"Хиляди сияйни слънца" - Халед Хосейни (Ревю)

 

 Заглавие: "Хиляди сияйни слънца"

Автор: Халед Хосейни

Издателство: Обсидиан

Превод: Дора Барова

 

Платформа: Storytel

Прочетено от: Йоанна Темелкова

 

Брой страници: 364

Година: 2008 

 

И понеже "Ловецът на хвърчила" не ми стигна, си пуснах да слушам "Хиляди сияйни слънца". Не мислех да пиша за първата, но в крайна сметка тесктът се изля на белия лист, без да го планирам. За тази книга обаче искам да пиша, макар и да не ми доставя удоволствие, защото ме засяга като жена, като човек и като родител. Макар че знам ли и аз защо толкова държа да пиша за нея. Няма да ви кажа нищо ново. Нищо, което вече не сте изпитали, докато четете книгата. И вероятно нищо, което да ви убеди да я прочетете, защото "Хиляди сияйни слънца" не е от книгите, които се четат леко. 

Това е точно от историите, които умишлено избягвам. Историята на две жени в Афганистан. Мариам е незаконно родена дъщеря на богаташ. Тя е харам. Ако правилно разбирам тази дума, тя е грях. И като такава е принудена на петнадесет години да се омъжи за много по-възрастния от нея Рашид, който ще бележи живота й по ужасен начин. 

Лайла пък израства в семейство, ръководещо се от обичта и уважението между двамата родители. Макар и там да съществуват проблеми, Лайла има сравнително безгрижно детство - ходи на училище, има приятели и успява да изпита трепетите на първата любов. Докато войната не съсипва всичко. Нейният любим Тарик е принуден да замине заради семейството си, а тя решава да остане, защото не може да изостави своето. Семейство, което скоро след неговото заминаване е заличено при една от бомбардировките над Кабул.

 

Самата Лайла, тежко ранена и бременна, намира подслон именно в къщата на Рашид. И след като получава вестта за смъртта на Тарик, е принудена да се омъжи за Рашид, защото алтернативите са много по-страшни. 

Това е моментът в книгата, в който започва една безкрайна поредица от сцени на побой и насилие. Не че преди това нямаше. Но след този момент, сякаш нямаше място дори за глътка въздух. Хосейни се е постарал да накара читателя да се почувства също толкова задушен и безпомощен, колкото двете жени.

Осъзнаването, че тази история е съвсем реалистична, че някъде там под хилядите сияйни слънца части от нея са се случвали на различни жени - същите побои, обиди, пълното заличване на самоличността, пълното лишаване от свобода и право на избор, ужасяващото чувство, че си затиснат под нечия чужда воля, че този човек може да направи с теб, каквото иска и ти нямаш към кого да се обърнеш за помощ, по-лошо - ти нямаш право да потърсиш помощ или да се оплачеш. Ти си негова собственост и той може разполага с теб както иска - може да те пребие, може да те убие, може да те накара да ядеш камъни и да те нареже на парчета, може да те унищожи психически и физически. Ти си никой. Ти си инкубатор, крава за разплод. Единствената функция на жената е да бъде използвана, по начини които са угодни на мъжа й и да ражда деца. А страшното идва, когато жената не може да има деца. Тогава става абсолютно непотребна. Не знам, защо ви говоря всичко това, вероятно защото не искам да оставам сама с това гадно потискащо чувство. 

Тази книга е ужасна, ужасяваща е. Страшна е. Не знам, дали щях да я дочета, ако беше на хартия. Всеки е различен. За мен сцените на насилие, особено когато те са несправедливи, незаслужени и примесени с унижение на насилника над жертвата, са особено трудни за преглъщане. Това желание за доминиране за надмощие, което кара човек да се чувства вездесъщ, да се смята за равен на Бог, това е нещо, което преобръща корема ми всеки път и ме кара да се чувствам отвратително. Смазва ме под тежестта си, оставя ме изтощена и тромава след това. Обезверена. Не ме интересува какъв добър или умиротворен край ще напише Хосейни, след всичко което се случи на Мариам и Лайла, нищо не може да ме накара да се почувствам по-добре. И понякога се чудя защо си го причинявам. Но вътрешно осъзнавам, че ще продължа да си го причинявам. Ще прочета и други книги на Хосейни. 

