"Дългият път към една малка, ядосана планета" - Беки Чеймбърс (Ревю)

 

 Заглавие: "Дългият път към една малка, ядосана планета"

Автор: Беки Чеймбърс

Издателство: Artline Studios

Превод: Йоана Гацова

 

Платформа: Storytel

Прочетено от: Даниел Цочев

 

Брой страници: 472

Година: 2017

 

 

Явно тази книжна година при мен ще мине под надслова "Втори шанс". Защо ли? Сега ще ви разкажа. Обикновено съм от читателите, които рядко се връщат обратно към автори, с които първата среща не е миналата особено добре. Също така на фона на това колко непрочетени книги ме чакат, рядко решавам да започна книга, която очаквам да не ми хареса, но видиш ли, все пак ще пробвам. Първо беше "Локуд и Сие", която нямах никакво намерение да чета, а накрая друго излезе. После беше "Кралица на юга" на Реверте. Преди години опитах да чета "Тангото на старата гвардия", не я харесах. И Кралицата не успях да дочета. После дойде отново ред на Филипа Грегъри, с която също имах една злополучна среща преди години. Е, и тази не мина по-добре.

И ето ме сега отново вместо да си чета книгите от миналия, по-миналия и по-по-миналия Панаир, които най-накрая примъкнах от България и сега ме гледат като вода с лимон от рафта, аз решавам противно на всичките ми очаквания, да си пусна "Дългият път към една малка, ядосана планета" на Беки Чеймбърс в Сторител.

 

Всъщност за това решение до голяма степен заслуга има "Променлива реалност" на Блейк Крауч. Факт е, че след Крауч не мирясах докато не си харесах друга фантастика. А Сторител прави възможно взимането на подобни спонтанни решения като това.

Знаете ли, тук ще си позволя да отворя още една скоба и ще ви споделя, че ми е изключително трудно да напиша този текст. Това е седма или осма чернова, която започвам. Три от тях дори довърших, но се оказаха толкова плоски и сухи, че отидоха направо в кошчето. Тази книга не заслужава подобно неуважение. Често зациклям, но рядко като сега. Но не мога нито да се откажа, нито да се примиря с написаното дотук, затова продължавам с опитите. Защо ви споделям това? Този път ще направя нещо съвсем различно. Ще игнорирам напълно сюжета и ще ви разкажа, защо харесах толкова много тази книга. Сюжетът можете да го прочетете и на задната корица на книгата или някъде в интернет. Не е нищо особено. Дори бих казала, че е доста банален. 

Космически кораб, пъстър екипаж, немногоброен, който работи като добре смазана машина и съжителства като семейство, приютено в корубата на "Пътешественика". И като всяко семейство минават през различни трудности, всеки се бори със своите демони, някои от тях побеждават заедно и задружно, други трябва да преборят сами, някои ги събарят, други ги правят по-силни. Има от всичко вътре - обич, смях, страх, недоразумения, болка, щастие, загуба, просто всичко. Но не това е важното тук. 

Ако поразровите малко информация за Беки Чейбмърс и изобщо за книгите й, ще прочетете, че майка ѝ е астробиолог, а баща ѝ е авиоиженер по програмата „Аполо“. Самата тя учи сценични изкуства и после се насочва към писането и работи като технически писател и редактор. Да напише книга в жанра научна фантастика е съвсем логичната следващата стъпка в живота й. Публикува сама първата си книга и жъне успех след успех. Според статията в Уикипедия "Дългият път към една малка, ядосана планета" е "оценена за третирането на проблемите на ЛГБТ и равенството между половете, както и за огромния си свят и триизмерните си герои."

И бих казала, че това е вярно, но също доста ограничено и плоско обобщение на качествата на тази книга. Точно като моите чернови досега. Тази книга е много повече от това. 

 

Беки Чеймбърс има страхотни идеи, има способността да вижда пукнатините в света, в обществото, в социалната карта на човешките взаимоотношения и по-важното има инструментариума, с който да ги запълни, както и експресивността, с която да ги поднесе на читателя. Сякаш вижда живота от някакъв друг ъгъл, от който ние (или поне аз) досега не сме се сетили да погледнем. Вижда взаимоотношенията между индивидите, без значение от какъв пол са, на чисто емоционално ниво, като оголено сърце, което напълно се е освободило от черупката на общоприетите норми.

