"Цар Плъх" - Джеймс Клавел (Ревю)

 

Заглавие: "Цар Плъх"

Автор: Джеймс Клавел

Издателство: Ciela Books

Превод: Станислава Вергилова

 

Брой страници: 496

Година: 2022

 

Чанги е остров в Сингапур, на който се намира едноименния лагер за военнопленници по време на Втората световна война, управляван от японците. Чанги е сцената, на която се развива действието в романа "Цар Плъх" на Джеймс Клавел. 

Животът в лагера е като затворена екосистема, която сякаш се управлява и регулира от самосебе си. Сложна плетеница от военна йерархия и умения за оцеляване определят взаимоотношенията и веригата на командване в лагера. 

 

Питър Марлоу, британец, е потомствен военен (лейтенант), за когото това не е просто препитание, професия или работа, а въпрос на лична и семейна чест. За него да бъде военен е дълг и ценност. Това до голяма степен изтъкава неговата личност, неговия характер и най-вече поведението му. 

Престоят му в лагерът Чанги е преживяване, с каквото не се е сблъсквал никога и за което няма подходящ наръчник или инструктаж. Ценностната му система и принципи са в постоянен разрив с живота в лагера и поради тази причина, пред него изникват редица морални дилеми сред които и запознанството му с Царя. 

Царят от своя страна остава неназован през цялото време освен с прозвището си, чина (сержант)  и народността си (американец). Възможно е в края на книгата да е споменато името му, но ако е така, това обезличава неговия образ и аз очевидно съм отказала да запомня този момент. Не мога да възприема Царя като нещо различно от това, което е  - хитър, предприемчив, находчив човек, който не се свени да интерпретира и използва ситуацията в своя изгода

Царят е събрал около себе си група от хора, които са му полезни, които използва, които възприема като "свои" и за които се грижи. Обича да показва превъзходството си, но не толкова като суета, колкото като белег на власт, който му позволява да защитава позицията си и който кара хората да искат да бъдат част от неговото обкръжение. Царят забелязва Питър Малоун и осъзнава, че младият мъж може да му бъде от полза. Взаимоотношенията им започват базирани на дребни услуги и постепенно прерастват в приятелство, което няма нужда да бъде назовано с тежки и тържествени думи. Нищо в лагера няма нужда от подобни категории. 

 

Познанството му и взаимната работа с Царя от своя страна поставят Питър често в сериозни морални дилеми. От една страна той трябва да наруши някои от собствените си принципи, защото общите му дела с Царя го изискват, колкото и да това да е трудно и мъчително за него. От другата страна на везната е приятелството му с този човек, което за него е ценност само по себе си. Истината е, че затвореният климат на лагера не позволява на човек да пренесе ценностите и личните принципи от външния свят. 

Разговорите между двамата са безкрайно интересни и показват на моменти като торнадо затворено в буркан, разликата в мисленето на британците и американците и как е възможно да говорят един същ език и да не разбират и думичка, от това което има казва другия. 

Свикнали сме историите за лагерния живот да бъдат тежки, изпълнени с насилие, жестокост и унижения. Не казвам, че животът на военнопленниците в Чанги е песен. Храната е оскъдна, условията са ужасни. Но не това е акцентът, който Клавел поставя в своя роман. И това едно от нещата, заради които тази книга е шедьовър. Акцентът е върху хората и живота им в затворената микровселена на лагера. Новините са нещо външно, нещо забранено и нещо важно, но те остават някак далечни. На преден план е изведено съществуването и взаимоотношенията вътре в лагера - сделки, борба за надмощие, комар, сблъсък на характери, на идеи, дребни шмекерии, малките победи и големите загуби. И всичко това е вълнуващо. 

 

Края на книгата е съвършен. Има хубава емоционална сцена, която построява моста с външния свят за всички тези мъже, затворени години наред в Чанги. Моментът, в който те най-накрая имат достъп до пощата, писмата от любимите им хора, които не са достигнали до тях, новините, които чакат, изолацията, която свършва. Както и шокът и страхът от мисълта да се завърнат в един свят, който е бил чужд за тях в продължение на месеци или години. Завръщане, което са чакали и желали с цялото си сърце. И какво означава за всеки от тях това. Много силен край. 

 

Много трудно се пише за класики и рядко си го позволявам, но истината е, че понякога забравяме да си говорим за тях. А тези книги са разкошни. Препоръчвам ви с цялото си сърце "Цар Плъх", ако не сте я чели. 

"Земя за прицел" - Свобода Бъчварова (Ревю)

 

 

Заглавие: "Земя за прицел"

Автор: Свобода Бъчварова

 

Издателство: БГ книга

Година: 2017

Брой страници:368

 

 

Купих си "Земя за прицел" още преди години от една Алея на книгата, когато БГкнига пуснаха новите издания. Сагата за банкерa Борис Скарлатов, чийто протип е известният български финансист и политик Атанас Буров, ни въвежда в годините на младата българска държава от началото на 20в., което беше любимата ми част от българската история в ученическите ми години. Това са години на бърза модернизация, много промени и прогрес за България. И Свобода Бъчварова е писала изключително умело и интелигентно за този период. Отделила е достатъчно време и място, за да въведе читателя в политическото, икономическото и финансово състояние на България, както и в икономическата и геополитическата карта на Европа. Това са години на интензивна обмяна на информация между България и западните държави, в които се полагат основите на дългосрочнии отношения в много аспекти. Времето, което определя пътя и бъдещето и живота на България. И тя е уловила всеки важен трус, всяко значимо лъкатушене в тези преговори.

