вторник, 26 май 2020 г.

"Сърце от огън и печал" - Бриджит Кемерер (Ревю)

Заглавие: "Сърце от огън и печал"


Автор: Бриджит Кемерер
Издателство: Егмонт
Превод: Николина Тенекиджиева
Година: 2020

Брой страници: 448


За пръв път от много време реших да видя какво съм писала за предишна книга от някоя поредица, преди да започна да пиша за настоящата. Чета аз ревюто за "Проклятие за мрак и самота" и си спомням за гениалния план, които имах. Ще започна колкото се може повече книжни поредици. Така те постепенно ще уплътнят времето помежду си и няма да се наложи постоянно да съм в очакване, защото винаги ще има нова книга от любимата ми поредица. Да, ама не сложих в сметките си карантината и как това се отрази на издателския бизнес. Сега чакам поне десет части от поредици. Но за жалост настоящата ситуация ограничи много от плановете на издателите. Искрено се надявам нещата постепенно да се нормализират до степен, в която ще се научим да живеем с определени предпазни мерки, за да може животът да продължи в нормалното си русло. И най-накрая да си получим книгите. :)

"Проклятие за мрак и самота" беше хубав прочит на приказката за красавицата и звяра, която няма да крия, че ми е много любима. Прокълнатият принц Рен и неговата неохотна спасителна Харпър. Сюжетът и действието в първата книга беше затворен в тесните рамки между трима герои. Давам си сметка, че това беше желан ефект, който многократно подсили нюанса на класическата приказка, вплетена в тази история. Но дори и така, малко ми липсваше простор. 

Със "Сърце от огън и печал" Бриджит Кемерер излиза от тесните граници на приказката и превръща този приятен римейк в самостоятелна история с минало и бъдеше. 
Грей, Рен и Харпър се пребориха с чародейката Лилит. Рен се освободи от проклятието, Харпър най-накрая му повярва и постави началото на нещо, което би могло да се превърне във връзка. А Грей изчезна. 

Как заварих героите в първите страници на "Сърце от огън и печал"? Грей се подвизава като коняр в малко градче на два дни път от Двореца. Рен се опитва да запази цялостта на кралството си, защото прозрачните му лъжи за подкрепленията от измисленото кралство Диси на Харпър започват да се прокъсват като износена мантия. А самата Харпър се лута между новата си роля, чувствата си към Рен и желанието си да го предпази от грешките, които не спира да трупа. 

И какво прави Бриджит Кемерер със своите герои в момент на уязвимост? Хвърля им бомбата. Разбира се, че Грей ще е изгубеният наследник, който "заплашва" да си поиска трона и да детронира Рен, а с това да съсипе Ембърфол. А на всичкото отгоре притежава и магия - едно от нещата, които най-много ужасяват Рен. 
Всъщност Грей изобщо не иска да детронира принца, изобщо не иска да бъде разпознат като престолонаследник, нито иска да бъде закачан, колкото и да му липсват най-близките му хора  - Рен и Харпър. Това е и основната причина Грей да изчезне. Но не е никак лесно да се скриеш и да си живееш посредствения живот, когато за главата ти е обявена солидна награда. 
На всичкото отгоре онази ужасна жена чародейката се е разприказвала, че само Грей знае самоличността на изгубения престолонаследник. 
И изобщо става тя каквато става. 
Но това е само повърхностно резюме на събитията. 

Във втората книга за мен Бриджит Кемерер разгръща потенциала си, превръщайки героите си в многопластови и сложни личности, създавайки конфликти между тях, които не могат да бъдат разрешени без жертви. 
Изведнъж Грей и Рен се оказват от двете страни на реката, макар съвсем доскоро да са били най-близки съмишленици, братя. Макар дори и сега да са братя. 
Между тях се случват неща, които не могат да бъдат забравени, нито заличени. Това ги кара да израстнат, да се променят. 
Всъщност Рен и Харпър имат само епизодична роля тук. Книгата се фокусира осново върху Грей. И с огромно облекчение открих, че Кемерер е решила да включи нови герои в историята си. 
Създава цяла нова сюжетна линия около Грей, събира около него хора, които ще изиграят ключова роля в последващите събития. Завързва възела около непокорния принц и чрез него разгръща дълбочината в образите на околоните.

