"Последният еднорог" - Питър Бийгъл (Ревю)

 

Заглавие: "Последният еднорог"

Автор: Питър Бийгъл

Издателство: Буквите, Човешката библиотека

Превод: Калин М. Ненов

 

Брой страници: 160

Година:2006

 

 

Обичам тази история още от дете. Анимационниет филм ми е особено любим. Еднорогата беше толкова красива, толкова дива и толкова не от този свят, че караше въображението ми да разцъфва около образа й. Впрочем всичко вътре беше такова - Моли Гру с нейните разпилени къдрици, сприхав нрав  и вехта рокля, Шмендрик с големия нос и непохватните си ръце, знойното дърво, което го задушаваше, огромния червен огнен бик, който преследваше еднорозите, съсухреният крал Хагрид, чийто поглед ме пронизваше и караше да изтръпвам пред екрана, пияният скелет, който бръщолевеше нелепици, всичко, всичко беше толкова различно от подредените рамкирани филмчета на дисни, които също много обичах.

Чета тази история години по-късно и осъзнавам две неща. Това продължава да е любимата ми приказка. И е една от най-добрите екранизации, които съм гледала. 

Да ви я разкажа ли? 

Еднорогата, стара колкото света, си живее в своята гора безгрижно и необезпокоявано с многовековното спокойствие и мъдрост на безсмъртието, докато един ден не дочува разговор между двама ловци и не разбира, че еднорозите са изчезнали. Възможно ли е тя да е останала единствена? Сама на този свят. Тя може и да живее в своята гора изолирана и сама от векове, но мисълта, че може би няма повече други от нейния вид, че е последната, я кара да се почувства истински самотна за пръв път в дългия си живот.

 

Така че еднорогата тръгва на път, за да търси своите братя и сестри. И открива един свят, в който тя е просто мит, легенда, в която хората отдавна не вярват, дотолкова, че отказват да видят истинската й същност. Виждат неземно красива кобила, към чиято аура и обаяние са притеглени, но нищо повече.

Пътят й ще я преведе през много препятствия и трудности. Ще срещне хора, животни и други отдавна забравени митични същества. Ще се страхува, ще рискува, ще бъде затворник и спасител, ще се предава и бори отново, ще бяга и ще продължава неуморно напред, докато не разбере какво се е случило с останалите еднорози. 

Това е една разкошна приказка за самотата, за страховете, за най-уязвимите ни чувства, които ни правят и най-силни, за промяната, за загубата, за смелостта да продължиш, дори когато умираш от страх, за саможертвата и обичта, за природата на хората и за същността на живота. 

 

 

 

"Дивите лебеди и други приказки" - Ханс Кристиан Андерсен (Ревю)

Заглавие: "Дивите лебеди и други приказки"

Автор: Ханс Кристиан Андерсен

Издателство: Миранда

Превод: Александра Велева

Брой страници: 64

Година: 2018

"Дивите лебеди и други приказки" засега се класира като любимата книга с приказки на три поколения жени у дома. По-интересното е, че всяка от нас си има различна любима приказка. 

 

Любимата приказка на моята майка е "Цветята на малката Ида". Обожавам начина, по който говори за нея, за изящните лалета, за красивите макове и напетите зюмбюли. Аз, разбира се, още като дете съм видяла сметката на старото издание у дома. Та не бяха останали много от красивите илюстрации. Така че мама ми разказваше приказката и ми описваше картините, толкова живо, че си ги представях как танцуват цяла нощ неуморно и грациозно. Чувах музиката, представях си как цветята изпълват балната зала и превръщат нощта в празник. Вечер като си лягах и светлините у дома угасваха, детското ми въображение се разпалваше и цветята на малката Ида просто не ми излизаха от ума - нарциси, момини сълзи, рози, лалета, божури, всяко цвете, което съм виждала в градината на баба ми, отиваше на бал. Сега, разгръщайки страниците на същата тази книга, нелипсващите страници, си давам сметка за две малко противоречиви неща. Първото е, че красивите издания имат значение. Красивите илюстраци в една книга, в която и да е книга, оставят траен спомен в читателската душа, запечатват се. И доставят огромно удоволствие. Второто е, че никоя илюстрация не може да се сравни с детското въображение. Картините, които то рисува са толкова живи и реалистични, че понякога децата ги бъркат с реалността. Дъщеричката ни понякога споделя разни неща за нейните "неимащи" приятели, както тя ги нарича (въображаеми приятели) или как понякога чува музика. Разбира се, моят обременен от ежедневието мозък, първосигнално запали няколкостотин аларми и не е като да не пробягаха студени тръпки по гръбнака ми, когато посочи къта за игра в стаята си и каза, че всичките й неимащи приятели са там. Но когато разтворих страниците на тази книга, си припомних как самата аз чувах музика, толкова реално, сякаш свиреше от грамофона в стаята ми и изведнъж цветята оживяваха пред очите ми. Все още ме полазват тръпки, като ми каже нещо подобно, но поне успявам да гася пожарите в ума си. 

Любимата приказка на нашата дъшеря е "Грозното пате". Прекарахме много вечери обсъждайки всякакви неща. От това как е възможно от яйце на патка да се излюпи лебед. През това, че в приказките всичко е възможно и макар някои от логическите връзки да се късат, емоцията и смисълът им са всъщност това, което има значение, та чак до различни житейски ситуации, които са се случили на нея или на мен и по някакъв начин ги свързваме с грозното пате. Винаги съм харесвала приказката за грозното пате, малко тъжна, много мила и трогателна, но дотам. Сега си давам сметка колко много теми отваря. За различността, за приемствеността, за добротата, за жестокостта, за самотата, за порастването, за изоставянето, за бягството, за страховете, за унижението, за копнежа да бъдем обичани, прегръщани и помилвани. Благодарение на "Грозното патенце" минахме през много на брой и големи по важност теми за едно дете, а и за възрастните. Поговорихме си за това как се чувстваме в определени моменти, къде да търсим утеха, какво да правим със самотата си, как да смелим различните неща и как ги изкомуникираме. 

