четвъртък, 28 април 2022 г.

"Разкази" - Наталия Мешчанинова (Ревю)

 

Заглавие: "Разкази"

Автор: Наталия Мешчанинова

Издателство: Жанет 45
Превод: Нева Мичева
 
Брой страници: 124
Година: 2021

Разказите на Мешчанинова ме очакват от известно време Всъщност, от момента, в който Жанет 45 ги публикуваха. Това е една от онези книги, които знаеш, че ще прочетеш. Някога. Все си казваш, че ти трябва подготовка, защото знаеш какво те очаква сред страниците. Но истината е, че никога не си готов. Дори частично. Колкото и време да мине, колкото и да се настройваш, накрая пак си смазан.

Между двете корици на "Разкази" има малко страници и много думи. Много болка. Реална болка, която пулсира и кърви между редовете. Не знам какво е това, което е написала Мешчанинова на белите страници.
Своя вик.
Изповед.

 ”В мига, в който оповестиш тайните си, те изведнъж стават не чак толкова големи в теб… Човек трябва да се разкрива пред света… Аз след това спрях да сънувам кошмари.”


С кошмарите започва всичко. Кошмари, каквите едно момиче на невръстна възраст не би трябвало да сънува. А зад кошмарите се натрупват твърде много и твърде тежки травми. Израстването в малкия град Краснодар, където жестокостта и лошата компания са задължителни. Социална среда, в която всяко дете расте и е едновременно мъчител и жертва, без граници, без спирка. Безкраен кръговрат от тормоз и брутална, безкомпромисна жестокост. Зад кошмарите се крият и издевалтетвата на възрастните над децата, физически, сексуални и емоционални. И накрая напрежението, на което се подлага едно малко момиче с крехка психика, което не иска да безпокои майка си, защото като всяка малка и безкористна душица вярва, че тя няма да го понесе. 

Майката е съвсем отделна глава в живота на това момиче. Майката, която обича и мрази. Майката, която е най-близкият й човек, тази, която винаги е била до нея. И тази, която я е наранила най-много. Болка, която не може да бъде простена. Нито може да бъде преглътната. Болка, която просто гние отвътре и разяжда всичко -  сърце, ум, дроб, всяка клетка. 
 


Толкова травмиращи истории обикновено  оголват много въпроси. Въпроси, които не предлагат лесни отговори. Тук въпросът е един. Кое е по-страшно? 
Да бъдеш мъчител или жертва? 
Да избягаш или да останеш? 
Да замълчиш или да проговориш? 
Да понесеш стоически тозмоза, в името най-близкия си човек или да живееш с ясното съзнание, че именно този, на когото си разчитал най-много цял живот и когото си щадил през всичките години, не те е защитил съзнателно?

Пиша всичко това с условието, че не мога да разбера напълно болката на Наталия Мешчанинова, не съм изпитвала такава болка. Но страхът, който разказите й пораждат в мен, е вцепеняващ.
Може би трябва още много неща да напиша. Но не мога. Задушавам се. Искам час по-скоро да избягам от тази книга. Да си представя, че написаното вътре не е възможно, не се е случвало. (Няма да стане.)
В Goodreads под българското издание ще откриете много хубави думи от сърце за тази книга, защото вярвам, че за нея само така може да се пише. С всичко, което има човек. Всичко. Не мога да ви я препоръчам. Как се препоръчва такава книга? Нелепо е. Но мога да ви кажа, че това е една от значинимите книги.



петък, 1 април 2022 г.

"Утопия Авеню" - Дейвид Мичъл (Ревю)


 Заглавие: "Утопия Авеню"
Автор: Дейвид Мичъл

Издателство: Сиела
Превод: Петя Петкова
 
Брой страници: 712
Година: 2021
 

Големият обем на книгите никога не е бил проблем. По-скоро удоволствие. Едно от най-приятните усещания в началото на всяка дебела книга, е обещанието за предстоящите часове прекарани в приятна компания.
Не бях чела нищо от Дейвид Мичъл, макар че всяка една издадена негова книга у нас получи своята заслужена доза медийно внимание.  "Облакът атлас", "Хилядите есени на Якоб де Зут", "Часовници от кости", всички негови книги иможе да намерите в отдела на издателсвто Прозорец. Освен "Утопия Авеню", последната му книга у нас излезе с логото на Сиела. 

