"Брулени хълмове" - Емили Бронте (Ревю)

 

 

 Заглавие: "Брулени хълмове"

Автор: Емили Бронте

Издателство: Лист

Превод: Боряна Даракчиева

 

Брой страници: 432

Година: 2022

 

 

Ако отворите Уикипедия ще прочетете следното изречение на българската страница на "Брулени хълмове":

"Името на романа идва от едно Йоркшърско имение на хълмовете, около което се развива историята. „Брулени хълмове“ е един трагичен разказ за любов и омраза, за изпепеляващи страсти, които погубват човека и го превръщат в жив призрак."

Много е банално, нали? В същото време по-хубаво не бих могла да го кажа. 

 

Когато човек седне да пише за класика като "Брулени хълмове", си дава ясно сметка, че текстът трябва излезе далеч извън неговите предпочитания и лични впечатления. Звучи въздушно и непело да кажеш за книга като "Брулени хълмове", просто че ти е харесала. Чета за втори път историята на Катрин и Хийтклиф, но се осмелявам за пръв път да пиша за нея. Знам, че "Брулени хълмове" няма нужда от моя текст, за да стигне до повече хора, но самата аз съм човек, който рядко се обръща към класиката. Тя е като музея във вашия град. Обиколили сте цяла България, специално пътувате до други градове и държави, за да ги разгледате, но музея във вашия квартал не сте посетили още. Нищо, че живеете там от пет, десет или двадесет години. Но той си е там, няма да избяга. Него можете да го посетите, когато искате, не е нужно да планирате отпуска, да събирате багаж, да се суетите. Излизате и след час най-много сте там.

 

Като читател водя същите взаимоотношения и с класиката. Тя си е там. Ясно е, че е добра. Имам цял живот да я прочета. Но пък нямам търпение да си купя и прочета новата книга на Брандън Сандерсън, на Йорданка Белева, на Николай Терзийски или на Нийл Шустърман. Към класиката се протягам рядко. Затова макар и да ми е трудно, сядам да пиша пиша този текст.

Поводът да чета за втори път тази книга е разкошното издание на Издателство Лист, влюбих се в това издание в момента, в който обявиха излизането му и знаех, че ще си го купя. Разкошно е от корицата до оформлението вътре. Ще ви споделя още нещо любопитно. На различни места в книгата, на случаен принцип, както и когато си изваждах любимите цитати, сравних трите превода, до които имах достъп - този на Асен Г. Христофоров, на Боряна Даракчиева и на Дори Габровска. Без претенциите да съм навътре в материята, като читател мога да ви споделя, че и трите превода са прекрасни, различни по свой начин, но наистина хубави. Така че в крайна сметка цитатите, които запазих за себе си са смесица и принадлежат на различни преводи и издания.

Любовта между Катрин и Хийтклиф за мен е една от най-силните истории в художествената литература, без в нея да има дори и една любовна сцена в смисъла, в които ни се натрапват днес такива. Катрин и Хийтклиф израстват заедно в имението Брулени хълмове. На върха на един чукар, където ветровете са толкова студени и безпощадни, че нищо не вирее, където всяка воля може лесно да бъде пречупена, освен ако не е много силна или жилава. Катрин е палаво дете, което непрекъснато се забърква в неприятности и понася наравно със своето другарче Хийтклиф боя, който им се полага. И още преди да спре да я боли набитото място, вече е измислила нова лудост, в която двамата да се впуснат. Но какво друго да правиш на това забравено от Бога място, където единственото развлечение е да слушаш проповедите на крайно религиозния иконом. 

 

Хийтклиф е сирак, намерен и приютен от бащата на Катрин по време на едно от работните му пътувания. Той е нищо, никой - постоянно обиждан, ненавиждан, пренебрегван, мразен. Малко писатели и до ден днешен умеят да боравят с омразата, както Емили Бронте, в нейната най-чиста форма, без да се страхуват да я изразят, без да й търсят оправдания или обяснения. Но не бива да ви става твърде жал за Хийтклиф. Той самият е изпълнен с омраза и жлъч към всичко в този свят, освен Катрин. Хийтклиф няма скрупули, под суровата му обвивка не се крие добро сърце, няма милост или състрадание, няма угризения. Има само Катрин. Не знам, дали можете да си го представите наистина, ако не сте чели романа. Аз не бих могла. 

 

Чували сме израза "тя беше неговият свят" толкова много пъти, че чак се е изтъркал. Повтаряни и преповтаряни думи, които са изгубили своята тежест с времето. Всяка героиня от любовен роман днес е света за своя любим. Но не.

