"Разкази" - Наталия Мешчанинова (Ревю)

 

Заглавие: "Разкази"

Автор: Наталия Мешчанинова

Издателство: Жанет 45

Превод: Нева Мичева

 

Брой страници: 124

Година: 2021

Разказите на Мешчанинова ме очакват от известно време Всъщност, от момента, в който Жанет 45 ги публикуваха. Това е една от онези книги, които знаеш, че ще прочетеш. Някога. Все си казваш, че ти трябва подготовка, защото знаеш какво те очаква сред страниците. Но истината е, че никога не си готов. Дори частично. Колкото и време да мине, колкото и да се настройваш, накрая пак си смазан.

Между двете корици на "Разкази" има малко страници и много думи. Много болка. Реална болка, която пулсира и кърви между редовете. Не знам какво е това, което е написала Мешчанинова на белите страници.

Своя вик.

Изповед.

 ”В мига, в който оповестиш тайните си, те изведнъж стават не чак толкова големи в теб… Човек трябва да се разкрива пред света… Аз след това спрях да сънувам кошмари.”

С кошмарите започва всичко. Кошмари, каквите едно момиче на невръстна възраст не би трябвало да сънува. А зад кошмарите се натрупват твърде много и твърде тежки травми. Израстването в малкия град Краснодар, където жестокостта и лошата компания са задължителни. Социална среда, в която всяко дете расте и е едновременно мъчител и жертва, без граници, без спирка. Безкраен кръговрат от тормоз и брутална, безкомпромисна жестокост. Зад кошмарите се крият и издевалтетвата на възрастните над децата, физически, сексуални и емоционални. И накрая напрежението, на което се подлага едно малко момиче с крехка психика, което не иска да безпокои майка си, защото като всяка малка и безкористна душица вярва, че тя няма да го понесе. 

Майката е съвсем отделна глава в живота на това момиче. Майката, която обича и мрази. Майката, която е най-близкият й човек, тази, която винаги е била до нея. И тази, която я е наранила най-много. Болка, която не може да бъде простена. Нито може да бъде преглътната. Болка, която просто гние отвътре и разяжда всичко -  сърце, ум, дроб, всяка клетка. 

 

Толкова травмиращи истории обикновено  оголват много въпроси. Въпроси, които не предлагат лесни отговори. Тук въпросът е един. Кое е по-страшно? 

Да бъдеш мъчител или жертва? 

Да избягаш или да останеш? 

Да замълчиш или да проговориш? 

Да понесеш стоически тозмоза, в името най-близкия си човек или да живееш с ясното съзнание, че именно този, на когото си разчитал най-много цял живот и когото си щадил през всичките години, не те е защитил съзнателно?

Пиша всичко това с условието, че не мога да разбера напълно болката на Наталия Мешчанинова, не съм изпитвала такава болка. Но страхът, който разказите й пораждат в мен, е вцепеняващ.

Може би трябва още много неща да напиша. Но не мога. Задушавам се. Искам час по-скоро да избягам от тази книга. Да си представя, че написаното вътре не е възможно, не се е случвало. (Няма да стане.)

В Goodreads под българското издание ще откриете много хубави думи от сърце за тази книга, защото вярвам, че за нея само така може да се пише. С всичко, което има човек. Всичко. Не мога да ви я препоръчам. Как се препоръчва такава книга? Нелепо е. Но мога да ви кажа, че това е една от значинимите книги.

"За писането. Мемоари на занаята" - Стивън Кинг (Ревю)

 

 

Заглавие: "За писането. Мемоари на занаята"

Автор: Стивън Кинг

Издателство: Сиела

Превод: Евелина Банева

 

Брой страници: 288

Година: 2016

 

 

Ако сте млад писател или си спомняте какво е да си неопитен писател, вероятно към някакъв даден момент в творческия си път сте се намирали там, в онзи ъгъл, когато идеята ви най-накрая се е разляла на белите листове - сурова, неошлайфана, разбъркана и дори объркана и сте се почувствали заклещени и в пълна безизходица. Ами сега? Какво да го правя този ръкопис? Да го редактирам ли? На мен си ми харесва, не чувствам, че нещо му липсва. Вероятно всеки писател натрупал мъничко опит вече има изграден евакуационен план, съдържащ цяла поредица от коректури и контакти, които всъщност знаят какво правят. Но все някога сте били неопитен писател. И може би това е преломната точка, в която вашият ръкопис или отива в дъното на шкафа или "Мечка страх, мен не страх", отива при някой по-опитен от вас. А вие чакате първият си отказ, защото макар и изпълнени с надежда, силно ме съмнява, който и да е прохождащ писател да очаква, че всички литературни врати ще се отворят пред него и ще го приветсвтат с червено килимче в мига, в който си е показал носа навън.

Разбира се, може да сте от онези 0, 000000000000000001 % от  писателите, които са абсолютни самородни таланти. И още щом напишете списъка с покупки за магазина, някой издател вече е говот да го публикува в този му вид, защото стилъв ви е прекрасен и няма нужда от редакция. Всичко, което излиза от ума ви и сърцето ви, е абсолютно готово да се влее в ума и сърцето на читателя. Ако не сте обаче от тези надарени хора, то ви чака много работа, много четене, много пренаписване, колебания и много борба, защото днес писателите сякаш станаха повече от читателите. 

