четвъртък, 29 септември 2022 г.

"Каменното ложе" - Маргарет Атууд (Ревю)


 Заглавие: "Каменното ложе"

Автор: Маргарет Атууд

Издателство: Orange Books
Превод: Надежда Розова
 
Брой страници: 312
Година: 2018
 
 

Маргарет Атууд няма нужда от представяне. Тя е едно от големите имена на съвременната литература. У нас нейните книги излизат с логото на издателство Orange Books в страхотен комплект от стилни и цветни твърди корици. Удоволствие е да ги събираш. Още по-голямо удоволствие е да четеш. 

"Каменното ложе" дава дом на девет "лукави" истории, както ги нарича самата Атууд, написани с много финес и свободомислие. Девет дяволити истории на крачка от смъртта, които Маргарет Атууд, разказва с половинчата усмивка на устните и намигване към изтичащия през  пръстите живот. Сякаш казва "Не ни погребвайте преди да сме легнали в студената пръст.  Във всеки от нас дреме жажда за живот. В бръчките ни се крие нашата малка победа над света. Животът е врязал всяка една от тези трески на грижа, щастие и болка в кожата ни, но ние все още сме тук. Нищо човешко не ни е чуждо и макар че ръцете ни треперят, с тях все още могат да се извършат много неща. Включително и убийство." 

Първите три разказа „Алфландия“, „Привидение“ и „Смуглата дама“ са свързани. Живота и съдбите на техните герои са свързани -  Констанс, Гавин и Джори. Констанс е възрастна жена, която броди в спомените си и разговаря с починалия си съпруг, докато открехва една по една вратите на Алфландия - фантастичен свят, който разгръща във фантазията си и сред страниците на поредица от книги, които я правят богата и известна. Но Алфландия е много повече от фентъзи поредица - тя е убежище и бягство, тя е лечение и смърт. Затворени някъде там са призраците от миналото на Констанс, един от които и любовта на нейната младост - Гавин. Вторият разказ "Привидение" подхваща историята от погледа на Гавин - тогава и сега, години по-късно, когато той е бележит поет, а Констанс известна писателка. А след него идва и разковничето. Историята на Джори в „Смуглата дама” продължава събитията от първите два разказа и разкрива причините за раздялата между Контанс и Гавин. Намигвания към много теми се прокрадват между съдбите на тримата герои от безразсъдството и лудостта на младостта, до сблъсъка между неприкосновеността на личното пространство и медийната власт, чийто граници в съвременния свят е трудно да бъдат очертани.

“Lusus Naturae” очертава мрачната история на едно консервативно и образцово семейство, в което се ражда различно дете. Срам и позор за тейния приличен дом. Атууд е украсила историята с няколко допълнителни тежки слоя миазма, които витаят в атмосферата около чудатото дете. Но зад закачките с вампирските митове, прозират по-дълбоки теми, като страха, разбирането и толерантността към различните хора в съвременния свят. 

 „Мумифицираният младоженец” обединява два разказа с общ главен герой в един, макар и неофициално - историята на един разпаднал се брак и разказа за един опасен флирт с убийца. Не мога да се отърва от усещането, че двете части на историята могат спокойно да минат една без друга и освен главният герой друго не ги свързва.
 
„Мечтая за Зения с червените зъби” е своеобразно продължение на ромата  „The Robber Bride, който не е издаван у нас, но надявам се, Orange Books да ни изненадат скоро. Булката-крадец Зения е оставила дълбок отпечатък в живота на трите си приятелки, отмъквайки по един съпруг от всяка. Сега години след смъртта си, спомените за Зения отново изплуват, готови да изровят старите рани. Или да ги излекуват. 


„Мъртвешката ръка те обича” е разказ в разказа. Млад писател, изпадна в кризисна ситуация, моли съквартирантите си за помощ, лъжейки ги, че пише страхотна книга, която е сигурен, че ще му донесе слава и богатство. Дали от съжаление, вяра или обич, тримата младежи с които живее се съгласяват да му подадат ръка и да поемат неговите грижи за дома и финансите за известно време, докато завърши ръкописа си, ако той подпише договор с тях, съгласявайки се да сподели приходите от книгата. Никой не предполага в какъв хит, ще се превърне "Мъртвешката ръка". А сега години по-късно Джони все още дели тлъстите си хонорари със своите едновремешни съквартиранти. Без особено желание. Факт, от който му е писнало и решава да си уговори по една среща с всеки от тях и да преразпредели финансите. 

