"Преди кафето да изстине" - Тошиказу Кавагучи (Ревю)

 

 

Заглавие: "Преди кафето да изстине"

Автор: Тошиказу Кавагучи

Издателство: Colibri Books

Превод: Маргарита Укегава

 

Брой страници: 232

Година: 2024

Искали ли сте някога да можете да промените миналото? Да вземете "другото" решение? Да кажете другата реплика? Да замълчите в онзи момент? Да помолите за прошка? Да бяхте казали нещо? 

Все още смятам, че не бих променила нито едно от решенията, които съм взела, макар и да ми се иска понякога, защото в крайна сметка, днес съм човекът, който съм именно заради теи решения - и правилните, и грешните. А аз колкото и нескромно да звучи, харесвам човека, който съм. Също така смятам, че е хубаво човек да иска да стане по-добър, а това няма как да се случи, освен ако не си позволим да взимаме грешни решения. 

Четейки сега обаче "Преди кафето да изстине" си мисля, кой не би се възползвал от възможността да се върне назад във времето, за да си поговори с човек, когото е загубил. Или просто да се усмихне в края на срещата, вместо да си тръгва навъсен? Аз определено не бих отказала тази възможност. 

И тук отново идва тази тиха азиатска мъдрост, която толкова много обичам.  Тошиказу Кавагучи  разказва четири съвсем обикновени делнични истории, които са се случвали и продължават да се случват на стотици, ако не и милиони хора. Четири истории за раздели, последната, от които просто ми разби сърцето. 

Четири истории, съвсем различни и въпреки толкова толкова близки. Тошиказу Кавагучи отваря рани дълбоко, за да ги намаже с мехлем и да ги превърже. 

 

В животът ни са вплетени толкова пропуснати възможности, моменти, думи и издихания. "Преди кафето да изстине" ни напомня, че няма по-тъжно нещо от премълчаните думи. Ако имахте време, колкото кафето ви да изстине, какво бихте казали, на най-любимите си хора? Разбира се, че всичко онова, което някога, някъде сте премълчали, защото дори и това да не промени нито миналото, нито бъдещето, всяка споделена дума променя самите нас.  Защото понякога за най-малките думи се изисква най-голямото усилие. 

 


Част от мен остава в кафенето при Казу и компания. И на нейно място се  настанява нетърпение да се завърна отново там и да опозная още от техните истории.

"Подслон за блуждаещия ум" - Делян Недев, Диляна Йорданова, Стоян Новаков, Явора Руменова (Ревю)

 

Заглавие: "Подслон за блуждаещия ум"

 Автор: Делян Недев, Диляна Йорданова, Стоян Новаков, Явора Руменова

Издателство: Потайниче

 Брой страници: 340

Година: 2025

Обичам хубавата жанрова литература, особено когато е и българска. Познавам творчеството на  Стоян Новаков и  Делян Недев още от общия им сборник "12 фантастични разказа с неочакван край", който също е много хубав впрочем. Сега се завръщат с нов сборник и в разширен състав. Към тях се присъединяват  Явора Руменова и Диляна Йорданова. А как пишат тези момичета, ако знаете!. Ще ви скрият шапката. 

За жалост българската фантастика все още витае някъде в небитието у нас. Искам повече да си говорим за смислена българска жанрова литература. И най-важната причина е, че този сборник го заслужава. Вътре няма слаб разказ, няма компромис, няма липса. Което за мен е голяма рядкост. 

Сборникът е разделен на четири части по една за всеки автор. 

Делян Недев поставя читателя в шест различни сета от бъдещето, които отекват и в миналото като почти заглъхнало ехо. В този сборник той е доста жесток и безмилостен към своите герои, но такъв е и животът, дали сега в тази реалност, дали в бъдещето или в някой паралелен на нашия свят. Делян разглежда темата за границата, която сме готови за прекрачим по различни причини - от жажда за изкуство, за власт, от стремеж да останем вечни,  да нараняваме, да диктуваме, да надделяваме. Най-силно впечатление ми направиха разказите "Като за изложба", които интерпретира идеята за генното инженерство като изкуство и "Да бъдеш Бог е толкова човешко", в който всичко е обърнато с главата надолу. Много свежо впечатление ми направи това, че Делян се заиграва с религиозната митология и мястото на Бог в съвременното ни общество.