Помните ли войските, които неспирно атакуваха Ембърфол в  предишната книга? Войските, заради които му се наложи да излъже, че е в съюз с измисленото кралство Диси? Принцесата на същото това кралство сега крачи редом до Грей - Лия Мара. И прави невъзможното, за да преговаря за мир между кралствата им. 
Но трябва да сложим в сметките властната й и жестока майка, която има съвсем други планове за тях двамата. Всъщност тя има планове за всички.
Лия Мара се оказа много интересн характер. Тя  е умна и много проницателна. Не е лесно да създадеш образа на проницателен човек, защото самият ти трябва да си такъв, а това ме кара да питая още по-дълбоко уважение към Кемерер

Ако харесах първата книга, то мога с ръка на сърцето да кажа, че съм впечатлена от втората. Бриджит Кемерер успя да придаде мащаб и дълбочина на историята си. Действието се развиваше динамично с достатъчно внимание към реакциите на героите й, нещо, което облече думите в плът. Онова самотно усещане за безтегловност изчезна и Ембърфол влезе в политическата и икономическа карта на света от поредицата. Сега вече наистина съм заинтригувана да видя къде ще отведе лудостта Рен, как ще действа Харпър и какъв избор ще направи Грей. За Лия Мара няма да кажа нищо. Те е много интригуващ образ и ключова фигура в развитието на романа, което автоматично я превръща и в спойлър. 







неделя, 24 май 2020 г.

"Фонтани на мълчанието" - Рута Сепетис (Ревю)


Заглавие: "Фонтани на мълчанието"



Автор: Рута Сепетис
Издателство: Сиела
Превод: Стоянка Сербезова - Леви
Година: 2020


Брой страници: 516



Чела съм "Сол при солта". Тя е разказ за Втората световна война и потъването на кораба"Вилхелм Густлоф". Няма книга за войната, която да е лека и приятна за четене. А фактът, че Рута Сепетис е избрала да разкаже историята през очите на юноши, дори деца, я превръща в нажежен писец, който гравира у читателя спомена за себе си завинаги. 
Когато разбрах, че Сиела ще издадат отново книга на Рута Сепетис, беше повече от ясно, че ще я прочета. Започнах я с обичайния страх, който ме обзема, когато чета книга от автор, с когото първата ми среща е била впечатляваща. Това е онази тънка граница, когато все още не познаваш достатъчно задълбочено творчеството на този автор, за да се превърне в любим. Но от друга страна първата книга, която си прочел от него е нещо, което е оставило траен отпечатък в теб, нещо достойно за уважение и почит. И така, с тази колеблива нагласа разгърнах първите страници на "Фонтани на мълчанието".

Едно от първите неща, които ми направиха силно впечатлние,  бяха шестте страници с източниците, от които е правила проучванията за своята книга Рута Сепетис. 92 заглавия са участвали в тези проучвания. Този факт сам по себе си е достоен за уважение. 

Сиела са избрали да издадат тази книга много просторно. Всяка глава започва на нова страница. Главите са кратки, някои от тях съдържат едва един абзац. Но това прекрасно разхищение на хартия дава нужното пространство за дишане между събитията в тези глави. Защото колкото и да е прекрасна тази книга, не се заблуждавайте, това мълчание, което се излива между страниците е задушаващо. Този простор ти позволява да затвориш една страница, да поемеш гътка въздух докато отгръщаш следващата и погледа ти минава през празното пространство, за да събереш сила за следващата. 
Всяка глава е последвана от цитат, от някой от източниците посочени в края. Част от реч, част от манифест, част от публично изявление или статия. Тези кратки извадки са сгтраховселяващи, някои от тя ме накараха да изтръпна от ужас.

"Животът на всяка жена, каквото и да твърди тя, не е нищо друго, освен нестихващо желание да намери някого, на когото да се подчинява""Семанарио Де Ла "Сектион Феменина", 1944г.

