вторник, 20 април 2021 г.

"Деца на доблест и мъст" - Томи Адейеми (Ревю)

Заглавие: "Деца на доблест и мъст"

Автор: Томи Адейеми


Издателство: Егмонт
Превод: Надя Златкова

Брой страници: 416
Година: 2020


Докато чаках да пристигнат всичките ми стотици поръчки покрай последните книжни намаления за годината, се оказах в положение, в което наистина не знам какво да чета. Тъкмо бях дочела "Фигури", а след това буквално за една вечер погълнах "Червените магически свитъци". И блокирах. Книгите, които исках най-неотложно да прочета все още пътуваха към мен, вече си имам една тухла на нощното шкафче, която ми харесва да чета бавно и напоително, защото определено го заслужава ("Майстора и Маргарита"), а не ми се подхващаше нищо твърде лекомислено, което просто ще изтече ваканционно между пръстите ми. В този момент разбрах, че ще открия перфектния баланс, който търся, имено в "Деца на доблест и мъст".

Първата книга на Томи Адейеми, "Деца от кръв и кости", направи страхотен фурор. И има защо. Мотивацията и реалността, които стоят за тази на пръв поглед класическа YA фентъзи история са достатъчни, за да забият дълбоко в кожата на читателя игличките си и да го направят съпричастен към живота на Зели и нейните спътници. 


Геноцидът винаги е бил трудна тема, която е по-лесно да избягваме, отколкото да раздухваме. Уважавам книги, които в своята част или цялост засягат тази тема. Преследването на евреите са един от най-мрачните периоди в съвременната човешка история, един от най-известните и най-тежките, заради кошмарните числа, достигнати, в толкова кратък времеви интервал. Но това не е единтвения геноцид, за който си заслужава да говорим. Групи от хора, често са били преследвани, поробвани, използвани и унищожавани, заради стремежите, надмощието и целите на други хора, които по една или друга причина са се мятали за по-висши.Чели сме много документални книги, които разказват за подобн и събития, както и не малко художествена литература посветена на истнки истории. Но това, което Томи Адейеми е създала е нещо различно. Като смисъл и стойност, нейната история отива дълбоко под YA фентъзи жанра и все пак се придържа чинно към рамката, която той създава. 

Историята на Зели продължава в "Деца на доблест и мъст". Крал Серан е мъртъв, магията е освободена, но това далеч не означава победа. Зели и Амари са все още бегълки. Тяхната цел е една и съща, но разбиранията им за света се различават твърде много. Средствата, които те смятат, че е редно да използват за постигането на тази цел, са много различни. А оттам тръгва и противоборството помежду им.  Историята отново проследява всеки един от тримата ключови герои, тяхната вътрешна борба, страховете и плановете им. Но този път има и нови фактори - пиратския капитан Роен, който придава съвсем нов вкус на тази история. Неговият опортюнистичен характер и мнителен чар придават нужната щипка пиперливост, която да балансира тази иначе тежка история. 

Животът и борбата на Зели са трудни и жестоки, наситени с много болка, страх, загуба и смърт, а това в крайна сметка е фентъзи, така че с ръка на сърцето мога да кажа, че тази история има нужда тъкмо от един чаровен наемник, който привидно мисли само за собственото си добруване, но всъщност пръска тайничко добрина, сарказъм и сексапил. Зели и Амари спечелиха първата битка, но  има още дълъг път, докато възродят Ориша, докато създадат един свят, в който маговете ще бъдат свободни хора и пълноценна част от обществото. Животът е много по-сложен от свалянето на тирани от трона. Трябва време, докато маговете, титаните и обикновените хора спрат да се мразят и да се страхуват едни от други, трябва време, докато се научат да съжителстват заедно, докато започнат да се опират едни на други, да споделят. А балансът на силите е много крехък, като кльощава кула от сламки, готова всеки момент да рухне. 

вторник, 13 април 2021 г.

"Фигури" - Мария Попова (Ревю)

Заглавие: "Фигури"

Автор: Мария Попова


Издателство: Колибри
Превод: Паулина Мичева

Брой страници: 480
Година: 2020



Мария Попова е открила начин да пише поетично за науката. Начин, който те хипнотизира над страниците. Истории и съдби се изливат през друга и една в друга, обвързани в безкрайната симбиоза на стремежа да постигнем повече, да откриваме нови светове, да изследваме нови области, да научаваме нови и нови факти за вселената, която ни е приютила. "Фигури" започва силно. С едно изречение, дълго като маратон от натрупващи се мисли, което сякаш иска да обхване цялата вселена, от Големия взрив до днес. И успява. Едно изречение, което още от първата буква иска да ти покаже с какво се захващаш, нещо космополитно. Всяко изречение е плод на нестихваща жажда за знание, зад всяка думичка сякаш стоят многобройни нощи, изпълнени с четене, подготовка, изследване на различни източници и организиране на тези фрагменти в един неразделен текст. 


Усещането, което имам, докато чета "Фигури" е като за непрекъснат поток от мисли, които постоянно те хвърля към различни препратки, свързани по свой начин с предходната мисъл, но съвсем нови и различни. Невъзможно е да не сте изпадали в подобно състяние, често наричано в литературата като "поток на мисълта", когато умът ви работи трескаво и постоянно разхвърля мисли, нови и нови, премества течението от един мисловен ръкав в друг и накрая от съвсем незначителна мисъл, като "Защо направих толкова много картофи за вечеря?" стигаш до глобални въпроси, засягащи развитието на човечеството "Какво щеше да се случи, ако Мария Мичъл не се бе родила в семейство с не толкова традиционни разбирания за ролята на жената в обществото?"

