"Последният еднорог" - Питър Бийгъл (Ревю)

 

Заглавие: "Последният еднорог"

Автор: Питър Бийгъл

Издателство: Буквите, Човешката библиотека

Превод: Калин М. Ненов

 

Брой страници: 160

Година:2006

 

 

Обичам тази история още от дете. Анимационниет филм ми е особено любим. Еднорогата беше толкова красива, толкова дива и толкова не от този свят, че караше въображението ми да разцъфва около образа й. Впрочем всичко вътре беше такова - Моли Гру с нейните разпилени къдрици, сприхав нрав  и вехта рокля, Шмендрик с големия нос и непохватните си ръце, знойното дърво, което го задушаваше, огромния червен огнен бик, който преследваше еднорозите, съсухреният крал Хагрид, чийто поглед ме пронизваше и караше да изтръпвам пред екрана, пияният скелет, който бръщолевеше нелепици, всичко, всичко беше толкова различно от подредените рамкирани филмчета на дисни, които също много обичах.

Чета тази история години по-късно и осъзнавам две неща. Това продължава да е любимата ми приказка. И е една от най-добрите екранизации, които съм гледала. 

Да ви я разкажа ли? 

Еднорогата, стара колкото света, си живее в своята гора безгрижно и необезпокоявано с многовековното спокойствие и мъдрост на безсмъртието, докато един ден не дочува разговор между двама ловци и не разбира, че еднорозите са изчезнали. Възможно ли е тя да е останала единствена? Сама на този свят. Тя може и да живее в своята гора изолирана и сама от векове, но мисълта, че може би няма повече други от нейния вид, че е последната, я кара да се почувства истински самотна за пръв път в дългия си живот.

 

Така че еднорогата тръгва на път, за да търси своите братя и сестри. И открива един свят, в който тя е просто мит, легенда, в която хората отдавна не вярват, дотолкова, че отказват да видят истинската й същност. Виждат неземно красива кобила, към чиято аура и обаяние са притеглени, но нищо повече.

Пътят й ще я преведе през много препятствия и трудности. Ще срещне хора, животни и други отдавна забравени митични същества. Ще се страхува, ще рискува, ще бъде затворник и спасител, ще се предава и бори отново, ще бяга и ще продължава неуморно напред, докато не разбере какво се е случило с останалите еднорози. 

Това е една разкошна приказка за самотата, за страховете, за най-уязвимите ни чувства, които ни правят и най-силни, за промяната, за загубата, за смелостта да продължиш, дори когато умираш от страх, за саможертвата и обичта, за природата на хората и за същността на живота. 

 

 

 

"Таласъмката и сираците" - Кели Барнхил (Ревю)

 

Заглавие: "Таласъмката и сираците"

 Автор: Кели Барнхил

Издателство: Orange Books

Превод: Диляна Георгиева

 

Брой страници: 416

Година: 2022

По необясними за мен причини Кели Барнхил остана непозната на българските читатели. През 2017 година излезе "Момичето, което изпи Луната" и аз се влюбих в нея. Разкошна е - мила, написана съвсем простичко, с хубаво, добре оформено послание, разказана увлекателно, емоционална, нежна, като отворена длан, като разтворени обятия. Обикнах всичко в нея. От корицата до последната буквичка. В онзи момент Кели Барнхил влезе в графата "тя пише, аз чета", точка. Но повече не видях книга от нея у нас. Предположих, че никой не споделя вълненията ми. В началото на тази година, откривам "Синът на вещицата" (2021) и "Таласъмката и сираците" (2023) случайно на сайта на издателството. Сигурно Orange Books са ги анонсирали. Надявам се. Аз  обаче някак си съм го пропуснала това и не съм и подозирала за тяхното съществуване. Грешката беше мигновено поправена. И след "Деликатесен труп", която беше толкова потискащо жестока и бездушна, знаех точно какво ми трябва, за да излекувам натрупания цинизъм и да си върна обичта и вярата в доброто. Трябва ми Кели Барнхил.

Избрах си "Таласъмката и сираците". Какво да ви кажа? И тя е разкошна. В нея няма нищо грандиозно, величествено или оригинално, няма изненадващи обрати, няма тик-ток сензация. За сметка на това има човещина или таласъмщина, добрина, обич, грижа. В нея ще се срещнете с хората от малкото градче Скалата в долчинката, които са загубили пътя си. Тяхното градче някога е било прекрасно, процъфтяващо от добрината на своите жители, в центъра му като слънце е греела огромната библиотека, която винаги е преливала от читатели и е жужала от споделеи мисли, разговори и смях. Сигурно не всички са били щастливи постоянно. Никой не е. По-важното е, в такива моменти човек да има близък, на когото да се опре, с когото да сподели и с когото да се посъветва, а защо не и просто да му се оплаче или просто някого, с когото тихичко да си помълчи на различни теми. Това е нещото, което хората от Скалата в долчинката са загубили. Способността си да бъдат съпричастни, да съчувстват, да помагат. 

 

Когато библиотеката изгоряла преди години хората започнали постепенно да се отчуждават. Да се затварят първо в себе си, а после и в домовете си. Животът станал по-труден, по-скъп, по-мъчен и много по-самотен. Забравили библиотеката, забравили Сиропиталището, където децата се нуждаели от тяхната обич и подкрепа, забравили съседите си, забравили да бъдат хора сякаш. 

