"Небе" - Миеко Каваками (Ревю)

Заглавие: "Небе"

Автор: Миеко Каваками

Издателство: Colibri Books

Превод: Надежда Розова

 

Брой страници: 192

Година: 2026

"Небе" от Миеко Каваками е едно от най-чаканите от мен заглавия тази година. Темата за мен е много лична. И въпреки ясната представа какво ще ми причини тази книга, исках да я прочета. Подготвих се психически и признавам си, въпреки това ме събори. 

Действието в книгата се разказва от името на безименно четиринадесет годишно момче, което става обект на чудовищен училищен тормоз - вербален, психически и физически, до степен, в която самоубийството изглежда като мечтан изход от задушаващата ситуация. 

Миеко Каваками е избрала да не назове с име своя персонаж, за да подчертае допълнително колко малко означава той като индивид и като човек за околните, колко самотен и отритнат е, колко e незначителен,  не човек, а просто предмет, който всеки може да подмята, както си иска.  Да бъдеш сам изолиран и отритнат в годините, в които най-силно имаш нужда от социална група и приемственост, е съсипващо за психиката.

 

Историята се разказва от първо лице единствено число, а разказвачът бива назован единствено с подигравателния прякор Очи, който получава, заради кривогледото си око.  За да подсили обезличаването на индивида, Каваками избягва да се обръща по име към своя герой дори и в диалозите му с хора, които държат на него и го обичат. Отнемайки по този начин и възможността на читателя да се обърне към него с друго име. Защото не той е главният герой на тази книга. Главният герой е  тормозът - унижения, подигравки, побои, нападки, които водят до социално изключване и самоизключване, изолация, депресия и суицидни мисли. Единствената утеха, която разказвачът открива е в лицето на неговата съученичка Коджима, която се намира в същото положение като него и е подложена на също толкова интензивен и ожесточен тормоз. 

"Небе" е безмилостна дисекция на темата за насилието в училище. Миеко Каваками предлага на читателя различни гледни точки с различен фокус и отправна точка към проблема.  Жестокост и безсилие, вплетени в едно.

Тормози ли ми са ви в училище? Мен да.

Не толкова жестоко и не толкова интензивно, колкото Коджима и нейния съученик. Тормозеха ме предимно вербално, с подигравки и подмятания, които, наречете ме злопаметна, но са оставили ясен и траен отпечатък в мен и до ден днешен. 

Тормозеха ни, а ние криехме от родителите си. Никой не иска да каже на близките си, че го нараняват. По редица причини, някои са за теб самия, други - за да предпазиш хората, които те обичаш. Вече си достатъчно голям да разбираш някои неща и недостатъчно узрял, за да осъзнаеш други. Толкова тънка и крехка е границата. А падането е дълго, безконечно и страшно.

Дори и сега има моменти, в които нощно време ми се обръща неприятно стомаха при спомена за някои случки. Защо се сещам за тях ли? Защото дъщеря ми вече е ученичка и изпада от време на време в подобни ситуации. И понякога се чувствам толкова безсилна, че се задушавам в собствените си истории. 

 

 

Сега същите тези хора имат на свой ред семейства и деца, приятели сме във фейсбук, хвалят се с постиженията на децата си, гордеят се с тях и със себе си като родители, като зрели хора. А аз се питам, дали когато си бил от другата страна, от страната на тормозещия, след години си спомняш какво си правил, обидите, които си отправял, униженията, на които си подлагал по-свитите си съученици. Или възприемаш точно както Момосе нещата съвсем философски. Искал съм, можел съм правил съм го, няма нищо нередно. И ти си можел да го направиш. Да го беше направил. 

 

Миеко не е пропуснала нито един аспект от този порочен кръг отнел толкова детски животи и оставил трайни травми в живота на милиони други. Ужасяваща книга, която трябва да бъде четена. И за която трябва да се говори. 

"Х като сапун" - Гери Дечева (Ревю)

 

 

Заглавие: "Х като сапун"

 Автор: Гери Дечева

Издателство:  

Peppermill Books

 Брой страници: 250

Година: 2025

"Х като сапун" на Гери Дечева е силен и звучен шамар в лицето на социалните медии и тяхната вездесъща сила и влияние в нашия живот. 

