"Моите приятели" - Фредрик Бакман (Ревю)

 

 

Заглавие: "Моите приятели"

Автор: Фредрик Бакман

Издателство: Ciela

Превод: Любомир Гиздов

 

Брой страници: 472

Година: 2025

 

Две корици, една книга и цяла вселена от емоции. 

След толкова зимни истории, този път Бакман е решил да разкаже една лятна. История за ожулени колена, откраднати колела, насинени детски тела, смях, страх и една картина.  Една картина, която в същината си улавя целия свят, улавя есенцията на живота, онова чувство, което ни движи, което ни вдъхновява, което ни вкарва нови идеи в главата, кога добри, кога идиотски, няма значение, важното е, че са нови. 

Този път изкуството заема централно място в творбата. Изкуството като спасение, като бягство, като мечта, като реализация, като живот, като въздух, като път и посока, като смисъл и надежда. Неговата форма във вътрешния свят на човека и външните проявления на емоционалната вселена на всеки един от нас.

Луиса е тийнейджър, най-готиният вид хора. Тези от вас, които вече са минали с децата си през пубертета вероятно знаят точно колко е безкрайна любовта ти към този най-готин тип хора, особено или даже именно когато са самите себе си. Аз лично съм застанала на прага с моята дъщеря на тази възраст и вече забелязвам първите готини черти да се проявяват и у нея. Така че не си представяте в колко подходящ момент ме намери тази книга. 

 

Но да се върнем на Луиса. Тя е от най-готиния вид хора, също така е и от най-самотния вид хора, защото е изгубила всички. И тогава Бакман я среща с един друг човек, който също е изгубил всичко. И дори  прави така, че и двамата да са изгубили едно и също нещо, част от това голямо всеобхватно всичко. И двамата ще трябва да поемат на път, защото не могат да останат там където са. Не и ако искат да живеят. Път, който ще ги отведе далеч от това злощастно място, на което са загубили толкова много. Колкото повече се отдалечават от началото, толкова по-близо отиват към себе си, към истината зад фасадата, към страховете, към миналото, към невъзможното бъдеще, към чудовищата, към чувствата - загубени и нови. 

Знам, че не може всички да сме еднакви и да харесваме едни и същи неща. "И за щастие" бих казала, иначе светът би бил едно много еднообразно и сиво място, но просто не мога да си представя как е възможно история написана с толкова обич да не предизвика емоция у когото и да било. Обожавам този маниер на писане, съвсем обикновен - прости изречения, добре артикулирани емоции, пълнокръвни реакции. Бакман не пише книга, не разказва история. Той споделя нечий живот. Споделя го по начин, който те пренася там, прави те част от историята. Смееш се и тъгуваш с неговите герои, преживяваш техните загуби, сещаш се за своите.

 

Историите на Бакман са съвсем тривиални, обикновени човешки, в които всеки от нас може да се припознае със своите лични страхове и надежди. И в това му е чарът. Неговите герои остават завинаги в паметта ми - голямото разбито сърце на Бени от Бьорнстад, голямото разбито сърце на Уве, голямото разбито сърце на Брит-Мари, голямото разбито сърце на Луиса. Толкова много големи разбити сърца бродят по тази земя, радвам се, че има и хора като Бакман, които искат да ги излекуват и да ги обгърнат с топлина и обич тези сърца. Надявам се този човек да продължи да разказва. Аз ще чета. 

"Х като сапун" - Гери Дечева (Ревю)

 

 

Заглавие: "Х като сапун"

 Автор: Гери Дечева

Издателство:  

Peppermill Books

 Брой страници: 250

Година: 2025

"Х като сапун" на Гери Дечева е силен и звучен шамар в лицето на социалните медии и тяхната вездесъща сила и влияние в нашия живот. 

Действието на книгата се развива в измисления град Лоувил в измислената държава Лоуландия (имената не са случайно подбрани, всъщност нищо в тази книга не е случайно подбрано). Там в Лоувил една жена опитва да намери пристан и убежище. 

Тори е писателка, която става неволен участник в скандал, свързан с един от героите в последната й книга. Изходът от този скандал е изцяло за нейна сметка. И Тори бива линчувана за чужди грехове, защото силата на троловете в онлайн пространството е могъща и няма аргумент или изказване, които биха могли да разрешат конфликта или да потушат подклажданата омраза в социалните медии или както Тори ги нарича социалните медузи.

