петък, 27 август 2021 г.

"Библиотекарката от Аушвиц" - Антонио Итурбе (Ревю)

 
Заглавие: "Библиотекарката от Аушвиц"
Автор: Антонио Итурбе


Издателство: Изток-Запад
Превод: Мариана Китипова
 
Брой страници:368
Година: 2020
 

Не може да не сте забелязали колко много художествена литература посветена на Холокоста излезе у нас последните години. Това за жалост предизвика доста грозни моменти, когато онлайн от читатели и издатели летяха нападки, че не тази, ами онази била истинската история, че едната била съшита с бели конци, а дълбочината на другата можела да се сравни с тази на Филипинско море. Иска ми се да не бях ставала свидетел на това безумно протипоставяне. Радвам се, че конфликта се уталожи. Надявам се това изобилие да не превърне темата в модна тенденция, защото би било наистина тъжно.

Истината е, че не можеш да четеш книги  за Холокоста на килограм. Или поне аз не мога. Няма да е правилно, ако кажа, че обичам да чета такава литература, защото тя не ми носи наслада. По-скоро бих казала, че я смятам за важна, както докуменалната, така и художствената. Не ме интересува, дали е истинската история от концлагерите. Това е художествена литература, важно е да въздейства. Хубаво е да стъпи върху зрънце истина, а останалото трябва да е добре балансирано. Но най-важното е да пази паметта ни жива. Ако искам факти и статистика, ще отворя документална литература. Не исках да отделям толкова редове на това чувство, но то е нещо, което ме гложди от дълго време. И да ви призная, тези гръмки рекламни лозунги по кориците, ме натъжават, защото принизяват изпълнената с болка човешка история до сценичен плакат. 
 
Знаете ли, вместо да налагам историите на всички прочетени за Аушвиц книги върху времевата и физическа карта на лагера, избирам да погледна голямата картина. В един толкова чудовищно огромен лагер, в който са влезли и от който никога повече не са излезли толкова чудовищно голяма цифра хора, малките истории са милиони и всяка една от тях заслужава да бъде разказана. Може малко да се размине или да се препокрие с някоя от другите, но какво значение има. Я разкажете и вие на 20 човека една и съща история. Оставете я да плъзне по света и да видим кой край как ще се усуче. 
  
"Библиотекарката на Аушвиц" е една от многото истории на Аушвиц. Големите лагери на смъртта раждат много истории. Тази е вдъхновена от Едита Полахова - малката и безстрашна библиотекарка на Аушвиц.
Малката библиотека се помещава в барака 31, бараката на децата на Аушвиц. А 14-годишната Дита е момичето, което тайно пренася книгите от скривалището до учителите. Осем стари окъсани томчета са едно от най-големите светотаства за нацистите и ако дори заподозрат какво се случва в барака 31, последствията ще бъдат жестоки. 
 
Знаете ли, струва ми се безсмислено да обяснявам сюжета. Той е почти винаги един и същ. Милиони истории, всяка от тях отделна и всички като една. Животът в лагера ...Не, това не е живот. Оцеляването в лагера е кошмар по-страшен и от смъртта. Ежедневното очакване на края, пепелта, която лети от комините на крематорумите, болестите, оскъдната храна, студа и липсата на хигиена, но най-вече страхът и отчаянието са това, което смазват хората. Предадеш ли се веднъж, връщане няма. Лагерите на смъртта са ежедневна борба и само най-силните оцеляват. Не просто силните физически, а силните духомм. 
 
И тук има още един човек, на когото тази книга е посветена., Единственият чието име не е сменено - Фреди Хирш. Човекът, който винаги ще заема страната на децата и който никога няма да се предаде, защото знае какво следва. Фреди Хирш, който поддържа запалено огънчето на надеждата у своите другари. Фреди Хирш, с бодрата си походка и уверената си усмивка, ясните му очи, в които винаги можеш да срещнеш подкрепа и съпричастност. Фреди Хирш е от онези редки хора не просто в лагерите, а по света изобщо, които просто не можеш да повярваш, че съществуват, освен ако не ги видиш с очите си. Също като Дита.
 
Не можеш да наречеш книга за Аушвиц, приятно изживяване, тези истории са мъчни, трудни за прегъщане и много тежки.  Те често засядат в гърлото ни и ни давят в емоции и отчаяние. Трудни са за четене, трудни са и за писане. Антонио Итурбе е разказал тази история с цялото си сърце и с цялата откровеност, на която е способен. Няма подходящ момент да седнеш и да прочетеш такава история, затова всеки момент е подходящ.