Нека ви кажа, ако не сте чели "Брулени хълмове", значи не сте стигали никога до същината на тази фраза. Мога да изброя десетки банални фрази, които ми идват на ум, също като тази, чиято тежест се е изтъркала с годините от използване. Но ако има място, където те са били родени от чувството, от извора - това е имението Брулени хълмове и мрачната душа на Хийтклиф.

Макар и никога да не са истински заедно, те не са и истински разделени. Катрин и Хийтклиф си принадлежат по начин, по който нито времето, нито хората, нито животът може да застане между тях. Те са Катрин и Хийтклиф, сърцата им са силни заедно като ветровете на Брулени хълмове, като скалите, непреклонни като буйните вълни, които се разбиват в брега.

Ако обичате любовни истории, не бива да пропускате "Брулени хълмове". Ако не обичате любовни истории, тази ще ви влезе под кожата въпреки това. 

"Души в окови" - Съмърсет Моъм (Ревю)

 

 Заглавие: "Души в окови"

Автор: Съмърсет Моъм

Издателство: Хермес

Превод: Димитри Иванов

 

Платформа: Storytel

Прочетено от: Виктор Танев

 

Брой страници: 624

Година: 2015

 

"Души в окови" е една от малкото книги, които препрочитам. Но този път не защото я харесвам толкова много, че имам нужда да разгърна отново страниците й, а защото не помня почти нищо от предишния прочит. Има отделни отблясъци и чувство на дежа ву в някои от сцените и ако не бяха те, честно казано щях да се съмнявам в себе си, че съм я дочела докрай. Дотолкова не си я спомням. А Моъм е един от любимите ми писатели.

И макар че е едно от големите имена в литературата, първата ми среща с неговото творчество беше много случайна. Поради вече неизвестна на мен причина търсех сред партитурите за пиано на сестра ми една любима мелодия от детството ми, която я карах да ми свири на пиано до пълно изтощение - Scott Joplin - The Entertainer. Та някъде между старите ноти намерих няколко откъснати страници от книга, които зачетох и харесах изключително много. За щастие по това време използването на гугъл вече беше напълно достъпно, така че не ми отне много време да открия, че книгата е "Острието на бръснача" от Съмърсет Моъм. Така и до ден днешен не разбрах каква е историята на страниците сред партитурите, сестра ми също не успя да си спомни. Знам само че тръгнах да търся едно любимо нещо, а открих съвсем друго. 

Знам, че литературният вкус на човек се променя с годините. Някои неща обаче си остават константа. Моъм за мен е едно от тях. Не бях чела негова книга сигурно повече от десет години, може би петнадесет. И чувайки първите думи на "Души в окови" в Storytel, отново потънах в онова блажено богатство от думи, което изпълва страниците на книгите му. Безценно. 

Винаги намирам трудно думи, когато говоря за някоя голяма книга. Най-вече защото не се чувствам в позиция да давам оценки. А тези текстове са в общи линии това. В случаи като този ми е особено трудно, защото освен всичко друго, обожавам цялото творчество на този писател и съм абсолютно пристрастна. И колкото и неспокосно да седи моята текст до големите думи на Моъм, все пак ще ги напиша, защото искам. 

Историята на Филип Кери лъкатуши по неравните калдъръми на човешкото сърце, подхлъзва се, изправя се, лежи в калта, затъва и намира отново път нагоре, без преки пътища и без заобикалки, крачи неуверено натам, накъдето го водят копнежите му, без обезопасяващо въже, което да го издърпа от калта. 

Мoъм избира да започне историята със смъртта на майка му и моментът, в който това недъгаво момче трябва да излезе само в широкия свят и да започне да си търси мястото.  В тези първи страници Филип е свит и срамежлив младеж, изтъкан от комплекси и несигурност, който копнее да бъде приет, да се почувства равен на другите, макар и да разбира, че това няма как да стане. При Моъм няма излишна емоционална наситеност, нещата са представени директно такива каквито са, без капчица жал към неговите герои. Филип е оголен пред читателите с всичките си недъзи, копнежи и заблуди. Не буди съжаление, нито някакво възхищение, той не е Герой с главно Г, не е извършил чудеса от храброст. Той просто е жив човек от плът и кръв, човек, когото познаваш. Моъм вдига завесата и се превръщам в част от живота на Филип. Следвам го навсякъде, в интерната, в Париж и Лондон, в болницата, в Брайтън. Там съм през цялото време. Виждам го когато пада, виждам го как допуска грешка след грешка, виждам го когато се унижава, когато се мрази, когато е най-уязвим, виждам го и когато се надига на лакти и бавно се изправя на крака след поредния удар, за който впрочем обикновено сам си е виновен. Не че съдбата е жестока към него, повечето от нещата, които му се случват са продукт на неговите лични избори. На една окована душа, която търси път към свободата. На различни етажи, на различни нива. Точно както всеки от нас в различните етапи от живота си намира различна стойност в думата свобода - материална, емоционална, духовна, практична, ментална, физическа. 