И тогава се появила Таласъмката. Тя и тя била препатила много. Таласъмите живеят много дълго или вечно, забравих вече. Но Таласъмката били минала през много перипетии преди да стигне до Скалата в долчинката и да реши да се установи в края на града. Останалото е ясно. Няма да ви го разказвам.

Не ви разказвах нищо за кмета и дракона, които се споменават в анотацията, но това не беше грешка по недоглеждане. И двамата не ги харесвам особено и не ми се говори за неприятни неща. Не и в този текст. 

Ще ви кажа само едно. Ако сте имали гаден ден или гадна седмица. Или сте имали вземане-даване с токсични хора. Или просто тъкмо сте дочели тежка, мъчна книга, препоръчвам ви "Таласъмката и сираците".  Колкото и клиширано да звучи тя е като отворени обятия, позволете й да ви обгърне. 

 

"Последното дърво: Семе на надеждата" - Люк Адам Хоукър (Ревю)

 

Заглавие: "Последното дърво: Семе на надеждата"

Автор: Люк Адам Хоукър

Издателство: Orange Books

Превод: Савина Николова

Брой страници: 64

Година: 2023

"Последното дърво: Семе на надеждата" влезе в списъка ми още щом я видях между редиците на Orange Books, но докато чакам да се прибера и да си я купя, дойде Франкфуртският панаир на книгата и не се стърпях. На своя щанд Pattloch Verlag бяха наредили цяла етажерка с нея, централно, да ти хваща окото отдалеч с изчистения си дизайн и стилна корица. Позавъртях се, позавъртях се и после се върнах и я грабнах. 

 

В сърцевината си "Последното дърво" е детска книга - с малко текст, който по детски ясен начин просто маркира историята, разказана от омагьосващите илюстрации вътре. Но като всяка друга детска книга, тя е също толкова смислена и важна за нас, поотрасналите човеци, които сме изгубили онази сляпа наивна доверчивост, с която децата виждат света, онази искрена почуда и дълбока вяра в магията и чудесата. 

Тази книга е удоволствие за ума, сърцето и очите. Скиците вътре са хипнотизиращи, толкова детайлни, съставени от милиони, милиарди щрихи, които те карат да прокараш пръсти по тях, да си представиш залегналия над тях художник, чийто молив до късно през нощта създава магия. Как да не повярваш в чудеса, когато видиш, че от ръцете на един човек, може да излезе нещо толкова красиво и дълбочинно.

 

Четохме я заедно с Марти, която сега е на 7 години. Достатъчно голяма, за да разбере силата на посланието, да се натъжи искрено при мисълта за един свят без дървета и достатъчно малка, за да повярва в магията на историята по един детски чист начин. Двете заедно с нея минахме през картината и положихме длан върху кората на последното дърво. И двете се разплакахме, сякаш наистина щяхме да се сбогуваме с него и да се върнем в света без дървета. На другия ден излязохме да направим снимки на книгата в градината и тя гушна дървото, чийто клони приютяват птичките и зиме и лете точно пред прозореца на хола ни, като най-добър приятел. А на мен направо ми се стопи сърцето. Само заради този малък жест си струваше да я прочетем. А той не е никак малък всъщност.

Не знам, какво повече да ви разкажа за тази книга от това. Наистина не знам. Разкошна е. Емоционална, смислена, като протегната ръка, като мила дума и туптящо сърце. Прекрасно е, че я има.

"Дивите лебеди и други приказки" - Ханс Кристиан Андерсен (Ревю)

Заглавие: "Дивите лебеди и други приказки"

Автор: Ханс Кристиан Андерсен

Издателство: Миранда

Превод: Александра Велева

Брой страници: 64

Година: 2018

"Дивите лебеди и други приказки" засега се класира като любимата книга с приказки на три поколения жени у дома. По-интересното е, че всяка от нас си има различна любима приказка. 

 

Любимата приказка на моята майка е "Цветята на малката Ида". Обожавам начина, по който говори за нея, за изящните лалета, за красивите макове и напетите зюмбюли. Аз, разбира се, още като дете съм видяла сметката на старото издание у дома. Та не бяха останали много от красивите илюстрации. Така че мама ми разказваше приказката и ми описваше картините, толкова живо, че си ги представях как танцуват цяла нощ неуморно и грациозно. Чувах музиката, представях си как цветята изпълват балната зала и превръщат нощта в празник. Вечер като си лягах и светлините у дома угасваха, детското ми въображение се разпалваше и цветята на малката Ида просто не ми излизаха от ума - нарциси, момини сълзи, рози, лалета, божури, всяко цвете, което съм виждала в градината на баба ми, отиваше на бал. Сега, разгръщайки страниците на същата тази книга, нелипсващите страници, си давам сметка за две малко противоречиви неща. Първото е, че красивите издания имат значение. Красивите илюстраци в една книга, в която и да е книга, оставят траен спомен в читателската душа, запечатват се. И доставят огромно удоволствие. Второто е, че никоя илюстрация не може да се сравни с детското въображение. Картините, които то рисува са толкова живи и реалистични, че понякога децата ги бъркат с реалността. Дъщеричката ни понякога споделя разни неща за нейните "неимащи" приятели, както тя ги нарича (въображаеми приятели) или как понякога чува музика. Разбира се, моят обременен от ежедневието мозък, първосигнално запали няколкостотин аларми и не е като да не пробягаха студени тръпки по гръбнака ми, когато посочи къта за игра в стаята си и каза, че всичките й неимащи приятели са там. Но когато разтворих страниците на тази книга, си припомних как самата аз чувах музика, толкова реално, сякаш свиреше от грамофона в стаята ми и изведнъж цветята оживяваха пред очите ми. Все още ме полазват тръпки, като ми каже нещо подобно, но поне успявам да гася пожарите в ума си. 