Да еднополовата обич присъства в книгата, в най-различни форми, все пак говорим за научна фантастика, тук ограничения няма, но не по начин, които сме свикнали да я  виждаме. Не като борба за правата на ЛГТБ обществото. От километри си личи, че Беки Чеймбърс е тясно свързана с темата, тя не го и крие. Но не го и натрапва. Нейната идея за обич, идеята за обич на нейните герои се простира много отвъд разбиранията за пол, принадлежност или каквато и да било друга класификация, която ни разделя. Беки Чеймбърс сваля всички бариери и оставя своите герои освободени от задръжките на обществото като социална единица. Всеки от тях носи измислените белези на своята измислена култура и застава в опозиция на измислените белези на измислената култура на останалите герои. Но Беки Чеймбърс не създава конфликти, а предоставя решения. Чертае пътя от едно сърце до друго. 

Обожавам концепцията за приемствеността, която изгражда, за желанието човек да потърси в себе си нужното да разбере другия, да го приеме, да асимилира и обикне онези черти у другия, които са му най-непонятни, най-странни, най-скандални. Тя не търси компромис, не свързва този път с лишения или отказ от нещо, а с разширяване на мирогледа, освобождаване от собствената черупка, желанието да бъдеш част от нещо, от нечий живот, но такъв какъвто е, без да го променяш, без да го оформяш, без да го набутваш в своите разбирания за света. Дори и когато пакетната сделка включва индивиди, които не чувстваш като част от семейството или такива, с които не искаш да имаш нищо общо. Но те са част от този живот, част от това семейство, част от това, което искаш.

 

Пак да кажа. Харесвам страшно много виждането на Беки Чеймбърс за света и разбирането й за човешката природа. В книгата се натъкнах на някои неща, които не бях обмисляла преди. Например как няма човешка игра, която да не е посветена на победата. Дори и отборните игри. В крайна сметка това е есенцията на играта. Една игра има смисъл да бъде играна и може да бъде пълноценно приключена едва, когато бъде излъчен победител. Нямаме игра, която да съществува и да се играе само и единствено за забавление и разтуха. Би било много странно - игра без цел. Съревнованието е част от концепцията на думата. А с това е част и от нас самите. Не казвам, че е непременно лошо. Просто е от онези неща, които всеки от нас знае и разбира, те са естествена част от живота, на която не обръщаме специално внимание. Но когато видиш този факт, облечен в думи, започва да те човърка отвътре. кара те да се замислиш. 

 

Именно с това Беки Чеймбърс ще остави у мен като читател трайна следа с творчеството си. Да не говорим, че всичко това е поднесено на фона на страхотна научна фантастика от първия до последния детайл. С удоволствие ще прочета/изслушам всички нейни книги.

 

 

"Момчето с раираната пижама" - Джон Бойн (Ревю)

Заглавие: "Момчето с раираната пижама"

Автор: Джон Бойн

Издателство: Intense

Превод: Иглика Василева

Брой страници: 176

Година: 2009

Джон Бойн е един от малкото автори, да не кажа може би единственият, когото продължавам да чета, без да харесвам особено. Всичко, което пише, ми се струва толкова самоцелно и насила развито в определена насока, че чак ме дразни. И въпреки това продължавам да си купувам негови книги и опитвам отново и отново. Не съм сигурна защо. "Невидимите фурии на сърцето" не бяха моето четиво. Не можах да изпитам капчица емпатия и привързаност към главния герой, макар че всичко в книгата крещеше колко е онеправдан. После реших да опитам отново със "Стълба към небето", за което до голяма степен вина имат екипът на Лабиринт, които направиха страхотно издание с жестока, подканяща корица. Купих си я и докато отлежаваше в кашоните заедно с другите ми нови книги, чакайки преместването ни, видях съвсем случайно в озон "Момчето с раираната пижама" в електронен формат и си я купих. Това е, книгата която отвори световната литературна сцена за неговото творчество. Книга, за която всички говореха, основно ласкави неща. Нямам спомен, някой да не я е харесал. Може би, защото излезе преди големия бум на художествена литература за Холокоста. А и самата история като идея е много сурова и жестока наистина. Но поради някакви неясни за мен причини, не успя да опъне нито една емоционална струна в душата ми. А аз съм много емоционален читател, който лесно се трогва. 