Не мога да кажа доколкото отделните събития, сделки и конкретни факти са достоверни, но Свбода Бъчварова е уловила отлично духа на тези години и всички по-важни съпровождащи промените фактори.

 

Образът на банкера Скарлатов е също отлично изграден. Този стар и самотен човек, чийто остър ум и добър, му позволяват да превърне своята малка фамилна банка в ключова фигура за финансовия пазар в България, влиза под кожата на читателя.

Заварваваме Скарлатов-баща в зрелите му години, когато по-голямата част от живота, вече е зад гърба у. Поставен на тясно и притиснат от интриги в борбата за власт и политическия живот у нас и в Европа като цяло, предстои да се реши съдбата на неговата банка. И докато животът разбърква тестето, старият банкер подрежда внимателно картите, които му са му се паднали. Той обмисля и претегля внимателно всеки свой ход, всяко евентуално последствие и развой на събитията. По време на тези вътрешни монолози Свобода Бъчварова ни връща и обратно назад към миналото на Скарлатов и хвърля светлина върху въпроса защо банкерът е този, който е днес. Откъде идва силата му? Щастлив ли е? Какво му липсва? Какво е истински важно в живота му?

 

Именно на това е посветила и втрата част от книгата си. На най-важното в живота на банкера - неговия син. Борис-младши, който следва в Швейцария.

Животът на българските студенти в чужбина също е изграден и описан много адекватно. Свобода Бъчварова създава подходяща среда около младия човек, за да му позволи да разгърне мислите и личността си, политическите си убеждения и да подреди собствените си приоритети. 

И макар че баща и син не делят обща сцена в тази книга, Свобода Бъчварова поставя открито на масата най-важния конфликт в своята история, който предполагам предстои да се разгърне и в следващите книги. Миналото и настоящето вече са застигнали двамата мъже. Между тях земята се е напукала, зее дълбока бездна и построяването на мост ще бъде много трудна задача. Ако изобщо е възможна.

 

 

"Докато музиката свиреше" - Натаниъл Ланде (Ревю)

 

Заглавие: "Докато музиката свиреше"

Автор: Натаниъл Ланде

Издателство: Кръг

Превод: Майре Буюклиева

 

Брой страници: 568

Година: 2021

 

 

Музика и смърт се преплитат в романа на Натаниъл Ланде. Ужасяваща комбинация. Представяте ли си как фините стонове на цигулката се смесват с мълчанието на една безкрайна върволица от прегърбени хора, които крачат безпомощно, с изпълнени със страх души към своята гибел. Дали са се питали какво е усещането да се задушиш? Дали боли? Дали ще стане бързо? Ще свърши ли най-накрая този ад? Няма ли изход, последен шанс? Защо всичко трябва да свърши така? Дали в тези последни минути надеждата ги е напуснала? Дали тази музика им е донесла поне мъничко утеха?

 

Мисловно разделям "Докато музиката свиреше" на две части. Преди и след избухването на войната. Двете половини на една ябълка. Изгнили в различна степен. Носещи различни цветове. Но еднакво ужасни. 

 

Натаниъл Ланде избира да започне своята история преди войната. Да ни покаже красотата и одухотвореността на Прага. Да ни въведе в концертните зали и да изпълни сърцата ни с възторжените аплодисменти на публиката. Златна Прага. Карлов мост отразен в осветената от Луната река Вълтава, пищната сграда на операта, уюта на тесните улички и сладкия аромат на преливащите от цветя прозорчета. 

Четеш, вдишваш този аромат и предусещаш приближаващата развала. Усещаш ред след ред, как тежките стъпки на войната се приближават. Първо ги чуваш, а после усещаш как земята жалостно простенва под марша на хиляди кубинки. 

Първо смълчано, скрити погледи, тук-таме някой вандалски знак или подвикване, а след това идва Кристалната нощ. И монетата се обръща. Сега други мълчат.

 

Макс Мюлер е младо момче, застанало на прага на зрелостта. В онези години от живота си, когато изпълнен с новооткритата си самостоятелност си готов да промениш света и заедно с това си даваш сметка, колко голям, тежък и чепат е. А твоите сили са още млади, неопитни, мислите ти се лутат в опит да осмислят тази лудост, която те заобикаля. 

 

Макс е син на големия концерт-мастор - Великия Виктор Мюлер. Син на баща германец и майка - чехкиня, Макс израства в Чехия, заобиколен от музика и приятели. Приятели евреи. Най-добрият приятел на Макс - Давид е евреин. Най-добрият приятел на баща му и най-близък на семейството им е композитора Ханс Краса, който носи същите корени. Но това няма никакво значение, не си избираме приятелите по религия, или по цвета на очите. Съвсем различни критерии изграждат смисъла на категорията "приятелство". Но не и в Новия ред, който нацистите градят. Всичко се обръща с главата надолу. Изведнъж няма значение какъв човек си, нито какво правиш. Въпросът е, евреин ли си? Макс съвсем невинно и по детски търси отговорите на тези въпроси. Защо евреите? Защо се случва всичко това? Защо избухва война? С какво се различава той от своите приятели? И когато баща му приема пост в немските военни сили, това окончателно преобръща света му и всичко, в което е вярвал. Диригентът Виктор Мюлев заминава за Германия, за да предостави таланта и услугите си на Фюрера. А Макс заминава за Терезин. 