Действието на книгата се развива в измисления град Лоувил в измислената държава Лоуландия (имената не са случайно подбрани, всъщност нищо в тази книга не е случайно подбрано). Там в Лоувил една жена опитва да намери пристан и убежище. 

Тори е писателка, която става неволен участник в скандал, свързан с един от героите в последната й книга. Изходът от този скандал е изцяло за нейна сметка. И Тори бива линчувана за чужди грехове, защото силата на троловете в онлайн пространството е могъща и няма аргумент или изказване, които биха могли да разрешат конфликта или да потушат подклажданата омраза в социалните медии или както Тори ги нарича социалните медузи.

Тори бяга от стария си живот и не просто спира на пише, спира дори да чете, защото книгите й причиняват физическа болка, нападките срещу нея са толкова ожесточени, материализиращи се в насилнически актове, че тя е принудена да се скрие от лицето на земята. И така Тори отваря бар с хотелска част (разбирайте две стаи) и прикрепена към тях книжарница. Защо тази странна конфигурация и защо това шантаво име "Х като сапун" стои на табелата, на която туристите постоянно спират да се снимат, няма дори и да се опитвам да ви обясня, прочетете сами, велико е. Смях се от сърце, наивно и лековато, без дори и да подозирам какво ми е приготвила Гери. 

 

И преди да мина към сериозните аспекти от тази история, с които и ще завърша този текст, искам да направя едно последно отклонение и да приветствам изобилието от идеи, което си вихри в тази книга. Обожавам книги написани с въображение. И тази е точно такава. Отворете я, разгледайте я в книжарницата и съм сигурна че веднага ще ви направят впечатление поне няколко страхотни идеи в оформлението на изданието, които няма да как пропуснете. Нали знаете приказката "Кажи ми какво четеш, за да ти кажа какъв си." Това важи с пълна сила тук. Тази книга е визитната картичка на литературния вкус на Гери Дечева и не мога да не се радвам като читател, когато открия толкова много допирни точки с автора. 

Но да се върнем към Тори. Знаете ли иска ми се Тори да беше истинска и да ми беше приятелка, за да мога да я подкрепя в трудните моменти да й кажа, че не тя е лудата, а света. Да й каза, че има останало и добро в този зъл, подъл свят и че трябва да прочете "Пътят на кралете" на Сандерсън, той обяснява какво се случва, когато си с броня на бойното поле в разгара на битката и ти се допикае (или по-лошо).

Социалните и онлайн медиите ни предложиха възможност мнението и личната ни позиция да достигнат по-лесно до другите хора, интернет ни даде трибуна каквото не сме и си мислили, че ще получим някога. Но лесния достъп сякаш накара хората да спрат да мислят, колкото по-лесен е пътя, колкото по-малка тежест има наградата. 

Забравихме, че от другата страна на екрана стоят хора като нас и се борят със същите трудности пак като нас. Конфронтацията стана лесна и дори за предпочитане, превърна се в израз на гражданска позиция. Хората загубиха мярка и до един се превърнаха в криворазбрани лидери и инфлуенсъри. 

 

Под повърхността на тази разказана с хумор история прозират дълбоки рани и ужасяващи истории. Такива от които ми настръхват косите. Гери Дечева изобличава толкова много проблеми, кой от кой по-страшен, че просто не знам откъде да започна. 

Монетаризацията на църквата и престъпността в различните слоеве на духовенството, педофилията, насилието, обезценяването на вярата,  , липсата на ценности, обезстойностяването на истински важните неща в живота ни, тормозът в социалните медии, тоталната липса на ангажираност и мисъл у хората като индивиди. Все теми, които болят ужасно и ядат същината на обществото ни, на човещината ни, на живота ни.

Гери пише с живи и ярки описани, които те карат да се чувстваш като част от историята, създава герои, които те ангажират. Малцина умеят да пишат за нещастието с хумор и топлина, но без да го омаловажават. Границата между добре балансираната емоционална история и пълния провал е много тънка. И Гери се е справила блестящо. 

Ето това прави хубавата литература с нас, подтиква ни да говорим за всички забранени, забравени, пренебрегвани и неудобни неща. Кара ни да се вгледаме в себе си и да потърсим начин да станем по-добри. Вярвам, че имаме нужда от такива книги - смели, дръзки, откровени и човечни, книги, които ни болят, но и могат да ни лекуват. 