Накрая стигаме до моята любима приказка в тази книга. "Храбрият оловен войник" беше първата тъжна приказка, която прочетох или ми прочетоха, не съм много сигурна вече. После дойдоха "Малката кибритопродавачка" и "Щастливият принц", която и до днес заема специално място в сърцето ми, което не споделя с никоя друга приказка. 

Но историята на войника и балерината носи и до ден днешен онази силна емоционална връзка, която едно дете изгражда с първия си опит с нещо. Първият път, когато разбрах, че не всички приказки завършват с "...и заживели дълго и щастливо". Давам си сметка за това едва сега. Когато взех книгата, за да четем двете с малката, нямах никаква нагласа, коя ми е любимата приказка вътре. Осъзнаването на този факт, дойде по-късно, след като тя ме попита. Спомних си също илюстрацията на онзи страшен палячо, който заплашваше войника и му се присмиваше. Една от малкото запазили се илюстрации в старото издание у дома, което обичах да разлиствам като малка. Вкъщи имаше една играчка палячо, не точно като тази в книгата, ами от онези, които имаха тежест в кръглото си дъно и се люлееха като ги бутнеш. Той стоеше върху библиотеката в стаята на нашите и вечер, когато се примъквах да спя при тях, го гледах как хвърля сянката си върху гардероба. И как преминаващите коли я пресичаха зловещо. Та образът на този палячо вероятно е една от причините да изградя толкова силна емоционална връзка с историята на оловния войник. 

Нищо не споменах за "Дивите лебеди", но да си призная никога не съм харесвала особено тази приказка. Винаги съм я чувствала малко тежка и тягостна, макар че под това чувство се крият още много пластове - красота, самоотверженост, жертвоготовност, безусловна любов, воля, сила, семейство и дом. И без това много се отплеснах, като седнах да пиша, се зачудих, дали изобщо ще излезе текст от разбърканите ми мисли. Но едно го, чака редакция и споделяне. Приказките на Андерсен са шаблон на думите "за малки и големи". Като, разбира се, вярвам, че човек трябва да подбере подходящо възрастта на детето за различните приказки, за да се изгради емоционалната връка с тях. Но веднъж опъне ли се струната, отварят не просто светове, а вселени с важни въпроси, които понякога се чудим как да подхванем с децата си. Е какъв по-добър начин от приказка. 

 

 

 

"Песен за сянката" - С. Джей-Джоунс (Ревю)

Заглавие: "Песен за сянката"

Автор: С. Джей-Джоунс

Издателство: Емас

Превод: Емилия Ничева-Карастойчева

Година: 2019

Брой страници: 364

Зад привидното впечатление, което оставят красивата корица и мелодичното заглавие на тази дуология, се крие много повече. 

Но това не е някаква скрита тайна, която трябва сами да откриете.  С. Джей-Джоунс разказва открито много от това, което е вложила в тази своя творба. Това е една много лична борба, битка, която е коствала на самата нея много, но все пак спечелена битка. 

Може би и вие като мен сте зашпочнали "Зимна песен" с нагласата за феерична фентъзи YA история.  И това не е далеч от истината. Историята на Лизл и Царят на Гоблините е изпълнена с вълшебства, магия, древни поверия и суеверия. Един цял свят невидим за невъоръченото око. Но в сърцевината си това е една история за любовта и разума. За тяхната битка и единение. Тази битка всеки един от нас я е водил по един или друг начин. Но С. Джей-Джоунс отива много отвъд нашите разбирания. 

Лизл напуска Царството на гоблините. След като дълго се бори да излезе и когато най-накрая спря да го иска. Онзи неземно красив мъж, който се ожени за нея и я превърна в кралица на гоблините, онзи опасен мъж, който я обича до полуда. Той я пусна, въпреки че нямаше право да го прави. Пусна я с ясното съзнание, че това ще унищожи света. Но можеш ли заключиш слънчоглед на тъмно? Не той има нужда от своето слънце, колкото и да го обичаш, понякога това не е достатъчно. 

Пътят за Лизл е труден. И най-накрая може да твори музиката си. Тя е свободна. Но любовта слага нови окови в сърцето й. Лизл остави сърцето си при Царя на гоблините. Отдаде му всичко, тялото, душата си, музиката си и ги сля с неговите. А сега трябва да се научи да живее сама. Възможно ли е, когато погледът му я преследва в мрака - жаден и копнеещ? Когато дъхът му се заиграва с къдриците й всеки път, щом вятърът се завърти около нея? Възможно ли е да продължи напред, когато е на парчета? Разпилени по нотните листи, непособни да сътворят мелодия. 

Сватбената соната стои недовършена, защото брак вече няма. Няма партньор, няма единение. Отломките от две души изгарят в огъня на самотата и изсмукват всичкия въздух от дробовете им. А каква музика без въздух?

Всичко е толкова естествено и толкова объркващо. Лизл бяга от твърде много неща - от Ловците, от спомените си, от сърцето си, от истината. 

И нито една от опорите й вече не достатъчно солидна, за да издържи тежестта на лудостта й. Йозеф е далеч. И тялом, а както се оказва в последствие, и духом. Той вече не е малкото й братче, с което се разбира само с поглед. Или с нота. Той вече е затворен в себе си млад мъж, когото тя не разбира, който не я допуска до себе си и когото самата тя не може да допусне до себе си. Всеки препазва другия от собствената си болка. И така сам страда двойно. 

Когато Лизл получва покана от мистериозен балгодетел, който й обещава бляскаво бъдеще за нея и брат й, Ловците се добират най-нарая до Царя на Гоблините. А те могат да бъдат жестоки, безскрупулни мъчители. Ще се пречупи ли Царят на гоблините преди да предаде Лизл? И ако издържи, ще остане ли нещо за обичане от осакатената му душа. 

