"Цар Плъх" - Джеймс Клавел (Ревю)

 

Заглавие: "Цар Плъх"

Автор: Джеймс Клавел

Издателство: Ciela Books

Превод: Станислава Вергилова

 

Брой страници: 496

Година: 2022

 

Чанги е остров в Сингапур, на който се намира едноименния лагер за военнопленници по време на Втората световна война, управляван от японците. Чанги е сцената, на която се развива действието в романа "Цар Плъх" на Джеймс Клавел. 

Животът в лагера е като затворена екосистема, която сякаш се управлява и регулира от самосебе си. Сложна плетеница от военна йерархия и умения за оцеляване определят взаимоотношенията и веригата на командване в лагера. 

 

Питър Марлоу, британец, е потомствен военен (лейтенант), за когото това не е просто препитание, професия или работа, а въпрос на лична и семейна чест. За него да бъде военен е дълг и ценност. Това до голяма степен изтъкава неговата личност, неговия характер и най-вече поведението му. 

Престоят му в лагерът Чанги е преживяване, с каквото не се е сблъсквал никога и за което няма подходящ наръчник или инструктаж. Ценностната му система и принципи са в постоянен разрив с живота в лагера и поради тази причина, пред него изникват редица морални дилеми сред които и запознанството му с Царя. 

Царят от своя страна остава неназован през цялото време освен с прозвището си, чина (сержант)  и народността си (американец). Възможно е в края на книгата да е споменато името му, но ако е така, това обезличава неговия образ и аз очевидно съм отказала да запомня този момент. Не мога да възприема Царя като нещо различно от това, което е  - хитър, предприемчив, находчив човек, който не се свени да интерпретира и използва ситуацията в своя изгода

Царят е събрал около себе си група от хора, които са му полезни, които използва, които възприема като "свои" и за които се грижи. Обича да показва превъзходството си, но не толкова като суета, колкото като белег на власт, който му позволява да защитава позицията си и който кара хората да искат да бъдат част от неговото обкръжение. Царят забелязва Питър Малоун и осъзнава, че младият мъж може да му бъде от полза. Взаимоотношенията им започват базирани на дребни услуги и постепенно прерастват в приятелство, което няма нужда да бъде назовано с тежки и тържествени думи. Нищо в лагера няма нужда от подобни категории. 

 

Познанството му и взаимната работа с Царя от своя страна поставят Питър често в сериозни морални дилеми. От една страна той трябва да наруши някои от собствените си принципи, защото общите му дела с Царя го изискват, колкото и да това да е трудно и мъчително за него. От другата страна на везната е приятелството му с този човек, което за него е ценност само по себе си. Истината е, че затвореният климат на лагера не позволява на човек да пренесе ценностите и личните принципи от външния свят. 

Разговорите между двамата са безкрайно интересни и показват на моменти като торнадо затворено в буркан, разликата в мисленето на британците и американците и как е възможно да говорят един същ език и да не разбират и думичка, от това което има казва другия. 

Свикнали сме историите за лагерния живот да бъдат тежки, изпълнени с насилие, жестокост и унижения. Не казвам, че животът на военнопленниците в Чанги е песен. Храната е оскъдна, условията са ужасни. Но не това е акцентът, който Клавел поставя в своя роман. И това едно от нещата, заради които тази книга е шедьовър. Акцентът е върху хората и живота им в затворената микровселена на лагера. Новините са нещо външно, нещо забранено и нещо важно, но те остават някак далечни. На преден план е изведено съществуването и взаимоотношенията вътре в лагера - сделки, борба за надмощие, комар, сблъсък на характери, на идеи, дребни шмекерии, малките победи и големите загуби. И всичко това е вълнуващо. 

 

Края на книгата е съвършен. Има хубава емоционална сцена, която построява моста с външния свят за всички тези мъже, затворени години наред в Чанги. Моментът, в който те най-накрая имат достъп до пощата, писмата от любимите им хора, които не са достигнали до тях, новините, които чакат, изолацията, която свършва. Както и шокът и страхът от мисълта да се завърнат в един свят, който е бил чужд за тях в продължение на месеци или години. Завръщане, което са чакали и желали с цялото си сърце. И какво означава за всеки от тях това. Много силен край. 

 

Много трудно се пише за класики и рядко си го позволявам, но истината е, че понякога забравяме да си говорим за тях. А тези книги са разкошни. Препоръчвам ви с цялото си сърце "Цар Плъх", ако не сте я чели. 

"Приказки от военни времена. Гробът на светулките" - Акиюки Носака (Ревю)

 

 

Заглавие: "Приказки от военни времена. Гробът на светулките"

Автор: Акиюки Носака

Издателство: Peppermill Books

Превод: Гергана Дечева

 

Брой страници: 184

Година: 2021

 

 

Датата е 15 август 1945 г. - денят, в който императорът обявява капитулацията на Япония след атомните бомбардировки над Хирошима и Нагасаги. Войната е свършила. Или поне на думи. За обикновените хора, за онези, изгубили близките си, за онези, чиито бащи няма никога да се върнат от фронта, за онези, които ще надживеят децата си, за онези, които са загубили родителите, приятелите, домовете си, за тях войната продължава. Не е хартия да го отрежеш и да кажеш "край". Къде е краят за всички онези, които бродят по изравнените със земята улици на японските градове и с последно зрънце надежда търсят някои загубен близък? За тях край няма. 

