"Втора кожа" - Катерина Стойкова (Ревю)

Това е една малка книжка с много тежки думи в нея. Ще ви отнеме десет минути да я прочетете и дълги години да я помните, да се връщате към нея, да сравнявате думите, да ги обмисляте и може би дори да промените нещо. Надявам се.
Тази книга е изповед и призив едновременно. Тя е оголване до кокал, до костен мозък, излагане на показ. Тя е смелост и страх в едно.

Не знам кое е по-ужасяващо. Връхлитащите спомени за онези отминали дни изпълнени с болка, срам, унижения и безусловен страх, бликащ от очите на едно дете, което разбира че се случва нещо кошмарно, но не знае как да обработи тази информация, не знае как да постъпи, защото е само едно малко беззащитно същество, защото е напълно лишено от социалната памет на обществото и от възможността някой да го изведе от този лабиринт на ужасите. Или всичко, което ти коства да застанеш през цял свят с оголена душа и да кажеш всичко - да признаеш страха, да признаеш болката, да признаеш депресията, да признаеш...всичко.

Задушавам се от мисълта, колко стотици, хиляди хора премълчават от срам да признаят, че са сгрешили, че са сломени, че са пречупени, от умора, от безразличие, от страх този кошмар да не те смаже още един път, за последен път. Мълчат от срам, защото е срамно другите да научат какво се случва зад стените на дома ти, срамно е да научат кой е причинил синините.

"Не казвай на никого,

че баща ти ни бие,

защото ще помислят,

че заслужаваме.

И аз мълчах, мамичко."

 Има толкова много нюанси в тази болка, че ми се повръща.

Съжалявам, това няма да е красив и поетичен текст, но и зад тези две корици няма нищо красиво. Макар и подредени в мелодични редове, думите крещят от ужас и сломеност.

Тази книга е едновременно идеалната метафора и голата истина за домашното насилие и всички последствия от него. Тя започва без увод, без да подготвя за грубостта, която ще се излее секунди след това по белите листове. Така започва и реалността, без предупреждение, без възможност да се защитиш. Хваща те неподготвен и те удря през лицето с всичка сила, завърта ти главата и се удряш в стената. След това си зашеметен, опитваш се да осъзнаеш какво се е случило току що. Имало ли е признаци, че всичко ще стигне до тук или не? Няма значение. Вече си нагазил в дълбоките води.

Тя е рязка и откровена. Не знам колко точно сила и смелост се иска да изпишеш тези думи по белите листа. Да се върнеш там, откъдето не си си тръгвал никога. Да си спомниш неща, които никога не си забравял. Да изречеш, неизречимото. Да отвориш раните, които никога не са зараснали и да предизвикаш хората да ги отгледат. Да говорят за тях.

„Добре дошъл, Ужас,

че някой ще прочете това

и ще види колко струваш.“

Насилието у нас е мръсна дума и неудобна тема. Когато заговориш за насилие,хората се чувстват неудобно и странят от темата. Говори се за насилието в статистика и клюки, но хората бързат да си запушат ушите за крясъците в съседния апартамент. Защото не е тяхна работа. От страх да не влошат нещата. "Втора кожа" говори. Оголила е раната и ни предизвиква да погледнем, да почустваме, да говорим, да бъдем част от решението, а не от проблема.

Казвам тези думи като човек, който никога не е бил част от този кошмарен кръговрат, като човек, който е толкова далеч психически и физически от агресията и насилието, че не мога да кажа, че разбирам истински тази болка.  Казвам го и като майка. Дори мисълта, че подобен ужас би могъл да съществува. да бъде причинен на човек, с когото те е обвърза чувството на обич, ме смазва. Не го разбирам. Не си затварям очите, знам, че съществува, знам, че се случва твърде често, но не го разбирам. Разбирам на какво се дължи тази жестокост в по-голямата част от случаите, виждам логиката зад всичко това. Но не разбирам неспособността на тези хора да удържат агресивността си, да се научат да я овладяват. Разбирам логиката зад това държание, но не мога да го оправдая. И никой не бива да го прави. Монетата винаги има две страни, но това не е оправдание да причиниш на друго живо същество болка, да го унижиш, да го обидиш, да излееш гнева си върху него, да го унищожиш. За такива действия и думи, прошка няма.

"Втора кожа" повдига мълчаливата завеса спусната над жертвите на насилие, тя съблича и втората си кожа, за да остане по мускули и сухожилия, по кокали, където си личи всяка една синина то тялото, ума и душата, останала от годините системен тормоз. "Втора кожа" протяга съпричастна ръка, готова да сподели своята и чуждата болка, най-накрая готова да потърси опора и път към прошката. Защото нищо не е просто черно и бяло. Заедно с омразата и страха, по мъничко тлее и надеждата, желанието за прошка, защото там е имало и все още има зрънце обич.
"Втора кожа"  е нож и плът едновременно. Аутопсия. Прощално писмо. И протегната ръка. Да я поемем.