Едно не мога да оспоря - Хосейни адресира важни теми, отваря болезнени рани и задава трудни въпроси. Неговите книги изваждат на масата една реалност, която съществува там на няколко хиляди километра от нас. Няма дори да се опитвам да правя паралел или сравнение. Безумно е. Но ако никой не говори за това, тогава е наистина страшно. Тогава всичко е съвсем изгубено. А литературата е мощен инструмент. Тя е средство думите да достигат милиарди хора, тя не може да реши поличитеските проблеми, нито военните конфликти, но не бива да подценяваме силата й. Дори и в най-мрачните времена силата на думите е онова, което може да пробие непрогледния мрак и да ги даде звънце надежда.

"Ловецът на хвърчила" - Халед Хосейни (Ревю)

 

Заглавие: "Ловецът на хвърчила"

Автор: Халед Хосейни

Издателство: Обсидиан

Превод: Любомир Николов-Нарви

 

Платформа: Storytel

Прочетено от: Владимир Михайлов

 

Брой страници: 352

Година: 2008

 

Много се колебаех, дали да пиша за тази книга. И сега пиша този текст с уговорката, че може и да не види бял свят. Или поне не целият. 

Защо ли?

Защото не ми се говори за това. Защото не ми се мисли за тази книга. Не искам. Искам да я забравя. Но не мога. Спрях да гледам и слушам новини още преди години. Знам, че е дилетантско, но отказвам да нося бремето на този счупен и жесток свят на плещите си и да изживявам всяка трагедия по света. Не желая това чувство. Надявам се, никога да не ми се наложи да го изпитам. А дотогава ще се опитвам да се отърва от него, ще го избягвам, ще... Но явно все пак не е напълно възможно. Ето ме, все пак тук пред белия лист, пръстите ми тракат по клавиатурата. 

Познавам конфликта в Афганистан дотолкова, доколкото е възможно, човек да не го познава. Дори и в миша дупка да се завра, е невъзможно ужасът и жестокостите от войната да не достигнат до мен, до който и да било човек. Поради тази причина и години наред отказвах да чета книгите на Хосейни. Започвала съм "Ловецът на хвърчила" и преди, но я оставих. Много ми е трудно да си я причиня. И сега не мога да кажа, че я започнах с особено желание. Но трябва да призная, че аудиоформатът направи нещата по-възможни, по-поносими. Дребните ежедневни задачи ми напомняха постоянно, че това не е моята реалност. 

Истина е, че книгата е хубава и си заслужава да бъде прочетена, както всяка друга художествена литература, която носи същия емоционален товар - този на истинските събития. Да, героите може да са измислени, но някъде там на хиляди километри оттук това се е случило някому.

Това е една от многото истории, които Афганистан може да разкаже. Историята на две момчета, свързани от тайна, която ще бележи живота на двама им. Толкова парфюмирано звучи това изречение. Не мога да го понасям. Зад тези напудрени думи има цял един свят, който не познаваме и се моля никога да не опознаем. Тази книга е като някоя страшна антиутопия, само дето не е - съвсем истинска е. В нея проблемите са много. Халед Хосейни се е постарал да бъде изчерпателно жесток. Или по-скоро може би е избрал да не смекчава и заглажда проблемите.

 

Предполагам повечето от вас вече познават историята. Но все пак за онези като мен, които хал хабер си нямат, ще придам малко контекст на това, за което искам да пиша впоследствие.

Това е историята на две момчета - Амир и Хасан. Амир е богаташко момче, той е и разказвачът, а Хасан е неговият най-добър приятел още от детинството и също син на човек, който работи за баща му. Статутът на Хасан в обществото е много нисък поради социални, политически и етнически причини. Това е причина той често да бъде подложен на тормоз, както от възрастни, но най-вече от други деца. Хасан преживява редица сцени на насилие, а Амир е твърде страхлив, за да му помогне. Амир е слабохарактерен, не е лош човек, но тази му черта му пречи да защити близките си, да се докаже пред баща си, да излезе от сенките, да се почувства свободен. Амир живее в постоянен страх, разочарование и с чувството, че не е приет, не е достатъчен, не е обичан. Проблемът е много комплексен. За да добиете представа за реалните измерения на това, което разказва Хосейни, трябва да прочетете историята, никое ревю не може да ви даде тази дълбочина. Ще ви кажа само че Хосейни е отличен разказвач и превежда читателя през тази тежка и жестока история много умело. Безпощаден е. Той не осъжда Амир, но не го и оправдава. Оставя цялата вина да се изсипе върху му, точно както би се случило с всеки безхарактерен и съвестен човек. 

