Човекът в търсене на смисъл

Лунатици : Как Европа прекрачи прага на Първата световна война (https://www.goodreads.com/book/show/26728360…) - 584 странци;
Империята на Хитлер (https://www.goodreads.com/…/17564952-hitlers-imperium-europ…) - 666 страници;
История на Втората световна война (https://www.goodreads.com/book/show/18051030…) - 752 страници;
Нощ - Ели Визел (https://www.goodreads.com/book/show/1617.Night…) - 115 стр. едър шрифт;
Човекът в търсене на смисъл - Виктор Франкъл (https://www.goodreads.com/book/show/17402022…) - 224 стр. джобен формат.

Няма начин да не ви е правило впечатление. Историческите книги обикновено са огромни тежки тухли. За разлика от тях разказите на очевидците от концлагерите се побират едва в стотина страници едър шрифт. Трудно е да пишеш за това, което си видял и преживял там вътре. Трудно е и да четеш за живота на лагерниците. Всичкият този ужас, смърт, страх, унижения, животински глад, обезчовечаване ми присядат докато чета. И подобно на "Нощ" на Ели Визел се налага да чета книгата на Франкъл на части.

Книгата е разделена на две части - същинската, която описва ужаса и брутализма на лагерите на смъртта, разкрива ни едно тежко и смъртно уморително пътешествие, през което авторът ни повежда и наред с разказите за смъртта, се опитва да намери смисъла на живота, да намери онази пристанищна котва, която ще ни задържи на брега, далеч от океана на лудостта.
Втората част на книгата авторът посвещава на логотерапията - школа в психологията, която е посветена на намирането на смисъла на живота. Тази част ми бе не по-малко трудна за четене, защото се оказа доста тясно специализирана и в крайна сметка на места доста противоречива. Но не искам да задълбавам в полемики на тема психология.

Но има нещо друго крайно смущаващо за мен в тази книга. През цялото време, докато я чета не мога да се отърва от усещането, че разгръщам наръчник за оцеляване в концлагер. Сякаш Дранкъл ни оставя завещанието си. И мисълта, че може да дойде момент, в който да си припомня неговите указания, ме карат да потръпвам.

Макар че ако излезем от границите на войната, неговите анализи и съвети са стопроцентово приложими и в ежедневието.
Казах го, когато писах за "Нощ" и го твърдя пак - тези книги трябва да бъдат четени, преиздавани, четени. Не трябва да си затваряме очите пред този аспект на историята. Не знам, дали е лесно да се пише историческа книга, със сигурност обаче е обемисто и тогава всички имат какво да кажат. Но когато нещата опрат до ужасите на войната всички замлъкват и малцина са склонни да чуят спомените им. И не бива да забравяме на какво е посветена тази книга - способността да открием човещината в себе си дори и във времена на нечовешки зверства.

Сезоните на Лавината.

Лавина. Лавина в три части.

Истината е, че когато започнах първия пост, нямах представа, че и книгата е разделена на три - преди, лавината и след нея. Просто знаех, че трябва да започна сега, че трябва да напиша това, което тази книга събужда в ума ми, защото всяка следваща страница помита тези думи и влага нови на тяхно място. Нови емоции изместват старите, а на мен ми се налага дори да правя почивки, за да ги погълна, смеля и асимилирам в себе си. 

За мен Лавината на Блага дойде като есен със своята лекота, пъстрота в палитрата на образите, бодра и уверена със своите стъпки нагоре в планината. Същинската лавина падна като знойно лято - тежко, задушаващо, пълно с живот, за какъвто нито един от героите й не е подозирал. Едно подарено лято, в което всеки получава своите секунди на абсолютен и безусловен контрол над мислите си, живота си, желанията си и тяхното реализиране. 
Същинската зима дойде след това - след лавината. Зимата дойде със смразяващия пропуск на Деян, с красивата усмивка по устните на Зиморничавия, който бе събуден от зимния си сън, за да им дари цялата любов и щастие на света и да потъне отново във вечния си сън. Зимата дойде страшна и истинска като сблъсък на два свята - този, в които досега са живели и онзи, реалния, в който направиха първите си неуверени крачки, с всички изпълнени и неизпълнени мечти, с равносметката. 
Но зимата най-вече дойде с надежда и очакване за ново начало. Начало в реалния свят. Бяло, гладко, красиво, недокоснато от човешка мисъл, чакащо да се гмурнеш в него с бодрите си мисли и крачки, чакащо да оставиш следата си.

