четвъртък, 28 октомври 2021 г.

"Щипка пакости" - Ана Мериано (Ревю)


Заглавие: "Щипка пакости"
Автор: Ана Мериано


Издателство: Лютиче
Превод: Преслава Колева
 
Брой страници: 320
Година: 2021
 
 
 
Не чета често детски книги. Срам ме е малко да си призная, че не ме грабват така, както го правеха преди години. Но е истина. Предпочитам да не мисля, защо е така. Или иначе казано, като истински възрастен избирам да си заровя главата в пясъка и да не разсържадам излишно. Но има някои изкушения, на които не мога да устоя. И Лио с нейната "Щипка пакости" беше едно от тях. Очаквам я с нетърпение от мига, в който разбрах, че се работи по нея. 
 
Рядко чета детски книги, но когато го правя се изгубвам в тях. Връщам се в своите детски години. Е, моите не бяха толкова вълнуващи. Поне не и ученическите, защото бях свито и опитвайки се да мине за незабележимо, присъствие в класната стая, страдащо от сърцебиене всеки път, когато някой ме назовеше по име. Не знам, дали пубертета ми го причини или нещо друго се обърка. Знам обаче, че не бях такава преди училище. Тогава бях малка и безсмъртна. Тичах по цял ден с цяла тайфа приятели, биех се с импровизирани мечове, притежавах цяла база с най-модерното компютърно оборудване, сътворено от начупени тротоарни плочи, прескачах високи бордюри с колелото си и хич не ми  пукаше, че колената и лактите са ми целите в рани. Тогава в онези години не ме болеше нищо, нито тялото, нито душата.

Четейки сега историята на Лио се чувствам точно така, за няколко часа на ден ми минава всичко. И си спомням колко е хубаво да си безгрижен. 


Макар че повярвайте ми, Лио хич не е безгрижна. Но затова малко по-късно. Сега нека внесем малко контекст. Семейството на Лио притежава пекарна и всяка година около деня на мъртвите настава суматоха. Това е един от най-обичаните и почитани празници от малки и големи в Мексико. И разбира се, е съпътстван с тонове сладко. Но както и всяка друга гогина на Лио й бива казано, че е още много малка, за да помага и че нейните задължения са, да си гледа училището. Абсолютна скука и дискриминация. Само дето тази година Лио е по-голяма с една година от миналата и лесно надушва, че има нещо съмнително в поведението на своите близки. И тогава противно на всичките ни очаквания, голямата тайна се разкрива още в началото на история, а не в края както сме свикнали. Лио е член на семейство от магьосници. И тя самата ще бъде такава един ден. Дарбата дреме в нея и с всеки ден е все по-нетърпелива да пробие черупката си. 


А Лио няма никакво намерение да чака когото и каквото и да било, защото, хайде да сме честни, на кой нормален човек, ще му кажат: "Виж сега, ти можеш да правиш магии, но трябва да изчакаш още две години, защото си много малка." и ще ги послуша. И така моментът, в който Лио решава да направи първото си заклинание, се оказва и последният й напълно безгрижен миг от детството. Защото разбира се, да правиш магии, носи и голяма отговорност, но най-вече, защото всичко отива по дяволите. Първото заклинание се обърква, Лио естествено е направила нелегана магия. Като казвам "нелегална" имам предвид, че всички й казаха, да не прави магии, а тя реши, да не слуша никого. От което проилиза й факта, че сега не е никак лесно да помолиш за помощ по-опитните си сестри и недай си боже, майка си. А когато една магия се обърка, както казва Лио:  
"Мисля, че ново заклинание е единственият начин да спрем предишното."

Много се забавлявах и ми стана мило и приятно да прочета тази история. Особено в месеца на мъглите, пъстрите гори и лакомствата, когато зад всеки ъгъл те дебне магия. "Щипка пакости" е съвършеното четиво за Октомври. И за всяко друго време през годината, когато поискате да се почувствате отново безгирижни, макар и затънали до уши в бели.
 




***Благодаря на Издателство Лютиче за подареното настроение! ***

сряда, 6 октомври 2021 г.

