"Пътят" на Кормак Маккарти е една по-различна постапокалиптична история.
"Часовниците спряха в 1:17"
Събитията, които са предизвикали края на света, остават неназовани като излишни подробности, незначителни.
Сега светът представлява черна, обгорена земя, която не ражда повече нищо, постелена с пепел, обгърната в мрак. Единственото, което е останало е пътят. Пътят се вие през тази пустош и води оцелелите по своите странни завои.
По пътя вървят мъж и момче, баща и син, които също остават неназовани. За какво са им имена, който ще ги използва? Те са целият свят един за друг - "татко", "момчето ми", друго нямат.
Двамата бродят в този погинал и обгорен свят и следват пътя, който не обещава да ги отведе никъде. Но това е единственото, което могат да направят, защото всичко зад гърба им, всичко извън пътя е само разруха и смърт. Живот няма.
Атмосферата е мрачна, тягостна и безнадеждна.
Действието прескача напред и назад във времето. Мъжът се връща за кратко в спомените си, прокрадват се отблясъци от решенията, които е взел, с които сега трябва да живее.
Разказът през цялото време е съпроводен от сцени на жестокост и насилие - убийства, мародерство, канибализъм. Двете фигури се движат в сенки и продължават напред, а аз се питам дали ще оцелеят, дали Маккарти е толкова безразсъден, за да въвлече едно малко дете в активна сцена на насилие? Усещането, очакването е вцепеняващо. Страхът на момчето е като жив организъм, толкова реалистичен -
тази първична оголена детска и изчистена от всичко реакция, когато чуеш
или видиш най-големите си ужаси да се материализират.
Все пак от време на време Маккарти ми подава спасителна сламка в някой
от разговорите между баща и син и ми показва, че не всичко добро си е
отишло от този свят. Че все още има надежда, човещина.
Като в
постапокалиптична видео игра - намират стара бутилка тук, парцалче там,
малко бензин, намират бункери, мазета, в някои от тях се крият
страховити неща, в други храна и провизии, каквито не са и сънували, че
може да открият. От време на време мъжът и момчето срещат някого по пътя. И Маккарти използва тези редки срещи, за да се впусне в характерните за него философски разговори, които вече познаваме от "Сънсед лимитед" за екзистенциализма, смисъла, божественото и човешкото.
Всяка дума в тази книга е написана с цел да те накара да изпиташ
сивотата, самотата, да усетиш вкуса и сухотата на пепелта по езика си,
да потънеш в мрака и сянката на всеобхватната смърт, да изпиташ
безсилието на мъжа и момчето, които вървят по този проклет път, но не
съм надежда, а просто защото спрат ли, ще умрат със сигурност. И целта е изпълнена. Маккарти оставя читателя разпокъсан и емоционално изтощен след края на това пътуване. Забележителна книга.
"БезДушни" е трета книга от дистопичната тетралогия на Нийл Шустърман "РазДелени". Ще се постарая да не издавам много, но все пак за тези, които не са чели предишните две книги, четете с повишено внимание, вероятно ще си спойлнете нещо. Действието в тази част се върти около петимата основни герои в книгата - Конър, Риса, Лев, както и Кам и Старки, които се превърнаха в постоянни персонажи.
Конър и Лев отново са заедно и са принудени да бягат за живота си. Пътят ги отвежда в резервата, в който Лев попадна в първата или във втората книга (вече не помня точно). На Лев ще му се наложи да се изправи срещу миналото си, да поеме отговорност за действията си и последствията от тях, да се срещне с някои призраци, които преследват съвестта му. Харесвам много тази част от книгата. Нийл Шустърман умее не просто да изгражда интересни светове и образи, той успява да вдъхне живот в тях. Тази повратна за Лев точка в историята е написана много хубаво с много искреност и човечност. Обичам книги, чиито герои могат с болезнена искреност да говорят за емоциите си, които могат трезво да оценят чувствата си и тяхната комплексност. Обичам когато нещата не са просто черно-бели, защото просто не са. И понякога е много трудно да приемем противоречивите чувства в себе си.
- Зная, че вината не е била твоя - продължава Уна, - но ако не беше ти, Уил нямаше да води този поход за търсенето на видения и онези пирати на органи никога нямаше да го отвлекат. Не, вината не беше твоя, малък братко, но ми се иска никога да не беше идвал тук." Лев оставя цевта на пушката. - Съжалявам. А сега ще си вървя. Но Уна сграбчва ръката му. - Остави ме да довърша. - Тя го пуска и сега Лев вижда сълзите в очите й. - Иска ми се никога да не беше идвал, но ти дойде... а откакто замина, ми се иска да се върнеш. Защото мястото ти е тук, Лев - независимо от това какво казва съветът.
Харесва ми, че в тази част Конър и Риса остават леко на заден план, за да оставят сцената на останалите герои. Какво се случва с тях, ще оставя на вас сами да откриете, защото няма как да не спойлна нещо интересно.
Старки се утвърждава като главен герой с присъствието си в тази книга. След самолетното гробище самоувереният младеж продължава да набира нови съмишленици към своя щъркелов култ (щъркелите са изоставени деца с подписана заповед за разделяне). Неговите действия бързо ескалират и заплашват да се превърнат в сериозна катастрофа спрямо делото, в което самият той твърди, че вярва.