Та ако сте попадали някога там в онзи ъгъл, отчаянието несъмнено ви е тласнало към наръчниците за писане. Естетвено е, човек да потърси границите на способностите си, да потърси утъпканата пътека на опита, която може да ви помогне да канализиране и подредите идеите и труда си. Разбира се, това също не е лесно решение. Наръчници много, но вероятно не всеки би ви допаднал. За щастие всички сме различни и се стремим към различни неща. Та със следващите редове, ще се опитам, без да ви препоръчвам каквото и да било, да ви разкажа две-три думи за наръчника на занаята на Краля. 

Да напишеш книга за писането е доста самонадеяно начинание.

Разбира се, първата ми мисъл е, ако някой знае как да го направи,  то това е Кинг, защото този човек пише като титан. Но това не означава непременно, че е Светая Светих на занаята. И край! Щом прочетете книгата, ще сте готови за покорите света. Но все пак съветите, които си позволява да даде Кинг са доста практични. А и на мен като читател винаги ми е било интересно да вляза зад кулисите, да застана до пишещата му машина и да надникна в навиците му, да си отговоря на хилядите въпроси, които прекосяват ума ми, докато чета книгите му.

Кинг споделя своя опит и част от исторята си. В първата част от книгата, разказва за собствеиния си творчески път, за хилядите откази, за желанието си, за отчаянието си, за трудните моменти и невероятния късмет, за постоянството, за успеха, с който се отплаща труда. И ако има нещо, което съм научила от този споделен опит, е именно, че трябва работа, работа и пак работа. С муза или без, историите няма да се разкажат сами. И ако има нещо по-трудно от това да излееш душата си, то е да успееш да накараш читателя да почувства радостта и болката ти, да я изпита със собствените си нервни окончания. 

Във втората част Стивън Кинг навлиза в техническите детайли, обяснявайки много сбито и в същото време подобно процеса на работа, който самият той си е изградил, прилагайки редица примери, с които да облече нравоученията си в смисъл.

 

"За писането" сама по себе си, няма да е достаъчна да се превърнем в следващия Кинг, но определено бихме били глупаци, ако вирнем глава и кажем "Те ще ми кажат как да пиша". Невежеството е блаженство, но е лъжовно блажество. Така че, дали просто от любопиство и любов към литературата като мен или защото може и да си откднете някой и друг съвет от Краля, вярвам, че ще ви бъде интересно да хвърлите око на "драсканиците на един драскач", както типично в свой стил се определя и самият той.

"Приспивна песен в Аушвиц" - Марио Ескобар (Ревю)

Заглавие: "Приспивна песен в Аушвиц"

Автор: Марио Ескобар

Издателство: Сиела

Превод: Надя Златкова

Година: 2020

Брой страници: 224

Винаги е много трудно, когато пишеш за книга за холокоста. Но това никога не е било причина да не го направя. Защото вярвам, че в нас е отговорността да съхраним паметта на осъдените да носят различен цвят на очите, кожата или косата от "правилния".

Има нещо общо в книгите, които разказват лични истории от лагерите. Те рядко са дълги и разказват историите си с кратки съобщителни изречения. По-скоро като хроника на събитията, отколкото като художествена литература с биографичен елемент. Но това според мен не е липса на умения или талант. Не е нужно да описваш с епитети ужасите в лагера. Сякаш просто да предадеш телеграфично фактите е повече от  достатъчно, за да изпълни ума ми със страх и ненавист. 

Това е историята на Хелене Ханеман - арийска жена, омъжена за циганин, майка на пет деца. Когато през 1943 година войниците идват, за да приберат семейството й в концлагера в Аушвиц, Хелене като чистокръвна германка получава правото да остане на свобода. Заповедта е само за мъжа й и децата й. Но колкото и клиширано да звучи, коя майка ще изостави децата си в такъв момент. Изобщо в какъвто и да било момент. 

Така че Хелене събира набързо куфарите и тръгва заедно със семейството си към лагерите на смъртта. 

Пътуването до там е ужасно, наблъскани като жвотни в товарни влакове десетки хора измират още по пътя. И колкото и страшно и опасно да изглежда всичко, човек почти изпитва облекчение, че слиза от студения, вмирисан влак. 

Но тогава новият ужас започва - разделянето на семействата, разпределянето по бараките, първия побой, който трябва да ти помогне да разбереш по-правилно ситуацията, в която се намираш. Бараките са ледени, влажни, вмирисани, пълни с паразити и болести, нагъчкани като във влака, с който си дошъл, а обитателите им са крайно негостоприемни, защото още хора в бараката, означава още по-ограничено място. 

Фактът, че Хелене е чистокръвна германка, както и това, че е медицинска сестра, скоро облекчава да известна степен живота на семейството. Тя започва работа в клиниката и скоро биват преместени в по-добра барака с по-гостопримни съкилийници. Марио Ескобар натрапчиво повтаря през цялото време фразата "малко по-малко ужасно". Не "малко по-добре". Не, нищо в този лагер не може да бъде по-добре. Може да бъде единствено "малко по-малко ужасно". 

Няколко месеца по-късно в лагера пристига доктор Менгеле. Той предлага на Хелене да сформира детска градина. Място, където децата ще получават малко повече храна, ще бъдат на топло поне за половината от деня, ще могат да избягат поне за кратко от ужаса в лагера. 