"Каменното ложе" дава и името на сборника. Разказът има изразен криминален характер, но зад вниматено планираното убийство отново се крият мотиви, които без особена трудност мога да разклатят моралния ви компас. 

"Да изгорим боклуците" е любимият ми разказ. Носи антиутопичния дух на "Разказът на прислужницата". Но историята отива в съвсем различна посока този път. Светът е крачка от това да бъде поставен пред нов световен ред, ред, в който старите хора трябва да бъдат елиминирани навреме, преди да се превърнат в тежест за държавата. Мрачното бъдеще наднича зад стените на един старчески дом, а езикът на Атууд е по-остър от всякога. 

Една тема обединява всички разкази, а именно заника на живота, може би заради това и "Каменното ложе" дава името си на корицата. Най-често героите са възрастните хора застанали почти на прага в края на пътуването си - преборили се дотук с живота, вдигнали гордо глава, готови на всичко, останали без нищо за губене, понякога дребнави, понякога великодушни, изпълнени със съжаления, спокойно очакване, задоволство или просто жажда за още живот. Те са такива, каквито са, част от нашия живот. Късно е да се променят. Не че искат. Но не можем просто да ги изтрием от страницата, когато ни станат неудобни. Те са написали проклетата страница! Писани и събирани отделно, деветте разказа се допълват чудесно, създавайки ядро, в което всеки ще открие нещо различно.


сряда, 28 септември 2022 г.

"Констанс" - Матю Фицсимънс (Ревю)


Заглавие: "Констанс"
Автор: Матю Фицсимънс

Издателство: Обсидиан
Превод: Надежда Розова
 
Брой страници: 388
Година: 2021

Представяли ли сте си някога свят, в който смъртта  повече няма да ви пристенява? Свят, в който, ако утре се случи нещо с вас, децата ви няма да останат сираци. Свят, в който повече никога няма да скърбим за близък. Това е светът на Матю Фицсимънс и той не е чак толкова далечен.
Обръщам се назад и си спомням, как някои неща като дете ми се струваха като научна фантастика, а сега са не просто възможни, но и достъпни. Това ме кара да се замисля всеки път, когато посегна съм фантастична книга, питайки се вече, не дали е възможно, а дали ще доживея, за да го видя.
В бъдещето на Матю Фицсимънс клонингите вече са факт. Както и пренасянето на съзнанието на даден индивид от едно тяло в друго. Стига телата да са много близки. Една крачка напред към безсмъртието. Всеки месец решилите да си направят двойник обекти трябва да направят Ъплоуд на съзнанието си, за да има актуална база данни не по-стара от тридесет дни във всеки един момент, в случай че се наложи клонингът да бъде активиран. Отклонения по-големи от това число могат да бъдат пагубни за двойника. 

Идеята, че можеш да качиш съзнанието си на флашка и да го заредиш в ново здраво тяло, ако с настоящето се случи нещо е сбъднатата мечта на Абигейл Стърлинг. Макар и самата тя, да не може да се възползва от делото на живота си, заради напредналата болест на Уилсън. Тя най-накрая се е стъпила на финалната права, а безсмъртието вече не е просто блян, не е незвъзможно. Той е просто въпрос на малко изчисления и време. Денят, в който човечеството ще може окончателно да се свободи от ограниченията на тленните си окови е съвсем близо.

Разбира се, за да ти направят двойник, трябва да си несметно богат. Или връзкар. Кони (Констанс Дарси) е племеница на Абигейл (разбирайте - връзкарка) и тъкмо отива за последната си актуализация, когато медиите избухват с новината, че леля й се е самоубила. Неприятна новина, но само толкова. Кони и Абигейл никога не са били близки. Така че младата жена спокойно минава през всички процедури и сяда на стола, за да качи последната си актуализация в базата данни на "Палингенеза". Когато отваря очи, разбира, че оригиналът й е мъртъв, а от въпросната актуализация са минали много повече от тридесет дни. Минали са осемнадесет месеца. Недопустимо число за отклонение. Недопустимо или не, Кони е будна, съществуването й е факт. 

