неделя, 5 февруари 2023 г.

"Тези лъжливи клетви" - Лекси Райън (Ревю)

 
Заглавие: "Тези лъжливи клетви"

Автор: Лекси Райън


Издателство: Ибис

Превод: Вера Паунова

Брой страници: 392

Година: 2022

 

Харесвам този жанр. Поради редица причини. Защото е динамичен, пълен с магия и изненади, заради интересните обрати и разнообразния набор от характери. Често и заради противоречивата любов, която се заражда между главните герои, защото е забавно и носи тръпка, когато четеш. Този жанр е моята чаша вода между сериозните книги през годината. Това е моят начин да отмия наситените емоции от някои книги, моят начин да взема глътка въздух, то е онова, което ми позволява да започна следващата си книга със свежа мисъл. Миналата година обаче нещо се промени. Прочетох няколко книги и не си паснахме с нито една от тях, въпреки че бяха поредици, които следя и съвсем убедена си бях накупила и продълженията, които така и си седят сега непрочетени. Не ми се и започват.

Поради тези причини "Тези лъжливи клетви" отлежава от лятото на рафта. Посегнах към нея едва в последните дни на изминалата година. С нея изпратих и посрещнах така да се каже новата година. Беше отличен избор. Прочетените страници започнаха бързо да се трупат. Лекси Райън си даде достатъчно време и свобода, за да изгради бекграунда на своите герои, както и да изгради света, в който ще подалага живота и изборите им на изпитание. 


Всъщност трябва да призная, че съм доста впечатлена. В своите 392 страници тя успява да изгради солиден свят, да въведе в него нужното за жанра многообразие, което да остави усещането за магия под пръстите на читателя. И най-важното е, че успява да създаде силна еднородна сплав от тези две неща, стъпвайки върху добрата основа на миналото. Историята, която лежи зад този опасен и бързо променящ се свят е и това, което му придава плътност. 

Но нека да вложа малко контекст в тези иначе повърхностни обяснения. Животът на главната героиня Бри е един малък ад. Принудена да краде и постоянно да поглежда зад рамото си, за да изкара малко пари, с които едновременно да издържа себе си и сестра си и да изплаща невъзможно големия дълг към леля си. Всичко това на практика я превръща в нейна робиня. Двете момичета живеят ден за ден. И тежката миазма на оковите им, ги смазва все повече ден след ден - физически и психически. Има само две неща, които им дават лъч надежда в непрогледната мъгла - това, че са живи и заедно,  и Себастиан - техният съсед, който чиракува при местния магьосник и който сякаш е единственият човек, което е настроен добросърдечно към тях. 


И понеже явно за Лекси Райън това не е достатъчно прецакано, тя решава да прати всичко по дяволите и "продава" сестрата на Бри на феите. Феите, които някога са отнели "майка им", феите, които Бри толкова мрази. Оттук историята се заплита бързо. Бри е принудена да работи за врага, за да спаси сестра си. И е готова на всичко. Да лъже, да мами, да шпионира, да краде и ако трябва дори да открадне сърцето на принц. Но нещата в двора на тъмните и на светлите феи далеч не са такива, каквито си ги е представяла. В царството на феите назрява война. Аристокрацията плете своите интриги, а феите, онези, които искат просто да живеят спокоен и сигурен живот, онези, които искат семействата им да бъдат в безопасност, децата им да растат свободни, е, тях кучета ги яли. Бри ще открие, че света на феите не е много по-различен от този на човеците.

Зад завесата на лъскавите приеми, зад маската на красивите рокли се крият мрачни и грозни тайни, които заплашват живота на всички в Царството на феите. И на Бри съвсем скоро ще й се наложи да избере страна. 

'Тези лъжливи клетви" направи първата крачка към мен. Определено ще прочета и "Тези оплетени връзки". Пък после ще видим. :)





вторник, 24 януари 2023 г.