Тори бяга от стария си живот и не просто спира на пише, спира дори да чете, защото книгите й причиняват физическа болка, нападките срещу нея са толкова ожесточени, материализиращи се в насилнически актове, че тя е принудена да се скрие от лицето на земята. И така Тори отваря бар с хотелска част (разбирайте две стаи) и прикрепена към тях книжарница. Защо тази странна конфигурация и защо това шантаво име "Х като сапун" стои на табелата, на която туристите постоянно спират да се снимат, няма дори и да се опитвам да ви обясня, прочетете сами, велико е. Смях се от сърце, наивно и лековато, без дори и да подозирам какво ми е приготвила Гери. 

 

И преди да мина към сериозните аспекти от тази история, с които и ще завърша този текст, искам да направя едно последно отклонение и да приветствам изобилието от идеи, което си вихри в тази книга. Обожавам книги написани с въображение. И тази е точно такава. Отворете я, разгледайте я в книжарницата и съм сигурна че веднага ще ви направят впечатление поне няколко страхотни идеи в оформлението на изданието, които няма да как пропуснете. Нали знаете приказката "Кажи ми какво четеш, за да ти кажа какъв си." Това важи с пълна сила тук. Тази книга е визитната картичка на литературния вкус на Гери Дечева и не мога да не се радвам като читател, когато открия толкова много допирни точки с автора. 

Но да се върнем към Тори. Знаете ли иска ми се Тори да беше истинска и да ми беше приятелка, за да мога да я подкрепя в трудните моменти да й кажа, че не тя е лудата, а света. Да й каза, че има останало и добро в този зъл, подъл свят и че трябва да прочете "Пътят на кралете" на Сандерсън, той обяснява какво се случва, когато си с броня на бойното поле в разгара на битката и ти се допикае (или по-лошо).

Социалните и онлайн медиите ни предложиха възможност мнението и личната ни позиция да достигнат по-лесно до другите хора, интернет ни даде трибуна каквото не сме и си мислили, че ще получим някога. Но лесния достъп сякаш накара хората да спрат да мислят, колкото по-лесен е пътя, колкото по-малка тежест има наградата. 

Забравихме, че от другата страна на екрана стоят хора като нас и се борят със същите трудности пак като нас. Конфронтацията стана лесна и дори за предпочитане, превърна се в израз на гражданска позиция. Хората загубиха мярка и до един се превърнаха в криворазбрани лидери и инфлуенсъри. 

 

Под повърхността на тази разказана с хумор история прозират дълбоки рани и ужасяващи истории. Такива от които ми настръхват косите. Гери Дечева изобличава толкова много проблеми, кой от кой по-страшен, че просто не знам откъде да започна. 

Монетаризацията на църквата и престъпността в различните слоеве на духовенството, педофилията, насилието, обезценяването на вярата,  , липсата на ценности, обезстойностяването на истински важните неща в живота ни, тормозът в социалните медии, тоталната липса на ангажираност и мисъл у хората като индивиди. Все теми, които болят ужасно и ядат същината на обществото ни, на човещината ни, на живота ни.

Гери пише с живи и ярки описани, които те карат да се чувстваш като част от историята, създава герои, които те ангажират. Малцина умеят да пишат за нещастието с хумор и топлина, но без да го омаловажават. Границата между добре балансираната емоционална история и пълния провал е много тънка. И Гери се е справила блестящо. 

Ето това прави хубавата литература с нас, подтиква ни да говорим за всички забранени, забравени, пренебрегвани и неудобни неща. Кара ни да се вгледаме в себе си и да потърсим начин да станем по-добри. Вярвам, че имаме нужда от такива книги - смели, дръзки, откровени и човечни, книги, които ни болят, но и могат да ни лекуват. 

"5 сантиметра в секунда" - Макото Шинкай (Ревю)

 

 

Заглавие: "5 сантиметра в секунда"

Автор: Макото Шинкай

Издателство: Peppermill Books

Превод: Гергана Дечева

 

Брой страници: 192

Година: 2022

"5 сантиметра в секунда" на Макото Шинкай е красива и крехка меланхолична история, която ме разтопи в себе си. 

Акари и Такаки са деца, които са свикнали да се местят, да бъдат винаги новото дете в класа, да оставят всичко зад гърба си и да продължат напред към новото местоназначение на работа на родителите им. Самотен живот, който те кара да се затвориш. Живот, който ти нашепва, че е по-добре да не създаваш трайни връзки и приятелства, да стоиш настрана, да бъдеш незабележим. И двамата се опитват да минат през ученическите си години като призраци, скрити от погледите и коментарите на групата, която вече се е формирала и от която те не са част. Деца - аутсайдери. Самотници, докато един ден живота не ги запознава. И двамата се преместват в един и същ град и започват да учат в едно и също училище. Единият малко след другия. 