 

Книгата "Приказки от военни времена" на Акиоки Носака е сбор от такива разкази. Разказите на децата и на животните, на най-невинните души, за които войната никога няма да свърши. Носака разказва необикновени истории, за кита, който се влюбва в подводница и спасява екипажа й; за момчето и неговия папагал, които обречени на гладна смърт остава заедно до края; за майката и момчето, приклещени от огъня на любимата детска площадка на момчето; за слона и неговия пазач, който е готов на всичко, за да го спаси; за военнопленника и малкото момиче, които не ги интересува, че са от двете страни на войната и ще си помогнат взаимно, за старата вълчица, която търсейки си спокойно място да умре сама и необезпокоявана, намира изоставено момиченце, което ще я накара да събере силите, които не са й останали, за да го спаси; за децата, които уж на игра правят балони-бомби; за дървото-торта, което единствено гладните деца могат да виждат...история след история, разбито сърце до разбито сърце. 

След бомбардировките Япония е срината със земята, всичко е прах и пепел. И сред тези развалини остават да бродят или да изживеят последните си дни, умирайки от жажда и глад децата на Япония.

Носака преплита по невъзможен начин чистата искрена наивност на своите герои с ужаса, грозотата и бруталността на войната. И в същото време макар и пропити със смърт и загуба, във всеки един разказ възтържествува любовта, желанието да спасиш другия, да го закриляш, да го предпазиш. Като светулки в непрогледния мрак, които гаснат една по една. И накрая остава тъмнината. Тъмнина, която може да разбие всяко сърце.

Тази книга е един от най-ярките протести срещу войната, които съм чела. Върху тези разкази е базиран и филмът "Гробът на светулките", един от най-силните анимирани филми за войната. Препоръчвам ви и книгата, и филма. Заслужават си.

"По релсите" - Невена Митрополитска (Ревю)

 

Заглавие: "По релсите"

Автор: Невена Митрополитска

Издателство: Жанет 45

 

Брой страници: 348

Година: 2021

 

Дълго време ще помня тази книга. А това не ми е от силните черти, да знаете. Имам този навик, когато приключа с някоя книга, преди да я върна обратно на рафта в библиотеката, обръщам отново задната корица и чета отново. Чете онези редове там, търся и мисля. Дали открих в книгата всичко, което ми обещаха те. Дали очакванията, които събуди този текст се реализираха? Какво бих допълнила? Какво повече бих казала на хората, които искам да прочетат за нея? Обикновено оттам тръгвам, когато започвам да пиша този текст.

Не пропуснах и този път. Чета отново онези реводе (този път фигуративно, защото кратката анотация се намира в интернет, може да я видите в сайта на Жанет 45 или Goodreads, на задната корица на "По релсите" се мъдрят четири цитата от рецензии на български, може би е правилно да ги нарека, критици). Чета отново тези редове и си мисля откъде да започна. 

Някои книги, каквато е и "По релсите", просто отказват да влязат в рамките на един текст. Затова и аз няма да се опитвам да я вкарам в подобна рамка. Сигурна съм, че ще прочетете много по-пълни и по-добре изразени впечатления. Аз както обикновено ще подходя лично към темата.

"По релсите" ще докосне много читатели. Може би всички, тя е искрена, великопено разказана история, зад която стои много труд, време, талант и сърце. Но има несъмнено две групи от хора, които освен, че ще почувстват заедно с трите героини тяхната история, ще успеят наистина да влязат в обувките им и да ги разберат. Това е малката група на хората, които са преживели Холокоста, хората които са чакали същия влак за Треблинка, както една от главните героини в рози роман. Хората, които също като Ребека. са чакали строени на перона да се качат в животинските вагони и да залакатушат бавно по релсите към последното си пътуване. Вероятно годините са прибрали мнозина от тях. Другага далеч по-голямата група са жените като Ребека - майки и баби на момичета, каквато е и моята майка, каквато съм и аз. Може би заради това преживях някои от сцените като че бяха между мен и майка ми, изпитах същата болезнена обич, която не можех да разбера истински преди самата аз да стана майка, същата вина, същите страхове, същите съжаления. Преди си казвах небрежно "Не съжалявам за нищо." но бога ми, колко нелепо малка и егоистична ми звучи тази реплика сега. Пътят на родителя е постелен с безкраен низ от самоотвержени опити да направим най-доброто за нашите деца, съпътствани с постоянните съмнения по отношение на изборите, които правим, които пък след време се превръщат именно в съжаления, защото всяка монета си има две страни. А ние, хората, сме несъвършени същества. 

Ребека е основния двигател и свързващото звено, около което Невена Митрополитска гравитира и гради двете сюжетни линии - една в миналото на Бека, когато тя е младо момиче и една в настоящето, в която е възрастна жена, с дъщеря и внучка, решила че е време да посети момичетата си в Монреал.