Тя ще трябва първо да заяви пред света присъствието си достатъчно ясно, за да получи правото си на живот, преди
"Палингенеза" да са я изключили завинаги. Както и да остане с всичкия си, опитвайки се да разнищи мистерията около смъртта на оригинала си и да попълни белите петна от последната година и половина в живота си. Защото този живот сега все още не й принадлежи наплно, тя трябва да го познае, изпита и приеме, преди да почувства себе си отново пълноцена. За да излезе от обвивката на клонинга и да бъде отново човек.

Матю Фицсимънс е създал много добра събитийна и поведенческа картина на процеса на клониране и неговото приемане от обществото. Нстроенията на масите и отделния индивид, приемствеността, жестокостта и размитите граници дават на историята нужните пластове, за да почувстваме светът му истински, възможен. А образът и действията на  на Контанс оставят читателя в състояние на постоянен парадокс. И някъде под прожекторите на силно развиттите технологии, футуристичната атмосфера и готините джаджи светът на Контанс опира до най-ценното - хубава музика и хора, които ни обичат. 
 
 




***Благодаря на Издателство Обсидиан за предоставения екземпляр! ***
 
 

сряда, 31 август 2022 г.

Уважаеми Господин М. - Херман Кох (Ревю)

 Заглавие: "Уважаеми Господин М."
Автор: Херман Кох

Издателство: Колибри
Превод: Мария Енчева
 
Платформа: Storytel
Прочетено от: Христо Чешмеджиев
 
Брой страници: 448
Година: 2014

 

"Уважаеми господин М." е първата книга на Херман Кох, която си купих от един Зимен Панаир на книгата още преди години в НДК. Но не и първата, която прочетох. Без да имам и ни най-малка представа кой е Херман Кох и какви романи пише, си купих и "Вечерята" на следващата година. Нея прочетох веднага. След това се сдобих с всички негови книги, издадени на български език и оттогава насам ги чета пестеливо, като рядка отвара, чиято формула не можеш да повториш никога вече. Неговите книги са именно коктейл от фрапираща откровеност, дълбок анализ, сложна структура, проницателност и пленителна безцеремонност. 

Историята започва с писмо до известния писател М. от неговия съсед, който тайно го наблюдава, с маниакалността на преследвач. Въпросният съсед е не кой да е, а човекът, чиято история М. е използвал за последния си роман, който впрочем е станал абсолютен хит. А шпионажът се извършва педантично и професионално. Херман наблюдава и изследва всеки аспект от живота на писателя - навиците и ритуалите му, семейството  и миналото му, всичко е подложено на щателно наблюдение и анализ. 

"Възмездие" се превръща в сензация. Историята разказва за авантюрата на преподавателя по история Ландзат и негова ученичка Лаура, която  бързо изтлява. Лаура зарязва по-възрастния мъж заради своя съученик Херман. Ландзат не приема добре раздялата и опитва всячески да върне топлината на момичето в живота си, стигайки до кулминацията, когато една зимна вечер отива във вилата на момичето, което е там с Херман под претекст да поднесе извиненията си и на двамата и с пожелание да загърбят миналото. На следващия ден по неизяснени обстоятелства Ландзат изчезва. Няма труп. Няма следи. Няма свидетели, учителят просто изчезва. Отличен материал за книга, гъвкав като глина, очакващ въображението на начинаещия писател да се развихри. Какво толкова може да се крие в една на пръв поглед толкова тривиална история. Ще разберете в края на книгата, както обикновено. 

Покрай мистерията, която бавно сглобява картината парче по парче, натрупвайки напрежение и очакване в читателя, Херман Кох насочва пътем прожекторите към по-значимите теми, като упадъкът на учителската професия, манията за величие на станалите известни писатели, егото, като злокачествен тумор, юношеството като отправна точка за бъдещия морал и ценност на младите хора, застанали на прага на зрелостта. Вероятно има и някои заигравки с нидерландски писатели, които не успявам да доловя. Херман Кох има жестоко чувство за сарказъм, ирония и самоирония. Тук наблюдавам същата безцеремонност, която прояви към лекарската професия във "Вила  с басейн".