 

Все пак въпреки върховете и паденията в живота на Филип, въпреки непостоянните му чувства, въпреки променящите му се интереси, има нещо нещо, което е там и задвижва мотора му всеки път - желанието за приключения и знания, любопитството му. Оковите се сменят, но без значение, дали душата му бе окована от любов, безпаричие, предателство, нищета, срам или унижение, желанието му за живот остана там, до последната страница, винаги намиращо нова цел към която да се стреми нова дестинация на картата на света или на картата в сърцето му. 

 

 

 

 

 

"Майстора и Маргарита" - Михаил Булгаков (Ревю)

  Заглавие: "Майстора и Маргарита"

Автор: Михаил Булгаков

Издателство: Кръг

Превод: Лиляна Минкова

 

Брой страници: 416

Година: 2020

 

Винаги се чувствам нелепо, когато седна да пиша за книги от величината на "Майстора и Маргарита". Винаги си мисля "Коя съм аз, да давам оценка на писател като Булгаков?". На второ място, защото повествованието е толкова многопластово, че не съм сигурна накъде ще ме отведе този текст. Накрая все пак избирам да напиша тези редове, с ясното съзнание, че може да са пълна катастрофа, защото смятам, че е важно да се говори за големите книги, дори и когато далеч по-ерудирани от мен хора са направили далеч по-добър анализ. 

Ще започна с лесната част - изданието, което четох. "Кръг" стъпиха здраво на българския пазар с изданията, които правят. Под тяхното лого излязоха вече редица вечни романи с нови, изпипани, стилни, красиви издания, които е удоволствие да държиш в ръце, да притежаваш, да разгръщаш и четеш. "Майстора и Маргарита" излезе в две различни издания, изборът между които не е никак лесен. Но все пак си е разхищение да си купиш и двете. Така че у дома своето място намери червеното издание на книгата, което е абсолютно разкошно. 

 

А съдържанието вътре ме изненада вътре. "Майстора и Маргарита" отдавна е утвърдила своето място в литературния свят. Нямах никакви съмнения, че това ще бъде една смислена и стойностна книга. Но да си призная, очаквах да е много по-тромава, трудна и бавна. Много съм грешала. Разказът на Булгаков лети и прехвърча с лекотата на сръчен майстор-разказвач, позволявайки на читателя да види картината в дълбочина. Всичко започва в един най-обикновен ден в средата на 20в. в Москва, когато Дяволът и неговата свита стъпват на сцената. От този миг се случват редица необясними събития, които карат Москва да полудее и настръхне. На фона на цялата тази лудост обаче изпъкват ясните очертания на греховете и добротата, на любовта, сплетничеството, на лицемерието, на меркантилността, на предателството. 

Паралелно Булгаков разказва историята от ръкописа на Майстора. Ръкописът, който не гори. Ръкописът разказва една добре позната история - за един мъж, който предстои да бъде разпнат. Животът му  е в ръцете на римската власт, но дори и Пилат Понтийски не е способен да го спаси. Тук искам да отворя една скоба, не съм чела и разглеждала други по-стари издания, но в това има страхотен предговор с допълнителни бележки към превода, които за хора като мен, непознаващи кой знае колко детайло руския литературен и политически елит, бяха много интересни и полезни. Именно тези бележки, ме накараха да се замисля, колко скрити послания има в тази книга, които аз не разбирам. Също така вероятно и не малко сарказъм и ирония към конкретни руски прослойки, събития и личности, които също не мога да усетя. Дори с ясното съзнание, колко малка част от това произведение разбирам, не мога да не оценя магията на този разказ. И посланията, които отправя през призмата на любовта между Майстора и Маргарита.

Този роман заслужава втори и трети прочит, задължително след известна доза ограмотяване, в случай, че сте лаици като мен. "Майстора и Маргарита" е много детайлна, объркваща и омагьосваща книга с герои, които се отпечатват дълбоко в съзнанието на читателя - сдържания и властен Воланд, пакостливия Котарак с чеширска усмивка, нежната ефирна Маргарита. Всичко това е оплетено с отмерена доза магичен реализъм и метафоричност, които се изкачват много над пределите на литературния жанр.