Любимата приказка на нашата дъшеря е "Грозното пате". Прекарахме много вечери обсъждайки всякакви неща. От това как е възможно от яйце на патка да се излюпи лебед. През това, че в приказките всичко е възможно и макар някои от логическите връзки да се късат, емоцията и смисълът им са всъщност това, което има значение, та чак до различни житейски ситуации, които са се случили на нея или на мен и по някакъв начин ги свързваме с грозното пате. Винаги съм харесвала приказката за грозното пате, малко тъжна, много мила и трогателна, но дотам. Сега си давам сметка колко много теми отваря. За различността, за приемствеността, за добротата, за жестокостта, за самотата, за порастването, за изоставянето, за бягството, за страховете, за унижението, за копнежа да бъдем обичани, прегръщани и помилвани. Благодарение на "Грозното патенце" минахме през много на брой и големи по важност теми за едно дете, а и за възрастните. Поговорихме си за това как се чувстваме в определени моменти, къде да търсим утеха, какво да правим със самотата си, как да смелим различните неща и как ги изкомуникираме. 

Накрая стигаме до моята любима приказка в тази книга. "Храбрият оловен войник" беше първата тъжна приказка, която прочетох или ми прочетоха, не съм много сигурна вече. После дойдоха "Малката кибритопродавачка" и "Щастливият принц", която и до днес заема специално място в сърцето ми, което не споделя с никоя друга приказка. 

Но историята на войника и балерината носи и до ден днешен онази силна емоционална връзка, която едно дете изгражда с първия си опит с нещо. Първият път, когато разбрах, че не всички приказки завършват с "...и заживели дълго и щастливо". Давам си сметка за това едва сега. Когато взех книгата, за да четем двете с малката, нямах никаква нагласа, коя ми е любимата приказка вътре. Осъзнаването на този факт, дойде по-късно, след като тя ме попита. Спомних си също илюстрацията на онзи страшен палячо, който заплашваше войника и му се присмиваше. Една от малкото запазили се илюстрации в старото издание у дома, което обичах да разлиствам като малка. Вкъщи имаше една играчка палячо, не точно като тази в книгата, ами от онези, които имаха тежест в кръглото си дъно и се люлееха като ги бутнеш. Той стоеше върху библиотеката в стаята на нашите и вечер, когато се примъквах да спя при тях, го гледах как хвърля сянката си върху гардероба. И как преминаващите коли я пресичаха зловещо. Та образът на този палячо вероятно е една от причините да изградя толкова силна емоционална връзка с историята на оловния войник. 

Нищо не споменах за "Дивите лебеди", но да си призная никога не съм харесвала особено тази приказка. Винаги съм я чувствала малко тежка и тягостна, макар че под това чувство се крият още много пластове - красота, самоотверженост, жертвоготовност, безусловна любов, воля, сила, семейство и дом. И без това много се отплеснах, като седнах да пиша, се зачудих, дали изобщо ще излезе текст от разбърканите ми мисли. Но едно го, чака редакция и споделяне. Приказките на Андерсен са шаблон на думите "за малки и големи". Като, разбира се, вярвам, че човек трябва да подбере подходящо възрастта на детето за различните приказки, за да се изгради емоционалната връка с тях. Но веднъж опъне ли се струната, отварят не просто светове, а вселени с важни въпроси, които понякога се чудим как да подхванем с децата си. Е какъв по-добър начин от приказка. 

 

 

 

"Приказка за Долната земя" - Ирена Първанова (Ревю)

 

 Заглавие: "Приказка за Долната земя"

Автор: Ирена Първанова

Издателство: Сиела

 

Платформа: Storytel

Прочетено от: Момчил Степанов

 

Брой страници: 408

Година: 2020

Отдавна не бях чела толкова хубава приказка. Приказка, която ме накара да се смея с глас, да съчувствам, да се усмихвам съзаклятнически, да си представям какво ще се случи в следващата глава и колкото и клиширано да звучи, точно така, да се почувствам отново дете. Припомних си как с моите другарчета от блока, изследвахме страшното котелно под мазетата и си измисляхме детективски сюжети, които да разиграваме. Спомних си как си правехме компютри от камъни. Как създавахме бази пълни с такива компютри. И как сутрин и вечер местехме цялата база, всичките над 100 камъка от единия край на училищния двор в другия, за да сме на сянка.  Единственото условие на родителите ни, за да излезем още в ранния следобед и да останем до по-късно на обяд. Сега като се замисля, напълно безсмислено упражение, защото местенето на камънаците изяждаше спечеленото време. Но тогава подобни нешща нямаха значение, важното е, че бяхме навън и бяхме заедно. Изобщо играехме на каквото ни е кеф, с каквото имаме под ръка. И беше страхотно. 

Тази книга ме накара да почувствам същите свобода, лекота и безгрижие, които изпитвах в онези летни дни. И въпреки че звуча малко сантиментално, повярвайте ми, в историята на Алекс, нашия главен герой, няма нищо подобно. Тя е свежа, забавна, интересна, вълшебна и по своему детски важна. 

 

Алекс заминава за лятната ваканция при баба си Светла в село Вратня. Или както го вижда той - при баба, която никога не е виждал и в село, в което никога не е ходил, защото родителите му са забравили за него. Още по-лошо забравили са да му кажат, че са забравили за него и понеже нямат друг избор вече, го пращат някъде там в нищото, колкото да се отърват от него. 

