"Гласът на острието" - Джо Абъркромби (Ревю)

 

 Заглавие: "Гласът на острието"

Автор: Джо Абъркромби

Издателство: Колибри

Превод: Александър Ганчев

 

Платформа: Storytel

Прочетено от: Александър  Хаджиангелов

 

Брой страници: 480

Година: 2010

Това е най-дългият увод, който съм чела през живота си. Петстотин страници въведение в история, в която тепърва ми предстои да се впусна. Но не мога да отрека, че Абъркромби залага доста потенциал в това начало. 

Интересното е, че не започва от завръзката. Не. Издърпва по една нишка от преждата за всеки свой герой и започва да я суче, разпъва, разнищва и подсилва между пръстите си, докато не се превърне в здраво влакно, което ще му позволи в края на книгата да направи заготовката за сложната плитка, която предстои да запреде. Знам, че аналогията с плетенето някак не изглежда достатъчно мъжествена за трилогията, но просто не мога да изгоня образа на усуканите нишки, изпънати като струни във въздуха, докато не изпълнят своето предназначение в грубия плат, който тъче въображението на Абъркромби.

Джо Абъркромби изгражда много ярки и чепати характери. Санд дан Глокта просто няма как да не се превърне в безспорен фаворит - осакатен от мъчения, саркастичен, озлобен към света, към работата си, към твърде много неща. О, да, и вещ инквизитор. Но по-интересното е онова, което се случва в главата му - неспирен поток от злобливи забележки, черен хумор и жестока прямота. 

Магус Биаз малко ми напомня на Зедикус от "Мечът на истината" - нескрита самоувереност на могъщ магьосник, който е наясно със своите способности и отговорностите, които вървят с тях. Горд притежател на лековат хумор и онази специфична способност да се превръща от слънчев лъч в буреносен облак, когато някой застане на пътя му.

И не на последно място Феро - жилава и опасна като подивяла котка, болна от бяс. Опасен противник и не по-малко опасен съюзник, Феро е посветила живота си на една единствена цел - отмъщение и е готова на всичко, за да я постигне.

Добре, може би е редно да спомена и Деветопръстия. Северняк, здрав като скала, вероятно и изглеждащ като такава, осеян с белези, тъмно минало, което да го преследва и с което видимо не се гордее. И все пак Логън оставя усещането за справедливост след себе си. На пръв прочит е един от онези спокойни мъжаги, които са видели толкова битки в живота си, че им е писнало от кръв и смърт, но това далеч не означава, че няма да се впуснат в яростна борба, когато ножът опре до кокала. А когато се развихри, става наистина страшно. За околните, разбира се. Сякаш нещо се отключва в съзнанието му и тази скала се превръща в огромна машина за убиване, която не познава милост, ни човещина. А иначе изглежда така симпатичен.

  

Разбира се, това не са всички споменати в книгата главни герои, но останалото ще оставя на въображението и интерпретацията ви. Тези са си моите лични фаворити, заради които всъщност ще посегна и към втората част. Общо взето страхотна сбирщина. Истинско фрийк шоу, което се е събрало и тръгва на важна експедиция, вероятно да спасява света от самия него. Накрая работата стана малко Задругата на пръстена, но наистина се опитвам упорито да избягам от тази аналогия.

Очаквам Абъркромби да вкара тези наистина уродливи характери, които е изградил, в подобаваща и зрелищна интрига в следващата книга. 

 

 

"Хиляди сияйни слънца" - Халед Хосейни (Ревю)

 

 Заглавие: "Хиляди сияйни слънца"

Автор: Халед Хосейни

Издателство: Обсидиан

Превод: Дора Барова

 

Платформа: Storytel

Прочетено от: Йоанна Темелкова

 

Брой страници: 364

Година: 2008 

 

И понеже "Ловецът на хвърчила" не ми стигна, си пуснах да слушам "Хиляди сияйни слънца". Не мислех да пиша за първата, но в крайна сметка тесктът се изля на белия лист, без да го планирам. За тази книга обаче искам да пиша, макар и да не ми доставя удоволствие, защото ме засяга като жена, като човек и като родител. Макар че знам ли и аз защо толкова държа да пиша за нея. Няма да ви кажа нищо ново. Нищо, което вече не сте изпитали, докато четете книгата. И вероятно нищо, което да ви убеди да я прочетете, защото "Хиляди сияйни слънца" не е от книгите, които се четат леко. 

