"Момчето с раираната пижама" - Джон Бойн (Ревю)

Заглавие: "Момчето с раираната пижама"

Автор: Джон Бойн

Издателство: Intense

Превод: Иглика Василева

Брой страници: 176

Година: 2009

Джон Бойн е един от малкото автори, да не кажа може би единственият, когото продължавам да чета, без да харесвам особено. Всичко, което пише, ми се струва толкова самоцелно и насила развито в определена насока, че чак ме дразни. И въпреки това продължавам да си купувам негови книги и опитвам отново и отново. Не съм сигурна защо. "Невидимите фурии на сърцето" не бяха моето четиво. Не можах да изпитам капчица емпатия и привързаност към главния герой, макар че всичко в книгата крещеше колко е онеправдан. После реших да опитам отново със "Стълба към небето", за което до голяма степен вина имат екипът на Лабиринт, които направиха страхотно издание с жестока, подканяща корица. Купих си я и докато отлежаваше в кашоните заедно с другите ми нови книги, чакайки преместването ни, видях съвсем случайно в озон "Момчето с раираната пижама" в електронен формат и си я купих. Това е, книгата която отвори световната литературна сцена за неговото творчество. Книга, за която всички говореха, основно ласкави неща. Нямам спомен, някой да не я е харесал. Може би, защото излезе преди големия бум на художествена литература за Холокоста. А и самата история като идея е много сурова и жестока наистина. Но поради някакви неясни за мен причини, не успя да опъне нито една емоционална струна в душата ми. А аз съм много емоционален читател, който лесно се трогва. 

Идеята на "Момчето с раираната пижама" е желязна. Необикновеното приятелство между две момчета, синът на коменданта и едно обикновено еврейско момче, които се срещат ден след ден , застанали от двете страни на оградата на концлагера. Светът пречупен през детските очи на две момчета, които се намират в толкова контрастно различна ситуация, че няма нюанси, всичко е черно и бяло. Пълно противопоставяне. Но по детски чистите им души не виждат така нещата. Не разбират смисъла на телената ограда. Оставям настрана малките пробойни в сюжета, защото както казахме, идеята е жестока и не си заслужава да се споменават дребни несъответствия. Не знам как да го кажа по друг начин, сърцето ми не трепна. Пулсът ми остана равен до края. Премисляйки на ум събитията, реакцията ми е съвсем различна - емоционална. Абсурда на тази жестокост ме кара да се свивам, да плача, да беснея. Четейки книгата обаче, не почувствах абсолютно нищо.

Може би сме твърде различни, имам чувството, че Джон Бойн е твърде методичен за моя вкус. Историите, които разказва носят в себе си много емоционален потенциал, но в желанието си да изостри и подчертае основния мотив, забравя как действат човешките сърца, когато са наранени.

Това е втората книга в която наблюдавам тази тенденция при него. (Следват спойлъри) 

 

В "Невидимите фурии на сърцето" главният герой, подтикван от страха си, че няма да бъде приет от близките си хора, ги нарани и съсипа живота им по толкова скапан и гаден начин, че за мен все още е необяснимо, как те просто махнаха с ръка и му простиха. Помрънкаха малко и му простиха.

Същото се случи и в "Момчето с раираната пижама". Когато предаде своя приятел, подтикван от страх и несигурност, Шмуел просто се появи след няколко дена, брутално пребит и всеопрощаващ, и всеразбиращ и сякаш махна с ръка и каза, карай. Не загуби и на йота доверието си в своя приятел. Джон Бойн дори и за секунда не помисли какви са неговите чувства, не отдели и два реда дори, за да покаже, че Шмуел е истинско човешко същество, а не просто средство, с което да разкаже историята си и да натърти на посланието, което иска да изпрати.

За човек, който има толкова емоционални идеи, ги разказва много безсърдечно. 

Сега "Стълба към небето" виси на рафта и не ми се започва. Може би просто ще я подаря на някого, който го харесва. Не знам, дали ще има трети опит.

Честно казано не мислех и да пиша този текст, по принцип не пиша за книги, които не съм харесала. До известна степен, защото не виждам смисъл да влагам времето в това. Но толкова съм ядосана на Джон Бойн, че не можах да се сдържа. Как е възможно да съсипеш история с такъв потенциал?

 

 

"Изчезването на Йозеф Менгеле" - Оливие Гез (Ревю)

Заглавие: "Изчезването на Йозеф Менгеле"

Автор: Оливие Гез

Издателство: Изток-Запад

Превод: Недка Капларова

Брой страници: 176

Година: 2020

Започнах тази книга с противоречиви нагласи. Като читател съм свикнала да симпатизирам на главния герой. По някакъв начин в мен битува усещането, че когато пишеш художествената литература за реална историческа личност, искаш да опресниш и продължиш паметта на хората за този човек. С документалната литература е по-различно, защото нейната цел е безпристрастно да предаде хронологията на събитията. Чисто информативно. С художествената литература неминуемо има емоционален елемент. А моето вътрешно чувство и светоусещане ми казва, че хора като Менгеле не заслужават подобно емоционално внимание. В този ред на мисли вярвам, че на Оливие Гез не му е било никак лесно да напише тази книга. И несъмнено богатия библиографичен списък в края на книгата потвърждава това. 

Йозеф Менгеле е едно най-известните имена, които се споменават често в разговори за Втората световна война и Холокоста. Известен с е проучванията си върху затворниците в Аушвиц и по-специално с интереса си към близнаците. Историческите факти разказват за различни звества, извършени от "добрия доктор" - опити върху живи и в съзнание хора, както и чудовищни дисекции. Всеки път мисълта за тази мрачна част от историята на човечеството ме кара да изтръпна и да се задавя от ужас. Но дори по-ужасяваща е мисълта, че всичко това е извършено с ясната мисъл за велики постижения и правдивост. 