"Мисията на жената е да служи на хората през целия си живот. След като е създал мъжа, Господ е речил, че мъжът не трябва да бъде сам. Той е създал жената, за да му помага, да му прави компания и да бъде използвана като майка. Първото нещо, което му минало през ума, било, че трябва да създаде мъжа. Сетил се зажената по-късно като неонходима добавка, тоест като нещо, от което би имало полза"Социалнополитическо обучение, учебник от 1962 г.

Това е само един от нюансите на режима на Франко. Испанската история не ми е силната страна, особено по-съвременната история от миналия век. Никога не съм си давала сметка, колко тежка е била тази диктатура. Подобни коментари, че жената е създадена да бъде използвана. Просто защото би могло да има полза от нея. Подобни коментари ме карат да изпадам в ужас, защото, знаете ли, с лекота можем да изпаднем в аналогична ситуация. 
Но тези нюанси не заемат централно място в историята, която разказва Рута Сепетис. Те са по-скоро като маркери, които допълват картината, за да добие читателя представа за размерите на тази чудовищна дктатура. 

Историята следва няколко герои. Даниел е син на петролен магнат, който е дошъл в Испания със семейството си, за да сключи изгодна сделка с Франко за добиване на петрол. 
Даниел е страстен фотограф и притежава онази наивност, която могат да имат само хората, които са свободни. Няма как да си дадеш сметка за някои неща, ако никога не си ги изпитвал. 
Ана работи в хотела, в който отсяда Даниел, тя е разпределена да се грижи специално да неговото семейство. Това е най-добрата работа, която Ана някога е имала. Тя е добре заплатена. Брат й, Рафа трябва да работи цял месец за част от нейния дневен надник. Но не се заблуждавайте, Ана взима жълти стотинки. Парите не стигат, за да се изхрани цялото семейство - Ана, сестра й Хулия, нейния съпруг Антонио, брат им Рафа и малката Лали. И заедно с това трябва да плащат непосилната такса за гроба на майка си, защото в противен случай, ще бъде изровена и хвърлена в общ гроб. 

Семейството на Ана са потомци на републиканци. Което ги превръща в най-долна ръка хора. Те са на дъното във всеки един смисък, като статут, като права, като оцеляване.
Не зная, дали успявам да си представя реалните измерения на този живот. Надали. Но одрасках повърхнистта и това ми е повече от достатъчно, за да се страхувам от подобно битие. 

Казах преди няколко дни, че е невъзможно да бъде избрано по-добро заглавие за тази книга от "Фонтани на мълчанието". Мълчанието заема централно място в нея. То е продължително, задушаващо, плашещо и в същото време начин да оцелееш. Езикът зад зъбите. Това е животът във времена на диктатура. 

"Разбира се, че Ана крие нещо. Това е Испания на Франко. Всеки испанец крие нещо."

Рута Сепетис изгражда историята си с впечатляваща вещина, успявайки да балансира добре чувствата на читателя, за да не изпадне в някоя крайност, която би била непоносима или нерелна. И типично в стила на подобен вид литература, тя е изпълнена, както със страх и ужас, така и от нея блика толкова силна и неподправена любов, всеотдайност и самопожертвователност, че е невъзможно читателят да остане безучастен. Толкова силни чувства вдъхновяват в името на човешката добрина и обич.

Ще завърша този текст по обичайния начин. Ще ви кажа следното. Без значение, дали сте чели "Сол при солта" и вече познавате Рута Сепетис или не, прочетете тази книга, защото тя е памет, която ни прави по-човечни, тя е гласът, който дълго е мълчал и трябва да бъде чут, за да знае, че има смисъл да проговори. 


 "Вместо три седмици, Рафа прекарва в затвора три месеца. Отслабнал е и лицето му е загубило цвета си, но се чувтства по-силен и умът му е по-бистър. Si, животът е борба. Но той ще се отдаде изцяло на борбата и ще открие смисъл в нея, вместо да се опитва да я заглуши. Страхът е нечестив призрак, но Франко и Гарваните никога няма да могат да му отнемат свободата да се бори с него. Осъзнаването на този факт го изпълва с увереност. Той издълбава върху пода на килията една пословица като послание за бъдещите затворници:В момента, в който си помисли, че светът е свършил, гъсеницата се превърна в пеперуда."









