петък, 24 юни 2022 г.

"Добри поличби" - Тери Пратчет, Нийл Геймън (Ревю)

 

Заглавие: "Добри поличби"

Автор: Тери Пратчет, Нийл Геймън

Издателство: Прозорец
Превод: Боряна Джанабетска
 
Платформа: Storytel
Прочетено от: Павел Владимиров
 
Брой страници: 416
Година: 2019


Апокалипсисът идва. Адът и Раят са готови за битка. И нищо не може да ги вразуми. Нито дори и фактът, че хората сме си толкова смотани, че и сами ще се затрием. 
 
"Ако държите да сте наясно с човешките работи, за да ги проумеете, може да ви е от помощ следното: повечето триумфи и трагедии в историята са причинени не от хора, по същество добри или лоши, а от хора, по същество хора."
Война ще има. Краят на света вече наднича зада ъгъла.  Събират се армии, зареждат се оръжията. Оня горе и оня долу започват да вадят един по един скритите козове от ръкава си. Конниците на апокалипсиса идват, злокобни предсказания се сбъдват, Антихриста... О, да, единият от козовете се е прецакал. 
 
Единадесет години преди тои паметен момент на демонът Кроули му е поверена важна задача. В точно конкретен ден, в точно конкретна болница да размени едно конкретно бебе с друго (не толкова конкретно). И после да хвърля по едно око на въпросното конкретно бебе. За да може когато настъпи моментът и всички предсказания се сбъднат, това конкретно бебе да поеме ролята си на Антихрист и да посее смърт и разруха сред хората. 
 
Кроули не е вчерашен демон, о, не. той е демон от сои. Само че и не от вчера живее на Земята сред хората. И представите му за апокалипсис може и малко да се разминават с тези на цялото адско войнство. Например ограничените демони, които цяла вечност са стояли в ада, не могат да оценят колко жестоко наказание е да спреш интернета на хората или да им отрежеш обхвата. Никой не може да оцени находчивостта и напредничавостта на Кроули. Е, неговите дяволски умения може и малко да са се разфокусирали, но съм убедена, че ако прочетете книгата, ще намерите напълно логична причина, защо размяната на бебетата не мина точно по план.
 
"Защото Кроли доста харесваше хората. За един демон това е сериозен недостатък.
О, той се стараеше максимално да опропасти краткия им живот, нали това му беше работата, но нищичко от онова, което измисляше, не можеше да се мери по лошотия с измисленото от самите тях. Те като че ли притежаваха истинска дарба да измислят лошотии. Това някак си беше изначално вградено в плана. Те се раждаха в свят, проявяващ към тях враждебност по хиляди дребни начини, а после посвещаваха огромната част от енергията си, за да го направят още по-гаден."

 
В същото време, докато Адът си мисли, че е посял семенцето на бъдещия Армагедон, Раят също е оставил или може би по-скоро забравил, един свой агент там - Ангет Азирафел. Който по стечение на обствоятелствата, не че се сприятелява с Кроули, но да кажем, че развива известна търпимост към неговата компания. Няма да е лъжа дори ако кажем, че въпросната търпимост е взаимна. Но дори и не си помисляйте да ги наречете приятели. Моля, моля, всяка жаба да си знае гьола. 
 

Та, както обиновено става, Армагедон, за който соменахме по-горе, не просто е готов да настъпи, ами направо е с единия крак вътре, Коннците на Апокалипсиса са яхнали стихиите, изобщо всичко отива на война, само дето на думи и по планове е по-лесно, отколкото на дела и в действителност. Така че всичко отива по дяволите. Представяте ли си как плановете на един куп хора, ангели, демони, вещици, ловци на вещици и предсказателки се скапват. Не си го представяте. И аз не мога. Това могат да си го представят само Нийл Геймън и Тери Пратчет. Жестока бъркотия. Много смях, много сарказъм и ирония. И много шеги на гърба на британците (естествено). А покрай всичкия този смях и много истина, типично и за двамата. Книги като тази няма смисъл да ги препоръчва човек, те сами се препоръчват, достатъчно е само да сложиш имената на Тери Пратчет и Нийл Геймън на корицата. Останалото е ясно. И разочаранование няма. Само чисто читателство удоволствие. 



петък, 17 юни 2022 г.