Харесва ми това, което е направил Шустърман с образът на Кам. Камю Компри е създаден от специално подбрани части на Разделени деца. Неговата версия на чудовището на Франкенщайн. Кам реагира на една и съща ситуация по различни начини едновременно, подтикнат от паметта на всички деца, от чиито части е съставен. Възможно е конкретна ситуация да предизвика у него едновременно гняв, желание, страх и нетърпение. А това объркващо усешане го кара да си задава въпроса, дали тези емоции са негови собствени или чужди. И след като е създаден изцяло от части на други деца, самият той има ли самоличност? Кам е едновременно манифест и най-заклетият враг на Разделянето, което пък от своя страна е процесът, който му е дал живот и в същото време именно този, който му го отнема, защото Кам не може да принадлежи на себе си, той не е личност, той е сглобка от части.
Чрез образа на Кам Нийл Шустърман задава редица морални въпроси, които са важни за идеологията на книгата. Ако е съставен изцяло от части на други хора, Кам има ли душа? Има ли право да взима легални решения? Да подписва документи, да разполага със себе си?
На финалната права сме. Тази година ми предстои да прочета и последната книга и с това да затворя още една поредица от любим за мен автор. Надявам се да видя още преведени негови книги у нас.
"Слепота" е една от най-добрите антиутопии, които съм чела. И една от най-добрите книги за тази година. Първото нещо, което ти прави впечатление е, липсата на пространство, текстът е наблъскан, пряката реч отсъства, лисва въздух между думите. Още преди да е започнал да чете, читателят се чувства притиснат от тази пълнота в страниците, задушен от липсата на паузи и почивки между изреченията. Започваш да се питаш, в какво се забърквам тук?
Но противно на очакванията ми, Жозе Сарамаго води разказа си умело, темпово и много увлекателно. Страница след страница, не разбирам кога съм затворила последната и оставам сама с мислите си. А след такъв роман, това е малко страшно. Всичко започва с първия ослепял. Паника обзема човека, който седи в колата си и чака светофара, за да потегли, когато бялата слепота се спуска пред очите му и той спира да вижда. Светофарът се сменя, но той не може да потегли, хората от другите коли започват да свирят, други да викат, някои се опитват да му помогнат, докато той безпомощно говори, сляп съм, ослепях, нищо не виждам. Един по един след нещо ослепяват и други, час по час броят на слепите расте. Паниката също. Правителството взима мерки, за да ограничи епидемията, защото случайте изглежда да са свързани, макар и никой да не може да установи по какъв начин се пренася слепотата. Всичко е толкова нелогично, абсурдно и все пак се случва.
Първите ослепели са затворени в една изоставена лудница при крайно екстремни условия за оцеляване. Обзети от страх и паника правителството гледа на тях едва ли не като на терористична заплаха. В името на това да не се разпространи заразата, ослепелите са принудени да се оправят сами в полеви условия, без кой знае какви ресурси освен сравнително редовните хранителни доставки, които рядко стигат и хигиенните средства, които поискат. А всеки, който избере да наруши карантината, бива застрелян.
“Вярно е, че трудността не се състои в това, да живееш с хората, трудността е в това, да ги разбереш.”
Второто нещо, което прави силно впечатление в текста е липсата на именна. Героите са безименни, но не и обезличени. Сарамаго отказва да ги назове с имена, за сметка на това всеки персонаж бива наречен с ролята, с която най-първо влиза в действието или някакъв отличителен белег, който дори и да не е определящ се запазва до края на книгата - първия ослепял, лекаря, жената на лекаря, жената на първия ослепял, възрастният с превръзката на окото, момичето, с тъмните очила, кучето, облизало сълзите, съседката от втория етаж...Това деперсонифициране на героите е необходимо, за да може на чисто да се разгърне същността на всеки един от тях.
" Вътре в нас има нещо, което няма име, това нещо сме ние."
Сцената, ситуацията, в която се разиграва действието на книгата е замислена брилянтно, за да издълбае и покаже различните поведенчески модели на героите - насилника, справедливия, мекотелото, страхливеца, смелия, безразсъдния, доминантния - Жозе Сарамаго е събрал изключително пъстра палитра от образи и ги противопоставя в затворените пространства, в които са принудени да живеят и които трябва да споделят, за да пресъздаде една мини вселена, която може да разгледате като структура вертикално, хоризонтално, психологически, многопластово, поведенчески, ролево, екзистенциално, емоционално. Абсолютно неспособна съм да опиша колко много гледни точки се пресичат и дават храна за размисъл на читателя.
" В действителност все още не се е родило
първото човешко същество, лишено от онази втора кожа, наречена егоизъм,
доста по-дебела от другата, която кърви от всичко."
В същината си Жозе Сарамаго изследва поведението на човека, поставяйки го в различни ситуации, повечето от които крайно пресилени и изпълнени с брутално насилие, доминантна воля и жестокост. Но заедно с това покълват и семената на грижата, на разкаянието, на жертвоготовността, на единството, на силата, на смелостта, на издръжливостта, на волята, на прошката и състраданието.