"Принцеса Лея" / Марк Уейд & "Хан Соло"/ Марджъри Лиу (Ревю)

 

Заглавие/Автор:  

"Принцеса Лея" /

 Марк Уейд

 "Хан Соло"/

Марджъри Лиу

Издателство: Artline Studios

Превод: Ненко Генов

 

Година: 2026

 

 

Два отделни комикса, за които не мога да мисля по отделно -  "Принцеса Лея" и "Хан Соло" , част от Star Wars поредицата, която издават Артлайн. Лукас е създал велика enemy to lovers история, още преди да се превърне в категория изобщо. Смелата Принцеса Лея, която се хвърля във всяка опасност в името на народа си без да се замисли и устатия контрабандист Соло, който може да се измъкне от всяка беда, благодарение на пилотския си талант и острия си като бръснач ум. На пръв поглед двамата са пълна противоположност един на друг. Лея се бори за другите, Соло за себе си. Лея е готова винаги да помогне, а Соло да си спаси кожата, Лея е водена от морал, чест и идеали, а Соло от парите и изгодата.И ето че все пак тази толкова скучна, префърцунена и досадна принцеса му влиза под кожата както никой не е успял досега. 

 

И двата комикса се развиват след Епизод 4 "Нова надежда". Звездата на Смъртта е унищожена, медалите са раздадени, битката е спечелена, но не и войната. 

Принцеса Лея осъзнава дълбочината на загубите за своя народ. Оставяйки настрана личната си болка, Лея се впуска в нова мисия - да спаси разпилените из галактиката хора от своя народ, загубените олдеронци и да ги заведе у дома, да ги обедини. 

Разбира се, никой не одобрява това решение. Нито сената, нито близките й, нито звездната флота, а думите които Лея чува да се шепнат зад гърба й не са никак приятни. 

Но кога това или изобщо каквото и да било я е спирало да направи това, което си е наумила?

Обичам тази Лея - силна, безразсъдна, грижовна, умна и със сърце голямо колкото вселената. 

 

И докато си говорим за Лея е редно да споменем, че именно тя е и причината Хан да се забърка в поредните неприятности. След унищожението на Звездата на Смъртта настъпва промяна в обичайния ритъм и дейност на Хилядолетния сокол. Соло започва да отказва задачи, измисляйки си всякакви несъстоятелни причини - парите били малко, не си заслужавало количеството, с тия не го кефело да работи, не му се ходело до тази планета. Все неща, които никога не са го притеснявали. Но когато упоритата Лея му предлага тайна мисия да влезе под прикритие на най-голямото състезание за космически кораби в цялата галактика, Хан, разбира се, приема. Дали защото винаги му е било мечта да участва в турнира и да се докаже или поради други причини - това са подробности, за които предпочита да не мисли. Е, към турнира има една друга малко по-тайна и много по-важна мисия, с която също трябва да се справи. Но какво пък, той контрабандист ли или не?

 

Двата комикса предлагат завършено изживяване в света на междузвездни войни - приключенски дух, шеметна надпревара, напрежение, интересни персонажи, откраднати погледи и словесна престрелка, чест, предателства, опасност и приятелство, каквото има само между хора, минали заедно през най-трудното. Марджъри Лиу и Марк Уейд са се справили отлично. Винаги е удоволствие да се връщам в този свят. И съм безкрайно щастлива, че Междузвездни войни се превърна в сцена, на която постоянно се играят нови представления и за която постоянно се пишат нови сценарии. Още по-щастлива съм, че благодарение на Артлайн и всички замесени имаме достъп до тези страхотни комикси. 

"5 сантиметра в секунда" - Макото Шинкай (Ревю)

 

 

Заглавие: "5 сантиметра в секунда"

Автор: Макото Шинкай

Издателство: Peppermill Books

Превод: Гергана Дечева

 

Брой страници: 192

Година: 2022

"5 сантиметра в секунда" на Макото Шинкай е красива и крехка меланхолична история, която ме разтопи в себе си. 

