"Пътят" - Кормак Маккарти (Ревю)

Заглавие: "Пътят"

Автор: Кормак Маккарти

Издателство: Пергамент Прес

Превод: Станимир Йотов

 

Брой страници: 236

Година: 2012

 "Пътят" на Кормак Маккарти е една по-различна постапокалиптична история. 

"Часовниците спряха в 1:17" 

Събитията, които са предизвикали края на света, остават неназовани като излишни подробности, незначителни. 

Сега светът представлява черна, обгорена земя, която не ражда повече нищо, постелена с пепел, обгърната в мрак. Единственото, което е останало е пътят. Пътят се вие през тази пустош и води оцелелите по своите странни завои. 

По пътя вървят мъж и момче, баща и син, които също остават неназовани. За какво са им имена, който ще ги използва? Те са целият свят един за друг - "татко", "момчето ми", друго нямат. 

Двамата бродят в този погинал и обгорен свят и следват пътя, който не обещава да ги отведе никъде. Но това е единственото, което могат да направят, защото всичко зад гърба им, всичко извън пътя е само разруха и смърт. Живот няма. 

Атмосферата е мрачна, тягостна и безнадеждна.  Действието прескача напред и назад във времето. Мъжът се връща за кратко в спомените си, прокрадват се отблясъци от решенията, които е взел, с които сега трябва да живее. 

Разказът през цялото време е съпроводен от сцени на жестокост и насилие - убийства, мародерство, канибализъм. Двете фигури се движат в сенки и продължават напред, а аз се питам  дали ще оцелеят, дали Маккарти е толкова безразсъден, за да въвлече едно малко дете в активна сцена на насилие? Усещането, очакването е вцепеняващо. Страхът на момчето е като жив организъм, толкова реалистичен -  тази първична оголена детска и изчистена от всичко реакция, когато чуеш или видиш най-големите си ужаси да се материализират.

Все пак от време на време Маккарти ми подава спасителна сламка в някой от разговорите между баща и син и ми показва, че не всичко добро си е отишло от този свят. Че все още има надежда, човещина. 

 

Като в постапокалиптична видео игра - намират стара бутилка тук, парцалче там, малко бензин, намират бункери, мазета, в някои от тях се крият страховити неща, в други храна и провизии, каквито не са и сънували, че може да открият. От време на време мъжът и момчето срещат някого по пътя. И Маккарти използва тези редки срещи, за да се впусне в характерните за него философски разговори, които вече познаваме от "Сънсед лимитед" за екзистенциализма, смисъла, божественото и човешкото.

Всяка дума в тази книга е написана с цел да те накара да изпиташ сивотата, самотата, да усетиш вкуса и сухотата на пепелта по езика си, да потънеш в мрака и сянката на всеобхватната смърт, да изпиташ безсилието на мъжа и момчето, които вървят по този проклет път, но не съм надежда, а просто защото спрат ли, ще умрат със сигурност. И целта е изпълнена. Маккарти оставя читателя разпокъсан и емоционално изтощен след края на това пътуване. Забележителна книга. 

"Вавилон" - Р. Ф. Куанг (Ревю)

 

Заглавие: "Вавилон"

Автор: Р. Ф. Куанг

Издателство: Orange Books

Превод: Богдан Русев

 

Брой страници: 640

Година: 2023

 

Чета "Вавилон. Тайната история" на Р.Ф.Куанг и си мисля, ако не можеш да пишеш фентъзи така, изобщо не сядай да пишеш. Куанг работи на съвсем друго ниво. Историята на "Вавилон" ни пренася в една алтернативна Великобритания, която носи със себе си мрачна и силно политизирана атмосфера. Куанг рисува своята Англия като държава-колонизатор, която е готова на всяка цена да извлече полезните ресурси от своите колонии - били те благородни метали, опиум или хора. 

Главните герои на тази книга са именно това - ценен ресурс. Робин, Рами, Виктоар и Лети - студенти във великата Вавилонска кула, която се извисява в центъра на Оксфорд с античността, достолепието и властта си. Начинът, по който Куанг е изградила своята кула етаж по етаж направо ми пълни сърцето - преводачи, журналисти, лингвисти и среброделци оживяват коридорите на кулата. всеки зает със собствените си задачи. 

