро е било абслютно немислимо за стария магьосник), а после и мястото на доверен магьосник на Уелингтън във войната с Наполеон.

 

И тези няколко изречения Сузана Кларк разърна в нескромните 800 страници със ситен шрифт. Страници изпълнени с много диалози, описания и малко действие. За пръв чета фентъзи, в което се случва толкова малко. А можеше да се случи толкова много. Не ме разбирайте погрешно, беше ми интересно докато четях, диалозите не са сухи, описанията са живи и смислени, но темпото на действието е толкова бавно. Всичко се развива в реално време, предоставяйки на моменти твърде много дребна битова събитийност, която накрая се оказа, че няма никакво отношение към главната сюжетна линия. Към края нещата се раздвижиха, трябва да призная. Загадките започнаха да се натрупват, напрежението да обтяга струните между страниците, но това не е достатъчно да компенсира 650-те страници преди това. 

Давам си сметка, че цялата тази методологичност не е безцелна. Виждам идеята за противопоставяето на двата подхода към магията (които можем да приравним и използваме универсално за почти всяко важно нещо в живота ни) - този на статичния наблюдател - предпазлив, винаги добре подготвен, който притежава силата и тежестта на знанеието и другия тип - интуитивния, който просто драсва клечката и думите сами идват, и хоп, магията е факт, този който се вслушва в хората и открива онези невидими за учения нишки, които свързват магията неразривно с природата на човека. Но това не ми е достатъчно. 

Това, което наистина ми хареса, обаче, бяха бележките под линията на самата авторка. Абсолютен шедьовър и истинска наслада. Да си призная четох ги с по-голям кеф, отколкото самата история. Първо, повечето бележки под линията са истории в исторяита, които имат за цел да й придадат допълнителна тежест, форма и да я пренесат в реалния свят. Второ, повечето бележки под линията бяха дълги по над страница с още по-ситен шрифт от този на същинскта история. Трето, бяха адски интересни. Там, определено мога да кажа, че й свалям шапка. 

 

Всъщност не мога да не й дам кредит като цяло за този роман, давам си сметка, какъв труд е вложен, колко мисъл и желание има вътре. И виждам как всеки дейтайл е изпипан, нищо не е претупано (има си хас, де, в 800 страници), много професионално, което може би е и една от основните причини книгата да има такъв успех, наред с това, че Сузана Кларк наистина пише увлкателно. Все пак дочетох книгата, нали така?

Но това ширещо се бездействие не можах да го преглътна до края, а и тя не успя да се реваншира за него. 

Все пак това е моето лично мнение, в интернет ще откриете много положителни и страхотно написани текстове за тази книга, не ги подминавайте. Не подминавайте и нея. Бих казала, че хората, които мислят като мен са по-скоро малцинство. Така че шансът да ви хареса е много голям.

Аз, от друга страна, все още имам голямо желание да прочета и "Пиранези". Но ще поизкачам още някоя и друга година малко да ми мине от "Джонатан Стрейндж и Мистър Норел".

 

 

"Невидимите фурии на сърцето" - Джон Бойн (Ревю)

Заглавие: "Невидимите фурии на сърцето"
Автор: Джон Бойн

Издателство: Лабиринт
Превод: Владимир Молев
 
Брой страници: 540
Година: 2022

Купих си и започнах "Невидимите фурии на сърцето" с нагласата, че това ще бъде Книгата на годината за мен. Всичко около тази книга крещеше,че ще бъде така. От разкошната корица, през анотацията и многобройните награди, високият рейтинг, та чак до крайно положителните ревюта в гуудрийдс. И, разбира се, нещо много важно, темата около която се върти книгата. Някои ще кажат, че това е тема, която трябва да бъде извадена на масата и за която да се говори спокойно. Но това би трябвало също да е вече отживелица. Абсурдно е, че все още имаме нужда от истории като тази, които да изваждат на масата каквото и да било и да отварят доскусии. Все си мислех, че сме по-напред.

Както и да е. Каквито и да ми бяха очакванията, с тази книга не се разбрахме.

 

Имам два основни проблема с "Невидимите фурии на сърцето". Първият е, че до последно не можах да изпитам симпатия, състрадание и изобщо какъвто и да било вид ангажираност с главния герой. Вторият е, че сюжетът беше тотално лишен от капчица спонтанност и крайно нагласен, за да служи на целите на автора. Абсолютно предвидим. 