Следващите пет разказа в книгата принадлежат на Диляна Йорданова. Тя се впуска дълбоко в недрата на човешките емоции и психика. Диляна използва класически фантастичен сценичен арсенал и това също много ми харесва - видео игри и виртуални симулации, импланти, паралелни светове. Тя задава въпроси и за разлика от много други, предлага и отговори на различни съвсем реалистични сценарии от близкото и далечното бъдеще. Какво ще се случи, ако сбъднем някои от най-смелите си мечти в научен аспект. Но отговорите ще оставя на вся сами да откриете. Нейните разкази се фокусират върху емоционалната интелигентност и човешката чувствителност. Страшно много ми хареса разказа "Гости с преспиване", който разгръща пред нас един свят лишен от слабост и нестабилност, един свят, в който страховете и несигурността нямат място и ако не можеш да ги пребориш, нямаш място и ти. Един свят, който предлага пълно заличаване на идентичността, защото ние сме изтъкани от човещина и емоции. "Психостюми" интерпретира същата идея, но от различен ракурс. Искало ли ви се е да нямате сценична треска, да не се притеснявате на първа среща, да покажете ама наистина най-доброто, когасто отивате на интервю за работа? Би било страхотно, ако можехме да регулираме всички тези шантави хормони, които ни карат да се притесняваме, потим, да треперим, да не мислим и да се излагаме редовно. А мислили ли сте какви биха били последиците от това? Диляна Йорданова ще ви разкаже.

Стоян Новаков поема щафетата от Диляна Йорданова и споделя с нас на свой ред пет разказа. Пет разказа с коренно различно настроение, фабула и идеи, с което оставя в мен усещането за подреден хаос и намека за всички идеи, които извират във въображението му и имат нужда да бъдат споделени. Трудно ми е да обединя неговите разкази под една шапка, толкова са различни, но това което мога да кажа е какви теми го вълнуват и болят - свободата на словото ("Енола Рот"), силата и дълбочината на детското приятелство ("Лятна песен"), абстрактната начупена форма на съзнанието и странстването, търсенето и разбирането на човека към света ("Последните дни на Джакомо Балди"). Стоян експлоатира идеята за навлизането на ИИ в нашето съвремие и създава различни възможни сценарии в бъдещето. Той поставя акцентът върху несъвършенството на изкуствения интелект, безапелационната вяра в него и последиците от произлизащите грешки ("Облак 09" и "Залезът на Есна") 

Моите лични фаворити са "Лятна песен", заради силата на емоцията и именно "Облак 09", заради контрапункта, който Стоян създава, предизвикан от вече започналия loop около навлизането на ИИ в нашия живот. Ако трябва да бъда честна към този момент  "Облак 09" ми се струва най-плашещо реалистичен сценарий за близкото бъдеще. Надявам се, Стоян да не се окаже пророк.

Честта да завърши този сборник се пада на Явора Руменова. Тя поднася на читателя четири разказа, един от които почти с обема на кратка новела. И макар че в този сборник слаб разказ няма, при всеки един от другите трима съавтори нямах затруднения да избера, кои истории са ми въздействали най-силно. Не така стоят нещата с Явора. Тук изборът ми е много труден. Затова ще мина накратко през всеки един от тях. Нейните разкази изследват вътрешния свят на човека и преходността на живота. 

"Карантина" ни пренася в един самотен свят в рамките на един малък град, който след някаква неясна зараза са останали да обитават само двама думи. Един войник, който верен на честта си изпълнява заповедите на своите командири и пази заразата да не излезе от рамките на населеното място и един възрастен мъж, който е загубил всичко и иска по един или друг начин да напусне това празно и забравено от бога място. Чувството за самотата и загубата в този разказ, за безизходицата е превземащо мисълта. Изключително емоционално въздействащ.

Настроението малко се променя във "Всичко тук ми харесва", чието заглавие идеално описва и моето мнение за разказа. Много интересна история, която ляга върху теорията за пътуването във времето. Много ми хареса, че Явора е подходила умно и е използвала силните страни на сета, който има. Защото историите за пътуване във времето са преди всичко цикличност и кръговрат, както и последствията, които възникват, ако бъде нарушен. Разказа притежава хубав морален контрапункт, който държи читателя в напрежение. 

След него Явора става безмилостна. "40-04" е посветен на жестокостта и разрушителността на войната, като фокусът пада върху силата на командната верига и обезличаването на обикновения войник. Много силна и сурова история за обезсмислянето и принизяването значимостта на човешкия живот.

Сборника завършва с "Адам", който поставя и своеобразно начало на света, който четиримата съавтори заедно изграждат. 

 

Обичам книги с такава фантазия. Които те карат да мислиш, че вселената е необятно място, че е просто прашинка от вечността и всичко е възможно. И в същото време те приземяват и ти напомнят колко много се изгубили като общност, като ценности, като душевност и колко много още имаме да губим. Или иначе казано, не сме все още напълно загубени.

