"Под каската на дявола" - Невена Иванова (Ревю)

 

 

Заглавие: "Под каската на дявола"

 Автор: Невена Иванова

Издателство:  Рива

 Брой страници: 304

Година: 2025

 

"Под каската на дявола" е още един хубав български роман, който мина някак под радара на читателите. 

 

Болезнено актуална антиутопия, в която главна тема е съдбата на човечеството, управлявана от изкуствения интелект. 

 

Света, в който ни въвежда Невена Иванова, се контролира от Системата, за да може да се подсигури съществуването на хората. В нейният свят пълен с високотехнологични джаджи, изразът "да се омъжиш по любов" е архаична приумица, съществувала някога в миналото, което почти всички вече са забравили. За намирането на правилният партньор се грижи системата. Тя обработва всички данни и определя, кои са най-успешните съчетания между необвързаните индивиди достигнали подходящата възраст за възпроизвеждане. Системата свърза хората и разбира се, го прави по най-подходящия начин, тя взима предвид и изчислява тяхната съвместимост, общи интереси, темперамент, навици, нужди. Всичко се върши с математическа точност. Място за грешки няма.

 

Технологиите предлагат съвършения живот. Във виртуалната реалност под шлема невъзможни неща няма, изживяването е върховно и желания табу няма. Каквато и нужда да има човек, шлемът може да я задоволи. Неизживените мечти са вече отживелица. Всяко преживяване е достъпно. 

Светът в романа на Невена Иванова е многопластов, съставен от няколко ключови измерения, които карат читателя да се чувства като в Матрицата и да се пита кое хапче е взел от ръката на Морфей - червеното или синьото. 

 

А главните й герои са като накриво забити пирони в дървена мебел, пробили са тънката стена на гърба и стърчат грозно, пречат на системата, пречат на мебелта перфектно да залепне за стената, постоянно драскат, късат дрехите, които се закачат в тях. Аналогови устройства в дигитален свят. 

В крайна сметка обаче има неща, които изкуственият интелект никога няма да разбере, нито да научи, защото те са изтъкани от материя, която му е непозната - богатството на вътрешния емоционален свят на един човек. Тази вихрушка от чувства, която ни прави уязвими като отворена рана и едновременно с това устойчиви на бурите на живота. 

"Змей омайник" - Симона Панова (Ревю)

 

 

Заглавие: "Змей омайник"

Автор: Симона Панова

Издателство: Сиела

 

Платформа: Storytel

Прочетено от: Христина Ибришимова

Брой страници: 584

Година: 2024

Много харесвам аудиопрочита на Змейската трилогия на Симона Панова и затова търпеливо изчаках докато пуснат и последната част, която завършва историята на любимите ми герои. 

"Затварям последната страница" метафорично и си мисля, колко много се разви жанра у нас. И несъмнено книгите на Симона са солиден камък в основата на това развитие. Много ме радва факта, че можем да се насладим на качествена жанрова литература у нас, която ляга в устоите на фолклора ни и в същото време звучи съвременно. Преплитането на реалността ни, такава каквато е, с корените, вярванията и магията на старите легенди е нелека задача. Но Симона е намерила отличен баланс в историята си.

 

Третата част се фокусира върху Йордан и неговият обет. Симона се е заела с нелеката задача да превърне Йордан от пълен егоист и бохем в образ, на когото може да се разчита. Харесва ми, че не му предоставя бързи решения, ами го кара да измине бавно и методично целия път, стъпка по стъпка, дa размишлява и осъзнае грешките си, да поиска промяната отвътре, да приеме пораженията и да изгради наново мостовете, които отдавна е разрушил.

 

Това е начинът, по който Симона подхожда към всичко в своите книги. И това е едно от нещата, които обожавам в творчеството й. Проблем след проблем, тя си блъска главата и търси решение. А резултатът е смислени герои, завършен свят, интересен сюжет, магична атмосфера и пристастяващо желание да четеш още. 

