"Призрачен град" - Карлос Руис Сафон (Ревю)

  Заглавие: "Призрачен град"

Автор: Карлос Руис Сафон

Издателство: Изток-Запад

Превод: Светла Христова

Брой страници: 176

Година: 2021

Като всеки читател имам много любими писатели. И всеки един от тях е оставил различен отпечатък в мен. Няма универсален критерий. Просто има думи, които се впиват в теб и се превръщат в част от теб по една или друга причина. Сафон обаче е нещо различно. Не вярвам, че има човек на тази земя, колкото и да сме различни, който да не оцени виртуозността на този човек. Дори да има хора, които не харесват историите му и не откликват на героите му, Сафон е майстор на перото и това просто е факт, който вярвам всеки би признал. 

Купих си сборника с разкази "Призрачен град" още на следващия ден след като беше наличен в книжарниците. И минаха няколко години преди да ги прочета. Мисълта, че след тази книга ще съм прочела всяко негово произведение и никога повече няма да отгърна страниците на някоя нова история, създадена от него, беше малко плашеща. Но и тази страница е затворена. Един последен път се закрачих сред мъглите на Барселона и се потопих в призрачното въображение на този голям творец. Още един път Сафон ме разходи из потайните улички и смълчаните катедрали на този град, който се превърна в любим преди още да съм го видяла със собствените си очи. Откъсна и сглоби пред очите ми парченца от истории, които вече познавам и за които копнея да науча повече. И нека ви кажа, за човек, който пише толкова красиво, Сафон е много безмилостен към своите герои и тяхната съдба. 

 

Това пътуване си заслужаваше всяка дума, всеки ред и страница. Два от разказите ни срещат отново с Давид Мартин - безутешната история на неговото раждане, спомена за която ще ме преследва вероятно цял живот и една история от неговото детство и първата му любов."Принцът на Парнас" пък е манифест към личността и творчеството на Мигел де Сервантес и може би лек поклон и към Леонардо да Винчи и същественно с това ни среща отново и с двама герои от Гробището - Антони де Семпере и Андреас Корели. В два от разказите има сериозни намигвания към историята и създаването на Гробището за забравени книги. 

Два от разказите ми направиха изключително силно впечатление "Гауди в Манхатън", който преплита легендата за довършването на Саграда Фамилия и "Една Барселонска госпожица" - една тъжна и въздействаща история за това как човек губи себе си, докато изживява чужди животи, играейки роли, сбъдвайки чужди мечти. Кара да се запиташ колко сбъднати мечти точно струва един неизживян живот?

Толкова много истории има в тази книга и всяка една от тях оставя следа.

А когато затворих и последната страница и излязох от този свят, в мен остана една смирена тъга и носталгия, каквито не съм вярвала, че ще изпитам. Последна среща и прощален подарък от Сафон за нас. 

 

 

 

"Източен вятър, западен вятър" - Пърл С. Бък (Ревю)

  Заглавие: "Източен вятър, западен вятър"

Автор: Пърл С. Бък

Издателство: Изток-Запад

Превод: Петя Петкова

 

Платформа: Storytel

Прочетено от: Мила Люцканова

 

Брой страници: 176

Година: 2020 

 

Не ми отне много време да се върна към Пърл С. Бък след като изслушах "Императрицата". Съвсем не случайно. Харесах изключително много начина, по който е избрала да разкаже историята на Цъси. Затова потърсих какво друго има налично в Сторител. И попаднах на "Източен вятър, западен вятър", която се оказа първата й книга, издадена още през 1930 година. Кратко след това Пърл С. Бък е отличена с Пулицър, а след това и с Нобелова награда за литература, с което става първата американка, носител на такова високо отличие.

Макар и родена в САЩ, Пърл С. Бък изживява половината от житейския си път в Китай, първо като дъщеря на мисионери, а след това се завръща отново вече сама поела пътя на мисионерите, заедно със своя съпруг Джон Бък. Бидейки част от живота и културата в Китай, Пърл С. Бък разказва умело и увлекателно за живота там. И макар че "Императрицата" е много по-мащабен проект, написан 26 години по-късно, още в "Източен запад, западен вятър" се усеща вещината и сладкодумието на опитен разказвач. 

Пърл С. Бък повдига завесата и ни отвежда в дома на семейство Уонг - древен род със знатно потекло и връзки с бившия императорски двор. Бащата на главната героиня е изцяло отдаден на удоволствията, има три наложници и е напът да си вземе четвърта. Майката на главната героиня, първата съпруга на Уонг, е образована жена и образцова стопанка на семейния дом, закърмена с идеологията на Конфуций. Тя отглежда дъщеря си, Куей-Лан в духа на перфектната китайска съпруга още от ранна детска възраст - да се подчинява на мъжа си, да задоволява всичките му желания, да се грижи за дома му, да накара семейството си да се гордее с нея. И така след женитбата си, Куей-Лан се пренася в дома на съпруга си с малките си безформени лотосови ходила, смятани за еталон за красота в Китай и с надеждата да му роди здрав и силен син.

Разривът настъпва мигновено, когато Куей-Лан разбира, че всичките й знания и умения, чието усвояване е била основна цел и смисъл на живота й досега, не биват оценени от собствения й съпруг, който е живял и учил на Запад. И с това е попил повече от западната култура, отколкото му е останало от неговата собствена. 

Пърл С. Бък е уловила и описала много добре -  структурирано, логично и емоционално обосновано, борбата, през която Куей-Лан преминава, осъзнавайки, че всичко, което притежава като качества и умения, бива пренебрегнато или отречено от нейния съпруг.

