"13 причини защо" - Джей Ашър (Ревю)

 

 Заглавие: "13 причини защо"

Автор: Джей Ашър

Издателство: Ентусиаст

Превод: Мария Чайлд

 

Брой страници: 288

Година: 2011

 

Бях решила да чета "13 причини защо" още преди години, преди дъщеря ми да се роди, преди да е била планирана изобщо. Но още тогава не бях сигурна, дали ще имам сърце да изслушам книгата, знаейки какво се случва вътре. А ние всички знаем, знаем още от първата страница, знаем още от преди това, защото сме прочели какво пише на задната корица.

Едно от най-трудните и страшни неща за мен винаги е била липсата на надежда. Истина е, че човек предаде ли се, загуби ли окончателно надежда, всичко е свършило. Да започна да чета книга, в която надежда няма, книга, в която знам, че всичко е обречено, е трудна задача. 

Все пак години по-късно се върнах към нея. Моят екземпляр отдавна го няма, но не исках да си я купувам отново. Не искам да я виждам в библиотеката и да се връщам към нея. Така че си взех киндъл едишъна. И я изслушах, за по-малко от едно денонощие.

Най-малкото което очаквах е, че ще я прочета на един дъх. Защо ви разказвам всичко това?

Защото може би и вие като мен сте попадали на тази книга и не сте се осмелили да я прочетете. Може би сте я подминавали. Вземали сте я и сте я оставяли пак. От страх какво ще откриете между страниците й.  Или друга причина.

Разказвам ви всичко това, за да ви убедя, да го направите - да се осмелите. За да не я подминавате и вие като мен. 

 

Това е историята на Хана. Хана, която е взела решение да сложи край на живота си. И е записала 13 касети, в които разказва защо. Тя споделя поредица от дребни на пръв поглед случки (поне повечето от тях), с които повечето от нас са се сблъсквали в своите тийнейджърски години по един или друг начин. Случки, които са едновременно съвсем отделни събития и в същото време неразривно свързани, обясняващи се едно друго, произтичащи едно от друго.

 

Всички учим децата си, как да се пазят, как да се обичат и уважават, как да уважават и другите, как да се държат, как да бъдат хора, да помагат, да не нараняват и накрая има толкова много наранени деца и толкова много деца, които не знаят как да се справят с емоциите си, които израстват като непълноценни хора. Ако имат късмет да пораснат изобщо.

Истината е, че понякога, колкото и да се пази човек, колкото и да внимава, дори да не е направил нищо лошо, дори да не го е предизвикал, може да бъде наранен.

Хана не успява да се предпази, бавно и незабележимо се плъзга по спиралата надолу към бездната, откъдето накрая вече няма нито сила, нито желание да се опита да изпълзи, да се бори. Най-страшната дума - незабележимо. В живота й няма голям катаклизъм, катастрофа, която да я смачка от раз. Всичко е просто поредица от несвързани на пръв поглед малки случки, които бавно и сигурно обаче се превръщат лавина от затворени пътища, която я задушава. 

Тази книга е написана много майсторски. Очаквах да ме остави смазана, обезверена, тотално унищожена. Да бъда в продължение на триста страници в главата на едно момиче, което е решило да се самоубие, което иска да разкаже защо е решило да се самоубие и как нейните приятели, съученици, учители са станали причина тя да вземе това решение. Тази мисъл е ужасяваща, задушаваща. В края на книгата обаче чувството, което изпълва гърдите ми е отговорност, желание да направя нещо, да протегна ръка, да бъда зорка и внимателна, да не позволявам на течението да повлече всичко. 

Чета тази книга и да ви призная тайничко се ужасявам. Ужасявам се, защото моето осемгодишно момиченце расте. Времето отлита толкова бързо. И аз умирам от страх пред какво ще се изправя след няколко години, когато тя достигне онази толкова крехка възраст. Но историята на Хана макар и завършена, ми дава сламка, за която да се хвана. Никога не спирай да даваш подкрепа, никога не спирай да подаваш ръка, дори и там където на пръв поглед не е желана, дори да е отхвърлена. По-добре да станеш досаден, отколкото да се откажеш. Защото предадеш ли се, всичко е загубено. А най-важното е, да има някъде там един човек, който да не се предава, дори когато ти го направиш, който да те държи здраво с едната ръка до себе си, като парче стабилна суша в морето от случки, които не можем да контролираме.