 

А накрая си казваш "Now that make sense", без значение какъв финал ще ти предложи, щастлив или трагичен, независимо, дали ще си изплачеш очите от рев или ще подскачаш от радост на нейният вариант за "и всички заживели щастливо", ще бъдеш доволен, защото абсолютно всичко в тази история има смисъл. Всяко малко нещо има своята роля и значение, всяко действие, всяка дума, всяка шега. Няма излишъци, само богатство. 

Не мога, а и не искам да бъда по-кокретна, все пак това е последна част от трилогоия, което евентуално означава спойлъри. Ще ви споледя обаче, че аз съм безкрайно доволна от завършека, който Симона даде на всеки един от своите герои, че отдели специално време на всеки и по ненатрапчив начин им позволи да се преборят със собствените си проблеми, по един или друг начин. Нищо в този живот не е идеално, защо да е в книгите, често всяка победа е съпътствана и с малки загуби, които обаче единствено увеличат стойността на извоюваното. 

"Ако ти носи щастие" - Джули Оливия (Ревю)

 

Заглавие: "Ако ти носи щастие"

Автор: Джули Оливия

Издателство: Charly Wilde

Превод: Деница Янкова

 

Брой страници: 630

Година: 2026

 

 

 

Не съм особен почитател на съвременната романтика, да не използвам по-силна дума, защото смятам, че от известно време насам жанра изпраща неправилни послания към читателската аудитория. Няма да се впускам в детайли, но ще ви кажа, че ако попадна в романса на 80-90% от книгите в жанра, ще избягам колкото мога по-бързо по-далеч.  

Затова, когато попадна на книга като "Ако ти носи щастие" на Джули Оливия, радостта ми е толкова голяма, че граничи с еуфория. 

 

Рядко ще ме видите да препоръчвам романтична книга, това може би е първият път, надявам се, да не е последния. Но тази ви я препоръчвам с цялата искреност, на която един непочитател на жанра е способен. 

 

Джули Оливия е спазила рамките на поджанра - романс в малкия град, любопитни и сърдечни съграждани, пекарна, чиито аромат се носи по улиците и печели сърцата на всички, топла, уютна есенна атмосфера, с типичните за сезона празненства, които се превръщат в отлична сцена за малко драматизъм.

 

Познати и обичани тропи в жанра са използвани и за главните герои в книгата. 

Тя е разбира се, новодошлата главна бизнес дама с травма от миналото - жена с разбит брак, изгубила доверие в мъжете, необоснован комплекс за малоценност, причинен й от бившият й съпруг, които разбра се, е е пълен кретен. Мишел е аутсайдер, който се движи в този живот от максимата "На вълка врата му е дебел, защото си върши работата сам." И когато й се налага да поеме управлението на семейната къща за гости за няколко месеца след смъртта на майка си, тя подхожда по абсолютно същия начин и към тази задача. Пише си домашното, научава всичката необходима информация, за да подкара отново механизмите на бизнеса и отваря врати. 

Това, което обаче Мишел не разбира са сложните човешки механизми, които се крият в сърцето на един подобен бизнес. В малкото затворено общество на провинциалните градчета всяко нещо си има точно определена роля. Всеки човек, всяко капанче - кафене, сладкарница, шивашко ателие, всяко семейство, всяко малко събитие в личния и обществения живот на града е важно. И когато една брънка от веригата се скъса и изпадне, всички усещат нарушението в ежедневната си рутина. 

И тук се появява това, което прави историята различна - образът на Клиф (знам, изборът на име е абсурден, още не мога да го преживея напълно). Клиф е разведен мъж, който отглежда две момичета - Британи е около възрастта на моето момиченце - 9-10  годишна, а Емили е  тийнейджърка, която е преполовила този важен етап от живота си и започва да навлиза полека в света на възрастните. Клиф е собственик на въпросната пекарна, без която не минава нито една есенна романтична книга. И когато Мишел пристига в града и се оплита като гордо пате в кълчища в къщата за гости, той й протяга ръка. 