Това е точно от историите, които умишлено избягвам. Историята на две жени в Афганистан. Мариам е незаконно родена дъщеря на богаташ. Тя е харам. Ако правилно разбирам тази дума, тя е грях. И като такава е принудена на петнадесет години да се омъжи за много по-възрастния от нея Рашид, който ще бележи живота й по ужасен начин. 

Лайла пък израства в семейство, ръководещо се от обичта и уважението между двамата родители. Макар и там да съществуват проблеми, Лайла има сравнително безгрижно детство - ходи на училище, има приятели и успява да изпита трепетите на първата любов. Докато войната не съсипва всичко. Нейният любим Тарик е принуден да замине заради семейството си, а тя решава да остане, защото не може да изостави своето. Семейство, което скоро след неговото заминаване е заличено при една от бомбардировките над Кабул.

 

Самата Лайла, тежко ранена и бременна, намира подслон именно в къщата на Рашид. И след като получава вестта за смъртта на Тарик, е принудена да се омъжи за Рашид, защото алтернативите са много по-страшни. 

Това е моментът в книгата, в който започва една безкрайна поредица от сцени на побой и насилие. Не че преди това нямаше. Но след този момент, сякаш нямаше място дори за глътка въздух. Хосейни се е постарал да накара читателя да се почувства също толкова задушен и безпомощен, колкото двете жени.

Осъзнаването, че тази история е съвсем реалистична, че някъде там под хилядите сияйни слънца части от нея са се случвали на различни жени - същите побои, обиди, пълното заличване на самоличността, пълното лишаване от свобода и право на избор, ужасяващото чувство, че си затиснат под нечия чужда воля, че този човек може да направи с теб, каквото иска и ти нямаш към кого да се обърнеш за помощ, по-лошо - ти нямаш право да потърсиш помощ или да се оплачеш. Ти си негова собственост и той може разполага с теб както иска - може да те пребие, може да те убие, може да те накара да ядеш камъни и да те нареже на парчета, може да те унищожи психически и физически. Ти си никой. Ти си инкубатор, крава за разплод. Единствената функция на жената е да бъде използвана, по начини които са угодни на мъжа й и да ражда деца. А страшното идва, когато жената не може да има деца. Тогава става абсолютно непотребна. Не знам, защо ви говоря всичко това, вероятно защото не искам да оставам сама с това гадно потискащо чувство. 

Тази книга е ужасна, ужасяваща е. Страшна е. Не знам, дали щях да я дочета, ако беше на хартия. Всеки е различен. За мен сцените на насилие, особено когато те са несправедливи, незаслужени и примесени с унижение на насилника над жертвата, са особено трудни за преглъщане. Това желание за доминиране за надмощие, което кара човек да се чувства вездесъщ, да се смята за равен на Бог, това е нещо, което преобръща корема ми всеки път и ме кара да се чувствам отвратително. Смазва ме под тежестта си, оставя ме изтощена и тромава след това. Обезверена. Не ме интересува какъв добър или умиротворен край ще напише Хосейни, след всичко което се случи на Мариам и Лайла, нищо не може да ме накара да се почувствам по-добре. И понякога се чудя защо си го причинявам. Но вътрешно осъзнавам, че ще продължа да си го причинявам. Ще прочета и други книги на Хосейни. 

Едно не мога да оспоря - Хосейни адресира важни теми, отваря болезнени рани и задава трудни въпроси. Неговите книги изваждат на масата една реалност, която съществува там на няколко хиляди километра от нас. Няма дори да се опитвам да правя паралел или сравнение. Безумно е. Но ако никой не говори за това, тогава е наистина страшно. Тогава всичко е съвсем изгубено. А литературата е мощен инструмент. Тя е средство думите да достигат милиарди хора, тя не може да реши поличитеските проблеми, нито военните конфликти, но не бива да подценяваме силата й. Дори и в най-мрачните времена силата на думите е онова, което може да пробие непрогледния мрак и да ги даде звънце надежда.

"Ловецът на хвърчила" - Халед Хосейни (Ревю)

 

Заглавие: "Ловецът на хвърчила"

Автор: Халед Хосейни

Издателство: Обсидиан

Превод: Любомир Николов-Нарви

 

Платформа: Storytel

Прочетено от: Владимир Михайлов

 

Брой страници: 352

Година: 2008

 

Много се колебаех, дали да пиша за тази книга. И сега пиша този текст с уговорката, че може и да не види бял свят. Или поне не целият. 

Защо ли?