Давя само при мисълта, какво следва. 

Деца от детската градина изчезват често. Най-често близнаци. А страхът е сковал сърцето на Хелене в здравите си юмруци и постоянно й нашепва "Ами, ако утре вземе твоите близнаци?"

Слуховете за жестоките експерименти на Менгеле се носят мрачно из бараките, а случайно видените свидетелства за жестоките му експерименти върху децата са способни да изкоренят и последната капка здрав разум у затворниците. Настроенията са променливи. Детската градина едновременно вдъхва кураж и всява неимоверен страх. А отговорността ляга върху раменете на Хелене. Отговорността за живота на всички деца. Защото тя е ръководителката на детската градина.

Историята на Хелене Ханеман е безкрайно тъжна, задушаваща и мрачна. Всички истории от концлагерите са такива. Трудно се преглъщат. После дълго време горчат. Но има и нещо друго. Любов, надежда, човешки дух, който не може да бъде пречупен.

Виктор Фанкъл каза в "Човекът в търсене на смисъла", че единственият начин да оцелееш в концлагерите е да не се предаваш. Откажеш ли се сам, никой не може да те спаси. паднеш ли духом, свършен си. Затова не мога да гледам на Хелене Ханеман като на губещ. Нейната сила и дух остават непречупени до самия край, за да се противопоставят на нечовешкото отношение на нацистите, за да дадат урок на целия свят. Урок по човечност и любов. 

"Мемоарите на една гейша" - Артър Голдън (Ревю)

Заглавие: "Мемоарите на една гейша"

Автор: Артър Голдън

Издателство: Обсидиан

Превод: Дора Барова

Брой страници: 477

Година: 2005

Не съм гледала филма, доскоро не бях чела и книгата. Тя е едно от онези заглавия, които всчики знаем, че са доказали себе си през годините и като че ли точно заради това не бързаме да ги прочетем, защото няма да избягат никъде. Ще бъдат преиздавани отново и отново.


Японците са сурови хора, традициите им - жестоки, а културата им почти несмилаемо различна от нашата. Но всичко това се излива с подобен финес, че няма как да не останеш пленен от тях.
Това са Мемоарите на една Гейша. Историята на Чийо Сакамото, която се превръща в известната гейша  - Саюри Нита.
Не знам до каква степен сте на ясно със света на гейшите, аз не бях, затова ще започна от някой основни обяснения.

Пътят на една гейша започва в ранна детска възраст, когато бива приютена (или по-скоро продадена на) от някоя окия. Това е домът на гейшата. Всяко момиче започва като прислужница в окията. И ако е достатъчно трудолюбива, смирена, плавна, стриктна и изпълнителна, има шанс някоя гейша да я избере за своя по-малка сестра. Което означава, че обучението й за гейша ще започне. Животът на истинска Гейша започва, когато Майка на окията реши да осинови момичето. Но колкото и добре подреден да изглежда този свят, не се подлъгвайте, ужасно жесток е.

Чийо Сакамото пристига в окията на Майка Нита не по свое желание. Когато родната й майка остава на смъртен одър, а баща й не изглежда способен да отгледа сам двете си момичета, един "велможите" на селото изпраща Чийо и сестра й в Киото.
Животът на Чийо в окията на Майка Нита е труден. Тя е просто едно красиво и будно малко момиченце, което изведнъж бива хвърлено в дълбоките води, без да  има и капчица опит, в един свят, за който не знае нищо и който не разбира. И понеже това не е достатъчно, гейшата на окията Хацумото-сан се чувства застрашена от малката Чийо и прави всичко възможно, за да превърне живота й в ад и да я злепостави по всеки възможен начин, който ще доведе до нейния провал. И това почти се случва.

Разказът на възрастната вече Саюри се лее из страниците на  нейните мемоари, като бавна и спокойна, но пълноводна и силна река - без колебание, без прикрити думи, без да ни спестява нищо. А езикът, който използва Артър Голдън е мек, благозвучен и притеглящ.

Изключително трудно ми е да вляза в обувките на Чийо. Макар че тя самата като че ли има повече западни нишки в характера си, отколкото японски. През цялото време се опитвах да застана до Чийо, да застана на нейното място. Да очаквам събитията, които предстоят, сякаш ще се случат на мен. Да понасям последиците заедно с нея. Да понеса горчилката, разочарованието и смирението, които тя опитва да овладее и балансира в себе си, за да достигне до онази мъдрост, която години по-късно ще я изведе във висините - над нещата, над дребните настроения, над тленните желания, преоформяйки собственат й философия за живота.

Не мога да кажа, дали трябва да прочетете тази книга поне три пъти в живота си. Но със сигуност има какво ново да откриете дори и да я прочетете пет или сто пъти. Тази история оперира на много различни нива, чисто времево в границите на един човешки живот, но и в различни социални проявления на обществото. Давам си сметка, че ако я бях прочела в юношеските си години фокусът би паднал върху коренно различни неща и бих запомнила тази история по много по-различен начин.