Всяка от книгите му се превръща в хит. Четейки "Утопия Авеню" разбирам защо. Дейвид Мичъл твори мащабно, с размах и грижа към историята, неприсъща на мнозина, осмелили се да напишат книга с подобен обем. Идеята е добра, изпълнението - страхотно.Това е историята на една фиктивна  музикална група, която издрапва своя път към голяма сцена. "Утопия Авеню" е сбъдната мечта за всеки от своите членове - Дийн, Гриф, Джаспър и Елф. Всеки от тях встъпва в новосъздадената група нарамил своите проблеми, недостатъци и неуспехи. Но заедно с това всеки от тях е взел много смело решение - да си даде втори шанс или да си даде шанс изобщо. Защото когато ти потънат гемиите и светът се обърне срещу теб, най-лесно е да потънеш в блатото на самосъжалението. Да вдигнеш поглед към слънцето и да си кажеш, че заслужаваш по-добро и да протегнеш ръка към него е вече нещо за което се иска кураж, а може би и малко лудост. 


Дийн Мос, басистът на Утопия Авеню, е първият, за когото Дейвид Мичъл вдига завесата. Беден като мишка, на ръба на оцеляването, в деня, в който съдбата му протяга ръка, Дийн е избугил работата, дома и последните си пари. Застанал на кръстопът Дийн трябва да избере - дали да подвие опашка и да се върне в родния си град, където поне ще може да се изхранва или да приеме една крайно неочаква покана от крайно подозрително изглеждащия музикален агент Лъван да участва в най-новия му проект и да спи на дивана му, докато си стъпи на краката. А когато някой в Сохо ти предложи нещо такова, е хубаво да се замислиш, преди да рипнеш от щастие. 

Гриф, барабанистът и Джаспър - китаристът са част от донякъде известна, но и вече залязваща група. Несъответвието в таланта и работата между тях двамата и останалата част от групата е твърде голямо. Дотолкова, че човек може да усети как това ги погубва.
Джаспър е особняк, както биха го определили мнозина. В действителност Джаспър просто има проблеми - емоционална дислексия и шизофрения според съвременната медицина. Тази сюжетна линия е много сложна и оплетена, не искам да навлизам там, защото каквито и обяснения да опитам да избълвам, ще бъдат пълен провал. Все пак състоянието на Джаспър и пътят, който изминава са забележителни, от където и да го погледне човек. Джаспър е неспособен да разпознае емоциите у другите хора, не може да направи разлика между ирония, шега и сакразъм. И в същото верме той носи чувствителността на невинна душа, която никога не би наранила умишлено или незаслужено друг човек. Тази противоречивост и лудостта, които носи в ебе си, създават песни, които се изкачват бавно и методично до върха на класациите. 


Гриф отначало изглежда като средностатистически младеж, който харесва бира, рок музика и да си подрънква на барабаните. Нищо сложно, нищо засукано, без големи драми в миналото, нормално средно прецакано и все пак добро семейство. Той е от онези момчета, които ще ти покажат среден път и ше се ухилят, но винаги ще ти пазят гърба. Разбира се, Гриф също няма да се размине със своя катарзис. Животът няма любимци. На всеки рано или късно му се налага да се изправи пред своите действия и последиците от тя.
 
И какво гласи златната фраза: накрая, но не и на последно място, перлата в короната -  Елф Холоуей. Елф е талантлив творец, който търси своя път към сцената в един все още много мъжки свят. Зад гърба й е останала една много тежка раздяла и недоверието на собственото й семейство, което определя нейните амбиции към музикалната сцена като вятърничави и несериозни. "Утопия Авеню" е риск. Огромен риск за Елф. Ако пропилее този шанс, ще е късно за всичко останало. Не че каквото и да е друго има значение. И все пак да се изправиш сам, без подкрепа, без да има кой да ти пази гърба под светлините на прожекторите, където може да те посрещнат аплодименти и да те изпратят подсвиквания или обратното, това  е нещо, на което малко жени биха се осмелили.

Пътуването на Утопия Авеню към върха не е шеметно, нито невероятно. Техният успех се дължи на много работа, борба и малко късмет. Започват с малки участия, никакво заплащане, провалени концерти и много, много трудности. Но през всичко минават заедно. И това е може би най-могъщото чувство, което поражда тази история. Единственото, подкрепата и вярата един в друг, които споделят членовете на Утопия Авню, е именно това, което им позволява да покажат таланта си пред света и да се превърнат в едно от емблематичните имена за времето си.