Какво се случва, когато зрението ни бъде отнето? Поставени в екстремна ситуация, хората намират различен път към крайната цел в зависимост от природата и индивидуалността на човек, но каквото и да се крие в най-мрачните кътчета на съзнанието му, в ситуации като тази, мракът се увеличава многократно и превзема и претопява всеки белег на човечност, оставяйки единствено борбата за оцеляване.
Разделени на групи в затворените параметри на общия им принудително споделен живот, различните групи от хора, проявяват различен тип поведение и подход към отделните екзистенциални ситуации, в които са поставени. Въпросът е, възможно ли е в един толкова ожесточен и побъркан свят, в който границите вече не означават нищо, група от хора да изградят силна споделена връзка, основаваща се на емпатия и взаимна подкрепа и да останат заедно до края, до преодоляване на проблема или до края на съществуването им? Този въпрос ме кара да се питам, има ли надежда за човечеството изобщо?
Отдавна не бях чела книга, която играе с толкова полюсни и изострени сцени и емоции.
"Слепота" е книга, която повдига паравана и ни кара да прогледнем, да видим истината около себе си.
Историята на Сарамаго въздейства по много и различни начини - предизвиква отвращение, съчувствие, справедлив гняв, потрес, тъга, страх, мога да изброявам до утре. Имам чувството че от началото на този текст не съм спряла да изброявам. Но наистина се чувствам неспособна да обхвана всички пластове и завои на този човешки лабиринт. Мога единствено да ви я препоръчам. Прочетете я, заслужава си.
"Мисля, че не сме ослепели, мисля, че сме слепи, Слепи, които виждат, Слепи, които виждайки, не виждат.
"
Нийл Шустърман бързо се превърна в любим за мен автор още с първата книга от поредицата за Косачите. Няма да се уморя да казвам, колко яки идеи има този човек. Жестоки! Във всеки един смисъл на думата - и в добрия, и в страшния. Антиутопичните светове, които изгражда, механизмите, които ги движат, които ги управляват, са невероятни. И силно се надявам да си останат такива - отново метафорично и буквално.
В света на Разделените е опасно да си тийнейджър - да си на възраст между тринадесет и десемнадесет години (мисля, простете ми, ако съм объркала малко). Това е възрастта, в която юношите са най-уязвими, най-объркани. Всеки иска да е възрастен (а героите на Шустърман, повече от всички, повярвайте ми), да има свобода, да взима сам решения, да прави избори, но в същото време и никой не осъзнава каква отговорност идва с тази свобода, колко е трудно да се бориш сам с живота, колко е трудно да прецениш какви ще са последиците от изборите, които правиш, ако изобщо се замислиш за това. Нийл Шустърман е взел тази чисто житейска истина и й е придал съвсем нов смисъл и тежест.
Неговите юноши буквално са лишени от правото си на избор, на живот на съществуване. Те искат свобода, но не просто от вечерния час и досадните ограничения на родителите си, а свободата да живеят. Законът за Живота повелява, че животът на един човек е неприкосновен от момента на зачеването до тринадесетата му годишнина. За сметка на това всеки родител и попечител има право да даде своя подопечник за разделяне във възрастта между тринадесет и седемнадесет години. Разделянето е процес, при който органите, както и всяка една друга част от човешкото тяло бива разделена, съхранена и използвана по-късно за донорство. В този ред на мисли се смята, че животът на детето не е отнет. Както енергията не се губи в природата, просто се трансформира, по същия начин се смята и че неговият живот е трансформиран и то продължава да живее в своите бъдещи носители. Ужасяваща идея. Свят, в който животът и бъдещето не ти принадлежат именно в годините, когато израстваш като човек, когато оформяш своята индивидуалност, когато искаш да се почувстваш различен, специален, смислен, важен, да почувстваш, че има място за теб, че на някого му пука, че не си сам и че си свободен.
Оттук нататък има вероятност да си спойлнете нещо за първа книга. Четете на собствена отговорност.
В този страшен свят оцеляват героите на Нийл Шустърман. Конър, който вече се е превърнал в безспорна легенда, сега е застанал начело на Гробището и се опитва да осигури сигурно място за всички, които са останали Цели. Ръката с татуираната акула, ръката на Роланд (дано не бъркам името) сякаш постоянно му се опълчва и му напомня, че не може да контролира всичко. А контролът е последната сламка, която Конър още не е изпуснал изцяло, последното спасително въже, за което се държи, при това с чужда ръка, присадена ръка, ръката на някого, когото ненавижда. А най-страшното е, че няма доверие на самия себе си.
През това време Риса минава тихо и самотно през свой собствен ад. Риса избра да остане парализирана, за да не бъде разделена. И макар работата й в клиниката на Гробището да й носи удовлетворение, пропастта между нея и Конър расте с всеки изминал ден, а това е бездна, която нищо не може да запълни. Риса е невероятен персонаж. Изтъкана от сила, жилавост, страхове и несигурности, тя е толкова жива, колкото може да бъде всеки един от нас.