"Ритъмът на войната" - Брандън Сандерсън (Ревю)

 

Заглавие: "Ритъмът на войната"

Автор: Брандън Сандерсън

Издателство: Артлайн Студио
 
Превод: Цветана Генчева
 
Брой страници: 1312
Година: 2020
Задавали ли сте си въпроса "Кои три книги бих взел/а, ако отивам на безлюден остров?" Когато всичко е само хипотетично, изборът е много труден. На практика се оказа много по-лесно. Взимаш различни по жанр книги, които не си чел, от автор, който категорично харесваш и няма шанс да останеш разочарован. А ако можеш да разчиташ и на обем, какъвто е случаят, още по-добре.
Стягам три куфара, на толкова имаме право в самолета. В тези три куфара се събра всичко, което мога да взема, за да се преместя със семейството си в друга държава. В тях влязоха "Ритъмът на войната" и "Хроники на неведомото". Сигурно съм един от малцината, които някога са очаквали предстоящата карантина с нетърпение. Мислех за нея като за 10-дневен отдих след организацията по преместването и преди организацията свързана с настаняването и новата работа. Моят "безлюден остров".

Започнах да я чета още в първия ден от карантината, блажено потънах в първите страници, ехото от предишните книги започна да се завръща, усещането, че не помня нищо освен имената на героите избледня. След това се оказа, че по време на карантина има също толкова много административни задачи за планиране и организиране, колкото и преди това. Така че Сандерсън отиде обратно на рафта и отлежа там една година. След книжарницата, "Ритъмът на войната" смени три жилища, преди да кацне окончателно на нощното ми шкафче отново. Преди отново да усетя онова приятно чувство за свобода и неангажираност, което ми трябва, за да започна някоя книга с подобен обем.
Обичам обемистите книги, защото ми носят именно това чувство за безвремие. Мисълта, че ме очакват стотици страници, часове наред прекарани в любима история с любими герои. А ясното съзнание, че имам малко време за четене допълва усещането с мисълта, че ще прекарам поне няколко седмици в Рошар.

Дали заради прекъсванията или по-дългата пауза между третата и четвъртата книга (защото аз започнах Летописите малко преди да излезе "Заклеващия и тогава прелетях през трите книги без да ми се налага да чакам), този път ми беше по-трудно да се върна в историята. Отне известно време и страници, докато се наместя отново в удобните обувки на читател и си припомня предисторията на някои от второстепенните персонажи в книгата. Отчасти поради тази причина, а и защото това вече е четвърти том от поредицата, очаквайте известно количество спойлери от тази, а и от предишните книги по-долу. Не ми се вярва да мина без тях.
Ако и вие искате да си припомните или за пръв път се сблъсквате с Летописите на светлината и искате да научите повече, оставям линк към тесковте за Том 1 -  "Пътят на кралете", Том 2 -  "Сияйни слова" и Том 3 - "Заклеващия".
 
А сега, 20 минути и един куп лични глупости по-късно, по същество. Не си спомням, къде ни остави края на "Заклеващия", нито къде започна "Ритъмът на войната", но както може да се досетите от самото заглавие, войната е в разгара си. Сияйните рицари са се установили в вълшебната кула Уритиру, без съвсем да са успели да разберат как да я подкарат така да се каже. Едва малка част от възможностите на Кулата е активирана и още хиляди тайни предстои да бъдат разкрити. Не че Сандерсън ще ги остави на спокойствие да си изследват. Слятите обединяват своите сили около нови идеи, основата на от които включва именно превземането на Кулата Уритиру, защото тя ще им позволи да контролират силите на сияните. И докато те подготвят своя план, Далинар и Ясна чертаят свои планове за освобождаване на родния Алеткар и възвръщане на загубени територии. Адолин се нагърбва с нелеката задачата да отиде в царството на духчетата и да ги убеди да се обвържат с хората, за да създадат заедно повече сияйни рицари. Шалан заминава с него по поръчение на тайния си престъпен работодател Мраизе, заедно с целия колектив от персони които си е създала плюс подаващото се зад завесата Безплътно, което както изглежда скоро ще се оформи като самостоятелен образ също като Воал и Сияйна. Навани поема анагажимента да брани и да се грижи за Кулата и да открие значението на новата Дълбока светлина, която са открили. А Каладин се бори с демоните в собствената си глава. Всъщност всеки се бори със собствените си демони. Това е и фокусът в тази част. Това е Ритъмът на войната. Каладин не може да приеме провалите си това го повлича още по-дълбоко в бездната. Неспособността му да спаси приятелите си, да отговори на очакванията им, да защити всички, го приковава безпомощен към земята. Благословеният от Бурята трябва да намери пътя обратно към себе си, прошката винаги е адски близо и в същото време отчайващо далеч.