Акари и Такаки са деца, които са свикнали да се местят, да бъдат винаги новото дете в класа, да оставят всичко зад гърба си и да продължат напред към новото местоназначение на работа на родителите им. Самотен живот, който те кара да се затвориш. Живот, който ти нашепва, че е по-добре да не създаваш трайни връзки и приятелства, да стоиш настрана, да бъдеш незабележим. И двамата се опитват да минат през ученическите си години като призраци, скрити от погледите и коментарите на групата, която вече се е формирала и от която те не са част. Деца - аутсайдери. Самотници, докато един ден живота не ги запознава. И двамата се преместват в един и същ град и започват да учат в едно и също училище. Единият малко след другия. 

И самотата постепенно започва да изчезва, изместена от топлина, сигурност, приятелство и опора. Чувствата между тях отиват далеч отвъд идеята за ученическа любов. Те са двете половинки на едно цяло, пристан един за друг. Едно сърце, което бие в гърдите на две деца. Те най-накрая не са сами. Не знам, дали е възможно тази емоция да бъде изразена с думи. Ако е възможно, тази книга е дефиницията за нея. 

Тук ще отворя еднал лична скоба, която може би ще ви обясни, защо толкова много харесах тази книга. В желанието ни да изградим по-добър живот за себе си и дъщеря ни, ние се преместихме три пъти в рамките на три години. Всяко едно наше преместване означаваше за нея точно това - да загърби всичко, което е изградила, всичките си приятели отново и отново, да бъде новото дете, да търси път към хората, да се адаптира към новата среда, в която попада. Страшно трудно е да се превърнеш в пълноценна част от вече формирана група, особено когато си чужденец. 

Но тя се справи блестящо и колкото и да й беше трудно понякога, не се отказа. Успя всеки път, създаваше приятелства отново и отново. Приятелства, които макар и на стотици километри са още будни. Възхищавам й се. 

Имам прекрасно дете! И благодарение на това почувствах Акари и Такаки толкова близки. 

 

Разбира се животът е безмилостен и  отново ги разделя. Как това се отразява на двамата ще ви оставя сами да прочетете, аз нямам сила да разкажа. Ще ви кажа само, че тази книга е изтъкана от копнеж. Копнеж, който се превръща в самота, в самоизолация, в безмълвност. 

Колко много се крие в неизказаното, в пропуснатото?

Тази книга е като прашна класна стая огряна от лъчите на следобедното слънце. Тиха и спокойна, като убежище, изпълнена с очакване през вратата да мине другата половинка от едно цяло.

"Пътник за един ден" - Джеймс Гудхенд (Ревю)

Заглавие: "Пътник за един ден"

Автор: Джеймс Гудхенд

Издателство: Бард

Превод: Дарина Фелонова

 

Брой страници: 448

Година: 2025

 

 

Тази книга дойде като изненада при мен. Много приятна изненада.

По принцип избягвам сюжети свързани с пътуване във времето, но трябва да призная, че Джеймс Гудхенд е създал много интересна концепция за времето в своята история. 

Главният герой, Алекс е деветнадесет годишен младеж, влюбен до лудост в приятелката си Холи, който е на път да влезе в университет. Но след един неочакван сблъсък свързан с жесток побой, животът му се обърква тотално. И като казвам това имам предвид буквално. На следващата сутрин се събужда в мръсна мизерна стая и постепенно осъзнава, че са минали 15 години от предишната нощ. Преди още да е успял да разнищи тази мистерия, нощта пада и на следващата сутрин отново се събужда на непознато място в различна година, още девет години по-късно. Алекс започва да прескача всеки ден в различен епизод от кашата, в която изглежда се е превърнал живота му.  Всеки следващ ден е премигване в различен ден от бъдещето, който му открехва истината за това, колко много хора е наранил и колко много пътища са се затворили зад гърба му. 

А чувството да живее този чужд съсипан живот без да има ни най-малка представа как се е стигнало до там е непоносимо. През цялата книга една нишка свързва всички епизоди - любовта му към Холи. Тя е човекът, който търси във всеки един свой ден и тя е мечтата, която се надява да осъществи, тя е това, заради което иска да поправи всички ужасни грешки, които е направил в неизживяното си минало. Тя е неговият лек. 

 

Алекс трябва да събере пъзела на разпиления си живот, да поеме отговорността за решенията, които все още няма представа, че е взел и да потърси начин да залепи счупените парчета. 