Никой не бива да си затваря очите. Да подминава. Да се прави, че не е чул. Страхът, че никой няма да поеме протегната ти за помощ ръка, че ще се осъдят, че ще останеш глас в пустиня, самотен и нечут, е горивото на задълбочаващата се депресия.
Да я поемем. За да протегнат повече хора ръка.

Легион: Лъжи наяве - Брандън Сандерсън (Ревю)

Изглежда чета по-бързо отколкото пиша. Тъкмо успях да си напиша натрупалите се ревюта и да почета със спокойна съвест и хоп, нови три книги, за които искам да ви разкажа се наредиха на опашката.
Не мога нищо да направя по въпроса, освен смирено да си седна на задника и започна да пиша. Казах ли ви, че на Пролетния панаир на книгата в НДК тази година се сдобих с три нови книги на Сандерсън? "Към небето" - нея си я пазя за черни, които вярвам, че ще настъпят съвсем скоро (вчера за малко да я подредя и нея на стола до главата ми). "White Sand" - за нея се заинатих преди години, че нали е комикс и няма да я чета и така, ето ме сега, щастлива, че са пуснали нов тираж. Щях да си изям ушите, задето не си я купих, когато трябваше. И "Легион: Лъжи наяве", за която ще ви поговоря сега. 

На задната корица пише "В последната книга от поредицата за Легион" или нещо подобно, но със сигурна, че беше "последната". Сега аз това не знам как да го разбирам. Сандерсън си остави не вратичка, ами порта направо. Така че силно се надявам това да не е в смисъла на последната книга от поредицата завинаги.
Третият Легион е класика в жанра, в неговия си жанр, защото тази история играе в своя собствена лига. 

Вече познавате Стивън Лийдс от "Легион" и "Легион: На една ръка разстояние"  . Той има умението да става експерт в дадена област в рамките на дни. Капацитетът на работа на мозъка му е толкова голям, че всяка информация, която той прочете или чуе бива мигновено обработена и складирана. И тъй като никой нормален човек не е способен да се справи с обработването на подобно количество информация, Стив не е много нормален. Мозъкът му създава по един въображаем аспект за всяко ново умение, което овладее до съвършенство. А заедно със знанията си Стив прехвърля на аспекта си и част от своите странности, запазвайки временно разума си.

Но съгласете се, че да имате над петдесет въображаеми приятели, с които да разговаряте и за които да мислите, е доста уморително. Така че не е толкова чудно, че Стив започва да губи контрол над своите аспекти. Започва да губи и тях. Един по един те изчезват, а заедно с тях изчезват и знанията му в дадена област. И понякога се завръщат като призраци на халюцинации и се опитват да унищожат другите аспекти на Стив. Изобщо положението става много напечено. Младият мъж се опитва да проумее какво се случва и едновременно с това отказва да приеме случващото се.
Докато не получава СМС от Сандра. Момичето, научило го да изгражда аспектите си, да овладее сенките и гласовете в ума си, така че да не го побъркат, а да заживеят свой живот, който е в услуга на него самия и на обществото. Сандра е и момичето, което го е напуснало преди години. Тази, която обсебва сънищата му и тази, за която копнее във всяка една свободна от аспектите си минута.

Сандра има нужда от помощ и очевидно хората, с които се е забъркала имат бизнес предложение за самия Стив.  Вие как мислите, може ли Лийдс да стои мирно и кротко у дома, след като жената на живота му го е помолила за помощ. Мда-а-а, никакъв шанс. Стив изхвърча от вкъщи с наличния арсенал от най-близките си аспекти, зарязвайки каубоя, защото няма време да го чака и с това започва поредицата от злополучни събития, в които затъват дружно.

Тук вече не става въпрос просто за случай, а за оцеляване. Стив трябва да направи избор. Ако иска да запази разсъдъка си, трябва да се лиши от аспектите си, в противен случай мозъкът му няма да издържи на натиска. Но можеш ли просто така да изрежеш с лека ръка парчета от себе си и да ги захвърлиш на пътя? Като тумори? 

Понякога се чудя, дали няма нещо биографично в тази книги, примерно, някои от аспектите на Сандерсън, а извинявайте - на Стив. Сандерсън е споделял неведнъж, че ключът е в практиката. Да ме прощава, но тук ми се струва, че има нещо гнило. Не може това да е само от упражнения и практика. Съмнявам се, че Сандерсън крие някъде дълбоко в съзнанието си един аспект, представляващ устат и изключително талантлив писател, с въображение, което надхвърля и най-смелите ни очаквания.

"Берлинска любовна песен" - Сара Матиас

Това е една от онези книги, които знаеш, че ще ти разбият сърцето още преди да си ги започнал Но нямаш представа колко много ще боли, докато не се сблъскаш със суровата жестокост и спонтанната човещина. Знаеш как ще свърши тази песен, последните акорди са заседнали в гърлото ти още преди да си чул първите, но дори и така не можеш да спреш.