"На изток от рая" - Джон Стайнбек (Ревю)

 

  Заглавие: "На изток от рая"

Автор: Джон Стайнбек

Издателство: Колибри

Превод: Кръстан Дянков

 

Брой страници: 568

Година: 2013

 

 

 

Отне ми много години, за да стигна до тази книга. Или тя да стигне до мен. Не съм съвсем сигурна, дали аз вървях към нея или тя към мен. "На изток от рая" е една от книгите, които майка ми няколко пъти в живота ми ми е препоръчвала горещо, но не натрапчиво,защото като всяка опитна майка знае какъв ефект ще има това върху мен. И понеже съм от онези вироглави магарета, каквото се моля да се излезе собствената ми дъщеря, минаха доста години, преди да посегна към Стайнбек. Но както се случва с почти всяка друга книга, дойде момент, в който от дълго отлагана "На изток от рая" се превърна в неотложна. 

 

Давам си сметка, че имам право на избор, че мога да избера, която и да е книга, но истината е, че когато някое заглавие се фиксира в ума ми, правото на избор вече няма никакво значение. Предполагам това е усещането, за което хората казват, че книгата ги е "намерила", "повикала", макар да не го усещам точно така. То е по-скоро мисъл загнездила се в ума ми, която неспирно настоява "Тази трябва да е, нея искаш да прочетеш, нея и никоя друга. Която и да започнеш, няма да ти дам мира." Не знам, дали и вие си имате подобно свределче. Е, моето работи безотказно. 

 

"На изток от рая" е от онези забележителни творби, които израстват много над своето време, защото разказват безсмъртни истории. Прочитайки я сега, си давам сметка за две неща. Първо, една от причните свределчето да заработи толкова години по-късно е, че подсъзнателно вероятно винаги съм свързвала заглавието й с рeлигиозният аспект на фразата. Не бих казала, че това ме е отблъсквало, но определено не ме е привличало. Не съм получила някакво кой знае какво религиозно образование, макар че чест прави на майка ми, която се погрижи да ми осигури материал, с който да се запозная, в случай, че реша. Тя самата е израстнала, в среда, в която църквата и религията са били по-скоро придатък на законодателната система, неделима част от една дълга върволица кръщенета, сватби и погребения. И най-вече страхопочитание. Към смъртта. Като някаква непела абстракция, която никой не разбира, но трябва да спазва. 

Та дори и така, макар и неспособна да отговаря на евентуалните ми въпроси, тя се погрижи да има къде да търся отговорите си. Не че аз ги потърсих. Че кое дете си създава само домашно? Поради тази причина обикновено избягвам книги, които може да носят религиозен подтект или основа в сюжета си. Не умишлено. 

Второ, нямала съм представа колко греша. Да, "На изток от рая" опделено носи религиозния скелет с основата на повествованието си -  мита, притчата за Каин и Авел, пренесена, анализирана, интерпретирана и облечена в дар словото на Стайнбек. Сюжетът проследява исторяита на Адам Траск. Адам, който израства в команията на своя брат Чарлз (първата препратка към мита за Каин и Авел, самата идея за който в днешно време вероятно е голям раздел в детската психология). Адам и Чарлз са различни като деня и нощта. И едновременно с това имат нещо неразривно общо, което никой от тях не може да отрече. Имат се един друг. Семейство. Дом. Земя. 

 

Да отгледаш повече от едно дете, да ги сплотиш, да изградиш силна, градивна, положителна емоционална връзка между тях, е може би едно от най-трудните неща в това да бъдеш родител. А бащата на Адам и Чарлз е далеч от това постижение. Но Стайнбек не гледа толкова ограничено на нещата. Той очевидно смята, че и генетиката казва своята тежка дума. Стайбек очевидно вярва в идеята за изконното зло у човека. Зло, причинено не от средата, не от взаимодействието и отношенията с околните, не обременено от времето и тежкия живот. А зло, с което човек се ражда. 

Зло, което расте в гърдите на приемника си и не му позволява да види доброто в заобикалящите го хора и свят. Вещите по темата ще обяснят, коя част от мозъка управлява разбиранията за добро и зло, за морал и коя създава и оформя преценката, защото може би всичко това се дължи чисто и просто на физическа аномалия. 

 

 

Стайнбек е персонифицирал това зло в образа на Кати. Кати е социопат, неспособен да изпита емпатия, неспособна да разбере нещо толкова абстрактно като "добри намерения" "състрадание", "грижа", "обич".

