Кажи на вълците, че съм си у дома

Примамливото заглавие и стилната корица на Издателство Милениум ме подтикнаха преди няколко години да си купя "Кажи на вълците, че съм си у дома". Нямах представа какво пише вътре, дори не си направих труда да обърна и да видя задната корица. Беше импулсивно решение. Просто знаех, че ще я прочета. Оставих я да отлежава доста време на един от рафтовете в спалнята. При всяка преподредба на библиотеката я поставях на първия ред при тези, които смятам да прочета в най-скоро време. И въпреки това посегнах към нея чак сега. Чакането си струваше. 

"Кажи на вълците, че съм си у дома"  е една прекрасна и много странна книга. В началото просто клатех глава и си мърморех тихо колко сбъркано е всичко в тази книга, но не спирах да чета. Не можех. 

Това е и първото нещо, което искам да ви кажа за нея. Перото на Карол Рифка Брънт е умело, уверено и умее да разказва истории по един особено магичен, нежен и любящ начин. 

Иска ми се да напиша "Това е една книга за...", но истината е, че тази книга е за толкова много неща, че изброяването им би ги омаловажило. И едва ли този текст би могъл да обхване цялата гама от събития и емоции. "Кажи на вълците, че съм си у дома" не е книга на действието и въпреки това в нея се случват толкова много неща. 

Джун и Грета са сестри. Две момичета, които с всеки следващ ден се отчуждават все повече една от друга. Грета непрекъснато се държи язвително с Джун, която пък от своя страна се затваря все повече в себе си. Единственият човек, който успява да извади Джун от нейния собствен затвор е нейният вуйчо и кръстник - Фин. Фин е зиключително талантлив художник, който бавно гасне заради СПИН. Както се досещате освен всичко друго Фин е и хомосексуален. И макар хомосексуалността да дърпа една от основните нишки на сюжета, тя не е събитие, не е заложена в обичайния смисъл, в който сме свикнали да я виждаме в литературата - като една безкрайна борба с обществото. Хомосексуалността е просто любов. 

Последните две години от живота си Фин се оттегля от светския живот, престава да прави изложби и за многизна това означава, че той е спрял да рисува. Това обаче съвсем не е така. Той прекарва времето си със своите племеници, рисувайки им портрет. Фин така и не успява да довърши истински потрета, защото винаги остава с усещането, че му липсва още нещо, че има още нещо, което трябва да добави, да промени, да нарисува. 

Колкото повече време прекарва Джун със своя вуйчо толкова повече се привързва към него и толкова по-голяма става пропастта между двете сестри. Грета не спира да се подиграва на Джун, а Фин е нейното убежище, нейния пристан, нейният специален човек.

И когато Фин си отива, светът на Джун се разпада. Объркана, изоставена, съкрушена, Джун не знае как да се справи с това. И тогава в живота й се поява Тоби - убиецът на чичо й. Човекът, който го е заразил със СПИН. Човекът, който й го е отнел. И Джун опитва да го намрази с всички сили. Но под повърхността се крият много тайни. Тайни, които ще променят живота й, които ще променят нея самата, тайни, които ще я накарат да приезнае истината пред себе си, да признае истината за себе си и да я приеме.

Обичам такива книги. Книги, които се фокусират във връзките между хората. Невидими нишки свързват героите на Карол Рифка Брънт, дори и понякога да не искат да го признаят. Дори когато бягат от другия, нишката ги свързва все по-здраво, притегля ги, увива се около тях, докато накрая не спрат своя бяг и не признаят страховете си на глас, докато не споделят срама и вината си.

"Кажи на вълците, че съм си у дома" е предизвикатеслтво. Тя е като празен дневник, който те приканва да напишеш историята си, като бяло платно, което копнее да бъде изпълнено с цветове. Тя е това, от което имат нужда подрастващите - искреност, смелост, себепознание. Приканва да извървиш пътя към себе си, придържайки се за опора към онези нишки, които водят към хората, които обичаш и които те обичат.

В "Кажи на вълците, че съм си у дома" има много тъга - тиха, монотонна, яростна, разяждаща, жестока и преливаща от любов. Да изгубиш специален човек преобръща целия ти свят и те променя неминуемо. Разбраш, че времето ти помага да се справиш с тъгата, но тя никога не изчезва напълна. Разбираш, че можеш отново да си щастлив, макар това да ти носи по мъничко вина. Разбираш, че можеш да залепиш късчетата на разбитото си сърце, за да го накараш да продължи да тупти, но винаги ще има пробойни. Освен ако не позволиш на някого да ги обвие със своята обич. 

Трудно е да откриеш обичта, когато си наранен и изоставен. Понякога тя се крие в негативното пространство, защриховано от умелата ръка на художника, прикрита сред фигурите, невидима за непосветените очи.