 

Тук започва втората част от романа на Ланде. Последствията от войната и новия ред, който германците налагат. Отнемането на имуществото, преследванията, доносите, жестокостта, лагерите, гладът, болестите, оскъдните дрехи, липсата на образование и тоталното незачитане на личността. Истината постепенно се разкрива пред Макс. И той търси своето място, своята роля във всичко това. От една страна са най-близките му приятели зад стените на Лагера Терезин. От друга страна е неговият Попи - великият Виктор Мюлер, който работи в немската армия. И продължава да повтаря на сина си "Трябва да ми имаш доверие". Но как да имаш доверие като всички познати ценности изведнъж изглеждат изпразнени от значение и смисъл. Какво означава да имаш доверие. И в какво? 

Целият разказ е напоен с прекрасна одухотворена музика и пищния образ на красотата, която изкуството посява в душите на хората. Не знам, дали е целенасочено, за да изостри контраста между хармонията на музиката и грозната безчовечна несправедливост. Или просто, защото е неделима част от живота на хората на изкуството, без значение дали са на голямата сцена или във вмирисаната барака в лагера. Терезин може и да не е като другите концлагери. Основният контингент от обитателите на лагера са хора на изкуството и интелигенцията - актьори, музиканти, писатели. На пръв поглед условията там изглеждат по-нормални, по-човечни, по-обитаеми. Някои дори живеят  в собствени "квартири", макар че какво значение има това през зимата, когато нямаш отопление и прозорци. И макар Терезин да си няма собствени газови камери и крематориум, влаковата композиция е готова и транспортите към Аушвиц може да бъдат подновени всеки момент. 

Няма да повтарям това, което анотацията на задната корица вече ви е споделила, няма да изброявам големите имена, които ще срещнете между страниците й. Ще оставя вместо това линк към едно от произведенията на Ханс Краса тук.

 

 

 

"Пепел в снега" - Рута Сепетис (Ревю)

 

Заглавие: "Пепел в снега"

Автор: Рута Сепетис

Издателство: Сиела

Превод: Явор Недев

 

Брой страници: 352

Година: 2021

 

Често казвам, а може би и вие, много ми е трудно да пиша за тази книга. Но това не е точно така. Не ми е трудно да пиша за книги, разказващи истории от Втората световна война. Трудно ми е да отделя, да преглътна емоцията и да напиша нещо по същество. Сега се чувствам по същия начин. Сядам пред белия лист и в ума ми също е бяло. А в сърцето ми бушува цяла палитра от емоции - тъга, гняв, съпричастност, споделеност, обич. 

Истории като тази на петнадесетгодишната Лина са трудни за четене, трудни са и за разказване. Но също така са и от онези, които искаш да споделиш, за които искаш да говориш. 

Чета резюмето на задната корица на книгата. Прочитам го за пръв път секунди преди да започна самата книга. Това се случва често при мен, особено с автори, като Рута Сепетис, които вече съм чела и чието творчество познавам донякъде. Последните редове в анонса казват "В романа „Пепел в снега“ Рута Сепетис ни прави свидетели на мъчително пътешествие, проточило се над 10 години и над хиляди километри."

 

Десет години. Смятам на ум. А после отгръщам прелиствам книгата, чета хронологията в началото и поглеждам номера на последната страница. Това е една кратка история, описваща много дълго и тежко пътуване. Забелязали ли сте, че историите, разказващи за преживяванията на отделния индивид в годините на войната, особено оцеляването му в концентрационните лагери, са много кратки. Във всеки случай много по-кратки от историческите книги описващи този период. Без значение какво ни обещава корицата, тези истории рядко са красиво написани. Авторите обикновено използват телеграфен стил, който понякога кара емоциите да изглеждат плоски, двуизмерни, плитки. Това не смекачва ужаса от прочетеното. Преполагам всичко зависи от това, на кое ниво на жестокостта е решил да слезе автора. Колкото по-дълбоко в смъртта затъва книгата, толкова по-съобщителен е стилът на писане. Струва ми се и логично да е така. Как да пишеш красиво, когато разказваш за една от най-мрачните и жестоки страни на човешката душа. 

 

Историята на Лина не прави изключение. Тя е мрачна, жестока, изпълнена с бездушие и страх. Това е историята на едно петнадесетгодишно момиче, което е изтръгнато от топлината дома си и е хвърлена в мръсните вагони, водещи към поредната студена миризлива дупка, която руснаците са решили да наричат трудов лагер. (Забравих да спомена) Ако по нещо историята на Лина се различава от повечето подобни е, че тя не отпътува за немски концентрационен лагер, а за руски. Всеки нов вагон, всеки нов лагер я изпраща все по на север, все по-навътре в сърцето на зимата. Условията за оцеляване стават все по-трудни, храната все по-оскъдна, за лекарства или дрехи не може дори и да става дума. Единственото важно нещо е семействата да останат заедно. Хората да останат живи. 