Тази книга адресира много проблеми. Проблеми, които могат да бъдат изкарани от котекста на войната и на етническите преследвания и престъпления, и да бъдат разгледани в контекста на съвремението ни. Но това не е самоцел. Хосейни пише и разказва тази история, такава каквато е. Изпълнена с жестокост, мръсотия, лудост, унижения и насилие. 

След нея не се чувствам по-добре. Чувствам се емоционално изцедена, защото разнасях с Амир тази негова вина през всичките часове, докато слушах гласа на Владимир Михайлов и не го съжалих, не му симпатизирах. Приех го, такъв какъвто е и всичко, през което мина. Разбирах го, без да го оправдавам. Знаейки, че всички сме несъвършени. Някой би казал "едни повече от други". Може и така да е, знам ли, всичко е въпрос на гледна точка, на ценностна система, на възприятие, на история, на психика, на много неща. Казвам това, защото съм човек, който неминуемо си опитва да се постави в обувките на образите за които чете, колкото и да не ми се иска понякога, защото както вече казах, искам да забравя, че съществуват истории като тази, че са възможни, че са реалност. Но те са. И не съм сигурна, дали аз щях да имам повече смелост от Амир. Не искам и да разбирам. 

Има още много въпроси, по които можем да говорим за тази книга. Но не искам този текст да става излишно дълъг. Халед Хосейни е свършил отлична работа и се радвам, че това е световно признато. Радвам се, че има хора като него, които да адресират тези теми, тези проблеми толкова открито, без свян и забулване. Не е книга, която бих препоръчала с лекота, но определено смятам, че е една от важните книги на нашето съвремие. И ако успеете да постигнете нужното вътрепно равновесие, за да я прочетете, си заслужава да го направите.

"Моно" - Антония Атанасова (Ревю)

Заглавие: "Моно"

 Автор: Антония Атанасова

Издателство: Университетско издателство "Св. Климент Охридски"

Брой страници: 170

Година: 2016

Литературата е много субективно изкуство. Начинът, по който я възприемаме, начинът, по който ни влияе, по който ни завладява, по който ни пречупва и лекува, e индивидуален за всеки човек. И именно в тази индивидуалност откриваме онази невидимата нишка, която ни свързва. Има нещо много скъпоценно в това да откриеш друг човек, който е различен по твоя начин, който споделя същия недостатък като теб. И когато видиш как носи този свой недостатък, как го е закичил гордо на себе си, започваш да се чудиш недостатък ли е всъщност това. И откриваш нов начин да се приемеш, да се цениш. Нов начин да вдигнеш глава и да продължиш напред. 

Такава невидима нишка ме свързва с думите на Антония Атанасова. Още с първите страници на "Процедура по забравяне на човек" преди години чух онова тихичко вътрешно клик. Оттогава усещам голяма част от нейните текстове като отливка от мен самата. Не всичко, разбира се. Но ги откривам във всяка нейна книга. И това ми е повече от достатъчно. Дали ще бъде цитат, който предния ден съм си припомнила по един или друг повод, а на следващия съм прочела в нейна книга или любима песен, която звучи от страниците на нейн текст, дали дали ще бъде спомен от детството, който споделяме, ама поотделно (разбирате ли) или усещане/прозрение, което не може да бъде описано с думи, а изживяно. Тези невидими срещи са спонтанни, изненадващи и истинско удоволствие.

 

"Моно" не прави изключение от правилото. Тя също е лична книга, както и следващите й две. Вече не съм сигурна възможно ли е да излезе изпод перото на Антония Атанасова книга, която не е лична. Която не е като отворен дневник, рана, архив със спомени или шкаф с чувства, които побутват търпеливо чекмеджетата, в които са затворени, и чакат да бъдат разказани. 