Като изключим основната тема - хомосексуалната ориентация на главния герои и всички свързани с това и последващи, в следствие на това, действия и събития, останалото беше много плоско. Историята на Сирил е интересна, има добра опорна точка, различността през очите на дете, младеж, пълноправен член на едно тесногръдо и жестоко общество, което отхвърля яростно и осъжда различността и накрая на зрял човек, преборил се с живота донякъде, загърбил грешките и намерил своя покой и хармония сред хората, които обича и които го обичат. Историята беше добре разказана, добре структурирана, събитията се натрупваха едно след друго, създавайки нужната атмосфера и основа за изграждането на идеята. От това как Сирил израства в приемно семейство, което не се държи особено топло с него, през опитите му да се впише в средата и обществото, отричайки това, което изпитва и това, което е. Ясното съзнание, че има нещо нередно с него. Мисълта, че не е нормален, че е болен. Джон Бойн е подходил с много страст и всеотдайност, пресъздавайки яростта и омразата, с които обществото се отнася към различните, към хората със собствено мнение, към онези дръзнали да плуват в страни от общоприети порядки. 

Като изключим това, всичко останало беше съшито с бели конци и абсолютно лишено от логика. Сирил се бори със зъби и нокти, за да задържи главата си над повърхността на водата. Джон Бойн видимо се стреми да опише на читателя, колко е труден животът му, как е израснал без обич, как е трябвало да се крие, как постоянно се е чудил какво не е наред с него и как тази вътрешна борба и страхът от публичното отвърляне или дори смърт го измъчват всеки миг в негория живот. И все пак аз не можах да изпитам и капчица жал към него. Сирил направи много грешни избори в живота, избори, които нараниха много хора в живота му по жесток начин. И го направи не от принуда, а от малодушие и някакъв криворазбран егоизъм. Сякаш от престараване Джон Бойн е изпилил толкова много ставите на опорните точки в историята си, че накрая конструкцията е станала нестабилна.

Да не говорим че всички срещи и съвпадения бяха толкова очевидно нагласени, че в секундата, в която нов персонаж бъде въведен в историята, вече си на ясно кой е и как ще се развият по-натам събитията. Безобразна липса на спонтанност. Сякаш цялата книга е написана само и единствено в името на това, да покаже, колко му е трудно на Сирил. И може би затова отчасти останах разочарована. Очаквах това да бъде символ на различността в живота по принцип. Очаквах.. Надявах се, че Джон Бойд ще има сърце за всички, не просто за Сирил. Сякаш той беше единственият човек с проблеми, който заслужаваше опрощение. Всички останали могат просто да си гледат работата. Надявах се, че тази книга ще погледне към различността като начин на живот, като оцеляване, като филтър и цвят на света. Надявах се, тази история да надгради малката тема и да я превърне в нещо глобално. Но той ограничи всичко до сексуалната ориентация на Сирил. Там започнахме и там приключихме. Толкова целенасочено и праволинейно, че постоянното очакване накрая ме измори и след последната страница остана едно голямо разочарование. 

Да ви призная не мислех да пиша този текст. Не съм привърженик на негативните ревюта. Рядко ми се случва да остана толкова подведена. Но изглежда този път ножицата между очакванията ми и реалността се оказа твърде голяма. Разочарована съм. И честно казано ми стана тъжно. Толкова сърцата идея, разказана много малодушно. Тази книга ме кара да си мисля за Патрик Нес. Може би ще започна "В огън", за да отмия горчилката. Патрик Нес е един от авторите, които винаги застъпват идеята за различността в книгите си и в частност за хомосексуалността. И го прави по начин, който те кара да бъдеш съпричастен, не защото тези герои са различни и го заслужават, а защото са хора като нас. И ако наистина сме хора, ще им го покажем.

Три ябълки паднаха от небето - една за обичта, една за добротата, една за живота

В студените зимни месеци сякаш подсъзнателно търсим книги, които да ни стоплят, които да ни накарат да се почувстваме уютно под дебелата си завивка, които да се просмучат с обичта си в костите ни и да облекчат болките им.
"Три ябълки паднаха от небето" е точно такава - любяща, топла, магична, простичка, дълбока, истинска и толкова искрена. 

Опустялото селце Маран напомня на Макондо на Маркес по начина, по който свързва героите си. само дето тук не е останал много народ за свързване - една шепа възрастни хора. И през главата на всеки един от тях се прокрадва мисълта, че тяхното селце Маран ще изчезне от картата на света заедно с последния си жител. И ще бъде забравено, къщите ще потънат в забвение, прахът ще заличи и последните следи от живот, а влагата и срутващият се постепенно хълм, надвинал над долчинката лека-полека ще го доразрушат и погълнат. Но това не ги спира да живеят. Кой както може. Всеки с болката и любовта си, със загубите и малките радости, които му помагат да продължи напред. 