 

Да попаднеш в този ужас е жестоко, без значение на колко години си, макар и различните възрасти да носят различни кошмари със себе си. За Лина това е възрастта на бунтарството. Възрастта, в която децата започват да се опълчват на родителите си и да изграждат собствената си среда и да се изграждат като личност. И Лина въстава. Но не срещу родители си, а срещу тази тежката и бездушна преса на войната. Лина е непримирима. И в думите си, и в държанието си и в мирогледа си. А рисунките, които тайничко крие във всеки нов лагер са нейното оръжие, символът на нейния бунт. 

 

Ала войната е дълга. А кошмарът, в който живее Лина не свършва заедно с войната. Групата на Лина продължава да живее в този ад години след края войната. Насред ледената пустош. Твърде слаби, твърде изтощени и болни да се съпротивляват. Твърде слаби да се освободят. Задружни в страданието си. Всеки подхранва с трохи надеждата на другия, защото това е единственото, което им остава. А суровата зима и жестоките войници отлющват ден след ден парченца от тази надежда , като листи от скицник. Докато накрая единственото, което съхранява спомена за света са именно рисунките на Лина. Нейният бунт, отпечатан върху откъснатите страници от живота й. 

"Дъщеря на съдбата" - Исабел Алиенде (Ревю)

Заглавие: "Дъщеря на съдбата"

Автор: Исабел Алиенде

Издателство: Колибри

Превод: Людмила Петракиева, 

Катя Диманова

Брой страници: 352

Година: 2019

Първата ми среща с Исабел Алиенде беше вълшебна. "Къщата на духовете" ме омагьоса. Мисля, че това е точната дума. Бях безапелационно пленена от тази история, от героите й, от силния им дух, от темперамента им, от бурната им чилийска кръв, която, колкото и банално да звучи, кипи със страхотна сила, която ти е невъзможно да пренебрегнеш. Четейки "Къщата на духовете", аз се влюбих в перото на Алиенде. 

След това беше сигурно, че ще прочета и следващите й книги, всичките й книги. Обикновено обичам да правя кратка почивка между книгите на един и същ автор, особено ако са обвързани в някакъв цикъл, за да избегна пренасищането, което ще развали частично удоволствието. Но историята ми с Алеинде очевидно ще бъде толкова сложна, колкото е и съдбата на нейните герои, защото не можах да го направя. Пуснах си една книга, после друга, после трета и не мирясах, докато не заслушах "Дъщеря на съдбата". И обикнах историята на Елайза дори повече от тази за Клара. 

Не очаквах това да се случи. "Къщата на духовете" е наситена с лични емоции, което я прави много по-интимна и разголваща книга, а това са неща, които почти неминуемо докосват читателя. Тези истории успяват да прелеят чувствата си в читателя, да го направят съпричастен. И обикновено оставят най-ярка следа. И "Къщата на духовете" направи всичко това. Така че, признавам си, не очаквах, която и да е друга книга на Алиенде, да се вреже толкова дълбоко под кожата ми отново. Но ето, че "Дъщеря на съдбата" я надмина. 

Не мога, а и не искам, да вляза в дебрите на сюжета, защото извадени от контекста на детайлите, опростяват твърде много тази книга. В своята същност това е историята на едно влюбено момиче, което предприема най-трудното пътуване в живота си, за да последва своя любим, неспособна да се откаже от чувствата си и да се примири със самотата си. Вдъхновяваща основа, но много дъвкана. Елайза няма да е първата, нито последната девойка, която се е втурнала безразсъдно след първата си любов, без да мисли за последиците, нито за трудностите. 

Но под повърхностните причини за това пътуване се крие една многопластова история за израстването, за ценностите, за женствеността, фанатизма, за бедността, отчаянието, нищетата и смъртта. 

Елайза отплава бременна, отслабната физически и решена на всичко да намери своя любим, но в един момент преследването на целта се превръща в пътуване съм себе си. 

Тя и нейният спътник по неволя, който остава до нея дълго след като е изпълнил деловите си задължения към нея - Дао Циен, изживяват един живот заедно, без да си дават сметка за това. Всеки от тях преследва дълги години своята собствена цел, но без да да усети, всеки от тях търси своя пристан именно у другия. Докато идва моментът, в който разбираш, че не целта, не онова след което тичаш цял живот, за което мечтаеш, към което се стремиш, не то е най-важното. А пътя към нея. Всяка малка стъпка, която си направил, всяка жертва, всяка малка победа, която те е отведа една крачка по-близо, всяко разочарование, всяко падане, всяка подадена ръка по пътя, която пуска своето разклонение в живота ти. Животът е пътуване. Най-ценното в една сбъдната мечта е усилието, което си положил за нея. Опита, които си добил, дерзайки напред. Това никой не може да ти даде и никой не може да ти отнеме. 

Перото на Исабел Алиенде е виртуозно. Истинско удоволствие е да проследиш извивката на всяка негова дума. И когато тази симфония завърши с физическата и ментална метаморфоза на героите, които са ти станали толкова близки по пътя дотук, просто удоволствието е пълно.

"Дълбините" - Алма Катсу (Ревю)

Заглавие: "Дълбините"

Автор: Алма Катсу

Издателство: Orange Books

Превод: Богдан Русев

Брой страници: 464

Година: 2020

Оказва се по-трудно да напиша този текст, отколкото очаквах. Това е не знам кой пореден опит. Оставих книгата да отлежи няколко дни в ума ми, но и това не помага. Простете ми, ако този текст се превърне в една голяма безредица или още по-лошо безсмислица. Защото тази книга определено не го заслужава. 