четвъртък, 21 май 2020 г.

"Звън" - Нийл Шустърман (Ревю)


Заглавие: "Звън"

Автор: Нийл Шустърман
Издателство: Orange Books
Превод: Гергана Минкова
Година: 2020

Брой страници: 704

Така малко на шега си купих "Косачи". Не точно като излезе. Минаха няколко месеца, може би година. И пак така малко на шега я зачетох. И  след няколко страници съвсем не на шега се зарибих, Нийл Шустърман си има вече почетно място в моятя библиотека. "Звън" беше първата книга, която си купих по време на карантината. Бях решила, че няколко месеца вкъщи ще бъдат добър повод да намаля броя на десетките непрочетени книги, които съм си купила и да се спра малко с поръчките. Но, уви, не издържах на изкушението и пак си накупих куп неща. Тези дни чакам още четири бижута, но да не се отвличам. (Мина вече повече от месец оттогава, малко съм назад с материала за блога)
Преди да продължим напред, е редно да кажа, че в това ревю почти сигурно ще има спойлъри. Все пак това е последната книга от поредицата "Дъгата на косата", особено за тези, които сега мислят да започват с поредицата. Може да видите и статиите за "Косачи" и "Бурята".

Спомням си ясно в края на втората книга как Нийл Шустърман ме накара почти да повярвам, че косач Кюри ще стане Свещено острие. Беше от онези моменти, в които знаеш, че има още една книга и не може нещата просто да се случат сега и всеки да получи своя щастлив край. Защото има трета книга. И все пак си на косъм от това да получиш възмездие, почти си усетил формата му в ръцете си, почти си го вкусил...И вместо това Ендура потъна и всичко отиде по дяволите.

С какви активи започваме третата книга? Ами Годар е Свещено острие и понеже е непоправим нарцис и властен задник си измисля нова титла - Височайше острие. И положението започна да стана малко като във "Фермата на животните" на Оруел. Предпоалага се, че всички сме равни, но едните сме малко по-равни от другите. И така, вече всички Свещени остриета на различните региони не са равни. Годар е господар на техния Алианс на Новия ред.
Бурята е обявила всички хора за неприемливи и е спряла да говори с тях. Тя все още върши работата си безупречно, но докато хората са белязани като неприемливи, тя не може да им продума и думичка. Разбира се, тук също има изключение. Гейсън Толивър, който изигра стратегическа роля в предишната книга, сега отново е напът да стане център на събитията. 
Грейсън Толивър се прервъща в Звън, единиственият човек, който може да говори с Бурята и водач на тонистите. Е, водач на тонистите е силно казано, защото Грейсън няма никакво желание да води, но историята това не я интересува. Кажете ми, какво се случва, когато един човек застане пред тълпа слепци и каже, че можеда вижда. Да, превръща се в месия. 
Но съществуването на Звън всъщност се оказва още дна от стратегиите на Бурята да запази човешкия вид. 

Цитра и Роуан изпадат във временна смърта в дълбините на Ендура, но благодарение на Косач Кюри, която ги заключва във сейфа  с диамантите на косачите, защото единствено това може да запази телата им, които да бъдат съживени три години по-късно. 
Косач Фарадей се е заточил на остров, необозначен на картата, за да открие евентуално евакуационния план на Косачите основатели, който би могъл да ги измъкне от тази каша. Само дето никой не знае как да отключи стаята, където е съхранен плана. А по-лошото е, че никой не знае какъв е планът. Ами ако е нещо от типа "Потопът на Ной"?
Нийл Шустърман превръща края на поредицата в истинско зрелище. От първата до последната страница събитията препускат и възлите се затягат и усложняват. Някои от обратите са очаквани, други - не толкова. А това, което ми харесва дори повече е фактът, че успява едновременно да остави края леко отворен и да затвори пълния цикъл на събитията. 
Трилогията Дъгата на Косата носи същия привкус както и трилогията на Пиърс Браун. Също толкова динамична, свежа и зарибяваща. И да ви кажа ще ми лиспва. Надявам се, след време пак да чета книга на Нийл Шустърман.