Давам си сметка колко хаотични са мислите ми. Но са и искрени. "13 причини защо" е една от най-смислените и важни книги, които прочетох не просто тази година, ами изобщо. Не я подминавайте. Особено, ако сте родител, колкото и да ви е страх.

"Жени, лишени от търпение" - Джаили Амаду Амал (Ревю)

 

 

 Заглавие: "Жени, лишени от търпение"

Автор: Джаили Амаду Амал

Издателство: Ентусиаст

Превод: Зорница Китинска

 

Платформа: Storytel

Прочетено от: Гергана Стоянова

 

Брой страници: 224

Година: 2025

 

Изслушах на един дъх "Ловецът на хвърчила", "Хиляди сияйни слънца" (и двете на Халед Хосейни) и "Жени, лишени от търпение". С какъв акъл не знам. Но го направих. Затова  и ми е трудно да говоря за всяка една от книгите по отделно. Историите се сляха и надградиха в мен. Всяка по-интензивна в емоционално отношение от предишната. Не го казвам, за да омаловажавам по какъвто и да е начин книгите на Хосейни. Не това имам предвид. Натрупването на събитията от трите истории, наслагването на преживяванията и емоционалния заряд в тях ме остави с усещането, че чета една книга, а не три. Стигам до последната част "Жени, лишени от търпение"

Нейното действие се развива в Камерун и ни среща подобно на "Хиляди сияйни слънца" с три жени, чиито съдби се преплитат по неочакван начин. 

Рамла и Хинду са братовчедки принудени да се омъжат против волята си. Защото те нямат право на глас, нито на избор, на желание, на живот. Жените в Камерун имат право единствено на търпение. Ако бракът, който са сключили не е успешен, то значи те не са проявили нужното търпение и всеотдайност. Ако мъжете им ги бият и не ги уважават, това е, защото те не са прoявили достатъчно търпение и всеотдайност. Ако в дома им няма мир и хармония, то е защото те не са проявили достатъчно търпение и всеотдайност. 

Задушавам се още докато пиша тези редове. Минаха повече от четири месеца, откакто слушах книгата в Сторител и сцените вътре са все още ярки, като че току що съм оставила слушалките на страна - посинените изпочупени тела на младите жени,  обезобразените лица, потъпканата воля, неизслушаните молби, законните изнасилвания. Не искам да се връщам там сред страниците на тази книга, но не мисля и че мога да изляза напълно от тях. Трудно е за преглъщане, когато си страничен наблюдател, невъзможно е за примирение, когато си част от тази култура. 

Джаили Амаду Амал е направила нещо различно, наред с историите на Хинду и Рамла, тя разказва и историята на Сафира, която за разлика от повечето жени в своето положение, всъщност обича до полуда своя мъж. Тя е влюбена в него също толкова силно, колкото и първия ден, желае го и го иска само за себе си. Затова, когато младата Рамла влиза в дома й като втора съпруга, това е най-ужасният ден в нейния живот. Тя вече не е неговата любима, тя не е неговата единствена избраница, любовта на живота му, майката на децата му. В този ден тя се превръща в една от жените му. Да, първата му жена, тази, която ще получава винаги най-голямо уважение и власт в дома си, но никога повече няма да бъде единствена. От този ден нататък тя ще трябва да го дели с другата. Най-голямата обида и болка, която може да бъде нанесена на една влюбена жена. Но Сафира няма друг избор освен да прояви търпение и всеотдайност.

Търпение, търпение, търпение... повръща ми се от тази дума. А аз съм от търпеливите хора. 