Три ябълки, три истории преплетени в една. Ето я първата или последната, трудно е да се определи. Но тя е за Анатолия, жена на 58-години изживяла живота си с униженията и побоищата на тесногръд, ограничен и глупав мъж. И когато най-накрая се е отървала от него и тегобата на общия им живот, е седнала да умира. Вече втори ден кръвта й изтича и тя примирено си ляга всяка вечер, очаквайки своя край. Ала се буди пак на следващата сутрин, цялата в кръв и смазана от изтощението, но ето че болезненото й тяло е отказало да се предаде. 

И сякаш на ръба на силите си тая вироглава жена открива за пръв път щастието в живота си с Василий, втората ябълка, паднала от небето. Василий, който сам е загубил всичко - родители, брат, деца, а неотдавна и съпруга. Василий - недодялан исполин и неграмотен ковач. Но сърцето не го интересуват маниери и обазование. То може да обича и с грубите ръце на занаятчията. 

Глад, война, болести, бедствия и смърт вилнеят в селото и го обезлюдяват години наред, отнемайки най-милното на тия хора - децата им. Но не успяват да го затрият, не успяват да сломят духа им. Шепа старци, които продължават да живеят напук на живота сякаш. Пукнатини се отварят и в домовете, и в сърцата им след всяка нова загуба,но борбата продължава. Така мъжът на Валинка цял живот се бори с пукнатината в стаята, докато сам не отваря пукнатина в сърцето й цкато си отива. Но животът остава пред Валинка - упорит като мъжа й, като пукнатината, която не спира да пулсира в стената, “като разбито на две сърце, което боли, но продължава да живее”

Препратките към"Сто години самота" на Маркес са ужасно много, но ще ви оставя сами да ги откриете. Думите в "Три ябълки паднаха от небето" се лееят като песен и това я прави лека и приятна за четене, но без да омаловажава ни най-малко духа на историята. Пълна с емоции и планинска воля тази книга си проправя път до сърцето на читателя настойчиво като зимна виелица и меко като топлината на домашното огнище. 

И там в края на книгата се мъдри едно въздълго изречение, дълго като цяла глава, което прелива от обич, като приказка за Добротата:
„Воске я слушаше със затаен дъх, до нея лежеше Василий, който бе заровил нос в меките й къдрици – тя не можеше да заспи по друг начин, майка й на всяка цена трябваше да пее приспивна песен, а баща й просто да е до нея, и така беше правилно, Воске не знаеше нищо за широкия свят, тя си имаше свой си свят, съвсем мъничък, имаше иззидан от камък дом, изсъхнала ябълка, трийсетина старци и един параклис, където на празник свещеникът идваше отдалеч да отслужва служби, плътна стена, която защитаваше от лавини и свлачища източния край на селото, докато западният бе хлътнал безвъзвратно в пропастта, един-единствен път за долината, който от година на година ставаше все по-непроходим от тревите и плевелите и не буренясваше съвсем само заради следите от каруцата на Макуч Германцанц, който ходеше за продукти и оставяше две тесни белезникави бразди от билото на Маниш Кар чак до широкия свят, на верандата в дома на Анатолия стоеше, скръстила ръце върху гърдите си, невидимата за всички Магтахине, ангелът-пазител на Воске, в дома на Валинка Ейбоганц пукнатината върху стената дишаше и до ден-днешен – ту се разширяваше, ту пак се стесняваше, но не зарастваше като разбито на две от скърби сърце, което боли, но продължава да живее, в скрина с дрехите лежаха рисунките на Настася, старателно увити в басмена калъфка за възглавница – да не излинеят, всички вече бяха забравили за буквите, които тя бе различила върху оградата около гроба на белия паун, но Маран отдавна бе съгледал в тях инициалите на единствените си потомци, на момчето и момичето, на които бе съдено или да прекъснат историята на селото, или да измислят нова страница в нея, но кой ли би могъл да знае как ще се обърнат нещата, кой би могъл да знае, в дървената колибка, положил глава с големи уши върху лапите си, спеше Патро, вярното куче, което бе намерило в корените на изсъхналата ябълка пръстен, скрит там в деня на раждането на Анатолия от циганката Патрина, а над мъничкия свят на невръстната Воске се бе разпростряла бездънната лятна нощ, която разказваше историята за силата на човешкия дух, за предаността, за благородството, за това, че животът – това са кръговете, които капките дъжд оставят по водата, и каквото и да се случи, то е отражение на онова, което е било преди, само че на никого не му е дадено да ги разчете, могат го само шепа избрани, които, дойдат ли веднъж на този свят, не се връщат никога повече, понеже още от първия път изпиват чашата си до дъно, но разказът сега е за друго, за това как точно преди година и един месец, в петък, малко след пладне, когато слънцето вече бе прехвърлило високия зенит и се бе търкулнало важно-важно към западния край на долината, Анатолия Севоянц легна да мре, без да знае колко много прекрасни неща я чакат в бъдещето, и ето, те, тези прекрасни неща, бяха дошли и носеха със себе си лекота и ласка, и нека бъде така дълго, нека бъде така винаги, нека нощта прави магии и бди над щастието й, нека прехвърля в прохладните си длани три ябълки, а после, както открай време в маранските сказания, ги пусне от небето на земята: една за онзи, който е видял, втора за онзи, който е разказал, трета за онзи, който е слушал и е вярвал в доброто.”