Идеята на "Момчето с раираната пижама" е желязна. Необикновеното приятелство между две момчета, синът на коменданта и едно обикновено еврейско момче, които се срещат ден след ден , застанали от двете страни на оградата на концлагера. Светът пречупен през детските очи на две момчета, които се намират в толкова контрастно различна ситуация, че няма нюанси, всичко е черно и бяло. Пълно противопоставяне. Но по детски чистите им души не виждат така нещата. Не разбират смисъла на телената ограда. Оставям настрана малките пробойни в сюжета, защото както казахме, идеята е жестока и не си заслужава да се споменават дребни несъответствия. Не знам как да го кажа по друг начин, сърцето ми не трепна. Пулсът ми остана равен до края. Премисляйки на ум събитията, реакцията ми е съвсем различна - емоционална. Абсурда на тази жестокост ме кара да се свивам, да плача, да беснея. Четейки книгата обаче, не почувствах абсолютно нищо.

Може би сме твърде различни, имам чувството, че Джон Бойн е твърде методичен за моя вкус. Историите, които разказва носят в себе си много емоционален потенциал, но в желанието си да изостри и подчертае основния мотив, забравя как действат човешките сърца, когато са наранени.

Това е втората книга в която наблюдавам тази тенденция при него. (Следват спойлъри) 

 

В "Невидимите фурии на сърцето" главният герой, подтикван от страха си, че няма да бъде приет от близките си хора, ги нарани и съсипа живота им по толкова скапан и гаден начин, че за мен все още е необяснимо, как те просто махнаха с ръка и му простиха. Помрънкаха малко и му простиха.

Същото се случи и в "Момчето с раираната пижама". Когато предаде своя приятел, подтикван от страх и несигурност, Шмуел просто се появи след няколко дена, брутално пребит и всеопрощаващ, и всеразбиращ и сякаш махна с ръка и каза, карай. Не загуби и на йота доверието си в своя приятел. Джон Бойн дори и за секунда не помисли какви са неговите чувства, не отдели и два реда дори, за да покаже, че Шмуел е истинско човешко същество, а не просто средство, с което да разкаже историята си и да натърти на посланието, което иска да изпрати.

За човек, който има толкова емоционални идеи, ги разказва много безсърдечно. 

Сега "Стълба към небето" виси на рафта и не ми се започва. Може би просто ще я подаря на някого, който го харесва. Не знам, дали ще има трети опит.

Честно казано не мислех и да пиша този текст, по принцип не пиша за книги, които не съм харесала. До известна степен, защото не виждам смисъл да влагам времето в това. Но толкова съм ядосана на Джон Бойн, че не можах да се сдържа. Как е възможно да съсипеш история с такъв потенциал?

 

 

"Змей закрилник" - Симона Панова (Ревю)

  Заглавие: "Змей закрилник"

Автор: Симона Панова

Издателство: Сиела

 

Платформа: Storytel

Прочетено от: Христина Ибришимова

Брой страници: 336

Година: 2022

 

"Змей закрилник" е в полезрението ми отдавна, още от появата си. Но имаше един сравнително дълъг период от време, в който не ми се четеше много фентъзи. И все я отлагах. Последните месеци пак се раздвижи жанра в списъка ми за четене и започнах да наваксвам с книгите, които искам да прочета.

Следя профила на Симона Панова в инстаграм. И да си призная, харесах историята за Змея още преди да съм я прочела. Симона ме зарази с ентусиазма, желанието и старанието, което влага във всичко, което прави. Прегледайте страницата й в iнстаграм и сами ще видите, че е вложила душата си в тази история. Не мога да остана безучастна към подобна всеотдайност.