Как ще я запомня сега ли?
Като история за желанието и смирението, която мина през много притоворечия,за да завърши с един изтръгващ сърцето край.
Думите й нежно се стелят по страниците, но това, което разказват е жестоко. Упоритостта на Чийо, нейната несломима натура и това, в което се превръща - подхвърляната от вятъра и вълните Саюри, която сякаш дори не си прави труда да размаха ръце и да заплува, без значение по или срещу течението. Дълбокото желание, което гризе Саюри години наред и всички положени усилия то да бъде потиснато.
 Не зная дали това противопоставяне е търсен ефект или естествения ход на историята базирана върху разговорите, проведени от Голдън с различни гейши като проучване за книгата му. Но дори и скандалът, който се развихря след нейното издаване, когато Голдън си позволява да спомене в кредитите името на Минеко Ивазаки, с която има изричната уговорка да запази самоличността й в тайна. Всичко това е някак си в унисон с яркия контраст опасващ рамката и контурите на всеки образ и движение в тази книга.

Като се има предвид, че мъж разказва историята на гейша от първо лице, бих могла спокойно да заявя, че Голдън е свършил прекрасна работа. Не съм сигурна, че някоя европейска жена би могла да се справи особено леко с такава задача, какво да говорим за мъж, при това американец. Нищо лично, просто вярвам, че те американската култура и начин на живот са дори по далеч от азиатската и от нас - като разбирания, стереотипи, митоглед, действия, философия...всичко.

Несъмнено и вие като мен, ще направите аналог с книгите на Клавел. Не знам, дали се дължи на личния му и особено горчив сбъсък с азиатската култура или на факта, че той набляга на мъжкия свят в своите книги. Свят, който макар и с други традици все пак е по-близо до неговия. Не знам каква е приината, но Клавел като че ли по-добре улавя моралния, социалния и междуполовия кодекс на тази култура. Това е моето усещане.




Без значение с каква настройка седнете да четете Мемоарите, няма начин да останете незасегнати от нейната деликатна символика, която се прокрадва между редовете. Тя носи онази изстрадана мъдрост на човек, научил се да живее в мир със себе си и битието си. Това не е смирението на сведената глава, на подчинението. Не, това е онзи мир, към който всички се стремим. Дори най-големите бунтари. Особено те.
Истината е, че без значение кои сме, дали имаме власт или сме безгласна буква в обществото, на всеки от нас се случват неща, на които не можем да влияем, събития, срещу които сме безсилни. но малцина успяват да намеря мир в себе си, за да ги преодолеят без да разпокъсат напълно ума и живота си.

"Татуировчикът на Аушвиц" - Хедър Морис (Ревю)

Заглавие: "Татуировчикът на Аушвиц"
Автор: Хедър Морис
Издателство: Рива
Превод: Маргарита Дограмаджян
Брой страници: 244
Година: 2019


Оказа се, че да пиша за "Татуировчикът на Аушвиц" е много по-трудно, отколкото очаквах. Натрупала съм вече пет чернови, които не улавят и на йота емоциите, които тази книга буди в мен. Да не споменавам, че няма и една довършена чернова, защото още в началото, когато подмина увода и пристъпя към същиснакта част, изглежда блокирам тотално.
И сега драсканиците ми са на път да отидат по дяволите....Продължавам да се блъскам в стена на края на задънена улица.

Това е историята на Лали - словак, еврейн, концлагерист. Или по-точно историята на Лали и Гита, защото както и да го погледна това е една любовна история, нищо, че в нея се говори повече за смъртта, страха и ужаса, отколкото за любовта.

Животът на Лали в един от лагерите на Аушвиц започва като този на всеки друг затворник - в общите бараки, с мизерна дажба, къртовски труд и в потресаващи условия за живот. Оцеляване на прага на смъртта. Но за разлика от мнозина, Лали е добре образован, притежава отлично чувство за време и такт. Лали знае кога може да си позволи да отговори и кога не. И едно наистина безценно нещо - Лали все още притежава своята човечност.

"Който спасява един, спасява целия свят."

Тази човещита събира и обединява хората около него. Тази човещина спасява живота му, когато другарите му от цялата барака го пазят и отделят от и без това оскъдните си залъци, за да му помогнат да оздравее. Тази човещина го запознава с татуировчикът на Аушвиц. И го превръща в негов чирак.
Когато известно време след това Лали сам заема позицията на татуировчик на Аушвиц, нещата коренно се променят. Той вече не е подчинен на капото, нито на управата на лагера.С този пост Лали се превръща в част от Политическия отдел на СС.

Ако попиташ германците, да бъдеш татуировчикът е чест, каквато никой еврей не заслужава. Ако попиташ лагеристите, да бъдеш татуировчикът е предателство, каквото никой не иска да извърши.
И все пак някой трябва да върши тази работа. Ако не е Лали, ще е друг. А в лагерите на смъртта правиш, каквото е необходимо, за да оцелееш. Всичко в името на живота, каквото и да ти коства това. Докато не се предаваш, имаш шанс, имаш път и надежда.

Лали се превръща в кръвоносен съд за лагера до степен, в която в кръвообращението са включени както лагеристи, платени работници, капо, надзиратели, дори някои по-висши офицери. Когато не татуира номера върху ръцете на новопристигналите, Лали снабдява целия лагер с желаните стоки. Така младият мъж се запознава за пръв път с Гита -  татуирайки ръката й. И така се превръща в дилърът на лагера, благодарение на приятелките на Гита.