"Книга на нощта" - Холи Блек (Ревю)

 

Заглавие: "Книга на нощта"

Автор: Холи Блек


Издателство: Сиела

Превод: Мариана Христова

Брой страници: 528

Година: 2022

Напоследък не ми се пише. Чете ми се. Не ми остава много време за четене, камо ли за писане. Разконцентрирана съм, случват се разни неща около мен и всичко изглежда много разпиляно. До известна степен, заради това се бях и отказала да пиша за тази книга. Но пък нещо ме гложди. Харесвам Холи Блек. Много харесах поредицата й за Джуд и Кардан. Това не е висока литература, развлекателна е. Няма дълбок съкровен смисъл, нито философски примки. Има добра доза напрежение, мрак и емоции в отлични пропорции. 
Холи Блек - Мрачната кралина на фентъзи жанра, ме изненада приятно и този път. "Книга на нощта" е различна от "Жестокия принц". Няма я жестоката красота на царството на феите. Няма я хипнотизиращата магия и изгарящата омраза, която движи героите й. Но Чарли Хол и Сие са чешити по свой собствен начин, който много ми хареса. 


Може би оттам е редно и да започнем - Чарли хол, измамница, крадла и първенец във взимането на лоши решения, на които държи и отстоява до последно.
Чарли не е класическата главна героиня, с която сме свикнали. Тя просто оцелява в свят, изпълнен с мрачна магия, свят, в който сенките оживяват  и се превръщат в пефектните оръжия. Докато Чарли просто притежава чевръсти пръсти и добър тайминг. Тя е аналогов играч в дигитален свят. И все пак Чарли е най-добрата. Не е най-опасната. О, има далеч по-опасни и страшни чудовища от нея. Но ако търсиш някой да ти свърши работа, там къдото всички други са се провалили, Чарли Хол е твоят човек. 
 
Книгата започва в период от живота на Чарли, когато тя тъкмо е закрепила някак си всичко. По-скоро всичко виси на тънък косъм, на тропоска, провиснало от един край, скъсано от друг, но все още криво-ляво закрепено. Сестра й е жива и здрава и се бори за оставането си в колежа. Чарли най-накрая има мъж до себе си, който не е пълен задник или пълен мухльо. Човек който не се интересува от миналото й и винаги е там, когато има нужда от него. Човек, на когото всъщност може да разчита. На когото може да се опре. За пръв път в живота на Чарли пристътства известна доза сигутност и спокойствие. 

Но, разбира се, това е на път да се промени. Иначе нямаше да има кнга. Хлабавите шевове ще се разкъсат и животът й бързо ще се върне в обичайното си русло - преследвания, бой, страх, измами, заплахи, врагове, кражби. Добрите стари времена. Мястото, от което със зъби  нокти се опитва да се измъкне, е именно и мястото, на което се чувства цяла, като удобна кожа, която навлича върху крехкото си съществуване. 


Холи Блек този път е избрала да действа класически. Главите се редуват една в миналото една в бъдещето. Образът на Чарли постепенно се сглобява и добива плътност, а действията й - смисъл. Чертите й стават ярки, а изборите разбираеми. Празната черупка на лошото момиче се превръща в човек от плът и кръв. Човек, опознал различните страни на живота. Човек намерил нещо, хубаво в живота си, което иска да запази, намерил нещо, за което иска да се бори. 

А ако има човек на тази земя, който може да ти създаде проблеми, това е Чарли Хол - най-добра във взимане на лоши решения, от които обаче никога не се отказва.
"Книга на нощта" от Холи Блек е една от онези истории, които те карат да се усмихваш зловещо, разгръщайки страниците й, докато черно задоволство обгръща мислите ти. Каквито и завишени очаквания да имах, оправдаха се. Очаквам втората книга с нетъпение. 





събота, 21 януари 2023 г.

"Колорадеца" - Стивън Кинг (Ревю)

 

 Заглавие: "Колорадеца"
Автор: Стивън Кинг

Издателство: Плеяда
 
Превод: Весела Прошкова
 
Брой страници: 184
Година: 2022

 

Не е чак толкова рядко срещано у дома да си купя книга, която вече имам. Без да искам. Тази обаче не беше грешка. Новото издание на "Колорадеца" излезе и с нов превод от Весела Прошкова. А това е нещо, което не бих пропуснала. Това обаче не е единствената причина. Тази история е малко по-различна от останалите. Тя е от онези разкази, които малцина биха се осмелили да публикуват. И определено, ако не стоеше името на Краля на корицата й, малцина биха й дали шанс. Мистерия в най-чистия й вид. Докато я четох, си мислех нещо. 