Защото не ми се говори за това. Защото не ми се мисли за тази книга. Не искам. Искам да я забравя. Но не мога. Спрях да гледам и слушам новини още преди години. Знам, че е дилетантско, но отказвам да нося бремето на този счупен и жесток свят на плещите си и да изживявам всяка трагедия по света. Не желая това чувство. Надявам се, никога да не ми се наложи да го изпитам. А дотогава ще се опитвам да се отърва от него, ще го избягвам, ще... Но явно все пак не е напълно възможно. Ето ме, все пак тук пред белия лист, пръстите ми тракат по клавиатурата. 

Познавам конфликта в Афганистан дотолкова, доколкото е възможно, човек да не го познава. Дори и в миша дупка да се завра, е невъзможно ужасът и жестокостите от войната да не достигнат до мен, до който и да било човек. Поради тази причина и години наред отказвах да чета книгите на Хосейни. Започвала съм "Ловецът на хвърчила" и преди, но я оставих. Много ми е трудно да си я причиня. И сега не мога да кажа, че я започнах с особено желание. Но трябва да призная, че аудиоформатът направи нещата по-възможни, по-поносими. Дребните ежедневни задачи ми напомняха постоянно, че това не е моята реалност. 

Истина е, че книгата е хубава и си заслужава да бъде прочетена, както всяка друга художествена литература, която носи същия емоционален товар - този на истинските събития. Да, героите може да са измислени, но някъде там на хиляди километри оттук това се е случило някому.

Това е една от многото истории, които Афганистан може да разкаже. Историята на две момчета, свързани от тайна, която ще бележи живота на двама им. Толкова парфюмирано звучи това изречение. Не мога да го понасям. Зад тези напудрени думи има цял един свят, който не познаваме и се моля никога да не опознаем. Тази книга е като някоя страшна антиутопия, само дето не е - съвсем истинска е. В нея проблемите са много. Халед Хосейни се е постарал да бъде изчерпателно жесток. Или по-скоро може би е избрал да не смекчава и заглажда проблемите.

 

Предполагам повечето от вас вече познават историята. Но все пак за онези като мен, които хал хабер си нямат, ще придам малко контекст на това, за което искам да пиша впоследствие.

Това е историята на две момчета - Амир и Хасан. Амир е богаташко момче, той е и разказвачът, а Хасан е неговият най-добър приятел още от детинството и също син на човек, който работи за баща му. Статутът на Хасан в обществото е много нисък поради социални, политически и етнически причини. Това е причина той често да бъде подложен на тормоз, както от възрастни, но най-вече от други деца. Хасан преживява редица сцени на насилие, а Амир е твърде страхлив, за да му помогне. Амир е слабохарактерен, не е лош човек, но тази му черта му пречи да защити близките си, да се докаже пред баща си, да излезе от сенките, да се почувства свободен. Амир живее в постоянен страх, разочарование и с чувството, че не е приет, не е достатъчен, не е обичан. Проблемът е много комплексен. За да добиете представа за реалните измерения на това, което разказва Хосейни, трябва да прочетете историята, никое ревю не може да ви даде тази дълбочина. Ще ви кажа само че Хосейни е отличен разказвач и превежда читателя през тази тежка и жестока история много умело. Безпощаден е. Той не осъжда Амир, но не го и оправдава. Оставя цялата вина да се изсипе върху му, точно както би се случило с всеки безхарактерен и съвестен човек. 

Тази книга адресира много проблеми. Проблеми, които могат да бъдат изкарани от котекста на войната и на етническите преследвания и престъпления, и да бъдат разгледани в контекста на съвремението ни. Но това не е самоцел. Хосейни пише и разказва тази история, такава каквато е. Изпълнена с жестокост, мръсотия, лудост, унижения и насилие. 

След нея не се чувствам по-добре. Чувствам се емоционално изцедена, защото разнасях с Амир тази негова вина през всичките часове, докато слушах гласа на Владимир Михайлов и не го съжалих, не му симпатизирах. Приех го, такъв какъвто е и всичко, през което мина. Разбирах го, без да го оправдавам. Знаейки, че всички сме несъвършени. Някой би казал "едни повече от други". Може и така да е, знам ли, всичко е въпрос на гледна точка, на ценностна система, на възприятие, на история, на психика, на много неща. Казвам това, защото съм човек, който неминуемо си опитва да се постави в обувките на образите за които чете, колкото и да не ми се иска понякога, защото както вече казах, искам да забравя, че съществуват истории като тази, че са възможни, че са реалност. Но те са. И не съм сигурна, дали аз щях да имам повече смелост от Амир. Не искам и да разбирам. 