"Песен за сянката" е като трескаво бълнуване, като онзи полусън, който те кара да се питаш, дали това е истинско. Как да не е истинско, когато страхът лази по гръбнакът ти, топлият дъх сгрява сърцето ти, светлината заслепява очите ти. Как е възможно да не е истинско?

И донякъде то е. То е като летопис на една лична битка, като протегната ръка към всички онези, които и сега се борят. И заедно с това е едно прекрасно фентъзи, красив мак, който нежно разтраваря цветовете си, за да изпъстри съзнанието на читателя. 

"Дракончето с шоколадово сърце" - Стефани Бърджес (Ревю)

Заглавие: "Дракончето с шоколадово сърце"

Автор: Стефани Бърджес

Издателство: Ибис

Превод: Преслава Колева

Година: 2019

Брой страници: 256

Обичам да чета детски книги, но трябва да призная, че повечето такива губят част от очарованието си, когато човек порастне. Когато си малък, ти се стува доста нерелаистично, че този ден ще дойде. Например, винаги съм била твърдо убедена, че никога няма да си пусна сама по собствено желание новинарска емисия. Те винаги бяха толкова скучни, еднотипни, потискащи. Дори в студентските си годинине го вярвах, дори когато започнах първата си работа, дори коато напуснах втората си работа. Но и този ден дойде. Така че, да, детските истории губят част от магията си, част от влиянието си върху нас, защото сме станали малко по-цинични, малко по-скептични..

Не такъв е случаят с "Дракончето с шоколадово сърце". 

Тази объгната с обич и шоколад история сви трайно гнездо в сърцето ми. И ме омагьоса от глава до пети. От сърце до очи. 

Запознайте се с Авантюрин. Тя е дракон, най-малкото драконче в своето семейство. Новоизлюпеното, чийто люспи те първа са започнали да се оформят и втвърдяват. И колкото е малка, толкова е и вироглава, и нетърпелива да порасне, като всички деца. За да получи повече свобода, за да се докаже пред майка си, която не спира да й посочва по-големите й братя и сестри за пример. Ужасно досадно! Адски е трудно да те вземат на сериозно когато си малък. Никой не вярва във величието ти, макар че то е очевидно. Но това е положението. Възрастните са слепи за тези неща. Вглъбени в собствените си очаквания към нас, често забравят как изглежда света през очите на един дете - колко е пъстър и вълнуващ, изпълнен с приключения и тайнства, които само и единсвено ние можем да открием. 

Това би трябвало да ви даде основните насоки, за да разберете правилно решението, което взима Авантюрин. Да напусне семейното гнездо и да открие своето призвание, за да затвори веднъж завинаги устите на всички недоволни от нея възрастни. Все пак не забравяйте, че тя е дракон - най-смелото и свирепо същество на земята. Какво може да се обърка?

Е, обърква се, още на следващата сутрин, Авантюрин се събужда в човешко тяло, след като предната вечер се е натъкнала на един кулинарен магьосник, който я е почерпил с омагьосан топъл шоколад. (Признавам си, че колкото и да обичам Авантюрин, едно дяволито гласче в ума ми не преставаше да повтаря в онзи миг "Ето, затова ви казваме да не приемате нищо от непознати!" ). Но дори и така, Авантюрин има повод да е щастлива, защото тя най-накрая е открила своето призвание - да прави шоколад. 

Но да се превърнеш в чирак шоколатиер съвсем не е отлкова лесно, колкото изглежда на пръв поглед. И на Авантюрин не веднъж и дваж ще й задимят ноздрите, както от работа, така и от леснозапалимия й характер, защото дори и затворена в тялото на малко невръстно момиченце, тя си остава свиреп дракон с приключенски дух! ;)

Не е лесно да намериш пътя си през минираното поле на родителската загриженост, нито да пресечеш моста на приятелството, защото той е опасен и постоянно се клатушка. Освен ако сам не подсилиш опорите му. Не е лесно да покажеш нужното постоянство, когато най-накрая откриеш своята страст в живота, а всички околко теб клатят скептично глави. Но Авантюрин го прави с много жар и заразително настроение, което ще ви накара да се свието под топлото одеало с хубава книга и шоколад в ръка. :)

Историята на Авантюрин е едно от най-очарователните неща, които съм чела тази година, може би най-очарователеното. Огън и жупел, та тя се разказва за дракон и шоколад! Пожелавам си от сърце повече такива книги през 2020 години. :) Пожелавам го и на вас! :)

А ако се чудите какво да подарите някому за Коледа, Авантюрин е идеална. 

***Благодаря на Издателство Ибис за предоставената възможност! ***

"Да убиеш кралство" - Александра Кристо (Ревю)

Заглавие: "Да убиеш кралство"

Автор: Александра Кристо

Издателство: Orange Books

Превод: Гергана Минкова

Брой страници: 448

Година: 2019

Обожавам мрачните истории, изпълнени с опасен чар, стаен копнеж и звездно небе, черно като нощта, ухаещо на отчаяние и сила, преплетени в едно. Мисля, че досега три поредици/книги са ме карали да се чувствам по този начин.

Първа и втора книга на Каравал от Стефани Гарбър, чиято последна част от поредицата (Finale) се надявам да видим догодина и у нас. 

Поредицата за Вълшебният народ на Холи Блек - "Жестокият принц", "Злият крал" и съвсем скоро "Queen of Nothing"

И "Да убиеш кралство" от Александра Кристо.

Не бих променила и една буква в тази история. Не бих добавила и един щрих към образите на Лира или Елиан. Не бих изсипала и една капка дъжд повече от това, което вече се изля върху им. Нито бих им спестила нещо. Идеална е така, както е.

Лира е сирена, красиво морско създание, повелителка на океанските води, дъщеря и наследница на чудовищната Морска кралица и безмилостна убийца. Тя е Гибелта на принцовете. Онази, която Елиан най-силно копнее да види мъртва в другия край на харпуна си. 