Точката на пречупване настъпва, когато Куей-Лан най-накрая се съгласява да освободи лотосовите си ходила и с това да се отрече от един от стожерите на своята култура. След този момент метаморфозата разцъфва плавно в нея. Тя започва да разбира и приема все повече и повече тази нова култура, в която жената е равна на мъжа. Култура, в която жената има собствено мнение и то е не просто ценено, ами търсено. Култура, в която тя е личност, а не просто собственост на своя съпруг. Промяната не настъпва мигновено. Да промениш целия си светоглед, разбирания и ценности, да претвориш ума и възприятието си е процес. Процес през който Куей-Лан и нейният съпруг ще преминават вероятно цял живот. Никой не може да мине през този свят недокоснат от промените. 

Всеки избира как да се справи с тях. Дали да се затвори в черупката си като Цъси от "Императрицата" (тук паралелът, който правя е много нефелен, защото животът и битието на двете героини е коренно различен, но въпросът е релевантен) или да ги приеме и да промени курса на живота си, като Куей-Лан. 

В същността си "Източен вятър, западен вятър" е красив разказ за сблъсъка между източната и западната култура, за променящия се свят и това как се справяме с тези промени. Дълбоко под основната тема лежат множество други въпроси, свързани със семейството, родителите, възпитанието, различността, приемствеността, закостенялостта, израстването, изцелението и страданието. 

Пърл С. Бък рисува пълноценни персонажи, развива ги и ги отвежда по желания от нея път, за да бъдат предвестник, дори вестоносец на промяната, за да бъдат мост между стария и новия свят. Тя разказва красиво, умело, не осъжда никого, не заклеймява, приема и двете страни такива каквито са и се опитва да създаде път помежду им. 

"Императрицата: историята на последната владетелка на Китай" - Пърл С. Бък (Ревю)

  Заглавие: "Императрицата: историята на последната владетелка на Китай"

Автор: Пърл С. Бък

Издателство: Изток-Запад

Превод: Снежана Ташева

 

Платформа: Storytel

Прочетено от: Петя Абаджиева

 

Брой страници: 392

Година: 2019

 

"Императрицата" е художествена биография за живота и управлението на Цъси, последната императрица на Китай. Не познавам историята на Китай, но доколкото чета Пърл С. Бък се опира на реалните събития. Личи си също така, че си е позволила лично пристрастие в играждането на образа на самата Цъси, защото макар последната императрица на Китай да е деспотична, властна и изключително арогантна, а увправлението й закостеняло, еднолично и назадничаво, й симпатизирам. Чудя се, дали е заради чистата и ясна граница между източния и западния свят, която така добре е начертала Пърл Бък или заради задълбоченото разбиране на Бък към китайската култура и история. Не знам, но въпреки че ясно мога да се дистанцирам и да разгранича вижданията и светогледа си от този на Цъси, след последната страница и въпреки всичко, което крещи силно против разбиранията ми, аз я харесвам и уважавам. Тя е силна, властна и обиграна жена, която със зъби и нокти, с ласки и топлина, с премерени ходове и бистър ум си проправя път нагоре в йерархията на едно от най-силно изразените мъжки общества в света. Цъси не е просто императрица, тя е Императрицата в един свят, в който жената е украшение с функцията да ражда деца. 

Образът на Цъси е сложен и противоречив. Тя е достатъчно умна и ерудирана, за да поеме управлението на държавата, слагайки в малкия си джоб мнозина съветници. И в същото време е тесногръда и арогантна до степен, която отвежда Китай до края на една епоха. 

Цъси е привърженик на китайските традиции и доктрината на Конфуций, това е рамката, която тя сляпо и целеустремено следва. Не толкова по лични убеждения, колкото защото е закърмена с тези разбирания, а характерът й е крайно неподатлив на промени. Цъси поставя Свещената китайска империя над всичко и всички, освен разбира се над себе си, защото тя самата като владетел е символ на империята и като такава, нейната дума е свята. 

За добро или лошо обаче на Цъси се пада честта да управлява във времена изпълнени с промени и непостоянство. Европейското влияние на континента се засилва и вече не може да бъде пренебрегвано, нито прогреса и последствията от индустриалната революция, проблемите с Япония се изострят. А Цъси отказва да приеме променящия се свят и управлява по познатия модел от миналото, което пречи на Китай да намери своето място в динамично променящия се политически живот и предизвиква редица кръвопролития.

Макар и императрица Цъси остава самотна до края на живота си, но това е въпрос на личен избор. Не буди симпатия и съжаление у читателя, поне у мен не провокира такива чувства. Въпреки че от гледна точка на историята, на времето, на географията и политическата карта на света накрая бих казала, че последната императрица на Китай е един тесногръд недалновиден владетел, не мога да изтръгна чувството за дълбоко уважение към решителността и  размаха, с който оставя своя отпечатък в историята на света.

Пърл Бък пише омагьосващо, разказва умело и мелодично, с много изящество и вещина за азиатската култура и история, точно както приляга и заслужава. 

 

 

 

"Библиотекарката от Аушвиц" - Антонио Итурбе (Ревю)

 

Заглавие: "Библиотекарката от Аушвиц"

Автор: Антонио Итурбе

Издателство: Изток-Запад

Превод: Мариана Китипова

 

Брой страници:368

Година: 2020

 

Не може да не сте забелязали колко много художествена литература посветена на Холокоста излезе у нас последните години. Това за жалост предизвика доста грозни моменти, когато онлайн от читатели и издатели летяха нападки, че не тази, ами онази била истинската история, че едната била съшита с бели конци, а дълбочината на другата можела да се сравни с тази на Филипинско море. Иска ми се да не бях ставала свидетел на това безумно протипоставяне. Радвам се, че конфликта се уталожи. Надявам се това изобилие да не превърне темата в модна тенденция, защото би било наистина тъжно.