Навани винаги е мечтала да бъде учен, като в тази мечта се крият много повече пластове от просто желанието да си играе с епруветки в лабораторията, прехвърляйки образно казано светлина на бурята от едно канче в друго. Навани иска да бъде полезна, иска да има принос и в чисто личен план - да бъде оценена, да получи признание за постиженията си.

Далинар се бори с вината за превземането на неговата родина от Зло. И хвърля всички надежди и усилия в плановете си да си върне обратно дома, да освободи хората си. Но желанията и изборите, които трябва да направим често са две коренно различни неща. На всичкото отгоре Далинар трябва да промени, да пренастрои цялостното си разбиране за света и от войник и завоевател да се превърне в наблюдател и мислител. Далинар трябва да овладее силата си, в противен случай битката е загубена.

Адолин бяга от сянката на баща си години наред, опитвайки всичко. На Адолин определено не можем да му отречем отдадеността. А това пътуване до Морето на сенките е поредния опит да се отърси в разочарованието, което натрупва в себе си. Без духчетата на честта на своя страна, войната е обречена. Слятите на практика не могат да бъдат убити. Те продължават да се прераждат в нови и нови тела. А хората нямат достатъчно капацитет, за да поддържат интензивността на война с пособни измерения. Но за да убеди духчетата, че хората са достойни, за да се обвържат с тях, Адолин първо трябва да убеди себе си, трябва да осъзнае собствената си стойност, сила и доблест.

Шалан е може би най-загадъчния и интригуващ образ в цялата книга, Тя е изтъкана от противоречия, а тайната от детството й, която така старателно и подсъзнателно прикрива, я притиска и срутва малко по малко личността, а и живота й. Шалан тъче светлина и с нея плете своите лъжи, първо пред Мраизе, после пред Адолин, след това пред Шарка, през Воал и Сияйна и докато накрая самата тя не потъва толкова дълбоко в лъжите си, че вече е трудно да се каже съществува ли изобщо Шалан или всичко е една красива измама.


В тази книга Сандерсън хвърля малко повече светлина и върху Слятите, Слушачите, и Паршите. Връзките добиват дълбочина и мащаб. Историята се връща години назад, за да изрови част от тайните, които са довели войната до този момент. И да даде някои отговори. Врагът вече не е безименен. Контрастът избледня. Конфликтът излезе извън рамките на войната между Певци и Хора, между добро и зло.

Преди да завърша този текст, ще направя нещо, което избирам да направя рядко. Ще включа малко градивна критика към изданието. Първо такъв обем се чете много трудно в тази еднотомна форма. Книгата е тежка, страниците са фини и каквото и правиш по някое време те заболява гърба. За щастие е достатъчно здрава, всеки път, отгръщайки я, имах чувството, че колкото и да съм внимателна ще поддаде под тежестта на страниците и ще се скъса отнякъде. Издържа. за което съм безкрайно благодарна всъщност. Не знам, вие как и колко си пазите книгите и дали откачате като се прегъне някое ъгълче, но аз играя в своя собствена лига по въпроса и колкото и ненормално да ви звучи, после си купувам нови бройки, за да заменя осакатените. За щастие това се случва изключително рядко. Извинете моята лудост, имах нужда да се оплача. Това, което не мога да преглътна е качеството на текста. Не съм експерт, не знам, дали това е проблем на преводача, редактора, коректора или сбор от общата им работа или липсата на такава. Знам само че изданието беше пълно с много грешки, неприятно много грешки. Много typo-та, пропуснати думи в конструкцията на изречението, препинателни знаци. Твърде много, за да ги подмина. Надявам се на следващия тираж, това да се изчисти, за да може читателите да се насладят изцяло на този прекрасен текст.

Сигурно ви писна да се повтарям, но Сандерсън го заслужава. Така че и този път няма да си спестя суперлативите. Обожавам въображението на този човек, обожавам търпението и труда, които влага в историите си, логиката, науката, която създава сред страниците на творбите си. Идеите му са разпознаваеми. И всеки път ме изумяват.  Петата книга според плановете на самия Сандерсън е планирана за есента на 2023. А дотогава ми остава само да му пожелая цветущо здраве и все такива темпове на продуктивност. А пък аз имам да наваксвам с още някое и друго издание дотогава. :)



вторник, 31 май 2022 г.