И самотата постепенно започва да изчезва, изместена от топлина, сигурност, приятелство и опора. Чувствата между тях отиват далеч отвъд идеята за ученическа любов. Те са двете половинки на едно цяло, пристан един за друг. Едно сърце, което бие в гърдите на две деца. Те най-накрая не са сами. Не знам, дали е възможно тази емоция да бъде изразена с думи. Ако е възможно, тази книга е дефиницията за нея. 

Тук ще отворя еднал лична скоба, която може би ще ви обясни, защо толкова много харесах тази книга. В желанието ни да изградим по-добър живот за себе си и дъщеря ни, ние се преместихме три пъти в рамките на три години. Всяко едно наше преместване означаваше за нея точно това - да загърби всичко, което е изградила, всичките си приятели отново и отново, да бъде новото дете, да търси път към хората, да се адаптира към новата среда, в която попада. Страшно трудно е да се превърнеш в пълноценна част от вече формирана група, особено когато си чужденец. 

Но тя се справи блестящо и колкото и да й беше трудно понякога, не се отказа. Успя всеки път, създаваше приятелства отново и отново. Приятелства, които макар и на стотици километри са още будни. Възхищавам й се. 

Имам прекрасно дете! И благодарение на това почувствах Акари и Такаки толкова близки. 

 

Разбира се животът е безмилостен и  отново ги разделя. Как това се отразява на двамата ще ви оставя сами да прочетете, аз нямам сила да разкажа. Ще ви кажа само, че тази книга е изтъкана от копнеж. Копнеж, който се превръща в самота, в самоизолация, в безмълвност. 

Колко много се крие в неизказаното, в пропуснатото?

Тази книга е като прашна класна стая огряна от лъчите на следобедното слънце. Тиха и спокойна, като убежище, изпълнена с очакване през вратата да мине другата половинка от едно цяло.

"Първият случай на Мейзи Добс" - Джаклин Уинспиър (Ревю)

 

 

 Заглавие: "Първият случай на Мейзи Добс"

Автор: Джаклин Уинспиър

Издателство: Benitorial

Превод: Надя Златкова

 

Платформа: Storytel

Прочетено от: Гергана Стоянова

 

Брой страници: 368

Година: 2023

 

Гледайки корицата на "Първият случай на Мейзи Добс" от Джаклин Уинспиър очаквах история ала Агата Кристи.

Не съм типичния  фен на криминални истории и вероятно затова  "Първият случай на Мейзи Добс" от Джаклин Уинспиър ми хареса толкова много. Зад мистериозната фасада на тази история се крие много топлина и човечност, от каквато имах нужда в този момент. 

Запознаваме се с Мейзи Добс на прага на детективската й кантора през 30-те години на 20 век. Тя тъкмо е отворила новото си начинание и първият клиент вече е на лице - джентълмен, който подозира съпругата си в изневяра. Мейзи е човек с богат опит, интересен професионален път, аналитично мислене и ум, остър като бръснач. Но нейните бъдещи клиенти няма как да знаят това, нито пък читателя, затова  Джаклин Уинспиърни връша назад във времето и паралелно с разкриването на случая ни разказва историята на г-ца Добс. 

 

Малката Мейзи е будно дете. Тя е изпълнена със самоотверженост, жертвоготовност, емпатия и желание да се усъвършенства. Работата не я плаши, а жаждата й за знания е несломима. Когато заживява в дома на семейство Комптън, Мейзи отива със свито сърце. И дори не подозира, че няколко месеца след това, желанието й да учи и да се развива ще бъде забелязано от видната суфражетка Лейди Комптън, която става неин покровител и й помага да получи образование. Години наред Мейзи се обучава при Морис Бланш, детектив, който посвещава Мейзи в своя занаят, като я учи как да използва аналитичния си ум, как да балансира емоционално участниците в разследването, как и кога да бъде съпричатна и кога безмилостна и категорична. Oбожавам тази част в книгата. В голяма част от детективските романи таланта на главния герой опира до остър ум и точен мерник. Но тук  Джаклин Уинспиър разкрива някой от тънкостите на занаята, на които рядко се обръща внимание. Защото един детектив преди всичко работи с хора - с техниче чувства, страхове, силни и слаби страни, с техните стремежи, с техните истини и лъжи. Един детектив трябва да умее да лавира безпогрешно с емоциите на своите субекти, да знае кога да ги притисне малко и кога да се отдръпне, кога да ги подтикне и кога просто да им предложи симпатия и разбиране. 