Лев е образът, който претърпя най-силна метаморфоза в първата книга и на Нийл Шустърман явно му харесва да го захвърля от буря в буря, защото и тук продължава с тази тенденция. След като от Десятък (дете, което още по рождение е било предопределено да бъде разделено) се превръща в беглец, фанатик и герой - Десятъкът, който отказа да бъде принесен в жертва, Клакьорът, който отказа да плесне с ръце. Сега Лев от беглец е на път да се превърне в светило. Но дали това ще бъде достаъчно, за да се почувства на мястото си? Нийл Шустърман ще изправи на пътя му Мираколина - друг Десятък. Момиче, което цял живот е вярвала, че предназначението на нейния живот е да спаси брат си. Тя е родена, за да му дари част от себе си и да бъде принесена в Десятък, за да помогне на още много други хора да живеят пълноценен живот. Тя иска с цялото си сърце и същестувание да изпълни предназначението си, но ето го Лев насреща й - обърква всичко.
Нийл Шустърман изправя всеки от своите герои пред едно ново предизвикателство - един нов човек. За Лев - това е Мираколина. На Конър се пада Старки - щъркеловото момче, което има свои собствени планове за Гробището. А Риса ще се сблъска с първия по вида си човек създаден изцяло от части на Разделени деца - Кам.
Трудно е да се опише колко стотици въпроси поражда тази книга. От най-баналните като каква е стойността на живота? И колко далеч сме способни да стигнем, когато искаме нещо? До въпроси, които поставят под съмнение моралните ни ценности, човечността ни, предела ни, силата и волята ни за оцеляване.
Страхотно продължение. Цялата поредица е жестока. Препоръчвам я с две ръце.
Тази книга привлича погледа на читателя още със заглавието и корицата си. Дори и без да сте чели нищичко за нея, без да имате ни най-малка представа каква история разказва, погледът ви просто не може да мине през нея без да я отчете в библиотеката, книжарницата или докато скролвате в интернет. И трябва да кажа това, което се е поместило между двете корици на "Деликатесен труп" не е лъжица за всяка уста. И не защото читателите са глупави и няма да я разберат или слаби и няма да я понесат, а защото е изключително крайна. И като такава вярвам, че ще породи полярни реакции. Обикновено избягвам да чета ревюта за дадена книга преди да започна да я чета. Не толкова заради спойлърите, а за да не напълня предварително кошницата си с чужди впечатления, които ще се превърнат в лични очаквания. Но трябва да призная, че ми беше особено трудно да страня от ревютата за тази книга. Корицата просто приковава поглед, като мине под пръста ми докато разглеждам фейсбук и често първото изречение на въпросния текст е силно, ударно като самата книга. Но все пак успях, пиша този текст без да имам и ни най-малка представа, дали съм права, дали мненията за тази книга са полюсни или везната е натежала изключително в нейна полза, защото просто не мога да си представя обратното.
"Деликатесен труп" е безмилостна и емоционално жестока антиутопия. В едно не чак толкова невъзможно бъдеще, незнаен вирус е заразил животните, превръщайки ги в смъртоносни за хората. Причината за този вирус не става ясна, дали е изкуствено създаден или не. В книгата на няколко пъти се вмята дори теорията, че е измама с политическа цел да направи населението зависимо и с това да го подчини изцяло на властимащите. И това е съвсем целенасочено. Ужасявам се при мисълта, че и в момента има много хора, които смятат, че във ваксините се слага чип или че ни пръскат с химикали от небето и че ...не искам да изброявам. И това размива в мислите ми ужасно много границата между вероятната антутопия и не чак толкова далчената възможна реалност. Но да се абстрахираме от това. Причината в случая не е важна. Важни са последствията и изборите, които са направени. Отказът на Агустина Бестерика да задълбае повече в причинността за вируса е удар в десятката, защото отразява прекрасно отношението на масите към подобна ситуация. Без значение каква информация бъде публикувана, доказана или просто теоретиирана в медиите, хората като масовка се държат точно така, както в нейната антиутопична история. Образуват се различни фракции, които вярват в различни теории, но на практика никой не може да докаже на достатъчно брой хора своята теория, за да я валидира. А това поражда конфликти, плиткоумие и поднася прекрасно оправдание за прояви жестокост и безчинства.
След като всички животни биват умъртвени, голяма част от тях по особено жесток и озверял начин, сякаш ролите между човек и диво животно са се обърнали, на хората им остава една алтернатива - да започнат да отглеждат други хора като добитък и да ги ядат.
Страшно е човек да проследи процеса от превръщането на една немислима, потресаваща и нечовечна за нашето общество идея през нейното постепенно приемане, до изграждането на цяла индустрия и изработването на стандартни работни практики.
Агустина Бастерика шамаросва читателя още в първата страница, пускайки го на една от рутинните обиколки на Маркос Техо, дясна ръка в една от големите кланици за човешко месо. И като казвам това, не си представяйте Маркос с найлонова престилка и мачете в ръка, макар че и подобни сцени не липсват.
Не, Маркос е този, който движи целия процес, който се грижи за зареждането със суровини (човешки глави за разфасоване), за наемането на нови служители, за работата с различни лаборатории, за комуникацията със здравната служба, за реда в кланица, за това процеса по умъртвяване да се случва гладко, за да не "скапе" месото, за изискванията на кожарницата, кажи-речи за всяка една брънка от веригата.
Това изречение беше най-информативното, което смятам да спомена в този текст по темата. Няма да изпадам в детайли, ако прецените и я прочетете, сами ще се сблъскате с тях. Сами ще ги преработите. Не се наемам с тази задача.
