"Крещящото стълбище" (Локуд и Сие, #1) - Джонатан Страут (Ревю)

 

Заглавие: "Крещящото стълбище" (Локуд и Сие, #1)

Автор: Джонатан Страут

Издателство: Artline Studios

Превод: Цветана Генчева

Брой страници: 332

Година: 2020

 

"Локуд и Сие" е прецедент за мен. Мисля. Заобикалям ги откакто излезе първата книга, "Крещящото стълбище", макар и добрите отзиви за тях, защото ми се струваха нещо като "Ловци на духове" ама за тийнейджъри. Което не е далеч от истината и едновременно с това просто не може да бъде по-далеч от истината, защото освен духовете нямат нищо общо помежду си. Нямах абсолютно никакво желание да ги чета и никога не съм си правила планове да ги купувам. Докато не пуснаха сериала по Нетфликс и реших да му дам шанс, да видим за какво е цялата тази суматоха около книгите. Сериалът не беше лош, хареса ми, жалко е, че няма да има втори сезон. Но не беше и mind blowing, факт. Но гледайки го, си представих колко по-жива, богата и интересна би била тази история на книга, щом на екран са успели да постигнат такъв добър баланс. 

Та ето ме мен, прибирам се аз в България и броени дни преди това вече трупам в кошницата в Озон заглавия, започвайки с Локуд и Сие, първа до пета книга включително. Изобщо не смятам да си играя на дребно, вече знам, че ще ми харесат.

Действието се развива в Англия. Отврат. Но какво да се прави, преглътнах британския акцент в сериала, ще преглътна и декора в книгите. Историята заплита първите си бримки около Луси Карлайл, която от дете има дарбата да чува призраците по-ясно от останалите деца, които усещат връзката със света на мъртвите. Но преди да ви разкажа нещо повече за Луси, няма да е лошо да придам и малко плътност и контекст на предишното изречение. Нещо, което в сериала не успяха да направят особено добре. Защо Луси чува призраци? Защото светът, който ние познаваме, е различен от този, в който Луси живее. Разликата е една -  Проблемът, не е много оригинално име, знам. Преди години мистериозните случаи на паранормална активност започнали да зачестяват все повече и повече. Хора, умирали при неизяснени обстоятелства, странни инциденти започвали да се случват навсякъде по света, а децата започнали все повече да говорят за призрачни неща, които са видели или чули. Докато накрая възрастните са се видели принудени да признаят, че очевидно имат Проблем, с който не знаят как да се справят. Постепенно развитието на събитията е наложило разбирането, че именно децата са единствените, които имат способността да се справят  с призраците, които не искат да напуснат света на живите. Винаги е битувало схващането, че силното въображение на децата, необременено от общите рамки на света, които възрастните вече сме изваяли, им позволява да виждат отвъд това, което ние наричаме реалност, отвъд възможното за нас. Именно този мотив е взел Джонатан Страут и е развил в страхотна история. В света на Луси Карлайл, децата са единствените, които могат да чуват и усещат призраците на умрелите. Те са единствените, които могат да ни предпазят от тях. Затова навсякъде по света съществуват агенции за борба с паранормалната активност, контролирани от глобални организации, които пък от своя страна трябва да подсигурят безопасни и регламентирани условия на работа, за деца.

Запознаваме се с Луси на прага на нов етап от живота й. Избягала от родния си град, тя заминава за Лондон и усилено си търси работа. Разбира се, най-големите агенции я отхвърлят. Ситуацията е малко като в Бръшляновата лига на най-претижните университети на Съединените щати. Ако не си с връзки, си никой. И никой не иска да ти обърне внимание. Накрая Луси успява да си уреди място в малката агенция "Локуд и Сие". И като ви казвам малка, имам предвид точно това. Луси е третият член на агенцията. Локуд и Джордж - новите шеф и колега на Луси, са пълни особняци, дори и по нейните критерии. Локуд изглежда на пръв поглед симпатичен, малко арогантен и самонадеян младеж, който сякаш с еднаква лекота ръководи агенцията и забърква неприятности. Джордж е класически книжен червей, само дето е вкиснат като Гринч и хич не харесва промените. А Луси е промяна, голяма промяна в баланса между отношенията на двете момчета. За тримата приятели Джонатан Страут е подготвил редица напрегнати и комични ситуации и един заплетен случай, който ще се окаже голямо предизвикателство за новата геометрия на малката лондонска агенция. Луси, Джордж и Локуд постепенно ще трябва да се стиковат, да изградят доверие и да се превърнат в истински екип, защото от това зависи живота им.