 

Но както сами може да се досетите, историята заплита съдбата на Кати с тази на двете момчета, за да стигнем отново до повтарящата се тема и затвърждаващите препратки към мита за Каин и Авел, с раждането на синовете на Адам  - Кейлъб и Арон. Само че Стайнбек хвърля нова светлина върху този мит, добавяйки нюанси в иначе черно-белите притчи от Стария завет. Не всичко е толкова просто, колкото изглежда на пръв поглед. Или може би е. Просто трябва да свалиш идеализираща пелена от очите си и да погледнеш света - такъв, какъвто е. Има моменти, в които Кейлъб постъпва преднамерено лошо, с ясното желание да нарани брат си, да го уязви, да го принизи, да го стъпче на земята. До себе си. Защото човек обикновено постъпва така, когато самият той е дълбоко наранен. Ние сме хора, изтъкани от споделени и несподелени, признати и непризнати, дълбоко стаени и изложени на показ чувства, уязвими моменти, които лесно ни нараняват. А в гнева си, човек е способен на всичко, най-големи жестокости са извършени от несподелена страст. 

 

Мисля си нещо, би било прекрасно "На изток от рая" да се изучава в училище. Това са неща, за които младите хора имат нужда да разговарят, въпроси, по които имат нужда да изразят чуствата си или поне да ги смелят сами за себе си. Давам си сметка, че е невъзможно, защото никой тийнейджър не би си позволил такава публична уязвимост. Been there, done that. Но може би ще намерят утеха, в думите на един възрастен, които да им помогне да стигнат до дълбочината на този разказ, който да им помогне да го съпреживеят. Осмислянето и разбирането на собствената емоционалност е не по-малко важно от запомнянето на сухи данни. А "На изток от рая" кове съзнанието, създава и гради ценности, разнищва емоционалния свят на човека. И го прави много изящно. 

Cake Flavoured Books - Tag

Здравейте, 

Да е жива и здрава, Гери от Faith is no doubt, не ме забравя, когато попадне на някой интересен таг, макар че аз не заслужавам много, да знаете. Затова както всеки друг път: "Благодаря, Гери!" Все пак е истинско удоволствие да поразкажеш малко за себе си с надеждата да породиш книжна дискусия около любимите си книги. 

А сега право на въпроса!

Червено кадифе 

(Книга, която ви остави с противоречиви чувства)

Не е една. Какъвто и да е въпросът, никога не е една книга. Имало е и други преди нея, които са ме карали да се чувствам по този начин. Но ще използвам за този таг последната книга, която ме остави с противоречиви чувства. "Германия, мръсна приказка" от Виктор Пасков. Когато затворих и последната страница не знаех, дали надеждата или безнадеждността ще наделее. Потънах в нея и изплувах. Колкото по-назад се връщах, толкова по-силно ме дърпаха надолу думите. 

Все още не знам, всеки избира в какво да вярва. Пасков е избрал. Редно е всеки от нас също да го направи. 

Чийзкейк

(Книга, която препоръчвате)

Сигурно има десетки книги, които заслужават да бъдат препоръчани. Със сигурност има десетки книги, които аз искам да препоръчам на целия свят. Но тук ще открадна едно заглавие от Гери. Една история, която винаги съм обичала. Която никога не забравих, но като че ли с години си втълпих, че преувеличавам. До един ден през миналата година, когато видях Гери да пише за нея. Със същия онзи плам, който гори и в мен. Да, Етел Лилиан Войнич - "Стършел". Ако има книга, която бих препоръчала без капчица съмнение, на когото и да било - това е историята на Стършела. 

Прочетете я. Никога няма да я забравите.

Шоколадова торта

(Книга, която сте започнали, но не сте дочели докрай

Странно ми е да свържа тази книга с Шоколадовата торта, но какво да се прави.

"Сто години самота" на Маркес. Може би не й беше тогава времето. Може би просто не е моята бира. Не знам. Но това е един роман, за който не съм прочела и една лоша дума. А аз едва я преполових. 

Може би някой ден ще опитам пак, ще видим.

Морковена торта

(Книга, написана отлично; автор с хубав стил на писане)

И тук мога да си изброявам до утре, но ще заложа едно от последните имена, които четох и в чието творчество се влюбих. Галин Никифоров. Този човек пише като титан. Можете да го усетите във всеки един детайл на перото му. започнеш ли, не можеш да спреш. Не можеш да осъзнаеш какво се случва, как те оплита в думите си. Едно от наистина големите имена в съвременната българска литература. 

Тирамису

(Която ви е накарала да искате още)

"Портретът на Дориан Грей", Оскар Уайлд. Да, знам, че това не е поредица. И не, нямам предвид просто, че ме е накалара да искам да прочета и други книги от Уайлд. Макар че и това е истина. Уайлд е единствен. 