 

Академичния път отвежда Мейзи в Кеймбриджкия университет, а когато Първата световна война избухва, тя заминава да работи като медицинска сестра на фронта. 

Харесвам това, че можем да проследим живота  и развитието на главната героиня през годините и разбирам защо поема първия си случай с малко разочарование. Но под повъхността на тази банална на пръв поглед история се оказва че плуват много призраци от близкото и далечно минало. Призраци свързани с войната и нейните жертви. 

 

Основните теми засегнати в книгата са посттравматичния синдром на ветераните от войната, както и психичното здраве. Теми, които продължават да бъдат актуални и днес. А  Джаклин Уинспиър ги е поднесна с много емпатия и добра аргументация. В тази книга злодеят е войната и ужасът, който причинява на хората - без значение дали са военни или цивилни. Войната минава като танк през съзнанието на хората и премазва живота им безмилостно. 

Заобичах Мейзи и нейната история. С удоволствие ще прочета и втората. 

 

"Цветя за Алджърнън" - Даниел Кийс (Ревю)

 

Заглавие: "Цветя за Алджърнън"

Автор: Даниел Кийс

Издателство: Orange Books

Превод: Елика Рафи

 

Брой страници: 296

Година: 2021

 

 

"Цветя за Алджърнън" е една от най-хубавите книги, които прочетох тази година. Купих си я преди четири години, когато Orange Books я издадоха и оттогава не смея да я започна. По същия начин и сега не смея да започна този текст, не знам откъде.

Чарли Гордън е 37-годишен мъж с коефициент на интелигентност 68. Неспособността на Чарли да запомня неща му пречи да се развива. Той живее в тялото на възрастен мъж с ума на малко момче, което все още не разбира нюансите на взаимоотношенията между хората, не разбира неща като сарказъм, ирония, метафора. За Чарли всичко е просто. Той има работа, която върши с усърдие, доколкото му позволява умствения капацитет. Има покрив над главата си, има "приятели", слагам го в кавички, защото той не може да различи, кога някой се смее с него и кога на него. Има и мечта - да стане по-умен, да направи майка си горда, да се научи да пише и чете. Но не може. Колкото и да се старае, не може. Докато не получава предложение да стане обект на експеримент, който има за цел да повиши коефициента му на интелигентност посредством операция. 

Операцията крие рискове, да не говорим, че въпреки добрите клинични резултати върху животни, експериментът за пръв път ще бъде проведен върху човек. Но каквито и да са рисковете, Чарли се съгласява, защото много иска да бъде по-умен.

След операцията умственият капацитет на Чарли нараства с бързи темпове. Той започва не просто да чете и пише, но скоро надхвърля далеч нивото на учените, отговорни за експеримента и се превръща в гений. Заедно с това идва и прозрението за това, колко наивен и ограничен е бил преди, за подигравките, за присмеха, за снизхождението и униженията. Започват да се връщат и травмиращите спомени от детството му, безжалостните опити на майка му да го направи нормален, побоищата, омразата. Истината наранява. Чарли вече не е щастливият наивник, който е бил преди. Слабоумният, който не осъзнава нищо. 

Но поне има своят гениален ум. Това, разбира се го променя.  Хората са имали години, за да израснат, да се сблъскат с различни житейски ситуации, които да ги оформят, да натрупат опит, да направят своите избори, да изваят своята индивидуалност. Чарли изживява всичко това в рамките на месеци, бързите обороти на наученото, успехите, емоционалната незрялост, неспособността да се справи с някои житейски ситуации го превръщат в арогантен единак.

Но дори и това е нещо, с което Чарли би могъл да се справи. Стига да има време. Тогава идва най-големият му страх. Алджърнън, опитната мишка, върху която са проведени успените клинични резултати от експеримента, неговият неотлъчен другар в този нов живот, единственият, който знае през какво минава Чарли, се влошава.

Дали и с Чарли ще се случи същото?

 

Тази мисъл, този страх е най-ужасяващото нещо, което може да му се случи. Да живееш с подобна мисъл, да очакваш, да се подготвиш, да се бориш, да се примириш.

Едно е винаги да си бил сляп. Но да си бил сляп, да прогледнеш, да сбъднеш мечтата си, да изпълниш живота си със смисъл и след това да загубиш отново всичко - бавно и мъчително, това е проклятие от съвсем друга величина.