"Приказка за Долната земя" - Ирена Първанова (Ревю)

 

 Заглавие: "Приказка за Долната земя"

Автор: Ирена Първанова

Издателство: Сиела
 
Платформа: Storytel
Прочетено от: Момчил Степанов
 
Брой страници: 408
Година: 2020

Отдавна не бях чела толкова хубава приказка. Приказка, която ме накара да се смея с глас, да съчувствам, да се усмихвам съзаклятнически, да си представям какво ще се случи в следващата глава и колкото и клиширано да звучи, точно така, да се почувствам отново дете. Припомних си как с моите другарчета от блока, изследвахме страшното котелно под мазетата и си измисляхме детективски сюжети, които да разиграваме. Спомних си как си правехме компютри от камъни. Как създавахме бази пълни с такива компютри. И как сутрин и вечер местехме цялата база, всичките над 100 камъка от единия край на училищния двор в другия, за да сме на сянка.  Единственото условие на родителите ни, за да излезем още в ранния следобед и да останем до по-късно на обяд. Сега като се замисля, напълно безсмислено упражение, защото местенето на камънаците изяждаше спечеленото време. Но тогава подобни нешща нямаха значение, важното е, че бяхме навън и бяхме заедно. Изобщо играехме на каквото ни е кеф, с каквото имаме под ръка. И беше страхотно. 

Тази книга ме накара да почувствам същите свобода, лекота и безгрижие, които изпитвах в онези летни дни. И въпреки че звуча малко сантиментално, повярвайте ми, в историята на Алекс, нашия главен герой, няма нищо подобно. Тя е свежа, забавна, интересна, вълшебна и по своему детски важна. 
 
Алекс заминава за лятната ваканция при баба си Светла в село Вратня. Или както го вижда той - при баба, която никога не е виждал и в село, в което никога не е ходил, защото родителите му са забравили за него. Още по-лошо забравили са да му кажат, че са забравили за него и понеже нямат друг избор вече, го пращат някъде там в нищото, колкото да се отърват от него. 
 
Тук искам да отворя една скоба. Има някои книги, в които се влюбваш бавно и сигурно, има и такива, които обикваш още от първата сцена. Харесах "Приказка за Долната земя" именно от първата сцена, в която Алекс и семейството му закусват в неделя сутрин и на Алекс му сервират новината, как са решили да го пратят за лятото при баба Светла. Сцената е супер сладка, диалогът се развива естествено и въвежда читателя в живота на главния герой. Сякаш Ирена Първанова ти казва, ела да хапнем палачинки заедно и да видим как ще прецакат лятото на Алекс. 
Слушайки този въпросен диалог в ролята си на родител, разбира се, виждам нещо съвсем различно от Алекс. Виждам семейство, което го обича. Хора от плът и кръв, които правят, каквото е по силите им, да се справят в ежедневните, а и с житейските ситуации, в които са поставени по възможно най-добрия начин, Виждам хора, които бъркат, забравят, пропускат някои неща, но усещам обич и привързаност във всяка тяхна дума. Една закуска беше достатъчна, за да почувствам това семейство билзко. След този момент, на мен вече ми се иска да придружа Алекс, да прекарам заедно с него лятната ваканция и да разбера какво толкова мистериозно има в село Вратня и що за човек е баба Светла. 
 
И отговорите не закъсняват, а с тях и новите въпроси. Село Вратня не е от най-често посещаваните дестинации, дори автобусите го избягват. Хората са мили, но загадъчни. Дори улиците на това село са му странни, ту се появяват, ту изчеват. А ако попиташ някого ще махне с ръка, ами, сторитло ти се е. 
Баба Светла не прави изключение. И тя като че ли премълчава нещо. Но може ли човек да й се сърди, след като готви толкова вкусно и обича видео игрите и изобщо всякакви игри. Да, баба Светла е много мила и колоритна дама. Стига да я слушаш, разбира се. Престъпиш ли думата й обаче, чуваш онзи властен глас, който те кара мигновено да спреш и да се разкаеш за постъпката си. 
 
На Алекс му предстои вълшебно лято - в преносен и буквален смисъл. Предстои му да срещне нови приятели, с които ще преброди незнайни земи, ще се бори с чудовища и ще спасява кралства. И това може би е най-любимото ми нещо в тази книга. Концепцията на Ирена Първанова за приятелството и мирогледа, който изгражда в своите герои. Тя поставя Алекс и неговите приятели в различни житейски ситуации. Като например, това да застанеш лице в лице с момчето, което ти се е подиграло или те е заплашило. Тя позволява на своите герои да погледнат отвъд дребнавостта на лошите думи. Подтиква ги да потърсят това, което се е скрило зад тях. Уязвимостта, която ни кара, нас, всички, и възрастни, и деца, да нападаме, защото искаме да се защитим. 
 