 

Тук искам да отворя една скоба. Има някои книги, в които се влюбваш бавно и сигурно, има и такива, които обикваш още от първата сцена. Харесах "Приказка за Долната земя" именно от първата сцена, в която Алекс и семейството му закусват в неделя сутрин и на Алекс му сервират новината, как са решили да го пратят за лятото при баба Светла. Сцената е супер сладка, диалогът се развива естествено и въвежда читателя в живота на главния герой. Сякаш Ирена Първанова ти казва, ела да хапнем палачинки заедно и да видим как ще прецакат лятото на Алекс. 

Слушайки този въпросен диалог в ролята си на родител, разбира се, виждам нещо съвсем различно от Алекс. Виждам семейство, което го обича. Хора от плът и кръв, които правят, каквото е по силите им, да се справят в ежедневните, а и с житейските ситуации, в които са поставени по възможно най-добрия начин, Виждам хора, които бъркат, забравят, пропускат някои неща, но усещам обич и привързаност във всяка тяхна дума. Една закуска беше достатъчна, за да почувствам това семейство билзко. След този момент, на мен вече ми се иска да придружа Алекс, да прекарам заедно с него лятната ваканция и да разбера какво толкова мистериозно има в село Вратня и що за човек е баба Светла. 

 

И отговорите не закъсняват, а с тях и новите въпроси. Село Вратня не е от най-често посещаваните дестинации, дори автобусите го избягват. Хората са мили, но загадъчни. Дори улиците на това село са му странни, ту се появяват, ту изчеват. А ако попиташ някого ще махне с ръка, ами, сторитло ти се е. 

Баба Светла не прави изключение. И тя като че ли премълчава нещо. Но може ли човек да й се сърди, след като готви толкова вкусно и обича видео игрите и изобщо всякакви игри. Да, баба Светла е много мила и колоритна дама. Стига да я слушаш, разбира се. Престъпиш ли думата й обаче, чуваш онзи властен глас, който те кара мигновено да спреш и да се разкаеш за постъпката си. 

 

На Алекс му предстои вълшебно лято - в преносен и буквален смисъл. Предстои му да срещне нови приятели, с които ще преброди незнайни земи, ще се бори с чудовища и ще спасява кралства. И това може би е най-любимото ми нещо в тази книга. Концепцията на Ирена Първанова за приятелството и мирогледа, който изгражда в своите герои. Тя поставя Алекс и неговите приятели в различни житейски ситуации. Като например, това да застанеш лице в лице с момчето, което ти се е подиграло или те е заплашило. Тя позволява на своите герои да погледнат отвъд дребнавостта на лошите думи. Подтиква ги да потърсят това, което се е скрило зад тях. Уязвимостта, която ни кара, нас, всички, и възрастни, и деца, да нападаме, защото искаме да се защитим. 

 

Този и още много други житейски уроци се крият в действията на децата, спотайват се някъде там между приключенията. Ние като читатели разбираме и усещаме стойността им, карат ни да се замислим, да се усмихнем, но не изместват фокуса от вълшебната приакзка, която Ирена Първанова разкава. Не. Долната земя е чудна, пълна с митове и легенди, красиви кралици, мрачни злодеи и много магия. Но истина е, че в края на деня, за да излезе от тази бълкотия, за да спаси приятелите си, за да спаси Долната земя и дома си, на Алекс му само нужни единствено  доброта, емаптия и човещина. Това е всичко, което се иска, за да бъдеш герой. А най-хубавото, че всеки от нас ги притежава, просто понякога ги забравяме.

"Щипка пакости" - Ана Мериано (Ревю)

Заглавие: "Щипка пакости"

Автор: Ана Мериано

Издателство: Лютиче

Превод: Преслава Колева

 

Брой страници: 320

Година: 2021

 

 

 

Не чета често детски книги. Срам ме е малко да си призная, че не ме грабват така, както го правеха преди години. Но е истина. Предпочитам да не мисля, защо е така. Или иначе казано, като истински възрастен избирам да си заровя главата в пясъка и да не разсържадам излишно. Но има някои изкушения, на които не мога да устоя. И Лио с нейната "Щипка пакости" беше едно от тях. Очаквам я с нетърпение от мига, в който разбрах, че се работи по нея. 

 

Рядко чета детски книги, но когато го правя се изгубвам в тях. Връщам се в своите детски години. Е, моите не бяха толкова вълнуващи. Поне не и ученическите, защото бях свито и опитвайки се да мине за незабележимо, присъствие в класната стая, страдащо от сърцебиене всеки път, когато някой ме назовеше по име. Не знам, дали пубертета ми го причини или нещо друго се обърка. Знам обаче, че не бях такава преди училище. Тогава бях малка и безсмъртна. Тичах по цял ден с цяла тайфа приятели, биех се с импровизирани мечове, притежавах цяла база с най-модерното компютърно оборудване, сътворено от начупени тротоарни плочи, прескачах високи бордюри с колелото си и хич не ми  пукаше, че колената и лактите са ми целите в рани. Тогава в онези години не ме болеше нищо, нито тялото, нито душата.

Четейки сега историята на Лио се чувствам точно така, за няколко часа на ден ми минава всичко. И си спомням колко е хубаво да си безгрижен. 