Да търсиш смисъла в "Нищо"

Докато чета "Нищо" от Яна Телер не мога да се отърва от натрапчивата мисъл, че трябва да прочета и "Повелителят на мухите". Сестра ми винаги е умеела да разказва много наситено истории. Всъщност "Повелителят на мухите" ме преследва като дух от лятото насам, след като тя ми сподели своите впечтления от нея, но на нея й се видя толкова смазващо депресираща, че все не набирам смелост да я започна. 

Но сега след "Нищо" просто изпитвам необходимост да я прочета и да направя сама паралела между двете.

Историята за търсенето на смисъла, която Яна Телер поднася така достъпно, образно и в същото време сурово и жестоко на читателя, ми се вижда не по-малко трудна за преглъщане от чувството, което Повелителят остави у сестра ми. 

Когато Пиер Антон обявява бойкот на живота, обявявайки го за безсмислен, неговите съученици се натоварват с тежката задача да му покажат, че това не е вярно.Те започват да събират предмети, които имат смисъл... зелените сандали на едно момиче, сините плитки на друго, хамстера на трето, жълтият велосипед на едно от момчетата, показалеца на другото.. И тъй като никой не би се лишил сам от нещо наистина скъпо за него, те решават, че всяко дете ще посочи какво да даде следващия от съучениците му. И никой няма право да откаже.

Първите неща, които изграждат основата на купчината със смисъла са ...ежедневни, тривиални, обикновени, носещи лек сантимент на собствениците им, просто довиждане с някой скъп спомен. Но изглежда са достатъчни, за да предизвикат геометрична прогресия. Стаения гняв от нещата, които са загубили кара всяко следващо дете да изисква нещо все по-жестоко от следващото си другарче. А нещата, които се озовават на върха на купчината със смисъл излизат извън рамките на разумното, нормалното и дори човечното. Няма нищо по-ярко от жестокостта на децата, нищо по-въздействащо от това да видиш как невинността се оттегля от детските им лица и прави място на мръсотията и калта, на кръвта, която обагря ръцете им.

Ще стигнат ли децата до края в търсенето на смисъла? Къде ще сложат границата? И какво ще направят после с тази огромна купчина смисъл, която са събрали?

Какво правим изобщо със смисъла, когато го намерим? Можем ли да измерим смисъла? Някои неща, дали имат по-голям смисъл от други? Или всичко зависи от историята, сантимента и чувствата, които ще вложим в тях?

Книгата на Яна Телер поставя много сериозни въпроси на масата. Въпроси, на които подрастващите често търсят отговори. Въпроси, които човек цял живот си задава. Лутаме се в ежедневието си, толкова забързани, че не обръщаме внимание на нищо. Докато един ден не се обърнем назад и не се запитаме, кое в живота ни наситина си е струвало, кое има смисъл.

Не мога да ви опиша пластовете, които Яна Телер подрежда страница след страница, жертва след жертва. Трябва да прочетете сами тази мрачна история, за да усетите жестокия бич на живота. И все пак нека не забравяме, че ние сме тези, които го създават и живеят. Всеки сам е отговорен за своите решения и сам определя, каква тежест ще имат те, какъв ще бъде смисълът от всичко това.   

"Нищо" е точно такава, каквато трябва да бъде. История разказана от деца за други деца. И като че ли точно заради това ми се струва толкова сурова и натуралистична. Контрастът между детската невинност и чистата жестокост е толкова силен, а границата толкова размита. 

Иска ми се да чета повече такива книги. Иска ми се антиутопиите да бъдат такива, а не сладникави и тривиални поредици, каквито се навъдиха на килограм последните години. Иска ми се това да е част от литературата, която ще поднесем на своите деца, това да е една от историите, с които ще ги възпитаме, с които ще ги учим.