Книжен май

Месец май беше един изключително книжен месец. Промоциите на Издателство Сиела, Хермес, Бард и Еднорог, празниците в Ozone.bg и не на последно място Панаира на книгата в НДК ми позволиха да обогатя библиотеката си с тези прекрасни съкровища. 

Не можах да се удържа и нападнах "Данте и Аристотел откриват тайните на вселената" и "Софийски магьосници" и ги изгълтах за отрицателно време.

"Данте и Аристотел откриват тайните на вселената"  е прекрасен роман за съзряването и осъзнаването. А "Софийски магьосници" е наистина много свежо българско фентъзи в духа на Хари Потър. 

Сега чета паралелно "Сол при солта" и "Дървото на лъжите" и интригата тъкмо започна да се затяга около Фейт. А за "Сол при солта" не знам какво да ви кажа, мисля, че за мен това ще е Романът на годината. 

От рафта надничат още Бакман и толкова много Сандерсън, че просто нямам търпение. 

Сред тази купчина е и първият ми спечелен Giveaway в Goodreads - "Бащите не си отиват". Един от ключовите ми таргети за Панаира на книгата. Бях ужасно щастлива, когато получих съобщението в Goodreads, че съм сред късметлиите. Благодаря изключително много на Издателство ICU за предоставената книга. 

Прекрасно е, когато съм заобиколена от хубави книги. Още по-прекрасно е, когато тези хубави книги си имат твърди корици и стилно оформление. Хермес  ме направиха много щастлива с това, че преиздават Блага Димитрова. Попълних колекцията си с "Глухарчето" и "Урания". Надявам се скоро да ни изненадат и с "Лице". И не се спряха с това, ами издадоха и "Човекът в търсене на висш смисъл". Знам, че опре ли до литература за концлагерите, повтарям всеки път едно и също и може би ви втръсна, но пак ще го кажа. Трябва да се пише, да се говори и да се помни тази част от историята. "Човекът в търсене на смисъл" беше прецизна плетеница от спомени за ужасите в концлагерите и задълбочен анализ на психиката на концлагеристите. Една фраза от тази книга никога няма да напусне съзнанието ми. "Предаде ли се човек е мъртъв". Ще си дам време със следващата книга на Франкъл.Не искам да бързам, но няма и да я забравя.

Ремарк с твърди корици е просто мечта. Следващото, което ще си набавя ще бъде Гам, отново с твърди корици. Сиела, благодаря ви, че го наравихте. "Странните талисмани на Артър Пепър" беше една топла и уютна история, която вярвам ще се хареса на повечето от вас, стига да се отърсите от сравненията с Уве.

Там е и новият дерек Ланди с "Демон шосе", за която подразбрах, че е хорър за разлика от поредицата за Скълдъгъри, но стилът на Ланди прозира навсякъде и аз го обожавам. Така че очаквам тази среща да бъде изключително приятна. 

Сред тези съкровища е и изенадата в майския BOPS - "Четирите цвята на магията", едно много идейно фентъзи, чието действие се развива в най-ненавистния ми град - Лондон. Всъщност в някоклко паралелни Лондона. Но това не попречи ни най-малко да се насладя на магията на В. Е. Шауб

Сборникът с разкази "Птиците" на Дафни дю Морие го искам много отдавна. Обожавам мрачния й стил и чудноватите й страховити идеи. Изтръпвам докато я чета и се наслаждавам на всяка дума.

"Перлата, която се освободи от черупката си" е още едно съкровище, което съм оставила на изчакване. Знате как за някои книги има точно определен момент, когато те изпълва желанието да се потопиш в тях. Чувствам, че тази е една от тях. Ще й позволя сама да избере правилния момент и да ме притегли към себе си.

Панаирът на книгата ми позволи да се срещна с една моя любима българса автока - Яна Букова. Беше щастлива случайност или съдбовен момент, зависи в какво вярвате. Тази година нямах време да разгледам програмата на Панаира. А и дори  и да имах, покрай грижите за малкото бебе нямаше как да наглася ходенето си според своите желания. Така че издебнах единствения свободен ден на таткото, поверих му наследницата и просто се изстрелях към НДК. прелитах през щандовете и обирах всичко, което си бях набелязала, когато на щанда на Издателство Жанет 45 ме сполетя върховния късмет. Яна Букова беше там и раздаваше автографи. Протегнах ръка и й казах: "За мен е чест" Не го планирах, отвътре ми дойде. Чувствата от спомена за "Пътуване по посока на сянката" нахлуха вероломно в мен и просто нямаше как да преглътна фразата. И мисля, че това ми спечели и една малка стихосбирка, която не може да се намери в търговската мрежа - "Дворците на Диоклециан". Тя и "Приказки без връщане" са моя десерт от този панаир, както и спомена от изненадващата щастлива среща. 