Истината е, че не можеш да четеш книги  за Холокоста на килограм. Или поне аз не мога. Няма да е правилно, ако кажа, че обичам да чета такава литература, защото тя не ми носи наслада. По-скоро бих казала, че я смятам за важна, както докуменалната, така и художствената. Не ме интересува, дали е истинската история от концлагерите. Това е художествена литература, важно е да въздейства. Хубаво е да стъпи върху зрънце истина, а останалото трябва да е добре балансирано. Но най-важното е да пази паметта ни жива. Ако искам факти и статистика, ще отворя документална литература. Не исках да отделям толкова редове на това чувство, но то е нещо, което ме гложди от дълго време. И да ви призная, тези гръмки рекламни лозунги по кориците, ме натъжават, защото принизяват изпълнената с болка човешка история до сценичен плакат. 

 

Знаете ли, вместо да налагам историите на всички прочетени за Аушвиц книги върху времевата и физическа карта на лагера, избирам да погледна голямата картина. В един толкова чудовищно огромен лагер, в който са влезли и от който никога повече не са излезли толкова чудовищно голяма цифра хора, малките истории са милиони и всяка една от тях заслужава да бъде разказана. Може малко да се размине или да се препокрие с някоя от другите, но какво значение има. Я разкажете и вие на 20 човека една и съща история. Оставете я да плъзне по света и да видим кой край как ще се усуче. 

  

"Библиотекарката на Аушвиц" е една от многото истории на Аушвиц. Големите лагери на смъртта раждат много истории. Тази е вдъхновена от Едита Полахова - малката и безстрашна библиотекарка на Аушвиц.

Малката библиотека се помещава в барака 31, бараката на децата на Аушвиц. А 14-годишната Дита е момичето, което тайно пренася книгите от скривалището до учителите. Осем стари окъсани томчета са едно от най-големите светотаства за нацистите и ако дори заподозрат какво се случва в барака 31, последствията ще бъдат жестоки. 

 

Знаете ли, струва ми се безсмислено да обяснявам сюжета. Той е почти винаги един и същ. Милиони истории, всяка от тях отделна и всички като една. Животът в лагера ...Не, това не е живот. Оцеляването в лагера е кошмар по-страшен и от смъртта. Ежедневното очакване на края, пепелта, която лети от комините на крематорумите, болестите, оскъдната храна, студа и липсата на хигиена, но най-вече страхът и отчаянието са това, което смазват хората. Предадеш ли се веднъж, връщане няма. Лагерите на смъртта са ежедневна борба и само най-силните оцеляват. Не просто силните физически, а силните духомм. 

 

И тук има още един човек, на когото тази книга е посветена., Единственият чието име не е сменено - Фреди Хирш. Човекът, който винаги ще заема страната на децата и който никога няма да се предаде, защото знае какво следва. Фреди Хирш, който поддържа запалено огънчето на надеждата у своите другари. Фреди Хирш, с бодрата си походка и уверената си усмивка, ясните му очи, в които винаги можеш да срещнеш подкрепа и съпричастност. Фреди Хирш е от онези редки хора не просто в лагерите, а по света изобщо, които просто не можеш да повярваш, че съществуват, освен ако не ги видиш с очите си. Също като Дита.

 

Не можеш да наречеш книга за Аушвиц, приятно изживяване, тези истории са мъчни, трудни за прегъщане и много тежки.  Те често засядат в гърлото ни и ни давят в емоции и отчаяние. Трудни са за четене, трудни са и за писане. Антонио Итурбе е разказал тази история с цялото си сърце и с цялата откровеност, на която е способен. Няма подходящ момент да седнеш и да прочетеш такава история, затова всеки момент е подходящ.

"Изчезването на Йозеф Менгеле" - Оливие Гез (Ревю)

Заглавие: "Изчезването на Йозеф Менгеле"

Автор: Оливие Гез

Издателство: Изток-Запад

Превод: Недка Капларова

Брой страници: 176

Година: 2020

Започнах тази книга с противоречиви нагласи. Като читател съм свикнала да симпатизирам на главния герой. По някакъв начин в мен битува усещането, че когато пишеш художествената литература за реална историческа личност, искаш да опресниш и продължиш паметта на хората за този човек. С документалната литература е по-различно, защото нейната цел е безпристрастно да предаде хронологията на събитията. Чисто информативно. С художествената литература неминуемо има емоционален елемент. А моето вътрешно чувство и светоусещане ми казва, че хора като Менгеле не заслужават подобно емоционално внимание. В този ред на мисли вярвам, че на Оливие Гез не му е било никак лесно да напише тази книга. И несъмнено богатия библиографичен списък в края на книгата потвърждава това. 

Йозеф Менгеле е едно най-известните имена, които се споменават често в разговори за Втората световна война и Холокоста. Известен с е проучванията си върху затворниците в Аушвиц и по-специално с интереса си към близнаците. Историческите факти разказват за различни звества, извършени от "добрия доктор" - опити върху живи и в съзнание хора, както и чудовищни дисекции. Всеки път мисълта за тази мрачна част от историята на човечеството ме кара да изтръпна и да се задавя от ужас. Но дори по-ужасяваща е мисълта, че всичко това е извършено с ясната мисъл за велики постижения и правдивост. 

Незачитането на човешкия живот по подобен жесток начин, принизяването на личността до парче плът, което трябва да бъде изледвано, е това, което ме плаши най-много. Защото светът никога не е достатъчно далеч от тази лудост. 