"Изведнъж ми стана съвсем ясно какво имаха предвид поетите, като казваха, че сърцето може да бъде разбито. Усетих моето да се раздробява в гърдите ми на грозни назъбени фрагменти и после - пронизващата болка от късовете, остра като смъртта и студена като лед"

Годината е.... , тъкмо е вдигнат монумента в памет на всички цигани загинали по време на Холокоста в парка Тиъргартен в Берлин и Макс със сетни сили слиза в мазето, за да вземе в ръце отново своята кутия на Пандора. Кутия, в която е прибрал всичките си демони, всичките си спомени - най-красивите и най-ужасяващите. Всичките му спомени за Лили  - прекрасната циганка, която влезе в сърцето му и открадна завинаги способността му да бъде безразличен към света.

Макс и Лили се запознават  в навечерието на Втората световна война. Идеите на Хитлер вече са достигнали дълбоко в идеологията на Германия и насъбралата се власт в ръцете му започва да пуска своите пипала сред населението, за да изпълни тези идеи - да изчисти Германия от нечистите раси. Заявките за жестоките мерки, които предстои да влязат в сила вече са на лице, но хората все си затварят очите за тези неща. По-лесно е, по-удобно е, по-безопасно е.

"В товарното депо вдясно от гората е спрял влак със седем вагона за добитък и мъже, жени и деца се товарят грубо на него. Носят жълти звезди и етикети с номера. Някои мъже са грабнали отоплителни печки, а жените стискат шевни машини и възглавници. Изглеждат бледи, уплашени и изморени. Очите им са обрамчени в червено. Мъжете са се прегърбили като гарвани, а опърпаните им палта плющят на вятъра. Децата плачат. Влакът трака и пухти нетърпеливо, изпуска облаци пара в мразовития въздух."

Преструват се, че не са ги видели, че лъжите, които им разказват войниците са истина. Защото е по-лесно да си легнеш с чиста съвест, когато ти предлагат удобно извинение да измиеш ръцете си, когато обявят истината за национално предателство, какво друго ти остава освен да затвориш очи и да се съгласиш. И  насред всичкия този ужас, разцъфва една любов. Пролетно цвете насред поляна осеяна с трупове. Всяка една прашинка на вселената е против любовта между Лили и Макс. Това е обречена любов, дори да нямаше война, няма абсолютно никакъв начин те да бъдат щастливи заедно. Лили е циганка, а тяхната общност е много силна, много покровителствена и много затворена. А Лили не би могла никога да живее като прокудена, като предател, далеч от своето семейство и да бъде щастлива. Рано или късно този влак, щеше да излезе от релсите. Но въпреки всичко, въпреки ужаса, страха и кошмарите, които ги заобикалят, въпреки напрежението и зловещото очакване да се случи нещо наистина ужасно, разцъфва една любов  - красива, нежна като пролетен цвят, всеотдайна, забранена и толкова сладка. Една любов между циганка и германско момче.
С всеки дъх, който те поемат един от друг, усещам клина, който вече се притиска към гърдите им, заплашващ да ги прониже и унищожи. Знам, че ще се случи нещо лошо, най-лошото. Знам, че ще се случи по-ужасяващ начин и въпреки това сърцето ми пее за всеки миг, в който Лили и Макс са щастливи. Въпреки вихрушката, която се задава,  в душата ми грее слънце и преливам щастие.
Но буреносните облаци се струпват бързо и помитат щастието на двамата влюбени. Лили е изпратена в първия си концентрационен лагер заедно с цялото си семейство. Макс разказва нейната история. За глада, за страха, за съпричастността, за мъченията, за жестокостта. Но нищо не смачква така човек, както осъзнаването на факта, че животът вече не е ценност, че не те смятат за човек, че за тях си  нищо повече от нищожен плъх, който трябва да бъде смачкан с обувка, за да не разпространява заразата, за да не се размножи. осъзнаването, че вече не си третиран като човешко същество, нито дори като животно, когато години наред ти втълпяват в главата, че ти си просто мръсотия по нечия подметка и трябва да бъдеш унищожен. А точката на пречупване идва, когато спреш да се надяваш, когато спреш да се бориш и се примириш. Тогава настъпва краят. Когато приемеш, че е по-лесно да бъдеш просто мръсотия по нечия обувка, а не човешко същество, изпитващо съпричастност и вяра.

Толкова много нюанса има в тази история и нямам предвид само военните условия, които подлагат хората на нечовешки изпитания. Говоря за чисто социални нюанси, за обичаите на циганската общност, за възприятието за жената в една и другата култура, за вътрешно семейните връзки, които обтягат отношенията, но и са единствената ти подкрепа понякога, за обвинението и прошката в един свят, където човешките ценностите са изместени, сбутани в ъгъла и пребити.