Този и още много други житейски уроци се крият в действията на децата, спотайват се някъде там между приключенията. Ние като читатели разбираме и усещаме стойността им, карат ни да се замислим, да се усмихнем, но не изместват фокуса от вълшебната приакзка, която Ирена Първанова разкава. Не. Долната земя е чудна, пълна с митове и легенди, красиви кралици, мрачни злодеи и много магия. Но истина е, че в края на деня, за да излезе от тази бълкотия, за да спаси приятелите си, за да спаси Долната земя и дома си, на Алекс му само нужни единствено  доброта, емаптия и човещина. Това е всичко, което се иска, за да бъдеш герой. А най-хубавото, че всеки от нас ги притежава, просто понякога ги забравяме.


четвъртък, 28 април 2022 г.

"Разкази" - Наталия Мешчанинова (Ревю)

 

Заглавие: "Разкази"

Автор: Наталия Мешчанинова

Издателство: Жанет 45
Превод: Нева Мичева
 
Брой страници: 124
Година: 2021

Разказите на Мешчанинова ме очакват от известно време Всъщност, от момента, в който Жанет 45 ги публикуваха. Това е една от онези книги, които знаеш, че ще прочетеш. Някога. Все си казваш, че ти трябва подготовка, защото знаеш какво те очаква сред страниците. Но истината е, че никога не си готов. Дори частично. Колкото и време да мине, колкото и да се настройваш, накрая пак си смазан.

Между двете корици на "Разкази" има малко страници и много думи. Много болка. Реална болка, която пулсира и кърви между редовете. Не знам какво е това, което е написала Мешчанинова на белите страници.
Своя вик.
Изповед.

 ”В мига, в който оповестиш тайните си, те изведнъж стават не чак толкова големи в теб… Човек трябва да се разкрива пред света… Аз след това спрях да сънувам кошмари.”


С кошмарите започва всичко. Кошмари, каквите едно момиче на невръстна възраст не би трябвало да сънува. А зад кошмарите се натрупват твърде много и твърде тежки травми. Израстването в малкия град Краснодар, където жестокостта и лошата компания са задължителни. Социална среда, в която всяко дете расте и е едновременно мъчител и жертва, без граници, без спирка. Безкраен кръговрат от тормоз и брутална, безкомпромисна жестокост. Зад кошмарите се крият и издевалтетвата на възрастните над децата, физически, сексуални и емоционални. И накрая напрежението, на което се подлага едно малко момиче с крехка психика, което не иска да безпокои майка си, защото като всяка малка и безкористна душица вярва, че тя няма да го понесе. 

Майката е съвсем отделна глава в живота на това момиче. Майката, която обича и мрази. Майката, която е най-близкият й човек, тази, която винаги е била до нея. И тази, която я е наранила най-много. Болка, която не може да бъде простена. Нито може да бъде преглътната. Болка, която просто гние отвътре и разяжда всичко -  сърце, ум, дроб, всяка клетка. 
 


Толкова травмиращи истории обикновено  оголват много въпроси. Въпроси, които не предлагат лесни отговори. Тук въпросът е един. Кое е по-страшно? 
Да бъдеш мъчител или жертва? 
Да избягаш или да останеш? 
Да замълчиш или да проговориш? 
Да понесеш стоически тозмоза, в името най-близкия си човек или да живееш с ясното съзнание, че именно този, на когото си разчитал най-много цял живот и когото си щадил през всичките години, не те е защитил съзнателно?

Пиша всичко това с условието, че не мога да разбера напълно болката на Наталия Мешчанинова, не съм изпитвала такава болка. Но страхът, който разказите й пораждат в мен, е вцепеняващ.
Може би трябва още много неща да напиша. Но не мога. Задушавам се. Искам час по-скоро да избягам от тази книга. Да си представя, че написаното вътре не е възможно, не се е случвало. (Няма да стане.)
В Goodreads под българското издание ще откриете много хубави думи от сърце за тази книга, защото вярвам, че за нея само така може да се пише. С всичко, което има човек. Всичко. Не мога да ви я препоръчам. Как се препоръчва такава книга? Нелепо е. Но мога да ви кажа, че това е една от значинимите книги.



петък, 1 април 2022 г.