Най-високо в йерархията и с най-голяма важност е работата на срброделците. Похват при който при правилното комбиниране на двойка думи може да се придаде магия на среброто. Магия, с която можеш да направиш всичко, да строиш, да жънеш, да переш, да готвиш, да ароматизираш, да осветяваш, да убиваш. Всичко. Всичко зависи от двойката думи и начинът, по който те се допълват една друга спрямо тяхната етимология назада в годините. 

Не мога да оценя, доколко обясненията в книгата за произхода и историята на думите на различните езици, са акуратни. Но тъй като тази книга няма статута на учебник, а не фентъзи, за мен няма значение. Факт е, че звучи достатъчно достоверно и аргументирано за целите на историята.  

 

Харесва ми как Куанг е разместила картата на Оксфорд, за да постави на нея своята забележителна кула. Кула, която се превръща в център и спусък на всички важни събития след създаването й. 

Куанг се заиграва със събитията от Индустриалната революция, която тук се нарича "Сребърна индустриална революция", последствията обаче са същите. Загубени работни места, заместени от машини (сребърни кюлчета) и огромен икономически прогрес. 

Всъщност книгата обръща внимание на редица исторически събития, сред които революцията, барикадите, международните отношения между Англия и нейните колониални държави, търговията, напрежението и Опиумната война.

Трудно ми е да говоря за промяната в героите на Куанг, защото не ги усещам като художествени образи. Вщината, с която Куанг разказва ме кара да възприемам Робин, Рами, Виктоар, Лети и всички останали като реални хора или най-малкото прототипи на исторически съществували фигури. 

И четиримата са отхвърлени от обществото поради различни причини - произход, пол, цвят на кожата. И намират дом и утеха имено във Вавилон и в това, което правят. Но най-вече един в друг. До степен, в която са готови да стигнат заедно до края, да убият един за друг или да се убият един друг, толкова силна  е връзката между тях. 

Куанг не се притеснява да политизира своите истории и да вади на светло грешките на големите държави от миналото. Видяхме го във "Войната на маковете", виждаме го и тук. Също така обича да създава морално сиви образи. Героите й са разядени от собствените си страдания, комплекси, често са прогнили отвътре или просто страхливци и наивници, които  оцеляват някак, борейки се за малкото стойностни и смислени неща в живота си. 

"Вавилон" е майсторски разказана история за силата на думите и общия език. Общият език е едно най-могъщите неща на този свят - може да бъде мотиватор, спасение, връзка, но също така оръжие, смърт и власт. Да създадеш фентъзи свят, чийто център ляга върху лингвистиката като наука и основна движеща сила, е много интересна и много трудна за реализиране идея и Куанг се е справила страхотно. 

Следваща спирка - "Катабазис", ("Йелоуфейс" съм си я оставила за десерт).

Чели ли сте книги на Р.Ф. Куанг? Имате ли любими?

"Изчезнал без сбогом" - Рийз Уидърспун & Харлан Коубън

 

Заглавие: "Изчезнал без сбогом"

Автор: Рийз Уидърспун & Харлан Коубън

Издателство: Colibri Books

Превод: Надя Баева

 

Брой страници: 312

Година: 2026

Не съм голям фен на трилърите и поради тази причина съм доста придирчива към жанра. Разбира се, имената на Рийз Уидърспун и Харлан Коубън изиграха сериозна роля в решението ми да я прочета. И се оказа точно по мой вкус. 

 

Историята се развива с добро темпо и двамата автора имат много добро усещане за ритъма на действието. Историята се забърза на правилните места и забавя там, където има читателя има нужда да осмисли новите открия, да ги подреди или да ги изживее. Тази прецизност ми хареса страшно много. Няколко скорошни срещи с книги писани от режисьори ме оставиха леко разочарована в очакванията ми, защото се опитват да пресъздадат филм сред страниците на едно книжно тяло. Но истината е, че филмите и книгите като цяло имат различни нужди - и по отношение на темпото, и на детайлността, и на персонажите, изобщо по отношение на всичко. Но те двамата са се справили много добре, защото през цялото време се чувствах като зрителна "Мисията невъзможна"(който там пореден номер е).