Не мога да опиша, няма и да опитвам. Ще усетите всяка една разцветка в думите на Сара Матиас. Ще доловите болката в гласа й, ще усетите, че тя преживява заедно с вас всеки път тази книга. Ще усетите, как я е изтръгнала от себе си, как се е чувствала разкъсана и как е опитала да зашие и излекува раните на един обезобразен свят.
Прекрасна е и ужасяваща. Разкошна!

"Зимата на вещицата" - Катрин Арден (Ревю)

Довършвам втора любима поредица в рамките на месец. И да ви кажа, добре, че беше Панаира, защото иначе шях да съм изпаднала в книжна депресия. Не ми стига това, че се разделих с Елин и двора й от особняци, ами сега ще трябва да изляза и от света на Катрин Арден.
В началото на "Мечокът и славеят" имах известни съмнения по отношение на тази поредица. Започна малко мудно. Но към средата това бързо се промени и за броени часове аз вече чаках "Момичето в  Кулата" с нетърпение.

Вася израстна много откакто си тръгна от Лесная Земля, но и си остана същата. Все така непокорна, свободолюбива, смела, уверена и непреклонна. Мост между чортите и хората. Малката вещица, която създаде такава бъркотия в цяла Рус, че и татарите не могат да и стъпят на малкия й пръст.

След като освободи птицата жар и подпали града, Вася най-накрая попадна в ръцете на Отец Константин, чиято отровна любов, желание и омраза са се оплели дотолкова една в друга, че дори и той вече не знае какво иска да направи с Вася - да я люби или да я убие. Едно е сигурно. Иска да я подчини. Ала Вася не е преклонила глава пред никого, нито някога ще го направи, затова се запътва към кладата. Е, за съжаление на русия свещеник на Вася не й писано да умре, не така, още не. Пред нея предстои дълъг и много тежък път, разкъсван между Царя на Зимата и Царят на хаоса, между двамата братя събрали в шепите си стихиите на света, способни да ги отприщят всеки миг и да затрият всичко, ей така, с едно щракване на пръстите.

Вася се намества в отколешната вражда на двамата братя. Но отказва да заеме страната на когото и да било от двамата. И това я превръща в самостоятелна сила - трета страна в тяхната война. Вася носи кръвта на нимфи, вещици и хора, вижда чортите, може да разговаря с конете и притежава стихията на огъня. Но да обедини чорти и хора няма да е никак лесна задача. Да намери път към всички, да не заема ничия страна, всичко това е невъзможно. Рано или късно всеки си избира страна. 

Катрин Арден е подготвила не един и два обрата в последната книга от трилогията в отношенията между двете чорти и Вася. Обрати, които помагат за израстването на характерите им. Вася винаги е била неблагоразумна и вироглава, част от света на хора и от света на чортите, без да пасва идеално никъде. След нея постоянно се промъкваше в сянката й усещането за самота и отчужденост от всички и всичко. И беше естествено да е така. Вася отказа да спазва общоприетите правила и разбирания за своето време, което автоматично я превърна в аутсайдер за хората. Отбягвана от жените и отхвърляха от мъжете. Намесвайки се в конфликта между църквата и старата вяра, момичето попадна под прожектора на разгневените последователи и на двата лагера. В постоянна борба срещу всички, Вася можеше да разчита единствено на нежеланата помощ на Царя на Зимата, който също против собствената си воля протягаше всеки път ръка към нея.

Но след всяка грешка Вася израстваше по малко в своето вироглавство, за да достигне до съзнанието, че вместо да върви срещу вятъра, трябва да го направи свой съюзник и заедно да притеглят изгубените парчета от този разпадащ се свят едно към друго.

Знам, че Морозко е този, който спечели сърцето на Вася, не съм и очаквала друго, нито бих искала друг развой на събитията, но не мога да пренебрегна факта, че образът на Медвед беше далеч по-интригуващ и пълнокръвен. Лукавството, лакомията, хаотичната му душа, която се захранва от безредиците и конфликтите на света на живите, всичко това не го превръща в безусловното зло. Да, в едни идеални условия светът би бил много по-добър и безопасен без него, но такъв свят би бил нереален. Още от началото на историята Мечокът е на страната на Вася и Морозко, но средствата, които използва сея ужас и разруха в такива мащаби, че би било безотговорно да бъде оставен сам на собствената си воля да вилнее из този свят.
Невъзможно е да съществува мир без хаос, радост без ужас, живот без смъртта.

Мисля, че в тази книга имаше материал за трилогия, толкова интензивно беше всичко, толкова динамично. Имам усещането, че съм прекарала вътре три живота, отминали неусетно за секунди.  Но се радвам, че Катрин Арден е избрала да я побере между две корици.

Още един свят, който не искам да напускам. И герои, които ще ми липсват - толкова плътни, толкова истински, че мога да протегна ръка и да ги докосна през страниците. Надявам се, скоро да видя нещо ново от Катрин Арден. Още повече се надявам да е още едно фолклорно фентъзи в духа на "Мечокът и славеят".