 

 

Това, което истински харесвам и оценям в тази история е именно развитието и градацията в отношенията между Мишел и Клиф. Джули Оливия не бърза ги хвърли в пламъците на изгарящата страст. Между тях постепенно се изгражда силна връзка, чисто човешка, която разбира се е съпътствана с малко флирт и редица словесни престрелки и забавни диалози. Но техните отношения наистина узряват бавно и започват да лекуват раните си един на друг далеч преди да започнат да им се подкосяват краката при вида на другия. Много хубаво е развита и сюжетната линия в семейството на Клиф - отношенията му с момичетата, с бившата му жена. Джули Оливия е уловила много нюансите на бащинството и на сложните отношения в едно семейство с разведени родители, но и съвсем в духа на жанра не си е позволила да тръгне по драматичната спирала надолу повече от необходимото. С този добър баланс тя съживява героите си за читателя превръщайки ги в истински хора с проблеми, каквито не са чужди на много семейства. И в същото време успява да задържи романтичната атмосфера на историята, която споява всички части на тази книга. 

 

"Пътниците по линия Ханкю" - Хиро Арикава (Ревю)

 

 

Заглавие: "Пътниците по линия Ханкю"

Автор: Хиро Арикава

Издателство: Colibri Books

Превод: Надежда Розова

 

Брой страници: 216

Година: 2026

 

 

Може да прочетете десетки книги, които да ви покажат червените флагове в поведението на един човек. Има тонове добра литература, включително и такава, която ще ви обясни поведението им, ще ви даде нужните инструменти как да ги разпознаете и как да се справите с тях. 

А можете и просто да прочетете "Пътниците по линия Ханкю" на Хиро Арикава. Двеста страници синтезиран наръчник за всичко, което трябва да знаете по темата.

 

Изглежда темата за човешките взаимоотношение й е любима на Арикава и мога да разбера защо. В "Пътеписът на един котарак" отново фокусът беше върху връзките, които градим с околните и трайната следа, която оставяме в техния свят. 

 

Тук Арикава е завъртяла леко обектива и е фокусирала малко по-ясно камерата върху друга конкретна тема - токсичните взаимоотношения. 

 

Всеки един от нейните герои е бил по някакъв начин наранен, унижен, потиснат или дори малтретиран от друг човек. Човек, на когото му е било гласувано доверие в даден момент от живота на потърпевшия. Арикава проследява техните истории една след друга, докато се возят във влака по линия Ханкю и спират и се качват на различни спирки. Всяка глава, всеки нов персонаж бива въведен през очите на последния разказал историята си. И така постепенно пътниците на линия Ханкю се нареждат в спретната и здрава верига, всяка халка от която се е превърнала в опора за другите две, които я ограждат. Изключително прецизно и добре реализирана идея. Обожавам книги, които имат въображение и мислят в перспектива. 

 

Историите в тази книга са крайно ежедневни и много разнообразни. Момиче, което е малтретирано от приятеля си; жена, която е била предадена от мъжа, когото обича; момиче, което излиза с по-възрастен от нея мъж; момче и момиче, които се запознават във влака; приятелки, които си пазят една на друга мястото в натоварените часове; жена, изоставена от приятелките си. Истории, каквито срещаме всеки ден, такива, които са част и нашия живот. Този простичък факт засилва връзката с читателя, защото техните проблеми не са ни чужди. Може би някога самите ние сме били в тази ситуация и сме искали да се намери някой, който да ни подаде ръка, дори непознат. Просто някой, който да ни каже две окуражителни думи. 

"Пътниците по линия Ханкю" е семпла, смислена и много деликатно написана книга, която може единствено да ви обогати. 

"Медуза" - Роузи Хюлет (Ревю)

 

 

 

 

Заглавие: "Медуза"

Автор: Роузи Хюлет

Издателство: Noble Star Books

Превод: Милена Иванова

 

Брой страници: 292

Година: 2026

 

"Някога бях красива. Не го препоръчвам." 

 

С тези думи започна Медуза своята история през една късна вечер в началото на месеца, а аз не можех да спра да чета. 

Митът за горгоната е един от най-известните и най-интерпретираните в гръцката митология. Всички познаваме добре събитията в официалния мит. Роузи Хюлет обаче обръща историята с хастара навън, без да променя събития, само гледната точка. Кой по-добре може да ви разкаже тази история от самата Медуза. 

