понеделник, 7 септември 2020 г.

"Дом на пръст и кръв" - Сара Дж. Маас (Ревю)

 

           Заглавие: "House of Earth and                         Blood" / "Дом на пръст и кръв"

    Автор: Sarah J. Maas / Сара Дж. Маас

    Издателство: Bloomsbury publishing

    Брой страници: 803
Година: 2020

Повече от видно е, че говоря с пристрастие за книгите на Сара Дж. Маас. Харесвам нейния стил на писане, както и историите, които ражда въображението й от мига, в който случайно си купих "Стъкления трон" преди години (съвсем повърхностно решение впрочем - само и единствено заради корицата) и я зачетох броени часове по-късно в метрото. 

Четох едно интервю с нея, в което сподели, че е възможно читателите й да предвидят някои от многобройните обрати в книгата. Вярно е. Не всички. Но наистина имаше няколко предвидими завои, защото и тя като повечето писатели си има някои специфични за нея особености в стила на писане и изграждането на сюжета. Но тази миниатюрна предвидимост не разваля удоволствието, нито напрежението, което систематично се натрупва. Тя се изразява по-скоро в близост на автора с читателите, които са извървели пътя на книгите й заедно с нея. 

Животът на Брайс не е цветя и рози, но има приятели, семейство, което е я обича, добре платена работа (по специалността си) за могъща магьосница  и достатъчно време за купони. До момента, в който някой не избива по брутален начин приятелите й. И малкото сигурност и радост в живота й отиват по дяволите. Две години след фаталната нощ, която преобъща живота й, се оказва, че предполагаемият убиец е невинен по това обвинение и отново не е ясно, кой е виновен за смъртта на нейните приятели. А Гурбенаторът архангел възлага на Брайс задачата да разкрие убийствата заедно с неговия личен роб Умра Мортис - Хънт Аталар, ангелът, от когото всички се боят, личният наемен убиец на губернатора, мъжът за когото се разказват легенди. Хънт има повече прякори от самия градоначалник, всичките до един известни и напълно заслужени. 

Двамата са ужасен отбор. Речникът и цапнатата уста на Брайс могат да съсипят нервите и здравия разум на всеки нормален човек, честно казано, вярвам, че могат да съсипят и нездравия разум на който и да било човек, малак, ванир или каквото и да е друго същество, което населява страниците на Лунния град. 
А това означава мно-о-о-о-го смях за читателя. Представете си го Умра Мортис в цялото му великолепие, смъртоносен, сериозен, огромен, страшен и много, ама много недоволен от настоящето си назначение. И слабичката, червенокоса Брайс, която може и камък да извади от кожата му, която не може и на йота да търпи някой да й казва какво да прави, как да се пази или недай си боже какво да не прави. Ето това би бил края на света. Някой да каже на Брайс нещо и тя да го послуша. 


Придружено с много фръцвания, въздишки, сумтене и ръмжене, действието се развиваше динамично и много игриво в по-голямата част от книгата. И макар че наистина имаше няколко предвидими обрата, все пак Сара Дж. Маас е оставила и доста преднамерено скрити изненади, които разгръщат потенциала си едва в края на историята, придавайки на историята мащаб, какъвто лековатата криминална, макар и доста кървава, сюжетна нишка в началото на книгата не бих казала че има. 

И като говорим за мащаб, тук е моментът да спомена, че това е едно от нещата, които ми направиха най-силно вечатление. Предишните две поредици на Сара Дж. Маас започваха като изолирано събитие, което с течение на книгите добиваше размерите на малка Вселена. Имам усещането, че в Лунатион се е опитала да събере целия свят, които иска да съгради, пък и макар и по-голямата част от него да е просто бегло спомената, което е и разбираемо предвид десетките раси и видове, които се навъртат между страниците. 

Игралната площадка е голяма, фигурите многобройни и предполагам, че по нея ще подреждаме следващата партия шах. Но пък може и да останем изненадани. В крайна сметка едни от най-любимите ми персонажи на Маас влязоха на сцената книга-две по-късно. 