"Утопия Авеню" - Дейвид Мичъл (Ревю)


 Заглавие: "Утопия Авеню"
Автор: Дейвид Мичъл

Издателство: Сиела
Превод: Петя Петкова
 
Брой страници: 712
Година: 2021
 

Големият обем на книгите никога не е бил проблем. По-скоро удоволствие. Едно от най-приятните усещания в началото на всяка дебела книга, е обещанието за предстоящите часове прекарани в приятна компания.
Не бях чела нищо от Дейвид Мичъл, макар че всяка една издадена негова книга у нас получи своята заслужена доза медийно внимание.  "Облакът атлас", "Хилядите есени на Якоб де Зут", "Часовници от кости", всички негови книги иможе да намерите в отдела на издателсвто Прозорец. Освен "Утопия Авеню", последната му книга у нас излезе с логото на Сиела. 

Всяка от книгите му се превръща в хит. Четейки "Утопия Авеню" разбирам защо. Дейвид Мичъл твори мащабно, с размах и грижа към историята, неприсъща на мнозина, осмелили се да напишат книга с подобен обем. Идеята е добра, изпълнението - страхотно.Това е историята на една фиктивна  музикална група, която издрапва своя път към голяма сцена. "Утопия Авеню" е сбъдната мечта за всеки от своите членове - Дийн, Гриф, Джаспър и Елф. Всеки от тях встъпва в новосъздадената група нарамил своите проблеми, недостатъци и неуспехи. Но заедно с това всеки от тях е взел много смело решение - да си даде втори шанс или да си даде шанс изобщо. Защото когато ти потънат гемиите и светът се обърне срещу теб, най-лесно е да потънеш в блатото на самосъжалението. Да вдигнеш поглед към слънцето и да си кажеш, че заслужаваш по-добро и да протегнеш ръка към него е вече нещо за което се иска кураж, а може би и малко лудост. 


Дийн Мос, басистът на Утопия Авеню, е първият, за когото Дейвид Мичъл вдига завесата. Беден като мишка, на ръба на оцеляването, в деня, в който съдбата му протяга ръка, Дийн е избугил работата, дома и последните си пари. Застанал на кръстопът Дийн трябва да избере - дали да подвие опашка и да се върне в родния си град, където поне ще може да се изхранва или да приеме една крайно неочаква покана от крайно подозрително изглеждащия музикален агент Лъван да участва в най-новия му проект и да спи на дивана му, докато си стъпи на краката. А когато някой в Сохо ти предложи нещо такова, е хубаво да се замислиш, преди да рипнеш от щастие. 

Гриф, барабанистът и Джаспър - китаристът са част от донякъде известна, но и вече залязваща група. Несъответвието в таланта и работата между тях двамата и останалата част от групата е твърде голямо. Дотолкова, че човек може да усети как това ги погубва.
Джаспър е особняк, както биха го определили мнозина. В действителност Джаспър просто има проблеми - емоционална дислексия и шизофрения според съвременната медицина. Тази сюжетна линия е много сложна и оплетена, не искам да навлизам там, защото каквито и обяснения да опитам да избълвам, ще бъдат пълен провал. Все пак състоянието на Джаспър и пътят, който изминава са забележителни, от където и да го погледне човек. Джаспър е неспособен да разпознае емоциите у другите хора, не може да направи разлика между ирония, шега и сакразъм. И в същото верме той носи чувствителността на невинна душа, която никога не би наранила умишлено или незаслужено друг човек. Тази противоречивост и лудостта, които носи в ебе си, създават песни, които се изкачват бавно и методично до върха на класациите. 


Гриф отначало изглежда като средностатистически младеж, който харесва бира, рок музика и да си подрънква на барабаните. Нищо сложно, нищо засукано, без големи драми в миналото, нормално средно прецакано и все пак добро семейство. Той е от онези момчета, които ще ти покажат среден път и ше се ухилят, но винаги ще ти пазят гърба. Разбира се, Гриф също няма да се размине със своя катарзис. Животът няма любимци. На всеки рано или късно му се налага да се изправи пред своите действия и последиците от тя.
 
И какво гласи златната фраза: накрая, но не и на последно място, перлата в короната -  Елф Холоуей. Елф е талантлив творец, който търси своя път към сцената в един все още много мъжки свят. Зад гърба й е останала една много тежка раздяла и недоверието на собственото й семейство, което определя нейните амбиции към музикалната сцена като вятърничави и несериозни. "Утопия Авеню" е риск. Огромен риск за Елф. Ако пропилее този шанс, ще е късно за всичко останало. Не че каквото и да е друго има значение. И все пак да се изправиш сам, без подкрепа, без да има кой да ти пази гърба под светлините на прожекторите, където може да те посрещнат аплодименти и да те изпратят подсвиквания или обратното, това  е нещо, на което малко жени биха се осмелили.