Както винаги всички образи са плътни, живи и дисфункционални по свой собствен начин, както е и всеки от нас впрочем. Особено силно са изградени образите на петимата приятели - Лаура, Херман, Стела, Лодевайк и Давид. Седемнадесет е възраст, в която смелостта е повече от разума в главата на един тийнейджър, възраст, в която вече си достатъчно голям, за да извършиш нещо сериозно, но без още да си даваш сметка за реалните последици от своите дела. 


И разбира се, запазената марка на Кох - моралната дилема. Всеки нов детайл към историята, донася и нови въпроси. Кох ме кара пред цялото време да се питам "Оправдано ли е поведението на героя Х при тези обстоятелства?" И отговорът често се променя. Понякога един малък детайл към историята, може да обърне цялостната представа за правда и вина от морална гледна точка. 
От преведените у нас книги ми остана само "Одеса Стар". Надявам се издателство Колибри скоро да ни зарадват с друга негова книга. А сега се връщам отново в света на "Ламя ООД", за да видя края на историята на Гелев.

вторник, 23 август 2022 г.

"По релсите" - Невена Митрополитска (Ревю)

 

Заглавие: "По релсите"

Автор: Невена Митрополитска

Издателство: Жанет 45

 
Брой страници: 348
Година: 2021

 

Дълго време ще помня тази книга. А това не ми е от силните черти, да знаете. Имам този навик, когато приключа с някоя книга, преди да я върна обратно на рафта в библиотеката, обръщам отново задната корица и чета отново. Чете онези редове там, търся и мисля. Дали открих в книгата всичко, което ми обещаха те. Дали очакванията, които събуди този текст се реализираха? Какво бих допълнила? Какво повече бих казала на хората, които искам да прочетат за нея? Обикновено оттам тръгвам, когато започвам да пиша този текст.
Не пропуснах и този път. Чета отново онези реводе (този път фигуративно, защото кратката анотация се намира в интернет, може да я видите в сайта на Жанет 45 или Goodreads, на задната корица на "По релсите" се мъдрят четири цитата от рецензии на български, може би е правилно да ги нарека, критици). Чета отново тези редове и си мисля откъде да започна. 

Някои книги, каквато е и "По релсите", просто отказват да влязат в рамките на един текст. Затова и аз няма да се опитвам да я вкарам в подобна рамка. Сигурна съм, че ще прочетете много по-пълни и по-добре изразени впечатления. Аз както обикновено ще подходя лично към темата.
"По релсите" ще докосне много читатели. Може би всички, тя е искрена, великопено разказана история, зад която стои много труд, време, талант и сърце. Но има несъмнено две групи от хора, които освен, че ще почувстват заедно с трите героини тяхната история, ще успеят наистина да влязат в обувките им и да ги разберат. Това е малката група на хората, които са преживели Холокоста, хората които са чакали същия влак за Треблинка, както една от главните героини в рози роман. Хората, които също като Ребека. са чакали строени на перона да се качат в животинските вагони и да залакатушат бавно по релсите към последното си пътуване. Вероятно годините са прибрали мнозина от тях. Другага далеч по-голямата група са жените като Ребека - майки и баби на момичета, каквато е и моята майка, каквато съм и аз. Може би заради това преживях някои от сцените като че бяха между мен и майка ми, изпитах същата болезнена обич, която не можех да разбера истински преди самата аз да стана майка, същата вина, същите страхове, същите съжаления. Преди си казвах небрежно "Не съжалявам за нищо." но бога ми, колко нелепо малка и егоистична ми звучи тази реплика сега. Пътят на родителя е постелен с безкраен низ от самоотвержени опити да направим най-доброто за нашите деца, съпътствани с постоянните съмнения по отношение на изборите, които правим, които пък след време се превръщат именно в съжаления, защото всяка монета си има две страни. А ние, хората, сме несъвършени същества. 