Това е книгата, която ме накара да поискам да чета отново. Да чета жадно и с наслада. Да искам да отворя нови и нови книги. Това е книгата, която ме върна отново в свсета на литературата. И не бих могла да бъде по-благодарна за това. 

Плодова пита

Книга, която не очаквахте да ви изненада

"Тяло под роклята" на Галин Никифоров. Това е последната книга, от която не очаквах нищо кой знае какво. Но се оказа, че съм много далеч от истината. Много далеч. Страхотен замисъл и изпълнение. Шапка му свалям. 

Искам да поканя всеки, който обича комбинацията от торта и книги, да сподели малко от своите захарни книжни тайни! 

Пътят на самурая в "Шогун"

Преди десетина години се сблъсках за пръв път с азиатската култура. И от тогава насетне събирам детайли, дребни факти, думички, навици, възгледи, ситуации и реакции, които започват постепенно да оформят образа на азиатеца в ума ми.  Все още не се е превърнало в една от маниите ми и за щастие! Защото  в противен случай скоро щеше да ми омръзне. Не. Поглъщам знанията за техния свят на малки лъжички. И не губя интерес. И въпреки че вече съм събрала завиден запас с интригуващи факти за тяхната култура, мисля че "Шогун" е първата книга посветена на този свят, която чета. Колкото и страно да ми се струва сега, когато буквите се появяват на белия "лист".

"Шогун" безспорно е класика. Определено една от най-големите класики на миналия век. Мнозина от вас са я чели. Вероятно като повечето хора още в тийнейджърските или студетските си години. И предполагам, че в онзи момент ви е харесала дори повече, отколкото на мен сега. А нека ви кажа, че аз я обикнах.  

Действието се развива около 1600-та година. В Европа както обикновено силните на деня се надпреварват кой ще открие, завладее и колонизира повече територии. Схемата е винаги една и съща и добре отработена. Първо идват свещениците. Заселват се, започват да се предлагат. Покръстват, колкото се може повече заблудили се. Подхващат търговията, която се превръща и в основния мост за комуникация между тях и местните. А след това идват и конквистадорите. Испанците и португалците са теглили една черта на картата на света и са се разбрали кой къде ще завладява и открива. А в онези години все още има непреплувани морета и неоткрити пътища, които отвеждат моряците до невиждани преди това земи. Япония се е сгушила на своя остров Тихия океан и чака търпеливо. Иезуитите вече са разпростряли религиозната си ръка и покръстването е започнало, когато корабът на Джон Блакторн акустира на източния бряг. Надявам се, правилно си спомням малкото име на Блакторн. Това е един от детайлите, които няма как да не ви направят впечатление. Малкото му име се споменава един-два пъти. Скоро след този злополучен ден за него и шепата хора екипаж, които са останали от всички близо петстотин души на общо пет кораба, тръгнали от Задапа, Блакторн се превръща в Анджин-сан - уважителна форма за лоцман. Не без малко перипетии и с някои доста катастрофални междукултрни сблъсъка. Лоцманът успява да заслужи своето място сред японците, превръщайки се в ключова фигура за техните вътрешни властови игри. 

Борбата между двете култури - източната и западната, е ожесточена. Различията са толкова големи, че на моменти се струват несмилаеми и за двете страни. Но с бавни и неуверени стъпки Блакторн навлиза в света на чуждата култура. Шокът и противоборството на собствените му разбирания, навици и ценности предизвикват множество сериозни конфликти и редица комични и неловки ситуации.

Политическата ситуация в Япония е като опъната тетива. Тайко е мъртъв, а наследникът му е още невръстно дете под протекцията на Съвета на регентите. Съвет, който се разпада. Конфликтът между Торанага и Ишидо е неизбежен, но истината е, че всеки даймио дърпа чергата към себе си. Всеки плете своята интрига и се опитва да си осигури място на страната на победителя. Самият Торанага е изключително интересен образ - уверен и непоколебим мъж, с лукав, хитър и много гъвкав ум. Съобразителен водач, който знае точно колко да опъне тетивата, за да попадне стрелата му в целта. Образ, който въпреки скритите си пластове, които само леко се подават на повърхността и загатват своите тайни, няма как да не ви влезе под кожата. 

Блакторн е оръжие, което всеки даймио желае. Неговите незичерпаеми знания за корабостроителството, корабоплаването и военното дело на запада го правят ценна придобивка, която може да се окаже решаващия елемент за изхода на войната. И с това далеч не се изчерва неговата стойност. Блакторн е лоцман, кръстосвал морела и океани. Лоцман, който идва от един друг свят, различен от азиатския. И като такъв той е извор на знания за геополитическата карта на света, за изкуството на търговията, за религиозните интриги на западния свят. Коз, който всеки властимащ би искал да притежава.