И ето ме застанала сред крепостта "Бабини Видини кули" слизам по витите стълби надолу към недрата й, за да открия змей.
Змей открих. При това не един. Змейове да искаш в тази история. Кой от кой по-чудни и страховити. Открих и самодива. И триглава ламя.
Впрочем самодивата си я представях точно така - обрана и сдържана. Неподатлива на дребните човешки слабости, наситена с мъдростта на изживените години. Зорница е може би първият образ на самодива в литературата, който така да харесвам.

Харесах всеки от героите. Симона Панова е избягала от излишното натрупване на емоционален багаж у героите си, препращайки ги назад към нерелевантни за историята събития, просто за да им придаде тежест. Не. Тя използва сюжетната линия, за да обогати своите персонажи, за да разкрие на читателя тяхната персоналност, техните недостатъци и качества.

Историята е непретенциозна и увлекателна като приказка, без това да е натрапчиво. Колкото и клиширано да ви звучи, връща ме назад в детските ми години, когато обичах да чета приказки и карах майка ми да ми купува и чете всевъзможни нови и нови книги с приказки. По принцип не съм особено сантиментна и определено не съм от онези хора, които копнеят да бъдат отново деца или ще ви говоря колко е важно дори и като възрастни да запазите детското в себе си. Не съм съгласна. Бъдете си възрастни, научете се да поемате отговорност. И се забавлявайте по начин, който ви харесва, за да отпуснете напрежението, което неминуемо се струпа всеки ден.

Та в този ред на мисли избягвам истории, които наблягат на да-запазим-детското-в-себе-си и да-се-върнем-в-детството-си мотиви, защото ...ами защото просто не са ми интересни. Най-често са ми скучни. Но тук за пръв път усетих този полъх към някакво отминало време, към детските си години, без това да ме подразни или отегчи. Особено в междинните глави с наратива на разказвача.

А това, че е избрала не просто да вплете, а да базира цялата си история на мотиви и легенди от българския фолклор, се оказа приятна изненада. Мостът между фолклорното и съвременното също е умело изграден. В началото, когато започнах да я слушам бях малко скептична към преходите между съвременните сцени и тези, които тясно са обвързани с фолклорното ни наследство. Но трябва да призная, че сглобката се е получила много добре. Речевият арсенал на различните герои също е добре подбран и артикулиран в диалозите и с това доставя удоволствието от четенето или както е в моя случай от слушането. Историята пътува напред-назад във времето векове назад и после обратно в наши дни, разкрива малко по малко историята и как всеки от героите е избрал да извърви своя път, да приеме своята съдба или съответно да я промени. Харесва ми и това, че под повърхността на всеки от тях се крие по едно скрито зрънце от персоналността на образа, което Симона Панова не бърза да разкрие. Сякаш умишлено рисува в началото своите герои в черно-бели краски, за да може по-късно да ги нюансира, да добави светлосенки към картината, да я съживи.

В този ред на мисли с удоволствие ще прочета и следващите книги, искам да видя какво се крие под повърхността на спокойното лице на Зорница, какво човърка Йордан отвътре, какво не дава мира на Пламен, накъде ще отведе пътя Владо. Пък и е хубаво така малко като изостанеш. Втората книга вече е факт, а скоро очакваме и третата. Няма да ми се налага да чакам дълго.

 

 

"Злокобната лисица" (Гумихо, #1) - Кат Чо (Ревю)

 

Заглавие: "Злокобната лисица" (Гумихо, #1)

Автор: Кат Чо

Издателство: Peppermill Books

Превод: Гергана Дечева

Брой страници: 412

Година: 2019

 

Харесвам японската легенда за китсуне - митичната демон-лисица с девет опашки и адски огън. Така че, когато видях "Гумихо" и се зачетох в анотацията, вече беше сто процента ясно, че ще се чете. Макар че напоследък юношеските фентъзита нещо не ми спорят много, особено ако присъства тривиалната романтична нишка. Чак не мога да повярвам, че го казвам. Преди беше задължителен елемент. Тук обаче останах много доволна. След малко ще ви обясня защо, да не започвам от главата за краката.