"Моно" ни превежда през историите си в лична форма - разказва се в първо лице, но разказвачът е колективен - това са нашите истории, нашите блянове, спомени, самотните моменти, когато не знаем какво да правим със себе си, как да продължим напред, моментите, когато се давим в отминали изгубени спомени и когато мечтаем какво би било, когато търсим опора и подкрепа в битието си, в ронещата се мазилка по стените на къщичката на село, която е заключила детския ни смях или е готова да приюти първата ни реколта с домати. "Моно" е вик - освобождаващ, оголващ, готов да признае поражение и да търси нов път напред, вик, който на всички ни се иска понякога да освободим, да спрем да се борим, да спрем да плуваме срещу течението. Началото на лекуването започва с признанието, че има какво да лекуваме. 

"Моно" започва в момента, в който Азът приема загубата си - една от хилядите, с които ще се сблъска, в чиито спомени ще се разтваря, ще чезне, ще се дави, в чието бъдеще няма да присъства, в чиито отговори ще липсва. Една от най-страшните мисли - възможността да бъдем непотребни, невидими, безследни.

Мога да продължавам да говоря и да пиша до безкрай за тази книга, да намирам нови и нови врати, които да открехвам за вас, защото думите никога няма да изчезнат, нали така? Но ще ви оставя сами да ги открехнете и да видите какво се крие зад тях. А аз оставам с мисълта, че съвсем скоро излиза и новата книга на Антония Атанасова - „Мару и Заека“. Малка утеха след раздялата с "Моно".

"НеЦели" (Разделени, #2) - Нийл Шустърман (Ревю)

 

Заглавие: "НеЦели"

(Разделени, #2)

Автор: Нийл Шустърман

Издателство: Orange Books

Превод: Ангел Ангелов

Брой страници: 520

Година: 2023

Нийл Шустърман бързо се превърна в любим за мен автор още с първата книга от поредицата за Косачите. Няма да се уморя да казвам, колко яки идеи има този човек. Жестоки! Във всеки един смисъл на думата - и в добрия, и в страшния. Антиутопичните светове, които изгражда, механизмите, които ги движат, които ги управляват, са невероятни. И силно се надявам да си останат такива - отново метафорично и буквално.

В света на Разделените е опасно да си тийнейджър - да си на възраст между тринадесет и десемнадесет години (мисля, простете ми, ако съм объркала малко). Това е възрастта, в която юношите са най-уязвими, най-объркани. Всеки иска да е възрастен (а героите на Шустърман, повече от всички, повярвайте ми), да има свобода, да взима сам решения, да прави избори, но в същото време и никой не осъзнава каква отговорност идва с тази свобода, колко е трудно да се бориш сам с живота, колко е трудно да прецениш какви ще са последиците от изборите, които правиш, ако изобщо се замислиш за това. Нийл Шустърман е взел тази чисто житейска истина и й е придал съвсем нов смисъл и тежест.

Неговите юноши буквално са лишени от правото си на избор, на живот на съществуване.  Те искат свобода, но не просто от вечерния час и досадните ограничения на родителите си, а свободата да живеят. Законът за Живота повелява, че животът на един човек е неприкосновен от момента на зачеването до тринадесетата му годишнина. За сметка на това всеки родител и попечител има право да даде своя подопечник за разделяне във възрастта между тринадесет и седемнадесет години. Разделянето е процес, при който органите, както и всяка една друга част от човешкото тяло бива разделена, съхранена и използвана по-късно за донорство. В този ред на мисли се смята, че животът на детето не е отнет. Както енергията не се губи в природата, просто се трансформира, по същия начин се смята и че неговият живот е трансформиран и то продължава да живее в своите бъдещи носители. Ужасяваща идея. Свят, в който животът и бъдещето не ти принадлежат именно в годините, когато израстваш като човек, когато оформяш своята индивидуалност, когато искаш да се почувстваш различен, специален, смислен, важен, да почувстваш, че има място за теб, че на някого му пука, че не си сам и че си свободен. 

Оттук нататък има вероятност да си спойлнете нещо за първа книга. Четете на собствена отговорност.