Но японците са затворена нация, затова влизането в сърцевината на феодалната им общност се оказва трудна задача за него. Въпреки това той не се отказва от своите цели и ги преследва умно и търпеливо, докато самият той извървява дълъг духовен път, превръщайки се в истински самурай. 

Клавел умело развива и преплита сюжетните линии на своите герои, отдавайки централно място на сблъсъка между двете култури. Варвари срещу варвари. 

През 1600-та година един век дели европейците от Индустриалната революция, но въпреки това в сравнение с японците, те имат години преднина в корабостроенето и новите технологии.  Имат законодателна система и религия, която проповядва любов към ближния, жертвоготовност и мирен начин на живот. Разбира се, това, което религията проповядва и това, което църквата върши в действителност се разминават доста сериозно, защото в онези години католиците си имат и Инквизицията. Европейците вярват, че светът се върти от паричния поток и икономиката. И макар да не въздигат парите като най-висша ценност, доста лицемерно всеки от тях се стреми към богатство. Също така за белите хора хииената е мираж, водата е вредна, баня  се взима веднъж годишно, дрехите не се перат, къщата смърди, а косата е пълна с въшки, които се прикриват с перуки и помпозни рокли. По всеки един от тези критерии европейците са глупаци и неуки варвари в очите на японците. 

Не по-различно изглежда картината в очите на евопейците. В Япония има само едно наказание - смърт. Дори и най-дребното нещо, най-беглия намек за неподчинение или съмнение във позицията на по-висша фигура от йерархията, се наказва с мигновенна смърт, често лишена от почести. Ако господарят нареди на своя самурай да отиде и да убие жена си и децата си,  след това да извърши сепуку, самураят дори няма и да си помисли да възроптае или да има нахалството да попита защо. Ще се поклони учтиво, ще се извини на своя господар за причиненото неудобство и ще изпълни заповедта. Нима това не е варварска постъпка? Може ли един християнин да разбере този начин на живот? Може ли да разбере уа - върховният мир и хармония, към който всеки японец се стреми? Може ли да разбере честта и мотивите, които не са обвързани с пари? Може ли да разбере карма?

На Блакторн му предстои наистина дълъг път към духовното издигане на самурая. Много пластове се крият под дебелите корици на "Шогун", много послания са скрити сред тези 1200 страници. Послания, които не могат да бъдат предадени в едно скромно ревю. Винаги съм изпитвала много силен заряд, когато се сблъсквам с азиатската култура. Стремежът им да влагат всичко от себе си дори и в най-простичкото занимание е толкова заразителен, че след всяка подобна среща се чувствам всемогъща и въздесъща, сякаш няма невъзможни неща, стига наиситина да работя здраво за тях. Това е книга, която бих препоръчала на всички - на подрастващи и възрастни, особено на любители на класиката. Прекрасно е, че Издателство Сиела издадоха книги от Азиатската сага в този прекрасен вид, който всеки с радост би затъкнал като ценно бижу в домашната си библиотека.

Битката с морето и с живота

Не знам защо толкова късно прочетох "Старецът и морето". А може би така е по-добре. Не съм сигурна, че бих била способна да оценя повестта подобаващо в тийнейджърските си години. Водещата нишка, която неизменно се заплита в страниците е надеждата. Онова чисто човешко изконно чисто желание да вярваме в нещо добро, да очакваме нещо по-добро. И понеже още съм на вълна Кинг, един ред от Шоушенк се е загнездил в ума ми - "Помни, че надеждата е хубаво нещо, може би най-хубавото, а хубавите неща никога не умират." И макар това да не е Кинг, именно този мотив кара стария Сантияго да влезе толкова навътре в морето, след като 84 дни не е хванал нищо. Колко надежда се иска, за да не се откажеш? Колко смелост и вяра се иска за такава надежда?

И пак надеждата е тази, която го кара да се пребори с акулите, да се върне обратно на брега, загубил улова си, но оцелял и отново изпълнен с надежда, отново вперил взор в безбрежния морски хоризонт. 