Като читател представлявам сравнително рядка комбинация между емоционална медуза с изключително силно чувство за емпатия, който съпреживява всичко заедно с героите в една книга и в същото време имам здрав стомах и нерви, така че карантията и психо-трилъра не ме притесняват. Но това тук ме смаза емоционално и душевно. По подобен начин се чувствам след книгите на Светлана Алексиевич, но не бих си позволила подобен паралел, защото говорим за две отделни вселени.
"Деликатесен труп" на Агустина Бастерика определено заслужава внимание. Не знам, дали да ви я препоръчам. Всъщност знам. Препоръчвам ви я, пък вие я четете на своя отговорност.
Аз не съжалявам. А сега имам нужда от нещо топло, което да превърже раните, да притъпи горчивината от цялата тази мерзост и жестокост. Нещо, което да ми припомни, че не сме се изгубили чак толкова все още. Че сред нас има и доброта, емпатия и човечност. Преди години заобичах "Момичето, което изпи Луната" на Кели Барнхил. Сега започвам "Таласъмката и сираците" на Кели Барнхил.
Не е тайна, че трилогията "Дъгата на косата" на Нийл Шустърман ми влезе под кожата. Затова, когато от Orange Books обявиха, че ще издадат друга негова поредица, беше ясно, ще се чете. Нийл Шустърман има много специфични идеи и почерк, които поне за мен го правят разпознаваем. Също като Патрик Нес. Мога да отгърна негова книга и без да поглеждам заглавието и автора и да разпозная, че е негова. В основата на идеите му винаги лежи частица жестокост, която сама по себе си е толкова ужасна, че те кара да изтръпнеш.
И тук Нийл Шустърман не изневерява на себе си. В света на Разделените човечеството е приело Закон за живота, според който животът на един човек е неприкосновен от момента на зачеването до тринадесетата му годишнина. Но за сметка на това между тринадесет и осемнадесет години родителите, попечителите и настойниците на децата имат право да се отърват от тях като ги дадат за Разделяне.
Разделянето е процес, при който органите, както и всяка една друга част от човешкото тяло бива разделена, съхранена и използвана по-късно за донорство. Човечеството се е научило да присажда всичко - от ръка до отделни части на мозъка. Всяка една част от организма на детето може да бъде използвана, кръвта бива напълно изцедена, а навсякъде по болниците има цели банки с човешки части чакащи да бъдат присадени. Разбира се качеството на човешките части също има голямо значение. Например има значителна разлика в цената между ръката на затлъстяло момче, което никога не е тренирало, не е сръчно и никога не е било добро в нищо и ръката на виртуозен пианист. Както изглежда присаждането на човешки части се е усъвършенствало дотолкова, че уменията и способностите на разделената част се пренасят върху новия собственик. Така например, ако получите ръка на левичар, а вие сте десничар по природа, ще можете да използвате и двете си ръце еднакво добре.
Колко елегантно решение на всичките ни проблеми, нали?
Отърваваме се от проблемните деца, без наистина да ги убиваме, защото по смисъла на Закона за живота, всяка една част от тялото трябва да бъде разделена и запазена като донорски материал. В този ред на мисли смърт технически не настъпва.
Така че деца, бъдете прилежни ученици, пишете си домашните и не се забърквайте в неприятности, защото родителите ви могат да решат, че усилието не си струва и да подпишат заповедта за разделяне.
За втори път въображението на Нийл Шустърман ме ужасява. Идеята за Законa за живота е абсолютно варварска. Първо, забранява абортите, без значение, какви са мотивите и рисковете, с което забранява и отрича автономията на жената върху собственото й тяло. После, забранява изоставането на деца, за което има таен признат хак (няма да изпадам в детайли, за да не спойлвам). Това не изглежда лошо на пръв поглед, нали? И все пак сиропиталища има. Изоставени деца също. А пътищата на живота са толкова непредвидими и безкомпромисни, че човек никога не може да е сигурен, коя е по-добрата възможност.
Този сюжет поражда редица морални въпроси. Каква е стойността на живота? Кой я определя? Защо един живот да е по-стойностен и смислен от друг? И има ли изобщо някакво значение при положение, че заповедта за разделяне не изисква никаква аргументация. Просто утре решаваш, че не искаш повече да се грижиш за детето си и подписваш.
С подписани заповеди за Разделяне по съвсем различни причини Конър, Риса и Лев са тримата главни герои на тази история. Конър е бунтар или както родителите му го приемат - проблемен младеж. Има избухлив нрав и непримиримо чувство за справедливост. Което не е лошо, но си е проблем, защо да се занимават.
Риса е израснала в Сиропиталище и макар че ще е отличен пианист, това не е достатъчно, за да поиска Обществото да я задържи като един от своите членове. Тя не е проблемна, тя е прилежна, умна, артистична и перспективна, просто това не е достатъчно. Тя не е достатъчна.
Лев е десятък. Семействата с десет деца могат и трябва да дадат едно от тях за Разделяне. Не всички го правят, но семейството на Лев е решило да спази традицията.
Пътищата на тримата се сблъскват и оплитат по опасен и динамичен начин.