В "За писането. Мемоари на занаята" Кинг сравнява сюжетите с вкаменелости.
"Историята не е сувенирна тишъртка или геймбой. Тя прилича на отломка, част от още един неоткрит, но съществуващ от край време свят. Работата на писателя е да извади историята на повърхността с помощта на инструментите от сандъчето си възможно най-непокътната. Понякога успяваш да освободиш малка вкаменелост — например раковина. Друг път находката е гигантска, същински тиранозавър-рекс с огромни кости и ухилен череп. Но дали ще се получи кратък разказ или тухла от хиляда страници, техниката на разкопаване е една и съща в основата си. "
Точно така си представям "Колорадеца" и отвътре и отвън. Първо, като отломка, която Кинг е разчовъркал внимателно, за да открие накрая един от онези фосили, които отварят всъщност повече въпроси, отколкото дават отговори. После самата история вътре, която двамата стари и опитни репортери разказват на младата стажантка, също много напомня на неговото сравнение с вкаменелостите. Това е историята на Колорадеца.
 
(Тук е моментът да ви предупредя, че текстът по-налогу може да съдържа малко повече информация, отколкото бих искала да споделя, но и не намерих начин да го избегна. Та, приемете тази скоба за спойлър алърт и четете на своя отговорност. Ако сте фен на загадките, това е вашата книга. Пропуснете ревютата и я прочетете.)

В една ранна утрин на един затънтен плаж по крайбрежието на, разбира се, Мейн, двама младежи откриват труп. Облегнат на кошчето за боклук, със заседнало в гърлото парче месо, което най-вероятно е и причината за смъртта. Трупът изкарва акъла на двамата младежи, които го намират. Полицията пристига, събира надве-натри уликите и си заминава. Полицаите имат къде-къде по-важни случаи от някакъв тип, който на всичкото отгоре не е местен даже и най-вероятно просто се е задавил с храна на плажа, докато е зяпал морето. 

Години по-късно в същото това градче пристига репортер от голям вестник, за да търси сензация, събирайки материал за поредната статия в стил "Няма да повярвате на тези мистерии...". От срещата му с редакцията на местния вестник, разбирайте двамата журналисти на по над седемдесет години, не излиза нищо плодотворно, и той полуядосан, полуразочарован си заминава, за да търси следващата сензация. Срещата обаче разчовърква една стара история, случаят с Колорадеца, от който като че ли единствено двамата репортери са се поинтересували. Случаят не предизвиква голям интерес навремето и бързо отшумява, така и не успява да се превърне в истинска сензация, защото всъщност никой не иска да слуша истории с неизяснени и наистина необясними обстоятелства. За да се превърне една история в сензация, тя трябва да бъде разкъсана сред страниците на вестниците, да влезе в умовете на хората, да ги накара да се чудят. А в крайна сметка всяка статия е длъжна да даде отговор. Той може да не е ясен, може да е просто намек или насока, какво всъщност се е случило, но зрънцето, забулена в тайнственост, истина, невероятното обяснение на събитията трябва да е там. Никой никога няма да бъде сигурен, дали е вярно. Не може да се докаже. Няма и нужда. Това е мистерия. 

Случаят с Колорадеца обаче не е такъв. Всичко е толкова нелогично и невъзможно, че изглежда направо невероятно. Само че всяка следа излиза в задънена улица. Всяка улика си противоречи с предишната. Всяко ново доказателство или хипотеза обезсмисля останалите. Никой не иска да пише за това. Какво да напише?
 
Мистерията в най-чистия й вид. Не просто история с отворен край. Само Кинг има смелостта да публикува подобна новела. И, разбира се, типично в негов стил под пластовете на криминалната мистерия, прозират човешки съдби, човешки характери. У всеки от тях има различна доза човещина, мързел, непрофесионализъм, отдаденост, желание и нюх, всички онези трески, които ни правят хора. Второ, това, което е още по-впечатляващо от дълбокото разбиране на Краля за човешката природа, а именно, способността му да изгражда образи. Двамата репортери не са герои в история, те са истински хора от плът и кръв. Те са това, което прави историята жива. Паметта. Прочетете я, и кажете, че не е така.



петък, 6 януари 2023 г.

Книжна равносметка 2022г.