Но възможно ли е миналото и бъдещето да бъдат променени? 

Логиката в сюжета ляга върху теорията за котката на Шрьодингер. Докато човек не отвори кутията няма представа, дали котката вътре в жива или мъртва. Възможността за промяна не се крие в дребните детайли и в малките жестове.  

Джеймс Гудхенд  внушава идеята, че промяната не е просто дребно незначително събитие, което преобръща хода на история. Промяната е стремеж, човек да постъпи по различен начин, да се отклони от пътя на историята, да вървиш срещу насрещни вятър. Промяната е процес, който изисква отдаденост. А добрите решения водят до добри решения и обратното.

Имам няколко много интересни и приятни детайла в книгата.

Книгата си върви с вграден плейлист. Заглавието на всяка глава е име на песен, която може да си пуснете, докато четете. 

Пъзеловидната структура на книгата помага за надграждането на напрежението и очакването от развръзката. 

Концепцията за структуриране на времето, която използва   Джеймс Гудхенде много практична и идейна.

Всеки ден Алекс трябва да измисля някакви глупави оправдания пред хората в живота си, за да ги разпита кои са, откъде се познават и колко близки са.

От друга страна това дава на Джеймс Гудхенд възможност да отваря големи житейски теми и да размишлява посредство своите герои върху тях - за прошката и загубите, какво е да се чувстваш изгубен, да нямаш цел и посока, за изкуплението и порочния кръг, от който е страшно трудно да се откъснем, за лошите решения, за зависимостите, за демоните от миналото, за страха и самотата, за домашното насилие и домиращите партньори. Всичко това е вплетено много елегантно и ненатрапчиво в историята, но с пълната си огорчителна тежест. 

"Пътник за един ден" е книга, която ме изненада и определено бих ви препоръчала. 

"Империята на вампира" - Джей Кристоф (Ревю)

 

 

Заглавие: "Империята на вампира"

Автор: Джей Кристоф

Издателство: Artline Studios

Превод: Яна Грозева

 

Брой страници: 1008

Година: 2026

Познавам творчеството на Джей Кристоф още от трилогията му за Миа Корвере "Нивганощ", която също беше много интересна, а после и от съвместния му проект с Ейми Кауфман трилогията  "Досието Illuminaе", която има много интересно оформление и идея. Но трябва да призная, че "Империята на вампира" превъзхожда всичко, което досега Кристоф е създал. На първо място трябва да отбележа, че е надградил писателските си умения (нещо, което не смятах за нужно, защото "Нивганощ" сама по себе си е страхотна), създавайки една прекрасно балансирана история без липси в лицето на "Имприята на вампира", Обичам жанра, чета много фентъзи, но наистина отдавна не бях чела така жадно книга. 

Запознаваме се Габриел дьо Леон в килията му в тъмницата на императрицата на вампирите. А тази книга е своеобразен разказ, разпиляно пътуване, което ни разхожда напред и назад във времето, разкривайки късчета от историята на Габриел.

Първата част на книгата е пълна с кръв, жажда за доказване и циничен черен хумор от любимия ми вид. Габриел не спира да ме изненадва с "лъчезарното" си присъствие, абсолютната липса  на здрав разум и пълна невъзможност да вземе добро решение. Всяко едно от тези качества забърква перфектната тинктура от смях и адреналин.

Но не се подлъгвайте по лекотата и размаха, с които Кристоф разказва. С напредване на повествованието, усещането за нещо съкрушително се прокрадва скрито в мрачните кътчета на историята. Кристоф ти подарява надежда и заедно с това ти обещава погром.

Действието се развива с кинематографична яркост. Живи диалози, които благодарение на прекрасните илюстрации в книгата оживяват във въображението ми, докато чета. С абсолютно същата вещина е изграден и света на Елидейнската империя - реалистичен, исторически издържан, смислен и логичен, дом за неговите герои. 

Блестящо се е справил и с изграждането на персонажите си. Кристоф работи с неголям арсенал от причудливи герои в началото и не проявява особена милост към миналото, настоящето и бъдещето им. В една проядена от чудовища и пороци империя, надеждата е просто крехка лъжа. Това отношение към собствените му герои му позволява да отвори темите  за алкохолизма, домашното насилие, религиозния фанатизъм и ужасите на войната, без да ги натрапва у читателя. 