И докато бягат, всеки един от тях трябва да се пребори с демоните си и да намери сила да се бори за живота си в един свят, който е решил, че те не заслужават да живеят. Да се почувстваш пълноценен, желан и обичан са най-простичките неща, от които всички имаме нужда, особено в преходните години към зрелостта, когато сме най-уязвими и несигурни. Да погледнеш навътре и да потърсиш пътя към тази настройка на ума и сърцето в един свят, който не просто те отхвърля, ами иска да те унищожи, е повече от трудно. Щом те могат, можем и ние.
Колкото и жестоки да са идеите на Нийл Шустърман, толкова са и човешки. Книгите му са като везна, позволяват ти да претеглиш едното и другото и достигат до моралния компас на читателя по един много емоционален начин, но без излишна мелодраматичност.
Слушах и четях за историята на Прислужницата, дълго преди Orange да издадат нейния разказ. Онази толкова потискаща и страшна антиутопична история, която те смазва с крайната си реалистичност. Има много смразяваи моменти в утопията на Галаад. Структурата, йерархията и ролите са чудовищни. Задълженията и наказанията - безмилостни. Жестокостта - основополагащ камък в идеята. Но за най-страшно от всичко намирам пречупването на първите прислужници. Да превърнеш една млада, силна и независима жена, майка и свободомислещ човек, в безволев и послушен инкубатор, след като си й отнел най-ценното, е страх, който не искам дори да мисля, как се преживява. А майстойството и желязната логическа верига, с която Атууд е описаала този процес е плашещо реалистичен и възможен дори утре, дори днес. Побиват те тръпки от мисълта, че може да откриеш картата си блокирана. И когато се обадиш разтревожен в банката, да ти обяснят, че всичките ти авоари и финансови дела се прехвърлят на най-близкото свързано лице от мъжки пол в живота ти.
Разказът на прислужницата е изграден в мрачното настояще на Федрова с кратки и болезнено тъжни проблясъци към миналото. Спомени за дъщеричката й и ужасът, с който постоянно живее, каква съдба й е отердена. Дали я обучават за Прислужница или за Леля, или пък е избрана за невръстна Съпруга на някой маловажен Командир. В Галаад няма добра роля за жената. Тя е безгласна робиня на мъжете - за забавление, разплод, маша или украшение. Каквото й кажат да бъде.
"Заветите" е своебразно продължение на историята на Галлад. Тя разказва друга история. Три истории. Проследява ръкописа на Леля Лидия, страшилището от "Разказът на прислужницата", най-жестоката, най-властната и най-обиграната Леля. Нейната фигура е основополагаща за развитието на ролите в на жената в Галаад. Паралелно с нения ръкопис, постепенно се разкриват и свидетелстките показания на две момичета.
Едното израстнало в Галаад, в дома на Командир Кайл. Биологичната й майка е прислужница. Агнес израства в неведение за този факт. Но животът й бързо се обръща, когато Съпругата на Командир Кайл умира. Тя е единствената майка, която Агнес познава и единственият човек, към когото може да излее нуждата си за обич. Може и да расте според безмислотните към жените нрави на Галаад, но Агнес е просто едно малко момиче без никакви права в ужасен мъжки свят. И когато единственият й съюзник на този свят я изоставя, животът на Агнес се преобръща, запращайки я към страшната пропаст на един брак, в който тя ще бъде просто тяло за развлечение.
В същото време извън стените на Галаад расте Дейзи. Тя е умна, свободна, млада и изпълнена с жар и бунтовнически дух. Дейзи е непримирима и готова на всичко да се бори за идеите си. Но съдбата не остава безразлична и към нея и проявява обичайното си чувство за ирония, разбивайки семейството й и запращайки я в неизвестността на бягството за броени секунди. От спокойно, обичано и щастливо момиче, Дейзи изведнъж се превръща в издирвана бегълкка, а силната й връзка с Галаад, ще я хвърли в урагана от предстоящи събития без капка милост.
Благодарение на третата сюжетна линия - дневникът на Леля Лидия, читателят има възможност да затъне дълбоко в калта и омерзението на режима в Галаад. Леля Лидия, единствената жена, заслужила честта да бъде овековечена със статуя в този мъжки свят, е именно разковничето в историята. Тя е и гласът на миналото. Нейните думи ни пренасят години назад в зората на създаването на Галаад и разказват през какво е минала, за да стане Леля Лидия. Разказът е много жесток и отговаря на въпроса, който всички си задавахме заедно с Федрова в първата книга, (Атууд е милостива). А именно! Какви са подбудите на една леля? Какво мотивира една Леля? Какво може да накара една жена да се превърне подобно чудовище по своя воля?
Дългоотлаганите продължения винаги са били малко рисковани, пореди редица причини, но най-вече защото началото на историята е оставило силен отпечатък и отзвук у читателите, а през годините кошниците с очакванията са се пълнили и препълвали, до момента, в който историята за прислужницата (в този случай) вече се е превърнала в задвижваща сила в жанра. И тук идва тънката граница, по която писателят трябва да стъпва внимателно. Летвата е вдигната високо и Атууд трябва да се превърне в обигран въжеграч, без обезопасително въже. Стъпва напред и каквото сабя покаже. А нейното перо изглежда просто умее да кове силни истории.
Последвалите редове ще бъдат едно мрачно излияние върху една дългоочаквана книга. Знаете ли, не й беше сега времето на тази книга. Не точно в този период. Ала може и точно заради нарушения баланс на душевния ми мир, тя ми въздейства толкова силно.