Но автографите не свършват дотук. Нали помните как Сандерсън дойде в България. И след дълго умуване (умуване как да стане най-безболезнено, а не дали дали да ида, колебанието изобщо не беше на дневен ред) и схмаджийстване, аз се изтипосах първа на опашката с тогава 5...или 6-месента ми дъщеря, не съм сигурна. И поставих на масата му толкова книги, колкото не ме досрамя да извадя. Искаше ми се всичките, но знам, че би било нагло. И ето, че сега след като чинно довърших четиите книги от поредицата Мъглороден, се изтипосах и на щанда на Артлайн Студио, за да се сдобия и с последната "Отсенки от себе си", когато ненадейно една мила девойка, с която всяка година си говоря за книги, видимо ме е запомнила от посещението на Сандесън и ми казва, че имат копие от книгата с автограф в редакция. А на мен очите ми стават на палачинки от щастие. 


Последвалата седмица след Панаира беше лудница - уморителна и много натоварена и бях забравила съвсем за нея, когато куриерът се обади и каза, че има пратка за мен. Попремигнах, попремигнах, пък отидох да си я взема. Щом са рекли! Не знам, дали можете да си представите какво трепетно щастие изпитах, когато разопаковах плика и отвътре се подаде синкавата корица. Искам още веднъж да благодаря на Артлайн Студио за предоставената книга и на тази мила девойка. Ще се видим пак на идния панаир, а аз ще съм прочела вече "Пътят на кралете", за да си поговорим за нея. 

След двумесечно чакане най-накрая пристигна и Илюстрованата книга за Ловците на сенки на Каси. Прекрасна твърда корица, гланцирана хартия и страхотни рисунки. Влюбена съм в арта. 

"История на изтезанията" е една от случайните ми находки. Не съм тъсила нищо на тази тематика, но когато я видях изобщо не се замислих: "Ще се чете"

И накрая, но не на последно място са ето тези прелестни бижута. Благодаря на Издатество Бард и Артлайн Студио, затова, че издадохда тези книги. И най-вече, задето ги издадоха в този им вид. Прекрани са, пълнят ни душите, очите, ръцете, сърцата и ума. 

Аристотел и Данте откриват тайните на Вселената

"Аристотел и Данте откриват тайните на Вселената" една от първите книги, които прочетох след Панаира на книгата в НДК тази пролет. Позволих си да надникна в един-два коментара този път преди да я започна. Не нарочно. Просто ми попаднаха пред погледа и се зачетох, въпреки че обикновено ги подминавам. Е, коментарите не бяха особено ласкави. На някой все му липсваше нещо - много били диалозите, историята била суха, хората очаквали някакво голямо развитие, а сюжета стоял през цялото време в застой, разговорите между героите били безсмислени....
Нещо подобно ми се случи и с "Няма да получите омразата ми". Книга, която е толкова съкровена и лична, че просто няма как да не докосне, чието послание е толкова чисто и искрено, че не може да не достигне до читателя. И все пак. Намериха се доста хора, които да кажат, колко безсмислена и рутинна била. 

Започвам да се чудя на мен ли ми има нещо или просто винаги ще съм си срещу течението. За мен всичко в тази история си беше на мястото. Постоянно и устойчиво градиращото действие. Дума след дума, авторът изгражда пътя на историята, всеки диалог, дори и най-ежедневните слагат своето камъче по тази пътека и ни водят целенасочено към крайната цел. Истината е, че рядко попадам на толкова съсредоточена и добре структурирана история. Книгите често  са хаотични, поне на пръв поглед, следват няколко сюжетни линии, преплитат се, раздвояват се, понякога се раздвояват. Всичко това липсва тук, за да остави една ясна следа на читателя, като пътека от светулки в нощта, която да следва, докато най-накрая се завърне у дома. Защото тази книга е точно това - завръщане у дома. Толкова ми напомня на трилогията за Братята Улф на Зюсак. Има същия живец, същата завладяваща емоция, същата младежка страст и любов към живота, които преобръщат сърцето ти и те зареждат с енергия и обич.

Данте и Аристотел са две млади момчета. Две бели платна, които те първа ще бъдат изписани с впечатленията им от света. 
Аристотел е гневен младеж, който понякога не може да държи юмруците си в джобовете. Аристотел има грижовна майка, която винаги е отворена за разговор с него и често се отнася към него също като със своите ученици, което е прекрасно, но не е и точно специалното отношение, което един тийнейджър копнее да получи. Баща му, от своя страна, не е от разговорливите. Измъчван от кошмари, той се бори със своите демони, последвали го от Виетнам. Войната оставя отпечатък върху войниците и техните семейства, дълбок като прорезна рана, която никога не се затваря напълно и от време на време прокървява право в душата и ума на човек. Но той не е единствения с кошмари в семейството. Аристотел също се бори със своите собствени демони. Бенджамин Алире Саенц е уловил брилятно емоциите, които съпътстват процеса на съзряване, онзи митичен момент, когато момчетата се превръщат в мъже. Аристотел няма приятели, няма хоби, няма цел в живота, но това не го прави неспособен да комуникира с другите. Сякаш е по-скоро въпрос на избор, отколкото на обстоятелства или принуда. Сякаш просто не ми се занимава. Аристотел е точно това - незаинтересован, апатичен. Незаинтересован от другите младежи, незаинтересован от живота, който кипи около него, незаинтересован от света. Защитна реакция - тази незаинтересованост му помага да не се чувства нежелан. Ако покажеш, че не ти пука, хората няма да видят, че си наранен. 