P.S. О, да, щях да забравя нещо, което се каня да кажа от два месеца насам и все пропускам. Българските корици са 1000 пъти по-яки от оригиналните. Изобщо на малкият пръст не могат да им стъпят. 






сряда, 6 май 2020 г.

"Време на презрение" - Анджей Сапковски (Ревю)

Заглавие: "Време на презрение"



Автор: Анджей Сапковски
Издателство: Сиела
Превод: Васил Велчев
Година: 2017


Брой страници: 340


Кажи-речи мина година, откакто ударно прочетох първите три книги от поредицата Вещерът. "Последното желание", "Меч на съдбата" и "Кръвта на елфите". Дълго време подминавах поредицата, макар че многократно заглеждах заглавията на щанда на ИнфоДар, докато миналата година нещо не ми щукна и не реших да ги прочета. И така на една от ежегодните промоции се сдобих с цялата поредица на Сапковски. 

Вярвам, че тази година след като излезе и сериалът в Netflix, много хора са посегнали към книгите. Дали за да ги препрочетат или да се срещнат със Сапковски за пръв път. 
Ще отделя малко време, за да споделя, че и сериала ми хареса. И определено кастът на Вереща е отличен. По принцип не харесвам Харви Кайтел, но тази роля му заспа. И той я изигра отлично. Отнема известно време да подредиш събитията в сериала, ако не си чел книгите. А и ако си ги чел също. На пръв поглед всичко изглежда малко разбъркано, но когато изгледах и последната серия, ми се стори, че това беше единственото добро решение в случая. 

Нека все пак да не забравяме, че историята за Вещера започва като самостоятелни разкази, които по-късно биват събрани и подредени в сборник. Дори може да усетите местата, където в последствие Сапковски е писал споителните пасажи. А последващите книги се базират именно на един от тези разкази. 

Ако предишната книга ми се стори леко монотонна, защото премина предимно в стационарни сцени с обучението на Цири и оитите на Гералд да остане неутрален и да се откъсне от света, то тук действието тръгва по-стремглаво. Още с първите страници започва преследването. Цири и Йенефер бягат в инкогнито на сенките, опитвайки се да стигнат до училището за магьосници където Цири ще продължи обучението си. Но какво планираш и какво се случва действителност са две различни неща. Наемници от най-свирепия вид преследват Цири и нейния ментор, а Гералд се опитва отдалеч да разчисти пътя им. Не особено успешно, разбира се, защото желаещите да пленят детето на старата кръв са твърде много. 

Сапковски дори успява за кратко да пресече пътищата им. На големият прием преди съвета на магьосниците. И тъкмо когато малко си се отпуснал и си представяш как следвашата глава ще описва обучението на Цири при Тисая, изведнъж всичко отива по дяволите. Заради скрупулите на Гералд и едни латинки, в които отказа да се облекчи. Е, и заради това, че имаше преврат, разбира се. 

"Ако не бяха глупавите скрупули на вещера, ако не бяха непрактичните му принципи, много от по-нататъшните събития щяха да се развият по съвсем друг начин. Вероятно много неща изобщо нямаше да се случат. И тогава историята на света щеше да поеме в съвсем друга посока.

Но историята на света тръгна натам, накъдето тръгна, и главната причина за това беше фактът, че вещерът имаше скрупули."

И тук Сапковски не изневерява на своя стил. Повествованието се гради стабилно и уверено, като чук, който удря равномерно по наковалнята, докато калява стоманата. И току от време на време прокънтява страхотното му чувство за хумор, приятно иронично, с обилна доза сарказъм на моменти. 

Нещата стават сериозни, играта загрубява. Много ръце искат да се докопат до детето на старта кръв, а самата Цири все още не подозира на какво е способна. Но лека-полека започва да осъзнава. И имайки предвид как свърши "Време на презрение", очаквам "Огнено кръщение" да бъде още по-интересна. 



понеделник, 4 май 2020 г.