Този текст ще е кратък, нямам сила за повече. Не мога да ви препоръчам тази книга. Ужасяваща е. Но мога да ви кажа, че е важна и смислена. Ако имате сърце и психика за такива истории, прочетете я. Важно е, колкото и да ни боли, колкото и да ни омаломощават тези истории, да не ги оставяме безгласни. Те трябва да бъдат чути, заради хора като Рамла, Хинду и Сафира, заради Мириам и Лайла. Заради всички малки момиченца принудени да се омъжат за някого, когото не искат, принудени да правят неща, които не искат, докато им бива набивано в главите, че трябва да са благодарни и да проявят търпение. Заради всички държави, където няма закон срещу педофилията и където жената е просто плът, с която мъжът може да прави каквото иска. Заради всички тези истории, които четем като художествена литература, но в действителност се случват някъде по света. Не я подминавайте.

"Вегетарианката" - Хан Канг (Ревю)

 Заглавие: "Вегетарианката"

Автор: Хан Канг

Издателство: Ентусиаст

Платформа: Storytel

Превод: Цветомира Векова

Брой страници:216

Година: 2020

Не знам какво да напиша за тази книга. Честно казано не знам какво да мисля за нея. Чудя се, дали не съм пропуснала някоя важна част, заради която не съм я разбрала напълно. Връщам се назад в мислите си и знам, че съм прочела съсредоточено всяка дума и буква в нея, защото историята макар и крайно странна,е написана увлекателно, почти пристрастяващо. Четеш и не можеш да се откъснеш.  

 

Йонгхе е средностатистическа посредствена съпруга и домакиня. Тиха, незабележима жена, която е по-скоро като практична и удобна обувка за съпруга си, отколкото партньор. Докато не започват да я преследват натрапчиви сънищ, наситени с много кръв и жестокост, които провокират в нея решението да се откаже от консумацията на месо и всякакви животински продукти. Принципно за целите на своята история Хан Канг можеше да избере и друг катализатор на събитията, защото вегетарианството определено не е водещата тема в книга. Тя е просто искрата. Но това е наистина умен и съобразителен избор, защото подобед род катализатор на събитията може да предиузвика цунами. Млада жена, която е част от патриархално общество с многовековни традиции в храненето, отказва да яде месо, без видима причина. "Заради съня" е далеч от уважителна причина за подобен род решение.   Хан Канг използва изключително умело наситеността и пластовете на екстремизма.

 

Ако има нещо, което ми убягва в тази история е причинността за тази крайност. Разбирам смисъла, разбирам посланието и силното желание да се подчертава, да изпъква, да избухва със своята острота в ума на читателя. Но логично-следствената връзка, която обяснява поведението на Йонгхе за мен остава пълна мистерия. "Заради съня" е абсолютно недостатъчна причина, колкото и да се фиксира и пренавива. И да, слагам на кантара и изпъленото с насилие детство на Йонгхе. Но въпреки това не мога да открия достачно натрупване за подобен род крайност. За мен това отнема част от тежестта на последвалите събития в книгата, защото те остават в безтегловността на една прозрачна, безплътна екстремност. 

 

Като изключим това, откъде тръгва единственият ми и кажи-речи оновен проблем в идеята на книгата, всичко останало е обвито в много изразителен професионализъм. Всяко изречение оттук насетне вае идеята на  Хан Канг за крайностите, правото на личен избор, възприятието и отношението към света. Всяка дума е стрела в идеалния център. Всичко започва с решението на Йонгхе да спре да яде месо, но това е по-скоро клечката кибрит, която да възпламени пожара. Историята бързо променя облика си и в края на третата част вече е трудно да се определи дали Йонгхе е неразумна или може би е единственият човек с достатъчно разум в главата си, за да защити позицията си. И тъкмо в тази тънка граница се крие виртуозността на разказа. Наративът на  Хан Канг носи по-скоро информативен наклон, отколкото емоционален и може би благодарение на това, успява да насложи толкова много пластове към историята на Йонгхе в своите кратки 200 страници. 

 

Определено ще запомня тази книга. И още дълго време ще предъвквам в ума си изтерзаната душа на Йонгхе и нейния вик.