Jack Eridon: Крадецът на спомени от Констатин Витков - Тисис (Ревю)

Казвала съм ви май, че Детпул е любимият ми комикс герой. Е, излъгала съм ви. Джак Еридън е любимият ми комикс герой. Трудно някой може да бие това. It's official!

Трябва да се науча да слушам околните. От няколко години насам девойките на щанда на Artline ми хвалят комиксите на Константин Витков - Титис. А пък аз "Ами то аз не чета комикси", "Харесвам само Детпул"...и десетки други малоумни оправдания от моя страна. Тази година обаче отидох и самоинициативно си  купих "Крадецът на спомени", без никой нищичко да ми казва. И определено ми се зарадваха много на избора. Аз пък се зарадвах още повече. И броени секунди след като започнах да чета вече ми се искаше да си изям ушите, че чак сега откривам това съкровище.

Този комикс е страхотен по абсолютно всеки един параграф.
Сюжет: Джак Еридън подобно на Супермен всъщност е демон - Абадон, а маската, която носи пред света, е човешкият му облик, контролиран от специална ръкавица, изобретена за него от човекът, който го е отгледал. Но дотук стигат приликите със Супермен, защото Джак е длъгнест, изпълнен със самоирония, сарказъм и небрежно чувство за хумор, по каквото би трябвало всяка девойка да си падне. Само дето нещо не го заобикалят девойките. Джак е частен детектив в далечното бъдеще, където териториите са разделени на сектори и всичко изглежда много квадратно и клошарско.

Персонажи: С Джак вече се запознахме. И разбира се този колоритен персонаж е съпроводен от достойна на неговата причудливост компания.  Циркова маймунка, която бащата е на Джак модифицирал, превръщайки я в говореща маймунка. И най-добър приятел на Джак. Никога не го оставя сам в беда, но и не пропуска да му припомни колко е смотан на моменти. И за разкош в самотния детективски живот на Еридън се подвизават и двойка информатори от улицата, изразяващи се в бездомник, който "работи" за парцалена кукла. Когато си частен детектив винаги е полезно да имаш уши и на улицата. А самият Джак е съвкупност от качества, от която на мен лично ми омекват краката.  Особено когато си отвори устата.



Арт: Артът е жесток, таймингът е отличен, сякаш всеки панел е с правилната големина и място. Напоследък, когато чета комикси започнах несъзнателно първо да хвърлям един поглед на цялата страница, за да се ориентира мозъкът ми в последователността. Тук това не беше необходимо, Панел след панел, действието следваше гладка линия с подходящи почивки и добър усет за наситените сцени.

Прекланям се пред подобна изпипана, завършена и отлична работа, пред усилията вложени в този комикс, защото те несъмнено са много. Пред желанието, с което е работен този проект, защото този личи във всеки детайл и пред упоритостта и смелостта да пишеш комикси за българския пазар. Не че няма почитатели, но комикс културата у нас далеч не е толкова развита колкото у някои държави от западното полукълбо.

Jack Eridon е любимият ми комикс герой! Ето, вие сте ми свидетели. Записано е на хартия и е увековечено публично! тържествено обещавам да прочета всеки комикс излязъл под ръката на Константин Витков - Титис! С удоволствие! И нетърпение!

"Нивганощ" - Джей Кристофф (Ревю)

Така-а-а-а....Тук вече не знам как да подходя към това ревю. "Нивганощ"  едно от най-странните мрачни фентъзита, които съм чела. В добрия смисъл на думата. И в странния смисъл на думата.

Всъщност отдавна ми е грабнала окото, но заедно с нея окото са ми го грабнали още десетки книги. Та все някоя изостава заради друга. Но ето, че на зимния Панаир на книгата миналата година се сдобих с нея и "Божигроб" и преди няколко седмици започнах да чета. Изпърво не ми потръгна особено добре. Беше разхвърляна, объркваща. Думите се разпиляваха по страниците без да оставят какъвто и да било вкус в устата ми - ни горчиво, ни сладко. И тази неопределеност тотално затри всички очаквания, които имах и които нямах. Продължавах да чета на инат, защото ... Ами поради ред причини. Защото ми изглежда много интересна като идея, защото е различна, защото ми бе многократно препоръчана, защото корицата й е супер готина. И така.

И тогава в тази странна объркана история, проблесна чувството за хумор на Джей Кристоф. Малко дебелашко и все пак крайно заразително. Прихнах да се смея на една от закачките и след това ми бе трудно да я оставя.

Историята на Мия Корвере е мрачна и кървава. Винаги си я представям в самурайско кимоно с остър като бръснач меч. С начервени като кръв устни и черна права коса. Опасна и огряна от лунна светлина, а по лицето й се стичат пръски кръв от току що обезобразения труд в краката й... Схванахте идеята.