Никога не съм харесвала гръцката митология и с години започнах да си давам сметка защо. Защото е пълна с брутално, жестоко, безчувство насилие. Насилие, което се интерпретира като оправдано възмездие въздадено от всемогъщите богове. Историята на Медуза не прави изключение. 

Отхвърлена от божествените си родители, защото не е наследила тяхната сила, изнасилена от Посейдон, заради красотата си, превърната в чудовище от Атина, заради това, че е изнасилена в нейния храм и убита от Персей, за да послужи като назидание на останалите смъртни, дръзнали да не се подчинят на боговете. 

Животът на Медуза е белязан от поредица чужди решения, които я оковават с историята, която силните на деня избират да разкажат в края на деня. 

Роузи Хюлет избира да говори с гласа на самата Медуза, която разказва своята история от отвъдното, заклещена на брега на река Стикс, неспособна да премине в земите на Хадес, защото не й е отредено правото дори да бъде погребана с монета за лодкаря. 

Медуза се връща назад, в деня на своето раждане и започва именно оттам своя разказ, от първото изоставяне, първото решение на боговете, което ще бележи живота й завинаги. Макар и всичката болка и несправедливост, гласът на Медуза е спокоен, овладян и зрял. Тя вече е извървяла трънливата пътека, която боговете са й застлали и е платила цената, която са й определили. Но не говори с омраза, нито със съжаление. Пред читателя застава една горда, улегнала жена, която се е преборила с живота си със зъби и нокти, преодоляла е всичката болка, униженията и оскърблението, което й е било нанесено и е запазила не просто разсъдъка си, а способността си да обича и прощава. Да защитава. 

Абсолютно разбиващ дебют от страна на Роузи Хюлет. Смела идея и брилянтно изпълнение от първата до последната дума.

 Един от големите акценти в историята е ролята и образа на самия Персей и начинът, по който неговото минало, неговата семейна история и морален кодекс се обвързва с живота и бъдещето на Медуза. 

 

 

Преди Персей да се качи на сцената, Роузи Хюлет превежда Медуза през всичките фази на скръбта и неговата поява е точката на пречупване, в която читателят отново си връща вярата в доброто, в човечността, в способността ни да бъдем съпричастни. Той е това, което най-малко сте очаквали в тази история - лекът, който Роузи Хюлет полага върху раните на Медуза. 

Препоръчвам ви горещо тази книга, тя пари като огън, подклаждан от темите за насилието, изоставянето, потискането, заглушаването на гласа на по-слабите, липсата на справедливост и принудата, озлобяването, когато човек е притиснат в ъгъла, теми, които са валидни от античността до днес. И за жалост ще бъдат валидни и утре. Освен ако не опитаме да видим нещата от друг ъгъл. Защо не през очите на едно чудовище?

"Отломък от зората" - Брандън Сандерсън (Ревю)

 

Заглавие: "Отломък от зората"

Автор: Брандън Сандерсън

Издателство: Artline Studios

Превод: Красимир Вълков

 

Брой страници: 232

Година: 2024

 

 

 

"Отломък от зората" ни изпраща обратно в света на Рошар малко след събитията от третата книга в поредицата за Летописите на Светлината на бурята, а именно "Заклеващият". 

 

Историята ни среща отново с някои от любимите ми персонажи - Каладин, макар и за кратко се появява, "чаровен" и "сияещ", както винаги; Навани подрушва конците на събитията от Кулата; ала най-централно място от познатите ни герои заема Лопен - този устат дивак, който всеки път съумява да ме разсмее и да ме накара да се замисля. Лопен е праволинеен, често груб и недодялан и абсолютно директен, а устата му ръси глупости със скоростта на светлината, така че докато си поемеш дъх да му кажеш, да изчака и той вече е три изречения пред теб и е заплел поредната каша. 

 

Но Лопен също така е и адски добродушен и отговорен. Затова и получава специалната задача да придружи Рисн и нейния екипаж на важна мисия в откриването на отдавна изгубен град, който може и да съдържа важни открития и сериозно предимство за предстоящата война. 