Има още много въпроси, по които можем да говорим за тази книга. Но не искам този текст да става излишно дълъг. Халед Хосейни е свършил отлична работа и се радвам, че това е световно признато. Радвам се, че има хора като него, които да адресират тези теми, тези проблеми толкова открито, без свян и забулване. Не е книга, която бих препоръчала с лекота, но определено смятам, че е една от важните книги на нашето съвремие. И ако успеете да постигнете нужното вътрепно равновесие, за да я прочетете, си заслужава да го направите.

"Новата съседка" - Мария Пеева (Ревю)

 

 

Заглавие: "Новата съседка"

Автор: Мария Пеева

Издателство: Сиела

 

Платформа: Storytel

Прочетено от: Даниела Йорданова

Брой страници: 192

Година: 2021

Не съм голям почитател на криминалетата и рядко се спирам на книга от жанра в книжарницата - била тя физическа или онлайн. Но Сторител ми позволява да излизам по-често от зоната си на комфорт и да слушам книги, които по принцип не бих си купила. И да си призная, благодарение на това, попадам на много приятни истории, които иначе никога нямаше да прочета. 

Такъв е случаят с "Новата съседка" на Мария Пеева, позната още като Мама Нинджа. От години знаем, че Мария Пеева е увлекателен разказвач, но аз лично бях пропуснала колко книги са излезли с нейното име на корицата. Това е първа среща за мен с нейна книга и съм очарована, меко казано. 

Това изглежда е вторият случай на семейство Куман, след случая в Мадрид, за който някои от вас вече вероятно са чели. Не и аз. Но това не се оказа абсолютно никакъв проблем, навлизането в историята беше лесно и не изпитах липса от това, че не съм запозната с предишните приключения на семейството. Отчитам това като голям плюс. Не е лесно за един писател, който познава историите и героите си като самия себе си, да се постави в обувките на читател, който за пръв път отваря негова книга и да го въведе в сюжета адекватно. 

Още с първите минути се почувствах добре дошла в дома на семейство Куман. Мария Пеева ме въведе съвсем естествено в порядките на своите герои. Имах чувството, че съм поканена на вечеря у тях и от дума на дума бъбривата Катерина ми сподели всичко, което трябва да знам за тях, за квартала, за съседите  и за цялата общност.

Повечето от вас вероятно вече познават сюжета, така че няма да се спирам много на тази част, но ще направя все пак едно кратко въведение за тези, които не са, защото има няколко интересни неща, на които после искам да обърна внимание.

В спокойния и подреден квартал на семейство Куман се нанася нова съседка - Ема Сотирова. Тя е потайна и дистанцирана жена, която не обича да й се бъркат в живота. И макар че Катерина среща първоначално затруднения, в последствие приятелството между двете разцъфва. До деня, в който Ема е открита мъртва  и г-жа Куман е абсолютно сигурна, че нейната приятелка не си е причинила това сама, каквото и да сочат доказателствата и е абсолютно решена да стигне до дъното на тази история, защото Ема и нейното семейство са важни са нея. 

 

Може би още тук е редно да отбележа, че романът има малко необичайна структура, малко по-непропорционален скелет. И това ми харесва. Ще се опитам да обясня какво имам предвид.

В криминалния жанр историята обикновено започва с престъплението и се разгръща пропорционално в различните фази на разследването, като завръзката, най-вече заради натрупването на напрежение, обикновено е най-дълга и заема най-голям обем в историята. Тя е следвана от изненадваща кулминация и емоционална развръзка, която трябва да попълни липсващите парчета от пъзела. Всякакви взаимовръзки с жертвата обикновено се изграждат по време на завръзката под формата на спомени, разговори, ретроспекция и разкриване на улики. Това е пътят, по който опознаваме жертвата. Мария Пеева обаче е направила нещо различно. Тя е разделила романа си на две смислови части. Преди и след смъртта на Ема Сотирова, които бих оценила като почти равни по обем. И това ми хареса страшно много. Мария Пеева позволява на читателя да бъде част от живота на бъдещата жертва, въвежда го в ежедневието й, запознава го със семейството й, показва ни що за човек е, какво е преживяла и как го е преодолява. А с това изгражда и емоционалната връзка между читателите и историята, така че да се почвустваме засегнати, когато Ема умира. Нямам представа, дали това е обмислен ход от нейна страна или просто историята сама я е отвела по този път, но ми харесва крайния резултат.

Това е с-един-куршум-два-заека-ход от нейна страна. 