Мия губи семейството си по особено жесток начин още като малко момиче. Баща й е осъден и екзекутиран пред очите й като предател, а майка й е жена, която казва на невръстното си момиченце да не отвръща поглед, докато баща й умира - горда, непреклонна, силна, честолюбива, корава, готова на всичко за да защити семейството си и да изпълни дълга си. Майка й, която по-скоро би избрала да забие сама ножа между ребрата си, отколкото да се предаде, все пак го прави, за да спаси живота на малката Мия, да  й даде шанс за справедливост и отмъщение. Мия израства на улицата под вещата ръка на Меркурио, едно от Остриетата на Червената църка. Това е заветната цел на Мия. Да стане ученик в Червената църква, където най-фините остриета биват наточен и закалени от шахидите, където най-добрите убийци се обучават.

 Последователите на две религии се борят за надмощие в света на Джей Кроистоф - поклонниците на бога на светлината Аа и тези на Богинята на нощта Ния - Дева на благословеното убийство. По мое мнение и двата култа са еднакво фанатизирани откачалки.  Но кой ли ме пита мен. Тук нещата не опират до добро и зло. Фокусът е изместен върху личната гледна точка. Мия не е добър човек, не е и лош. Тя е жадно за кръв и отмъщение момиче, което копнее да убие човека, разбил семейството й. И вървейки по този път, тя оставя не един и два трупа пред себе си.

Мия е и не е безскрупулен убиец. Ръката й не трепва, нито увереността, но това не означава, че няма съвест. Мия е точно от тези хора, които харесвам. Тя има добре работещ свой вътрешен компас, който винаги я кара да се запита "Аз такъв човек ли искам да бъде?" Въпрос, който всеки е редно да се задава при всяко структурно определящо решение в живота.

Мия се бори със зъби и нокти да стане ученик в Червената църква. И това, което ще открие вътре, ще я накара да се замисли над много неща. Бъдещите убийци се учат на 

Мишелов (Шахид на джобовете), може и да ви стане любимец, той като че ли е най-човечния от тримата. Ловкият крадец излъчва симпатия и разбиране, каквито няма да откриете при Солис (Шахид на песента). Солис владее песента на остриетата до съвършенство и е най-безсърдечното и жестоко копеле, което някога сте виждали. Аалеа (Шахид на маските) и господарка на тайните е пълна поротивоположност на Солис. Тя е съблазнителна и нежна, омайващо красива и наравно опасна, ако не дори и повече. Паякоубийцата – Избирана пет поредни години единодушно за Шахид, който много вероятно ще убие собствените си ученици“, Паякоубийца е господарка на Залата на истината. И моят любим шахид. Прилича ми доста на Снейп като държане, мотиви и аура, с тази разлика, че в нейните часове цената на невниманието е смърт - бавна и мъчителна. 

 Всеки от тях обявява правилата на състезанието в своята дисциплина. Спечелилият в края на годината има шанс да се превърне в едно от следващите остриета на Червената църква. Което означава, че от всички новопостъпили ученици, най-много четирима ще имат шанса да и честта да станат Остриета. Шансовете на Мия не са особено добри, а конкуренцията й е наистина жестока. Повечето от децата идват със солидна подготовка и знания, до каквито Мия не е имала достъп. Но Меркурио й е дал нещо по-ценно. Научил я е как да използва вътрешния си компас. Научил я е да бъде горда, но не и горделива, вярна, но не и послушна, свирепа, но не и жестока, уверена, без да бъде безскрупулна...Показал й е каква е тънката разлика между човекът, който искаш да бъдеш и този, който искат другите от теб да бъдеш. 
 А и Мия има още един коз в ръкава си. Момичето е здрачин, което означава, че може да подчинява сенките на волята си. А неин неизменен спътник е не-котката изтъкана от сянка и сарказъм  - Господин Благ. Сега като се замисля, всъщност Мия държи два коза, защото именно изтъканата от сенки не-котка се храни с нещо много специално и излишно за младото момиче - страха й.

Когато видя толкова добро и идейно изпълнение, несъмнено винаги се сещам за Сандерсън. Ценя високо способността у писателите да се аргументират добре и най-вече да аргументират добре своите герои. Да ги изваят такива, че те действително да заживеят сред страниците. А тук идея и изпълнение са се вплели в едно здраво въже, което  спокойно може да залюлее цялата композиция в правилната посока.

И несъмнено едно от най-привлекателните неща в тази поредица е този тъмен, тъмен свят, изтъкан от мрак и заплахи. Светът на нивганощите  е жесток и безмилостен. Смъртта дебне от всеки ъгъл, ако не си достатъчно умел, схватлив, силен и умен - умираш. Ако си създадеш неправилните врагове - умираш. Ако стъпиш на криво - умираш. Ако си доверчив - умираш. Ако разчиташ на друг освен на себе си - умираш. Изобщо опциите за живот не много. 