Любовта между двамата лагеристи е дълбока и отчаяна, каквато може да се роди само в условията на безусловно страдание, на абсолютна безнадеждност. Тази любов цъфти и цъфти все по-силна с всеки изминал ден, напук на целия лагер, на всички нацисти, напук на смъртта, страха и ужаса, които пълзят в сърцата им всеки миг.

Едничкото красиво нещо в тази история е човещината, всичко останало е мрак, насилие, унижения, потисничество, смърт и бруталност. Вярвам, че затова и Хедър Морис е избрала да разкаже историята на Лали и Гита именно толкова дистанцирано. (Затова има и още една причина, но нея ще я разберете в края на книгата.)

Многизна обвиниха авторката, че е написата тази истприя сухо, скучно и бездарно. Но аз симпатизирам на този телеграфен стил, който Хедър Морис е избрала. Не е лесно да разказжете такава история, да вложите душата и сърцето си в тях и все пак да се съхраните. Невъзможно е да останете безучастни. Но написани така думите, създават сякаш една тънка предпазна стена, която поне малко успява да ви опази от урагана, който безмилостно вилне отвъд нея.

Това е една от онези смазващи истории, които изцеждат от теб и последната капчица живец. Притискат те в миризливата помия, припомняйки ти, че също толкова лесно утре ти самият можеш да си на мястото на Лали или Гита, затворен зад бодливата тел, по която тече ток. Да живееш в ежедневен ужас, дали няма да се превърнеш в следващото опитно заейче за експериментите на лагерния доктор. Дали няма да умреш от глад? Дали няма просто да паднеш на земята от изтощение без да си способен повече да с изправиш? Дали няма да се пречупиш и да намериш начин сам да сложиш край на този ад? Дали няма просто така да те убият за развлечение? Дали...

Но тази история ме изненада. Изненадаа ме особено в края си. И това като че ли я направи още по-горчива. И заби бодливите й тръни още по-дълбоко в сърцето ми, до степен, в която ако си позволя да ги изтръгна, ще умра от кръвозагуба.
А това, което истински смразява кръвта ми, докато чета е знанието, че историята на Гира и Лали е истинска. Нито една книга за концентрационните лагери не е лека за четене, но като си с ясното съзнание, че това, което четеш не е художествена измислица а биографична история, тежестта заплашва да те смаже.

Знам, че може би и вие като мен страните малко от книги, които се появяват в интернет пространството на всеки втори клик, но не забравяйте, че понякога има причина за това. И че докато не опитате сами, няма да разберете, коя от двете истини важи за вас. Така че дори и да ви е писнало да гледате мнения и коментари за "Татуировчикът на Аушвиц", вземете и я прочетете. В нея ще откриете още много неща под повърхността на историята за лагерите на смъртта. Тази книга ми даде една друга гледна точка, за която не бях помисляла преди. Често в такива книги ще срещнете думите "Направих каквото трябва, за да оцелея", но това обикновено означава или действия породени от крайно унизителните и мизерни условия, в които лагеристите са били принуждавани да живеят, или персонификация на злото у хора, които до вчера са били мачкани и душевно изтребвани, а днес получават мъничко власт, която ги превръща в чудовища. От страх, да не попаднат отново от другата страна на камшика.

Но тази история ми показа един образ, който не бях срещала преди. Образът на Лали, който изпитва ежедневна вина, заради това, че наранява собствените си хора. Който ежедневно изпитва страх, дали няма да го заплюят в лицето. Но въпреки всичко той татуира ръцете на еврейте и циганите доброволно. Има избор. Може и да не бъде татуировчикът на Аущшвиц, но въпреки това избира да е.  Дали биха могли да му простят това, което върши, за да оцелее? Дали би могъл да си прости сам? И какво му коства този избор... на него, на Гита, на красивата Силка, на всяка една от тези нещастни души, изгнили там?

Знаете ли, има някои книги, които просто няма нужда да бъдат написани красиво. Защото са истина. А Историята е жестока и безскрупулна. Тя не използва красив език, а кръв и власт, за да разкаже паметта си. 


 Надявам се, да видим на български и книгата за Силка, за която като си помисля дори, ме побиват тръпки. И въпреки това или точно заради това, се надявам.

Затрогващaта история-спомен за рижавия котарак "Дюи"

Ако трябва да избирам между куче и ко0тка, определено избирам кучето. Никога не съм била особено голям любител на котките. Според мен те са студени, пресметливи и  нерядко злобливи.

Може би затова и нямах особени очаквания към книгата. Но истината е, че е просто невъзможно да остана безпристрастна към тази история  като човек, който е отгледал не един и два домашни любимци и който прекрасно познава силната връзка, която се изгражда.

Дюи е книга написана по действителен случай. Това е затрогващата история на едно коте, което топли сърцата и подкрепя по своя собствен неповторим начин хората от малкото никому известно преди това градче Спенсър в продължение на две десетилетия. 

Температурата е 12 градуса под нулата в утрото на 18.01.1988г., когато Вики Майър намира малко коте в кутията за връщане на книги в извънработно време. Ужасно дребен и слаб, целия треперещ, уплашен и измръзнал, Дюи е на ръба между живота и смъртта, когато топлите ръце на директорката на библиотеката го изваждат от кутията. Но все пак е преживял мразовитото утро, а кой знае, може би и нощта, за да стопли сърцата на целия град.