Освен четиримата фантасти, искам да поздравя и издателство Потайниче. Оформлението на книгата е много хубаво. Харесва ми корицата, особено много ми харесва концепцията -  сборникът има ударно начало, добре балансирано съдържание, интересни идеи и е абсолютен page turner. Тази книга дава именно това, което обещава и заглавието  - подслон за блуждаещия ум. 

"Приказки от военни времена. Гробът на светулките" - Акиюки Носака (Ревю)

 

 

Заглавие: "Приказки от военни времена. Гробът на светулките"

Автор: Акиюки Носака

Издателство: Peppermill Books

Превод: Гергана Дечева

 

Брой страници: 184

Година: 2021

 

 

Датата е 15 август 1945 г. - денят, в който императорът обявява капитулацията на Япония след атомните бомбардировки над Хирошима и Нагасаги. Войната е свършила. Или поне на думи. За обикновените хора, за онези, изгубили близките си, за онези, чиито бащи няма никога да се върнат от фронта, за онези, които ще надживеят децата си, за онези, които са загубили родителите, приятелите, домовете си, за тях войната продължава. Не е хартия да го отрежеш и да кажеш "край". Къде е краят за всички онези, които бродят по изравнените със земята улици на японските градове и с последно зрънце надежда търсят някои загубен близък? За тях край няма. 

 

Книгата "Приказки от военни времена" на Акиоки Носака е сбор от такива разкази. Разказите на децата и на животните, на най-невинните души, за които войната никога няма да свърши. Носака разказва необикновени истории, за кита, който се влюбва в подводница и спасява екипажа й; за момчето и неговия папагал, които обречени на гладна смърт остава заедно до края; за майката и момчето, приклещени от огъня на любимата детска площадка на момчето; за слона и неговия пазач, който е готов на всичко, за да го спаси; за военнопленника и малкото момиче, които не ги интересува, че са от двете страни на войната и ще си помогнат взаимно, за старата вълчица, която търсейки си спокойно място да умре сама и необезпокоявана, намира изоставено момиченце, което ще я накара да събере силите, които не са й останали, за да го спаси; за децата, които уж на игра правят балони-бомби; за дървото-торта, което единствено гладните деца могат да виждат...история след история, разбито сърце до разбито сърце. 

След бомбардировките Япония е срината със земята, всичко е прах и пепел. И сред тези развалини остават да бродят или да изживеят последните си дни, умирайки от жажда и глад децата на Япония.

Носака преплита по невъзможен начин чистата искрена наивност на своите герои с ужаса, грозотата и бруталността на войната. И в същото време макар и пропити със смърт и загуба, във всеки един разказ възтържествува любовта, желанието да спасиш другия, да го закриляш, да го предпазиш. Като светулки в непрогледния мрак, които гаснат една по една. И накрая остава тъмнината. Тъмнина, която може да разбие всяко сърце.

Тази книга е един от най-ярките протести срещу войната, които съм чела. Върху тези разкази е базиран и филмът "Гробът на светулките", един от най-силните анимирани филми за войната. Препоръчвам ви и книгата, и филма. Заслужават си.

"Таралежите излизат през нощта" - Йорданка Белева (Ревю)

 

Заглавие: "Таралежите излизат през нощта"

 Автор: Йорданка Белева

Издателство: Жанет 45

 

Брой страници: 92

Година: 2022

Сигурно мнозина от вас си отбелязват важни места в книгата, която четат или цитати, които са им направили впечатление. Правя това още от ученичка. Още от онази първа книга, която разпали обичта ми към четенето. Винаги нося в мен листчета, с които да си отбелязвам важните места. Редовете, към които искам по-късно да се върна. След това преписвам цитатите, които са ми направили впечатление, някои от тях споделям. И често се връщам към тях. Те остават като неизлечим спомен от книгата, която съм чела. 

Никога не ми е било трудно да дефинирам какво искам да отбележа. Но не и с тази книга. Залепям листчето още на първото изречение от новия разказ и не мога да определя къде да спре. И така разказ след разказ. Искам да я запазя цялата. Но не мога. Страница след страница се изплъзват между пръстите ми, разказ по разказ. Докато не затворя задната корица и не остана сама. Сама с тази тънка книжка и всичките си мисли. 

 

Още едно нещо, което ми се случва за пръв път, има в тази книга. Нямам любим разказ - един, два, пет, няма значение, всички са ми любими. Не мога да си избера.