Габриел дьо Леон не е герой в обичайния смисъл на думата. Той е окаяник, който в различните части на книгата е загубил различни важни неща, които едно по едно са довели история до момента, в който попадаме още на първа страница. Габриел изглежда като човек, който сякаш е загубил пътя си, но изпод пиянските изблици, арогантността и отчаянието прозират чест, грижа и силен вътрешен морален кодекс, който надхвърля категории като приятелство и братство. Не е нужно да го харесате, а просто да пропаднете в заешката дупка заедно с него. А това, повярвайте ми, е неизбежно. 

 

 В заключение мога само да кажа, че "Империята на вампира" е книга, която напълно съответства на читателския ми вкус. Не усетих липса или излишък, насладих се на завладяващото и ексцентрично пътуване в спомените на главния герои, което ми подари пълноценно изживяване с цялата емоционална палитра, на която е способна една книга. Извървях с него целия път и съпреживях всяка една шега, загуба и споделен миг щастие. 

 

Оформлението на българското издание е наслада за окото и истинско удоволствие за читателя. А сега трябва някак да събера сили и търпеливо да изчакам следващата част, което не ми е ясно как ще стане. 

 

 

 

"Подслон за блуждаещия ум" - Делян Недев, Диляна Йорданова, Стоян Новаков, Явора Руменова (Ревю)

 

Заглавие: "Подслон за блуждаещия ум"

 Автор: Делян Недев, Диляна Йорданова, Стоян Новаков, Явора Руменова

Издателство: Потайниче

 Брой страници: 340

Година: 2025

Обичам хубавата жанрова литература, особено когато е и българска. Познавам творчеството на  Стоян Новаков и  Делян Недев още от общия им сборник "12 фантастични разказа с неочакван край", който също е много хубав впрочем. Сега се завръщат с нов сборник и в разширен състав. Към тях се присъединяват  Явора Руменова и Диляна Йорданова. А как пишат тези момичета, ако знаете!. Ще ви скрият шапката. 

За жалост българската фантастика все още витае някъде в небитието у нас. Искам повече да си говорим за смислена българска жанрова литература. И най-важната причина е, че този сборник го заслужава. Вътре няма слаб разказ, няма компромис, няма липса. Което за мен е голяма рядкост. 

Сборникът е разделен на четири части по една за всеки автор. 

Делян Недев поставя читателя в шест различни сета от бъдещето, които отекват и в миналото като почти заглъхнало ехо. В този сборник той е доста жесток и безмилостен към своите герои, но такъв е и животът, дали сега в тази реалност, дали в бъдещето или в някой паралелен на нашия свят. Делян разглежда темата за границата, която сме готови за прекрачим по различни причини - от жажда за изкуство, за власт, от стремеж да останем вечни,  да нараняваме, да диктуваме, да надделяваме. Най-силно впечатление ми направиха разказите "Като за изложба", които интерпретира идеята за генното инженерство като изкуство и "Да бъдеш Бог е толкова човешко", в който всичко е обърнато с главата надолу. Много свежо впечатление ми направи това, че Делян се заиграва с религиозната митология и мястото на Бог в съвременното ни общество.

Следващите пет разказа в книгата принадлежат на Диляна Йорданова. Тя се впуска дълбоко в недрата на човешките емоции и психика. Диляна използва класически фантастичен сценичен арсенал и това също много ми харесва - видео игри и виртуални симулации, импланти, паралелни светове. Тя задава въпроси и за разлика от много други, предлага и отговори на различни съвсем реалистични сценарии от близкото и далечното бъдеще. Какво ще се случи, ако сбъднем някои от най-смелите си мечти в научен аспект. Но отговорите ще оставя на вся сами да откриете. Нейните разкази се фокусират върху емоционалната интелигентност и човешката чувствителност. Страшно много ми хареса разказа "Гости с преспиване", който разгръща пред нас един свят лишен от слабост и нестабилност, един свят, в който страховете и несигурността нямат място и ако не можеш да ги пребориш, нямаш място и ти. Един свят, който предлага пълно заличаване на идентичността, защото ние сме изтъкани от човещина и емоции. "Психостюми" интерпретира същата идея, но от различен ракурс. Искало ли ви се е да нямате сценична треска, да не се притеснявате на първа среща, да покажете ама наистина най-доброто, когасто отивате на интервю за работа? Би било страхотно, ако можехме да регулираме всички тези шантави хормони, които ни карат да се притесняваме, потим, да треперим, да не мислим и да се излагаме редовно. А мислили ли сте какви биха били последиците от това? Диляна Йорданова ще ви разкаже.