Даниел Кийс е бил многократно молен да промени края на историята си, редица издатели са отказали да публикуват ръкописа му, ако не промени края. Радвам се, че Кийс не се е отказал и е публикувал историята в този й вид. Всичко друго би било емоционално осакатяване на историята. 

"Брилянтни създания" - Шелби ван Пелт (Ревю)

 

 Заглавие: "Брилянтни създания"

Автор: Шелби ван Пелт

Издателство: Artline Studio

Превод: Емилия Ничева-Карастойчева

Брой страници: 392

Година: 2022

Знаех какво ще се случи в края на тази книга. Знам го още от първите страници. Шелби Ван Пелт не го крие. И въпреки това си изплаках очите на нея, при това с усмивка на уста. Ако ви се чете трогателна история, "Брилянтни създания" е вашата книга.

Брилянтна е.

 

Но да се върнем в началото. Тоува е главната героиня на тази история. Обрулена от живота възрастна жена, останала съвсем сама на този свят. Загубила е сина си преди тридесет години, а по-късно и мъжът й Уил я оставя, след като губи битката с рака. Тоува обаче е от онези упорити хора, които не могат да легнат и да умрат от мъка на дивана. Нейният механизъм да се справя с ударите на живота е да е постоянно заета. И така макар и на години, и макар да е финансово обезпечена, Тоува продължава да работи - чисти местния аквариум всяка вечер. Не защото има нужда от пари, а защото има нужда от работа. Има нужда да е полезна, да прави нещо.

За да не мисли. Да не мисли за Ерик, когото не можа да погребе преди треидесет години, защото тялото му така и не е било намерено. Тук ще отворя една скоба, искам да ви споделя един един цитат от друга книга, която четох непосредствено преди "Брилянтни създания", а именно "Жажда на Амели Нотомб

"...майките, чиито деца умират, имат нужда от телата им, за да преодолеят загубата."

Вярно е, Тоува го знае. Години наред тя живее с хилядите въпроси в ума си, неспособна да се примири с версията за самоубийство. Затънала в едно неизяснено минало, това което я крепи, е да е заета. Работата в аквариума не е лесна, но е удовлетворяваща и Тоува я обича. Обича аквариума и неговите обитатели. И благодарение на доброто си сърце започва малко по малко да се сприятелява с гигантския тихоокеански октопод Марсел. 

Марсел е изключително интелигентен и лесно му доскучава в този тесен затвор. Смяла съм се с глас на неговите среднощни похождения и приключения. Невъзможно е човек да остане равнодушен към неговия образ, той е мастилото на тези страници, той е зъбното колело, което задвижва останалите герои. Чудите се как го прави от ограниченото пространство на своя аквариум? Ами прави го. С лекота.

 

Когато на сцената се поява и третия главен герой - Камерън, млад мъж, който е позволил животът му да излезе извън коловизите, сюжетната линия започва да се подрежда. Кам е умен, с добро сърце, но някак всичко му се изплъзва между пръстите. А усещането, че е изоставен от целия свят, не помага особено. Сякаш не успява да задържи нищо в живота си - майка му го оставя на грижите на сестра си, когато е на девет, заради проблем с наркотиците. Всяка работа или приятелка, която е имал през годините не се задържа дълго в живота му, винаги е уволнен или изритан. Единствената константа в живота му е леля Джийн, която го е отгледала и приятелите му от детството - Брад и Елизабет, но и те са на път да се откъснат с още една крачка по-далеч от него, защото очакват дете, а това малко измества геометрията в живота на всички. 

Кам се опитва да сложи някакъв ред в живота си и този опит го отвежда в града на Тоува и Марсел и разбира се, преплита съдбата му с тяхната по начин, който без значение, дали сте очаквали или не, ще ви трогне. 

 

Обичам такива книги, преливащи от обич и колкото и клиширано да звучи  - толкова човешки. Това е една от най-хубавите книги, които съм чела тази години. Прекрасна е, от този ден нататък няма да спра да я препоръчвам.

"Брулени хълмове" - Емили Бронте (Ревю)

 

 

 Заглавие: "Брулени хълмове"

Автор: Емили Бронте

Издателство: Лист

Превод: Боряна Даракчиева

 

Брой страници: 432

Година: 2022

 

 

Ако отворите Уикипедия ще прочетете следното изречение на българската страница на "Брулени хълмове":

"Името на романа идва от едно Йоркшърско имение на хълмовете, около което се развива историята. „Брулени хълмове“ е един трагичен разказ за любов и омраза, за изпепеляващи страсти, които погубват човека и го превръщат в жив призрак."