В този страшен свят оцеляват героите на Нийл Шустърман. Конър, който вече се е превърнал в безспорна легенда, сега е застанал начело на Гробището и се опитва да осигури сигурно място за всички, които са останали Цели. Ръката с татуираната акула, ръката на Роланд (дано не бъркам името) сякаш постоянно му се опълчва и му напомня, че не може да контролира всичко. А контролът е последната сламка, която Конър още не е изпуснал изцяло, последното спасително въже, за което се държи, при това с чужда ръка, присадена ръка, ръката на някого, когото ненавижда. А най-страшното е, че няма доверие на самия себе си.

През това време Риса минава тихо и самотно през свой собствен ад. Риса избра да остане парализирана, за да не бъде разделена. И макар работата й в клиниката на Гробището да й носи удовлетворение, пропастта между нея и Конър расте с всеки изминал ден, а това е бездна, която нищо не може да запълни. Риса е невероятен персонаж. Изтъкана от сила, жилавост, страхове и несигурности, тя е толкова жива, колкото може да бъде всеки един от нас. 

Лев е образът, който претърпя най-силна метаморфоза в първата книга и на Нийл Шустърман явно му харесва да го захвърля от буря в буря, защото и тук продължава с тази тенденция. След като от Десятък (дете, което още по рождение е било предопределено да бъде разделено) се превръща в беглец, фанатик и герой - Десятъкът, който отказа да бъде принесен в жертва, Клакьорът, който отказа да плесне с ръце. Сега Лев от беглец е на път да се превърне в светило. Но дали това ще бъде достаъчно, за да се почувства на мястото си? Нийл Шустърман ще изправи на пътя му Мираколина - друг Десятък. Момиче, което цял живот е вярвала, че предназначението на нейния живот е да спаси брат си. Тя е родена, за да му дари част от себе си и да бъде принесена в Десятък, за да помогне на още много други хора да живеят пълноценен живот. Тя иска с цялото си сърце и същестувание да изпълни предназначението си, но ето го Лев насреща й - обърква всичко. 

Нийл Шустърман изправя всеки от своите герои пред едно ново предизвикателство - един нов човек. За Лев - това е Мираколина. На Конър се пада Старки - щъркеловото момче, което има свои собствени планове за Гробището. А Риса ще се сблъска с първия по вида си човек създаден изцяло от части на Разделени деца - Кам.

Трудно е да се опише колко стотици въпроси поражда тази книга. От най-баналните като каква е стойността на живота? И колко далеч сме способни да стигнем, когато искаме нещо? До въпроси, които поставят под съмнение моралните ни ценности, човечността ни, предела ни, силата и волята ни за оцеляване.

Страхотно продължение. Цялата поредица е жестока. Препоръчвам я с две ръце.

"Новата съседка" - Мария Пеева (Ревю)

 

 

Заглавие: "Новата съседка"

Автор: Мария Пеева

Издателство: Сиела

 

Платформа: Storytel

Прочетено от: Даниела Йорданова

Брой страници: 192

Година: 2021

Не съм голям почитател на криминалетата и рядко се спирам на книга от жанра в книжарницата - била тя физическа или онлайн. Но Сторител ми позволява да излизам по-често от зоната си на комфорт и да слушам книги, които по принцип не бих си купила. И да си призная, благодарение на това, попадам на много приятни истории, които иначе никога нямаше да прочета. 

Такъв е случаят с "Новата съседка" на Мария Пеева, позната още като Мама Нинджа. От години знаем, че Мария Пеева е увлекателен разказвач, но аз лично бях пропуснала колко книги са излезли с нейното име на корицата. Това е първа среща за мен с нейна книга и съм очарована, меко казано. 

Това изглежда е вторият случай на семейство Куман, след случая в Мадрид, за който някои от вас вече вероятно са чели. Не и аз. Но това не се оказа абсолютно никакъв проблем, навлизането в историята беше лесно и не изпитах липса от това, че не съм запозната с предишните приключения на семейството. Отчитам това като голям плюс. Не е лесно за един писател, който познава историите и героите си като самия себе си, да се постави в обувките на читател, който за пръв път отваря негова книга и да го въведе в сюжета адекватно. 

Още с първите минути се почувствах добре дошла в дома на семейство Куман. Мария Пеева ме въведе съвсем естествено в порядките на своите герои. Имах чувството, че съм поканена на вечеря у тях и от дума на дума бъбривата Катерина ми сподели всичко, което трябва да знам за тях, за квартала, за съседите  и за цялата общност.