"Дали обстоятелствата покрай раждането на Мичъл се броят за благоприятни, или за неблагоприятни - да е родена жена, гениална, през деветнайсети век, в малка и изолирана китоловна общност? Дали щеше да стигне по-далеч, да постигне повече, да бъде по-щастлива в друго тяло, в друга епоха, на друго място? На тези въпроси е невъзможно да се отговори, без да се признае каква проява на човешка хюбрис е да наричаш едно нещо нещастна случайност, а друго - късмет, във вселена, която е абсолютно безчувствена към нашите надежди и страхове, към нашите категории за добро и зло. Човешкият ум като че ли не желае да занимава себе си префиксираните си езикови умения с теорията за една чиста, непредубедена вероятност. Ние насищаме дори самата дума chance със съзвездие от субективни мисли -  шанс като съучастник на щастливата случайност, късмет като контрапункт на свободната воля, съдба като другото име на любовта." 

А потокът, който Мария Попова излива сред страниците на своя труд е впечатляващ, като магическа отвара от знание. Книгата проследява живота, отношенията и тяхната свързаност на няколко ключови за развитието на човечеството фигури. 

Първият фрагмент е посветен на Кеплер, чиито идеи за астрономията са основополагащи и дори пророчески, защото години по-късно редица учени ще се връщат към неговите идеи. 

Мария Мичъл, която получава необикновения дар да се роди в семейство, което зачита личността на жената. Семейство, което я подкрепя и я тласка да се върне в една от "Първите". 

Мария Попова говори много за жените в науката и литературата и  много за "първите", макар и самата тя да не ги нарича така. Това е моето подсъзнание, на което му е трудно да запомни чудовищния брой препратки в тази книга и да отдаде полагащото се място на всяка една от тях. За мен те са "първите" - първата жена астроном, първата жена, получила преподавателско място, първата жена, получила разрешението да следва в мъжки уверситет, първата жена, работила като математик и много-много други първи. 

Историята на Маргарет Фулър заема може би едно от най-централните места в тази книга. Имам усещането, че Мария Попова е отдала нужната почит и поклон пред всеки един от тези творци съобразявайки се с вътрешното си чувство за тежест на техните постижения и принос към света. Маргарет Фулър заедно с Емили Дикинсън е едно от най-известни имена на своето и на всички други времена. Тя е първата жена, която се осмелява да покаже на света, че полът не е определящ за твореца, че нищо не стои над изкуството и интелекта. Тя е първата, която очертава рамките на твореца, критика, поета и публициста. Нейните възгледи и труд са основополагащи за развитието на литературата и публицистиката. 

 "Есетата, определени като критични, са послания, адресирани към обществеността, чрез които умът на отшеника се освобождава от своите впечатления... Критикът... трябва да бъде не просто поет, не философ, не просто набюдател, а сбор и от трите... Той трябва да има също толкова добро око и фин усет [като поета]; но ако притежава толкова добър орган за изразяване, би създавал стихотворения вместо да ги оценява. Трябва да е вдъхновен от изследователския дух на философа и от нуждата за обобщение, но не бива да се ограничава от твърдата зидария на методологията, към която философите имат склонност. Освен това трябва да притежава органичната съобразителност на наблюдателя, с любов към съвършенството, която му забранява да се задоволява с обикновената красота към детайлите в работата или в коментарите за работата... Той ще бъде свободен и ще се освободи от механичните и объркващи влияния, за които чуваме оплаквания от всички страни. Той ще ни научи да обичаме разумно това, което преди просто сме обичали, защото познава разликата между цензурата и прозорливостта, между увлечението и уважението." (Маргарет Фулър)


Емили Дикинсън е не по-малко спрягано име от Фулър, нейната затворена личност контрастира, толкова силно с невероятния й талант, че се превръща в една от най-мистичните фигури на поезията и еталон за дарба и стил. 

Рейчъл Карсън, оставя своята също толкова ярка следа по пътя на човечеството, колкото и своите предшественички, създавайки революция с писателския си талан. Карсън обенява това, което хората години наред са смятали за две диаметрални области - поезията и науката. Тя създава изкуство, което опровергава това схващане и подема една от най-важните борби на човечеството - актуална и днес - опазването на природата, контролиране на отровата, която човечеството може да си позволи да изсипе в скута на майката Земя преди да пропаднем в бездната. Екологията е тема, която бива поставена на масата имено благодарение на невероятната дарба на Карсън. 

Нещо разкошно е създала Мария Попова - труд, който ти доставя огромна наслада да четеш. Силата и пъстротата на нейния език са чудовищни и притегателни, като силен магнит, които постоянно те държи в окръжността си. Детайлите около личния живот на тези фигури създават прекрасното усещане за близост с тях, за споделяне и  съпричастност, към каквито всички се стремим, но те не са най-хубавото. Фактите около творческия път, който, разбира се, често е свързан с личното пространство на твореца, очертават рамката на нещо грандиозно. Неделими фрагменти от апотеоза на човешкия дух, любовта и съзиданието.