Макар че повярвайте ми, Лио хич не е безгрижна. Но затова малко по-късно. Сега нека внесем малко контекст. Семейството на Лио притежава пекарна и всяка година около деня на мъртвите настава суматоха. Това е един от най-обичаните и почитани празници от малки и големи в Мексико. И разбира се, е съпътстван с тонове сладко. Но както и всяка друга гогина на Лио й бива казано, че е още много малка, за да помага и че нейните задължения са, да си гледа училището. Абсолютна скука и дискриминация. Само дето тази година Лио е по-голяма с една година от миналата и лесно надушва, че има нещо съмнително в поведението на своите близки. И тогава противно на всичките ни очаквания, голямата тайна се разкрива още в началото на история, а не в края както сме свикнали. Лио е член на семейство от магьосници. И тя самата ще бъде такава един ден. Дарбата дреме в нея и с всеки ден е все по-нетърпелива да пробие черупката си. 

А Лио няма никакво намерение да чака когото и каквото и да било, защото, хайде да сме честни, на кой нормален човек, ще му кажат: "Виж сега, ти можеш да правиш магии, но трябва да изчакаш още две години, защото си много малка." и ще ги послуша. И така моментът, в който Лио решава да направи първото си заклинание, се оказва и последният й напълно безгрижен миг от детството. Защото разбира се, да правиш магии, носи и голяма отговорност, но най-вече, защото всичко отива по дяволите. Първото заклинание се обърква, Лио естествено е направила нелегана магия. Като казвам "нелегална" имам предвид, че всички й казаха, да не прави магии, а тя реши, да не слуша никого. От което проилиза й факта, че сега не е никак лесно да помолиш за помощ по-опитните си сестри и недай си боже, майка си. А когато една магия се обърка, както казва Лио:  

"Мисля, че ново заклинание е единственият начин да спрем предишното."

Много се забавлявах и ми стана мило и приятно да прочета тази история. Особено в месеца на мъглите, пъстрите гори и лакомствата, когато зад всеки ъгъл те дебне магия. "Щипка пакости" е съвършеното четиво за Октомври. И за всяко друго време през годината, когато поискате да се почувствате отново безгирижни, макар и затънали до уши в бели.

 

***Благодаря на Издателство Лютиче за подареното настроение! ***

"Дракончето с шоколадово сърце" - Стефани Бърджес (Ревю)

Заглавие: "Дракончето с шоколадово сърце"

Автор: Стефани Бърджес

Издателство: Ибис

Превод: Преслава Колева

Година: 2019

Брой страници: 256

Обичам да чета детски книги, но трябва да призная, че повечето такива губят част от очарованието си, когато човек порастне. Когато си малък, ти се стува доста нерелаистично, че този ден ще дойде. Например, винаги съм била твърдо убедена, че никога няма да си пусна сама по собствено желание новинарска емисия. Те винаги бяха толкова скучни, еднотипни, потискащи. Дори в студентските си годинине го вярвах, дори когато започнах първата си работа, дори коато напуснах втората си работа. Но и този ден дойде. Така че, да, детските истории губят част от магията си, част от влиянието си върху нас, защото сме станали малко по-цинични, малко по-скептични..

Не такъв е случаят с "Дракончето с шоколадово сърце". 

Тази объгната с обич и шоколад история сви трайно гнездо в сърцето ми. И ме омагьоса от глава до пети. От сърце до очи. 

Запознайте се с Авантюрин. Тя е дракон, най-малкото драконче в своето семейство. Новоизлюпеното, чийто люспи те първа са започнали да се оформят и втвърдяват. И колкото е малка, толкова е и вироглава, и нетърпелива да порасне, като всички деца. За да получи повече свобода, за да се докаже пред майка си, която не спира да й посочва по-големите й братя и сестри за пример. Ужасно досадно! Адски е трудно да те вземат на сериозно когато си малък. Никой не вярва във величието ти, макар че то е очевидно. Но това е положението. Възрастните са слепи за тези неща. Вглъбени в собствените си очаквания към нас, често забравят как изглежда света през очите на един дете - колко е пъстър и вълнуващ, изпълнен с приключения и тайнства, които само и единсвено ние можем да открием. 

Това би трябвало да ви даде основните насоки, за да разберете правилно решението, което взима Авантюрин. Да напусне семейното гнездо и да открие своето призвание, за да затвори веднъж завинаги устите на всички недоволни от нея възрастни. Все пак не забравяйте, че тя е дракон - най-смелото и свирепо същество на земята. Какво може да се обърка?

Е, обърква се, още на следващата сутрин, Авантюрин се събужда в човешко тяло, след като предната вечер се е натъкнала на един кулинарен магьосник, който я е почерпил с омагьосан топъл шоколад. (Признавам си, че колкото и да обичам Авантюрин, едно дяволито гласче в ума ми не преставаше да повтаря в онзи миг "Ето, затова ви казваме да не приемате нищо от непознати!" ). Но дори и така, Авантюрин има повод да е щастлива, защото тя най-накрая е открила своето призвание - да прави шоколад. 

Но да се превърнеш в чирак шоколатиер съвсем не е отлкова лесно, колкото изглежда на пръв поглед. И на Авантюрин не веднъж и дваж ще й задимят ноздрите, както от работа, така и от леснозапалимия й характер, защото дори и затворена в тялото на малко невръстно момиченце, тя си остава свиреп дракон с приключенски дух! ;)

Не е лесно да намериш пътя си през минираното поле на родителската загриженост, нито да пресечеш моста на приятелството, защото той е опасен и постоянно се клатушка. Освен ако сам не подсилиш опорите му. Не е лесно да покажеш нужното постоянство, когато най-накрая откриеш своята страст в живота, а всички околко теб клатят скептично глави. Но Авантюрин го прави с много жар и заразително настроение, което ще ви накара да се свието под топлото одеало с хубава книга и шоколад в ръка. :)

Историята на Авантюрин е едно от най-очарователните неща, които съм чела тази година, може би най-очарователеното. Огън и жупел, та тя се разказва за дракон и шоколад! Пожелавам си от сърце повече такива книги през 2020 години. :) Пожелавам го и на вас! :)

А ако се чудите какво да подарите някому за Коледа, Авантюрин е идеална. 