 

Всеки тръгва на тази опасна мисия със свои собствени причини не по-малко важно от тези на останалите. Рисн, капитан на кораба и водач на мисията се опитва да спаси приятел - Чири-чири - митично същество, което тлее и гасне пред очите й, верен приятел, който има нужда от нейната помощ. 

И тук покрай свежата история, майтапите на Лопен, закачките между персонажите и яркото светоизграждане, Сандерсън не пропуска да зачекне и някоя важна тема. Централно място място в историята заема образа на Рисн, тя е свързващото звено между всички  герои - тя е приятел, гарант, търговец, преговарящ, тя е ядрото. И както сама казва, най-важното нещо в търговията е да разбереш каква е нуждата на другия. Навани има нужда от информация, Лошен иска да помогне на приятел, Чири-чири има нужда от помощ, а Рисн има нужда от самостоятелност. Заклещена в инвалидната количка, която не може да управлява сама поради технологичен недостатък, Рисн мечтае отново да има контрол над тялото си или поне механизъм, който ще я направи независима. 

Сандерсън е пресъздал много автентично чувствата, които бущуват в нея. Ограниченията, които обездвижването й налага, постоянната физическа зависимост дори и за най-тривиалните и интимни неща и най-вече силата на загубата. Осъзнаването каква благословия е да можеш да станеш от стола и да си вземеш ябълка, да се преоблечеш или просто да отидеш до тоалетната без да ти е необходима чужда помощ. 

"Отломък от зората" е много хубава и човешка повест за добротата и приятелството. 

"Асистентка на Злодея" - Хана Никол Мерър (Ревю)

 

 

Заглавие: "Асистентка на Злодея"

Автор: Хана Никол Мерър

Издателство: Artline Studios

Превод: Красимир Вълков

 

Брой страници: 448

Година: 2025

 

 

"Асистентка на злодея" на Хана Никол Мерър се превърна в едно от любимите ми заглавия за тази година. Отдавна не бях чела толкова сладка и забавна книга. 

 

Еванджелин Сейдж е (не мога да го кажа по-добре от Злодея) малка вихрушка. Тя е компактно бедствие с голям заряд. Еванджелин е мила, грижовна, отговорна, искрена до абсурдност, неспособна да контролира мислите, думите и чувствата си, тя е пълна бъркотия с широка усмивка и въображение, на което и Астрид Линдгрен би завидяла. Ако дадена ситуация има потенциал да се обърка, Еви гарантирано ще заплете най-голямата каша. 

 

Именно една такава нелепа случка я сблъсква със Злодея и по някакво неведомо стечение на обстоятелствата бива назначена мигновено за негова асистентка. И точно като малка вихрушка Еви помита спокойствието и скуката в офиса на Злодея, до степен в която се превръща в живото биещо сърце на този офис. 

  

А Злодея, горкият, просто няма шанс. Още от първата страница е ясно, че е загубил битката. И няма друг избор, освен да започне малко да се съобразява къде си зарязва обезглавените трупове и да приеме факта, че е открил нещо безкрайно ценно. Също така ще трябва да се зареди с търпение, защото офисът му е на път да се взриви метафорично и буквално.

Хана Никол Мерър е създала живи, дишащи герои, изтъкани от несъвършенства и ръбчета, толкова искрени, че няма как да не се привържете към тях и техните емоции. 

Забавлявах се безкрайно много с комичните ситуации, които предизвикваше Еви, лекотата с която се забъркваше в неприятности и спонтанната й искреност и непринудеността, с която реагираше на всяка злепоставяща я ситуация. 

 

Просто няма жива дишаща твар на тази земя, която да остане безразлична към стихийната енергия и заразителната усмивка на Еви. 

 

Препоръчвам ви тази книга със сто ръце. Тя е свежа, разтоварваща и много мила. Химията между Еви и Злодея е много сладка и в същото време искрена. Малко автори успяват да постигнат едновременно добър баланс между сюжет, персонажи, светоизграждане, напрежение, драма и хумор и да изградят връзките между тези елементи, за да почувства читателя историята и героите живи.  Хана Никол Мерър се е справила отлично. Нямам търпение за втората книга.