Ребека е част от еврейската общност, част от голямо семейство, израснала в любяща среда, прекрасно невинно момиче, което тича наравно с момчетата, което обича да се съревновава с по-големия си брат, на което му предстои да изпита първите трепети на любовта. Изведнъж светът се обръща и тя от безгрижно дете се превръща във враг на българите, враг на съгражданите си, враг  на приятелите си. Не разбира защо точно и как, но резултатът е на лице, отнемат имуществото им, изпращат баща им в трудов лагер, забраняват им да ходят на училище, забраняват им да ходят на работа, навсякъде се появяват надписите "забранено за кучета и евреи". Старата Бека, онази със слънце в косите и лято в мислите вече изглежда като сън, който с всеки изминал ден избледнява, изтрива се от лицето на земята. И докато това се случва влакът за Треблинка се композира, вагоните чакат, релсите пеят своята зловеща песен. 

Бека от настоящето не се е качила на онзи влак, но сърцето й и до ден днешен продължава да лъкатуши по релсите. Заради изборите, които е направила, заради решенията, които е взела, заради последиците от тези решения.

Сега вече смирено поглежда към релсите и очаква следващия влак, последния влак. И си задава въпросите на цял един живот. Какво ме доведе до този момент тук и сега? Къде сбърках? Имах ли избор изобщо? Сега Ребека е седнала примирено на стола си в новото жилище на дъщеря й Жана, в Монреал, и се пита какво се случи с нейното момиченце. Защо животът така я е очукал, защо е привела унило рамене, защо е загубила мечтите си, защо е спряла да търси нови? Тя ли е виновна, задето сладката й  лъчезарна дъщеричка сега е една уморена и пречупена от живота самотна жена. 

 

В такъв етап от живота на човек вече е късно да поправиш, каквото и да било, единственото на което можеш да се надяваш, е да позакърпиш, макар и хлабаво изгорените от младостта мостове. Не се иска много за това, просто да замълчиш и да подкрепиш детето си, дори когато виждаш как пада в пропастта. Да му повярваш безрезервно и да го оставиш да извърви своя път.

Мога да ви говоря до утре за тази книга. Аз със сигурност ще мисля за нея дълго. Ще се връщам назад към нея, ще гледам напред и ще се надявам един ден да имам силата и смирението на Ребека да приема последствията от решенията, които взимам сега.

"Докато музиката свиреше" - Натаниъл Ланде (Ревю)

 

Заглавие: "Докато музиката свиреше"

Автор: Натаниъл Ланде

Издателство: Кръг

Превод: Майре Буюклиева

 

Брой страници: 568

Година: 2021

 

 

Музика и смърт се преплитат в романа на Натаниъл Ланде. Ужасяваща комбинация. Представяте ли си как фините стонове на цигулката се смесват с мълчанието на една безкрайна върволица от прегърбени хора, които крачат безпомощно, с изпълнени със страх души към своята гибел. Дали са се питали какво е усещането да се задушиш? Дали боли? Дали ще стане бързо? Ще свърши ли най-накрая този ад? Няма ли изход, последен шанс? Защо всичко трябва да свърши така? Дали в тези последни минути надеждата ги е напуснала? Дали тази музика им е донесла поне мъничко утеха?

 

Мисловно разделям "Докато музиката свиреше" на две части. Преди и след избухването на войната. Двете половини на една ябълка. Изгнили в различна степен. Носещи различни цветове. Но еднакво ужасни. 

 

Натаниъл Ланде избира да започне своята история преди войната. Да ни покаже красотата и одухотвореността на Прага. Да ни въведе в концертните зали и да изпълни сърцата ни с възторжените аплодисменти на публиката. Златна Прага. Карлов мост отразен в осветената от Луната река Вълтава, пищната сграда на операта, уюта на тесните улички и сладкия аромат на преливащите от цветя прозорчета. 

Четеш, вдишваш този аромат и предусещаш приближаващата развала. Усещаш ред след ред, как тежките стъпки на войната се приближават. Първо ги чуваш, а после усещаш как земята жалостно простенва под марша на хиляди кубинки. 

Първо смълчано, скрити погледи, тук-таме някой вандалски знак или подвикване, а след това идва Кристалната нощ. И монетата се обръща. Сега други мълчат.

 

Макс Мюлер е младо момче, застанало на прага на зрелостта. В онези години от живота си, когато изпълнен с новооткритата си самостоятелност си готов да промениш света и заедно с това си даваш сметка, колко голям, тежък и чепат е. А твоите сили са още млади, неопитни, мислите ти се лутат в опит да осмислят тази лудост, която те заобикаля. 