Легендите за песента на сирените се простират отвъд митология и приказки. Тя е толкова красива,нежна и омайна, че е способна да накара всеки моряк да се покори напълно пред сирената и морето.

А океанът си има свои правила. Всяка година в седмицата на рождения си ден, всяка сирена трябва да примами и убие един човек, като изтръгне още биещото му сърце от гърдите му. Човешките сърца означават нова сила за сирените. Колкото повече сърца притежават, толкова по-могъщи са. А тази година Лира ще отнеме осемнадесететото си сърце, ако поредица от грешни избори и обстоятелства не я захвърлят сама, изгонена от дома си насред океана, с чифт непохватни и слаби крака вместо златистата й силна опашка. 

И я спасява не кой да е, а Елиан, наследникът на Мидаския престол, златното момче, принц и пират и не на последно място - убиец на сирени. 

Елиан никога не е чувствал двореца като свой дом, сякаш това е просто пристанище, подслон, където може да се разтъжи с любимите си хора преди отново да се върне в истинския си дом - в окена на борда на "Саад". Заобиколен от шайка пъстроцветни персонажи, Елиан се ползва с доверието, обичта и уважението на своят екипаж, на своите приятели, на семейството, което сам си е избрал. 

Ще откриете повече прилики между Елиан и Лира, отколкото всъщност е реалистично, но именно това изгражда и подсилва образите им толкова многопластово. 

Несъмнено привилегированото положение и острият език и на двамата създава напрегната и интригуваща атмосфера, която обаче е добре балансирана от нехайните шеги на капитана и разбира се постоянните заплахи за смърт от прясно превърната в човек сирена. 

Лира е толкова свирепа, а Елиан толкова свободолюбив, че просто не може да останете безразлични към тях и начинът, по който се променят и превръщат в нещо по-добро заедно. Oсобено впчеатляваща е трансформацията на Лира. Тя извървява дълъг път и въпреки че е вдъхновена от Елиан и екипажа на Саад, спокойно мога да кажа, че го извървява сама. Че инициира промяната отвъртре. Александра Кристо си позволява да отдели време на този път. Запраща "малката русалка" безмилостно назад в миналото, там където е започнало всичко, при първото убийство, при второто, хвърля срещу нея всеки грях, всяка жестокост, изпитана или извършена от нея. За да й помогне да извърви пътя към себе си. Невъзможно е да простиш на себе си, ако първо не приемеш къде си сбъркал. 

Истината е, че в началото толкова драстична промяна ми се виждаше повече от нерелаистична, но Кристо отдели наистина достатъчно време и усилия, за да я превърне в многопластов процес, за да я облече с факти и добре обусловени действия. 

Кристо работи с шепа персонажи, но се е постарала да ги нарисува добре. Изпълени със сарказъм и нехайни усмивки, те показват с действията си повече, отколкото се опитват да прикрият с думите си. 

Знаете ли, не можах да не направя паралел мжду Елиан и Алукард от Цветовете на магията. И двамата потайни, нахакани, арогантни, опасно усмихнати, чаровни и не по-малко жестоки и справедливи , ако се наложи. С тази разлика, че Алукард си падаше по принца, а Елиан е принцът, който си пада по сирена. :) 

Александра Кристо се придържа към класическата приказка на Андерсен, позволявайки си да втъче много от оригиналните мотиви, характеристики на персонажите и идея. И в същото време я преобръща с главата надолу, така че да изпитаме романтиката на така обичаната приказка от детството ни и в същото време стоим наелектризирани до края, подхранвани от всяко изострено до край чувство - от жестокостта и свирепостта до лоялността и саможервата. 

Тази история има материал за трилогия и дори за произдовни на нея книги, но Кристо е избрала да напише и издаде завършена история. Без вратички за продължения, без неизяснени детайли. Не че няма какво да се хване човек, ако реши да открива нови хоризонти в този свят...

Е, макар че ми е малко мъчно, задето сега няма да тръпна в очакване на нова книга, уважавам и харесвам това решение. Може би само мъничко ми липсваше повече задълбочаване в бекграунда на Мадрид и Кай, например, и изобщо на страничните персонажи, че дори и в този на Елиан. Но пък иначе тази книга щеше да се превърне в истинска тухла и може би нямаше толкова да зарадва читателското съсловие. :)

Това е историята на една мрачна "малка русалка" с коси червени като ада и поглед пламнал като огън, която посяга към вас за да изтръгне сърцето ви. И един пират  - безрасъден, безмилостен и не по-малко свиреп от нея. Готов с цената на всичко да брани това, което обича, пък било то и морско чудовище. И е просто пленителна. 

P.S. Харесвам корицата на Ориндж. :) Харесвам идеята и арта. Харесвам, че имат такава. Започнаха да ми идват в повече кориците с букви оплетени в тръни и безсмислени дантели.

"Баба Марта и месеците" - Слави Ганев (Ревю)

Заглавие: "Баба Марта и месеците"

Автор: Слави Ганев

Издателство: Сиела

Брой страници: 248

Година: 2019

Усещам, че често когато седна да пиша за впечатленията си от някоя книга, често влизам в тона и настроението на автора. Така сега например ми иде да ви кажа "Любезни читателю, знай, че тая книга не е като никоя друга, която си чел."

Още когато я купих ми направи впечатление едрия шрифт, широкото междуредие и илюстрациите, които обикновено навяват за леко четиво, подходящо и за по-малки деца, за да им бъде лесно да следят реда и да усещат как напредват с историята, разгръщайки по-често страниците. И определено смятам това за плюс. 

Слави Ганев е избрал да разкаже историите си под формата на притчи, следващи сюжетната линия. И макар малко да заобиклаят, прескачат, после пак се връщат на главния път на повествованието, спокойно можем да наречем това история, а не сборник.