Докато не среща Данте. Данте е съвсем друга история. Има любящи родители, които не се срамуват да го покажат. Целувка от баща му, дори и в тази неспокойна възраст на съзряване, е нещо нормално, топло, обичливо и съвсем естествено - каквото на всички родители им се иска да бъде. Е, родителите на Данте са го постигнали. В тяхното семейство всеки може да говори спокойно и открито за своите чувства. За майка си Данте казва, че е "непроницаема" и тя наистина е интересн персонаж - по-обрана, но и емоционална, разсъдлива, досетлива и много силна личност. А закачките между Данте и баща му са наистина освежaващи.

Не мога да ви кажа повече за заветната цел на това пътуване към себе си, без да ви разваля изненадата. Затова ще се въздържа от конкретни коментари по темата. Ще ви кажа само, че Бенджамин Алире Саенц засяга една много сериозна тема и я разнищва от всички страни. Показва гледната точка на обществото към нея, отношението на родителите и диалога с тях, емоционалната реакция на двете момчета, които са преки участници - вътрешната борба, страховете, сблъсъка с обществото, предразсъдъците, лъжите и честността. 

"Аристотел и Данте откриват тайните на Вселената" е наистина прекрасна книга. Отдайте й се, без предразсъдъци, без нагласа, просто се оставете Бенджамин Алире Саенц да ви поведе за ръка и го последвайте до края.

Недъзите на едно общество в "Мемоарите на една лека жена"

Ако трябва да опиша с една дума "Мемоарите на една лека жена" тя ще бъде отрезвяваща. Отне ми доста време да прочета тези скромни няма и триста странички, но и ми даде много храна за размисъл. И една сериозна част от вината за това е дело на преводача. 

Благодаря на целия екип на Deja Book, които решиха да издадат книгата в този й вид и най-вече на Слави Ганев за чудовищния труд, който е вложил, както в превода, така и в предговора и пространно обширните бележки, които съпътвстват цялата книга и които заслужено мога да нарека литературен, обществен, социален и психологически  анализ. 

"Мемоарте на една лека жена" крие под еротичната си повърхност много горчиви и дори грозни истини за обществото през 19 век. Романът поставя съвсем точно мястото на жената в това общество, както и отношението на жените към самото общество. В разгулния живот, който води Фани, тя открива своята сила. От плячка се превръща в изкусителна жена, която познава силата на своето тяло. Макар да се облагодетелства финансово от насладите, с които тялото й дарява многобройни и различни по възраст, социален статус и желания мъже, за нея съблазняването, любовната игра и всеки последвал сексуален акт са плод на нейната силно изразена сексуална натура и желание да се наслади на удоволствията, с които може да я дари другият пол.

Тази книга поставя някои много сериозни въпроси на масата, разнищва важни философски теории и прави дисекция на цяло едно общество, на цяла една епоха.

Историята на Фани Хил започва от наивността и невинността на едно невръсно момиче, което заминава от своето малко село в големия Лондон, минава през съзряването, осъзнаването на сексулаността като част от човешката природа, като инструмент на любовта, като средство за оцеляване, като средство за контрол и достига своята кулминация, за да ни покаже Фани като една млада и зряла независима жена с изразена феминистична натура, която е поела сама юздите на своя живот. 

Отношението на Фани към секса и към нейните партньори отразява като огледало обществения живот през 19 век - нейното преклонение пред мъжката натура, възгледите за хомосексуалистите, фалшивото и лицемерно благоприличие, както и многообразните роли на жената.

"Мемоарите на една лека жена" е една от забранените и преследвани книги. Отхвърлена  от едно пуританско общество, да не споменавам измислената англиканска църква. И макар съдържанието на книгата да е наистина силно еротично ,за порнография не може и да става дума. Езикът и стилът, с които е написана са толкова изящни и елегантни, изпълнени с метафори и алегории, че дори по този белег не може да бъде сложена в една категория със съвременните любовни романи.