Има много хубави, чисти и стари като света идеи вътре, сгушили се между двете корици на тази книга. Не знам обаче как да ви ги опиша, не знам как да ви разкажа за тях. Те просто трябва да се прочетат. Да се изживеят.

Пиша, трия, пиша, трия, не мога. Не знам как да ги опиша, не мога да намеря правилните думи.

Вместо това ще ви разкажа една история. Онзи ден майка ми и баба ми (92 г.) ходили при нотариус, за да подпишат някаква сделка за продажба на някакви земи. Парцел земя някъде, за чието съществуване никой не е подозирал, докато някой не поискал да го купи. И тогава се започва едно голямо издирване на наследниците, които в тези случаи са най-малко десет. Петима вече са починали. Та събират се останалите живи наследници при нотариуса, да подпишат и да им се маха от главата. Кой ще ти се занимава с тия земи? Децата живеят или в София, или в чужбина, кой ще я обработва тази земя. Да се маха. Един дерт по-малко. Седнала баба ми до един нейн братовчед, гледат се двамата и мълчат. Какво да си кажат? На никого не му се говори за онези, които ги няма. Накрая той нарушил мълчанието и я попитал: "Как си?", а баба ми му отвърнала простичко "Тука съм още." Да се смея ли, да плача ли. Или и двете. Баба ми, която от над четиридесет години е сама. Дядо ми е починал преди да се родя. А тя така и не сподели живота си повторно с някого. Баба ми, която всеки път като се чуем казва "Е, да си ме прибира вече Господ, ама не ще. Стига ми вече толкова." Баба ми, която е на 92 години сега, до преди 3 години всеки ден, всяка зима палеше от онези стари печки "Чудо" и мъкнеше нагоре-надолу пълните с въглища кофи по високите неравни стълбища. И се сетих за разказа "Молитвата на баба", който започва с думите:

"Вземи мен, не взимай от мен, често казваше баба и се прекръстваше."

Мисля си пак за баба ми. Ще прощавате, че само за нея се сещам, но тя едничка ми е останала. Дядовци живи не съм видяла аз, всички са починали преди да се родя. Мисля си за нея и как ходеше да си събира лятото съчки в гората на хълма над нейната къща, за да има разпалки за зимата и се сещам за разказа "Боровинкова сватба", как не я достраша тая жена да ходи сама в гората.

Чета "Дядовата ръкавичка" и си мисля как баба ми никога не говори за покойния ми дядо. И както и да я разпитвам, ще каже само "Много добър човек беше дядо ти, ама го няма вече. Отдавна трябваше и мен да си ме е прибрал Господ."

 

Чета Талисманът и мисля за баща ми, който наскоро лежа в болница. Дали и той си е носил талисман?

Изобщо чета и си мисля за моето семейство, което прелива от същите тези истории и се питам, с всички семейства ли е така? Сигурно. Истории, каквито повече няма да бъдат разказвани. Когато ние остареем, нашите истории ще бъдат други, ще носят различен заряд, друга болка.

Тези истории ще бъдат вече чужди за нашите деца, непонятни. Но ние ги помним, били сме участници, наблюдатели, слушатели. Ние сме последната памет на тези истории, на това поколение. 

Щастлива съм, че тази книга я има. Нищо, че след 10-20 години нашите деца вече няма да я разбират. Или може би точно затова. Защото това са истории, които ще спрем да разказваме. А Йорданка Белева ги е запечатала завинаги черно на бяло. За себе си и за нас.

"Призрачен град" - Карлос Руис Сафон (Ревю)

  Заглавие: "Призрачен град"

Автор: Карлос Руис Сафон

Издателство: Изток-Запад

Превод: Светла Христова

Брой страници: 176

Година: 2021

Като всеки читател имам много любими писатели. И всеки един от тях е оставил различен отпечатък в мен. Няма универсален критерий. Просто има думи, които се впиват в теб и се превръщат в част от теб по една или друга причина. Сафон обаче е нещо различно. Не вярвам, че има човек на тази земя, колкото и да сме различни, който да не оцени виртуозността на този човек. Дори да има хора, които не харесват историите му и не откликват на героите му, Сафон е майстор на перото и това просто е факт, който вярвам всеки би признал. 