"Шантарам" - Грегъри Дейвид Робъртс (Ревю)



Заглавие: "Шантарам"


Автор: Грегъри Дейвид Робъртс
Издателство: Оргон
Превод: Светлана Комоговорова-Комата
Година: 2016

Брой страници: 882



Много се чудих, дали да пиша за "Шантарам", защото останах малко разочарована. Това може би ще е най-близкото до негативно ревю, което ще напиша някога. Не пиша негативни ревюта умишлено, някои хора може би го смятат за лицемерно, но за мен е въпрос на принцип. Не смятам, че имам правото да плюя по чийто и да било труд. Било то и лично мнение. Във всяка книга има вложено време, въображение и сърце. И най-малкото това е достойно за уважение. Имало е много книги през годините, които не са ми харесали, но предпочитам да не го изразявам публично, а да се фокусирам върху тези, които наистина харесвам. Всеки луд с номера си, както се казва.

Може би започнах "Шанатарам" с много големи очаквания. Не съм сигурна, защо се получи така. Искам да прочета тази книга отдавна. През цялото това време попадам нерядко да отзиви за романа на Грегъри Дейвид Робъртс, които ме оставят с усещането, че отгръщайки първата страница, започвам нещо изключително. 
Не е изключителна. 

Пиша това ревю отчасти, защото след като прекарах толкова часове с тази история, искам да говоря за нея. Както и защото все пак има много неща, които наистина ми харесаха в "Шантарам".   

Историята има автобиографичен характер, без да претендира за точна автобиография, както ми се струва много често се споменава в интернет. История, писана в затвора, което и обяснява до голяма степен обема й. 
Ако трябва да я класифицирам някъде в моята вътрешна картотека, бих я сложила до "Вълкът от Уолстийт". Бих казала, че я усещам по сходен начин. И двете книги стъпват върху събития от живота на автора, и двете книги са начин да извлечеш дивиденти от собствените си престъпления.
което не подкрепям от морална гледна точка, но не мога да отрека предприемчивия дух на тези хора. Доста впечатляващо постижение си е. 
Все пак ми се струва, че "Вълкът" се придържа повече до истината или се опира на повече факти, отколкото Шантарам. 

Това е историята на един австралиец в Индия. Лин е престъпник, избягал от затвора. Зарязал семейството си. Може би това беше първия миг, в който усетих неприязън към главния герой. И от този момент започнха да лъкатуша в противоречия. Свикнали сме да симпатизираме на главните герои. Всеки автор си обича главните герои и макар някои да са по-безпощадни от други, почти всички държат да ги оправдаят пред широката публика. И като повечето читатели, аз също симпатизирам на Лин. Когато се бие, искам да спечели, когато го отвлекат, искам да му се размине. Когато обича, искам да е споделено. И в същото време ме отблъсква. И започвам да се питам, какъв човек съм аз, щом симпатизирам на такова мекотело? На един престъпник.

Е, това е едно от нещата, които харесвам в тази книга. Грегъри Дейвид Робъртс, като че ли се е опитал да се превърне сам в легенда, пишейки Шантарам. Легенда, в която да изгубиш къде е нишката на истината. Но историята въпреки всичко е твърде морално противоречива, за да подпишеш петиция "Освободете от затвора автора на Шантарам".

Тази история е богата. Богата на всичко.Това не мога да му го отрека. Тя е изключително добър екземпляр в приключенската литература. Има екшън, драма, любов, интрига, преследвания, смърт, бой и много, много динамика. Постоянно се случва нещо. Понякога се случват дори неща, които ми се струва, че спокойно можеха да бъдат изрязани от съдържанието. 

Не познавам индийската култура кой знае колко, но ако приемем, че може да се вярва на достоверността на описанията на бита на индийците в тази книга, мога с ръка на сърцето да кажа, че се смях с глас от разликата в общоприетите норми между нас и тях. Разлика, която вярвам буди реципрочен смях и у всеки индиец, когато се сблъска с западните привички.

Мога да кажа, че "Шантарам" покри основните ми очаквания, които тая към всяка книга, дори ги препокри в някои отношения. Но аз определено очаквах много повече и това не е една от най-добрите книги, които съм чела. Ако сте фен на жанра, бих ви препоръчала да й дадете шанс. Аз определено няма да продължа със "Сянката на планината". Не, благодаря. Не е моята бира.