"Мемоарите" дава много теми за размисъл и позволява на читателя да надникне в един отминал свят. Начинът, по който е поднесена на читателите е забележителен - не само с прекрасната си корица, която на всичкото отгоре е и твърда, но най-вече със съдържанието, което предлага - обширни бележки под линията, които хвърлят светлина върху множество иначе скрити заставки в историята, както и много извадки от литературна критика, научни трудове, статии и пр. 

"Мемоарите" е като трън в едно куцо и осакатено общество - отхвърлена, нежелана и толкова неудобна, защото изразява още по-силно обществените недъзи.

Слепота и страх в "Kутия за птици" на Джош Малерман

"Кутия за птици" се порадва на доста медийно внимание. Трябва да призная, че тази кампания беше една от причините да я купя още на панаира на книгата преди месец. Друга причина беше наистина доброто и стилистично издържано оформление на корицата. И не на последно място историята, която прочетох на задната корица. 

Признавам, че имах малко по-различни очаквания за книгата и поради тази причина отговарях доста неясно на въпроса "За какво се разказва?", който неизменно следва в офиса, когато започна нова книга.

Очаквах една силна антиутопия, изваден от контекста свят, който да ме въвлече и окове с правилата си. Дъlго време чаках да се появи кутията за птици, заради чиято идея се впуснах в това четене. Това охлади потушените ми набързо надежди и ме накара да погледна с нови очи на историята. Отхвърлих очакванията си, махнах с ръка на лутането меду страниците и зачетох в унес. 

Да ви запозная с Малори. Тя живее в свят, какъвто ни е трудно да си представим. Свят, в който ако искаш да оцелееш, трябва да се лишиш от зрението си. Един свят на безплътни сенки, който  те подлудява, ако имаш наглостта да го погледнеш. Прекарала четири години в подготовка за този ден, Малори тръгва по реката заедно с двете си деца, за да търси надежда и живот за тримата. И докато гребе омаломощена от страх, с години сдържана издръжливост и самообралание, ранена и изпълнена със сенки, Малори се връща назад в дните, в годините, когато цялата тази лудост е започнала. Спомените й се лутат назад към мъртвата й сестра, към родителите си, с които така и не можа да се чуе за последно, към съквартирантите в къщата - лудият Гари, бременната Олимпия, Джулс и преданото му куче Виктор, към вечно изпълнения със съмнения Дон и Нейният Том. 

Всяко нещо, всеки персонаж е на мястото си в повествованието. Проекцията на всеки от героите изразява конкретна идея и емоция на автора. Ретроспективният подход също играе много по-сериозна роля от литературен похват.
Светът е полудял. Отвориш ли си очите, зърнеш ли едно от онези същества, си загубен. До края на книгата не се разбира какви са тези същества, от които всички се страхуват и които всяват страх във външния свят, преобразяват го и го превръщат в арена на лудостта. Липсата на тази информация - как изглеждат, какво причиняват на хората и всички останали неизяснени покрай тях детайли, първоначално ме побъркваше. Като незавършена торта, сякаш си опекъл и наредил блатовете, но не си намазал сметаната отгоре. Оставих впечатленията си да отлежат ден-два до този момент, когато сядам пред празната страница и всичко се нарежда като пъзел в ума ми - историята и всички нейни съставни части си отиват по местата. 

Характерите и поведението на героите, тъмните краски, които редят буквите пред погледа ми, символиката криеща се зад кутията за птици, която Том донася в къщата, пътят, който Малори извървява и изумителният начин, по които учи и възпитава децата си още от бебета в този мрачен свят - всичко това си има точна позиция в целостта на повествованието. 

Не бих я окачествила крато мрачен трилър, психо или просто като страшна книга, която те държи нощем буден. Чела съм много по-мрачни и въздействащо страховити истории, но рядко съм попадала на толкова педантично подредена книга. Това е думата - педантична и точна като математическо уравнение. Не е лесно да се пише в ретроспекция. Трябва да улучиш точния момент, в който да вмъкнеш главите от началото на историята, където те ще бъдат адекватно обяснение на мъгливото настояще, което все още не разкриваш пред читателя, оставяйки го в напрежение и очакване. Джош Малерман си е подбрал моментите дяволски добре. Книгата е идеално структурирана като завръзка, кулминация и развръзка до най-малкия детайл - от насмешливия тон на Малори, когато тази лудост започва, през борбата й за живот в къщата заедно с другите сyкваританти и през трудното решение, дали да ослепи децата си, до моментът, в който Малори най-накрая си позволява лукса да даде им даде имена и така Момиче и Момче се превръщат в Олимпия и Том.

Ако разгърнете тези страници, ще се сблъскате с една професионално написана книга, която ще разгърне пред вас какво е да живееш в една своеобразна кутия за птици, в пълен мрак на ума и тялото, затворен, сляп и изолиран от агресивния свят отвън тази кутия в борба за живот и за правото да отвориш очи и да опознаеш цветовете на дъгата.