понеделник, 21 март 2022 г.

"Невидимият живот на Ади Лару" - В. Е. Шуаб (Ревю)

 

Заглавие: "Невидимият живот на Ади Лару"

Автор: В. Е. Шуаб

Издателство: Емас
Превод: Емилия Ничева-Карастойчева
 
Брой страници: 560
Година: 2021
 
 
Не е тайна колко много харесвам Виктория Шуаб. Тя е в категорията на Патрик Нес и Патрик Зюсак. Сюжетът в техните книги се завърта, заплита и разплита около някаква фантастична нишка -  измислен свят, паралелна реалност, магия, мистерия и чудовища и какво ли още не всъщност, но дълбоко по пластовете те разказват прекрасни човешки истории, които могат да докоснат и каменно сърце. 

Историята на Ади Лару не прави изключение. Тя е от онези бавни, спокойни книги, които превземат ума и душата ти парче по парче, дума по дума. Потапят те дълбоко в бъздънното море от копнеж и самота. А след това с уверена ръка те издърпват за така желаната глътка въздух. Защото дори когато разбива сърцето ми, а тя има лошият навик да го прави често, Шуаб ми подарява утехата, за която съм копняла страница след страница.
Аделин Лару се ражда преди няколко века в малкото селце Вийон във Франция в семейството на дърводелец. Пътят пред нея е начертан -  уреден брак, деца, домакинство, спокоен селски семеен живот. Живот, който Аделин чувства като примка - груба и жестока. Примка, която я задушава още преди да я е надянала на шията си, хвърляйки черна сянка върху мислите й. Примка, която Аделилин не може да се насили да надене. Затова бяга далеч, вдън гори, за да измоли милост от древните богове.
Но както с горчива усмивка ще си спомни години по-късно думите на нейната приятелка Естел, боговете не отговарят на молитви. Ала демоните - да. Мракът отговаря на молитвата на Ади и тя сключва сделка с него. Заменя предначертания й път за свобода. Но когато сключваш сделка с дявола, винаги трябва да внимаваш за ситния шрифт. Ади получава абсолютната свобода, безсмъртие. Живот, който няма да й позволи да пусне корени никога, защото ще мине през него като призрак. Свободата на Ади се оказва нож с две остриета, защото заедно с нея получава и безличието на несъществуването. Ади минава през живота ден след ден, година след година, век след век, напълно неспособна да остави дори и най-малката диря в него от себе си. Всяка дума, която напише се изтрива, всяко лице, което изгуби от поглед я забравя. Чужда на всички, сама през вековете, Ади изживява своята свобода понякога със свито сърце, понякога с пълни дробове, понякога жадно, а друг път сломена от своята безкрайна самота. Единственената й истинска компания през всички тези самотни векове е самият мрак. 

Докато не среща Хенри. Хенри, който може да я запомни. Хенри, който по някаква неведома причина може да бъде част от живота й. Хенри, когото може да обича без това да разбива всяка сутрин сърцето й. 

Четейки, се чудех, дали ако не беше това проклятие, Ади щеше да обикне Хенри. Но в интерес на историната това е доста повърхностен въпрос. Защото тук става дума за нещо много по-голямо от любовта, макар и да е залегнала в основата. Обичам такива истории-хиперболи. Всичко е толкова изострено, преувеличено и в същото време не е натрапващо се, не уморява, не отлющва от пластовете, не опростява характерите. Прекрасна метафора. 

"Невидимият живот на Ади Лару" дава много храна за размисъл, както и много емоции за смилане, което за мен е по-ценно.
Знам, че Виктория Шуаб пише фентъзи романи и знам, че това което ще кажа, може да ви прозвучи преувеличено. Знам, че не е обичайно за жанра, но рядко срещам автори, които пишат с емоционална интелигентност като Виктория Шуаб. Обожавам това. Пътят към опознаването, осъзнаването и приемането на емоциите е дълъг, но е път, по който всеки от нас рано или късно минава. А с всяка изминала година ставаме все по-малко гъвкави и възприемчиви към света около нас. Виктория Шуаб ни води по този път с лекота, до каквато нейните герои нямат право на достъп. Ади извървява този път повече пъти, отколкото на човек би му се искало. И най-красивото в тази истрория е, че въпреки всички тъжни и отчаяни емоции, които поражда самотата, тя продължава векове наред да открива красота в света, успява да му се наслади, да му се усмихне, продължава да търси своето място в него, да се опитва да бъде част от този свят, колкото и трудно да е.
Не знам как да завърша този текст.
И не искам.
Но трябва.
За щастие още една среща с Виктория Шуаб ме предстои - "Злодей" ме очаква. Хубаво е, когато се сбогуваш с една  прекрасна история, да те очаква нова.