Към втора част

Лавината и НИЕ

Лавината се свлече - бяла, безкрайна, безмилостна, устремена, неспирна, силна в белотата си, устойчива с единството на безбройните си снежинки - единство сходно с това на групата от НИЕ. Лавина, която помита души - вади ги от топлите им комфортни места в гърдите на притежателите им и ги хвърля в лицата им, простира ги на белия сняг и ги оставя сами да направят дисекцията.  И всеки реагира и се бори със снега, със студа, със себе си по различен. За всеки лавината олицетворява някаква лична борба в общия поток на живота. Този сблъсък е много повече от оцеляването на човек в суровите условия на крехкия и смазващ сняг, много повече от изправяне срещу собствените ни страхове, стремежи, отхвърлянето на незначителното...дефиниране на незначителното. 

И макар да разказва частни истории, преплетени в нишката на единството на героите, тази история човърка толкова дълбоко в колективното и индивидуалното съзнание на читателя като никоя друга, която съм чела досега.

 Не мога да тълкувам Лавината на Блага Димитрова, защото както тя се спуска различно върху всеки един от групата, така връхлита и нас читателите - всеки един по отделно, по свой собствен начин с нашата лична реалност. Надали мога да опиша Лавината, дори малко не искам. А и няма смисъл - прочелите книгата вече са изживели своите собствени лавини, на останалите им предстои да ги изживеят.

 Чета. Чета редовете, чета между тях. Отново ми се налага да спирам на моменти и да позволя на думите й да стигнат до мен, да се развихрят в главата ми, да извадят навън стаените от преди години мисли, истории.

 Сега Лавината ги е затрупала и ми предстои да разбера какво ги очаква под и отвън нея.

Към първа част

Блага Димитрова - "Лавина" на сезоните

Дълги години гледах синята корица с бял надпис "Лавина" стисната между книгите в библиотеката на родителите ми. Те обичат българските филми по един особено заразителен начин, защото са гледали повечето от тях не на седалките в залата, а от малката прожекционна стаичка.
И неведнъж татко ми препоръчва филма, а мама - книгата. Аз обаче все имах нещо друго да чета.
Странно нещо е усета. Не познавах историята преди да хвана книгата в ръка, но винаги съм знаела, че "Лавина" е повече от книга. И когато потъна в думите й, ще трябва да й позволя всичко.

Още когато започнах книгата знаех, че това ревю ще започне преждевременно. Изреченията, които описват тънки прави редове по белите страници събудиха толкова много усещания и асоциации, толкова променливи и едновременно с това вкоренение в целта идеи. Уплаших се, че когато затворя задната корица, настроението и дъха й толкова ще са се променили, че няма да помня първите.

Пътувам в трамвая и чета. На моменти ми се налага да отвърна поглед от страниците, за да позволя на думите да стигнат до мен, да попият в ума ми, да извикат картините.

Творчеството на Блага Димитрова ми напомня на сезоните – мнообразието, цвета, смяната, стихията, влиянието им. "Лавина" започна като есен. Може би после, докато чета, сезонът ще се смени. Но сега не мога да сбъркам. Те вървят, нагоре към върха. Стъпват уверено, все още с лекотата на падащо листо. Партиноразбивачът се сменя, също като цветовете на есенната природа и всеки се превръща във водач за кратко, определя темпото, определя посоката, понася отговорността. Всеки навява своите мисли на групата. Единни като пъстрото одеало на есента, което загръща земята в топлината си, за да я предпази от зимата, те вървят заедно, действат заедно, мислят заедно.

А днес дори пролетта мисли и чувства в единодушие с мен и позволява на зимата да трупа своя сняг върху ми.

Към втора част