 

Позволявайки си да разгърне тази първа част пространно и без да бърза, тя си също така да смеси жанровете и да даде на читателите като мен по-пълноценно изживяване. Разбира се, криминалната нишка остава водеща, но тази първа част натрупва сериозна житейска драма, която опъва струната на човечността ни много фино, карайки ни да се привържем към героите и историята. Също така ни позволява по-добре да вникнем в мотивацията и същността на образите, което пък им придава допълнително живот и яркост и им позволява да излязат извън страниците на книгата и да ги почувстваме истински.

Много съм доволна от тази първа среща. Определено ще изслушам и другите истории на Мария Пеева. 

 

 

 

"Източен вятър, западен вятър" - Пърл С. Бък (Ревю)

  Заглавие: "Източен вятър, западен вятър"

Автор: Пърл С. Бък

Издателство: Изток-Запад

Превод: Петя Петкова

 

Платформа: Storytel

Прочетено от: Мила Люцканова

 

Брой страници: 176

Година: 2020 

 

Не ми отне много време да се върна към Пърл С. Бък след като изслушах "Императрицата". Съвсем не случайно. Харесах изключително много начина, по който е избрала да разкаже историята на Цъси. Затова потърсих какво друго има налично в Сторител. И попаднах на "Източен вятър, западен вятър", която се оказа първата й книга, издадена още през 1930 година. Кратко след това Пърл С. Бък е отличена с Пулицър, а след това и с Нобелова награда за литература, с което става първата американка, носител на такова високо отличие.

Макар и родена в САЩ, Пърл С. Бък изживява половината от житейския си път в Китай, първо като дъщеря на мисионери, а след това се завръща отново вече сама поела пътя на мисионерите, заедно със своя съпруг Джон Бък. Бидейки част от живота и културата в Китай, Пърл С. Бък разказва умело и увлекателно за живота там. И макар че "Императрицата" е много по-мащабен проект, написан 26 години по-късно, още в "Източен запад, западен вятър" се усеща вещината и сладкодумието на опитен разказвач. 

Пърл С. Бък повдига завесата и ни отвежда в дома на семейство Уонг - древен род със знатно потекло и връзки с бившия императорски двор. Бащата на главната героиня е изцяло отдаден на удоволствията, има три наложници и е напът да си вземе четвърта. Майката на главната героиня, първата съпруга на Уонг, е образована жена и образцова стопанка на семейния дом, закърмена с идеологията на Конфуций. Тя отглежда дъщеря си, Куей-Лан в духа на перфектната китайска съпруга още от ранна детска възраст - да се подчинява на мъжа си, да задоволява всичките му желания, да се грижи за дома му, да накара семейството си да се гордее с нея. И така след женитбата си, Куей-Лан се пренася в дома на съпруга си с малките си безформени лотосови ходила, смятани за еталон за красота в Китай и с надеждата да му роди здрав и силен син.

Разривът настъпва мигновено, когато Куей-Лан разбира, че всичките й знания и умения, чието усвояване е била основна цел и смисъл на живота й досега, не биват оценени от собствения й съпруг, който е живял и учил на Запад. И с това е попил повече от западната култура, отколкото му е останало от неговата собствена. 

Пърл С. Бък е уловила и описала много добре -  структурирано, логично и емоционално обосновано, борбата, през която Куей-Лан преминава, осъзнавайки, че всичко, което притежава като качества и умения, бива пренебрегнато или отречено от нейния съпруг.

Точката на пречупване настъпва, когато Куей-Лан най-накрая се съгласява да освободи лотосовите си ходила и с това да се отрече от един от стожерите на своята култура. След този момент метаморфозата разцъфва плавно в нея. Тя започва да разбира и приема все повече и повече тази нова култура, в която жената е равна на мъжа. Култура, в която жената има собствено мнение и то е не просто ценено, ами търсено. Култура, в която тя е личност, а не просто собственост на своя съпруг. Промяната не настъпва мигновено. Да промениш целия си светоглед, разбирания и ценности, да претвориш ума и възприятието си е процес. Процес през който Куей-Лан и нейният съпруг ще преминават вероятно цял живот. Никой не може да мине през този свят недокоснат от промените. 

Всеки избира как да се справи с тях. Дали да се затвори в черупката си като Цъси от "Императрицата" (тук паралелът, който правя е много нефелен, защото животът и битието на двете героини е коренно различен, но въпросът е релевантен) или да ги приеме и да промени курса на живота си, като Куей-Лан. 

В същността си "Източен вятър, западен вятър" е красив разказ за сблъсъка между източната и западната култура, за променящия се свят и това как се справяме с тези промени. Дълбоко под основната тема лежат множество други въпроси, свързани със семейството, родителите, възпитанието, различността, приемствеността, закостенялостта, израстването, изцелението и страданието. 