понеделник, 7 март 2022 г.

"Митове" - Стивън Фрай (Ревю)

 
Заглавие: "Митове"
Автор: Стивън Фрай

Издателство: Еднорог
Превод: Боряна Джанабетска
 
Платформа: Storytel
Прочетено от: Николай Николов
 
Брой страници: 528
Година: 2019

С Древногръцката митология сме стари познанйници, оплетени в една сложна и противоречива връзка. За мен тя  винаги е била едновременно много интересна и бързо омръзваща тема.  Спомням си, че като ученичка започвах на няколко пъти да чета различни издания на древногръцките митове -  две у дома, едно от библиотеката, друго от приятелка. Всеки път отгръщах първите страници с огромен ентусиазъм. Но в крайна сметка след като няколкостотин пъти се извърти колелото с прелюбодеяния, битки и надцакване между хора и богове, накрая губех интерес. В мен се натрупа разочарование. Главно от самата мен, разбира се. Всеки път като погледнех към поредното ново издание на старогръцките митове, ме човъркаше онова чувство на незавършеност, което ме подтиква отново да посегна към тях. И в същото време на база предишен опит вече знаех как ще завърши това начинание. 
 
 
Най-ярък спомен са ми оставили многобройните митове, в които този или онзи бог, най-често Зевс, добиват човешки облик, за да съблазнят и да се съвокуплят с някоя хубава човешка девойка. Накрая от цялата работа, девойката остава прокълната по някакъв начин, Хера крайно - ядосана, а Зевс вече е отправил поглед към следващия обект на желанията си. За богатство на сюжета и разнообразие на историите не можем и да говорим. Редуват се митове, в които хората успяват някак да надхитрят боговете, а след това биват жестоко наказани, просто участниците се сменят. 


Но ето че дойде денят, в който да "дочета" сревногръцките митове. Благодарение на изключително лежерния стил, с който Стивън Фрай ги разказва и страхотния прочит на Николай Николов. Не съм голям специалист, за да дам оценка, колко описателно и пълно е изданието, но беглите сравнения с книгите, които съм чела по мои спомени, бих казала, че "Митове" от Стивън Фрай предоставя доста пълно и хронологично подредено издание на древногръцките легенди. Или поне, толко вапълно, колкото би могъл да понесе един лаик като мен. 
 
Повечето от историите вътре са до болка познати, защото са четени, препрочитани, изучавани и хиляди пъти преразказани, преработени и пренаписвани в различни литературни издания и филмови продукции. Това прави задачата на Фрай още по-трудна. Да направиш една предъвкана тема отново актуална и интересна, изисква определен набор от умения и както изглежда той ги притежава до едно, защото се е справил блестящо. Колкото и да ми се искаше да избягам от това клише, просто не мога. Затова ще си го кажа в прав текст. Това наистина е един съвременен прочит на Старогръцките митове, поднесен с порядъчна доза хумор и много фина ирония, но без да опростява излишно богатството на легендите. Начинът, по който Стивън Фрай е избрал да ги разкаже със речевите средства на съвременния език, разчупва еднообразието и оставя по-ясен отпечатък от неизброимото количество герои, чийто истории се преплитат с тези на олимпйците. Толкова е изразителелен, че мога да си го представя как пие англсийки чай и трака по пишещата машина (никой компютър не е достатъчно аристократичен за целите на тази визуализация) с онази типична за него усмивка, която по-скоро подчертава отколкото да прикрива иронията в очите му. 


Затова съвсем спокойно мога да ви кажа дайте шанс на Стивън Фрай. Без значение, дали сте фенове на древногръцката митология или сте водили същата неравна борба с тях като мен. Шансовете да останете безучастни към неговия остроумен и свеж преразказ на най-известните митове са нулеви.

сряда, 16 февруари 2022 г.