Сигурно ви е попадало онова меме, в което е направен колаж, в който Жокера, символизиращ 2022 г. показва работно място на То, който пък символизира 2023г. Всички се смеем шумно и тайничко се надяваме, да не е истина. Изминалата година беше важна в световен мащаб и се отрази на всички ни в личен, професионален, икономически и обществен план. Започна една нелепа война, светът се преобърна, хората се настроиха едни срещу други и разединиха още повече. Все по-малко неща ни обединяват и искам да вярвам, че книгите са едно от тях. Запазването на данъчната ставка върху книгите е едно от хубавите неща, които се случиха тази година и си заслужава да отбележим. Надявам се, това да позволи на големите и малки издателства у нас да продължат да издават за нас стойностни книги, въпреки малкия пазар, въпреки ниските печалби, въпреки конкуренцията и трудностите. Надявам се, всички да успеят да запазят малкото си книжно семейство устойчиво и да създадат за нас още много прекрасни и смислени издания. В този ред на мисли, 2022 беше силна книжна година. Напук на всичко като че ли.

Останах далеч от реализирането на книжното ми предизвикателство в Goodreads, 67 от 100. И сега с ясното съзнание, че пак няма да сколасам си поставих същата цел. Мислех да мина с 66, защото харесвам числото шест, но някак ми се стори нередно, да не е трицифрено.

Подбрах няколко скрийншота и снимки, в които се опитах да събера по-важното от годината, книгите, които оставиха трайна следа в мен като читател и човек. Няма да ви говоря за всички, но с някои книги си имам особена лична история, която искам да ви споделя. А други просто са ми толкова важни, че не мога да ги подмина неизказани.


"Невидимият живот на Ади Лару" на В.Е.Шуаб е първата (ще караме по хронологичен ред) от книгите, които заслужава внимание, заради начина, по който героите й асимилират своите емоции.

Пътят към опознаването, осъзнаването и приемането на емоциите е дълъг, но е път, по който всеки от нас рано или късно минава. А с всяка изминала година ставаме все по-малко гъвкави и възприемчиви към света около нас. Виктория Шуаб ни води по този път с лекота, до каквато нейните герои нямат право на достъп. Ади извървя този път повече пъти, отколкото на човек би му се искало. И най-красивото в тази истрория е, че въпреки всички тъжни и отчаяни емоции, които поражда самотата, тя продължава векове наред да открива красота в света, успява да му се наслади, да му се усмихне, продължава да търси своето място в него, да се опитва да бъде част от този свят, колкото и трудно да е.


"Разкази" на Наталия Мешчанинова

Толкова травмиращи истории обикновено  оголват много въпроси. Въпроси, които не предлагат лесни отговори. Тук въпросът е един. Кое е по-страшно? Да бъдеш мъчител или жертва? Да избягаш или да останеш? Да замълчиш или да проговориш? Да понесеш стоически тозмоза, в името най-близкия си човек или да живееш с ясното съзнание, че именно този, на когото си разчитал най-много цял живот и когото си щадил през всичките години, не те е защитил съзнателно?
 
 
"Ритъмът на войната" на Брандън Сандерсън изобщо не омаловажавам факта, че това е една от любимите ми поредици, но тази тухла има още една по-лична причина да влезе в този пост. Това е книгата, която смени две държави и три квартири и беше мой спътник по време на двете премествания, в рамките на изминалата година. Това беше книгата, с която започна една от големите промени в живота ми и която също даде знак, че тази промяна вече се е превърнала в нормална част от ежедневието ми, че умът ми вече е достатъчно спокоен, за да се наслади на приличното количесто страници между двете корици.


"По релсите" на Невена Митрополитска е една от знаковите книги през изминалата година, които оставиха сериозна следа в мен. Тази история дълго ще витае в мен. И докато моето малко момиченце с опашки рисува приведено над бюрото ми в другата стая и расте, съм сигурна, че ще се връщам много пъти към нея. 


"Кафка на плажа" на Харуки Мураками  беше може би едно от събитията в литературния ми живот тази година. Една първа среща, която отлагам много години. Среща, която най-накрая се състоя. И която ще се превърне в мой редовен събеседник през идните години.