Купих си сборника с разкази "Призрачен град" още на следващия ден след като беше наличен в книжарниците. И минаха няколко години преди да ги прочета. Мисълта, че след тази книга ще съм прочела всяко негово произведение и никога повече няма да отгърна страниците на някоя нова история, създадена от него, беше малко плашеща. Но и тази страница е затворена. Един последен път се закрачих сред мъглите на Барселона и се потопих в призрачното въображение на този голям творец. Още един път Сафон ме разходи из потайните улички и смълчаните катедрали на този град, който се превърна в любим преди още да съм го видяла със собствените си очи. Откъсна и сглоби пред очите ми парченца от истории, които вече познавам и за които копнея да науча повече. И нека ви кажа, за човек, който пише толкова красиво, Сафон е много безмилостен към своите герои и тяхната съдба. 

 

Това пътуване си заслужаваше всяка дума, всеки ред и страница. Два от разказите ни срещат отново с Давид Мартин - безутешната история на неговото раждане, спомена за която ще ме преследва вероятно цял живот и една история от неговото детство и първата му любов."Принцът на Парнас" пък е манифест към личността и творчеството на Мигел де Сервантес и може би лек поклон и към Леонардо да Винчи и същественно с това ни среща отново и с двама герои от Гробището - Антони де Семпере и Андреас Корели. В два от разказите има сериозни намигвания към историята и създаването на Гробището за забравени книги. 

Два от разказите ми направиха изключително силно впечатление "Гауди в Манхатън", който преплита легендата за довършването на Саграда Фамилия и "Една Барселонска госпожица" - една тъжна и въздействаща история за това как човек губи себе си, докато изживява чужди животи, играейки роли, сбъдвайки чужди мечти. Кара да се запиташ колко сбъднати мечти точно струва един неизживян живот?

Толкова много истории има в тази книга и всяка една от тях оставя следа.

А когато затворих и последната страница и излязох от този свят, в мен остана една смирена тъга и носталгия, каквито не съм вярвала, че ще изпитам. Последна среща и прощален подарък от Сафон за нас. 

 

 

 

"Едно възможно начало" - Тодора Радева (Ревю)

 

Заглавие: "Едно възможно начало"

 Автор: Тодора Радева

Издателство: ICU

Брой страници: 176

Година: 2023

 

 

"Едно възможно начало", това заглавие звучи толкова красиво, толкова необятно като безкрай. Отваряш книгата на Тодора Радева и изпадаш в безтегловност, а разказите й те понасят навсякъде. Те са преплетени спомени, желания, истории, които копнеят да бъдат споделени, изляти от нечие сърце и в нечие сърце, да си намерят пристан у читателя, да се свържат със собствените му лутания, неизживени мечти и преболедувани спомени. Осемнадесет отделни разказа, които се свързват един с друг на различни нива, някои сюжетно, други емоционално. 

Тодора Радева, ще си позволя да я наричам Дора, защото това име ми е много скъпо, а след края на тази книга се чувствам по особен начин свързана и с нейния вътрешен свят. Дора Радева пише изкусно, по женски, ненатрапчиво, много фино, нежно и право в целта. От разказите й струи ефирност, каквато никой мъж не може да сътвори. Наситени са с премислена и натежала от годините емоционалност. Героите й са самотници, които в даден момент от живота си са изпитали онова щастие, за което всички мечтаем. Всеки от тях е изживял своя катарзис и е изпитал тежестта от преходността на този свят. И всеки гледа на нея по-различен начин - някои продължават непримиримо да търсят, други са се свили от страх, трети са заключени в спиралата на собствените си избори. 

 

Някои разкази са наситени с тихо примирение, други с гняв и пасивно-агресивно разочарование, има истории, които те карат да летиш, да мечтаеш и такива, които те смазват под тежестта си, оставяйки те напълно разкъсан и отчаян. Тази преходност е едновременно избавление и крах, тя е живот, променлива, която съпътства всяко наше решение, всяка усмивка, сълза, всеки стон и смях, всеки миг. Защото всичко опира и се заключва в това, в един миг. Миг, които може да преобърне живота на човек, може да го окрили или съсипе. Миг, който ни кара после да си задаваме хилядите, напълно излишни и безмилостни "ами ако"- въпроси, да човъркаме миналото, да се потапяме във вина, да хвърляме вината другиму, да се опияняваме от възможното и да изтрезняваме в реалността. Едва когато човек затвори и последната страница усеща и последните тънки нишки, които свързват разказите в този сборник и си дава сметка колко концептуално всичко в тази книга се допълва и създава усещането за цялост, за пълноценност. 