"Глад" отлежа на рафта повече от година в очакване да я прочета. А с "Дълбините" Алма Катсу получи своето "възмездие" по този въпрос, защото този път аз чаках втората й книга с огромно нетърпение. Наложих си дори известна самодисциплина, за да не й се нахвърля настървено още в деня, в който я получих. 

Как се чувствам след като затворих последната страница? По същия пленителен  и объркващ начин, по който се чувствах и след "Глад", само че този път не съм толкова изненадана. Вече съм подготвена за някои от нещата, но въпреки това Алма Катсу успява да изргади една заплетена призрачна мрежа от реалност и копнеж, толкова силно привъзрани един към друг, че човек лесно би се загубил в дълбините.

Алма Катсу отново полага в основата на романа си исторически събития. Този път плаването и потъването на двата кораба близнаци - Титаник и Британик. 

Историята на Титаник е известна. Единственото и трагично пътуване на луксозния лайнер повдига много въпроси в онези години. А катастрофата и потъването на кораба се превръщат в едно от най-коментираните събития в света. Ужасната небрежност и немърливост към усовията за безопасност са един от най-жестоките уроци в историята. А съдбата на неговия брат близнак Британик е не по-добра, макар и целта му да е много по-благородна. 

В основата на "Дълбините" стоят именно тези събития, но Алма Катсу им придава различен нюанс. Историята, която тя разказва е мрачна, зловеща и обсебваща. Нишката се завърта около младото момиче Ани Хебли, която по стечение на обстоятеслтвата е първо стюардеса на Титаник, а после помощен медицински персонал на Британик. Нейната история се оплита с тази на пътниците, по начин, който може да накара косите ви да настръхнат. Алма Катсу е открила идеалния баланс между загатнатото зло и умелото описание на страховитите картини. Този роман не претендира за историческа точност, но предлага една много интересна интерпретация на събитията, доближаваща се достатъчно до фактологията, за да посее зрънце съмнение. 

Зловещата част вероятно ще се хареса повече на някои читатели и по-малко на други, а това е сигурен знак, че е много добре написана. Алма Катсу е направила няколко резки завои в развитието на историята, които в комбинация с двете времеви линии (1912, Титаник и 1916, Британик), заплита допълнително действието, обърква читателя, кара го да се съмнява до последно, кой кой е и кой какви намерения таи. Всеки от пътниците на борда на кораба носи своите тайни и някои от тези тайни ще доведат със себе си катастрофални последствия. Някои сенки са по-тъмни от другите. Някои души са по-слаби. 

Но дълбоко под зловещите пластове на мистерията, това е история за любов - всепоглъщаща, обсебваща любов. Любов, която те побърква, която те кара да вършиш глупости. Любов, която те кара да убиваш, безскрупулна и вечна. Харесвам откровеността на Алма Катсу. Мотивът за вечната, безусловна любов често се рекламира като мечта в розова рамка, постижима само в книгите, такава за която всички копнеем и заради която  търсим нереалистични маркери в собствените си отношения с околните. Ето тази любов беше такава, любов, която не се спира пред нищо, нито пред живота, нито пред смъртта. Любов, която копнее с фанатична ожесточеност. Споделена юбов. Любов, която едновременно кара сърцето ми да тупти силно и бързо и от която ме побиват тръпки. 

За мен Ама Катсу е страхотен писател. Казвам това с цялото уважение, което заслужава за тежката работа, която е свършила. Защото едно от нещата, които правят тази книга толкова истинска, е именно добрата фктология, а тя е плод на дълго и задълбочено проучване. А това в комбинация с опасното й въображение и притегателния начин, по който умее да пише, превръщат книгите й в нещо наистина запомнящо се.

"Къщата на духовете" - Исабел Алиенде (Ревю)

           

        Заглавие: "Къщата на духовете"

    Автор: Исабел Алиенде

    Издателство: Колибри

Платформа: Storytel

    Превод: Венцислав Николов

    Брой страници: 448

Година: 2019

Имам особена история с Алиенде, макар това е първата нейна книга, която чета. Връщайки назад лентата, сега си давам сметка, че подсъзнателно я избягвам години наред. Заради злощастния ми отит с Маркес. В ранните си студенткси години, когато си купувах само и единствено стари издания на "доказали се с времето писатели", нека го наречем "класическия" ми период, реших, че е време да прочета един от постулатите в латиноамериканската литература - "Сто години самота" на Маркес. Няма да задълбавам много в тази тема, защото ми е болно място.

Дали, защото просто не й беше тогава времето и не бях с правилната настройка, дали заради гигантските ми очаквания, дали защото нямах представа в какво се забърквам или просто защото не е моята, но не можах да оценя по достойнство тази вечна и толкова коментирана класика. Онзи момент постави едно клеймо в ума ми върху латиноамериканската литература. Този момент, както и последвалия злощастен опит да прочета една книга на Букай, която се подвизаваше в библиотеката на сестра ми. 

Докато един друг голям испаноговорящ писател не открехна отново тази врата за мен преди няколко години - Карлос Руис Сафон. 