Оливие Гез се е фокурирал над бягството на Менгеле след края на Втората световна война. Стъпил върху фактите той създава художествен разказ, попълвайки празнините от себе си. 

"Някои моменти несъмнено никога няма да бъдат осветлени. Единствено романната форма ми позволи да се прближа възможно най-много до зловещите скиталчества на нацисткия лекар."

Започва с престоя му в Аржентина по време на революционните действия на Перон и Евита и минава през много перипетии, лъжи, измами, замогвания и падения, всички до едно част от опитите на Менгеле да се спаси.

Поначало реагирам емоционално, когато чета. Опитах се, да се дистанцирам, както е успял да направи Гез, за да разкаже тази история. Опитвам да се концентрирам върху хронологията на събитията и политико-идеологическите вазимоотношения между Менгеле и хората от неговото обкръжение. Но не успявам. Изпълнена съм чувство за ненавист. А епилогът на тази книга остава да витае в мен точно, както е и озаглавен - като призрак.

Книжна равносметка 2019

Здравейте книгоядци, 

Време е за книжна равносметка. За пръв път от много време успях да си довърша книжното предизвикателство в Goodreads. С което си постижение се чувствам много горда. И с ръка на сърцето мога да кажа, че това беше една изключителна книжна година. Опитах се да направя малка подборка на едни от най-хубавите книги, които прочетох тази година и накрая с много лишения и самовъзспиране, купчината пак нарастна много повече от планираното да ви споделя. 

Ще карам по ред в снимката, защото ми е трудно да фаворитизирам сред толкова любими книги. 

Тази година открих комиксите на Константин Витков - Титис за Jack Eridon, които излизат под логото на Artline и се превърнах във върл фен още от първите страници. Титис твори с много въображение и хумор. 

Три български книги се откроиха много ярко за мен през тази година. Различни от хоризонт до хоризонт и под общия знаменател на прекрасното. Най-накрая и с много желание прочетох "Кръв от къртица". За Здравка Евтимова ще кажа само, че тя е литературен гигант. Безкрайно съм щастлива и горда, че споделя с нас своя талант. 

"Втора кожа" на Катерина Стойкова открих случайно, но няма да забравя никога. Думите й още откеват в костите ми и стягат гърлото ми. 

"Процедурата по забравяне на човек" от Антония Атанасова смело мога да заявя, че е най-хубавият книжен подарък, който съм получавала някога. Тя е излята душа измежду страниците, замесена с любимата ми музика. Разкош.

Две книги, които ти циментират краката и те хвърлят на дъното на океана, едната написана бекрайно красиво, другата жестока и безмилостна като бръснач прерязал плът и кост. И двете изпълнени с толкова обич и болка, че като че ли събират цялата гама от емоции, които човек може да предизвика у друг човек, без пропуск. 

"Берлинска любовна песен" на Сара Матиас и "Чернобилска молитва" на Светлана Алексиевич. 

Дебютната и последната книга на двама мои изключително любими писатели от съвремененната литература, които ми се струва, че остават някак недооценени. А не заслужават подобно отношение. 

"Спасението на Хенингтън" - дебютната книга на Патрик Нес е нещо изключително. Все още не мога да проумея що за човек, за да напишеш нещо толкова чудовищно добро в първият си ръкопис! 

И Патрик Зюсак, който мнозина познават предимно с "Крадецът на книги". Най-известната му творба. Първата, която прочетох от него и след нея знаех, че ще прочета и всяка следваща, която напише. А той става все по-добър и по-добър. "Мостът на Клей" е семейна история, много тривиална, предсказуема и написана по неустоим начин. Никой не разбира и не вниква по-добре в момчешкяи свят от Зюсак.

"Sapiens: Кратка история на човечеството"???е една от трите тухли, с които се зарекох да изпратя книжната си година. Хахари е разказал историята на човешкия вид от антропологична гледна точка по един много интригуващ начин с щипка хумор и добър баланс. 

"Пожарникаря" на Джо Хил е вторият ми избор за завършек на годината. Отгърнах първите страници с известна доза риск, защото рядко си избирам 700-странична книга за първа среща с автор, но това се оказа едно от най-добрите ми книжни решения. Джо Хил едновременно тодава нужната почит на творчеството на великия си баща, но и с размах излиза от сянката му и утвърждава своето място на литературната сцена и в сърцата на читателите. 

И като говорим за Краля няма как да пропиуна "Доктор Сън", продължението на "Сиянието", което ми хареса дори повече от първата книга. Отличн баланс между страхотии, подкрепа и смелост, която рикушира през цялото време между Дан и малката Абра, за да изгради една много силна връзка в един много вълнуващ разказ. 

Има още една българска книга, за която искам да ви поговоря. "Афиши в огледалото" от Радостина А. Ангелова, която направо се излива от страниците като концерт за пиано, толкова мелодична и красива. 

Книгата за Дейзи Джоунс & The Six  пък беше стъпка в нещо ново - биографичен фикшън. Написа на сбор от инревюта, взети от всеки един от членовете на бандата и техните най-приближени хора, тя толкова реалистична и магнетична, че в края те кара да се почувстваш като част от голямата сцена. 

И следва много фентъзи. И много Young Adult! :)

Фолклорните фентъзита на Наоми Новик ("Изтръгнати от корен" и "Сребърна приказка") ги подминавах години наред и ако не беше едно ревю, което прочетох, вероятно щяха да отлежават още там някъде по задните рафтове на библиотеката ми. Там някъде в този жанр е и последната книга от трилогията за Вася и Морозко - "Зимата на вещицата". Не е лесно да омаеш Царя на Зимата, но е едно от най-вънуващите неща, особено като се има предвид, че нямаш никакво намерение да го правиш. 