 

Прочетох няколко ревюта и ми прави впечатление, че хората асоциират този сборник с отделни пътища, линии, коридори, стаи, които се свързват в едно. Аз я усещам по-скоро като врата, която се отваря в началото на всеки разказ и ми носи едно възможно начало и се затваря в края му, оставяйки вкус и усещане за нещо отминало, телетяло и изпуснато. За преходност. В началото на следващия разказ вратата отново се отваря, една и също врата е, но историята зад нея е друга. И без значение какво е отношението към тази преходност, каквато и да е гледната точка, тя е винаги отправна точка за едно възможно начало. Отново и отново.

"Истории от 90-те" - Невена Дишлиева-Кръстева (Ревю)

 

 

Заглавие: "Истории от 90-те"

 Автор: Невена Дишлиева-Кръстева

Издателство: ICU

 

Брой страници: 280

Година: 2019

Вие как си избирате коя книга ще четете? Аз не го правя. При мен книгите сами избират коя е на ред. Всичко се случва много интуитивно и в същото време спонтанно. Купила съм всяка книга у дома с огромно желание да я прочета, но някои отлежават, отлежават с години.

Всяка прочетена история оставя специфичен вкус и настроение след себе си. Не знам от какво ще имам нужда, преди да довърша това, което чета. Затова и не правя планове.

 

"Истории от 90-те" отлежават на рафта у дома от 2019, когато излезе сборника. Харесах изключително много другия сборник на Невена Дишлиева-Кръстева  - "Бащите не си отиват" и съвсем логично купих този. Но вече 5 години не изпитвам нужда да я прочета. Може би, защото самата аз свързвам 90-те години предимно с минорно настроение. Това бяха годините, когато бандата пред блока, с която играхме се разпадна, всеки порасна и вече беше "нелепо" да си играем на рицари с пръчки, на кукли, компютри, детективи, семейство или там каквито други щуротии ни бяха дошли на ума. 

В същото време моята психика беше по-близо до идеята за детското, отколкото до идеята за момичешкото. Така че не успях да намеря мястото си и сред съучениците си. Те бяха порастнали по-бързо от мен и не успях да се включа в общия поток. След това просто свикнах да не съм чак от общия поток. И това спря да ме притеснява. Но 90-те бяха самотни за мен. Сестра ми замина, за да учи в друг град. И за мен остана възможността да си пишем писма и да се чуваме веднъж месечно след писмена уговорка по телефона в общежитието. Обръщайки се назад, нямам лоши спомени от този период, макар и труден, родителите ми успяха да създадат защитена и сигурна среда за мен, в която да раста. Виж сестра ми има страхотни истории за разказване от онези години, истории, които разсмиват, сплотяват и трогват. При мен беше скучно и самотно. Така че не изгарях от особено желание да се потопя в историите от 90-те. В крайна сметка, покрай едно съвместно четене, бях подтикната да изляза от зоната си на комфорт и ги прочетох. 

Не знам какво ревю да напиша на тази книга, тя по-скоро пробужда човек да разкаже за своите преживявания и спомени, каквито аз нямам за споделяне. Но определено селекцията вътре е много пъстра. Не харесах всички разкази, някои от тях не достигнаха до мен. Но в повечето открих допирателна, дали интерес към темата, или емпатия към автора, но общото ми впечатление и настроение след сборника, противно на очакванията ми, е позитивно. Представях си ги доста по-сиви като софийска панелка, мрачни, потискащи, но в действителност сборникът притежава много добър баланс.

Някои от разказите пробудиха тъга и лека носталгия, други искрена радост и почуда, трети жив интерес, в някои открих горчивина, в други сладникавост, в трети се сблъсках с пошлост, наглост и противна безцеремонност. 90-те са интересни времена и историите вътре са разнолики. Вярвам, че всеки човек ще открие нещо вътре, нещо, с което да се асоциира, нещо, което да го приобщи. Дори и родените след 2000 година. Дори и за тях има намигване към бъдещето през погледа на миналото, дори те могат да припознаят някои от характерните черти на собствените си родители или баби сред страниците на този сборник. Прекрасна работа е свършила Невена Дишлиева-Кръстева, наистина прекрасна. Хубаво е, че я има тази книга. 