Ребека е основния двигател и свързващото звено, около което Невена Митрополитска гравитира и гради двете сюжетни линии - една в миналото на Бека, когато тя е младо момиче и една в настоящето, в която е възрастна жена, с дъщеря и внучка, решила че е време да посети момичетата си в Монреал.
Ребека е част от еврейската общност, част от голямо семейство, израснала в любяща среда, прекрасно невинно момиче, което тича наравно с момчетата, което обича да се съревновава с по-големия си брат, на което му предстои да изпита първите трепети на любовта. Изведнъж светът се обръща и тя от безгрижно дете се превръща във враг на българите, враг на съгражданите си, враг  на приятелите си. Не разбира защо точно и как, но резултатът е на лице, отнемат имуществото им, изпращат баща им в трудов лагер, забраняват им да ходят на училище, забраняват им да ходят на работа, навсякъде се появяват надписите "забранено за кучета и евреи". Старата Бека, онази със слънце в косите и лято в мислите вече изглежда като сън, който с всеки изминал ден избледнява, изтрива се от лицето на земята. И докато това се случва влакът за Треблинка се композира, вагоните чакат, релсите пеят своята зловеща песен. 

Бека от настоящето не се е качила на онзи влак, но сърцето й и до ден днешен продължава да лъкатуши по релсите. Заради изборите, които е направила, заради решенията, които е взела, заради последиците от тези решения.
Сега вече смирено поглежда към релсите и очаква следващия влак, последния влак. И си задава въпросите на цял един живот. Какво ме доведе до този момент тук и сега? Къде сбърках? Имах ли избор изобщо? Сега Ребека е седнала примирено на стола си в новото жилище на дъщеря й Жана, в Монреал, и се пита какво се случи с нейното момиченце. Защо животът така я е очукал, защо е привела унило рамене, защо е загубила мечтите си, защо е спряла да търси нови? Тя ли е виновна, задето сладката й  лъчезарна дъщеричка сега е една уморена и пречупена от живота самотна жена. 
 
В такъв етап от живота на човек вече е късно да поправиш, каквото и да било, единственото на което можеш да се надяваш, е да позакърпиш, макар и хлабаво изгорените от младостта мостове. Не се иска много за това, просто да замълчиш и да подкрепиш детето си, дори когато виждаш как пада в пропастта. Да му повярваш безрезервно и да го оставиш да извърви своя път.
Мога да ви говоря до утре за тази книга. Аз със сигурност ще мисля за нея дълго. Ще се връщам назад към нея, ще гледам напред и ще се надявам един ден да имам силата и смирението на Ребека да приема последствията от решенията, които взимам сега.



понеделник, 25 юли 2022 г.

"Докато музиката свиреше" - Натаниъл Ланде (Ревю)

 

Заглавие: "Докато музиката свиреше"

Автор: Натаниъл Ланде

Издателство: Кръг
Превод: Майре Буюклиева
 
Брой страници: 568
Година: 2021
 
 
Музика и смърт се преплитат в романа на Натаниъл Ланде. Ужасяваща комбинация. Представяте ли си как фините стонове на цигулката се смесват с мълчанието на една безкрайна върволица от прегърбени хора, които крачат безпомощно, с изпълнени със страх души към своята гибел. Дали са се питали какво е усещането да се задушиш? Дали боли? Дали ще стане бързо? Ще свърши ли най-накрая този ад? Няма ли изход, последен шанс? Защо всичко трябва да свърши така? Дали в тези последни минути надеждата ги е напуснала? Дали тази музика им е донесла поне мъничко утеха?
 
Мисловно разделям "Докато музиката свиреше" на две части. Преди и след избухването на войната. Двете половини на една ябълка. Изгнили в различна степен. Носещи различни цветове. Но еднакво ужасни. 
 