 

Макс е син на големия концерт-мастор - Великия Виктор Мюлер. Син на баща германец и майка - чехкиня, Макс израства в Чехия, заобиколен от музика и приятели. Приятели евреи. Най-добрият приятел на Макс - Давид е евреин. Най-добрият приятел на баща му и най-близък на семейството им е композитора Ханс Краса, който носи същите корени. Но това няма никакво значение, не си избираме приятелите по религия, или по цвета на очите. Съвсем различни критерии изграждат смисъла на категорията "приятелство". Но не и в Новия ред, който нацистите градят. Всичко се обръща с главата надолу. Изведнъж няма значение какъв човек си, нито какво правиш. Въпросът е, евреин ли си? Макс съвсем невинно и по детски търси отговорите на тези въпроси. Защо евреите? Защо се случва всичко това? Защо избухва война? С какво се различава той от своите приятели? И когато баща му приема пост в немските военни сили, това окончателно преобръща света му и всичко, в което е вярвал. Диригентът Виктор Мюлев заминава за Германия, за да предостави таланта и услугите си на Фюрера. А Макс заминава за Терезин. 

 

Тук започва втората част от романа на Ланде. Последствията от войната и новия ред, който германците налагат. Отнемането на имуществото, преследванията, доносите, жестокостта, лагерите, гладът, болестите, оскъдните дрехи, липсата на образование и тоталното незачитане на личността. Истината постепенно се разкрива пред Макс. И той търси своето място, своята роля във всичко това. От една страна са най-близките му приятели зад стените на Лагера Терезин. От друга страна е неговият Попи - великият Виктор Мюлер, който работи в немската армия. И продължава да повтаря на сина си "Трябва да ми имаш доверие". Но как да имаш доверие като всички познати ценности изведнъж изглеждат изпразнени от значение и смисъл. Какво означава да имаш доверие. И в какво? 

Целият разказ е напоен с прекрасна одухотворена музика и пищния образ на красотата, която изкуството посява в душите на хората. Не знам, дали е целенасочено, за да изостри контраста между хармонията на музиката и грозната безчовечна несправедливост. Или просто, защото е неделима част от живота на хората на изкуството, без значение дали са на голямата сцена или във вмирисаната барака в лагера. Терезин може и да не е като другите концлагери. Основният контингент от обитателите на лагера са хора на изкуството и интелигенцията - актьори, музиканти, писатели. На пръв поглед условията там изглеждат по-нормални, по-човечни, по-обитаеми. Някои дори живеят  в собствени "квартири", макар че какво значение има това през зимата, когато нямаш отопление и прозорци. И макар Терезин да си няма собствени газови камери и крематориум, влаковата композиция е готова и транспортите към Аушвиц може да бъдат подновени всеки момент. 

Няма да повтарям това, което анотацията на задната корица вече ви е споделила, няма да изброявам големите имена, които ще срещнете между страниците й. Ще оставя вместо това линк към едно от произведенията на Ханс Краса тук.

 

 

 

"Пепел в снега" - Рута Сепетис (Ревю)

 

Заглавие: "Пепел в снега"

Автор: Рута Сепетис

Издателство: Сиела

Превод: Явор Недев

 

Брой страници: 352

Година: 2021

 

Често казвам, а може би и вие, много ми е трудно да пиша за тази книга. Но това не е точно така. Не ми е трудно да пиша за книги, разказващи истории от Втората световна война. Трудно ми е да отделя, да преглътна емоцията и да напиша нещо по същество. Сега се чувствам по същия начин. Сядам пред белия лист и в ума ми също е бяло. А в сърцето ми бушува цяла палитра от емоции - тъга, гняв, съпричастност, споделеност, обич. 

Истории като тази на петнадесетгодишната Лина са трудни за четене, трудни са и за разказване. Но също така са и от онези, които искаш да споделиш, за които искаш да говориш. 

Чета резюмето на задната корица на книгата. Прочитам го за пръв път секунди преди да започна самата книга. Това се случва често при мен, особено с автори, като Рута Сепетис, които вече съм чела и чието творчество познавам донякъде. Последните редове в анонса казват "В романа „Пепел в снега“ Рута Сепетис ни прави свидетели на мъчително пътешествие, проточило се над 10 години и над хиляди километри."

 

Десет години. Смятам на ум. А после отгръщам прелиствам книгата, чета хронологията в началото и поглеждам номера на последната страница. Това е една кратка история, описваща много дълго и тежко пътуване. Забелязали ли сте, че историите, разказващи за преживяванията на отделния индивид в годините на войната, особено оцеляването му в концентрационните лагери, са много кратки. Във всеки случай много по-кратки от историческите книги описващи този период. Без значение какво ни обещава корицата, тези истории рядко са красиво написани. Авторите обикновено използват телеграфен стил, който понякога кара емоциите да изглеждат плоски, двуизмерни, плитки. Това не смекачва ужаса от прочетеното. Преполагам всичко зависи от това, на кое ниво на жестокостта е решил да слезе автора. Колкото по-дълбоко в смъртта затъва книгата, толкова по-съобщителен е стилът на писане. Струва ми се и логично да е така. Как да пишеш красиво, когато разказваш за една от най-мрачните и жестоки страни на човешката душа. 