Обичам тази книга заради посланието, което изпраща. Обичам я, защото ме изпълва със сила и несломим дух. Обичам я, защото ми напомня, че дори и в най-трудните моменти в живота ми, имам обич - безкрайно много обич. Напомня ми, че дори и да не се набива на очи, дори да е защрихована лекичко в негативното пространство, тя е там и ме кара да държа "главата си високо, а юмруците ниско".

Красота, страх и смърт в "Градината на пеперудите"

Прелестната корица на "Градината на пеперудите", излязла под логото на Издателство "Милениум", ще ви каже всичко, което трябва да знаете за тази книга. Но ще я усетите истински, едва след като заторите и последната страница, гарантирам ви. 

Бях със смесени чувства, когато реших да я чета. Не съм в настроение за тежки книги, но се радвам, че все пак посегнат към нея, защото в тази книга се крие много, ужасно многого повече от това, което се вижда на повърхността.

Смразяваща и едновременно с това пленителна история. От момента, в който отгърнах първата страница, не можах да се откъсна от нея, докато не затворих и последната. 

Градината на пеперудите е красиво и ужасяващо място. Градинарят е социопат, които отвлича млади и красиви момичета, за да ги превърне в пеперуди за своята градина. Първото нещо, което се случва, когато се събудиш в Градината е да получиш своите крила от него. Когато прелестната и смразяваща кръвта татуировка е завършена, идва и първото изнасилване. Като дългоочакван удар с камшик. Знаеш, че ще те заболи, но когато изплющи в гърба ти, все пак те изпълва ужас, какъвто не си и сънувал.

Не знам, дали бих могла да ви опиша животът в Градината. Безкрайните дни, изпълнени с отчаяние. Не знам, дори кое е по-страшно - надеждата, че може би нещо ще се промени и ще се измъкнеш от този ад или пълната й липса, която смазва живецът в теб. Ужасът от очакването на поредното посещение на Градиняря или още по-страшно, на неговия син - Ейвъри, който изпитва истинско удоволствие от това да наранява и унижава физически и психически Пеперудите на баща си, очакването на поредното изнасилване или пълното безразличие, граничещо с обреченост и смърт. Страхът от това да се привържеш към някое от момичетата, споделящи съдбата ти, защото ще разбиеш сърцата им когато някой ден Градинарят дойде за теб, когато настъпи последния ти ден в Градината или тъгата по някоя от изгубените Пеперуди. Не знам, кое е по-ужасяващо. Градинарят, който отвлича момичета, осквернява тялото, душата и ума им или това, че той искрено вярва, че ги обича, милее и се грижи за тях, като за свои пеперуди и дори и в смъртта им, той смята, че ги почита и съхранява с искрена нежност и любов.

Това е една история, в която противоположностите се сблъскват и сливат постоянно. Когато загубиш почва под краката си, когато бъдеш изкоренен от живота си и затворен на това обречено място, колебанията стават част от ежедневието ти, страхът и ужасът от случващвото се и от очакването на още по-черното бъдеще те превръщат в друг човек, в сянка на това, който си бил преди

Градината е прекрасна и просторна - водопад, скали, пещера, езеро. В къщата не липсват удобства. Момичетата имат дори библиотека и 24/7 готвачка и медицинска сестра. Това е другата крайно извратена нишка - Лорейн е една от първите Пеперуди на Градинаря и единствената надживяла 21 години, единствената, която се е влюбила в него и сега гасне, заради повехналата си младост, защото не е достатъчно свежа и красива, за да бъде все още една от неговите пеперуди и да заслужи своето място във витрината. Лорейн се превръща в жертва на Столкхолмския синдром - привързва се към своя насилник и макар Градинарят да й гласува пълно доверие. което и дава перфектната възможност да помогне на момичетата, тя дори и за миг не се замисля за тази възможност.

В Градината нямаш друга самоличност, освен тази която ти даде Градинарят.

Животът тук е кратък. Когато пеперудата навърши 21 години, Градинарят идва за нея, а на следващата сутрин, другите пеперуди моят отново да я видят - съхранена във витрината. Тези момичета знаят, че има само един начин да напуснат Градината - витрината и живеят всеки ден с тази обречена мисъл. И въпреки всичко, въпреки изнасилванията, въпреки, нервните сривове, въпреки отчаянието и лудостта, те са семейство - смеят се, обичат се, подкрепят се, тъгуват една за друга и обичат живота, колкото и скапан да е. 

"Градината на пеперудите" не оставя привкус на надежда по небцето след последната страница. Не, животите на тези момичета са унищожени безвъзвратно. Но Дот Хъчисън не те оставя и смазан и омаломощен, както очаквах. Разказва една смразяваща и опияняваща история, която надниква дълбоко в съзнанието на похитител и жертва, изследва поведенческите модели на пленничеството и развитието на едно малко общество, заставено да живее при екстремни условия. История, която със сгурност ще достигне до вас, ще ви вкопчи в примката си и няма да ви остави безразлични.