 

Главната героиня Маги е блестящ реконструктивен хирург, който обаче след редица трагични събития губи лиценза и пътя си. Маги се намира в абсолютна емоционална безпътица и житейска криза - неясно бъдеще, ужасно минало, спомени, които заплашват да я погълнат и унищожат и никаква светлина в тунела. 

 

Докато не получава едно мистериозно и неочаквано предложение за работа, което може да реши всичките й проблеми - нека да кажем материални проблеми - от финансовите затруднения, до лиценза. 

 

Но когато се съгласява да приеме работата и отпътува за Русия всичко тръгва по спиралата надолу. Всичко се обърква жестоко. А тайните не спират да изплуват на повърхността една след друга като подути трупове. Маги няма представа на кого да вярва. Затова не вярва на никого. Но все пак сама не може да стигне до дъното на тази история, затова използва козовете си по възможно най-добрия начин. И това ми хареса страшно много. 

 

 Маги се различава много силно от жанровия стереотип - тя е проницателна, притежава завидна доза реализъм и въпреки, че е емоционално смазана, действа преднамерено и разумно спрямо ситуацията. Използва за своите лични цени инструментите, които всички замесени страни волно или неволно й предоставят, докато се опитват да я накарат да играе тяхната игра. Определено ролята на главната героиня внесе много свежест. 

 

Високотехнологичната нотка също беше много на място. Обичам старомоден екшън и модерни декори.Абсолютно доволна съм, според мен дуото Рийз-Харлан са заковали историята. 

"Небе" - Миеко Каваками (Ревю)

Заглавие: "Небе"

Автор: Миеко Каваками

Издателство: Colibri Books

Превод: Надежда Розова

 

Брой страници: 192

Година: 2026

"Небе" от Миеко Каваками е едно от най-чаканите от мен заглавия тази година. Темата за мен е много лична. И въпреки ясната представа какво ще ми причини тази книга, исках да я прочета. Подготвих се психически и признавам си, въпреки това ме събори. 

Действието в книгата се разказва от името на безименно четиринадесет годишно момче, което става обект на чудовищен училищен тормоз - вербален, психически и физически, до степен, в която самоубийството изглежда като мечтан изход от задушаващата ситуация. 

Миеко Каваками е избрала да не назове с име своя персонаж, за да подчертае допълнително колко малко означава той като индивид и като човек за околните, колко самотен и отритнат е, колко e незначителен,  не човек, а просто предмет, който всеки може да подмята, както си иска.  Да бъдеш сам изолиран и отритнат в годините, в които най-силно имаш нужда от социална група и приемственост, е съсипващо за психиката.

 

Историята се разказва от първо лице единствено число, а разказвачът бива назован единствено с подигравателния прякор Очи, който получава, заради кривогледото си око.  За да подсили обезличаването на индивида, Каваками избягва да се обръща по име към своя герой дори и в диалозите му с хора, които държат на него и го обичат. Отнемайки по този начин и възможността на читателя да се обърне към него с друго име. Защото не той е главният герой на тази книга. Главният герой е  тормозът - унижения, подигравки, побои, нападки, които водят до социално изключване и самоизключване, изолация, депресия и суицидни мисли. Единствената утеха, която разказвачът открива е в лицето на неговата съученичка Коджима, която се намира в същото положение като него и е подложена на също толкова интензивен и ожесточен тормоз. 

"Небе" е безмилостна дисекция на темата за насилието в училище. Миеко Каваками предлага на читателя различни гледни точки с различен фокус и отправна точка към проблема.  Жестокост и безсилие, вплетени в едно.

Тормози ли ми са ви в училище? Мен да.

Не толкова жестоко и не толкова интензивно, колкото Коджима и нейния съученик. Тормозеха ме предимно вербално, с подигравки и подмятания, които, наречете ме злопаметна, но са оставили ясен и траен отпечатък в мен и до ден днешен. 

Тормозеха ни, а ние криехме от родителите си. Никой не иска да каже на близките си, че го нараняват. По редица причини, някои са за теб самия, други - за да предпазиш хората, които те обичаш. Вече си достатъчно голям да разбираш някои неща и недостатъчно узрял, за да осъзнаеш други. Толкова тънка и крехка е границата. А падането е дълго, безконечно и страшно.