Всъщност тази година има много епични завършеци на поредици. Като "Кралица от мрак и въздух", която привърши "Тъмни съзаклятия", "Кралство на Пепелта", която сложи край на Стъкленият трон, "Заклинание за светлина", която ни доразказа историята за антари в четирите Лондона. 

И всяка една от тези книги беше зашеметяваща. Толкова много поредици приключиха през изминалата година, че се чувствам малко осиротяла. За щастие чакаме нови книги и от Каси и от Сара Дж. Маас и до броени часове чакаме и "Кралица на нищото", за да завършим още една поредица тази година. 

А догодина очакваме и третата книга от порецита "Дъгата на косата", която се оказа много различна от повечето книги в жанра и прикова вниманието ми. Така че имам за какво да се живее и догодина. :)

Надявам се и следващата година да е също толкова силна, увлекателна и вихрена. Пожелавам на себе си и на вас много книжки приключения и развинтено въображение.

Благодаря на всички за всички споделени мисли, книги и емоции!

Догодина! :)

"Sapiens: Кратка история на човечеството" - Ювал Ноа Хахари (Ревю)

Заглавие: "Sapiens: Кратка история на човечеството"

Автор: Ювал Ноа Хахари

Издателство: Изток-Запад

Превод: Ина Димитрова

Година: 2016

Брой страници: 384

Изобщо не се чувствам уверена да пиша за тази книга, защото нямам добра база за сравнение. Не чета много документална литература. Не и ако не ми се налага. Но все пак ще предизвикам себе си и ще се опитам.Това е кратка история на човечеството for dummies. :) Или може би точно защото разглежда света от антрополгична гледна точка, редовете са по-читаеми, познати и близки до нас. 

Разказът тръгва далеч преди появата на Hоmo Sapiens, отграничавайки няколко различни вида в човешкия род, от които според данните и доказателствата, които имаме, изглежда оцелява само  Homo Sapiens.

"Истината е, че в периода от преди около 2 милиона години до преди приблизително 10 000 години светът е бил едновременно дом на няколко човешки вида… Планетата отпреди стотици хилядолетия е била обитавана от поне шест различни човешки вида. Фактът, че в момента сме единствен вид, а не наличието на на множество видове в миналото, е специфичен – и вероятно инкриминиращ."

Праисторическата част е изключително интересна. Може би, защото голяма част от събитията, описани особено след Индустриалната революция насам, са ни доста познати - някои от училище, някои от опит и спомени дори. Това, в което по-рядко съм имала възможност да надникна по-детайлно е праисторичския период и за мое огромно удоволстрвие Хахари отделя почтителен брой страници, за да ни разказже именно за тази част от човешката еволюция и за основните последици от нея - върху географията, климата, но най-вече неговото пагубно влияние върху флората и фауната - стотици видове загубени завинаги, принудени да еволюират в нещо по-практично или неспообни да поддържат темповете на развитие на Sapiens. 

"Едва преди 400 000 години няколко човешки вида започнали по-често да хващат по-едър дивеч и само през последните 100 000 години – с възхода на Homo Sapiens – човекът се изкачва към върха на хранителната верига…. човекът стигнал върха на пирамидата толкова бързо, че екосистемата не е разполагала в време за адаптация. Нещо повече: самият човек не успява да се приспособи. Повечето хищници на върха на пирамидата са могъщи създания. Милионите години доминация са ги изпълнили със самоувереност. Homo Sapiens прилича повече на диктатор на бананова република. След като доскоро сме били сред губещите в съревнованието в саваната, ние сме изпълнени със страх и тревога за позицията си, а това ни прави още по-жестоки и опасни. Много бедствия в хода на историята – от смъртоносните войни до екологичните катастрофи – са резултат от този твърде преждевременен скок." 

Тази теория важи с пълна сила и за изчезването на другите човешки видове. 

"Толерантността не е характерна черта на Homo Sapiens. В съвременността малка разлика в цвета на кожата, диалекта или религията е достатъчна, за да накара една група от този вид да реши да унищожи друга. Дали древният Homo Sapiens е бил по-толерантен към един напълн различен вид? Напълно възможно е срещата му с неандерталците да е станало най-значимото етническо прочистване в историята… Независимо каква е истината, въпросът какво се е случило с неандерталците (и останалите човешки видове) е една от най-големите загадки в историята. "

Други изключително интересен аспект, върху които Хахари поставя акцент, е когнитивната революция. Умението на човек да общува. Комуникацията е в основата на всички, на Сапиенс като вид, на оцелването, на индустриалната революция. Способноста ни да общуваме е това, което ни позволява да създадем общества, йерархия, религии, всичко. Това ни прави по-силни, по-способни да оцелеем, по-адаптивни, по-гъвкави. 

"След настъпването на когнитивната революция Homo sapiens започва да обитава двойствена реалност. От една страна, обективната реалност на реките, дърветата и лъвовете; и от друга, въобразената реалност на богове, нации и корпорации."

"Никога няма да успеете да убедите маймуна да ви даде своя банан сега, обещавайки безброй купчини банани след смъртта ѝ в маймунския рай.Фикциите обаче не позволяват не само да си представяме неща, но и да правим това колективно. Ние можем да съчиняваме общи митове като библейската история за сътворението, митовете за Времето на сънищата на аборигените в Австралия и националистическите митове на модерните държави. Тези митове дават на Homo Sapiens безпрецедентно умение за сътрудничество между голям брой индивиди... Това е причината Homo Sapiens да управлява света...Всяко мащабно човешко познание - модерна държава, средновековна църква, древен град или архаично племе - почива на общ мит, който съществува единствено в колективното въображение... Във Вселената няма богове, няма нации, няма пари, няма човешки права, няма закони, нито справедливост извън общото въображаемо пространство, създадено от човешките същества."  