 

Историята на Лина не прави изключение. Тя е мрачна, жестока, изпълнена с бездушие и страх. Това е историята на едно петнадесетгодишно момиче, което е изтръгнато от топлината дома си и е хвърлена в мръсните вагони, водещи към поредната студена миризлива дупка, която руснаците са решили да наричат трудов лагер. (Забравих да спомена) Ако по нещо историята на Лина се различава от повечето подобни е, че тя не отпътува за немски концентрационен лагер, а за руски. Всеки нов вагон, всеки нов лагер я изпраща все по на север, все по-навътре в сърцето на зимата. Условията за оцеляване стават все по-трудни, храната все по-оскъдна, за лекарства или дрехи не може дори и да става дума. Единственото важно нещо е семействата да останат заедно. Хората да останат живи. 

 

Да попаднеш в този ужас е жестоко, без значение на колко години си, макар и различните възрасти да носят различни кошмари със себе си. За Лина това е възрастта на бунтарството. Възрастта, в която децата започват да се опълчват на родителите си и да изграждат собствената си среда и да се изграждат като личност. И Лина въстава. Но не срещу родители си, а срещу тази тежката и бездушна преса на войната. Лина е непримирима. И в думите си, и в държанието си и в мирогледа си. А рисунките, които тайничко крие във всеки нов лагер са нейното оръжие, символът на нейния бунт. 

 

Ала войната е дълга. А кошмарът, в който живее Лина не свършва заедно с войната. Групата на Лина продължава да живее в този ад години след края войната. Насред ледената пустош. Твърде слаби, твърде изтощени и болни да се съпротивляват. Твърде слаби да се освободят. Задружни в страданието си. Всеки подхранва с трохи надеждата на другия, защото това е единственото, което им остава. А суровата зима и жестоките войници отлющват ден след ден парченца от тази надежда , като листи от скицник. Докато накрая единственото, което съхранява спомена за света са именно рисунките на Лина. Нейният бунт, отпечатан върху откъснатите страници от живота й. 

"Библиотекарката от Аушвиц" - Антонио Итурбе (Ревю)

 

Заглавие: "Библиотекарката от Аушвиц"

Автор: Антонио Итурбе

Издателство: Изток-Запад

Превод: Мариана Китипова

 

Брой страници:368

Година: 2020

 

Не може да не сте забелязали колко много художествена литература посветена на Холокоста излезе у нас последните години. Това за жалост предизвика доста грозни моменти, когато онлайн от читатели и издатели летяха нападки, че не тази, ами онази била истинската история, че едната била съшита с бели конци, а дълбочината на другата можела да се сравни с тази на Филипинско море. Иска ми се да не бях ставала свидетел на това безумно протипоставяне. Радвам се, че конфликта се уталожи. Надявам се това изобилие да не превърне темата в модна тенденция, защото би било наистина тъжно.

Истината е, че не можеш да четеш книги  за Холокоста на килограм. Или поне аз не мога. Няма да е правилно, ако кажа, че обичам да чета такава литература, защото тя не ми носи наслада. По-скоро бих казала, че я смятам за важна, както докуменалната, така и художствената. Не ме интересува, дали е истинската история от концлагерите. Това е художествена литература, важно е да въздейства. Хубаво е да стъпи върху зрънце истина, а останалото трябва да е добре балансирано. Но най-важното е да пази паметта ни жива. Ако искам факти и статистика, ще отворя документална литература. Не исках да отделям толкова редове на това чувство, но то е нещо, което ме гложди от дълго време. И да ви призная, тези гръмки рекламни лозунги по кориците, ме натъжават, защото принизяват изпълнената с болка човешка история до сценичен плакат. 

 

Знаете ли, вместо да налагам историите на всички прочетени за Аушвиц книги върху времевата и физическа карта на лагера, избирам да погледна голямата картина. В един толкова чудовищно огромен лагер, в който са влезли и от който никога повече не са излезли толкова чудовищно голяма цифра хора, малките истории са милиони и всяка една от тях заслужава да бъде разказана. Може малко да се размине или да се препокрие с някоя от другите, но какво значение има. Я разкажете и вие на 20 човека една и съща история. Оставете я да плъзне по света и да видим кой край как ще се усуче. 

  

"Библиотекарката на Аушвиц" е една от многото истории на Аушвиц. Големите лагери на смъртта раждат много истории. Тази е вдъхновена от Едита Полахова - малката и безстрашна библиотекарка на Аушвиц.

Малката библиотека се помещава в барака 31, бараката на децата на Аушвиц. А 14-годишната Дита е момичето, което тайно пренася книгите от скривалището до учителите. Осем стари окъсани томчета са едно от най-големите светотаства за нацистите и ако дори заподозрат какво се случва в барака 31, последствията ще бъдат жестоки. 

 

Знаете ли, струва ми се безсмислено да обяснявам сюжета. Той е почти винаги един и същ. Милиони истории, всяка от тях отделна и всички като една. Животът в лагера ...Не, това не е живот. Оцеляването в лагера е кошмар по-страшен и от смъртта. Ежедневното очакване на края, пепелта, която лети от комините на крематорумите, болестите, оскъдната храна, студа и липсата на хигиена, но най-вече страхът и отчаянието са това, което смазват хората. Предадеш ли се веднъж, връщане няма. Лагерите на смъртта са ежедневна борба и само най-силните оцеляват. Не просто силните физически, а силните духомм. 