Дори и сега има моменти, в които нощно време ми се обръща неприятно стомаха при спомена за някои случки. Защо се сещам за тях ли? Защото дъщеря ми вече е ученичка и изпада от време на време в подобни ситуации. И понякога се чувствам толкова безсилна, че се задушавам в собствените си истории. 

 

 

Сега същите тези хора имат на свой ред семейства и деца, приятели сме във фейсбук, хвалят се с постиженията на децата си, гордеят се с тях и със себе си като родители, като зрели хора. А аз се питам, дали когато си бил от другата страна, от страната на тормозещия, след години си спомняш какво си правил, обидите, които си отправял, униженията, на които си подлагал по-свитите си съученици. Или възприемаш точно както Момосе нещата съвсем философски. Искал съм, можел съм правил съм го, няма нищо нередно. И ти си можел да го направиш. Да го беше направил. 

 

Миеко не е пропуснала нито един аспект от този порочен кръг отнел толкова детски животи и оставил трайни травми в живота на милиони други. Ужасяваща книга, която трябва да бъде четена. И за която трябва да се говори. 

"Х като сапун" - Гери Дечева (Ревю)

 

 

Заглавие: "Х като сапун"

 Автор: Гери Дечева

Издателство:  

Peppermill Books

 Брой страници: 250

Година: 2025

"Х като сапун" на Гери Дечева е силен и звучен шамар в лицето на социалните медии и тяхната вездесъща сила и влияние в нашия живот. 

Действието на книгата се развива в измисления град Лоувил в измислената държава Лоуландия (имената не са случайно подбрани, всъщност нищо в тази книга не е случайно подбрано). Там в Лоувил една жена опитва да намери пристан и убежище. 

Тори е писателка, която става неволен участник в скандал, свързан с един от героите в последната й книга. Изходът от този скандал е изцяло за нейна сметка. И Тори бива линчувана за чужди грехове, защото силата на троловете в онлайн пространството е могъща и няма аргумент или изказване, които биха могли да разрешат конфликта или да потушат подклажданата омраза в социалните медии или както Тори ги нарича социалните медузи.

Тори бяга от стария си живот и не просто спира на пише, спира дори да чете, защото книгите й причиняват физическа болка, нападките срещу нея са толкова ожесточени, материализиращи се в насилнически актове, че тя е принудена да се скрие от лицето на земята. И така Тори отваря бар с хотелска част (разбирайте две стаи) и прикрепена към тях книжарница. Защо тази странна конфигурация и защо това шантаво име "Х като сапун" стои на табелата, на която туристите постоянно спират да се снимат, няма дори и да се опитвам да ви обясня, прочетете сами, велико е. Смях се от сърце, наивно и лековато, без дори и да подозирам какво ми е приготвила Гери. 

 

И преди да мина към сериозните аспекти от тази история, с които и ще завърша този текст, искам да направя едно последно отклонение и да приветствам изобилието от идеи, което си вихри в тази книга. Обожавам книги написани с въображение. И тази е точно такава. Отворете я, разгледайте я в книжарницата и съм сигурна че веднага ще ви направят впечатление поне няколко страхотни идеи в оформлението на изданието, които няма да как пропуснете. Нали знаете приказката "Кажи ми какво четеш, за да ти кажа какъв си." Това важи с пълна сила тук. Тази книга е визитната картичка на литературния вкус на Гери Дечева и не мога да не се радвам като читател, когато открия толкова много допирни точки с автора. 

Но да се върнем към Тори. Знаете ли иска ми се Тори да беше истинска и да ми беше приятелка, за да мога да я подкрепя в трудните моменти да й кажа, че не тя е лудата, а света. Да й каза, че има останало и добро в този зъл, подъл свят и че трябва да прочете "Пътят на кралете" на Сандерсън, той обяснява какво се случва, когато си с броня на бойното поле в разгара на битката и ти се допикае (или по-лошо).