"Заветите" - Маргарет Атууд (Ревю)


Заглавие: "Заветите"
Автор: Маргарет Атууд


Издателство: Orange Books
Превод: Надежда Розова
 
Брой страници:536
Година: 2019
 
 
Слушах и четях за историята на Прислужницата, дълго преди Orange да издадат нейния разказ. Онази толкова потискаща и страшна антиутопична история, която те смазва с крайната си реалистичност. Има много смразяваи моменти в утопията на Галаад. Структурата, йерархията и ролите са чудовищни. Задълженията и наказанията - безмилостни. Жестокостта - основополагащ камък в идеята. Но за най-страшно от всичко намирам пречупването на първите прислужници. Да превърнеш една млада, силна и независима жена, майка и свободомислещ човек, в безволев и послушен инкубатор, след като си й отнел най-ценното, е страх, който не искам дори да мисля, как се преживява. А майстойството и желязната логическа верига, с която Атууд е описаала този процес е плашещо реалистичен и възможен дори утре, дори днес. Побиват те тръпки от мисълта, че може да откриеш картата си блокирана. И когато се обадиш разтревожен в банката, да ти обяснят, че всичките ти авоари и финансови дела се прехвърлят на най-близкото свързано лице от мъжки пол в живота ти. 
 
Разказът на прислужницата е изграден в мрачното настояще на Федрова с кратки и болезнено тъжни проблясъци към миналото. Спомени за дъщеричката й и ужасът, с който постоянно живее, каква съдба й е отердена. Дали я обучават за Прислужница или за Леля, или пък е избрана за невръстна Съпруга на някой маловажен Командир. В Галаад няма добра роля за жената. Тя е безгласна робиня на мъжете - за забавление, разплод, маша или украшение. Каквото й кажат да бъде. 

 
 
"Заветите" е своебразно продължение на историята на Галлад. Тя разказва друга история. Три истории. Проследява ръкописа на Леля Лидия, страшилището от "Разказът на прислужницата", най-жестоката, най-властната и най-обиграната Леля. Нейната фигура е основополагаща за развитието на ролите в на жената в Галаад. Паралелно с нения ръкопис, постепенно се разкриват и свидетелстките показания на две момичета. 
Едното израстнало в Галаад, в дома на Командир Кайл. Биологичната й майка е прислужница. Агнес израства в неведение за този факт. Но животът й бързо се обръща, когато Съпругата на Командир Кайл умира. Тя е единствената майка, която Агнес познава и единственият човек, към когото може да излее нуждата си за обич. Може и да расте според безмислотните към жените нрави на Галаад, но Агнес е просто едно малко момиче без никакви права в ужасен мъжки свят. И когато единственият й съюзник на този свят я изоставя, животът на Агнес се преобръща, запращайки я към страшната пропаст на един брак, в който тя ще бъде просто тяло за развлечение. 
 
В същото време извън стените на Галаад расте Дейзи. Тя е умна, свободна, млада и изпълнена с жар и бунтовнически дух. Дейзи е непримирима и готова на всичко да се бори за идеите си. Но съдбата не остава безразлична  и към нея и проявява обичайното си чувство за ирония, разбивайки семейството й и запращайки я в неизвестността на бягството за броени секунди. От спокойно, обичано и щастливо момиче, Дейзи изведнъж се превръща в издирвана бегълкка, а силната й връзка с Галаад, ще я хвърли в урагана от предстоящи събития без капка милост. 
 
Благодарение на третата сюжетна линия - дневникът на Леля Лидия, читателят има възможност да затъне дълбоко в калта и омерзението на режима в Галаад. Леля Лидия, единствената жена, заслужила честта да бъде овековечена със статуя в този мъжки свят, е именно разковничето в историята. Тя е и гласът на миналото. Нейните думи ни пренасят години назад в зората на създаването на Галаад и разказват през какво е минала, за да стане Леля Лидия. Разказът е много жесток и отговаря на въпроса, който всички си задавахме заедно с Федрова в първата книга, (Атууд е милостива). А именно! Какви са подбудите на една леля? Какво мотивира една Леля? Какво може да накара една жена да се превърне подобно чудовище по своя воля?
 

 
Дългоотлаганите продължения винаги са били малко рисковани, пореди редица причини, но най-вече защото началото на историята е оставило силен отпечатък и отзвук у читателите, а през годините кошниците с очакванията са се пълнили и препълвали, до момента, в който историята за прислужницата (в този случай) вече се е превърнала в задвижваща сила в жанра. И тук идва тънката граница, по която писателят трябва да стъпва внимателно. Летвата е вдигната високо и Атууд трябва да се превърне в обигран въжеграч, без обезопасително въже. Стъпва напред и каквото сабя покаже. А нейното перо изглежда просто умее да кове силни истории.