 

 

 

"Жълтият тапет" - Шарлот Пъркинс Гилман (Ревю)

 

Заглавие: "Жъктият тапет"

 Автор: Шарлот Пъркинс Гилман

Издателство: Orange Books

Превод: Александра Главанакова

 

Брой страници: 72

Година: 2023

Не съм чела "Нощната кучка" -  книгата, която изглежда е провокирала интереса към разказа "Жълтият тапет" у нас. Съвсем тривилано научих, че Orange Books ще го публикуват от фейсбук страницата им. И може би ако не беше оформлението на книгата, сигурно нямаше и да си го купя. Изданието е бижу. илюстрациите на Люба Халева са в десетката. Ювелирно изпълнение и абсолютно удоволствие за всяка библиотека. Но истинската стойност на тази книга не се крие във външния й вид. "Жълтият тапет" е много сериозен разказ, който отваря теми като психичното здраве и може би в частност следродилната депресия , както и ролята и третирането на жената в патриархалното общество. За огромно съжаление и двете теми са по свой начин актуални и днес. Все още. Може би не в същите измерения и форма, но продължават да бъдат част от живота ни. Но тъй като не искам този текст да се превърне в трибуна за лични размисли по темата, ще се върна на сюжета. 

 

Повествованието се води от безименна героиня, чието семейство наема старо имение за лятото и се мести там, по препоръка на доктора, нейния собствен съпруг. Родила наскоро първото си дете, героинята изпада често в депресивни състояния. А лечението е ясно, пълно бездействие и почивка. Малко след настаняването болното съзнание на жената започва да работи и чопли мисли й нощем, а след това и денем, докато не прераства в мания по един ужасно злокобен и мрачен жълт тапет и пълзящата зад него жена, която обсебва мислите й. Лечението на доктора включва пълна изолация, абсолютна забрана за общуване с други хора, за четене и писане, за каквато и да било дейност. Пълна почивка. Пълна изолация. Изолация, която единствено подхранва виденията на жълтия тапет в спалнята й. 

 

Натрапчиво се усеща през цялото време повелята на нейния съпруг и нейната безпомощност, вялия беззвучен вик за помощ, който на няколко пъти се опитва да отправи към него, с молбата си да се преместят в друга стая или просто за разбиране. Молби, които биват отхвърлени като недалновидни от нейния доктор и благоверен. Неговият съвсем искрен покровителствен тон цели единствено да й помогне, на нея бедната, слаба, психичноболна жена. И макар отчаяно да търси изход от този задушаващ тапет и пълзящата зад него жена, дори и безименната героиня си дава сметка какъв късмет има със съпруг като Джон, с каква готовност се опитва да помогне на болната си съпруга. Всъщност Джон не е лошият в тази история, той искрено вярва, че прави всичко възможно, за да помогне на жена си. В тази история няма злодей. Злодеят е тесногръдието и ужасяващият норматив на времето и епохата, на обществото. 

Искам да вярвам, че щом близо два века по-късно, разкази като този продължават да бъдат преиздавани, все още не сме изгубии фокуса от важните неща. От друга страна щом два века по-късно все още имаме нужда от такива разкази, значи не е и като да сме намерили точно пътя.  Едновременно обнадеждена и обезкуражена оставям пълзящата жена и жълтият тапет да обитават страниците на тази малка-голяма книга, а с нея и библиотеката и мислите ми и отправям още веднъж поздравления към Orange Books за начинът, по който са избрали да издадат този разказ. Този избор също е важен.

"Олив Китридж" - Елизабет Страут (Ревю)

 

 Заглавие: "Олив Китридж"

Автор: Елизабет Страут  

Издателство: Кръг

Превод: Анелия Данилова

Брой страници: 424

Година: 2021

Затворих последната страница на "Олив Китридж" късно снощи и нейните герои още витаят в мислите ми. Имах толкова голямо доверие, че ще харесам тази книга, че си я купих заедно с втората част "Олив Китридж отново". И сега знам, че не съм направила грешка. Книгата на Елизабет Страут е композирана по интересен начин. Не знам, дали е било желан ефект или нотите сами са изсвирили мелодията, но симфонията, която се е получила, е прекрасна. Олив Китридж е концерт от тринадесет части, всяка със своето собствено темпо и начален тон. А самата Олив е като скрита тема вътре във всяка една от тези части, без да е водеща, без да се натрапва и все пак няма как да пропуснеш нейното присъствие и нейното влияние върху цялостната композиция. Обичам такава музика.

Първото нещо, което обикнах в тази книга е това, че Олив е чешит. На пръв поглед заядлива, все сърдита, все недоволна, неразговорлива, неприветлива. А най-хубавото е, че Елизабет Страут не й търси оправдания. Тя просто си е такава. Има причини, но каквито и да са, те нямат значение. Акцентът не пада върху толкова колко е труден животът. Олив не просто не търси съжаление, тя не го търпи и аз нямам никакво намерение да й го натрапвам. Виждам я такава, каквато е - от плът и кръв, с всичките й недостатъци и бодли. Виждам я, когато е тъжна, виждам я и когато е самотна, виждам я, когато е обезверена и когато наостря бодлите си, защото е наранена. Виждам я, когато съжалява и когато без свян признава греховете си. Виждам я, когато се чувства изоставена. Виждам я и когато отказва да приеме вината си, защото тогава трябва да приеме и последствията от нея. А това е твърде трудно. И твърде човешко.