Социалните и онлайн медиите ни предложиха възможност мнението и личната ни позиция да достигнат по-лесно до другите хора, интернет ни даде трибуна каквото не сме и си мислили, че ще получим някога. Но лесния достъп сякаш накара хората да спрат да мислят, колкото по-лесен е пътя, колкото по-малка тежест има наградата. 

Забравихме, че от другата страна на екрана стоят хора като нас и се борят със същите трудности пак като нас. Конфронтацията стана лесна и дори за предпочитане, превърна се в израз на гражданска позиция. Хората загубиха мярка и до един се превърнаха в криворазбрани лидери и инфлуенсъри. 

 

Под повърхността на тази разказана с хумор история прозират дълбоки рани и ужасяващи истории. Такива от които ми настръхват косите. Гери Дечева изобличава толкова много проблеми, кой от кой по-страшен, че просто не знам откъде да започна. 

Монетаризацията на църквата и престъпността в различните слоеве на духовенството, педофилията, насилието, обезценяването на вярата,  , липсата на ценности, обезстойностяването на истински важните неща в живота ни, тормозът в социалните медии, тоталната липса на ангажираност и мисъл у хората като индивиди. Все теми, които болят ужасно и ядат същината на обществото ни, на човещината ни, на живота ни.

Гери пише с живи и ярки описани, които те карат да се чувстваш като част от историята, създава герои, които те ангажират. Малцина умеят да пишат за нещастието с хумор и топлина, но без да го омаловажават. Границата между добре балансираната емоционална история и пълния провал е много тънка. И Гери се е справила блестящо. 

Ето това прави хубавата литература с нас, подтиква ни да говорим за всички забранени, забравени, пренебрегвани и неудобни неща. Кара ни да се вгледаме в себе си и да потърсим начин да станем по-добри. Вярвам, че имаме нужда от такива книги - смели, дръзки, откровени и човечни, книги, които ни болят, но и могат да ни лекуват. 

"Принцеса Лея" / Марк Уейд & "Хан Соло"/ Марджъри Лиу (Ревю)

 

Заглавие/Автор:  

"Принцеса Лея" /

 Марк Уейд

 "Хан Соло"/

Марджъри Лиу

Издателство: Artline Studios

Превод: Ненко Генов

 

Година: 2026

 

 

Два отделни комикса, за които не мога да мисля по отделно -  "Принцеса Лея" и "Хан Соло" , част от Star Wars поредицата, която издават Артлайн. Лукас е създал велика enemy to lovers история, още преди да се превърне в категория изобщо. Смелата Принцеса Лея, която се хвърля във всяка опасност в името на народа си без да се замисли и устатия контрабандист Соло, който може да се измъкне от всяка беда, благодарение на пилотския си талант и острия си като бръснач ум. На пръв поглед двамата са пълна противоположност един на друг. Лея се бори за другите, Соло за себе си. Лея е готова винаги да помогне, а Соло да си спаси кожата, Лея е водена от морал, чест и идеали, а Соло от парите и изгодата.И ето че все пак тази толкова скучна, префърцунена и досадна принцеса му влиза под кожата както никой не е успял досега. 

 

И двата комикса се развиват след Епизод 4 "Нова надежда". Звездата на Смъртта е унищожена, медалите са раздадени, битката е спечелена, но не и войната. 

Принцеса Лея осъзнава дълбочината на загубите за своя народ. Оставяйки настрана личната си болка, Лея се впуска в нова мисия - да спаси разпилените из галактиката хора от своя народ, загубените олдеронци и да ги заведе у дома, да ги обедини. 

Разбира се, никой не одобрява това решение. Нито сената, нито близките й, нито звездната флота, а думите които Лея чува да се шепнат зад гърба й не са никак приятни. 

Но кога това или изобщо каквото и да било я е спирало да направи това, което си е наумила?

Обичам тази Лея - силна, безразсъдна, грижовна, умна и със сърце голямо колкото вселената. 