Повечето от вас вероятно вече познават сюжета, така че няма да се спирам много на тази част, но ще направя все пак едно кратко въведение за тези, които не са, защото има няколко интересни неща, на които после искам да обърна внимание.

В спокойния и подреден квартал на семейство Куман се нанася нова съседка - Ема Сотирова. Тя е потайна и дистанцирана жена, която не обича да й се бъркат в живота. И макар че Катерина среща първоначално затруднения, в последствие приятелството между двете разцъфва. До деня, в който Ема е открита мъртва  и г-жа Куман е абсолютно сигурна, че нейната приятелка не си е причинила това сама, каквото и да сочат доказателствата и е абсолютно решена да стигне до дъното на тази история, защото Ема и нейното семейство са важни са нея. 

 

Може би още тук е редно да отбележа, че романът има малко необичайна структура, малко по-непропорционален скелет. И това ми харесва. Ще се опитам да обясня какво имам предвид.

В криминалния жанр историята обикновено започва с престъплението и се разгръща пропорционално в различните фази на разследването, като завръзката, най-вече заради натрупването на напрежение, обикновено е най-дълга и заема най-голям обем в историята. Тя е следвана от изненадваща кулминация и емоционална развръзка, която трябва да попълни липсващите парчета от пъзела. Всякакви взаимовръзки с жертвата обикновено се изграждат по време на завръзката под формата на спомени, разговори, ретроспекция и разкриване на улики. Това е пътят, по който опознаваме жертвата. Мария Пеева обаче е направила нещо различно. Тя е разделила романа си на две смислови части. Преди и след смъртта на Ема Сотирова, които бих оценила като почти равни по обем. И това ми хареса страшно много. Мария Пеева позволява на читателя да бъде част от живота на бъдещата жертва, въвежда го в ежедневието й, запознава го със семейството й, показва ни що за човек е, какво е преживяла и как го е преодолява. А с това изгражда и емоционалната връзка между читателите и историята, така че да се почвустваме засегнати, когато Ема умира. Нямам представа, дали това е обмислен ход от нейна страна или просто историята сама я е отвела по този път, но ми харесва крайния резултат.

Това е с-един-куршум-два-заека-ход от нейна страна. 

 

Позволявайки си да разгърне тази първа част пространно и без да бърза, тя си също така да смеси жанровете и да даде на читателите като мен по-пълноценно изживяване. Разбира се, криминалната нишка остава водеща, но тази първа част натрупва сериозна житейска драма, която опъва струната на човечността ни много фино, карайки ни да се привържем към героите и историята. Също така ни позволява по-добре да вникнем в мотивацията и същността на образите, което пък им придава допълнително живот и яркост и им позволява да излязат извън страниците на книгата и да ги почувстваме истински.

Много съм доволна от тази първа среща. Определено ще изслушам и другите истории на Мария Пеева. 

 

 

 

"Дъщерята на Лунната богиня" - Су Лин Тан (Ревю)

 Заглавие: "Дъщерята на Лунната богиня"

Автор: Су Лин Тан

Издателство: Artline Studio

Превод: Боряна Даракчиева

Брой страници: 529

Година: 2022

Вие може и да не сте като мен -  несериозни. Нека да уточня. Купувам си книги, после да ги оставям да висят на рафта, докато не излезе втора книга от същата поредица. В този момент осъзнавам, че искам да си купя и втората книга, но нямам представа, дали първата ми е харесала, защото още не съм я прочела. Само съм си я купила. Точно този тип поведение ме доведе до настоящата ситуация с "Дъщерята на Лунната богиня". Артлайн обявиха излизането на "Сърцето на Слънчевия воин" и изведнъж осъзнах, че вече съм я добавила в количката, без да имам ни най-малка представа, дали първата ми е харесала. Този път реших да не действам толкова повърхностно, както направих с "Шестимата на Атлас" и да си прочета книгата преди да си купя втората.

Нямам никакво намерение да ви държа под напрежение и отсега ви казвам, с удоволствие: Да, ще си купя и втората книга.