Мийонг е самотна тийнеджърка и безсмъртно създание, демон, който се храни с жизнената енергия на хората. Образът й е изграден много солидно. Двойствената й природа я принуждава да се върти безкрайно в злощастно повтарящ се модел. Бидейки отчасти човек, отчасти гумихо, Мийонг страда от слабостите в природата и на двата вида. Не може да има пълноценен живот като човек, защото трябва да прикрива демоничната си природа. Това означава да не се сприятелява с никого, да страни от всички, да бъде невидима, което освен, че е изключително самотно и тъжно, особено за един тийнейджър, е и много трудно, когато в тялото ти се крие свръхестветна сила, а човешките ти емоции са крайно нестабилни. Всичко това я кара да живее в един постоянно повтарящ се цикъл, който винаги започва и свършва с преместването в нов град. 

 

Част от човешката природа е, да искаме да бъдем приети, признати, част от общността. Дори и най-големите мизантропи имат нужда от чисто човешки контакт. Никой не е способен да живее напълно изолиран и да запази ума си непокътнат. Хората имат нужда от други хора дори и по чисто практични причини. Особено трудно човек да бъде фиктивна част от дадена общност, каквато е училището и същевременно да запази пълен неутралитет. И понеже тази невъзможна ситуация не е достатъчно трудна, Мийонг се опитва постоянно да спечели уважението и обичта на свърхизискващата си майка. Всяка грешка развива и дълбае все по-дълбоко в нея комплекса й за малоценност, чувството за самота, задушаващото усещане за безизходица. 

 

Кат Чо използва свръхестествени мотиви, за да изгради скелета на своя свят и основата на своите герои, но ако махнем настрана тези спусъци, остават чисто човешки теми, през които минава всеки млад човек. Неща с които се сблъсква всеки на прага на зрелостта, че и по-късно. Ако сложим настрана свръхестественото, най-страшно остава затварянето в себе си - нежеланието или невъзможността да изразим и да споделим чувствата си, страховете си, желанията си, радостите си, ужасите си. Това е ежедневието на Мийонг, това са препятствията, с които трябва да се бори ден след ден, година след година, град след град. 

 

Докато нещата не се объркват за пореден път, само че този път водена от човешките си емоции, тя отказва да следва протокола за оцеляване на майка си и спасява човешко момче. Всичко отива по дяволите след това. И в същото време точно това й позволява да открие цял един нов свят, който никога преди не си е позволявала да изследва. Какво е да имаш приятели? Какво е да разчиташ на някого? Колко голяма е отговорността някой да разчита на теб? Колко уязвим можеш да бъдеш? Къде е границата между прошката и непростимото? Каква е разликата между правилното решение и това, което искаме? Безотговорно ли е да постъпим както искаме или е деспотично да постъпим както смятаме, че трябва? Кой ни дава право да решим, кое е правилно за другите? Изобщо когато емоциите се намесят, настава хаос. Вече няма правилно и грешно, няма добро и лошо, всичко е преплетено - желание с вина, саможертва със самота, обич и прошка, страх и сила. 

 

В другата дъга на везната Кат Чо поставя Джихун. Младеж не по-малко объркан, самотен и наранен от Мийонг, макар и по различен начин. Джихун се бори със собствените си демони, когато Мийонг нахлува в живота му, когато случайността я изправя на пътя му. Оттам всичко следва естествения ход на събитията И това е едно от нещата, които най-много ми харесаха в книгата. Няма нищо велико и свръхестествено в начина, по който се развиха отношенията между Мийонг и Джихун. Абсолютно всичко беше плод на съвсем естествена човешка реакции, нямаше нищо насила набутано в емоциите между тях. Първоначалния интерес пробуден от екстремните събития, в които се сблъскаха един с друг и всяка следваща крачка напред и назад в отношенията им беше напълно логична, продиктувана от собствени им страхове, история, семейство, несигуност нужди и желания.

Наистина останах много приятно изненадана как в не особено големия обем от страници Кат Чо е успяла да разкаже една динамична история със солидно изградени образи и добра емоционална мотивация. Успяла е да очертае добре границите на митичното и да интегрира добре в сюжета всички свръхестествени елементи - без натрапчивост, без преувеличение, без пренебрегване на едното за сметка на другата. Много добър баланс между фентъзи частта и чисто човешкия фактор.