***Благодаря на Издателство Ибис за предоставената възможност! ***

Абракадабра! "Магични мистерии"

Миналата година може и да не успях за ида физически до Панаира, но това далеч не означава, че съм отложила или съм се отказала от покупките си. Седмица след края на Панаира "Магични мистерии" беше вече в ръцете ми. И честно казано нямах търпение. Само корицата й ми е достатъчна, за да се навивам повече и повече.

"Магични мистерии" е книга за деца. Много подходяща за възрастта 10-12 години, както и за 22 години, и за 30 (дотук съм тествала - много е подходяща), а защо не и оттам нагоре. :) Защото няма какво да се обърка в една класическа детска история, няма какво да ви подразни, няма какво да ви разочарова - тя е простичка, обичлива, смислена и поставя на първо място ценностите.

Какъвто и вкус да е останал в устата ви след последната книга, която сте чели, без значение дали е горчив, сладък, тръпнещ, ужасяващ или красив, без значение дали искате да се отървете от това усещане или чувствате липсата му още преди да е избледняло от небцето ви, тази история може да отмие всяко чувство на неразположение, може да изчисти мислите ви, да успокои духа ви и да ви подготви за каквото и ново книжно приключение да сте си замислили.

История стара и обикновена като света. Едно осиротяло момче търси своето място под слънцето. Картър губи родителите си рано, толкова рано че спомените са твърде много, за да ги забрави и твърде малко, за да ги прекрачи и остави напълно. След тази тежка загуба Картър бива поверен на чичо си Слай, който е пълна мижитурка. Ловък крадец, който живее ден за ден и се изхранва с измами. Абсолютно неподходяща среда за едно малко момче. И все пак дори и така, Картър получава и някои позитиви от този развой на събитията - ловките ръце фокусник и умението да създава илюзия за пред хората. И макар начинът, по който той и чичо Слай живеят, никак да не му харесва, в крайна сметка е просто едно малко момче, зависимо от своя настойник. Така че ден след ден, месец след месец, двамата не спират да се местят от град на град, без да имат постоянен дом, приятели, близки, рутина. Всеки път нов приют, нови измами, нови хора и всеки път трябва да напуснат преди да ги заподозрат и окошарят. До деня в който Слай решава, че е крайно време племенникът му да започне да взима активно участие в изхранването им. За него вече не е достатъчно момчето да бъде просто примамка или разсейка, а за Картър не е приемливо да върши тези непочтени неща. 


И така в една импулсивна вечер, изтощен от постоянния стрес и притиснат от обстоятелствата, Картър бяга. Качва се на влака и изчезва в нощта, докато чичо Слай крещи след него с пълно гърло и стиснати юмруци.
Оттук започва и приключението на момчето. Картър слиза от влака в Минерал Уелс, накипрено градче, опъстрено от светлините на пътуващия панаир на Босо. многобройните атракции на Панаира привличат момчето безотказно. От всяка сергия и шатра струи магия и великолепие. Но виждате ли, Картър не е глупав и не вярва в магията.Той знае, че това са просто трикове. Нужно само да знаеш как и да имаш ловки ръце. И точно защото Картър не е глупав, бързо надушва, че има нещо гнило в бандата на Босо.
Но едно малко момче не може да се изправи само срещу цяла банда безскрупулни алчни мошеници. И за щастие Картър не е сам. В Минерал Уелс момчето открива приятели, за пръв път в  живота си, открива хора, с които иска да е близък, които не иска да изоставя, които иска да задържи и да направи част от живота си. Но не е никак лесно да им каже, че е сирак, че е бездомен, че е помагал на чичо си в измамите, макар и косвено и че от време на време рови в кофата, за да намери нещо за ядене. Ще се оплете ли Картър в лъжи до ушите или все пак ще намери начин да достигне до приятелите си, да им признае истината, да се опита да ги задържи? Ще бъдат ли единни или ще оставят Босо да се вихри из града както си иска?
Все пак това е детска книга, мисля, че отговорите са ясни. :) Но това не я прави по-малка интересна, приятна и топла.

Нийл Патрик Харис умее да разказва, да привлича вниманието към историята си и да го задържи. Харесаха ми закачките в книгите. Междинните глави, които са ни учат на различни фокуси. Тонът на повествованието, които сам по себе си е закачлив и усмихнат. Хуморът, шегите и лекотата, с която разказва са заразителни и носят много настроение. 

Харесвам тази история за приятелството. Тя е като уютна вечер у дома на топло сред любими хора. Или като топло лято в косите, докато играеш на криеница или риташ топка с приятели в училищния двор.

Запишете ме при "Камен и пиратите от 5г"

Сигурно си представяте колко трудно ми бе да избера какво да чета след "Лабиринтът на духовете". Е, "Камен и пиратите от 5г" бе най-доброто решение, което можеше да взема. Тази книга е толкова различна от "Гробището", колкото може да бъде изобщо и е просто прекрасна. Тя е като пътуване до другия край на света.
Случвало ли ви се е да имате определени нагласи за дадена книга. И когато я прочетете, да се окаже, че тя е нещо съвсем различно от това, което сте очаквали. И в крайна сметка тя да ви изненада по такъв прекрасен начин, че накрая да останете с усещането за преизпълнен план и преливаща кошница от страхотни впечатления и спомени.