Но за жалост, когато човек започне веднъж да избягва една тема, опасенията  от повторно разочарование са значителни, толкова, че чак ме беше страх да не си разваля красивото усещане от стила на новооткритата си любов към творчеството на Сафон. 

И така поради ред причинии години по-късно реших да открехна още една врата към друго голямо име на латиноамериканската литература. И срещата ми с Алиенде се оказа едно продължително и магнетично ухажване, което завърши със силна привързаност.

И си мисля, ако "Сто години самота" беше написана по този начин, щеше да е една от любимите ми книги. 

"Къщата на духовете" започва като приказка за едно зеленокосо момиче с покосяваща красота, за нейния вуйчо авантюрист, малката й чудата сестра, за един амбициозен млад и влюбен до лудост мъж и за едно куче - Барабас. И прераства в една натуралистична и жестока история за любов, насилие, идеали, еснафщина и разбира се, духове. 

Исабел Алиенде проследява четири поколения от дългата потомствена линия на едно семейство, което преживява бури, загуби, мъчения, споделена и несподелена изгаряща любов, живот и смърт, оплетени в едно, желание и отвращение, изтъкани в една и съща длан. Тази книга е животоописание и в същото време носи динамиката, вълнението и силата на самия живот. Ту катери своите върхове триумфиращо, ту пълзи изтощено в калта.

А краят ни довежда до кървавия военен преврат на Пиночет, излял се по страниците й като суров разказ за тези мрачни, жестоки и брутални години, на които самата Алиенде е била свидетел.

Стилът на Алиенде е нежен като коприна и твърд, където е необходимо, нейното перо умело може да предаде направо в

душата на читателя всяка интонация и чувство, всеки нюанс дори и на най-тривиалните реплики. А фактът, че тази история е нейният дебют, сам по себе си обяснява това, че днес тя е едно от най-коментираните имена в литературния свят. Роля в този силен страт играе несъмнено и историята на нейното семейство, което е било пряко замесено в събитията от онези години (президентът Салвадор Алиенде е брат на баща й).

 "Сякаш отворих артерия. Така извираше всичко от мен", казва самата Алиенде за своята първа книга.

В началото на тази история се питаш как ли ще свърши. Ще свърши ли изобщо? Нима животът спира? Къде ще бъде последната точка. 

Ами как къде! В началото. Точно като кръговрата на живота. 

"Изчезването на Йозеф Менгеле" - Оливие Гез (Ревю)

Заглавие: "Изчезването на Йозеф Менгеле"

Автор: Оливие Гез

Издателство: Изток-Запад

Превод: Недка Капларова

Брой страници: 176

Година: 2020

Започнах тази книга с противоречиви нагласи. Като читател съм свикнала да симпатизирам на главния герой. По някакъв начин в мен битува усещането, че когато пишеш художествената литература за реална историческа личност, искаш да опресниш и продължиш паметта на хората за този човек. С документалната литература е по-различно, защото нейната цел е безпристрастно да предаде хронологията на събитията. Чисто информативно. С художествената литература неминуемо има емоционален елемент. А моето вътрешно чувство и светоусещане ми казва, че хора като Менгеле не заслужават подобно емоционално внимание. В този ред на мисли вярвам, че на Оливие Гез не му е било никак лесно да напише тази книга. И несъмнено богатия библиографичен списък в края на книгата потвърждава това. 

Йозеф Менгеле е едно най-известните имена, които се споменават често в разговори за Втората световна война и Холокоста. Известен с е проучванията си върху затворниците в Аушвиц и по-специално с интереса си към близнаците. Историческите факти разказват за различни звества, извършени от "добрия доктор" - опити върху живи и в съзнание хора, както и чудовищни дисекции. Всеки път мисълта за тази мрачна част от историята на човечеството ме кара да изтръпна и да се задавя от ужас. Но дори по-ужасяваща е мисълта, че всичко това е извършено с ясната мисъл за велики постижения и правдивост. 

Незачитането на човешкия живот по подобен жесток начин, принизяването на личността до парче плът, което трябва да бъде изледвано, е това, което ме плаши най-много. Защото светът никога не е достатъчно далеч от тази лудост. 

Оливие Гез се е фокурирал над бягството на Менгеле след края на Втората световна война. Стъпил върху фактите той създава художествен разказ, попълвайки празнините от себе си. 

"Някои моменти несъмнено никога няма да бъдат осветлени. Единствено романната форма ми позволи да се прближа възможно най-много до зловещите скиталчества на нацисткия лекар."

Започва с престоя му в Аржентина по време на революционните действия на Перон и Евита и минава през много перипетии, лъжи, измами, замогвания и падения, всички до едно част от опитите на Менгеле да се спаси.

Поначало реагирам емоционално, когато чета. Опитах се, да се дистанцирам, както е успял да направи Гез, за да разкаже тази история. Опитвам да се концентрирам върху хронологията на събитията и политико-идеологическите вазимоотношения между Менгеле и хората от неговото обкръжение. Но не успявам. Изпълнена съм чувство за ненавист. А епилогът на тази книга остава да витае в мен точно, както е и озаглавен - като призрак.