Стоян Новаков поема щафетата от Диляна Йорданова и споделя с нас на свой ред пет разказа. Пет разказа с коренно различно настроение, фабула и идеи, с което оставя в мен усещането за подреден хаос и намека за всички идеи, които извират във въображението му и имат нужда да бъдат споделени. Трудно ми е да обединя неговите разкази под една шапка, толкова са различни, но това което мога да кажа е какви теми го вълнуват и болят - свободата на словото ("Енола Рот"), силата и дълбочината на детското приятелство ("Лятна песен"), абстрактната начупена форма на съзнанието и странстването, търсенето и разбирането на човека към света ("Последните дни на Джакомо Балди"). Стоян експлоатира идеята за навлизането на ИИ в нашето съвремие и създава различни възможни сценарии в бъдещето. Той поставя акцентът върху несъвършенството на изкуствения интелект, безапелационната вяра в него и последиците от произлизащите грешки ("Облак 09" и "Залезът на Есна") 

Моите лични фаворити са "Лятна песен", заради силата на емоцията и именно "Облак 09", заради контрапункта, който Стоян създава, предизвикан от вече започналия loop около навлизането на ИИ в нашия живот. Ако трябва да бъда честна към този момент  "Облак 09" ми се струва най-плашещо реалистичен сценарий за близкото бъдеще. Надявам се, Стоян да не се окаже пророк.

Честта да завърши този сборник се пада на Явора Руменова. Тя поднася на читателя четири разказа, един от които почти с обема на кратка новела. И макар че в този сборник слаб разказ няма, при всеки един от другите трима съавтори нямах затруднения да избера, кои истории са ми въздействали най-силно. Не така стоят нещата с Явора. Тук изборът ми е много труден. Затова ще мина накратко през всеки един от тях. Нейните разкази изследват вътрешния свят на човека и преходността на живота. 

"Карантина" ни пренася в един самотен свят в рамките на един малък град, който след някаква неясна зараза са останали да обитават само двама думи. Един войник, който верен на честта си изпълнява заповедите на своите командири и пази заразата да не излезе от рамките на населеното място и един възрастен мъж, който е загубил всичко и иска по един или друг начин да напусне това празно и забравено от бога място. Чувството за самотата и загубата в този разказ, за безизходицата е превземащо мисълта. Изключително емоционално въздействащ.

Настроението малко се променя във "Всичко тук ми харесва", чието заглавие идеално описва и моето мнение за разказа. Много интересна история, която ляга върху теорията за пътуването във времето. Много ми хареса, че Явора е подходила умно и е използвала силните страни на сета, който има. Защото историите за пътуване във времето са преди всичко цикличност и кръговрат, както и последствията, които възникват, ако бъде нарушен. Разказа притежава хубав морален контрапункт, който държи читателя в напрежение. 

След него Явора става безмилостна. "40-04" е посветен на жестокостта и разрушителността на войната, като фокусът пада върху силата на командната верига и обезличаването на обикновения войник. Много силна и сурова история за обезсмислянето и принизяването значимостта на човешкия живот.

Сборника завършва с "Адам", който поставя и своеобразно начало на света, който четиримата съавтори заедно изграждат. 

 

Обичам книги с такава фантазия. Които те карат да мислиш, че вселената е необятно място, че е просто прашинка от вечността и всичко е възможно. И в същото време те приземяват и ти напомнят колко много се изгубили като общност, като ценности, като душевност и колко много още имаме да губим. Или иначе казано, не сме все още напълно загубени.

Освен четиримата фантасти, искам да поздравя и издателство Потайниче. Оформлението на книгата е много хубаво. Харесва ми корицата, особено много ми харесва концепцията -  сборникът има ударно начало, добре балансирано съдържание, интересни идеи и е абсолютен page turner. Тази книга дава именно това, което обещава и заглавието  - подслон за блуждаещия ум.