"Двадесет години съм в туй училище и за пръв път виждам деца толкова да искат да влизат в час!"

"Камен и пиратите от 5г" мирише на детство, игри, приключения и живот. Не тая скъпи спомени от училищните си години. Това определено не е време, което бих искала да изживея отново. Моите училищни години не бяха като на пиратите, но детските ми години бяха. Имаше време, преди да започна училище, когато заедно с моите другарчета от квартала играехме на рицари и детективи. Едно от любимите ни места за разследване бе котелното на блока, в който живеех. Обикаляхме по малките приземни прозорчета, които разкриваха мрачните мистерии на подземния етаж, пълен с паяжини, тръби, който не знаехме накъде отиват и големи котели и си представяхме какви ли тайни крие тъмнината. Измисляхме истории, спасявахме другари, участвахме в битки, правехме всичко, което въображението ни бе способно да сътвори под формата на игра.

И ми липсва. Сега тази книга ми носи същия този дух, който притежавахме тогава - безграничната сила, смелостта, задружността, приятелството. Тогава всичко беше просто и лесно. Ето тези криле ми даде Елена Павлова. Като дете не четях много и отгръщайки последната страница на книгата си давам сметка колко много приключения съм изпуснала. Сигурно затова сега чета като невидяла, защото се опитвам да наваксам всичкото това пропиляно време. А а там на последната страница се намира списъка с нови и нови заглавия, които просто умирам да прочета.

Елена Павлова е свършила прекрасна работа с рози роман - от първата буквичка до последния детайл. Това са страници изпълнение със смях, въображение, действие, юношески перипетии и не на последно място като всяка уважаваща себе си детска книга с истински важните неща. А именно - самият живот.
Наред с първокласното чувство за хумор и изключително лекия и приятен младежки стил на писане, Елена Павлова е изпълнила тези страници и с много обич и послания. Такива, каквито бих искала да предам на своята дъщеря.

Прекрасен е начинът, по който е съчетала съвременния живот и мястото на технологиите в него с онзи специфичен мирис на детски игри, който всеки от нас помни, дори и да е погребан дълбоко в съзнанието му. Иска ми се да мисля, че ученическите години на дъщеря ми ще бъдат такива - изпълнени със споделени приключения, верни приятели, фантазии, мечти и щастие.

Искам повече деца да прочетат тази книга, повече родители също. Нека всички да си припомним колко са прекрасни детските години от живота. Нека не забравяме, че няма да се върнат и да ги изживеем по най-прекрасния начин.

И като капак на всичко Елена Павлова е събрала в шепите си още една изненада за читателя, която дава на тази книга съвсем нова и различна краска. Това беше нишката, която не очаквах. Историята за вечното момче. Камен е фантастичната нишка в тази история. И едновременно с това метафора за всички онези деца, които често сменят училищата по независещи от тях причини, които винаги са новите деца в класа, които често се налага да правят нови приятели и да се разделят с тях.

Обичам тези деца. Обичам целия 5г и всичките им приятели. Искам да ги прегърна, да се смея с тях, да тичам с тях. Да ги гледам как играят пред очите ми, да подвиквам след тях, да ги гледам как растат, да ги подкрепям, когато живота се изправи насреща им жесток и непоколебим, да им помогна да открият себе си и да открия себе си в тях. Отново.
Пуснете "Камен и пиратите от 5г" в домовете си и в сърцата си. Те винаги са готови да приемат нови членове в задружната си група.

Приключенията на "Мистър Блис"

Дж. Р. Р. Толкин сам по себе си е литературен жанр. Всеки път когато погледът или умът ми се спрат на неговото име се изпълвам с възхищение и малко болно благоговение пред творчеството му. Толкин не ми е любимият писател, не съм сигурна дори, дали е сред любимите ми. Харесвам книгите му, но не бих казала, че е една от големите ми мании. Е, това не означава, че не питая дълбоко уважение към приноса му към литературния свят.

Идеите на Толкин лежат в основата на един от любимите ми жанрове. Истината е, че светът наистина би бил различен и определено би бил по празен без неговата следа в него. Изпитвам страхопочитание към чудовищния труд, който е вложен в книги като "Властелинът на пръстените" и "Хобитът" - в сюжета, в героите, в обема, в измислянето на граматически издържан елфически език... Така че, да.. Толкин може да не ми е любимият автор, но той е творец, който заслужава уважение и почит от всеки читател, някога стъпвал в Средната земя през екрана или хартията.

Последните две години обаче видях и една друга черта на този титан. Видях Толкин, който приспива децата си с приказки, излели се от собственото му въображение. И проклета да съм, ако в тях не е вложено същото старание, както във "Властелина". Трогателен е начинът, по който Толкин пише истории и рисува въображението си върху хартията, за да ги сподели с четирите си деца. Представяте ли си го този великан на фентъзито как рисува в малките часове на нощта на слабата светлина на газова лампа колата на мистър Блис, за да я покаже на малчуганите си? Аз да.