Всичко започва с Баба Година и Дядо Време, които в началото съвсем не са били баба и дядо. Но нали ние хората живеем по-малко от една обиколка на Дядо Време, та за нас са си прастари.
Запленен от прекрасната пъргава Година, Време се влюбва в нея безусловно. А от тяхната любов се раждат месеците. Всеки по своему различен - вечно веселият май, топлият Януари, който в името на хората се превърнал в най-студения месец, умният Септември, парцаливият Април, проклетата Марта, кой от кой по-особен, всеки противоположност на другия и все пак братя и сестри.

Но да се върнем в окото на бурята. На мартенската буря.
Ей, Марта била толкова проклета, че лошотията й край нямала. За секунди се разгневявала и сковавала цялата земя в студ и сняг. Никой не смеел да се изправи пред гнева й. И не било никак лесно да се живее с нея. Но пък бързо се усмихвала и когато това станело всичко наоколо грейвало, цветята цъфтели и хората изскачали от домовете си с усмивка на уста, благословени от неспокойния нрав на Марта.

Ако прочетете тази книжка, много неща ще разберете. Кой е Дядо Коледа и откъде идват подаръците всяка година? Откъде е дошла традицията на първи март да си връзваме мартеници? Кои са Пижо и Пенда? Как е създадено първото вино? Защо и как са се повявили първите монзухари? И много, много други отговори, чиито въпроси даже не сте сетили да си зададете.

А най-хубавото е, че Слави Ганев е избрал личното обръщение, за да напише своята книга. И по този начин, говорейки директно нам читателя, създава един неразрушим мост между него и себе си. Мост, по който може да мине всеки. Ще почакам няколко години години да порастне малката ми дъщеричка и тогава ще й я прочета. И вместо "Любезни читателю...", ще й река "Скъпа Марти..." и ще бъде наистина страхотно.

Таман дотогава ще е излязла и следващата книга, защото ако Слави Ганев не продължи да ни разказва притчи, подозирам, че ще бъде публично линчуван. :) Особено като се има предвид още колко интересни истории обеща да ни сподели.

Да се пребориш за своето "И заживели щастливо за последно" не е лека задача!

Спомняте ли си, как завършваше всяка приказка като бяхме малки? "И те заживели дълго и щастливо до края на дните си!" Така трябва да свършват приказките. С щастлив край за Доброто. Това им е едно от хубавите неща на приказките - знаеш, че накрая всичко ще свърши добре. И си спокоен. И търпелив. Но Соман Чайнани разкрои границите на всичките ми представи за приказките и ми показа, че да спечелиш своето и "И заживели щастливо за последно" не е толкова лесно. И често изобщо не е това, което си мислиш.

Агата и Софи минаха през доста неща. Първо, от Четящи се превърнаха в ученици в "Училището за добро и зло", а заедно с това и в герои на собствена приказка - нещо, което не се е случвало никога досега с ученици. После въпреки всички препятствия двете момиче успяха да намерят своя щастлив край заедно. И създадоха един  "Свят без принцове", защото така се получава, когато вместо принца на мечтите си, избереш най-добрата си приятелка, целунеш я и поставиш край на своята приказка. Принцът става излишен. За какво са ни принцове, когато можем да постигнем своя щастлив край и без тях? (Представям си, какви шеги ли е имало в приятелския кръг на Соман Чайнани с тази идеология...)

Е, в крайна сметка се оказа, че това не е достатъчно. И че на една принцеса все пак й трябва принц. Така че Софи и Агата се изправиха отново една срещу друга, бяха съюзници и врагове, за да се разделят в края на втората част, всяка в обятията на момчето, в което е влюбена. Всяка със своя принц.

Имах високи очаквания от третата част на поредицата, защото Соман Чайнани си вдигаше летвата доста безгрижно с всяка следваща глава. И очакванията ми се оправдаха. Макар към края на книгата да останах с усещането, че това е едно компромисно решение с историята, последните редове ме накараха да размисля. Това беше един достоен завършек на една прекрасна поредица.
Агата целуна своя принц и се озоваха обратно в града на четящите, а пред тях се ширна перспективата за спокоен и обикновен живот в тесничкия и уютен дом на Агата, където Тедрос откача като диво животно в клетка, а самата Агата се чуди как да буферира напрежението между него и майка си. Изобщо така бяха заживели щастливо, че направо се чудя как изобщо осъзнаха, че нещо им липсва и решиха, че трябва да открият и спечелят обратно своята най-добра приятелка отново. 

Софи пък от своя страна най-накрая намери своя принц Чаровен. Е, може и да е Злият Директор на училището, който магически се подмлади след като тя го целуна и сега я "ухажва" предимно ръмжейки и мърморейки в тялото на напращял от тестостерон красив тийнейджър. Не е много чаровен, но пък решителността и тъмната му аура, го правят магнетичен. Да го кажем така, разбирам защо краката на Софи омекнаха един-два пъти при вида на този мрачен и могъщ младеж.

Битката между Добро и Зло отново е извадена от дрешника, отупана е от прахта и пак е в дневния ред. И докато всички повтарят, че победата е в ръцете на Агата, ще ви кажа една тайна под секрет - всъщност всичко е ръцете на Софи. А можете да си представите сигурно колко интересен ход на събитията би дало това, имайки предвид непостоянната и изменчива натура на Софи.
С целувката си русокосата красавица е дала на Злото решаващ тласък в тази война и сега Директорът е събудил всички отдавна победени злодеи от смъртния им сън. В гората бродят цяла армия от зомбита-мащехи, зомбита-вещици, зомбита-великани и всякакви други зомбита, били някога могъщи злодеи.

И разбира се, за да "изравни" силите, Соман Чайнани дава и на Агата и Тедрос полагащата им се армия. На чело е застанал могъщият Мерлин. Да, онзи Мерлин от Камелот, най-великият магьосник някога. И Лигата на Дванадесетте - сборище от старци в инвалидни столове. Просто няма какво да се обърка.