 

И тук има още един човек, на когото тази книга е посветена., Единственият чието име не е сменено - Фреди Хирш. Човекът, който винаги ще заема страната на децата и който никога няма да се предаде, защото знае какво следва. Фреди Хирш, който поддържа запалено огънчето на надеждата у своите другари. Фреди Хирш, с бодрата си походка и уверената си усмивка, ясните му очи, в които винаги можеш да срещнеш подкрепа и съпричастност. Фреди Хирш е от онези редки хора не просто в лагерите, а по света изобщо, които просто не можеш да повярваш, че съществуват, освен ако не ги видиш с очите си. Също като Дита.

 

Не можеш да наречеш книга за Аушвиц, приятно изживяване, тези истории са мъчни, трудни за прегъщане и много тежки.  Те често засядат в гърлото ни и ни давят в емоции и отчаяние. Трудни са за четене, трудни са и за писане. Антонио Итурбе е разказал тази история с цялото си сърце и с цялата откровеност, на която е способен. Няма подходящ момент да седнеш и да прочетеш такава история, затова всеки момент е подходящ.

"Изчезването на Йозеф Менгеле" - Оливие Гез (Ревю)

Заглавие: "Изчезването на Йозеф Менгеле"

Автор: Оливие Гез

Издателство: Изток-Запад

Превод: Недка Капларова

Брой страници: 176

Година: 2020

Започнах тази книга с противоречиви нагласи. Като читател съм свикнала да симпатизирам на главния герой. По някакъв начин в мен битува усещането, че когато пишеш художествената литература за реална историческа личност, искаш да опресниш и продължиш паметта на хората за този човек. С документалната литература е по-различно, защото нейната цел е безпристрастно да предаде хронологията на събитията. Чисто информативно. С художествената литература неминуемо има емоционален елемент. А моето вътрешно чувство и светоусещане ми казва, че хора като Менгеле не заслужават подобно емоционално внимание. В този ред на мисли вярвам, че на Оливие Гез не му е било никак лесно да напише тази книга. И несъмнено богатия библиографичен списък в края на книгата потвърждава това. 

Йозеф Менгеле е едно най-известните имена, които се споменават често в разговори за Втората световна война и Холокоста. Известен с е проучванията си върху затворниците в Аушвиц и по-специално с интереса си към близнаците. Историческите факти разказват за различни звества, извършени от "добрия доктор" - опити върху живи и в съзнание хора, както и чудовищни дисекции. Всеки път мисълта за тази мрачна част от историята на човечеството ме кара да изтръпна и да се задавя от ужас. Но дори по-ужасяваща е мисълта, че всичко това е извършено с ясната мисъл за велики постижения и правдивост. 

Незачитането на човешкия живот по подобен жесток начин, принизяването на личността до парче плът, което трябва да бъде изледвано, е това, което ме плаши най-много. Защото светът никога не е достатъчно далеч от тази лудост. 

Оливие Гез се е фокурирал над бягството на Менгеле след края на Втората световна война. Стъпил върху фактите той създава художествен разказ, попълвайки празнините от себе си. 

"Някои моменти несъмнено никога няма да бъдат осветлени. Единствено романната форма ми позволи да се прближа възможно най-много до зловещите скиталчества на нацисткия лекар."

Започва с престоя му в Аржентина по време на революционните действия на Перон и Евита и минава през много перипетии, лъжи, измами, замогвания и падения, всички до едно част от опитите на Менгеле да се спаси.

Поначало реагирам емоционално, когато чета. Опитах се, да се дистанцирам, както е успял да направи Гез, за да разкаже тази история. Опитвам да се концентрирам върху хронологията на събитията и политико-идеологическите вазимоотношения между Менгеле и хората от неговото обкръжение. Но не успявам. Изпълнена съм чувство за ненавист. А епилогът на тази книга остава да витае в мен точно, както е и озаглавен - като призрак.

"Фонтани на мълчанието" - Рута Сепетис (Ревю)

Заглавие: "Фонтани на мълчанието"

Автор: Рута Сепетис

Издателство: Сиела

Превод: Стоянка Сербезова - Леви

Година: 2020

Брой страници: 516

Чела съм "Сол при солта". Тя е разказ за Втората световна война и потъването на кораба"Вилхелм Густлоф". Няма книга за войната, която да е лека и приятна за четене. А фактът, че Рута Сепетис е избрала да разкаже историята през очите на юноши, дори деца, я превръща в нажежен писец, който гравира у читателя спомена за себе си завинаги. 