Много е банално, нали? В същото време по-хубаво не бих могла да го кажа. 

 

Когато човек седне да пише за класика като "Брулени хълмове", си дава ясно сметка, че текстът трябва излезе далеч извън неговите предпочитания и лични впечатления. Звучи въздушно и непело да кажеш за книга като "Брулени хълмове", просто че ти е харесала. Чета за втори път историята на Катрин и Хийтклиф, но се осмелявам за пръв път да пиша за нея. Знам, че "Брулени хълмове" няма нужда от моя текст, за да стигне до повече хора, но самата аз съм човек, който рядко се обръща към класиката. Тя е като музея във вашия град. Обиколили сте цяла България, специално пътувате до други градове и държави, за да ги разгледате, но музея във вашия квартал не сте посетили още. Нищо, че живеете там от пет, десет или двадесет години. Но той си е там, няма да избяга. Него можете да го посетите, когато искате, не е нужно да планирате отпуска, да събирате багаж, да се суетите. Излизате и след час най-много сте там.

 

Като читател водя същите взаимоотношения и с класиката. Тя си е там. Ясно е, че е добра. Имам цял живот да я прочета. Но пък нямам търпение да си купя и прочета новата книга на Брандън Сандерсън, на Йорданка Белева, на Николай Терзийски или на Нийл Шустърман. Към класиката се протягам рядко. Затова макар и да ми е трудно, сядам да пиша пиша този текст.

Поводът да чета за втори път тази книга е разкошното издание на Издателство Лист, влюбих се в това издание в момента, в който обявиха излизането му и знаех, че ще си го купя. Разкошно е от корицата до оформлението вътре. Ще ви споделя още нещо любопитно. На различни места в книгата, на случаен принцип, както и когато си изваждах любимите цитати, сравних трите превода, до които имах достъп - този на Асен Г. Христофоров, на Боряна Даракчиева и на Дори Габровска. Без претенциите да съм навътре в материята, като читател мога да ви споделя, че и трите превода са прекрасни, различни по свой начин, но наистина хубави. Така че в крайна сметка цитатите, които запазих за себе си са смесица и принадлежат на различни преводи и издания.

Любовта между Катрин и Хийтклиф за мен е една от най-силните истории в художествената литература, без в нея да има дори и една любовна сцена в смисъла, в които ни се натрапват днес такива. Катрин и Хийтклиф израстват заедно в имението Брулени хълмове. На върха на един чукар, където ветровете са толкова студени и безпощадни, че нищо не вирее, където всяка воля може лесно да бъде пречупена, освен ако не е много силна или жилава. Катрин е палаво дете, което непрекъснато се забърква в неприятности и понася наравно със своето другарче Хийтклиф боя, който им се полага. И още преди да спре да я боли набитото място, вече е измислила нова лудост, в която двамата да се впуснат. Но какво друго да правиш на това забравено от Бога място, където единственото развлечение е да слушаш проповедите на крайно религиозния иконом. 

 

Хийтклиф е сирак, намерен и приютен от бащата на Катрин по време на едно от работните му пътувания. Той е нищо, никой - постоянно обиждан, ненавиждан, пренебрегван, мразен. Малко писатели и до ден днешен умеят да боравят с омразата, както Емили Бронте, в нейната най-чиста форма, без да се страхуват да я изразят, без да й търсят оправдания или обяснения. Но не бива да ви става твърде жал за Хийтклиф. Той самият е изпълнен с омраза и жлъч към всичко в този свят, освен Катрин. Хийтклиф няма скрупули, под суровата му обвивка не се крие добро сърце, няма милост или състрадание, няма угризения. Има само Катрин. Не знам, дали можете да си го представите наистина, ако не сте чели романа. Аз не бих могла. 

 

Чували сме израза "тя беше неговият свят" толкова много пъти, че чак се е изтъркал. Повтаряни и преповтаряни думи, които са изгубили своята тежест с времето. Всяка героиня от любовен роман днес е света за своя любим. Но не.

Нека ви кажа, ако не сте чели "Брулени хълмове", значи не сте стигали никога до същината на тази фраза. Мога да изброя десетки банални фрази, които ми идват на ум, също като тази, чиято тежест се е изтъркала с годините от използване. Но ако има място, където те са били родени от чувството, от извора - това е имението Брулени хълмове и мрачната душа на Хийтклиф.

Макар и никога да не са истински заедно, те не са и истински разделени. Катрин и Хийтклиф си принадлежат по начин, по който нито времето, нито хората, нито животът може да застане между тях. Те са Катрин и Хийтклиф, сърцата им са силни заедно като ветровете на Брулени хълмове, като скалите, непреклонни като буйните вълни, които се разбиват в брега.