На Агата и Софи определено не им се размина лесно. И ако сте си мислели, че в предишните книги е имало много обрати, почакйте да видите какво ви е приготвил Соман Чайнани в тази. Наистина до последно не бях сигурна, какво ще избере Софи. Когато затворите последната страница, може и да си кажете, че е било съвсем логично така да се развият нещата, но честно казано на мен съвсем до края хич не ми се струваше логично. В интерес на истината точно този беше краят, от който се боях. Но останах изненадана, от книгата, от автора и от себе си.

Но не краят е това, което наистина обикнах в тази книга и изобщо поредица. Това, което наистина ме грабва вече за трети пореден път и не ме оставя да си легна нощем в разумно време, е способността на Соман Чайнани да прави дисекция на своите герои. Беше изключително удоволствие да проследя какво се случваше в главите и на двете момичета - да изпитам страховете им, да вляза в обувките им, да се напрягам  и смея от сърце с тях, да споделя радостта и трепетите им. Беше като да застана в стаята с часовниковия механизъм на Биг Бен и да видя как се завъртат зъбните му колела, за да задвижат стрелките на циферблата отпред.

Знаете ли, сега си давам сметка за нещо. Говоря ви за разкошния завършек на една поредица от самото начало, но това не е последната книга. Спомням си, че когато излезе първата, веднага проверих в Goodreads,  за да знам с какво се захващам. Нека да ви кажа и на вас - да, това не е трилогия. И всъщност преди няколко седмици е излязла петата книга, която може и да се нарече втора от ....да кажем "Хрониките на Камелот". Но фактите са си факти. Силно се надявам, че Сиела много скоро ще ни зарадват и със следващите две книги.

Да развали "Проклятие за мрак и самота" може само истинската любов

Както обикновено чета по-бързо, отколкото пиша. Тъкмо когато изравних прочетените книги и написаните впечатления се появява книга, която просто не мога да оставя. И ден по-късно съм отново с едно ревю назад.
"Проклятие за мрак и светлина" я видях съвсем случайно на страницата на Егмонт тийн. Изглежда рекламата около нея е била слаба или е била публикувана в период, в който аз не съм се задържала много онлайн. Но в крайна сметка разбрах за нея седмица преди да се появи в книжарниците. Потрих доволно ръце и знаех, че сигурно ще ида да проверя книжарницата поне три пъти преди да я получат. Така и стана. Но най-накрая миналия ден се сдобих с нея. И като се зачетох вечерта ...до ранно утро. Това не ми се беше случвало много отдавна. И разбираемо, когато всеки ден ставаш в шест сутринта, не можеш дълго време да си нощна птица без последствия. Но този път не можах да се спра.

Само като й погледнеш корицата на тази книга и знаеш какво те очаква, макар че мотивът с тръните започва да ми се струва вече малко преекспониран. Както и да е, свърши си работата. Заглавията от типа ACOTAR изглежда също набират скорост. Е, какво пък, нямам нищо против.
Анотират книгата като красива и опасна интерпретация на една от най-любимите ми приказки  - "Красавицата и звяра", но сега когато затворих и последната страница на мен тази история ми се струва много далеч от приказката, макар че много хора няма да се съгласят с това твърдение.
Въпреки не малкото прилики между извора и тази история, в нея има нещо което носи съвсем различно настроение. Тя е бавна като красив и опасен танц и толкова искрена, че спокойно може да ти зашлеви шамар с признанията си.

Принц Рен живее самотно в замъка си. Единствената му компания е командирът на кралската гвардия - Грей. Двама строги сухи мъже, изморени от съдбата, която им е отредена. Също както в класическата приказка Рен обижда силна магьосница, а това му навлича проклятие. Всяка година в рамките на един сезон Рен има време и възможност да развали проклятието. Условието е просто - да накара момиче да го обикне. Ако не успее до края на сезона да изпълни условието, принцът се превръща в ужасно чудовище, губи разсъдъка си и убива всичко около себе си, всичко, което мърда. Семейството му отдавна е мъртво - избито, придворните, кралската стража, гвардията, войниците, благородниците, всички са избити от чудовището, от Рен. След като приключи с касапницата, Рен отново се превръща в човек, напълно здрав - без рани, белези и дори драскотини. Магията лекува всичко, а заедно с него се връща и неговият командир. Сезонът започва наново.

Грей е единственият който има възможност да пътува между световете - всеки път в началото на сезона за по един час, за да открадне момиче от другия свят. Този е последния сезон за принца и Грей. И както се очаква, всичко се обърква. Грей не успява да вземе момичето, което е решил, защото се намесва Харпър, която без да се замисли, че това може да е опасно за нея размахва насреща му тежкия железен гаечен ключ.
И в крайна сметка се озовава в Ембърфол (или както там му беше името). Сприхавата, невзрачна, накуцваща, Харпър е единственият шанс на Рен да спаси кралството си.

А принцът...Е, Рен е точно такъв, какъвто се иска на женската аудитория. Поне на по-голямата част със сигурност. Чаровен, сериозен, с глас, който е способен да те прикове за стената и поглед, който би могъл да те погълне. Опасен, секси и обречен.
Само дето Харпър е видяла едно-две в живота. И се е научила да не се примирява, да не се доверява и да се бори със зъби и нокти за това, което иска и това, в което вярва. Майка й е болна от рак, баща й е офейкал, семейството й се задлъжняло с баснословна сума пари, които няма никакъв шанс да събере и върне, а брат й се е забъркал с много опасни хора, за да измъкне близките си от тази каша. И точно когато Харпър трябва да бъде до семейството си, бива отвлечена от непознат млад мъж с гвардейска униформа и страшен поглед. Замъкната е в някакъв приказен замък, при някакъв приказен принц, който по всичко личи, че е арогантен лентяй, който се държи като важна клечка, но в действителност няма кого да командва, освен своя командир. И командир на какво изобщо? Командир ли си, като няма кого да командваш?