Когато разбрах, че Сиела ще издадат отново книга на Рута Сепетис, беше повече от ясно, че ще я прочета. Започнах я с обичайния страх, който ме обзема, когато чета книга от автор, с когото първата ми среща е била впечатляваща. Това е онази тънка граница, когато все още не познаваш достатъчно задълбочено творчеството на този автор, за да се превърне в любим. Но от друга страна първата книга, която си прочел от него е нещо, което е оставило траен отпечатък в теб, нещо достойно за уважение и почит. И така, с тази колеблива нагласа разгърнах първите страници на "Фонтани на мълчанието".

Едно от първите неща, които ми направиха силно впечатлние,  бяха шестте страници с източниците, от които е правила проучванията за своята книга Рута Сепетис. 92 заглавия са участвали в тези проучвания. Този факт сам по себе си е достоен за уважение. 

Сиела са избрали да издадат тази книга много просторно. Всяка глава започва на нова страница. Главите са кратки, някои от тях съдържат едва един абзац. Но това прекрасно разхищение на хартия дава нужното пространство за дишане между събитията в тези глави. Защото колкото и да е прекрасна тази книга, не се заблуждавайте, това мълчание, което се излива между страниците е задушаващо. Този простор ти позволява да затвориш една страница, да поемеш гътка въздух докато отгръщаш следващата и погледа ти минава през празното пространство, за да събереш сила за следващата. 

Всяка глава е последвана от цитат, от някой от източниците посочени в края. Част от реч, част от манифест, част от публично изявление или статия. Тези кратки извадки са сгтраховселяващи, някои от тя ме накараха да изтръпна от ужас.

"Животът на всяка жена, каквото и да твърди тя, не е нищо друго, освен нестихващо желание да намери някого, на когото да се подчинява""Семанарио Де Ла "Сектион Феменина", 1944г.

"Мисията на жената е да служи на хората през целия си живот. След като е създал мъжа, Господ е речил, че мъжът не трябва да бъде сам. Той е създал жената, за да му помага, да му прави компания и да бъде използвана като майка. Първото нещо, което му минало през ума, било, че трябва да създаде мъжа. Сетил се зажената по-късно като неонходима добавка, тоест като нещо, от което би имало полза"Социалнополитическо обучение, учебник от 1962 г.

Това е само един от нюансите на режима на Франко. Испанската история не ми е силната страна, особено по-съвременната история от миналия век. Никога не съм си давала сметка, колко тежка е била тази диктатура. Подобни коментари, че жената е създадена да бъде използвана. Просто защото би могло да има полза от нея. Подобни коментари ме карат да изпадам в ужас, защото, знаете ли, с лекота можем да изпаднем в аналогична ситуация. 

Но тези нюанси не заемат централно място в историята, която разказва Рута Сепетис. Те са по-скоро като маркери, които допълват картината, за да добие читателя представа за размерите на тази чудовищна дктатура. 

Историята следва няколко герои. Даниел е син на петролен магнат, който е дошъл в Испания със семейството си, за да сключи изгодна сделка с Франко за добиване на петрол. 

Даниел е страстен фотограф и притежава онази наивност, която могат да имат само хората, които са свободни. Няма как да си дадеш сметка за някои неща, ако никога не си ги изпитвал. 

Ана работи в хотела, в който отсяда Даниел, тя е разпределена да се грижи специално да неговото семейство. Това е най-добрата работа, която Ана някога е имала. Тя е добре заплатена. Брат й, Рафа трябва да работи цял месец за част от нейния дневен надник. Но не се заблуждавайте, Ана взима жълти стотинки. Парите не стигат, за да се изхрани цялото семейство - Ана, сестра й Хулия, нейния съпруг Антонио, брат им Рафа и малката Лали. И заедно с това трябва да плащат непосилната такса за гроба на майка си, защото в противен случай, ще бъде изровена и хвърлена в общ гроб. 

Семейството на Ана са потомци на републиканци. Което ги превръща в най-долна ръка хора. Те са на дъното във всеки един смисък, като статут, като права, като оцеляване.

Не зная, дали успявам да си представя реалните измерения на този живот. Надали. Но одрасках повърхнистта и това ми е повече от достатъчно, за да се страхувам от подобно битие. 

Казах преди няколко дни, че е невъзможно да бъде избрано по-добро заглавие за тази книга от "Фонтани на мълчанието". Мълчанието заема централно място в нея. То е продължително, задушаващо, плашещо и в същото време начин да оцелееш. Езикът зад зъбите. Това е животът във времена на диктатура. 

"Разбира се, че Ана крие нещо. Това е Испания на Франко. Всеки испанец крие нещо."

Рута Сепетис изгражда историята си с впечатляваща вещина, успявайки да балансира добре чувствата на читателя, за да не изпадне в някоя крайност, която би била непоносима или нерелна. И типично в стила на подобен вид литература, тя е изпълнена, както със страх и ужас, така и от нея блика толкова силна и неподправена любов, всеотдайност и самопожертвователност, че е невъзможно читателят да остане безучастен. Толкова силни чувства вдъхновяват в името на човешката добрина и обич.

Ще завърша този текст по обичайния начин. Ще ви кажа следното. Без значение, дали сте чели "Сол при солта" и вече познавате Рута Сепетис или не, прочетете тази книга, защото тя е памет, която ни прави по-човечни, тя е гласът, който дълго е мълчал и трябва да бъде чут, за да знае, че има смисъл да проговори. 