"От кръв и пепел" - Дженифър Л. Арментраут (Ревю)

 

Заглавие: "От кръв и пепел"

Автор: Дженифър Л. Арментраут

Издателство: Егмонт
Превод: Цветелина Тенекеджиева
 
Брой страници: 560
Година: 2021
 

Може би познавате Дженифър Л. Арментраут като автор от поредицата й "Лукс". Аз не мога да кажа същото за себе си, въпреки че преди години започнах и дори прочетох първите три книги от въпросната поредица. Или поне така твърди Goodreads. А аз съм склонна да вярвам на машините повече отколкото на собствената си памет. Същата тази памет е съхранила много блед и незначителен спомен за "Лукс" като доста посредствена поредица.

Не такъв е случаят с "От кръв и пепел". Не знам, дали Дженифър Л. Арментраут е израснала заедно с творчеството си. Или може би не уцелих правилния момент за "Лукс". Каквато и да е причината историята на Попи и Хоук ми хареса. Дотолква, че с нетърпение поръчвам тутакси и "Кралство на плът и огън".
Поръчах я съвсем небрежно заради отпуската си. Без особени очаквания. Четеше ми се нещо, което хем да ме разтовари, хем да ми създаде настроение. И я прочетох за две вечери. Което  беше доста противопоказно, защото основната идея на това да не ходиш на работа, е да се наспиш. Но пък от друга страна, кога иначе може да си позволи човек да чете досред нощите. 


И  тъй като в първата книга Дженифър Л. Арментраут обърна повече внимание на обстановката и въвеждането на героите и историята, ще се фокусирам върху Попи и Хоук. 
Попи, на галено от Пенелъфи е по-добре позната като Девицата. Да бъде Девицата е нейният живот. Единственият, който познава. И не оsобено приятен. Девицата е свещена. И заради това няма право да разговаря с никого, да се обвързва, да се забавлява, да се учи, да има хоби, нито да показва лицето си. Животът на Девицата не й принадлежи, в пряк и преносен смисъл. До денят на нейното Възнесение, когато ще започне нова ера. Това не ви говори нищо сигурно. Няма проблем. И на мен все още нищо не ми говори. И както се оказа после не е проблем. Или поне според авторката. Абсолютната липса на яснота около Ритуала и смисъла на Възнасянето, е оправдана с един от ключовите обрати в края на книгата. Така че ако вече сте започнали, имайте търпение, дочетете си, няма да ви спойлвам. 
Попи обаче не е толкова безпомощна, колкото изглежда. Нито толкова покорна, колкото се очаква от нея да бъде. 
 
Двойнственият живот, който води, измъкванията от двореца, бойното обучение, тайничкото използване на дарбата й, всички тези малки бунтове са нейният отчаян опит да почувства поне за миг, че има някакъв контрол над собствения си живот. Тази борбеност и белезите, които Попи носи и продължава да получава успяват да компенсират донякъде факта, че образът й е доста захаросан. Попи е идеална, тя е красива, жертвоготовна, добра, мила, състрадателна, чистосърдечна и всякакви други суперлативи, каквито могат да ви дойдат на ум. Дотолкова, че чак е леко дразнещо как се самообвинява за някакви неща, върху които очевидно няма контрол, камо ли да носи вината. Но въпреки нарушения баланс в образа й, Попи е страхотен провокатор. Устата, саможива и пълна със саркастични отговори, които могат да ти стоплят сърцето и да разчупят самообладанието и на скала. Девицата си тежи на мястото. 
 

Това, което женската аудитория несъмнено ще оцени е Хоук. С изваяно тяло, тъмен поглед и усмивка, която не достига очите. Да живее клишето, изобщо не се оплаквам! :) И въпреки че играе от отбора на добрите, Хоук си е лошо момче от глава до пети. Той е чаровен, опасен, арогантен и много властен. Хоук и самодолната му усмивка разчупват образа на Попи, превръщат я в живо момиче с копнежи, терзания и объркани мисли. Свалят ореола на перфектната Попи и я увличат в своята игра, изплетена от неприкрит сарказъм и горещи думи. 

Дженифър Арментраут е майстор на непризнатата любов. На всички ни е ясно, че по някое време Хоук и Попи ще капитулират, но напрежението преди това те кара да си казваш "колкото по-късно, толкова по-добре". Признавам си, позавъртях малко очи на някои от най-захаросаните сцени, но и много се забавлявах. А и самият факт, че четох до малките часове на нощта е повече от показателен. 