Преди две години мисля илязоха "Писма от Дядо Коледа", които ухаеха толкова приятно на дърва в огнището и топло какао преди сън. А сега и "Мистър Блис". И двете издания са прекрасни и получиха полагащото им се уважение и внимание с хубавите си твърди корици и гланцирана хартия, за да може рисунките на Толкин да оцелеят годините и се съхранят и за нашите деца.

Историята за Мистър Блис не е апотеоза на приказките. Тя е обикновена история с простичък сюжет, забавни моменти и много въображение. След като я прочетете няма как да забравите високия цилиндър на Мистър Блис, нито трите мечока, които обичат да похапват зеле или о-о-о жираекът, този адски ексцентричен домашен любимец с уши по-дълги от на заек и шия по-дълга от на жираф.

Мистър Блис излиза от вкъщи една сутрин, купува си кола. Е, "купува" може би не е най-точната дума, но нека не изпадам в детайли, които бихте искали сами да си прочетете. Та значи, Мистър Блис си купува кола, подкарва я и забърква такава каша, че направо ще се чудите, възможно ли е изобщо да се измъкне от нея.
Ако сте чели Толкин, знаете отговора, но знайте също така че никак няма да му се размине лесно.

Толкин е извор на вдъхновение за мнозина. Иска ми се един ден и аз разказвам така приказки на моите деца. Е, аз съм доста по-куца от Толкин в рисуването и доста по-куца в измислянето и май не ме бива много в разказването, със сигурност няма да издадат приказките ми, но това не пречи да искам много да споделя тези моменти с поколението си.

Адски самотно е да бъдеш "Единственият и неповторим Айвън"

"Единственият и неповторим Айвън" беше импулсивно решение. В редките случаи, когато отивам до центъра и съм в района на НДК, не пропускам да мина през голямата Сиела до метрото. А за какво ти е да влизаш в книжарница, ако не си купиш книга. Такава покупка беше тази. Сигурно е била на някой от по-централните редове, защото напоследък нямам навика да обикалям из детските рафтове (Знам, голяма грешка.)

Книгата за Айвън подобно на съдбата на главния си герой, отлежа известно време пренебрегвана отатък, докато аз затрупана от тонове книги, които искам да прочета, все отлагах.

Докато една вечер изпаднала в странна меланхолия просто отидох в другата стая и я взех. Беше дошъл моментът. Не зная защо. Купищата книги, които съм си купила от to read листа ми единствено се увеличават. Но онази нощ знаех, че ми трябва именно тя. 

Отдавна не ми се бе случвало да открия толкова много пространство за дишане между страниците на една книга. Сиела са избрали едър шрифт и не са пестили хартията. Но тези избори имат своята важна функция. Заедно с кратките, лаконични и простички изречени тези паузи придават допълнителна тежест на казаното.

Катрин Апългейт е избрала да разкаже тази история от първо лице единствено число, от името на Айвън. Това е неговата история и кой би могъл да я разкаже по-добре от самия него. 

Айвън е горила. Роден в своето стадо среброгърби в джунглата, той бързо забравя какво е да си на свобода, сред свои, да усещаш аромата на росата, да си заобиколен от всичката тази жива зеленина, която всеки ден расте и се променя. Айвън е заловен и понастоящем живее в постоянно пусналия котва цирк в търговския център. Ежедневно минават тълпи от хора, най-често с деца, които оставят своите мръсни отпечатъци по неговия дом, направен и стъкло и метал.

Но Айвън е единствен и неповторим. Или поне така казват човеците. Ала не е ли адски самотно да си единствен?

Въпреки това Айвън обитава своята клетка и не протестира. Диша, храни се, рисува... съществува. От него не се иска нищо друго освен да бъде там.

Всичко се променя, когато в малкия цирк пристига ново слонче - едно малко същество с големи уши  и уплашени очи.

Собственикът, Мак, се надява с това да върне хората обратно в цирка. Мак не разполага с много атракции, а и те повечето са на възраст. Това слонче в последният му изстрел. 

Гледката на ужаса в очите на новодошлото слонче и едно обещание, което Айвън дава на своята приятелка Стела го карат да излезе от дълбоките коловози на своя живот и да предизвика целия свят. 

Катрин Апългейт базира своята история на  истински събития. Истинският Айвън е роден в Конго, ала не успявя да прекара дори детств

ото си там. Първите му собственици скоро осъзнават, че не е лесно да отгледаш една бързо растяща горила в дома си. И така той се превръща в обитател на търговския център в Такома, където прекарва следващите 27 години от живота си затворен в точно една такава клетка от стъкло и метал. В крайна сметка защитниците на правата на животните научават за неговата ужасна съдба и след дълга и изтощителна борба и още една дестинация по пътя, среброгърбата горила се установява за постоянно в зоопарк в Атланта. Там прекарва остатъка от живота си - няколко години, през които се бори с трудностите да бъде отново сред семейство. Това е едновременно щастлив и тъжен край за едно прекрасно същество.

Това е една тъжна и меланхолична през повечето време история, но в нея ще откриете много обич и смелост. И макар главните герои в нея да са животни, тя прелива от топлина и човечност. 

Големият шрифт, простичките изречения и широтата в нея я поставят на рафта с детските книги. Ала истината е, че колкото повече години от живота ни минават, толкова повече истини откриваме в тази книга. Аз не я почувствах детска, но се радвам, че е написана по този начин, защото помага на читателя да се отърси от излишната баластра и оставя пред очите му, в ръцете му, в ума му само стойностните думи. В тази книга аз открих вдъхновение - онзи заряд, който завзема цялото ти същество и ти казва да се бориш за желанията си. Надявам се, да го откриете и вие.