"Старецът и морето" е повест за един самотен човек, далеч в океана (в света), който търси своето място всред необятната му шир и е готов да се бори за него със зъби и нокти до сетния си дъх. 
Невъзможно е да се преразкаже тази повест. Грехота е. Мога да предам буквално целият сюжет в едно единствено изречение. И това ще бъде толкова грешно, защото отвъд историята стоят толкова много други неща. Тук е стаена жаждата за живот и борбата, която я съпровожда. Ако искаш да живееш, трябва сам да издрапаш до повърхността, трябва сам да си уловиш рибата. Може и да не ти иска да бъдеш сам, ако имаше избор, би си пожелал там да има някого с теб, но трябва да можеш да го направиш и сам, каквото и да ти струва, каквото и да ти отнеме.

Присмехулника се завръща

Трудно се пишат впечатления за тези книги, без да бъдат омаловажени, без да прозвучат плоско и ограничено. 

В началото на тази година прочетох "Да убиеш присмехулник" по препоръка на сестра ми, която вече рядко намира време за книги, но пък за сметка на това разви някакъв особен нюх, който компенсира тази липса с абсолютна успеваемост. Всяка една от книгите, които е прочела последните години са прекрасни, поне в моите очи. Така започнах "Да убиеш присмехулник" с известно недоверие, като всяка друга препоръчана книга със страх да не напълня кошницата с очаквания толкова, че да остана разочарована.

Все още някои от думите на Атикус не ми излизат от ума, за да се връщам отново към тях докато чета и продължението.
"Дръж високо главата си и ниско юмруците си."
Всеки от нас трябва да избере битките, които си струва да води в живота си, да се научи кога усилията не си заслужават, кога борбата и стремежът към надмощие ще го закопаят. Трябва да се научим кога да се борим с цялата си сила и средства и кога да останем над нещата.

И двете книги разказват историята през очите на Скаут, по паспорт Джин-Луиза - дива, щура, горда, игрива и безкомпромисна. Отгледана заедно с брат си Джем от самотния си баща и чернокожата икономка Калпурния, Скаут бива възпитана от Атикус да не дели хората по цвета на кожата и външния вид, да вярва в справедливостта и закона, да вярва в ценностите си и да не пренебрегва никога принципите си, да се бори за всичко, в което силно вярва.
Скаут израства в годините на новоизлюпената свобода на чернокожите в Юга. В тези размирни и крехки години от историята на местните, Скаут, необременена от вековното статукво и техните предразсъдъци, се оказва по средата на едно от най-важните дела в кариерата на баща си. Младо бяло момиче подвига обвинение срещу чернокож в изнасилване. Историята проследява делата, емоциите и реакциите на целия град през различните етапи от процеса. А Скаут неистово вярва в твърдостта и силата на волята на баща си.
Тази книга ме кара да чувствам, че твърдостта на убежденията, вярата в себе си, в справедливостта на собствените ми принципи могат да преборят света. Кара ме да отхвърля ограниченията на ума, на парите, на статуса, на расите, ограниченията изобщо и да знам, че светът, който ме докосва може да бъде моделиран по начина, който искам. Защото всяко действие в природата има еднакво по сила и обратно по посока противодействие. И ако светът действа на мен по даден начин, то аз мога да му противодействам еквивалентно силно и да го променям.

Години по-късно, когато Джин-Луиза се връща отново в родния си град трябва да се пребори отново с демона на расизма. И този път врагът се е сгушил уютно в Атикус, нейния герой, пиедестал, нейния непобедим стожер, онзи който винаги е бил там, за да й вдъхне вяра, кураж, за да я направи толкова свободомислеща, колкото малцина биха я приели.
Рядко ми се случва да чета такива книги. Книги, в които героите наистина са многопластови, а характерите им носят заразителна сила и остри бодили - истински, каквито сме и ние.
И точно както копнее сърцето ми Джин-Луиза не плюе на ценностите и принципите, които е възпитал в нея Атикус и се впуска в яростна борба с него. Непримирима тя се изправя пред него и захвърля целия си гняв в лицето му. Най-важната битка в живота й е на път да я съсипе, поставяйки от едната страна на барикадата свободомислието й, неограничеността, принципите, човечността, чувството й за справедливост и цялото й същество, а човекът, който е посял и отгледал всичките тези неща у нея от другата.

Тази битка е обществена, лична, илюзорна и душевна. Джин-Луиза трябва да свали баща си от пиедестала, на който го е поставила, да види човека отвъд героя, когото е свикнала да обича и да го приеме - истински, какъвто е. Да се научи да го обича отново.

Накрая искам да благодаря на издателство Бард, задето издадоха книгата и в това прекрасно издание с дебели кожени корици, красива гравюра и добра стилистика. Между страниците има пространство и широта, която ти позволява да изпълниш дробовете си с въздуха, от който имаш нужда, докато я четеш. А хубавата плътна хартия натежава приятно в ръката.