Оставам с ясното усещане, че това беше просто уводът на една история, на която й предстои те първа да се разгърне в целия си мащаб. Така че започвам без да му мисля  втората книга "Кралство на плът и огън", която за мое огромно удоволствие вече е в кницарниците.

сряда, 9 февруари 2022 г.

"Среднощната библиотека" - Мат Хейг (Ревю)

 Заглавие: "Среднощната библиотека"
Автор: Мат Хейг

Издателство: Locus/Intense
Превод: Деница Райкова
 
Платформа: Storytel
Прочетено от: Силвия Петкова
 
Брой страници: 352
Година: 2020
 

 "Среднощната библиотека" на Мат Хейг е от онези книги, които знаеш как ще завършат, още от мига, в който първата завръзка настъпи. И не просто това, знаеш и какво ще се случи. Предусещал си го още, когато си обърнал книгата в книжарницата  и си прочел текста на задната корица. А след това си си я купил.
Историята на Нора и хилядите й животи в Среднощната библиотека не ме изненадаха дори и за секунда. И това е нещото, което остави най-силно впечатление у мен. Свикнали сме на неочаквани обрати, на заплетен сюжет, на различни диверсии и куп други литературни похвати или трикове, които се очаква да поддържат интереса ни към историята буден. 
Живем на бързи обороти, често очакваме същата динамичност и от четивата си.  За мое огромно удоволствие на Мат Хейг изобщо не му пука какво очаква пазара. Той има послание към своите читатели и е избрал начина, по който иска да го поднесе. Чисто, ясно, праволинейно и право в целта. Без заобикалки, без лирически отклонения, без излишни завъртулки и разклонения. Кристална идея и отлично изпълнение.
 
 
Мат Хейг ни дава карта. Пространна и подробна карта на Среднощната библиотека, пътеводител на живота. Всъщност я дава на Нора, която се е загубила толкова много в собствения си живот, че вече не знае накъде да поеме, затова е решила просто да излезе. Ала вратата не е края на картата, вместо това я отвежда в Среднощната билбиотека, където я очакват стотици трилиони животи. Всяко решение, което е взела от началото на съзнателния си живот, до момента, в коойто е решила да го приключи, е довело до различно разклонение. От най-дребните като избора на закуска, до сериозните, чиито последсвия изпитваме мног по-осезаемо. 

Но нека да се върнем в началото. Нора е депресирана млада жена, която не издържа товара и тежестта на решенията, които сама е взела през годините. Решения, които са я довели до едно мизерно съществуване в рамките на посредствеността и самотата. Посредствена работа, посредствена квартира, жалка заплата, отчуждено от близките си хора съществуване, без приятели с единствената компания на котарака Волтер. А моментът, в който изгубва Волтер е и моментът, в който решава, че нейното място повече не е тук на земята сред живите. 

Нора се самоубива, но за нейно огромно съжаление, поредното съжаление, попада в Среднощната библиотека, където може да си избере да живее, който живот иска. Да опита какво щеше да стане, ако беше направила това или онова, да опита да пребори тежкия списък със съжаленията си, да открие къде, как и с кого би била достатъчно щастлива, за да поиска отново да живее. Или да загуби напълно надежда. 

И разбира се магията на Мат Хейг действа. Аз самата с питам, ако попадана в Среднощната билбиотека, какво бих направила, кой живот бих изживяла? Какво бих направила различно? Малко е лицемерно онова, което хората обичат да казват, че не съжаляват за нищо. Че дори и да имат друг шанс, не биха се върнали назад и не биха променили нищо, нито биха върнали някоя дума. Не го вярвам. Да, мнозина от нас са щастливи с живота си, такъв какъвто е, аз също съм от тези хора. Но определено има неща, които ми се иска да се върна назад и да не бях казала или направила. И да, това ще промени много. Може би е хубаво, че не можем, знам ли. Факт е, че всеки носи съжаленията със себе си и плаща цената за делата и думите си. Всяко нещо има тежест в този свят. И не всеки е достатъчно силен да я носи. Но ако имаме да живеем, трябва да се научим.

Тук е момента да ви кажа, че надолу ще има спойлър. Макар че не го усещам като такъв. През цялото време, докато Мат Хейг разказва, а Силвия Петкова чете, имам чувството че вече знам тази история. Знам къде започва, знам и къде ще свърши. Може би и с вас е така, четете надолу на ваша отговорност. 