 

Елизабет Страут е сътворила нещо наистина смислено. И не мога да не се възхитя на пътя, по който е избрала да мине. Тонът на книгата през почти цялото време е равен, спокоен, разказвателен. Няма дълбоки акценти върху емоциите, катарзисите в живота на различните герои не са изградени с патос и не предизвикват емоционална обвързаност. Да, те са тъжни, да, изпитваме съпричастност, но като нещастие, което, слава богу, се е случило на някой друг. Не на нас самите. И въпреки това сега, когато затварям последната страница, върху мен се струпва цялата ирония, нелепост и безразличние на живота към нашите крехки сърца. И изживявам всичко накуп, всяка лоша дума, всяка изневяра, всяка загуба, всяка болезнена истина, всяка протегната ръка, всяка изгубена или изоствена надежда, всеки емоционален нюанс.

"Олив Китридж отново" ме очаква.

"Гардеробът" - Олга Токарчук (Ревю)

 

Заглавие: "Гардеробът"

Автор: Олга Токарчук

Издателство: ICU

Превод: Крум Крумов

Брой страници: 64

Година: 2022

 

Олга Токарчук е едно от големите имена на съвременната световна литературна сцена. Дом за нейните книги у нас създадоха ICU, превръщайки четенето им в преживяване. Сборникът с разкази "Гардеробът" е първата ми среща с Токарчук. 

Да си призная, винаги ми е било много трудно да пиша за разкази. Трудно ми е да усетя баланса между това да не кажа твърде много и да не кажа твърде малко. Разказът е забележителен жанр. Трудно е да побереш цялата вселена на въображението си в пет страници с думи. Олга Токарчук изглежда обаче не изпитва такива затруднения. Нейните разкази са вселени. А между кориците на тази малка по обем книжка са се сгушили тъкмо три -  „Гардеробът“, „Стаите“ и „DEUS EX“. 

"Гардеробът", който е дал и заглавието на сборника, е убежище за душата. Гардеробът е просто вещ, нали така, просто мебел. Новата вещ в дома на една млада двойка. Вещ, чието присъствие постоянно расте и като че издиша възхдуха в малката спалня. Докато един ден младата жена не прекрачва неговия праг и не открива паралелен свят. Свят, който най-после може да й даде убежище от тегобата на собственото й съществуване. Всеки от нас има по един "гардероб" в дома или в ума си. Всеки от нас избира кога да влезе в него и колко дълго да стои там. И рано или късно идва момент, в който всеки от нас избира, дали това ще бъде бягство от или към себе си. Изумително е, колко много идеи и въпроси събужда един толкова симплистичен на пръв поглед разказ. Още от първите изречения и вече съм почитател на Олга Токарчук. 

Вторият разказ от сборника предлага не по-малко сложна детелина, само че този път не от въпроси, а от характери. "Стаите" в Хотела, главен герой на този разказ, са своеобразна метафора на човешкия характер. Тук зад всяка врата се крие нов, различен човек. Хаосът и непостоянността в някои от стаите се противопоставя на редът и предвидимостта в други. Всичко това се обвива в пашкула на една работна смяна. Една камериерка, която сваля собствената си кожа, за да облече безличната униформа на Хотела, да се слее с персонала, да се изравни с дизайна и мебелировката, за да попие от атмосферата на всяка отделна стая, на всеки посетител. И колкото и да е банално накрая,оставайки сама с мислите си, се питам "Не сме ли всички гости на тази земя?"

 

 

"Deus Ex" завършва сборника превръщайки ни в богове, разгръшайки пред над съвсем нова отделна перспектива. Героят на историята Д. създава светове във виртуалното пространство. Той държи в ръцете си въздесъщата сила на съзиданието. Олга Токарчук открехва вратата към неговата стая и мястото, където великата сила на сътворението гради и руши офиси, домове, светове, там, където дава и отнема живот. Оставя ни да опитаме от опиянението, което тази въздесъща сила носи, оставя и една хладна тръпка да полази в душите на чувствителния читател, за да усети и тежестта от другата страна на монетата, а именно - отговорността. 

Да, сега разбирам това почти граничещо със сектанство почитание към творчеството на Олга Токарчук. Не съм сигурна къде и как, но ние с нея ще продължим да се срещаме.