Натаниъл Ланде избира да започне своята история преди войната. Да ни покаже красотата и одухотвореността на Прага. Да ни въведе в концертните зали и да изпълни сърцата ни с възторжените аплодисменти на публиката. Златна Прага. Карлов мост отразен в осветената от Луната река Вълтава, пищната сграда на операта, уюта на тесните улички и сладкия аромат на преливащите от цветя прозорчета. 
Четеш, вдишваш този аромат и предусещаш приближаващата развала. Усещаш ред след ред, как тежките стъпки на войната се приближават. Първо ги чуваш, а после усещаш как земята жалостно простенва под марша на хиляди кубинки. 
Първо смълчано, скрити погледи, тук-таме някой вандалски знак или подвикване, а след това идва Кристалната нощ. И монетата се обръща. Сега други мълчат.
 
Макс Мюлер е младо момче, застанало на прага на зрелостта. В онези години от живота си, когато изпълнен с новооткритата си самостоятелност си готов да промениш света и заедно с това си даваш сметка, колко голям, тежък и чепат е. А твоите сили са още млади, неопитни, мислите ти се лутат в опит да осмислят тази лудост, която те заобикаля. 
 
Макс е син на големия концерт-мастор - Великия Виктор Мюлер. Син на баща германец и майка - чехкиня, Макс израства в Чехия, заобиколен от музика и приятели. Приятели евреи. Най-добрият приятел на Макс - Давид е евреин. Най-добрият приятел на баща му и най-близък на семейството им е композитора Ханс Краса, който носи същите корени. Но това няма никакво значение, не си избираме приятелите по религия, или по цвета на очите. Съвсем различни критерии изграждат смисъла на категорията "приятелство". Но не и в Новия ред, който нацистите градят. Всичко се обръща с главата надолу. Изведнъж няма значение какъв човек си, нито какво правиш. Въпросът е, евреин ли си? Макс съвсем невинно и по детски търси отговорите на тези въпроси. Защо евреите? Защо се случва всичко това? Защо избухва война? С какво се различава той от своите приятели? И когато баща му приема пост в немските военни сили, това окончателно преобръща света му и всичко, в което е вярвал. Диригентът Виктор Мюлев заминава за Германия, за да предостави таланта и услугите си на Фюрера. А Макс заминава за Терезин. 
 

Тук започва втората част от романа на Ланде. Последствията от войната и новия ред, който германците налагат. Отнемането на имуществото, преследванията, доносите, жестокостта, лагерите, гладът, болестите, оскъдните дрехи, липсата на образование и тоталното незачитане на личността. Истината постепенно се разкрива пред Макс. И той търси своето място, своята роля във всичко това. От една страна са най-близките му приятели зад стените на Лагера Терезин. От друга страна е неговият Попи - великият Виктор Мюлер, който работи в немската армия. И продължава да повтаря на сина си "Трябва да ми имаш доверие". Но как да имаш доверие като всички познати ценности изведнъж изглеждат изпразнени от значение и смисъл. Какво означава да имаш доверие. И в какво? 

Целият разказ е напоен с прекрасна одухотворена музика и пищния образ на красотата, която изкуството посява в душите на хората. Не знам, дали е целенасочено, за да изостри контраста между хармонията на музиката и грозната безчовечна несправедливост. Или просто, защото е неделима част от живота на хората на изкуството, без значение дали са на голямата сцена или във вмирисаната барака в лагера. Терезин може и да не е като другите концлагери. Основният контингент от обитателите на лагера са хора на изкуството и интелигенцията - актьори, музиканти, писатели. На пръв поглед условията там изглеждат по-нормални, по-човечни, по-обитаеми. Някои дори живеят  в собствени "квартири", макар че какво значение има това през зимата, когато нямаш отопление и прозорци. И макар Терезин да си няма собствени газови камери и крематориум, влаковата композиция е готова и транспортите към Аушвиц може да бъдат подновени всеки момент. 

Няма да повтарям това, което анотацията на задната корица вече ви е споделила, няма да изброявам големите имена, които ще срещнете между страниците й. Ще оставя вместо това линк към едно от произведенията на Ханс Краса тук.
 

 
 

сряда, 6 юли 2022 г.