"Къщата на клоуните" на Галин Никифоров

Тази книга е нещо друго. Нещо различно от всичко, което съм чела досега в живота си. "Къщата на клоуните" е повест за болката. Всяка дума, нота и дъх в нея са напоени с тежестта на болката. Плътни, наситени изречения ни водят през този мрачен и тъмен лабиринт на съзнанието. Плетеница от изповед, спомен, молитва и зов изграждат структурата на романа. Неопределени герои с неназовани имена изпълват страниците с копнежи и страхове.  
 
 

"Трите тела" на Лиу Цъсин направи голям фурор у нас, което ме радва много. Аз може и да съм новоизлюпен фен на фантастиката, но опреледено на българския пазар няма да му е излишна по-голяма доза от нея. Тази година мисля да си купя втората част на е-книга и да продължа в дебрите на Тъмната гора. 



"Хроники на неведомото" на Николай Терзийски
 Сравняват книгите на Николай Терзийски със "Сто години самота" на Маркес. И може би има добра основа за подобни сравнение, пред сложната тривековна фамилна история на няколко стари български рода, която запълва страниците и на тази книга. Но за мен дотам приключват приликите. За разлика от историята на рода Буендия, която Маркес разказва в своята знакова книга, тази на Несторовия и Менковия род ме удари право в сърцето. Казах го и преди, казвам го и сега. Чудя се, дали тази магия е запазена само за нас българите или думите на Николай Терзийски просто работят на стандартната честота на хорските сърца. Питам се, дали чужденец би могъл да усети всички нюанси на разказа му, да изпита всички емоции на героите му. 


"Летния брат" на Яп Робен

 Колко много емоции се събират в една мъничка и много страшна дума - недъг. Дума, която всеки родител се моли да не чуе във връзка с детето си. Недъг. Няма значение какъв. Мисълта, че на детето ти може да му липсва нещо, което на всички хора им се полага по рождение - здраво тяло и здрав ум, е опустошителна. В тази думичка се излива цялата обич и болка, които може да роди едно човешко сърце. Заедно с тях ръка за ръка вървят и вината и въпросите, страхът и умората. Някъде там през тази думичка, едно непораснало момче се опитва да осмисли житейския си път, моралните ценности, да подреди чувствата си, да бъде голям не просто на години, да бъде голям по душа, по светоусет. Нещо, което на нас възрастните често не ни се отдава


"Победителите" на Фредрик Бакман
Знаете как в една поредица, броят на героите и картата на действието постепенно растат, просто защото идеите стават по-големи, по-грандиозни. Тук се случва същото, Бакман включва нови герои, нови истории, нови гледни точки, нови сцени, нови декори. Само че не идеите се променят. Идеите са си същите. Всички ние сме хора, правим грешки, прощаваме или не прощаваме. Живеем до края със загубите, с вината, с надеждата. Тук просто сърцето на Бакман расте. Сърцето на историята расте. Сякаш в него има място за всички, за целия свят, от мъничката мравка, до безутешната буря. В "Победителите" Бакман просто е намерил място в сърцето на историята си за всички, по равно.

Без да искам тук влязоха десет заглавия. Спокойно можеше да бъдат и 20 или 30, но на никого не му се чете толкова дълъг пост, а и на мен не ми се пише, да ви призная. Факт е, че едва днес седмица по-късно успях да публикувам този. 
Скролвам назад в поста, в ума и годината и накрая се усмихвам. Доволна съм. От много неща.
Надявам се, и вие. Надявам се и ви желая от сърце да бъдете здрави през новата година, да бъдете усмихнати и отворени към света, колкото и изненади да ви сервира. Останете ума и сърцето си отворено за книгите и хората, които ще бъдат част от живота ви. 


петък, 23 декември 2022 г.

"Кафка на плажа" - Харуки Мураками (Ревю)

 
Заглавие: "Кафка на плажа"
Автор: Харуки Мураками

Издателство: Колибри
 
Превод: Людмил Люцканов
 
Брой страници: 610
Година: 2014

Харуки Мураками е от онези автори, за които вярвам, че всеки си е казал поне веднъж, трябва да прочета една негова книга. За романите му се говори много и мненията са много полярни, което прави образа му още по-интересен за читателя. Също така той е един от авторите, около които се е заформил култ, както около Дона Тарт или Стивън Кинг. Прочитайки "Кафка на плажа", разбирам защо това е така. Към автори като Мураками подхождам внимателно. Опитвам да се абстрахирам от хилядите противоречиви мнения, защото поне при мен предварителната настройка е много важна. Така че, когато разлистих първите  страници на "Кафка на плажа" не знаех какво да очаквам, освен малко странност. А това е доста широко понятие. Ще ви кажа какво не очаквах. Не очаквах да е page turner. 
 