Пърл С. Бък рисува пълноценни персонажи, развива ги и ги отвежда по желания от нея път, за да бъдат предвестник, дори вестоносец на промяната, за да бъдат мост между стария и новия свят. Тя разказва красиво, умело, не осъжда никого, не заклеймява, приема и двете страни такива каквито са и се опитва да създаде път помежду им. 

"Тъмна материя" - Блейк Крауч (Ревю)

 

Заглавие: "Тъмна материя"

Автор: Блейк Крауч

Издателство: Ибис

Превод: Коста Сивов

 

Платформа: Storytel

Прочетено от: Мариан Маринов

 

Брой страници: 328

Година: 2019

 

 

Блейк Крауч ме спечели безапелационно с "Променлива реалност", така че когато заслушах "Тъмна материя" в Сторител сега, очакванията ми бяха вече доста високи. И той отново ги оправда.

"Тъмна материя" е интригуващ Sci-fi трилър, който стъпва върху някои общоизвестни теории на физиката и разгръща вероятността те да бъдат не просто доказани, но и реализирани. Изглежда идеята за мултивселената и времевия континиум е слабост на Крауч, защото и тук се заиграва с подобни теории и представя на читателя друг вариант на въпроса "Какво щеше да стане, ако...."

Не съм сигурна как да ви разкажа повече за книгата, без да навлизам в детайли, защото сърцевината на историята се върти около най-голямото разкритие вътре и би било много жестоко от моя страна да ви сервирам толкова голям спойлър.

Историята започва и се завърта около Джейсън Десън, преподавател по физика, щастливо женен, баща и брилянтен ум. Не знам какво повече може да иска човек. Но ние хората винаги искаме нещо повече, нали, то е в природата ни, това е тласъкът, който ни бута напред, който ни кара да се развиваме, да откриваме, да изследваме, да рискуваме и да създаваме.

Всеки от нас е направил ключов избор (нерядко и повече от един) в живота си, който е задал накъде ще завие осовата линия на бъдещето ни. Избрали сме да бъдем родители, да преследваме кариера, да спортуваме, да пишем, да излъжем във важен момент. Направили сме определен избор. След това остава да потърсим щастие в този избор и това, което ни предлага той. 

Джеймс е направил своят избор. И осъзнава или не, живее в хармония с него, докато не бива рязко изтръгнат от собствения си живот и захвърлен в една друга реалност, където всичко е с главата надолу. Свят, в който той не е женен за Даниела, синът им никога не е бил роден, но за сметка на това той е брилянтен учен, който е направил революционен пробив в науката и е носител на престижна награда. Дали това е възможност да изживее изгубена мечта или е кошмар, от който иска да се събуди, ще разберете сами.

Блейк Крауч е не просто писател-фантаст, той е архитект. Заложената концепция в романа представлява сложен конструкт, който трябва да бъде изграден внимателно и последователно пред очите на читателя, за да може да му даде достъп до всеки слой на многопластовото действие. И той се е справил брилянтно с тази задача. 

С тази книга Блейк Крауч бетонира мястото си сред любимите ми писатели.Следваща спирка "Подобрен".

 

 

 

"Малки пожари навсякъде" - Селест Инг (Ревю)

 

   Заглавие: "Малки пожари навсякъде"

Автор: Селест Инг

Издателство: Сиела

Превод: Стоянка Сербезова-Леви

 

Платформа: Storytel

Прочетено от: Дария Митушева

 

Брой страници: 372

Година: 2018

 

"Малки пожари навсякъде" е точно това, което очаквах и точно това, от което имах нужда.  Хубава семейна драма. От онези, които ти казват, че каквото и да объркаш в тоя проклет живот, път напред има. Също така и че колкото и да си огелпиш конците, все има някой дето е в киреча повече от теб.

Селест Инг повдига завесите и ни отвежда в Шейкър Хайтс. Името звучи абсурдно, вероятно е желан ефект, за да подсили симетричната лудост, която цари в този град. Всичко в Шейкър Хайтс си има стандарт - какъв цвят да е къщата, колко да е висока оградата, кои цветя може и кои не, каква да е дограмата, колко зелена да е тревата, колко плочки да има на тротоара и други подобни крайни изисквания. Някои от тях си ги съчиних, но съм сигурна, че имаше също толкова абсурдни изисквания в дългия списък, с който жителите на Шейкър Хайтс трябва да се съобразят. И вярвам, че това е абсолютно умишлено преувеличено, макар и за целите на историята да е напълно разбираемо. Може и да бъркам, но мисля, че дори и в САЩ няма град, в който всичко трябва да бъде толкова еднакво. 