Пътуването на Утопия Авеню към върха не е шеметно, нито невероятно. Техният успех се дължи на много работа, борба и малко късмет. Започват с малки участия, никакво заплащане, провалени концерти и много, много трудности. Но през всичко минават заедно. И това е може би най-могъщото чувство, което поражда тази история. Единственото, подкрепата и вярата един в друг, които споделят членовете на Утопия Авню, е именно това, което им позволява да покажат таланта си пред света и да се превърнат в едно от емблематичните имена за времето си.

понеделник, 21 март 2022 г.

"Невидимият живот на Ади Лару" - В. Е. Шуаб (Ревю)

 

Заглавие: "Невидимият живот на Ади Лару"

Автор: В. Е. Шуаб

Издателство: Емас
Превод: Емилия Ничева-Карастойчева
 
Брой страници: 560
Година: 2021
 
 
Не е тайна колко много харесвам Виктория Шуаб. Тя е в категорията на Патрик Нес и Патрик Зюсак. Сюжетът в техните книги се завърта, заплита и разплита около някаква фантастична нишка -  измислен свят, паралелна реалност, магия, мистерия и чудовища и какво ли още не всъщност, но дълбоко по пластовете те разказват прекрасни човешки истории, които могат да докоснат и каменно сърце. 

Историята на Ади Лару не прави изключение. Тя е от онези бавни, спокойни книги, които превземат ума и душата ти парче по парче, дума по дума. Потапят те дълбоко в бъздънното море от копнеж и самота. А след това с уверена ръка те издърпват за така желаната глътка въздух. Защото дори когато разбива сърцето ми, а тя има лошият навик да го прави често, Шуаб ми подарява утехата, за която съм копняла страница след страница.
Аделин Лару се ражда преди няколко века в малкото селце Вийон във Франция в семейството на дърводелец. Пътят пред нея е начертан -  уреден брак, деца, домакинство, спокоен селски семеен живот. Живот, който Аделин чувства като примка - груба и жестока. Примка, която я задушава още преди да я е надянала на шията си, хвърляйки черна сянка върху мислите й. Примка, която Аделилин не може да се насили да надене. Затова бяга далеч, вдън гори, за да измоли милост от древните богове.
Но както с горчива усмивка ще си спомни години по-късно думите на нейната приятелка Естел, боговете не отговарят на молитви. Ала демоните - да. Мракът отговаря на молитвата на Ади и тя сключва сделка с него. Заменя предначертания й път за свобода. Но когато сключваш сделка с дявола, винаги трябва да внимаваш за ситния шрифт. Ади получава абсолютната свобода, безсмъртие. Живот, който няма да й позволи да пусне корени никога, защото ще мине през него като призрак. Свободата на Ади се оказва нож с две остриета, защото заедно с нея получава и безличието на несъществуването. Ади минава през живота ден след ден, година след година, век след век, напълно неспособна да остави дори и най-малката диря в него от себе си. Всяка дума, която напише се изтрива, всяко лице, което изгуби от поглед я забравя. Чужда на всички, сама през вековете, Ади изживява своята свобода понякога със свито сърце, понякога с пълни дробове, понякога жадно, а друг път сломена от своята безкрайна самота. Единственената й истинска компания през всички тези самотни векове е самият мрак. 

Докато не среща Хенри. Хенри, който може да я запомни. Хенри, който по някаква неведома причина може да бъде част от живота й. Хенри, когото може да обича без това да разбива всяка сутрин сърцето й. 

Четейки, се чудех, дали ако не беше това проклятие, Ади щеше да обикне Хенри. Но в интерес на историната това е доста повърхностен въпрос. Защото тук става дума за нещо много по-голямо от любовта, макар и да е залегнала в основата. Обичам такива истории-хиперболи. Всичко е толкова изострено, преувеличено и в същото време не е натрапващо се, не уморява, не отлющва от пластовете, не опростява характерите. Прекрасна метафора. 