"Глад" - Алма Катсу (Ревю)

Заглавие: "Глад"

Автор: Алма Катсу

Издателство: Orange Books

Превод: Богдан Русев

Брой страници: 408

Година: 2018

"Глад" събра доста прах на рафта, докато й дойде ред. И затова си има причина. Не съм голям почитател на трилърите и хорърите, защото понякога ми се струват като клонинги. Особено криминалните трилъри. Кралят прави изключение, защото неговите истори използват хорър елемента само за сюжет, но дълбоко в себе си са като дисекция на човешкия ум. Опитвала съм да чета и други ужаси през годините, но като че ли са предино карантии и страхотии, така че бързо губя интерес и рядко избирам да си вложа времето в ново име в този жанр. Така че в известна степен Алма Катсу беше риск за мен. Две причини, които натежаха в полза на решението да си я купя бяха историческия елемент и страхотната корица.

Книгата проследява митологичнта експедиция на преселниците към калифорния, известна още като Керванът на Донър (Donner Party). През 1846 година група заселници предприемат изтощителното пътуване към Калифорния.  Да вземеш подобно решение изисква много смелост. Да изоставиш досегашния си живот, дома си, бита си, да зарежеш всичко, да натовариш малкото ценности, които имаш в един вагон и да поемеш на път, месеци наред. Ден след ден, да живееш на колела и да не можеш да изпиташ усещането за дом, защото каквито и условия да имаш във вагона, това продължава да е просто средство за пътуване. Бавно, монотонно, обезкуражаващо. 

За да избереш подобно пътуване трябва да имаш сериозни причини. Всеки един член на кервана таи в себе си своите тайни и минало, които постоянно заплашват да го настигнат някъде в пустинята или в заскрежените хълмове на Сиера Невада, където дебнат и други ужаси.

Ако сте любопитни, достатъчно е да напишете "Donner Party" в гугъл. Основните участници (Донър и Рийд), както и маршрута на пътуването са спазени - Сиера Невада и езерото Търки, което днес се нарича Донър, а също и хронологията на събитията, но останалото е художествена измислица. Е, останалото не е много и все пак е всичко. Обичам такива книги, които стъпват върху определено историческо събитие и го превръщат в добра история. А това, което е написала Алма Катсу е повече от добро. 

"Глад" е многопластова и е интересна на всеки един етаж. В затвореното общество на кервана, в което група хора са принудени да съжителстват заедно и да взимат решения,с които ще трябва да се събразяват всички, неминуемо избухват кавги, свади и изобилие от недеоволство. Вътрешният пулс на кервана бие непрестанно с непостоянен ритъм - ту забързан и опасен, ту монотонен и депресиращ.

Но има и друг пулс, който кръжи около дългата върволица от вагони и тихичко преследва заслениците, оставяйки обезобравени трупове след себе си. 

Понякога се чудя, кое е по-зловещо? Крайностите, на които са способни хората поставени в ограничените условия на съвмеството си съжителство или ужасите, които извират от местните индиански легенди и заплашват да погълнат кервана. 

Алма Катсу е интерпретирала идеята за глада на всяко едно ниво в тази история. Глад за храна, за плът, за власт, за човечност и любов, за кръв, за съединение, за мъст, за жестокост, за притежание, за живот. Гладът вие от всяка една страница на тази книга, стърже зловещо с ноктите си в ума на читателя, отваря грозната си паст, изпълва ноздрите със зловонния си дъх, нашепва молби и заплахи в съня на заселниците и превзема съзнанието им. Заедно с това зловещо съзнание у заселниците се заражда и друг глад, подтикван от естествените нужди на човека за любов и принадлежност, глад за единение, за ласка, за подкрепа, за сигуност и утеха. Кой глад ще надделее в крайна сметка?

Неслучайно на корицата на "Глад" ще видите рецензия от Стивън Кинг. Алма Катсу достига до псхологическите дълбини на идеята за страх и глад. А обединени тези две категории създават страховити картини, които дълго ще ви преследват след като загасите нощната лампа.

А аз оставам гладна за следващата книга на Алма Катсу.

"Фонтани на мълчанието" - Рута Сепетис (Ревю)

Заглавие: "Фонтани на мълчанието"

Автор: Рута Сепетис

Издателство: Сиела

Превод: Стоянка Сербезова - Леви

Година: 2020

Брой страници: 516

Чела съм "Сол при солта". Тя е разказ за Втората световна война и потъването на кораба"Вилхелм Густлоф". Няма книга за войната, която да е лека и приятна за четене. А фактът, че Рута Сепетис е избрала да разкаже историята през очите на юноши, дори деца, я превръща в нажежен писец, който гравира у читателя спомена за себе си завинаги. 

Когато разбрах, че Сиела ще издадат отново книга на Рута Сепетис, беше повече от ясно, че ще я прочета. Започнах я с обичайния страх, който ме обзема, когато чета книга от автор, с когото първата ми среща е била впечатляваща. Това е онази тънка граница, когато все още не познаваш достатъчно задълбочено творчеството на този автор, за да се превърне в любим. Но от друга страна първата книга, която си прочел от него е нещо, което е оставило траен отпечатък в теб, нещо достойно за уважение и почит. И така, с тази колеблива нагласа разгърнах първите страници на "Фонтани на мълчанието".

Едно от първите неща, които ми направиха силно впечатлние,  бяха шестте страници с източниците, от които е правила проучванията за своята книга Рута Сепетис. 92 заглавия са участвали в тези проучвания. Този факт сам по себе си е достоен за уважение. 