"Дюи" е много повече от книга за живота на най-известното коте, живяло в библиотека. Това е повест за малкия град, където всеки познава всеки, повест за любовта и топлината, за силата да се изправиш отново на крака и да продължиш напред, за смелостта да вземеш едни от най-трудните решения в живота си, колкото и да те е страх, за жаждата за живот, за споделената обич, за живота - такъв, какъвто е, изпълнен с върхове и пропасти, които заплашват да ни погълнат.

Дюи се появава на сцената в много труден за Спенсър период - рецесията и голямата фермерска криза. Както казва самата Вики Майър, една котка не може да реши проблемите на икономиката, нито да върне на хората работата, не може да ги изведе от кризата, но това малко същество се превръща в нещо много важно за хората в града - утеха и надежда. По свой собствен начин Дюи помага на града да се съвземе, помага на хората да преминат през този труден за тях период. 

Когато света се разпада около теб парче по парче, търсиш някаква опора, някаква постоянна величина, която да задържи парчетата от счупения ти живот. Дюи се превръща в тази константа за хората от Спенсър, защото каквото и да става навън, когато влязат в библиотеката, рижавото коте е винаги там - игриво, спокойно, винаги готово да се гали в нечия ръка, да се гушка в нечие рамо и да подремне в нечий скут. Знаят, че каквото и да се случва, Дюи е там за тях и ще им донесе усмивки, радости и душевна утеха. 

Самата Вики минава през няколко много трудни периода в живота си - в личен, здравословен и семеен план. Като всеки от нас и тя е имала дни, в които просто не можеш да станеш от леглото по една или друга причина, когато небето притъмнява, а пустата земя просто не иска да се разтвори под краката ти и да те погълне, за да свърши тази агония. В дни като тези, когато родителите, дъщеря й и близките й са далеч, Дюи е онова топло, живо, любящо същество, което дава уют на сърцето й. Дюи е този, който сякаш винаги знае от какво точно тя има нужда - игра, закачка, поглед или докосване.

След като довърших вчера книгата, снощи потърсих в информация за Дюи. Има няколко прекрасни кратки видеоклипа в youtube за рижавия котарак, включително и филмът, който японците идват да снимат за него. Наистина стоплящо сърцето е да видиш този рижав приятел, как се разнася по рамената на хората, как се вози на количката за книгите, провесил лапите си през решетките, как се разхожда по рафтовете и маха на Вики всяка сутрин, когато тя идва на работа. 

"Дюи" е една затрогваща история-споменм - топла и любяща, която докосва и най-нежните струни на сърцето. Не я пропускайте, особено тези от вас, които си имат четириног приятел вкъщи.

Накрая искам да ви споделя един любим откъс от  "0Дюи"

"Когато бях на три години, татко имаше трактор "Джон Диър". Култиваторът на едния му край се състоеше от дълъг ред извити остриета, по шест от всяка страна. Те се повдигаха на няколко сантиметра над земята, след което трябваше да натиснеш ръчката напред, за да заорат в почвата и да я разровят, хвърляйки прясна почва из редовете царевица. Един ден си играех в калта край предното колело на този трактор, когато следобед дойде братът на мама, натисна съединителя и подкара машината. Татко видя какво се случва и хукна към нас, но братът на мама не можеше да го чуе. Колелото ме събори на земята и ме завлече сред остриетата. Търкулнах се между тях, прехвърляна от едно към друго, докато вътрешното острие не ме изхвърли през средния улей и ме остави просната с лицето надолу зад трактора. Татко ме вдигна с едно движение и тичешком ме занесе обратно на верандата, Огледа ме поразен и после ме държа в ръцете си до края на деня, люлейки ме напред-назад в нашия стар люлеещ се стол, плачейки на рамото ми и повтаряйки:

 - Добре си, добре си, всичко е наред.

Накрая го погледнах и казах, показвайки му кръвта:

 - Порязах си пръста.

Бях натъртена, но иначе освен това мъничко порязване, нямах друга следа по себе си от инцидента.

Това е животът. Всички ние минаваме през остриетата на трактора от време на време. Всички получаваме порязвания и натъртвания. Понякога остриетата влизат надълбоко. Късметлиите се отървават само с няколко драскотини и мъничко кръв, но дори това не е най-важното нещо. Най-важното нещо е да имаш някой, който да те прегърне, да те притисне силно до себе си и да ти каже, че всичко ще се оправи."

"Геният" на легендарния редактор Максуел Пъркинс

Купих си онлайн "Геният" малко след като излезе от печат, но се наложи да изчакам, докато се прибера в България, за да сложа най-накрая ръка и върху нея. Още повече отне ми почти месец да я прочета, което ме побъркваше, защото просто не исках да я оставям. Открадвах си всяка възможна минута, за нея. Носех я с мен навсякъде - от уюта на леглото вечер, през кухнята, където с една ръка бърках манджата, а с другата четях до разходките в парка, използвайки всеки момент, за да се паркирам на някоя пейка и да почета, докато малкото зверче в количката се не се размрънка.
Това е първата биография, която чета и мисля, че по-добър избор да встъпя в даден жанр не съм правила досега.
Въпреки всичките суперлативи, които се изписаха за нея или точно заради тях, очаквах да е суха, скучна, монотонна и малко тягостна. Но въпреки тези очаквания, все пак реших да й дам шанс, защото...хайде, да си го кажем честно - на кого не би му харесало да научи любопитни факти от живота на своите обичани автори.
Има нещо клюкарско в четенето на биографии - окова леко гъделичкащо любопитство да си завреш носа в живота на някоя известна личност, да видиш човека отвъд писателя, певеца, редактора, актьора. Това е усещането да се докоснеш до малките неща в живота му и да получиш детайли покрай големите събития, за които вече знаеш.
А биографията на Максуел Пъркинс - редактор, наставник, финансов надзорник и приятел на писатели като Фицджералд, Хемингуей и Томас Улф, определено има какво да предложи на своите читатели. 
Вероятно, ако не беше Максуел Пъркинс, Скот Фитцджералд нямаше да напише "Великия Гетсби", защото би се отказал много по-рано от писателската си кариера, притиснат от финансовото си състояние и обстоятелствата. 