А многобразието и специфичността на персонажите е наистина впечатляваща. Джей Кристофф не играе с много герои (не и от калибъра на ГОТ примерно), но наборът, с който разполага е много интригуващ. Например Тъкачката на плът - Мариел и брат й - магьосникът Адонай. Любовта между брата и сестрата е силна и опъната като дебела струна в арфата на Ния. Те са като притаено зло, като черна дупка, която се храни с жестокост и болка. Няма рана, която Мариел да не може да излекува, тъкан, която да съедини и кост, която да преобразува. Като Портретът на Дориан Грей, тя е обречена да поема върху себе си уродливостта на тези, върху които ръцете й работят, за да изтъче перфектно желаното тяло. А с брат й бих внимавал дори повече. 

Знаете ли, кое ми липсваше? Малко повече плътност и присъствие в образа на Господарят на Остриетата. Той се носеше през страниците като призрак, който само напомня за зловещото си и могъщо присъствие, но като че ли действието щеше да се развие по същия начин и без да знаем за съществуването му. С изключение на един детайл, който ще се окаже важен за бъдещата история. надявам се, това да осмисли идеята на автора в ретроспекция.

Като казвам, че тази книга е "странна", нямам предвид самата история, нито героите, нито идеята й. Говоря за резултата от тази съвкупност. В нея се преплитат моменти на брутална жестокост и сладникава мечтателност, каквито по принцип не бих си представила, че е възможно да съществуват между две корици заедно. Но ето ги - факт. Има пословична доверчивост и чудовищна безскрупулност. Лековат заразителен хумор и смразяващ кръвта ужас се изливат между страниците като течности с различна плътност. Ала вместо да се отделят една от друга, те превръщат историята в осеян със звезди и взривове мрачен космос, който ще ви погълне всецяло.
Така се чувствах в началото, така се чувствах в края на книгата. Така се чувствам и сега. Мнението ми не се е променило, но не бих го отчела като минус. А по-скоро като нещо много интригуващо.

Не съм нетърпелива да започна следващата книга от поредицата - "Божигроб". Езикът на Джей Кристофф натежава в "Нивганощ" и усещам нужда да открехна всички воали, които спусна над мен, потапяйки ме в мрачното си въображение,  да изплувам на повърхността преди отново да се гмурна в неговия свят. Но пък сега съм още по-заинтересована от една друга поредица - "Illuminae"

Three Bookish Things - Book Tag

Ще вземе да ми хареса да правя тагове. Носят много хубаво настроение. Усещането да говориш нещата, които обичаш и да търсиш съмишленици в тази си страст е прекрасно.
Благодаря за Гери от Faith is no doubt, която се сети за моята скромна особа, правейки този таг.
Гери, ако не си ти, сигурно и един таг нямаше да съм написала през живота си.
(А сега са два! ) ;>

Three Read Once and Loved Authors

Трима обичани автори

Винаги когато думите "обичам" и "писател" влязат в едно изречение, мозъкът ми изпраща изображения на Оскар Уайлд. Това е авторът веднъж накарал ме да осъзная колко красота, истина  и любов може да има в литературата, дори и на крехката възраст от 10-11 години, когато за пръв път прочетох "Щастливият принц" и разбрах, че тъга и любов могат да се преплетат по толкова силен и красноречив начин, че  никога не бих могла да кажа, "Щастливият принц" щастлив край ли има или тъжен.
И втори път години по-късно, отново думите на Оскар Уайлд ме върнаха към литературата. Този път завинаги. "Портретът на Дориан Грей" е шедьовър. Тя не ми е любимата книга. Това определение е много слабо. Тя е част от мен. Неразделна. Не искам да ви я описвам, това е под достойнството й. Но ще ви кажа това, което ненавиждам да ми казват на мен и затова си позволявам да го използвам изключително рядко: "Прочетете я!"

Не си личи по ревютата в блога, които четете, но един от най-дълбоко вкоренените в сърцето ми автори е Съмърсет Моъм. Прочетох случайно няколко страници от "Острието на бръснача" закътани в една от партитурите на сестра ми. На следващия ден си купих книгата от една сергия и в продължение на една година отказвах да чета, който и да било друг автор. Моъм познава и най-мрачните кътчета от човешката душа и умее да ги облича в думи.

Ерих Мария Ремарк. Това не е трето място в класация. Той е първо място в своя собствена класация. Не мога да ви опиша как ми въздейства Ремарк. Обречеността на войната и неутолимата жажда за живот, която гори в героите му, всеки път ме кара да сграбчвам живота си  като удавник сламка. Връща ме обратно при истински важните неща и ме нахоква колко цинична съм станала.

Three Titles I’ve Watched But Haven’t Read

Три заглавия, които съм гледала без да съм чела

Сега-а-а, тук е трудната част. Не съм особен киноман. Рядко гледам филми. Шансът да съм гледала екранизация без да съм чела книгата е много малък.

Но след доста размисъл, успях да събера три заглавия. 

Не съм чела "Време разделно" на Антон Дончев. Голям пропуск. Но ме е страх от тази книга. Филмът на Людмил Стайков е толкова въздействащ и тежък, че едвам него преглъщам. Знам, че книгата е съкровище, но това не я прави по-лесна за четене. Подготвям се за нея от години. Успях да преглътна Светнала Алексиевич, няма да се откажа и от "Време разделно".