Разказът на Мураками ме грабна от първото изречение и не отпусна хватката си до края. Изключитлно рядка и интересна комбинация се оказа "Кафка на плажа". От една страна страниците сами се обръщат, повестта ме води навъре в дебрите на историята, от друга множеството метафори, които изскачат ме глождят и отнасят в размисли за неща, далеч по-големи от историята на Кафка и Наката. Вярвам, че си заслужава втори и трети прочит, може би дори повече, предполагам зависи от нагласата на читателя. Вероятно читател, който за втори път минава през исторяита ще открие дори повече детайли и препратки, знаейки къде извежда накрая пътя. Не знам, дали ще го направя. Тази книга ме върна към една стара изтъркана мисъл, която се завърта в главата ми, когато си помисля да препрочета някоя книга. Как няма да имам достатъчно време да прочета всички книги, които искам. 


Не съм сигурна как да подходя към този текст, какво да ви разкажа. Чисто сюжетно нахвърляните маркери ще звучат доста хаотично, от друга страна без скелета и плътността на този сюжет, метафорите остава голи, самотни и опразнени от съдържание. Чудя се, накъде ще тръгне всеки от вас, когато започне да говори за тази книга. Кои неща ще избере да спомене. Кои неща са му направили най-силно впечатление, какво е останало най-ярко в ума ви. Може би ще си направя един експеримент, ще оставя умишлено продължението на това ревю да отлежи. Няколко месеца, да видим какво ще се излюпи след това. 

Защото възможностите са хиляди. Толкова е богата тази книга.
И нека все пак да оставя тук малко контекст и част от скелета на историятя, за да не звуча налудничаво и аз. Две истории се развиват паралелно. Тази на петнадесетгодишния Кафка Тамура, който бяга от дома си, защото не може да са издържи повече там. Причините не стават съвсем ясни, но чувството, което кара момчето да напусне дома си, се загнездва в мен. Неговото пътуване и пристанът, който намира в една малка, но несъмнено красива и богата частна библиотека, го срещат с различни хора, които ще оставят следа в неговия живот и ще носят винаги белега от неговата следа в своя.
В същото време недалеч от неговия дом един старец - Наката, който не е много умен, не може да чете или пише и не разбира много неша, но може да говори с котки, та този старец извършва убийство. А след това необезпокоявано тръгва на пътешествие, което ще го отведе далеч и подобно на Кафка ще бележи живота на много хора около себе си.


...Няколко месеца по-късно, а именно днес, подготовяйки един друг пост, осъзнавам, че поради неясна причина не съм публикувала този текст. Нещо повече не съм го довършила.

Оттук историята криволичи, като стара и мъдра река. Разклоненията са много, метафорите безброй. На места е бурна, напрегната и игрива, на други е спокойна, тиха и потайна. Има места, в които се ражда живот и такива, в които намира последния си пристан. Има всичко и то е свързано с невидимите нишки на въображението, до цялост, която сега ми се струва немислима другояче.

Пишейки тези редове, си спомням, защо този текст остана недовършен. Защо не го публикувах тогава. Исках да разбера какво ще остане, когато мине време, когато първите и най-ярки впечатления избледнеят. Какво ще остане. На този текст му липсва единствено последния щрих. Ето го и него.

Сега половин година по-късно, връщайки се назад в книгата, в мислите си за нея, ме обгръща същото чувство за самота, което ме обгръщаше и тогава.
"Кафка на плажа" е книга, която едновременно протяга ръка към читателя, както взаимодействат и двамата главни герои в книгата с останалите персонажи, и едновременно с това у мен остава усещането за една самотна книга, не защото протегнатата ръка не е поета. Напротив, защото именно тази подкрепа дава нужната увереноста на индвивида да се вглъби в себе си и протегне мислите си към центъра, към същността си.
Разкош!