"Успял редактор е този, който непрекъснато намира нови автори, подхранва заложбите им и ги издава с одобрението на критиката и с финансов успех"

Пъркинс е талантлив редактор и отворен към нови идеи. Той е причината издателство Скрибнър да променят облика си, издавайки писатели като Хемингуей, който далеч не пасва на стереотипа писатели, които издават до този момент. Но Пъркинс има невероятното умение да убеждава по толкова деликатен и омайващ начин, че успява да привлече към издателството много млади и нови автори с нестандарни идеи, и отличителен стил на писане. Въображението на самия Максуел прелива от ненаписани истории, които той обича да споделя със своите автори. 
С невероятен усет към литературата, към таланта на писателите си, към пазара на книги, Пъркинс е един от най-легендарните редактори на издателския бизнес. 

Прекланям се пред труда на А. Скот Бърг, който е събрал в тази книга невероятни детайли, както от живота на редактора, така и от този на неговите писатели - лична кореспонденция, спомени на техни близки, познати, колеги и приятели, статии и литературна критика. Детайл след детайл авторът изплита низ от думи, мисли и действия, които изграждат образа на Пъркинс - ярък, витален, реалистичен, пълнокръвен, толкова истински, че в края на книгата имам чувството, че самата аз съм го познавала. Скот Бърг не ни спестява и недостатъците на Пъркинс, не ни спестява неговата критичната преценка за жените, макар да е баща на пет прекрасни дъщери или ясно изразеното недоволство към артистичната кариера на жена си и начина, по който се променя в последните години от живота си, когато сякаш работата е единственото му спасение и причина да става всеки ден - един тъжен затворен в себе си работохолик.

Мога да си го представя съвсем ясно в разцвета на силите му - магнетичен, с ясен, проницателен поглед, с безупречни обноски, обаятелен, с костюм и неизменната широкопола филцова шапка, винаги спретнат, въздържан, предан. невероятно добър редактор с покъртително лош правопис. 

Познанията ми за издателския бизнес преди да прочета тази книга се свеждаха до едни хора, наречени писатели, които дават на други хора наречени издатели, нещо, което са написали и няколко месеца или година по-късно тези думи достигат до нас читателите. Но е изключително любопитно да надникнеш в процеса по оформянето на една книга. За редакторската работа знам още по-малко. Но с образа на Пъркинс авторът ни въвежда в етажа на редакторите и не ни спестява детайлите, съветите, писмата и телеграмите, които хвърчат между писатели и редактори. Една от причините Максуел да е толкова дяволски добър в това, което прави, е, че познава изключително добре процеса по написването на една книга и умее да оформя в стройна структура с рамка и релеф хаотичните мисли на своите писатели. Познава не по-зле и натурата на самите писатели като творци и проявява персонален подход спрямо всеки един от хората, с които работи, за да оцени постиженята му, да го подкрепи в трудните моменти и да го мотивира да се върне обратно към работата си. 

"Добрият редактор не създава нищо, той само освобождава творческата енергия."

Самият той винаги твърди, че книгата принадлежи на автора и каквито и редакции да са отбелязани в ръкописа, той е единственият, който може да вземе решение кое да бъде променено и кое не. И както във всеки добър професионалист понякога в него се прокрадват съмнения, дали наистина е правилно да редактира тези книги, дали по този начин не осакатява произведението, макар многобройните успехи на книжния пазар да говорят друго.

Предполагам, че образът на Максуел Пъркинс е истинско вдъхновение за всеки съвременен редактор. Като читател мога да кажа, че тази книга е истинско удоволствие и пищно богатство, до което смятам всеки от нас, читателите, изгаря да се докосне, за да види как се въртят зъбните колела във вътрешността на една редакция, как един ръкопис се превръща в книга.

Да четеш Лолита в Техеран

Всеки от нас има своите причини за всяка една от книгите, които е прочел. Всеки от нас има своите причини за четенето на книги изобщо. Книгите са хоби, развлечение, мъдрост, въображение, богатство, опознаване, любов, бягство. 

Мемоарите на Азар Нафизи ни потапят в света на четенето и разливат четенето в нашия свят. Трудно се живее във военна обстановка, още по-трудно се живее в свят, който те ограничава, който не спира да ти забранява нови и нови неща, докато не изгубиш идентичността си в множеството, докато не те превърне в безлично черно човече, което няма глас, мнение и воля. Трудно е да бъдеш човек в една Ислямска държава, която те задушава с фалшивия си морал и религиозния си фанатизъм.