Именно когнитивната революция полага основите на всичко, което имаме сега, на този въобразен ред, който сами сме си създали, включвайки в това, политиката, предприятията семейството, ценностите, правилата, обществото, морала, религииите, държавите... всичко, което днес ни заобикаля и изпълва всяка минута от съществуването ни на земята. 

Хахари се старае да пише безпристрастно и мога да кажа, че успява. В различни моменти от книгата се поставях в различен тип роли, на дълбоко религиозен човек, на атеист, на ловец събирач или земевладелец, на предприемач и обикновен служител, на Маркс и Адамс и в крайна сметка последното ми усещане е, че аз мога да уважа гледната точка на дълбоко религиозния човек, разбирам нуждата от съществуването на религията, разбирам ползите, но разбирам и вредите. И всичко това не ме оставя засегната по отношение на избора, който съм направила за себе си.

" Еволюцията се основава на различието, а не на равенството. Всеки носи различен генетичен код и от раждането си е изложен на различни въздействия на средата. Това води до развитието на различни качества, за които вероятността за оцеляване е различна. Затова „създадени равни“ трябва да се преведе като „еволюирали по различен начин“. "  

Книжна равносметка 2019 г.

 Това беше една прекрасна книжна година, приятели.

През изминалите дванадесет месеца имах удоволствието да държа много прекрасни книги в ръцете си.
Започнах годината с първия си комикс - N. на Стивън Кинг и към края на годината се влюбих окончателно в този графичен формат с "Дедпул избива вселената на Марвел". А между тези два комикса разлистих много разкошни книги. Goodreads казва, че най-дългата книга, която съм прочела тази година е "Заклеващия", но ако трябва да съм честна най-дълга ми се стори "Войната не е с лице на жена / Последните свидетели" на Светлана Алексиевич. Усетих всяка кошмарна дума в тази книга, всяка изповед, всеки стон и болка. Книги като тази трябва да бъдат четени, тези гласове трябва да бъдат чути.

Скролвайки надолу по книгите, които съм чела, май мога официално да нарека тази:

 Годината на Приказките!

"Момичето, което изпи луната" все още оглавява класацията ми за приказка на всички времена! За тази книга съм говорила, говорила и пак ще говоря. Тя е old school и е толкова класическа, че чак се разтапям само като си помисля за нея.

Но в тази категория спадат и много други заглавия.
"Мечокът и славея" и "Момичето и кулата" на Катрин Арден са първите две книги от една красива зимна приказка с дъх на воля и приключенски дух. Историята на опърничавата девойка Василиса и Зимния дух Мраз е една прекрасна и интригуваща плетеница от напрежение и топлина. Тук бих включила и "Училището за добро и зло", както и втората й част "Свят без принцове". Историята на Софи и Агата ми стана любима, вероятно и на много от вас.

Искам да спомена една наистина специална книга "Елинор Олифант си е супер" на Гейл Хъниман. Тази история е най-чудната смесица от жанрове, идеи и герои, която някога съм чела. Ако книгите у дома бяха подредени по жанр, нямаше да знам къде да сложа Елинор. Тази книга наистина ме изненада и остави дълбоко впечатление у мен.

Май и тази година прочетох доста Young adult литература, макар и да разправям, че не ми е любимият жанр. В тази категория си заслужава да се отбележи поредицата на Цветелина Владимирова "Проклятието на Воронина". Историята за Ксения беше приятна изненада. Подходих към нея с малко съмнение, защото отдавна отмина интереса ми към вампирските книги, но това, че е писана от българка наклони везната сериозно при решението ми дали да я прочета. И ми хареса изключително много. надявам се, скоро отново да прочетем нещо от Цвети!

В списъка със заглавия ще видите и книгите на Бакман, излишно е да ви казвам, че откакто прочетох Уве, не съм пропуснала и една негова дума, била тя роман, кратка новела, изповед или разказ.

Довърших и поредицата "Гробището на забравените книги". "Лабиринтът на духовете" беше достоен край на една толкова прекрасна поредица от книги. Без никакво съмнение мога да ви кажа, че това е най-добрата поредица, която се чела някога в живота си. Знам, че не спирам да го повтарям, но думите на Сафон са симфония, която кара цялото ми същество да приглася. Не я подминавайте в никакъв случай.
Стивън Кинг е ясен, мисля, Няма начин да не ви е направило впечатление, че питая особени чувства към творчеството на Краля. Кинг умее да рови в главите на своите герои и да разнищва поведението им до последната проклета сълза и юмрук. Не бързам да прочета всяка негова книга, а и да си призная би било малко трудно, като се има предвид колко продуктивен писател е, но не минава и година, без да съм прочела поне няколко негови книги.

Има още няколко книги, на които искам да ви обърна внимание. Четири, за да съм точна. И четирите много различни една от друга.
"Косачи" на Нийл Шустърман беше една от най-добрите ми книжни покупки тази година. Антиутопчния характер на историята, примесен със солидна доза насилие, емпатия и емоционалност, превръща тази история в една от най-добре балансираните и интересни книги, които съм чела.
Продължението на "Четирите цвята на магията" - "Сборище на сенки" може би ви е направило впечатление, че ми е харесало. Меко казано. Най-вече по десетките постове, с които не спирам да напомням за него. Но просто не мога да се спра. Тази книга беше жестока! До последната думичка. До последната точица в нея!.