Ако обичате любовни истории, не бива да пропускате "Брулени хълмове". Ако не обичате любовни истории, тази ще ви влезе под кожата въпреки това. 

"13 причини защо" - Джей Ашър (Ревю)

 

 Заглавие: "13 причини защо"

Автор: Джей Ашър

Издателство: Ентусиаст

Превод: Мария Чайлд

 

Брой страници: 288

Година: 2011

 

Бях решила да чета "13 причини защо" още преди години, преди дъщеря ми да се роди, преди да е била планирана изобщо. Но още тогава не бях сигурна, дали ще имам сърце да изслушам книгата, знаейки какво се случва вътре. А ние всички знаем, знаем още от първата страница, знаем още от преди това, защото сме прочели какво пише на задната корица.

Едно от най-трудните и страшни неща за мен винаги е била липсата на надежда. Истина е, че човек предаде ли се, загуби ли окончателно надежда, всичко е свършило. Да започна да чета книга, в която надежда няма, книга, в която знам, че всичко е обречено, е трудна задача. 

Все пак години по-късно се върнах към нея. Моят екземпляр отдавна го няма, но не исках да си я купувам отново. Не искам да я виждам в библиотеката и да се връщам към нея. Така че си взех киндъл едишъна. И я изслушах, за по-малко от едно денонощие.

Най-малкото което очаквах е, че ще я прочета на един дъх. Защо ви разказвам всичко това?

Защото може би и вие като мен сте попадали на тази книга и не сте се осмелили да я прочетете. Може би сте я подминавали. Вземали сте я и сте я оставяли пак. От страх какво ще откриете между страниците й.  Или друга причина.

Разказвам ви всичко това, за да ви убедя, да го направите - да се осмелите. За да не я подминавате и вие като мен. 

 

Това е историята на Хана. Хана, която е взела решение да сложи край на живота си. И е записала 13 касети, в които разказва защо. Тя споделя поредица от дребни на пръв поглед случки (поне повечето от тях), с които повечето от нас са се сблъсквали в своите тийнейджърски години по един или друг начин. Случки, които са едновременно съвсем отделни събития и в същото време неразривно свързани, обясняващи се едно друго, произтичащи едно от друго.

 

Всички учим децата си, как да се пазят, как да се обичат и уважават, как да уважават и другите, как да се държат, как да бъдат хора, да помагат, да не нараняват и накрая има толкова много наранени деца и толкова много деца, които не знаят как да се справят с емоциите си, които израстват като непълноценни хора. Ако имат късмет да пораснат изобщо.

Истината е, че понякога, колкото и да се пази човек, колкото и да внимава, дори да не е направил нищо лошо, дори да не го е предизвикал, може да бъде наранен.

Хана не успява да се предпази, бавно и незабележимо се плъзга по спиралата надолу към бездната, откъдето накрая вече няма нито сила, нито желание да се опита да изпълзи, да се бори. Най-страшната дума - незабележимо. В живота й няма голям катаклизъм, катастрофа, която да я смачка от раз. Всичко е просто поредица от несвързани на пръв поглед малки случки, които бавно и сигурно обаче се превръщат лавина от затворени пътища, която я задушава. 

Тази книга е написана много майсторски. Очаквах да ме остави смазана, обезверена, тотално унищожена. Да бъда в продължение на триста страници в главата на едно момиче, което е решило да се самоубие, което иска да разкаже защо е решило да се самоубие и как нейните приятели, съученици, учители са станали причина тя да вземе това решение. Тази мисъл е ужасяваща, задушаваща. В края на книгата обаче чувството, което изпълва гърдите ми е отговорност, желание да направя нещо, да протегна ръка, да бъда зорка и внимателна, да не позволявам на течението да повлече всичко. 

Чета тази книга и да ви призная тайничко се ужасявам. Ужасявам се, защото моето осемгодишно момиченце расте. Времето отлита толкова бързо. И аз умирам от страх пред какво ще се изправя след няколко години, когато тя достигне онази толкова крехка възраст. Но историята на Хана макар и завършена, ми дава сламка, за която да се хвана. Никога не спирай да даваш подкрепа, никога не спирай да подаваш ръка, дори и там където на пръв поглед не е желана, дори да е отхвърлена. По-добре да станеш досаден, отколкото да се откажеш. Защото предадеш ли се, всичко е загубено. А най-важното е, да има някъде там един човек, който да не се предава, дори когато ти го направиш, който да те държи здраво с едната ръка до себе си, като парче стабилна суша в морето от случки, които не можем да контролираме.