Незачитането на човешкия живот по подобен жесток начин, принизяването на личността до парче плът, което трябва да бъде изледвано, е това, което ме плаши най-много. Защото светът никога не е достатъчно далеч от тази лудост. 

Оливие Гез се е фокурирал над бягството на Менгеле след края на Втората световна война. Стъпил върху фактите той създава художествен разказ, попълвайки празнините от себе си. 

"Някои моменти несъмнено никога няма да бъдат осветлени. Единствено романната форма ми позволи да се прближа възможно най-много до зловещите скиталчества на нацисткия лекар."

Започва с престоя му в Аржентина по време на революционните действия на Перон и Евита и минава през много перипетии, лъжи, измами, замогвания и падения, всички до едно част от опитите на Менгеле да се спаси.

Поначало реагирам емоционално, когато чета. Опитах се, да се дистанцирам, както е успял да направи Гез, за да разкаже тази история. Опитвам да се концентрирам върху хронологията на събитията и политико-идеологическите вазимоотношения между Менгеле и хората от неговото обкръжение. Но не успявам. Изпълнена съм чувство за ненавист. А епилогът на тази книга остава да витае в мен точно, както е и озаглавен - като призрак.

"Приспивна песен в Аушвиц" - Марио Ескобар (Ревю)

Заглавие: "Приспивна песен в Аушвиц"

Автор: Марио Ескобар

Издателство: Сиела

Превод: Надя Златкова

Година: 2020

Брой страници: 224

Винаги е много трудно, когато пишеш за книга за холокоста. Но това никога не е било причина да не го направя. Защото вярвам, че в нас е отговорността да съхраним паметта на осъдените да носят различен цвят на очите, кожата или косата от "правилния".

Има нещо общо в книгите, които разказват лични истории от лагерите. Те рядко са дълги и разказват историите си с кратки съобщителни изречения. По-скоро като хроника на събитията, отколкото като художествена литература с биографичен елемент. Но това според мен не е липса на умения или талант. Не е нужно да описваш с епитети ужасите в лагера. Сякаш просто да предадеш телеграфично фактите е повече от  достатъчно, за да изпълни ума ми със страх и ненавист. 

Това е историята на Хелене Ханеман - арийска жена, омъжена за циганин, майка на пет деца. Когато през 1943 година войниците идват, за да приберат семейството й в концлагера в Аушвиц, Хелене като чистокръвна германка получава правото да остане на свобода. Заповедта е само за мъжа й и децата й. Но колкото и клиширано да звучи, коя майка ще изостави децата си в такъв момент. Изобщо в какъвто и да било момент. 

Така че Хелене събира набързо куфарите и тръгва заедно със семейството си към лагерите на смъртта. 

Пътуването до там е ужасно, наблъскани като жвотни в товарни влакове десетки хора измират още по пътя. И колкото и страшно и опасно да изглежда всичко, човек почти изпитва облекчение, че слиза от студения, вмирисан влак. 

Но тогава новият ужас започва - разделянето на семействата, разпределянето по бараките, първия побой, който трябва да ти помогне да разбереш по-правилно ситуацията, в която се намираш. Бараките са ледени, влажни, вмирисани, пълни с паразити и болести, нагъчкани като във влака, с който си дошъл, а обитателите им са крайно негостоприемни, защото още хора в бараката, означава още по-ограничено място. 

Фактът, че Хелене е чистокръвна германка, както и това, че е медицинска сестра, скоро облекчава да известна степен живота на семейството. Тя започва работа в клиниката и скоро биват преместени в по-добра барака с по-гостопримни съкилийници. Марио Ескобар натрапчиво повтаря през цялото време фразата "малко по-малко ужасно". Не "малко по-добре". Не, нищо в този лагер не може да бъде по-добре. Може да бъде единствено "малко по-малко ужасно". 

Няколко месеца по-късно в лагера пристига доктор Менгеле. Той предлага на Хелене да сформира детска градина. Място, където децата ще получават малко повече храна, ще бъдат на топло поне за половината от деня, ще могат да избягат поне за кратко от ужаса в лагера. 

Давя само при мисълта, какво следва. 

Деца от детската градина изчезват често. Най-често близнаци. А страхът е сковал сърцето на Хелене в здравите си юмруци и постоянно й нашепва "Ами, ако утре вземе твоите близнаци?"

Слуховете за жестоките експерименти на Менгеле се носят мрачно из бараките, а случайно видените свидетелства за жестоките му експерименти върху децата са способни да изкоренят и последната капка здрав разум у затворниците. Настроенията са променливи. Детската градина едновременно вдъхва кураж и всява неимоверен страх. А отговорността ляга върху раменете на Хелене. Отговорността за живота на всички деца. Защото тя е ръководителката на детската градина.

Историята на Хелене Ханеман е безкрайно тъжна, задушаваща и мрачна. Всички истории от концлагерите са такива. Трудно се преглъщат. После дълго време горчат. Но има и нещо друго. Любов, надежда, човешки дух, който не може да бъде пречупен.

Виктор Фанкъл каза в "Човекът в търсене на смисъла", че единственият начин да оцелееш в концлагерите е да не се предаваш. Откажеш ли се сам, никой не може да те спаси. паднеш ли духом, свършен си. Затова не мога да гледам на Хелене Ханеман като на губещ. Нейната сила и дух остават непречупени до самия край, за да се противопоставят на нечовешкото отношение на нацистите, за да дадат урок на целия свят. Урок по човечност и любов.