"Невидимият живот на Ади Лару" дава много храна за размисъл, както и много емоции за смилане, което за мен е по-ценно.
Знам, че Виктория Шуаб пише фентъзи романи и знам, че това което ще кажа, може да ви прозвучи преувеличено. Знам, че не е обичайно за жанра, но рядко срещам автори, които пишат с емоционална интелигентност като Виктория Шуаб. Обожавам това. Пътят към опознаването, осъзнаването и приемането на емоциите е дълъг, но е път, по който всеки от нас рано или късно минава. А с всяка изминала година ставаме все по-малко гъвкави и възприемчиви към света около нас. Виктория Шуаб ни води по този път с лекота, до каквато нейните герои нямат право на достъп. Ади извървява този път повече пъти, отколкото на човек би му се искало. И най-красивото в тази истрория е, че въпреки всички тъжни и отчаяни емоции, които поражда самотата, тя продължава векове наред да открива красота в света, успява да му се наслади, да му се усмихне, продължава да търси своето място в него, да се опитва да бъде част от този свят, колкото и трудно да е.
Не знам как да завърша този текст.
И не искам.
Но трябва.
За щастие още една среща с Виктория Шуаб ме предстои - "Злодей" ме очаква. Хубаво е, когато се сбогуваш с една  прекрасна история, да те очаква нова.

понеделник, 7 март 2022 г.

"Митове" - Стивън Фрай (Ревю)

 
Заглавие: "Митове"
Автор: Стивън Фрай

Издателство: Еднорог
Превод: Боряна Джанабетска
 
Платформа: Storytel
Прочетено от: Николай Николов
 
Брой страници: 528
Година: 2019

С Древногръцката митология сме стари познанйници, оплетени в една сложна и противоречива връзка. За мен тя  винаги е била едновременно много интересна и бързо омръзваща тема.  Спомням си, че като ученичка започвах на няколко пъти да чета различни издания на древногръцките митове -  две у дома, едно от библиотеката, друго от приятелка. Всеки път отгръщах първите страници с огромен ентусиазъм. Но в крайна сметка след като няколкостотин пъти се извърти колелото с прелюбодеяния, битки и надцакване между хора и богове, накрая губех интерес. В мен се натрупа разочарование. Главно от самата мен, разбира се. Всеки път като погледнех към поредното ново издание на старогръцките митове, ме човъркаше онова чувство на незавършеност, което ме подтиква отново да посегна към тях. И в същото време на база предишен опит вече знаех как ще завърши това начинание. 
 
 
Най-ярък спомен са ми оставили многобройните митове, в които този или онзи бог, най-често Зевс, добиват човешки облик, за да съблазнят и да се съвокуплят с някоя хубава човешка девойка. Накрая от цялата работа, девойката остава прокълната по някакъв начин, Хера крайно - ядосана, а Зевс вече е отправил поглед към следващия обект на желанията си. За богатство на сюжета и разнообразие на историите не можем и да говорим. Редуват се митове, в които хората успяват някак да надхитрят боговете, а след това биват жестоко наказани, просто участниците се сменят. 


Но ето че дойде денят, в който да "дочета" сревногръцките митове. Благодарение на изключително лежерния стил, с който Стивън Фрай ги разказва и страхотния прочит на Николай Николов. Не съм голям специалист, за да дам оценка, колко описателно и пълно е изданието, но беглите сравнения с книгите, които съм чела по мои спомени, бих казала, че "Митове" от Стивън Фрай предоставя доста пълно и хронологично подредено издание на древногръцките легенди. Или поне, толко вапълно, колкото би могъл да понесе един лаик като мен. 
 
Повечето от историите вътре са до болка познати, защото са четени, препрочитани, изучавани и хиляди пъти преразказани, преработени и пренаписвани в различни литературни издания и филмови продукции. Това прави задачата на Фрай още по-трудна. Да направиш една предъвкана тема отново актуална и интересна, изисква определен набор от умения и както изглежда той ги притежава до едно, защото се е справил блестящо. Колкото и да ми се искаше да избягам от това клише, просто не мога. Затова ще си го кажа в прав текст. Това наистина е един съвременен прочит на Старогръцките митове, поднесен с порядъчна доза хумор и много фина ирония, но без да опростява излишно богатството на легендите. Начинът, по който Стивън Фрай е избрал да ги разкаже със речевите средства на съвременния език, разчупва еднообразието и оставя по-ясен отпечатък от неизброимото количество герои, чийто истории се преплитат с тези на олимпйците. Толкова е изразителелен, че мога да си го представя как пие англсийки чай и трака по пишещата машина (никой компютър не е достатъчно аристократичен за целите на тази визуализация) с онази типична за него усмивка, която по-скоро подчертава отколкото да прикрива иронията в очите му. 


Затова съвсем спокойно мога да ви кажа дайте шанс на Стивън Фрай. Без значение, дали сте фенове на древногръцката митология или сте водили същата неравна борба с тях като мен. Шансовете да останете безучастни към неговия остроумен и свеж преразказ на най-известните митове са нулеви.