Сблъсъкът между Рен и Харпър е напрегнат, остроумен, упорит и наистина много добре изграден. Доверието между тях е крехко, но бавно и полека от несъшествуващо се превръща в истинско. Уважавам това, че Бриджит Кемерер запази дистанцията между тях по-дълго време. Вие представяте ли си да ви отвлекат?! Не стига това, ами се оказвате и в някаква паралелна вселена. И на всичкото отгоре трябва да развалите проклятието на човека, който ви е отвлякъл и ви държи далеч от семейството ви, което е в смъртна опасност.
В такива ситуации доверието не се печели лесно.

Всъщност ако трябва да избирам, бих казала, че Грей е любимият ми персонаж в тази история. Командирът на кралската гвардия е далеч по-прозорлив от своя принц и далеч не толкова дребнав.  А страниците, в които най-накрая си позволи да пие алкохол, бяха просто жестоки. Така не съм се смяла в цялата книга. Последните страници на тази история ме карат да мисля, че предстои да видим още много от Командир Грей. Така че нямам търпение!

А сега следва безкрайното чакане на следващата книга. Преди се заканвах да не подхващам поредици, които не са довършени, защото изключително много ненавиждам чакането, докато прочета продължението на историята, която обичам. Но досега ни един път не съм се удържала, така че спрях да се заканвам. Сега имам друг план. Мисля да започна колкото мога повече поредици, за да стигна най-накрая до момента, в който книгите ще излизат револвиращо една след друга, така че лесно да запълват празнината помежду си. :) Хахахаха

Музика и вълшебства - преплетени в "Зимна песен"

Очаквам "Зимна Песен" от мига, в който Издателство Емас показаха корицата й. Тази книга беше една повърхностна любов от пръв поглед. Видях тази зашеметяваща корица и знаех, че ще я чета. Не ми трябваше дори да знам за какво става дума в нея. С тази корица не може да е нещо скучно!
Бях планирала посещението си на Панаира така че да отида след излизането на "Зимна песен", за да мога да кажа на екипа на Емас, че е прекрасна и съм влюбена в нея. Защото вярвам, че тези неща звучат по-пълносмилено когато ги чуеш на живо. Но не успях. За пръв път от много време насам не успях да ида на Панаира в НДК. И все още ми е малко мъчно.
Нищо. Затова започвам това ревю с тези думи:
Емас, корицата е адски красива до последния детайл. Благодаря ви за желанието, което сте вложили във всяка една малка снежинка. Тази история заслужава подобаваща корица.

С. Джей-Джоунс изплита тази история с много магия сред нотите. Тя е и едновременно не е класически YA. Може би заради силната фолклорна нишка, която дърпа конците на сюжета.
Това е историята на едно момиче, композитор на най-вдъхновяващата музика, и един виртуозен цигулар, който преживява всяка нота под пръстите и в душата си. Това е историята на Елизабет и Царя на гората.

Лизл е родена в семейство на музиканти. Самата тя носи дара на музиката. От ранните си детски години Лизл създава музика - прекрасна, мелодична, такава, която докосва и най-тънките струни у човек. Тя споделя музиката си със своя приятел - момчето, с което често играе и танцува в Дъбравата на гоблините. До деня, в който бащата на Лизл разбира, че малкото момиче иска да се занимва с музика и решава да подреже крилете й. Това са атмосферата и порядките на 18 в.  - красиво, потайно сияние, което ти помага да се потопиш в магията на приказката, ала и също толкова ограничено и мрачно, готово да смаже всеки порив на мечтите ти. С. Джей-Джоунс пресъздава наистина добре разкоша, нищетата и еснафските порядки на тази епоха. И не по-малко труд е вложила в това да я разгърне визуално във въображението ни. Лесно ми е да се потопя в този свят - да си представя шумния пазар, ефирните рокли, пищните приеми - цялата му магия.

Това е светът, който стъпква Елизабет и я превръща в невзрачното, дори прозрачно, не особено хубаво момиче, което се впуска в една неравна игра с Царя на гората за живота на сестра си.
Тук направих първата аналогия с "Каравал", но двете истории лежат върху различна емоционална плоскост, за да мога да ги сравня.
Царят на гората, нейният стар приятел, е отвлякъл сестра й Кете. И единственият начин Елизабет да я върне, е да изиграе с него още една игра. Това е опасна игра, в която правилата не значат нищо, а потайният владетел тласка Елизабет по границите на нейната емоционална стабилност, едновременно примамвайки я с опасния си чар и заплашвайки я с безскрупулността си. 

Това е една приказка за любовта. Една игра, едно пътуване обратно към себе си, защото човек не би могъл да отдаде истински себе си, ако не отключи и най-дълбоките кътчета от душата си за своя любим.
Танцът между Елизабет и Ерлкьоних е вълнуващ и с променлив ритъм - ту нежен и игрив, ту опасен и жесток, като самия Цар на Гората.

Липсваше ми нещо в цялата история или може би е по-правилно да кажа, че има нещо, което ми беше в повече. Романтичната линия между Лизл и Ерлкьоних беше наистина интригуваща, в никакъв случай скучна, но всичко, ама наистина всичко, се въртеше около нея. Твърде концентрирано. Аз обичам, когато фокусът се измести малко.

Но това е въпрос на предпочитания. Все пак, ако се вгледате внимателно, ще откриете, че тази книга предлага нещо повече от една любовна история. С. Джей-Джоунс много умело манипулира още една особеност от епохата, в която е избрала да разположи своите герои - сблъсъкът между езичество и християнство. Интересно е, че след като забива клинът на противопоствянето помежду им, след това започва леко и сръчно да плете около него венец, подръпвайкки нишки и от двете страни на конфликта, за да създаде мост между тях, да съедини, да покаже, че всеки има правото да вярва, в когото и каквото иска, че дори Царят на гоблините, които са същества от митологията на старата вяра, може да вярва в Бог. 