"Разказът на Прислужницата" е една много мрачна антиутопия от ранга на "1984". Въпреки че най-накрая имаме възможност да държим издание на български в ръцете си, тази книга е с издадена за пръв път през далечната 1985 г. Това не пречи да бъде забранявана и преиздавана през годините. "Разказът на прислужницата" надживява времето си, ще надживее и нашето. И ми остава единствено да се надявам някой ден да не бъде реалност за децата или внуците ми. Ако дотогава не сме се затрили безвъзвратно като живот.
Друга причина да почувствам толкова силно въздействието на тази книга може би е, защото съм жена и майка, макар че Атууд не поставя основния акцент върху емоционалното състояние на Федрова, вследствие на отнемането на детето й. Ала аз не мога да се абстрахирам от чувствата, които тази история буди в мен. Може би мъжете ще имат по-обективно и аналитично виждане за сюжета.
Федрова е Прислужница - ключова роля в новосъздаденото дистопично общество. Новият ред опира своите устои върху религиозните догми на християнството. И като всяко друго исторически ни познато доминирано от религията общество, е жестоко, брутално, извратено и деспотично. Тук искам да вметна, че за мен трудът на Атууд и на преводача са просто впечатляващи. Има толкова безумно много препратки към религиозни текстове, че изглежда чак маниакално. Каквото и трябва да изглежда.
Атууд не изпитва нужда да нанесе с думи граници на този свят, който чертае, не изпитва нужда да го опише словом, да го обясни, да ни даде карта. Всичко това достига до нас повече от добре изразено именно в тази религиозна фанатичност, във всеки един детайл, действие и фраза. Това е едно ужасно потискащо бъдеще. Властта е подчинена на религията, контролът се извършва от военните сили, жената от равноправен член на обществото се е върнала в най-примитивната си форма - инкубатор. Тя е просто средство за създаване на живот. Жените изпълняват всички отредени им от едно религиозно патриархално общество роли, разделени на касти. Мартите са домакини и се грижат за дома, Съпругите са съпруги на Командирите, те имат грижата да управляват дома, да уважават и да се подчиняват на мъжа си. Лелите са религиозни възпитателки на Прислужниците, тяхна е грижата да промият мозъците на бъдещите Прислужници, така че те да започнат безропотно да изпълняват своите задължения. Прислужниците са малкото останали фертилни жени. Те биват разпределяни, разбира се, срещу заплащане, в различни бездетни семейства обикновено от върха на йерархията. Работа на Прислужницата е да дари семейството с дете. За тази цел е създаден Ритуалът. Актът на оплождане е една симулация. Докато мъжът опложда физически Прислужницата, Съпругата му седи зад нея, обгърнала я с ръце и крака, за да покаже, че именно тя е тази, която се слива с него, а Прислужницата е просто неудобно, но необходимо средство, което застава помежду им и служи за посредник. На Ритуала присъства цялото домакинство, за да се засили допълнително липсата на интимност в този акт и да се подчертае строго инструменталната роля на Прислужницата.
Тонът, в който Федрова разказва своята история, е монотонен, скован и строго информативен. Въпреки тази емоционална въздържаност на Атууд, аз не мога да се абстрахирам от тази гледна точка. Като жена, като майка и като човешко същество не мога да сложа настрана емоциите си и да чета механично. Не мога да пренебрегна момента на промяната в живота на Федрова. Този огромен скок от работещата жена с независима воля и пълни права върху своите решения и желания, със семейство, любящ мъж и малко момиченце до бързото й превръщане в безволев инкубатор. Не мога да игнорирам спомена и представата за този ужасен скок в пропастта, въпреки че Маргарет Атууд не си позволява да затъва в емоционални отклонения.
По-плашещото е, че това антиутопично религиозно общество е една напълно възможна реалност на бъдещето ни. Още по-ужасното е, че ако се огледаме, ще видим не малко белези, маркиращи тази проекция на бъдещето.
Въпреки монотонния си наратив "Разказът на Прислужницата" е четиво, което върви леко. Страниците се изплъзват меко между пръстите ми. Потъвам в нощта заедно с Федрова. Не искам да си представям тази реалност, не искам да си представям, че някога е възможно да живея в нея. Благодарна съм на Атууд, задето не е поставила акцентът върху емоционалната и човешка загуба.
През цялото време гадаех какъв ще бъде края на книгата. Този път не отгърнах последната страница, както правя обикновено. Не знам защо. Може би от страх или уважение, сякаш би било измама. И въпреки това имах определени очаквания за последните страници. Маргарет Атууд обаче ме изненада. Ще ви кажа само, че каквото и да сте очаквали, вероятно ще останете изненадани. Аз със сигурност не очаквах да подходи по този начин към историята, която разказа. Но не мога да отрека, че този край ми носи едно малко угодническо удоволствие.
Много хора определят тази книга като феминистска. Не знам, дали е така. Не съм аз човекът, който ще слага етикети. Ще ви кажа само, че в тази книга има нещо дълбоко женско, което буди много трудни въпроси. Реалността от книгата не е толкова далеч от реалността в някои държави сега. Не е толкова далеч и от близкото минало, когато на жените им е било позволено единствено да мият чинии и да бъдат красиви за мъжете си. И не е толкова трудно след време да бъдем отново част от тази реалност. Не искам да си представям дори как е звучала тази книга през 85-та и какъв отзвук е имала в общественото пространство. "Разказът на Прислужницата" излиза адски късно в България, затова пък се надявам да види много допечатки и преиздавания. Надявам се, тази книга да бъде четена от повече хора и да ни бъде обеца на ухото, преди да сме изгубили контрол над ситуацията.