"Дъщерята на Лунната богиня" ми хареса много. Су Лин Тан е изградила историята си върху мита за Лунната богиня, Чан-ъ, която е прокудена на Луната и обречена завинаги да се грижи за нейния ход, защото е откраднала еликсира за безсмъртие от своя любим, Великия Стрелец, подарен му заради големите му заслуги от самите богове. Лунната богиня е дарена с безсмъртие, което е принудена да живее в пълна изолация и самота. Су Лин Тан обаче разказва историята на нейната дъщеря Син-ин, която отива в Небесното царство и се изправя пред боговете, за да освободи майка си.

 

Син-ин тръгва от нулата и благодарение на своята находчивост и всеотдайност успява да се издигне до званието Първи стрелец на Небесното царство. Като крайната й цел е да получи награда за заслугите си от самия император, а наградата е възможността да й бъде изпълнено едно желание. Каквото и да то.

Цел на пръв поглед невъзможна, но Су Лин Тан е начертала път за своята героиня - далеч не лек, но съвсем в духа на азиатската култура. Път, който трябва да бъде извървян с чисто сърце и неопетнено чувство за дълг и чест. Път, по който може да върви само онзи, който носи в сърцето си доблест и добри намерения. Път, който може да бъде извървян единствено с неуморната на крачка на човек, който никога не се предава, дори когато всичко изглежда безнадеждно. Път, който поставя на изпитание не просто волята, а сърцето на своите пътници. Път, пълен с избори, които понякога отдалечават ходещия от целта, избори, свързани със саможертва.

 

Няма да продължавам с детайли от сюжета, защото история е много динамична, съставена от многобройни препятствия и приключения, в чиито дебри определено ще се загубим. Не се наемам да ви преведа оттам, Су Лин Тан се е справила перфектно с тази задача и ако решите, да прочетете книгата, няма да съжалявате. В нея са преплетени и много други легенди от китайската митология. 

Това, което искам обаче да ви споделя е цялостното ми впечатление от основните компоненти на този фентъзи роман. Светоизграждането в историята е направено много умело и детайлно, картините са живи и атмосферата наистина успява да пренесе чутателя там, на сцената, сред случващото се. И това е постигнато с добър баланс между вникване във вътрешния свят на героите и хода на разказа. Няма големи лирически отклонения, които да описват как функционира света на Небесното царство, какви механизми го задвижват, какви картини го описват и все пак в края на книгата, оставам с усещането за принадлежност и съпреживяване. Повече от това не мога да искам. 

Героите и емоционалните взаимоотношения между тях също се развиват адекватно и в добре балансирана симбиоза. Всеки от героите е предизвикван и задвижван от своите емоции, от своите желания, от своите задължения и от своя статут. И макар Су Лин Тан да е впримчила няколко изненади от сюжетна гледна точка, която да ни накара да се колебаем във възприятието си за нейните герои, тя не прикрива нищо от емоционална гледна точка и това е едно от най-страхотните неща в тази книга. Доста често, за да се изгради напрежение в историята, чувствата на героите, техните мотиви и желания биват привидно прикрити, за да достигне развръзката до онзи момент, в който авторът е избрал да разкрие истинската същност и стремежи им, а ние трябва да ахнем в изненада, все едно не сме го очаквали. Су Лин Тан е избягала много успешно от това. Ние сме наясно с емоциите и желанията на нейните герои през цялото време и въпреки това тя успява да манипулира добре своята история така, че да пречупи гледната точка на читателя и да го доведе до развръзка, която не е очаквал. 

Изобщо смятам, че историята е много добре разказана, много добре написана, има хубав баланс и взаимовръзка между събитийност, светоизграждаждане, емоционалност и онова малко дяволче, което ни човърка да разгръщаме страница след страница, любопитни да разберем какво ще се случи по-натам. "Дъщерята на Лунната богиня" е прекрасно фентъзи, с удоволствие ще прочета и "Сърцето на слънчевия воин" и ще следя за всяко следващо заглавие, което носи името Су Лин Тан на корицата си.