Сиела са избрали да издадат тази книга много просторно. Всяка глава започва на нова страница. Главите са кратки, някои от тях съдържат едва един абзац. Но това прекрасно разхищение на хартия дава нужното пространство за дишане между събитията в тези глави. Защото колкото и да е прекрасна тази книга, не се заблуждавайте, това мълчание, което се излива между страниците е задушаващо. Този простор ти позволява да затвориш една страница, да поемеш гътка въздух докато отгръщаш следващата и погледа ти минава през празното пространство, за да събереш сила за следващата. 

Всяка глава е последвана от цитат, от някой от източниците посочени в края. Част от реч, част от манифест, част от публично изявление или статия. Тези кратки извадки са сгтраховселяващи, някои от тя ме накараха да изтръпна от ужас.

"Животът на всяка жена, каквото и да твърди тя, не е нищо друго, освен нестихващо желание да намери някого, на когото да се подчинява""Семанарио Де Ла "Сектион Феменина", 1944г.

"Мисията на жената е да служи на хората през целия си живот. След като е създал мъжа, Господ е речил, че мъжът не трябва да бъде сам. Той е създал жената, за да му помага, да му прави компания и да бъде използвана като майка. Първото нещо, което му минало през ума, било, че трябва да създаде мъжа. Сетил се зажената по-късно като неонходима добавка, тоест като нещо, от което би имало полза"Социалнополитическо обучение, учебник от 1962 г.

Това е само един от нюансите на режима на Франко. Испанската история не ми е силната страна, особено по-съвременната история от миналия век. Никога не съм си давала сметка, колко тежка е била тази диктатура. Подобни коментари, че жената е създадена да бъде използвана. Просто защото би могло да има полза от нея. Подобни коментари ме карат да изпадам в ужас, защото, знаете ли, с лекота можем да изпаднем в аналогична ситуация. 

Но тези нюанси не заемат централно място в историята, която разказва Рута Сепетис. Те са по-скоро като маркери, които допълват картината, за да добие читателя представа за размерите на тази чудовищна дктатура. 

Историята следва няколко герои. Даниел е син на петролен магнат, който е дошъл в Испания със семейството си, за да сключи изгодна сделка с Франко за добиване на петрол. 

Даниел е страстен фотограф и притежава онази наивност, която могат да имат само хората, които са свободни. Няма как да си дадеш сметка за някои неща, ако никога не си ги изпитвал. 

Ана работи в хотела, в който отсяда Даниел, тя е разпределена да се грижи специално да неговото семейство. Това е най-добрата работа, която Ана някога е имала. Тя е добре заплатена. Брат й, Рафа трябва да работи цял месец за част от нейния дневен надник. Но не се заблуждавайте, Ана взима жълти стотинки. Парите не стигат, за да се изхрани цялото семейство - Ана, сестра й Хулия, нейния съпруг Антонио, брат им Рафа и малката Лали. И заедно с това трябва да плащат непосилната такса за гроба на майка си, защото в противен случай, ще бъде изровена и хвърлена в общ гроб. 

Семейството на Ана са потомци на републиканци. Което ги превръща в най-долна ръка хора. Те са на дъното във всеки един смисък, като статут, като права, като оцеляване.

Не зная, дали успявам да си представя реалните измерения на този живот. Надали. Но одрасках повърхнистта и това ми е повече от достатъчно, за да се страхувам от подобно битие. 

Казах преди няколко дни, че е невъзможно да бъде избрано по-добро заглавие за тази книга от "Фонтани на мълчанието". Мълчанието заема централно място в нея. То е продължително, задушаващо, плашещо и в същото време начин да оцелееш. Езикът зад зъбите. Това е животът във времена на диктатура. 

"Разбира се, че Ана крие нещо. Това е Испания на Франко. Всеки испанец крие нещо."

Рута Сепетис изгражда историята си с впечатляваща вещина, успявайки да балансира добре чувствата на читателя, за да не изпадне в някоя крайност, която би била непоносима или нерелна. И типично в стила на подобен вид литература, тя е изпълнена, както със страх и ужас, така и от нея блика толкова силна и неподправена любов, всеотдайност и самопожертвователност, че е невъзможно читателят да остане безучастен. Толкова силни чувства вдъхновяват в името на човешката добрина и обич.

Ще завърша този текст по обичайния начин. Ще ви кажа следното. Без значение, дали сте чели "Сол при солта" и вече познавате Рута Сепетис или не, прочетете тази книга, защото тя е памет, която ни прави по-човечни, тя е гласът, който дълго е мълчал и трябва да бъде чут, за да знае, че има смисъл да проговори. 

 "Вместо три седмици, Рафа прекарва в затвора три месеца. Отслабнал е и лицето му е загубило цвета си, но се чувтства по-силен и умът му е по-бистър. Si, животът е борба. Но той ще се отдаде изцяло на борбата и ще открие смисъл в нея, вместо да се опитва да я заглуши. Страхът е нечестив призрак, но Франко и Гарваните никога няма да могат да му отнемат свободата да се бори с него. Осъзнаването на този факт го изпълва с увереност. Той издълбава върху пода на килията една пословица като послание за бъдещите затворници:В момента, в който си помисли, че светът е свършил, гъсеницата се превърна в пеперуда."