P.S. А някои книги сами си идват с музиката.
 




"Победителите" - Фредрик Бакман (Ревю)

 

Заглавие: "Победителите"

Автор: Фредрик Бакман

Издателство: Сиела
 
Превод: Любомир Гиздов
 
Брой страници: 712
Година: 2022
 
 
Всички книги на Бакман са хубави, но трилогията за Бьорнстад някак ми се вклини в сърцето и стана специална. Правилният жанр за тази книга може би е спортна драма. Поправете ме, ако греша, аз не съм специалист. Истината е обаче , че възприемам книгите на Бакман като жанр човешки. Няма значение, дали ще разказват за един самотен сърдит на света старец, който просто има нужда от любов и разбиране. Или за една жена, която рязко е изгубила почва под краката си, когато бракът й се е разпадал  и просто има нужда от любов и разбиране. Или за два града, които се мразят и които не могат един без друг, но всъщност имат чисто и просто нужда от любов и разбиране. И понеже всички ние, които стоим от другата страна на страниците и четем, сме същите, щастливи, нещастни, уплашени, богати, бедни, силни слаби, спортисти, чистачи, адвокати, все тая, всички ние имаме нужда тъкмо от това - любов и разбиране. 

Баща ми обича да казва "На човек му трябва топъл залък, и добра дума, за да е щастлив". Майка ми пък ме подлудява понякога. Станала съм на тридесет и четири години, но тя ми е майка, нищо не може да я спре. Сестра ми е любима константа в живота ми, ако ще и апокалипсисът да ни хване, двете ще сме там и ще си държим държете. С моята "Ана" пък може понякога и да не си пишем или говорим с месеци, просто защото децата ни подлудяват или в работата е лудница, или нещо се случва и не ни се говори, но също така е достатъчна и една смешна картинка в чата, за да излеем океан от стаявани бури, които само другата би могла да разбере. Без дори да се налага да обясняваме. 


Мисълта ми е, когато чета Батман, се чувствам у дома. Това е моят дома, моито емоции, моите приятели, моите родители, те всички са мои. Моят живот. Това е усещането, когато чета Бакман. У дома съм си. 
 
Дотук добре, това го изяснихме. Не съм сигурна оттук насетне какво да ви разкажа. За кого по напред да ви разкажа? За Бени? За Мая? За Амат? Или може би за Хана и Джони? За Тес? Знаете как в една поредица, броят на героите и картата на действието постепенно растат, просто защото идеите стават по-големи, по-грандиозни. Тук се случва същъто, Бакман включва нови герои, нови истории, нови гледни точки, нови сцени, нови декори. Само че не идеите се променят. Идеите са си същите. Всички ние сме хора, правим грешки, прощаваме или не прощаваме. Живеем до края със загубите, с вината, с надеждата. Тук просто сърцето на Бакман расте. Сърцето на историята расте. Сякаш в него има място за всички, за целия свят, от мъничката мравка, до безутешната буря. 

Сега в него има място и за Хед. Помните ли, как преди вички бяхме от Бьорнстад. Така де, знаехме, че и тези от Хед да просто хора като нас. И се борят със зъби и нокти за хокейния си клуб, за децата си, за живота си, за поминъка си. Но си бяха "другите",  "хората от Хед", "онези от Хед". В "Победителите" Бакман е намерил място в сърцето на историята си за всички, по равно. 


Нищо ново не е измислил Бакман, това е нашият живот сред страниците на неговите книги. Но не затова ми е толкова скъп. Толкова е трудно да облечеш всички тези противоречиви емоции в думи, в действия, в плът и кръв. Да придадеш форма на онзи шепот граничещ с крясък, който се чува винаги в тихата зала, и излиза винаги от устата на някоя изпуснала нервите си майка, изясняващ условията на нейната окончателна капитулация. "Очевидно не мога да те контролирам, пълен провал съм, затова да знаеш, че ако не ме послушаш, ще ти отнема най-любимото!" А в действителност крешейкопшепне на отрочето си през зъби "Сядай мирно или си заминаваш вкъщи и повече никога няма да те взема с мен!"
 
Не знам, много е трудно за обяснение и е много лесно за разбиране. Всичко е там, написано на страниците. Ясно като бял ден. Нищо не ви казах са самата книга, за действието, за обратите.  И по-добре.
По-добре сами да си прочетеет.