 "Вместо три седмици, Рафа прекарва в затвора три месеца. Отслабнал е и лицето му е загубило цвета си, но се чувтства по-силен и умът му е по-бистър. Si, животът е борба. Но той ще се отдаде изцяло на борбата и ще открие смисъл в нея, вместо да се опитва да я заглуши. Страхът е нечестив призрак, но Франко и Гарваните никога няма да могат да му отнемат свободата да се бори с него. Осъзнаването на този факт го изпълва с увереност. Той издълбава върху пода на килията една пословица като послание за бъдещите затворници:В момента, в който си помисли, че светът е свършил, гъсеницата се превърна в пеперуда."

"Приспивна песен в Аушвиц" - Марио Ескобар (Ревю)

Заглавие: "Приспивна песен в Аушвиц"

Автор: Марио Ескобар

Издателство: Сиела

Превод: Надя Златкова

Година: 2020

Брой страници: 224

Винаги е много трудно, когато пишеш за книга за холокоста. Но това никога не е било причина да не го направя. Защото вярвам, че в нас е отговорността да съхраним паметта на осъдените да носят различен цвят на очите, кожата или косата от "правилния".

Има нещо общо в книгите, които разказват лични истории от лагерите. Те рядко са дълги и разказват историите си с кратки съобщителни изречения. По-скоро като хроника на събитията, отколкото като художествена литература с биографичен елемент. Но това според мен не е липса на умения или талант. Не е нужно да описваш с епитети ужасите в лагера. Сякаш просто да предадеш телеграфично фактите е повече от  достатъчно, за да изпълни ума ми със страх и ненавист. 

Това е историята на Хелене Ханеман - арийска жена, омъжена за циганин, майка на пет деца. Когато през 1943 година войниците идват, за да приберат семейството й в концлагера в Аушвиц, Хелене като чистокръвна германка получава правото да остане на свобода. Заповедта е само за мъжа й и децата й. Но колкото и клиширано да звучи, коя майка ще изостави децата си в такъв момент. Изобщо в какъвто и да било момент. 

Така че Хелене събира набързо куфарите и тръгва заедно със семейството си към лагерите на смъртта. 

Пътуването до там е ужасно, наблъскани като жвотни в товарни влакове десетки хора измират още по пътя. И колкото и страшно и опасно да изглежда всичко, човек почти изпитва облекчение, че слиза от студения, вмирисан влак. 

Но тогава новият ужас започва - разделянето на семействата, разпределянето по бараките, първия побой, който трябва да ти помогне да разбереш по-правилно ситуацията, в която се намираш. Бараките са ледени, влажни, вмирисани, пълни с паразити и болести, нагъчкани като във влака, с който си дошъл, а обитателите им са крайно негостоприемни, защото още хора в бараката, означава още по-ограничено място. 

Фактът, че Хелене е чистокръвна германка, както и това, че е медицинска сестра, скоро облекчава да известна степен живота на семейството. Тя започва работа в клиниката и скоро биват преместени в по-добра барака с по-гостопримни съкилийници. Марио Ескобар натрапчиво повтаря през цялото време фразата "малко по-малко ужасно". Не "малко по-добре". Не, нищо в този лагер не може да бъде по-добре. Може да бъде единствено "малко по-малко ужасно". 

Няколко месеца по-късно в лагера пристига доктор Менгеле. Той предлага на Хелене да сформира детска градина. Място, където децата ще получават малко повече храна, ще бъдат на топло поне за половината от деня, ще могат да избягат поне за кратко от ужаса в лагера. 

Давя само при мисълта, какво следва. 

Деца от детската градина изчезват често. Най-често близнаци. А страхът е сковал сърцето на Хелене в здравите си юмруци и постоянно й нашепва "Ами, ако утре вземе твоите близнаци?"

Слуховете за жестоките експерименти на Менгеле се носят мрачно из бараките, а случайно видените свидетелства за жестоките му експерименти върху децата са способни да изкоренят и последната капка здрав разум у затворниците. Настроенията са променливи. Детската градина едновременно вдъхва кураж и всява неимоверен страх. А отговорността ляга върху раменете на Хелене. Отговорността за живота на всички деца. Защото тя е ръководителката на детската градина.

Историята на Хелене Ханеман е безкрайно тъжна, задушаваща и мрачна. Всички истории от концлагерите са такива. Трудно се преглъщат. После дълго време горчат. Но има и нещо друго. Любов, надежда, човешки дух, който не може да бъде пречупен.

Виктор Фанкъл каза в "Човекът в търсене на смисъла", че единственият начин да оцелееш в концлагерите е да не се предаваш. Откажеш ли се сам, никой не може да те спаси. паднеш ли духом, свършен си. Затова не мога да гледам на Хелене Ханеман като на губещ. Нейната сила и дух остават непречупени до самия край, за да се противопоставят на нечовешкото отношение на нацистите, за да дадат урок на целия свят. Урок по човечност и любов.