 

Шейкър Хайтс е символ на сигурността, има ясни правила, общи правила, място за индивидуалност и различност няма, само за кооперация и добросъседство. В Шейкър Хайтс престъпленията са смехотворни, защото всички са идеални. А новопристигналите могат да се превърнат в част от общността едва след обстоен житейски и кухинен преглед. Никой случаен не може да се задържи за дълго в прекрасната общност на Шейкър Хайтс, без да докаже своя интегритет, отдаденост и готовност да спазва правилата. Разбирате ме, може и аз малко да преувеличих, но Селест Инг също е била безмилостна в изграждането на образа на града. Всъщност именно градът е един от най-солидните персонажи, той е като дишаща основа, скелет, мрежа от кръвоносни съдове, плът и кръв, необходими на жителите му, за да живеят. 

И така, основата е положена, сега предстои всичко да излезе от равновесие. В града пристига Мия с дъщеря си Пърл. Те са пълната противоположност на Шейкър Хайтс - номади по сърце, душа и призвание. Никога не се задържат твърде дълго на едно място. Мия е фотограф и преследва вдъхновението си и новите идеи без капка страх. Напомня ми на Вивиан от "Шоколад". През цялото време очаквах да духне Южнякът и да ги подгони. Мия и Пърл се местят от град в град, както хората сменят зимния гардероб с летния, с лекота и отработено движение. Никога не се задържат. Сякаш постоянно бягат от нещо, като неспокойни духове, уплашени, че призраците от миналото всеки момент ще ги настигнат и сграбчат. 

Но Шейкър Хайтс е тяхната възможност за ново начало. Мия и Пърл са си казали, че това е подходящо място, за да устроят дом, за да заживеят, за да бъдат част от нещо. И така всичко започва. Мия наема едно малко жилище от семейство Ричардсън и малко по-късно започва работа у тях, паралелно с работата си в ресторанта, за да осигури нужните финанси на малкото си семейство.

А Пърл бързо се приобщава към децата на семейство Ричардсън. Пърл най-накрая си позволява да се отпусне с ясното съзнание, че този път има смисъл да създаде приятелства, да изгради връзки. 

Като изключим няколко големи глави, които ни връщат назад в миналото на Мия и на госпожа Ричардсън, в тяхната младост, за да създадат пластове и да обяснят причинно-следствените връзки от тяхното поведение сега, няма и следа от живота на Мия и Пърл преди Шейкър Хайтс. Колкото и номадски начин на живот да води човек, за един тийнейджър е абсолютно невъзможно да остане толкова на страна от всичко. Първото нещо, което се случва в гимназията е да обмениш контакти с новите си съученици и колкото и да си незабележим, винаги оставяш някаква следа, може да е и нетрайна, но я има. Направи ми силно впечатление, че Пърл не получи нито едно съобщение от някого от старото й училище, нито се замисли, направи паралел, сравнение или каквото и да било свързано с персонаж извън новата среда в Шейкър Хайтс. Не съм сигурна, дали е желан ефект или недоглеждане, но това ме накара да ги почувствам двуизмерни. Като колажите на Мия. Сякаш някой ги е изрязал от предишната сцена и просто ги е залепил върху новия фон. 

Но това е дреболия. Романът е хубав, има съвсем тривиален сюжет, казвам го в най-добрия смисъл на думата. В разказа се преплитат няколко истории, хубаво и емоционално разказани. Има отлично изграден конфликт, от онези, които не ти позволят да вземеш страна, защото никой не е изцяло прав или крив, нито изцяло праведен или грешен. Животът просто е такъв, няма чисто бяло и абсолютно черно. Всичко е в нюанси. Понякога, когато печели един, друг губи. Щастието на един, означава нещастие за друг и обратното. Но все един ще надделее. Балансът ще бъде възстановен, но някъде другаде по друго време. 

Въпреки, че имаше хубава семейна драма и емоционални моменти, които ме трогнаха, много се радвам, че нямаше тежки потискащи истории, които да смачкат читателя. И наистина много харесах посланието на книгата. Път напред винаги има. Колкото и да си затънал, колкото и да си сбъркал, колкото и всичко да е отишло по дяволите, път винаги има. Понякога трябва да изгориш всичко до основи, за да можеш да започнеш отначало.