"Изтръгнати от корен" я пренебрегвах доста време, докато един пост на Дени не ме накрая все пак да я отгърна една вечер у дома. И като се зачетох...Какъв пропуск съм направила с книгата на Наоми Новик. Но нищо, случват се такива неща. Няма да повторя тази грешка със "Сребърна приказка". Тя ще е сред първите ми заглавия идната година.
И накрая остана да ви кажа няколко думи за "Елайза и нейните чудовища". На пръв поглед тази книжка е типичната тийнейджърска драма. Но и не е. Под повърхността на анотацията, която ще откриете в интернет за нея, се крие много повече от това. Много автори пишат за проблемите на подрастващите, а всъщност много малко ги разбират. Е, Франческа Запия не е от тях. Тази история е премислена, изстрадана и преживяна. Тя дълбае до сърцевината на проблемите и подхранва онова чувство, което липсва у много деца, у мен включително - силата да си стъпиш сам на краката.

Не успях да прочета всичко, което исках. Надявам се, че съм успяла да напиша всичко, което искам. А за идната година имам толкова чудовищно голям списък с книги, които искам да прочета на момента, че не съм много сигурна докъде ще я докарам пак. :) Да видим.

Пожелавам ви (а и на себе си също) да сме здрави през Новата година. Бъдете щастливи, обичани, усмихнати, преливащи от хубави емоции. Желая ви много книжни приключения и пътешествия. 

Как беше вашата книжна година?

Част от мен ще остане завинаги в "Лабиринтът на духовете"

"Ще се върнете ли някой ден в Барселона? Магьосница е тя, знаете ли? Влиза ти под кожата и никога не си тръгва..."

Дълго време ще гоня в съня си и на яве мъглите из мрачните улици на Барселона. Години наред крача по същите тези улици редом със Семпере и синове. Кракът ми не е стъпил в Барселона, а сякаш съм живяла цял живот там. Не искам да чета други книги за Барселона. Искам да я помня такава, каквато Сафон ми я показа - мащеха и майка, романтична, мрачна и опасно красива, жестока и своенравна, гостоприемна, очакваща, жадуваща, неоценим спътник и дом.


И сега когато всичко свърши нейните призраци ще ме преследват винаги. Невъзможно е да четеш Сафон, без да го обикнеш. Без да обикнеш Барселона.
Тук е момента да кажа, че надолу ще има спойлъри. Простете ми, четете на своя отговорност.

Такива ревюта трябва да се пишат паралелно, докато се чете книгата. Не мога да ви опиша колко хиляди идеи, впечатления и мисли пораждат в мен думите на Сафон, които искам да споделя с вас и които отлетяха от ума ми, защото нови и нови не спират да го заливат. Толкова пъти искам да говоря с вас, но би било крайно жестоко, ако постоянно ви споделям какво се е случило. Особено, когато убиха Варгас. Да му се не види, все още ми липсва мизантропската му осанка и човеколюбивото му сърце. Добре, че сестра ми вече я беше прочела, имаше моменти, в които щях да се пръсна, ако не говоря за Лабиринтa.

Не знам откъде да започна. Беше ми малко трудно четенето, защото минаха години откакто прочетох първите три книги и загубих нишката на историята, а Сафон уважава достатъчно читателя, за да не му обяснява като на малоумен на всеки ред какво е станало две страници по-рано - били те и в друга книга. Така че ми отне известно време да вляза в час. Но това може би е добър повод да ги прочета отново.

Зная, че всеки път когато пиша за "Гробището на забравените книги" го казвам. Но това е истината. Думите на Сафон са симфония - мелодична, чиста, красива, полифонична, изсвирена сякаш от стотици музикални инструменти с кристален звук, нетрепваща ръка и непреклонна всеотдайност. Не знам по какъв друг начин да ви покажа какво чувствам, когато чета Сафон. И това е малко.

Сега когато затварям последната страница си давам сметка, че това е един чудовищен замисъл и труд. Страница след страница, книга след книга историята  на семейство Семпере добива все по-мащабни размери. Нови персонажи не спират да се вливат в тази история и да я украсяват със своята индивидуалност и чудатости.
Сега си мисля, че финалът на тази история - Лабиринтът, е несъмнено най-добрата от поредицата, ала помня, че си казвах това след всяка следваща книга. 
"Сянката на вятъра", "Играта на Ангела" и "Затворникът от Рая" сложиха един своеобразен край на основната история около Даниел, Беа и Фермин, донасяйки им един утешителен финал, който да им помогне да преживеят дните до големия финал. А може би утешителният финал беше за нас, не зная. Факт е, че те като че се помириха с настоящето си и най-накрая си позволиха да се обичат, да бъдат заедно, да се радват и да живеят пълноценно.

"Лабиринтът на духовете" ги заварва там, насред това щастие. Малкият Жулиан вече се е родил, Даниел и Беа са поели книжарницата от възрастния Семпере. Още едно дете е на път - това на Фермин и Бернарда, които все така продължават да бъдат любимата ми двойка. И тогава започват да изплуват сенките от миналото. Историята бавно върви към своята развръзка. Детайл по детайл, Сафон плете мрежата около семейство Семпере. Мрежа, достойна да се нарече "историята на една епоха". Надали мога да сбия в няколко абзаца този сложен лабиринт от думи. Затова няма и да опитвам. Вместо това ще опитам да ви запозная с тези, които все още не познавате.
Когато заговорихме за призраци от миналото, Сафон ни въвежда в Лабиринта с една сцена от миналото на Фермин. Сцена, в която по време на бомбардировките на Втората световна война, той опитва да спаси едно момиченце, дъщеря на жената, която винаги е обичал. И не успява. Връщайки се към епизодите от миналото на Фермин, няма как да не разберете неговата личност - неговата словоохотливост, постоянен апетит, нескрита любов към насладите от живота, искреност, лоялност и комплесност на образа. Този паметен ден е един от онези, които го белязват завинаги. А този призрак не е готов да си отиде.