"Пепел в снега" - Рута Сепетис (Ревю)

 

Заглавие: "Пепел в снега"

Автор: Рута Сепетис

Издателство: Сиела
Превод: Явор Недев
 
Брой страници: 352
Година: 2021

 

Често казвам, а може би и вие, много ми е трудно да пиша за тази книга. Но това не е точно така. Не ми е трудно да пиша за книги, разказващи истории от Втората световна война. Трудно ми е да отделя, да преглътна емоцията и да напиша нещо по същество. Сега се чувствам по същия начин. Сядам пред белия лист и в ума ми също е бяло. А в сърцето ми бушува цяла палитра от емоции - тъга, гняв, съпричастност, споделеност, обич. 

Истории като тази на петнадесетгодишната Лина са трудни за четене, трудни са и за разказване. Но също така са и от онези, които искаш да споделиш, за които искаш да говориш. 
Чета резюмето на задната корица на книгата. Прочитам го за пръв път секунди преди да започна самата книга. Това се случва често при мен, особено с автори, като Рута Сепетис, които вече съм чела и чието творчество познавам донякъде. Последните редове в анонса казват "В романа „Пепел в снега“ Рута Сепетис ни прави свидетели на мъчително пътешествие, проточило се над 10 години и над хиляди километри."
 
Десет години. Смятам на ум. А после отгръщам прелиствам книгата, чета хронологията в началото и поглеждам номера на последната страница. Това е една кратка история, описваща много дълго и тежко пътуване. Забелязали ли сте, че историите, разказващи за преживяванията на отделния индивид в годините на войната, особено оцеляването му в концентрационните лагери, са много кратки. Във всеки случай много по-кратки от историческите книги описващи този период. Без значение какво ни обещава корицата, тези истории рядко са красиво написани. Авторите обикновено използват телеграфен стил, който понякога кара емоциите да изглеждат плоски, двуизмерни, плитки. Това не смекачва ужаса от прочетеното. Преполагам всичко зависи от това, на кое ниво на жестокостта е решил да слезе автора. Колкото по-дълбоко в смъртта затъва книгата, толкова по-съобщителен е стилът на писане. Струва ми се и логично да е така. Как да пишеш красиво, когато разказваш за една от най-мрачните и жестоки страни на човешката душа. 
 
Историята на Лина не прави изключение. Тя е мрачна, жестока, изпълнена с бездушие и страх. Това е историята на едно петнадесетгодишно момиче, което е изтръгнато от топлината дома си и е хвърлена в мръсните вагони, водещи към поредната студена миризлива дупка, която руснаците са решили да наричат трудов лагер. (Забравих да спомена) Ако по нещо историята на Лина се различава от повечето подобни е, че тя не отпътува за немски концентрационен лагер, а за руски. Всеки нов вагон, всеки нов лагер я изпраща все по на север, все по-навътре в сърцето на зимата. Условията за оцеляване стават все по-трудни, храната все по-оскъдна, за лекарства или дрехи не може дори и да става дума. Единственото важно нещо е семействата да останат заедно. Хората да останат живи. 
 
Да попаднеш в този ужас е жестоко, без значение на колко години си, макар и различните възрасти да носят различни кошмари със себе си. За Лина това е възрастта на бунтарството. Възрастта, в която децата започват да се опълчват на родителите си и да изграждат собствената си среда и да се изграждат като личност. И Лина въстава. Но не срещу родители си, а срещу тази тежката и бездушна преса на войната. Лина е непримирима. И в думите си, и в държанието си и в мирогледа си. А рисунките, които тайничко крие във всеки нов лагер са нейното оръжие, символът на нейния бунт. 
 
Ала войната е дълга. А кошмарът, в който живее Лина не свършва заедно с войната. Групата на Лина продължава да живее в този ад години след края войната. Насред ледената пустош. Твърде слаби, твърде изтощени и болни да се съпротивляват. Твърде слаби да се освободят. Задружни в страданието си. Всеки подхранва с трохи надеждата на другия, защото това е единственото, което им остава. А суровата зима и жестоките войници отлющват ден след ден парченца от тази надежда , като листи от скицник. Докато накрая единственото, което съхранява спомена за света са именно рисунките на Лина. Нейният бунт, отпечатан върху откъснатите страници от живота й. 

петък, 24 юни 2022 г.