 

"Души в окови" - Съмърсет Моъм (Ревю)

 

 Заглавие: "Души в окови"

Автор: Съмърсет Моъм

Издателство: Хермес

Превод: Димитри Иванов

 

Платформа: Storytel

Прочетено от: Виктор Танев

 

Брой страници: 624

Година: 2015

 

"Души в окови" е една от малкото книги, които препрочитам. Но този път не защото я харесвам толкова много, че имам нужда да разгърна отново страниците й, а защото не помня почти нищо от предишния прочит. Има отделни отблясъци и чувство на дежа ву в някои от сцените и ако не бяха те, честно казано щях да се съмнявам в себе си, че съм я дочела докрай. Дотолкова не си я спомням. А Моъм е един от любимите ми писатели.

И макар че е едно от големите имена в литературата, първата ми среща с неговото творчество беше много случайна. Поради вече неизвестна на мен причина търсех сред партитурите за пиано на сестра ми една любима мелодия от детството ми, която я карах да ми свири на пиано до пълно изтощение - Scott Joplin - The Entertainer. Та някъде между старите ноти намерих няколко откъснати страници от книга, които зачетох и харесах изключително много. За щастие по това време използването на гугъл вече беше напълно достъпно, така че не ми отне много време да открия, че книгата е "Острието на бръснача" от Съмърсет Моъм. Така и до ден днешен не разбрах каква е историята на страниците сред партитурите, сестра ми също не успя да си спомни. Знам само че тръгнах да търся едно любимо нещо, а открих съвсем друго. 

Знам, че литературният вкус на човек се променя с годините. Някои неща обаче си остават константа. Моъм за мен е едно от тях. Не бях чела негова книга сигурно повече от десет години, може би петнадесет. И чувайки първите думи на "Души в окови" в Storytel, отново потънах в онова блажено богатство от думи, което изпълва страниците на книгите му. Безценно. 

Винаги намирам трудно думи, когато говоря за някоя голяма книга. Най-вече защото не се чувствам в позиция да давам оценки. А тези текстове са в общи линии това. В случаи като този ми е особено трудно, защото освен всичко друго, обожавам цялото творчество на този писател и съм абсолютно пристрастна. И колкото и неспокосно да седи моята текст до големите думи на Моъм, все пак ще ги напиша, защото искам. 

Историята на Филип Кери лъкатуши по неравните калдъръми на човешкото сърце, подхлъзва се, изправя се, лежи в калта, затъва и намира отново път нагоре, без преки пътища и без заобикалки, крачи неуверено натам, накъдето го водят копнежите му, без обезопасяващо въже, което да го издърпа от калта. 

Мoъм избира да започне историята със смъртта на майка му и моментът, в който това недъгаво момче трябва да излезе само в широкия свят и да започне да си търси мястото.  В тези първи страници Филип е свит и срамежлив младеж, изтъкан от комплекси и несигурност, който копнее да бъде приет, да се почувства равен на другите, макар и да разбира, че това няма как да стане. При Моъм няма излишна емоционална наситеност, нещата са представени директно такива каквито са, без капчица жал към неговите герои. Филип е оголен пред читателите с всичките си недъзи, копнежи и заблуди. Не буди съжаление, нито някакво възхищение, той не е Герой с главно Г, не е извършил чудеса от храброст. Той просто е жив човек от плът и кръв, човек, когото познаваш. Моъм вдига завесата и се превръщам в част от живота на Филип. Следвам го навсякъде, в интерната, в Париж и Лондон, в болницата, в Брайтън. Там съм през цялото време. Виждам го когато пада, виждам го как допуска грешка след грешка, виждам го когато се унижава, когато се мрази, когато е най-уязвим, виждам го и когато се надига на лакти и бавно се изправя на крака след поредния удар, за който впрочем обикновено сам си е виновен. Не че съдбата е жестока към него, повечето от нещата, които му се случват са продукт на неговите лични избори. На една окована душа, която търси път към свободата. На различни етажи, на различни нива. Точно както всеки от нас в различните етапи от живота си намира различна стойност в думата свобода - материална, емоционална, духовна, практична, ментална, физическа. 

 

Все пак въпреки върховете и паденията в живота на Филип, въпреки непостоянните му чувства, въпреки променящите му се интереси, има нещо нещо, което е там и задвижва мотора му всеки път - желанието за приключения и знания, любопитството му. Оковите се сменят, но без значение, дали душата му бе окована от любов, безпаричие, предателство, нищета, срам или унижение, желанието му за живот остана там, до последната страница, винаги намиращо нова цел към която да се стреми нова дестинация на картата на света или на картата в сърцето му.