И там насред цялата тази лудост няколко жени се събират всеки четвъртък и обсъждат литературни произведения от световната класика. Обединени около любовта си към книгите, те споделят нещо повече от литературните си интереси - те споделят своите страхове, мечти, желания, спомени и надежди. Азар Нафизи описва дългогодишната си борба като жена, като професор, като човек от иинтелигенцията - лична и професионална борба. Как да оцелее, как да се съхрани в свят, който се опитва да изсмуче кисорода от дробовете й, защото според обществото дори въздухът, който диша е неморален. Различни като цветовете на дъгата всяка от нейните студентки се бори по своему с живота и препятствията, които стоят пред нея. А курсът в четвъртък постепенно се превръща в споделена болка и радост за всяка от тя, в опора и сила да посрещнат предизвикатеслтвата на живота.


И макар цялата история да се развива в размирните години на войната между Иран и Ирак и налагането и укрепването на Ислямската революция, централно място заемат именно книгите и любовта към книгите. Те са щит и спасение, те са корени и израстване, те са бягство и подкрепа, те са стимул и мотивация, те са израз на свободната воля и борбата, те са надежда и символ на вярата в бъдещето. 

Човекът в търсене на смисъл

Лунатици : Как Европа прекрачи прага на Първата световна война (https://www.goodreads.com/book/show/26728360…) - 584 странци;
Империята на Хитлер (https://www.goodreads.com/…/17564952-hitlers-imperium-europ…) - 666 страници;
История на Втората световна война (https://www.goodreads.com/book/show/18051030…) - 752 страници;
Нощ - Ели Визел (https://www.goodreads.com/book/show/1617.Night…) - 115 стр. едър шрифт;
Човекът в търсене на смисъл - Виктор Франкъл (https://www.goodreads.com/book/show/17402022…) - 224 стр. джобен формат.

Няма начин да не ви е правило впечатление. Историческите книги обикновено са огромни тежки тухли. За разлика от тях разказите на очевидците от концлагерите се побират едва в стотина страници едър шрифт. Трудно е да пишеш за това, което си видял и преживял там вътре. Трудно е и да четеш за живота на лагерниците. Всичкият този ужас, смърт, страх, унижения, животински глад, обезчовечаване ми присядат докато чета. И подобно на "Нощ" на Ели Визел се налага да чета книгата на Франкъл на части.

Книгата е разделена на две части - същинската, която описва ужаса и брутализма на лагерите на смъртта, разкрива ни едно тежко и смъртно уморително пътешествие, през което авторът ни повежда и наред с разказите за смъртта, се опитва да намери смисъла на живота, да намери онази пристанищна котва, която ще ни задържи на брега, далеч от океана на лудостта.
Втората част на книгата авторът посвещава на логотерапията - школа в психологията, която е посветена на намирането на смисъла на живота. Тази част ми бе не по-малко трудна за четене, защото се оказа доста тясно специализирана и в крайна сметка на места доста противоречива. Но не искам да задълбавам в полемики на тема психология.

Но има нещо друго крайно смущаващо за мен в тази книга. През цялото време, докато я чета не мога да се отърва от усещането, че разгръщам наръчник за оцеляване в концлагер. Сякаш Дранкъл ни оставя завещанието си. И мисълта, че може да дойде момент, в който да си припомня неговите указания, ме карат да потръпвам.

Макар че ако излезем от границите на войната, неговите анализи и съвети са стопроцентово приложими и в ежедневието.
Казах го, когато писах за "Нощ" и го твърдя пак - тези книги трябва да бъдат четени, преиздавани, четени. Не трябва да си затваряме очите пред този аспект на историята. Не знам, дали е лесно да се пише историческа книга, със сигурност обаче е обемисто и тогава всички имат какво да кажат. Но когато нещата опрат до ужасите на войната всички замлъкват и малцина са склонни да чуят спомените им. И не бива да забравяме на какво е посветена тази книга - способността да открием човещината в себе си дори и във времена на нечовешки зверства.

Нощта се спуска над концентрационния лагер

"Никога няма да забравя тази нощ, първата нощ в лагера, която превърна целият ми живот в една дълга нощ, заключена със седем катинара.
Никога няма да забравя този пушек.
Никога няма да забравя личицата на децата, чиито тела видях да се изпаряват на кълбета към едно безмълвно небе.
Никога няма да забравя тези пламъци ,в които завинаги изгоря вярата ми.
Никога няма да забравя тази нощна тишина, която навеки ми отне желанието да живея.
Никога няма да забравя тези мигове, които убиха моя Бог в душата ми, и мечтите ми, които се превърнаха в пустиня.
Никога няма да забравя това, дори и да съм осъден да живея толкова дълго, колкото самия Бог. Никога"

Хората се страхуват от различни неща - смърт, болка, самота. Един от най-големите оправдани страхове на човечеството е страхът от забравата. Книги като "Дневникът на Ане Франк", "Кошмари и усмивки" на Мари Натан, трилогията на Ели Визел "Night", "Dawn", "Day" съществуват, за да помним. Лесно е да затвориш една страница, когато не си бил част от нея. Лесно да избуташ мрачните мисли и тежестта в сърцето, когато не си свидетел на историята.

Все по-рядко чета книги, които ме натоварват, защото имам нужда от друго, когато потъна всред ситно изписаните страници. И книги като "Нощта" са единствените, които не подминавам, защото трябва да помним.