 

И докато си говорим за Лея е редно да споменем, че именно тя е и причината Хан да се забърка в поредните неприятности. След унищожението на Звездата на Смъртта настъпва промяна в обичайния ритъм и дейност на Хилядолетния сокол. Соло започва да отказва задачи, измисляйки си всякакви несъстоятелни причини - парите били малко, не си заслужавало количеството, с тия не го кефело да работи, не му се ходело до тази планета. Все неща, които никога не са го притеснявали. Но когато упоритата Лея му предлага тайна мисия да влезе под прикритие на най-голямото състезание за космически кораби в цялата галактика, Хан, разбира се, приема. Дали защото винаги му е било мечта да участва в турнира и да се докаже или поради други причини - това са подробности, за които предпочита да не мисли. Е, към турнира има една друга малко по-тайна и много по-важна мисия, с която също трябва да се справи. Но какво пък, той контрабандист ли или не?

 

Двата комикса предлагат завършено изживяване в света на междузвездни войни - приключенски дух, шеметна надпревара, напрежение, интересни персонажи, откраднати погледи и словесна престрелка, чест, предателства, опасност и приятелство, каквото има само между хора, минали заедно през най-трудното. Марджъри Лиу и Марк Уейд са се справили отлично. Винаги е удоволствие да се връщам в този свят. И съм безкрайно щастлива, че Междузвездни войни се превърна в сцена, на която постоянно се играят нови представления и за която постоянно се пишат нови сценарии. Още по-щастлива съм, че благодарение на Артлайн и всички замесени имаме достъп до тези страхотни комикси. 

"5 сантиметра в секунда" - Макото Шинкай (Ревю)

 

 

Заглавие: "5 сантиметра в секунда"

Автор: Макото Шинкай

Издателство: Peppermill Books

Превод: Гергана Дечева

 

Брой страници: 192

Година: 2022

"5 сантиметра в секунда" на Макото Шинкай е красива и крехка меланхолична история, която ме разтопи в себе си. 

Акари и Такаки са деца, които са свикнали да се местят, да бъдат винаги новото дете в класа, да оставят всичко зад гърба си и да продължат напред към новото местоназначение на работа на родителите им. Самотен живот, който те кара да се затвориш. Живот, който ти нашепва, че е по-добре да не създаваш трайни връзки и приятелства, да стоиш настрана, да бъдеш незабележим. И двамата се опитват да минат през ученическите си години като призраци, скрити от погледите и коментарите на групата, която вече се е формирала и от която те не са част. Деца - аутсайдери. Самотници, докато един ден живота не ги запознава. И двамата се преместват в един и същ град и започват да учат в едно и също училище. Единият малко след другия. 

И самотата постепенно започва да изчезва, изместена от топлина, сигурност, приятелство и опора. Чувствата между тях отиват далеч отвъд идеята за ученическа любов. Те са двете половинки на едно цяло, пристан един за друг. Едно сърце, което бие в гърдите на две деца. Те най-накрая не са сами. Не знам, дали е възможно тази емоция да бъде изразена с думи. Ако е възможно, тази книга е дефиницията за нея. 

Тук ще отворя еднал лична скоба, която може би ще ви обясни, защо толкова много харесах тази книга. В желанието ни да изградим по-добър живот за себе си и дъщеря ни, ние се преместихме три пъти в рамките на три години. Всяко едно наше преместване означаваше за нея точно това - да загърби всичко, което е изградила, всичките си приятели отново и отново, да бъде новото дете, да търси път към хората, да се адаптира към новата среда, в която попада. Страшно трудно е да се превърнеш в пълноценна част от вече формирана група, особено когато си чужденец. 

Но тя се справи блестящо и колкото и да й беше трудно понякога, не се отказа. Успя всеки път, създаваше приятелства отново и отново. Приятелства, които макар и на стотици километри са още будни. Възхищавам й се. 

Имам прекрасно дете! И благодарение на това почувствах Акари и Такаки толкова близки. 

 

Разбира се животът е безмилостен и  отново ги разделя. Как това се отразява на двамата ще ви оставя сами да прочетете, аз нямам сила да разкажа. Ще ви кажа само, че тази книга е изтъкана от копнеж. Копнеж, който се превръща в самота, в самоизолация, в безмълвност. 

Колко много се крие в неизказаното, в пропуснатото?

Тази книга е като прашна класна стая огряна от лъчите на следобедното слънце. Тиха и спокойна, като убежище, изпълнена с очакване през вратата да мине другата половинка от едно цяло.