От малки четем басни и поучителни приказки, мисълта ни е свикнала да предусеща пътеките си. Знам какво ще поиска Нора накрая. Знам, точно в кой живот ще поиска да остане. Знам, точно коя книга ще я накара да поиска отново да живее. Знам и че няма да е толкова просто, да го получи, защото каквото и да ви казват, не е достатъчно само да пожелаеш промяната. Промяната тръгва отвътре, тя е личен акт на себеизразяване, който не може да бъде заменен, от което и да е вдъхновяващо мото. 

"Среднощната библиотека" е смислена книга. От онези, които ни припомнят важните неща. Които ни карат да търсим смисъла. Да човъркаме раните, да преосмисляме решенията си, подбуите си, нуждите си. Мат Хейг ми припомни думите на Павел Вежинов от "Нощем с белите коне, които много обичам:
 
„Има съществена разлика между съществуване и присъствие и тя се нарича със старата безвкусна дума КОПНЕЖ.“ 

вторник, 1 февруари 2022 г.

"По-късно" - Стивън Кинг (Ревю)

  Заглавие: "По-късно"
Автор: Стивън Кинг

Издава за България:  Бард
 
Брой страници: 2488
Година: 2021
 
Нова книга на Кинг у дома винаги е малък празник. Този път определено ще кажа, че българската корица ми харесва повече. Оригиналната корица ме подсеща за "Колорадеца", която не съм прочела още, защото си представях, че ще е нещо подобно на "По-късно" - криминална история с лек хорър привкус. Дали съм права, нямам идея. Няма и значение, и на нея ще й дойде ред. 
 
Да се върнем на "По-късно". Очакванията ми малко се разминаха с действителността. Историята на Джейми и неговата страховита способност да говори с мъртвите, навсякъде беше анонсирана като "новия роман на Кинг", но това определено не е роман. "По-късно" е новела. Може би това изказване ви звучи дребнаво. Но у мен думата "роман" оставя съвсем различно впечатление. Когато започнаха да излизат първите статии за "По-късно" си представях с комплексен сюжет, чиито обем и разклонения, ще попрехвърли с много или малко 300 страници. Когато пристигна у дома, си дадох сметка, че съм се настроила доста грешно. Разбира се, изпитах леко разочарование. След кратко мрънкане, зачетох първите страници и позволих на историята да ме погълне. После ми стана трудно да спра. Както винаги. Усещането, че Кинг разказва, бързо се стопява и оставя място и акустика за думите на Джейми. 
 

Джейми Конклин е необикновено момче, което се опитва да живее обикновен живот. В ранна детска възраст Джейми открива, че може да вижда и да говори с мъртвите. Способност, която изглежда едновременно абстрактно и стряскащо на неговите години. Срещата с мъртъвци е житейски опит, който трудно може да бъде асимилиран, смелен и осмислен, когато все още опипваш и изпитваш измеренията, границите на света с ума си, когато все още въображение и реалност се сливат в пъстрите игри на детското съзнание. 
 
Всичко това е нещо, което човек може да осмисли едва по-късно, в друг етап от живота си, когато въображението отстъпи място на реалността и светът започне да моделира личността. И после отново. По-късно пак, когато личността започне да моделира света около себе си с изборите, които прави.
 
Ще оставя тези нюанси на вашите собствени възприятия по-късно, когато седнете да прочетете книгата, те са истинското богатство на тази история. 
И ще се върна на макия Джейми. Как работи неговата способност? Той може да види и да разговаря с мъртвите за кратко време след тяхната смърт. Плътните и страшни привидения в началото, постепенно избледняват до прозрачно. А гласът им става все по-приглупен, докато не се изгуби сред звуците на живитие завинаги. Дали всеки от нас напуска земята така? Призраците на мъртвите са зловещи и страшни, но детската психика е по-гъвкава, отколкото си мислим. Джейми се е примирил и се е научил да живее с тази способност. без да привлича особено внимание. Докато един ден не среща призрак, който отказва да напусне. И всичко отива по дяволите.
 
"По-късно" не носи зловонния страх на "То", няма да ви накара да поглеждате зад вратата като влезете в стаята, нито да стискате малката си нужда цяла нощ от страх да не заварите банята цяла обляна в кръв. Но сред страниците й ще откриете един увлекателно написан разказ, който има да ви изненада с едно две неща под повърхността на свърхестесвения си сюжет. И както винаги ще ви накара по-късно да се запитате "дали наистина е възможно..."