"Змей побратим" - Симона Панова (Ревю)

 

Заглавие: "Змей побратим"

Автор: Симона Панова

Издателство: Сиела

 

Платформа: Storytel

Прочетено от: Христина Ибришимова

Брой страници: 512

Година: 2023

Изобщо не се чувствам комфортно, когато реша да пиша ревю за втора или трета книга от поредица. Много ми е трудно да  намеря баланса - колко и каква информация да споделя, за да не ви разваля удоволствието от четенето. В същото време това ограничава много полето за размисли, в каквито обикновено се превръщат моите текстове. Анотацията можете и сами да я прочетете на гърба на книгата. Това, което мога да ви споделя,  всъщност е, как ми е повлияла на мен като на читател, как ме е накарала да се почувствам, какви мисли е събудила в мен. В крайна сметка освен приятно хоби, време за почивка и бягство от реалността, книгите преди всичко и най-вече са мотор на въображението ни, на идеите и мислите ни. 

Та в този ред на мисли, споделяйки мислите си за последващи части от поредица, винаги изпитвам страх този текст да не се превърне в стилизирана анотация на книгата, каквито има много. Нали знаете как звучат? "И сега какво ще направят главните герои? Ще преодолеят ли този повратен момент или всичко ще отиде по дяволите?"

Въодушевление голямо, смисъл никакъв. Затова и често подхождам малко странично към темата. Обикновено избягвайки главните спойлъри, текстът често залита малко встрани, но да видим къде ще ни отведе този път. 

 

Симона Панова е запазила основния набор от герои от първата книга и е избрала да акцентира върху някои образи, които бяха по-скоро второстепенни герои там. 

Мисля, че няма да бъде грещка, ако кажа, че "Змей побратим" е посветена на Йордан. И се радвам, че е така. Доста смело решение е да вземеш един от негативните си образи и да го разгърнеш, без да бързаш да оправдаваш всичките му постъпки. 

Често срещано е в началото на втората книга авторът да впише добре познатия похват на добрия-лош герой. Сигурно си има някакво литературно понятие, което аз не знам, но в общи линии звучи така: "О, но всъщност вие не знаете цялата истина. Този герой още от началото си беше добър, просто аз така завъртях нещата, че да не се усетите. И сега ще ви изненадам! Ха-хаааа!" 

Ми не, Йордан си беше и продължава да си е гад. Има си там някаква негова схема и си я следва. И хич не му пука, дали е етично, дали е морално, дали е човешко. Пък и той не е човек. Змей е. Такава му е природата. Определено ми харесва какъв антигерой е създала Симона. Тя не му търси оправдания за това какъв е, нито за постъпките му, но пък дава добра мотивация защо прави нещата, които прави. Има съществена разлика между двете и ми харесва, че тя е намерила правилните пропорции. Това е глътка свежест на фона на наложения вече модел. 

 

Хареса ми и това, че героите, които бяха на първа линия в "Змей-закрилник" сега отстъпиха позиции на останалите, за да разгърне Симона Панова и техните образи. Както и постепенното въвеждане на допълнителни герои, които придават на историята триизмерност и дълбочина. x

Симона Панова е умел разказвач. Тя е напълно наясно с историята, която иска да ни разкаже, вероятно на места не й е никак лесно, знаейки какво трябва да се случи. Но стиска зъби и го прави. Харесва ми тази увереност в писането. Харесва ми тази яснота и категоричност, тази отдаденост. 

Втората книга е много хубава, лишена от обичайния за поредиците спад на качеството след ударното начало. Сякаш след първоначалното изригване, авторът се опитва да разтегне идеята си до безкрай, за да напълни поне още две дебели книги. В следсвие, на което всико започва да се развива мудно и да се натоварва с излишен драматизъм. "Змей побратим" се развива с добро темпо и няма нито една излишна сцена. Всяка интеракция, всеки разговор, всяка мисъл си е точно на мястото и придава значение, обяснение или структура на случващото се. Новите герои са важно допълнение към историята, но и те присъстват там по необходимост, а не защото това просто "ще разшири света на историята малко". Те разказват части от историята и обясняват някои от преломните моменти на основните играчи, както в миналото, така и в настоящето. 

Очаквам в третата книга силите да се изравнят. Всички тези връзки, които Симона Панова изгради между отделните персонажи да създадат стабилна мрежа, която да оформи финалния щрих на гоблена. Надявам се, всеки да получи своя завършек, не държа да е щастлив, макар че винаги се радвам на добър край. Но се надявам да е логичен. Да е естествен. Очаквам с нетърпение следващата част да се появи в Сторител.