Години по-късно Алисия излиза на сцената. Красива, крехка, нежна, белязана от раните на една от най-жестоките и нечовечни войни в историята на света - психологически и физически. Алисия е това, което е. Ангел на смъртта - красив и смъртоносен. Тя е хладнокръвна и жестока и все пак в гърдите й бие сърце, което може да оцени добротата, добродушието, наивността и човечността на хората. Това са неща, които познава и разбира, ала е на ясно, че никога няма да притежава, нито ще бъде техен обект, поне не за дълго. Просто защото тя е различна. Защото нейното място не е там, сред тази топлина и обич. Алисия е като призрачен пазител на тези устои и ценности. Тя е там, за да поддържа равновесието, за да позволи на добрите хора да бъдат отново добри и да плати цената за това.

Колелото се завърта отново, един последен път, и сцената се изпълва с актьори. Някои виждате за пръв път, други се измъкват иззад кулисите - същите познати физиономии, същите дрехи, същите навици, същите цели, само малко поостарели.
Всяка страница ни залива с нова и нова информация, с която всеки от вас ще реши какво да прави. Сафон разкрива поредната мистерия, поредната ужасяваща схема, измислена и изпълнена в едно следвоенно време от едни хора, които умело експлоатират ситуацията в своя полза, за да натрупат активи и власт. Историята, която разказва Сафон, излиза извън рамките на семейната драма на Семпере, макар именно те да са в центъра на всеки ураган, който връхлита героите му. Това е историята на мрачните следвоенни дни, когато една част от хората все още живеят по законите на войната, като безмилостни хищници, които не просто оцеляват, ами находчиво използват тези смутни времена, за да печелят дивиденти на гърба на другите окаяници. Другата част от хората са именно тези окаяници. Които дори и във времена на жестокост и смърт не могат да изключат своята човещина и съпричастност, хората, благодарение на което все още съществуваме като вид. Онези, които по закона на природата за естествения подбор са онези, които плащат цената на това зверство.

Нито един аспект не убягва на Сафон - нито историческия фактор, нито човешкия, нито политиката, нито личната драма, нито причинно-следствената връзка от тези събития.
И в цялата тази майсторски изплетена житейска мрежа от интриги, чувства, връзки и политика, тетралогията остава вярна на името си - "Гробището на забравените книги". Нейните герои неизменно преследват някой призрачен автор и неговите книги, които са вклинени в тази история, като поддържащи колони на колосално здание. Книгите са част от всичко. От абсолютно всичко, което можете да се сетите - те са част от хората, от чувствата им, от живота им, от политиката, от историята, от архитектурата, от интериора, от аромата и мъглите на Барселона, от тайните и мистериите й.  Книгите са всичко и с този финален щрих, толкова умело вплетен в тази великолепна история, Сафон ме превръща в негов верен почитател, поклонник и мечтател. Може да ви звучи прехвалено и префърцънено, ала аз не мога да не се преклоня пред подобен талант, не мога да не уважа подобен труд и усилие, той го заслужава до последната капка чувство, които поражда у мен, които сам е вложил в тези книги.

Сафон ме кара да мечтая, да желая, при това съвсем истински. Мечтая да посетя неговата Барселона, да стана рано сутринта и да се разходя сред мъглите й, да я почувствам отново близо до себе си. Мечтая дори и за кратко да бъда част от нейната магия, от нейната атмосфера.

И накрая ще ви разкрия още нещо, което вероятно също ще е изпълнено със спойлъри. Предупредени сте. Накрая ще ви споделя, че макар и да е жесток на моменти, Сафон все пак подарява щастлив край за всеки един от своите герои. Не зная, дали съм виждала друга такава любов на автор към неговите собствени творения - и към добрите, и към лошите. Ала това си личи и в книгите. Може някои от тези завършеци да ви се струват безсърдечни и да страдате по тяхната загуба, както и аз страдах, ала те всички получават своят щастлив край, такъв какъвто единствено животът би могъл да им подари.

Ендая получава бърза и безболезнена смърт, макар самият той да не е бил инструмент за такава, нито да я заслужава. Леандро получава накрая своят така копнян покой и то от ръката на любим човек. Колко повече нежност би могъл да иска? Ариадна и сестра й, най-накрая са със своите родители, там където могат да бъдат заедно, там където могат да загърбят всичкото страдание, което този свят им донесе, прегърнати в сетния си дъх - красиви, нежни и изпълнени с уморотворение. Дори и сега тази сцена ме кара да плача. Боли ме, но съм благодарна на Сафон за този край. Нищо друго не би било възможно за тях. Всеки от неговите герои получава своята прошка, изкупление и покой. Дори Валс, които мнозина от вас ще осъждат и съжаляват едновременно, аз включително, дори той получава своят урок и покой, получава своето заслужено място в тази история.

Ще ви кажа истината. Мъчно ми е по толкова много причини, които не желая да ви споделя, защото ще прозвучи твърде евтино. След като затворите последната страница, някои от вас ще ме разберат. Ще се уповавам на тяхното мълчаливо разбиране, на съзаклятническите погледи, които ще хвърлят към книгата, знаейки, че не са сами в този ураган, който заплашва да избухне извън тях.
"Гробището на забравените книги" официално се превръща в съкровище за мен. Тази история завинаги ще има запазено място в моето сърце и в моята библиотека.