"Добри поличби" - Тери Пратчет, Нийл Геймън (Ревю)

 

Заглавие: "Добри поличби"

Автор: Тери Пратчет, Нийл Геймън

Издателство: Прозорец
Превод: Боряна Джанабетска
 
Платформа: Storytel
Прочетено от: Павел Владимиров
 
Брой страници: 416
Година: 2019


Апокалипсисът идва. Адът и Раят са готови за битка. И нищо не може да ги вразуми. Нито дори и фактът, че хората сме си толкова смотани, че и сами ще се затрием. 
 
"Ако държите да сте наясно с човешките работи, за да ги проумеете, може да ви е от помощ следното: повечето триумфи и трагедии в историята са причинени не от хора, по същество добри или лоши, а от хора, по същество хора."
Война ще има. Краят на света вече наднича зада ъгъла.  Събират се армии, зареждат се оръжията. Оня горе и оня долу започват да вадят един по един скритите козове от ръкава си. Конниците на апокалипсиса идват, злокобни предсказания се сбъдват, Антихриста... О, да, единият от козовете се е прецакал. 
 
Единадесет години преди тои паметен момент на демонът Кроули му е поверена важна задача. В точно конкретен ден, в точно конкретна болница да размени едно конкретно бебе с друго (не толкова конкретно). И после да хвърля по едно око на въпросното конкретно бебе. За да може когато настъпи моментът и всички предсказания се сбъднат, това конкретно бебе да поеме ролята си на Антихрист и да посее смърт и разруха сред хората. 
 
Кроули не е вчерашен демон, о, не. той е демон от сои. Само че и не от вчера живее на Земята сред хората. И представите му за апокалипсис може и малко да се разминават с тези на цялото адско войнство. Например ограничените демони, които цяла вечност са стояли в ада, не могат да оценят колко жестоко наказание е да спреш интернета на хората или да им отрежеш обхвата. Никой не може да оцени находчивостта и напредничавостта на Кроули. Е, неговите дяволски умения може и малко да са се разфокусирали, но съм убедена, че ако прочетете книгата, ще намерите напълно логична причина, защо размяната на бебетата не мина точно по план.
 
"Защото Кроли доста харесваше хората. За един демон това е сериозен недостатък.
О, той се стараеше максимално да опропасти краткия им живот, нали това му беше работата, но нищичко от онова, което измисляше, не можеше да се мери по лошотия с измисленото от самите тях. Те като че ли притежаваха истинска дарба да измислят лошотии. Това някак си беше изначално вградено в плана. Те се раждаха в свят, проявяващ към тях враждебност по хиляди дребни начини, а после посвещаваха огромната част от енергията си, за да го направят още по-гаден."

 
В същото време, докато Адът си мисли, че е посял семенцето на бъдещия Армагедон, Раят също е оставил или може би по-скоро забравил, един свой агент там - Ангет Азирафел. Който по стечение на обствоятелствата, не че се сприятелява с Кроули, но да кажем, че развива известна търпимост към неговата компания. Няма да е лъжа дори ако кажем, че въпросната търпимост е взаимна. Но дори и не си помисляйте да ги наречете приятели. Моля, моля, всяка жаба да си знае гьола. 
 

Та, както обиновено става, Армагедон, за който соменахме по-горе, не просто е готов да настъпи, ами направо е с единия крак вътре, Коннците на Апокалипсиса са яхнали стихиите, изобщо всичко отива на война, само дето на думи и по планове е по-лесно, отколкото на дела и в действителност. Така че всичко отива по дяволите. Представяте ли си как плановете на един куп хора, ангели, демони, вещици, ловци на вещици и предсказателки се скапват. Не си го представяте. И аз не мога. Това могат да си го представят само Нийл Геймън и Тери Пратчет. Жестока бъркотия. Много смях, много сарказъм и ирония. И много шеги на гърба на британците (естествено). А покрай всичкия този смях и много истина, типично и за двамата. Книги като тази няма смисъл да ги препоръчва човек, те сами се препоръчват, достатъчно е само да сложиш имената на Тери Пратчет и Нийл Геймън на корицата. Останалото е ясно. И разочаранование няма. Само чисто читателство удоволствие.