P.S. Не знам, дали някога съм ви споделяла това, но по някакъв начин всяка книга, която чета се свързва с песен, която обичам. Винаги се случва по различен начин, понякога случайно съвпадение ги събира, друг път някоя реплика на герой или даден цитат ме кара да се сетя за една или друга песен, понякога е въпрос на цялостно усещане. Но факт е, че при мен музика и книги винаги са вървели заедно ръка за ръка. Та, всяка книга си има песен. Песента, която завинаги ще остане в мислите ми свързана с "Победителите" на Бакман и изобщо с цялата му трилогия за Бьорнстад е "One Blood" на Terence Jay.
"Cause we are one flesh, one breath, one life, one blood"

 


 



вторник, 20 декември 2022 г.

"Еманципирана магия" - Тери Пратчет (Ревю)

 

 Заглавие: "Еманципирана магия"
Автор: Тери Пратчет

Издателство: Вузев
Превод: Мирела Христова
 
Платформа: Storytel
Прочетено от: Йоанна Темелкова

Брой страници: 288
Година: 1944


 Като цяло мисля, че човек може да напише един универсален текст за книгите на Тери Пратчет и той да бъде подходящ за всяка една от тях. Толкова си приличат в дълбочина. И в същото време всяка една от тях е вселена сама по себе си, пълна с шантави приключения, забавни диалози, нелепи ситуации и ами, човещинка. 

Сюжетът може да варира, героите също, макар че мнозина делят общи корици, но накрая всяка една от тях е История от Света на Диска. И това е повече от достатъчно. Това означава, че всяка една от тях е страхотна. 
Всеки от нас си има любими герои. Моите са Смърт и Смърт на мишките, разбира се. И може би донякъде това определя, кои са и любимите ни истории от света на диска. Факт е обаче, че харесах "Еманципирана магия" не по-малко от "Зимоковецът" или "Морт", или "Дядо Прас"
В този ред на мисли, не съм сигурна, доколко има смисъл от този текст. И все пак това, че всичко е ясно, не означава, че не трябва да си говорим за него. 

"Еманципирана магия" е сцената, на която за пръв път излиза под прожекторите Баба Вихронрав или Баба Уедъруекс, зависи кое издание четете или слушате. А Баба Уедъруекс определено е от онези "баби", които едновременно искате и не искате да имате в живота си. Но да се върнем малко по-назад. Всичко започва, когато един магьосник в предсмъртния си час дава един жезъл на едно бебе, което трябва да е осмият син на осмия син. Или само осмият син, не съм сигурна вече, бяха като че ли повече осмици. Само че се оказва, че бебето е осмата дъщеря.
Шок и ужас за магьосническия, че и за вещерския свят. Жена-магьосник? Абсурд. Безобразие! Невъзможно!
 
Е, невъзможно или не, първо, на Баба Уедъруекс грам не й пука, та грабва Еск(въпросното бебе, само че вече пораснало), за да я води към Невидимият университет в Анкх-Морпорк. Второ, и да не беше Баба Уедъруекс, на Еск очевидно й се става магьосник. Така де, или поне нещо ново й се прави. Едното води до другото, жезълът помага малко, Еск нали си е умница, та пътят към Невидимия университет си върви. Още по-голям шок и ужас настава, когато Еск се изтъпанчва там сред всичките магьосници с несломимото си желание да учи. 

Развръзката и краят са ясни, изобщо като цяло действието е ясно, ясно е и какво ще стане. Но няма никакво значение. Всяка книга на Пратчет сама по себе си е абсолютно удоволствие. Удоволствие да извървиш пътя заедно с героите му. Удоволствие да е да ги гледаш и слушаш как се борят, драпат, излагат и накрая успяват, защото са отдадени на това, което правят и го правят с пълно сърце. И накрая абсолютно удоволствие е да се насладиш на неговия добронамерено хаплив език, който винаги вади на масата някои от най-актуалните теми на нашето време. Теми, които вероятно ще са все така актуални и по времето на нашите внуци. От най-обикновените екзистенциални теми, които човъркат всеки от нас, до сложните и заплетени теми като еманципацията на "магията" и други неравноправия.