Това, което наистина най-много ме плени в тази "Зимна приказка" е всичката музика и магия, която се излива от нея. Тя е толкова ефирна и богата, че предизвиква въображението ми, кара ме да чувам мелодията на нотите. Красива е, изпълнена с вълшебства, движение, смях, закачки, жертвоготовност и много, много обич. И нямам предвид само чувствата между двамата главни герои. Обич има навсякъде - обичта на кръвта - обичта между Кете, Лизл и Зеп, такава, каквато почти всеки един от нас е изпитал, такава дето и в ада би отишъл за нея без да се замислиш, защото това са брат и сестра ти, по дяволите! 

Накрая бих ви казала да не му мислите много. Вземете "Зимна песен", гушнете се под топлата завивка, докато навън вятърът вие в пукнатините на света и преживейте този танц с тях, чуйте музиката на Елизабет и задълбайте поглед дълбоко в тайните на Царя на гората.

Впрочем този сняг днес е идеален, за да си направите и няколко тематични снимки с книгата. :)))

"Изтръгнати от корен" притежава класата на старата школа

С тази книга се преследваме отдавна. На няколко пъти се каня да я чета. На няколко пъти се отказвам и отлагам. Знаех, бях сигурна, че ще я прочета, но въпреки това се оказа една от онези дълго залежали се книги на рафтовете ми. Не знам защо. Нямам логично, нямам и нелогично обяснение. Все нещо ме дърпаше назад. В крайна сметка един пост на Дени ме подтикна и я започнах. 

И не можах да се спра. 

По дяволите, тази история ме погълна. Изяде ме. Превърна ме в част от себе си. И беше прекрасно. Не знам, дали съм щастлива или тъжна от факта, че отложих това четене толкова дълго. От една страна си е цяла загуба този пропуск, от друга - си спестих чакането за втората книга. 

Давам си сметка, че след тези два кратки абзаца, в които ви казах това, което исках да ви споделя със сигурност, вероятно ще последват много други, които ще трия и пиша отново в следващите дни. И не съм сигурна защо е така. Знам какво мисля за тази книга, знам какво искам да ви кажа за нея. Може би не съм сигурна, дали в крайна сметка ще успея да изразя и облека в думи това знание, защото тази история се оказа доста многопластова. 

Започнах да я чета очаквайки...не знам точно какво, може би преразказана приказка, в която лошият змей отвлича девойки, докато изведнъж не се влюбва в една от тях. Знам, доста ограничено от моя страна. И тя започна в общи линии в този ред на мисли. Но после всичко се промени толкова много, ставаше все по-голямо, търкаляше се като топка сняг по склона, заплашваща да се превърне в лавина, която да ме погълне. И може да се каже, че успя. Оставих мъничко от себе си в тази книга и си оставих нещо от нея за себе си. 

Както и предположих. три чернови дотук - изтрити и отишли в небитието. Затова ще започна по най-дърварския начин и този път никакво триене. 

Змеят е магьосник. Нека тук срамежливо да си призная, колко наивно си мислех, че Змеят е змей. Знаете, с люспи, остри зъби и бълващ огън. Е това за огъня и остротата не е много далеч от истината. Змеят е доста дръпнат. Сериозен, с език остър като бръснач, винаги вкиснат и много, ама много могъщ. Какво повече й трябва на една читателка, за да хлътне?

Магьосникът обитава Кулата в покрайнините до Леса с неясна в началото цел. И през десет години слиза в селата долу и избира по едно момиче, което взима със себе си в Кулата. И така до следващото десетилетие. Всъщност всичкото това не звучи крайно лошо, защото когато девойките се върнат, те са начетени, изучили обноски и етикет. Прибират се с добра зестра и в крайна сметка намират своя път извън селото, обикновено някъде далеч в столицата, където използват знанията си, за да се издигнат в обществото. 

И тази година Змеят прибира Агнешка. Една невзрачна девойка, чиято рокля е вечно накапана, а косата вечно разчорлена. А нравът й може да скапе нервите и на скала. Съвсем не в негов стил. 

И така мрежата започва бавно да се наплита. Агнешка тръгва със Змея без да има особен избор, но с всеки изминал месец прекаран в Кулата разбира, че нищо не е такова, каквото изглежда. Макар и Змеят да й се струва точно такъв, какъвто изглежда - умен, заядлив и вечно раздразнен и ядосан. 

В крайна сметка идеята се оказва много по-грандиозна от това, което е заложено в анотацията. Лесът години наред заразява с поквара жителите на околните села и бавно и методично изтребва населението наоколо, за да завземе земята и да се разпространи. Но дори и това, не е толкова обикновено колкото изглежда. За всяко действие си има мотив, Лесът също има своите мотиви, колкото и да ви е трудно да си го представите. И макар тази нагласа да игра по границата между добро и зло, оправдано и неоправдано, все пак има някои граници, които бъдат ли прекрачени веднъж, връщане назад няма. Това не е противопоставяне на добро и зло, а борба за живот във всеки един смисъл, който можете да се сетите. 

Битката е адски сериозна. И на фона на цялото това напрежение, което Наоми Новик поддържа в сюжетно отношение, бих казала, че е постигнала страхотен баланс, благодарение на отношенията между Нешка и Змея. Струната между тях е вечно изпъната, лицата им гневни, нервите скъсани, ала стане ли опасно, двамата търсят опора в магията на другия и заедно с нея, намират утеха и сила. Когато се зададе битка, влизат двамата заедно в нея, рамо до рамо. И всичко това е поднесено без особен драматизъм, без сълзливи словоизлияния. Съвсем чисто, спретнато и по начин, който в крайна сметка те кара да почувстваш колко силна е връзката между тях. 

Тази книга има какво да ви разкаже. Малко ми напомня на "Момичето, което изпи луната". Тя е глътка свеж въздух сравнена с повечето фентъзи-приказки написани в последните години. Това е история от старата школа, която несъмнено беше едно от най-добрите ми попадения тази година.