петък, 1 октомври 2021 г.

"Мраколуние" - Джей Кристоф (Ревю)

 
Заглавие: "Мраколуние"
Автор: Джей Кристоф


Издателство: Егмонт
Превод: Милена Илиева
 
Брой страници:720
Година: 2019
 
 
 
С лекота и ръка на сърцето бих казала, че Нивганощните хроники са единствени по рода си. Поне аз не съм срещала техен аналог на нашия пазар. Стилът на Джей Кристоф е разпознаваем, особено в бележките под линиите, които сами по себе си са впечатляващи. "Благородни ми, читателю", действително започнеш ли веднъж тази поредица, спиране няма.
 
"Мраколуние" завършва трилогията за Мия и го прави със замах. Имам чувството, че Джей Кристоф тихичко е измърморил "Да става каквото ще..." и е разгърнал пространно потенциала на кървавите и еротичните сцени. Убийства и секс не липсват, но при все високата им концентрация в тази последна част, трябва да му се даде кредит и затова, че не ефектите, а историята остава най-важна и до края. 
 


Историята на Мия е пътят на едно отмъщение. Малката Мия върви по стъпките на смъртта от  момента в който остава сираче. Бившият Шахид Меркурио и настоящият епископ на (вече му забравих всичките титли, но няма значение, защото ако сте чели първите две книги несъмнено ще си спомните за този "стар козел") е този, който й дава "занаят" в ръцете и години по-късно е най-близкото, което Враната има за семейство. А пътят беше дълъг и кървав, път който Мия си проправи с острие и хитрост, път, който я поведе през прецизното обучение на Червената църква и до арената на гладиаторите. Мия беше прелъстявана и прелъстяваше, беше предавана и предаде, беше унизена и унижаваше. Дълбоко зад бронята и маската, компасът на Мия е сверен с нашия. Тя знае точно на коя страна е и това е действително страната на правдата. Но делата, които извършва в името на своята цел, далеч не са благопристойни, нито човечни. 

Преди да продължите напред, редно е да ви предупредя, че има спойлъри. :)

В "Мраколуние" Мия вече е на финалната права на своя път. А нещата здраво се объркаха. Тя откри своя изгубен брат, когото  мислеше за мъртъв. Но това момче не е сладкият Йонен, когото тя помни и за когото милее, а Луциан, който е отгледан от смъртния й враг Скайва и който я мрази от дъното на душата си.

Трик, който умря в края на "Нивганощ" прободен от предателсткото острие на Ашлин отново броди сред страниците на "Маколуние" като плътна сянка, която не може да изостави любовта на живота си и просто да потъне в забвение. Ашлин от предател се превърна в предана сродна душа. Толкова резки са преобръщанията в сюжета и образите, които Джей Кристоф създава, че те кара до последния момент да се съмняваш в искреността им. О, и за капак господин Благ и Затъмнение просто не млъкват. Едно от нещата, които обожавам в тази поредица е пиперливият и саркастичен тон на Джей Кристоф, който не се свени да напише някоя и друга звучна псувня. Това често е спорна тема. Според някои читатели това е абсолютно замърсяване на текста, както и излишна простащина. Според мен, ако  грубият език не стои изкуствено в текста, ако не е сложен там просто, за да шокира безцелно, всичко е наред. Образът на Мия така или иначе е много противоречив. Изобщо не е нормално дете (защото тя все още не е прекрачила физиологичната граница на зрелостта) на нейната възраст да прави или мисли, което и да е от нещата, които са част от образа й. Но съгласете се, че една толкова кървава, жестока и разкрепостена поредица би изглеждала абсолютно смешно, ако се придържа към възпитана и изпълнена с добри обноски реч.

 


Все още не мога да повярвам, че същият Дже Кристоф е участвал в писането на "Аврора". Имам чувството, че е спал през цялото време и просто е оставил Ейми Кауфман да прави каквото си иска. И тук там е настоявал за някоя и друга умерено саркастична реплика, която в последствие е била тайничко редактирана.

Но ето, една добра новина. Нивганощните хроники може и да стигнаха до своя край, който беше наистина много емоционален, неочаквано за мен. Но, благородни ми, читателю, не плачи, защото Empire of Vampire вече е факт. Надявам се, скоро и у нас!