От години това заглавие попада в полезрението ми по една или друга причина. Най-често като база за сравнение в ревюта и статии за нови антиутопии. Така че през това време "Повелителят на мухите" се нареди до "1984" в представите ми, без да съм я чела.
Когато миналото лято сестра ми я прочете, беше като болна като няколко дни. Мрачна и изощена, обикаляше в дома си като призрак. Думите й бяха "Толкова смазваща и реална е, че усещаш как те затиска под всичките си слоеве жестокост и не можеш да дишаш." Това малко ме уплаши и не побързах да я отворя веднага след като ми каза, че наистина е хубава книга, която си заслужава да се прочете.
Но не можеш да отлагаш дълго някои книги. Те се заравят дълбоко в съзнанието ти и не спират да те зоват - тихо и смирено, докато не ги отвориш и не зачетеш.
"Повелителят на мухите" е мрачна и жестока антиутопия в духа на Оруел. Група английски момчета претърпяват самолетна катастрофа и попадат на самотен остров.Незнайно как възрастни няма, а момчетата са здрави и невредими.
Островът е райско кътче, забравено от света. Водата е лазурна, плажът се е ширнал пред тях, а гората е дълбока и крие приключения. Всичко е прекрасно.
Макар и деца, момчетата познават света на възрастните. И знаят, че имат нужда от водач и правила. Демократичният вот е проведен и след кратък сблъсък с опонента си Джек, Ралф е избран за вожд. Рапанът се превръща в символ на свободата на словото. Който държи рапанът има право да говори без да бъде прекъсван, хулен или неглижиран по какъвто и да било начин.
Планът е съставен. Правилата са на лице. Всеки получава задачата си. Всички единодушно се съгласяват, че огънят и най-важното нещо. Колко по-високо се издига димът, толкова по-голям е шансът да бъдат забелязани и спасени. А дотогава момчетата запретват ръкави, за да направят живота си на острова възможен. Трябва да се събира и носи вода за пиене, да се построят колиби и заслони, които да ги пазят от дъжд и вятър, да се събира храна и да се лови дивеч. И тогава истините от света на възрастните ги връхлитат с пълна сила. На никого не му се занимава с правене заслони, когато може да играе по цял ден на топлия пясък. На първия ден всички разпредели с тази задача се включват, на втория ден намалят, а на третия се налага две момчета да свърпат цялата работа. И цикълът се завърта. Същата съдба сполетява водата и огъня. И правилата бавно започват губят стойност и да се променят. ,
Когато Джек и групата му от ловци хващат първия си дивеч, зарязвайки огъня, който изгасва на хълма, Уилям Голдинг очертава ясно пътя, по който ще поемат героите му. Приоритетите се преподреждат и първичното излиза на преден план.
Уилям Голдинг посява семейната на жестокостта още в първите страници на книгата, когато Прасчо се превръща в Прасчо. Дебелото момче, което е на практика сляпо без очилата си се опитва години наред да избяга от този прякор. Прякор, който му е донесъл не малко вербално и физическо насилие от другите деца. И сега когато животът го запраща на самотен остров с група деца, момчето вижда своя шанс за ново начало. Шанс, хората да научат името му. Шанс, да го наричат с кое и да е име, стига да не е този омразен прякор. Шанс, да се впише в новата среда, да открие приятели, да бъде сред свои. Но още в началото дебеланкото се превръща в Прасчо. Отново. И с този акт на жестокост Уилям Голдинг поставя очертанията на своята история, показва на читателя с какво се е захванал.
Низ от събития превеждат момчетата през дълбоките води на личния избор. Сблъсъкът между Ралф и Джек поставя опорните точки на индивидуалния избор за всяко едно от момчетата. Те трябва да изберат между спасение и оцеляване, между разум и порив, между спотеност и страх. А смъртта е техен незименен спътник през цялото време. Всичко започва с изчезналото момче на плажа още в началото, за да мине през първичното групово убийство на Саймън и да стигне до умишленото и осъзнато убийство на Прасчо.
Всичко изглежда много по-ужасно когато деца проявяват жестокост, когато отнемат живот. Метаморфозата на момчетата от безгрижни деца в осъзнати убийци е силна и ужасяваща заради контраста в двете състояния - миналото и бъдещето. Сблъсъкът на невинния до вчера ум с окървавените днес ръце и тежестта от извършеното, която се стоварва върху плещите на крехкото телце с всичка сила.
"Повелителят на мухите" обхваща толкова аспекти на човешкото поведение, че няма как да бъдат събрани в един текст. Това е книга, която ми се иска да бъде изучавана в училище. Книга, на която да се обърне внимание, защото очертава граници - поведенчески, психологически, морални, етични, емоциални, лични и групови. "Повелителят" дава теми за размисъл на ума, дава ситуации за преоценка, дава измерения на някои важни житейски стожери.
"Повелителят" ни учи да мислим по един суров и категоричен начин.