"Мълчанието на агнетата" - емблематичният филм с Антъни Хопкинс и Джоди Фостър, в който той се облизва като вълк, а нейната глава е високо вдигната предизвикателно, макар и краката й да треперят, поглеждайки в очите на маниакалното чудовище, оковано пред нея. Не съм чела книгата. Не съм сигурна защо. Убедена съм, че ще е много добра. И още по-зловеща от филма. Но вече познавайки историята, като че ли не бързам толкова много да я погълна.

"Теория на всичко" - биографичен филм за живота и кариерата на Стивън Хокинг, създаден по спомените на "Пътуване към безкрайността: Моят живот със Стивън" от Джейн Уайлд Хокинг. Съвсем наскоро разбрах как се казва книгата. Случайно. Беше логично филмът да е правен по книга, но така и не седнах да проверя. Филмът е наистина много добре направен, а Еди Редмейн изигра един брилянтен Хoкинг.

Three Characters You Love

Три персонажа, които обичаш

Тирион от "Песен за огън и лед" 

Дяволчето е остроумен, циничен, жесток с думите си и дълбоко лоялен и справедлив към света. Той не е непременно добър персонаж, нито е модел за подражание, но ако имах този сет от качества и недостатъци, бих се постарала да ги използвам точно като него.

Хийтклиф от "Брулени хълмове"
Знам, че повечето момичета въздишат по Мистър Дарси, но честно казано така и не можах да разбера защо. Но виж, тъмният чар на Хийтклиф е нещо, на което изглежда не мога да устоя. Той е толкова мрачен, сериозен, нещастен и толкова проклето влюбен в Катрин, че е готов на всичко. Тази любов е колкото силна, толкова и неизмеримо жестока, неразривна и самотна.



И Георг Хених - майсторът на цигулки със сърце като вселена.Човекът, който никога не забрави добротата, нито човечността, не забрави ценностите си и важните неща в живота. Загуби всичко, освен душата си.

Three Series’ Binged

Три поредици, които не можах да спра да чета

Тук трите избора са безапелационни
"Песен за огън и лед"  
Книгите на Джордж Р.Р. Мартин са епично фентъзи. Всички чакаме с нетърпение, което започна да се изчерпва, следващата книга от поредицата. И всички се ядосваме, че почитаемият Мартин пише книга след книга и само се ослушва. Казвам ви аз, накрая Сандерсън ще му я допише, ама не ми вярвате.

"Стъкленият трон"
Генерално книгите на Сара Дж. Маас ги поглъщам като живителна вода след дълга жажда. Изказът й е лек, думите богати и създаващи живот. И Троновете и Дворовете са изключително увлекателни истории, които вярвам, че се харесват на много хора.

"Каравал" 
Тази поредица очаквах да е хубава, но да си призная си я купих предимно заради корицата. Но тя се оказа много отвъд очакванията ми. Магия, съблазняващ опасен чар и сурова жестокост пленяват сърцето на читателя с нежните си хищни нокти страница след страница.

Three Unpopular Bookish Opinions

Три непопулярни книжни мнения

Не успях да оценя по достойнство "Сто години самота" на Маркес. Вярвам, че за всяка книга има време, в което би се понравила на различните читатели. И смятам, че ако човек насили събитията, тези книги ще останат безвъзвратно загубени за него.След първия злополучен опит, не съм сигурна, дали ще седна отново да я прочета. 

Вярвам, че във всеки жанр и книга човек може да открие нещо стойностно. Всичко опира до това какво търси. Дори и в любовните романи, които много хора оплюват като загуба на време. Всеки е свободен да изказва свободно мнението си и за мен е крайно грозно, когато видя тълпа да се нахвърли върху някого, защото чете любовни/еротични (примерно) романи и му харесва. Всеки знае себе си.

Спойлърите са нещо хубаво.  Противно на повечето хора, аз нямам нищо против спойлърите. Чета с удоволствие ревюта със спойлъри и статии, преди да съм прочела книгата. И също така прочитам края на книгата много преди да стигна до него. И това не намаля и на йота удоволствието ми от нея.

Three Current Favourite Book Covers 

 Три любими корици на книги в настоящия момент

 Момичето, което изпи Луната

Зимна песен

Заклинание за светлина

Three Goals for the Year  

Три цели за година

Нямам таргети, когато става дума за четене, защото книгите които чета обикновено сами намират път към мен в правилният момент. Те сами решават когато да попаднат в ръцете ми. А аз просто се наслаждавам.

Но има няколко неща, които ми се иска да се реализират тази или следващата година, когато дойде.

Искам да си завърша предизвикателството в Goodreads от 113 книги, което две години подред не успявам.

Искам да прочета Homo Sapiens

И искам да прочета повече разкази, стихове и комиски пред идните години.