Има и нещо друго, което аз лично не успявам да смеля много добре. Лунатион се рекламира като първата книга от новата поредица за възрастни на писателката. Но като изключим малко по-ясните очертания на любовната нишка в книгата, не виждам причина предишните й две поредици да стоят на друг рафт. Историята е жестока, кървава и на места брутална, добре уравновесена със саркастични диалози и разтоварващи закачки, които олекотяват малко тежестта на миналото и вътрешните рани на героите. Типично в стила на Маас главната героиня е силна независима жена, която има вътрешната сила (а и не само) да преобърне хода на събитията. Характерите на героите са малко по-идеализирани, но това не й е попречило да им придаде нужната за жанра дълбочина. И всичко това заедно с факта, че Сара Дж. Маас просто умее да пише увлекателно и вълнуващо, създават едно прекрасно и обсебващо фентъзи. А и предвид обема, не мога да се оплача от чакането. Заслужаваше си. 

сряда, 2 септември 2020 г.

"Къщата на духовете" - Исабел Алиенде (Ревю)

           


        
Заглавие: "Къщата на духовете"

    Автор: Исабел Алиенде

    Издателство: Колибри
Платформа: Storytel
    Превод: Венцислав Николов

    Брой страници: 448
Година: 2019

Имам особена история с Алиенде, макар това е първата нейна книга, която чета. Връщайки назад лентата, сега си давам сметка, че подсъзнателно я избягвам години наред. Заради злощастния ми отит с Маркес. В ранните си студенткси години, когато си купувах само и единствено стари издания на "доказали се с времето писатели", нека го наречем "класическия" ми период, реших, че е време да прочета един от постулатите в латиноамериканската литература - "Сто години самота" на Маркес. Няма да задълбавам много в тази тема, защото ми е болно място.
Дали, защото просто не й беше тогава времето и не бях с правилната настройка, дали заради гигантските ми очаквания, дали защото нямах представа в какво се забърквам или просто защото не е моята, но не можах да оценя по достойнство тази вечна и толкова коментирана класика. Онзи момент постави едно клеймо в ума ми върху латиноамериканската литература. Този момент, както и последвалия злощастен опит да прочета една книга на Букай, която се подвизаваше в библиотеката на сестра ми. 
Докато един друг голям испаноговорящ писател не открехна отново тази врата за мен преди няколко години - Карлос Руис Сафон. 
Но за жалост, когато човек започне веднъж да избягва една тема, опасенията  от повторно разочарование са значителни, толкова, че чак ме беше страх да не си разваля красивото усещане от стила на новооткритата си любов към творчеството на Сафон. 

И така поради ред причинии години по-късно реших да открехна още една врата към друго голямо име на латиноамериканската литература. И срещата ми с Алиенде се оказа едно продължително и магнетично ухажване, което завърши със силна привързаност.
И си мисля, ако "Сто години самота" беше написана по този начин, щеше да е една от любимите ми книги. 

"Къщата на духовете" започва като приказка за едно зеленокосо момиче с покосяваща красота, за нейния вуйчо авантюрист, малката й чудата сестра, за един амбициозен млад и влюбен до лудост мъж и за едно куче - Барабас. И прераства в една натуралистична и жестока история за любов, насилие, идеали, еснафщина и разбира се, духове. 
Исабел Алиенде проследява четири поколения от дългата потомствена линия на едно семейство, което преживява бури, загуби, мъчения, споделена и несподелена изгаряща любов, живот и смърт, оплетени в едно, желание и отвращение, изтъкани в една и съща длан. Тази книга е животоописание и в същото време носи динамиката, вълнението и силата на самия живот. Ту катери своите върхове триумфиращо, ту пълзи изтощено в калта.
А краят ни довежда до кървавия военен преврат на Пиночет, излял се по страниците й като суров разказ за тези мрачни, жестоки и брутални години, на които самата Алиенде е била свидетел.

Стилът на Алиенде е нежен като коприна и твърд, където е необходимо, нейното перо умело може да предаде направо в

душата на читателя всяка интонация и чувство, всеки нюанс дори и на най-тривиалните реплики. А фактът, че тази история е нейният дебют, сам по себе си обяснява това, че днес тя е едно от най-коментираните имена в литературния свят. Роля в този силен страт играе несъмнено и историята на нейното семейство, което е било пряко замесено в събитията от онези години (президентът Салвадор Алиенде е брат на баща й).
 "Сякаш отворих артерия. Така извираше всичко от мен", казва самата Алиенде за своята първа книга.

В началото на тази история се питаш как ли ще свърши. Ще свърши ли изобщо? Нима животът спира? Къде ще бъде последната точка. 
Ами как къде! В началото. Точно като кръговрата на живота.