Давам си сметка колко хаотични са мислите ми. Но са и искрени. "13 причини защо" е една от най-смислените и важни книги, които прочетох не просто тази година, ами изобщо. Не я подминавайте. Особено, ако сте родител, колкото и да ви е страх.

"Жени, лишени от търпение" - Джаили Амаду Амал (Ревю)

 

 

 Заглавие: "Жени, лишени от търпение"

Автор: Джаили Амаду Амал

Издателство: Ентусиаст

Превод: Зорница Китинска

 

Платформа: Storytel

Прочетено от: Гергана Стоянова

 

Брой страници: 224

Година: 2025

 

Изслушах на един дъх "Ловецът на хвърчила", "Хиляди сияйни слънца" (и двете на Халед Хосейни) и "Жени, лишени от търпение". С какъв акъл не знам. Но го направих. Затова  и ми е трудно да говоря за всяка една от книгите по отделно. Историите се сляха и надградиха в мен. Всяка по-интензивна в емоционално отношение от предишната. Не го казвам, за да омаловажавам по какъвто и да е начин книгите на Хосейни. Не това имам предвид. Натрупването на събитията от трите истории, наслагването на преживяванията и емоционалния заряд в тях ме остави с усещането, че чета една книга, а не три. Стигам до последната част "Жени, лишени от търпение"

Нейното действие се развива в Камерун и ни среща подобно на "Хиляди сияйни слънца" с три жени, чиито съдби се преплитат по неочакван начин. 

Рамла и Хинду са братовчедки принудени да се омъжат против волята си. Защото те нямат право на глас, нито на избор, на желание, на живот. Жените в Камерун имат право единствено на търпение. Ако бракът, който са сключили не е успешен, то значи те не са проявили нужното търпение и всеотдайност. Ако мъжете им ги бият и не ги уважават, това е, защото те не са прoявили достатъчно търпение и всеотдайност. Ако в дома им няма мир и хармония, то е защото те не са проявили достатъчно търпение и всеотдайност. 

Задушавам се още докато пиша тези редове. Минаха повече от четири месеца, откакто слушах книгата в Сторител и сцените вътре са все още ярки, като че току що съм оставила слушалките на страна - посинените изпочупени тела на младите жени,  обезобразените лица, потъпканата воля, неизслушаните молби, законните изнасилвания. Не искам да се връщам там сред страниците на тази книга, но не мисля и че мога да изляза напълно от тях. Трудно е за преглъщане, когато си страничен наблюдател, невъзможно е за примирение, когато си част от тази култура. 

Джаили Амаду Амал е направила нещо различно, наред с историите на Хинду и Рамла, тя разказва и историята на Сафира, която за разлика от повечето жени в своето положение, всъщност обича до полуда своя мъж. Тя е влюбена в него също толкова силно, колкото и първия ден, желае го и го иска само за себе си. Затова, когато младата Рамла влиза в дома й като втора съпруга, това е най-ужасният ден в нейния живот. Тя вече не е неговата любима, тя не е неговата единствена избраница, любовта на живота му, майката на децата му. В този ден тя се превръща в една от жените му. Да, първата му жена, тази, която ще получава винаги най-голямо уважение и власт в дома си, но никога повече няма да бъде единствена. От този ден нататък тя ще трябва да го дели с другата. Най-голямата обида и болка, която може да бъде нанесена на една влюбена жена. Но Сафира няма друг избор освен да прояви търпение и всеотдайност.

Търпение, търпение, търпение... повръща ми се от тази дума. А аз съм от търпеливите хора. 

Този текст ще е кратък, нямам сила за повече. Не мога да ви препоръчам тази книга. Ужасяваща е. Но мога да ви кажа, че е важна и смислена. Ако имате сърце и психика за такива истории, прочетете я. Важно е, колкото и да ни боли, колкото и да ни омаломощават тези истории, да не ги оставяме безгласни. Те трябва да бъдат чути, заради хора като Рамла, Хинду и Сафира, заради Мириам и Лайла. Заради всички малки момиченца принудени да се омъжат за някого, когото не искат, принудени да правят неща, които не искат, докато им бива набивано в главите, че трябва да са благодарни и да проявят търпение. Заради всички държави, където няма закон срещу педофилията и където жената е просто плът, с която мъжът може да прави каквото иска. Заради всички тези истории, които четем като художествена литература, но в действителност се случват някъде по света. Не я подминавайте.