 

Джонатан Страут е свършил страхотна работа. "Крещящото стълбище" предоставя на читателя всичко, от което един любител на приключенската литература има нужда - интересен сюжет с добър туист, интригуващи и пълнокръвни герои, леки диалози, напрегната атмосфера, добре изпипани зловещи сцени, закачлив хумор, динамичен ритъм и добър баланс между изграждането и развитието на историята и героите. С абсолютно удоволствие ще прочета и следващите книги. 

 

 

 

 

"Души в окови" - Съмърсет Моъм (Ревю)

 

 Заглавие: "Души в окови"

Автор: Съмърсет Моъм

Издателство: Хермес

Превод: Димитри Иванов

 

Платформа: Storytel

Прочетено от: Виктор Танев

 

Брой страници: 624

Година: 2015

 

"Души в окови" е една от малкото книги, които препрочитам. Но този път не защото я харесвам толкова много, че имам нужда да разгърна отново страниците й, а защото не помня почти нищо от предишния прочит. Има отделни отблясъци и чувство на дежа ву в някои от сцените и ако не бяха те, честно казано щях да се съмнявам в себе си, че съм я дочела докрай. Дотолкова не си я спомням. А Моъм е един от любимите ми писатели.

И макар че е едно от големите имена в литературата, първата ми среща с неговото творчество беше много случайна. Поради вече неизвестна на мен причина търсех сред партитурите за пиано на сестра ми една любима мелодия от детството ми, която я карах да ми свири на пиано до пълно изтощение - Scott Joplin - The Entertainer. Та някъде между старите ноти намерих няколко откъснати страници от книга, които зачетох и харесах изключително много. За щастие по това време използването на гугъл вече беше напълно достъпно, така че не ми отне много време да открия, че книгата е "Острието на бръснача" от Съмърсет Моъм. Така и до ден днешен не разбрах каква е историята на страниците сред партитурите, сестра ми също не успя да си спомни. Знам само че тръгнах да търся едно любимо нещо, а открих съвсем друго. 

Знам, че литературният вкус на човек се променя с годините. Някои неща обаче си остават константа. Моъм за мен е едно от тях. Не бях чела негова книга сигурно повече от десет години, може би петнадесет. И чувайки първите думи на "Души в окови" в Storytel, отново потънах в онова блажено богатство от думи, което изпълва страниците на книгите му. Безценно. 

Винаги намирам трудно думи, когато говоря за някоя голяма книга. Най-вече защото не се чувствам в позиция да давам оценки. А тези текстове са в общи линии това. В случаи като този ми е особено трудно, защото освен всичко друго, обожавам цялото творчество на този писател и съм абсолютно пристрастна. И колкото и неспокосно да седи моята текст до големите думи на Моъм, все пак ще ги напиша, защото искам. 

Историята на Филип Кери лъкатуши по неравните калдъръми на човешкото сърце, подхлъзва се, изправя се, лежи в калта, затъва и намира отново път нагоре, без преки пътища и без заобикалки, крачи неуверено натам, накъдето го водят копнежите му, без обезопасяващо въже, което да го издърпа от калта. 

Мoъм избира да започне историята със смъртта на майка му и моментът, в който това недъгаво момче трябва да излезе само в широкия свят и да започне да си търси мястото.  В тези първи страници Филип е свит и срамежлив младеж, изтъкан от комплекси и несигурност, който копнее да бъде приет, да се почувства равен на другите, макар и да разбира, че това няма как да стане. При Моъм няма излишна емоционална наситеност, нещата са представени директно такива каквито са, без капчица жал към неговите герои. Филип е оголен пред читателите с всичките си недъзи, копнежи и заблуди. Не буди съжаление, нито някакво възхищение, той не е Герой с главно Г, не е извършил чудеса от храброст. Той просто е жив човек от плът и кръв, човек, когото познаваш. Моъм вдига завесата и се превръщам в част от живота на Филип. Следвам го навсякъде, в интерната, в Париж и Лондон, в болницата, в Брайтън. Там съм през цялото време. Виждам го когато пада, виждам го как допуска грешка след грешка, виждам го когато се унижава, когато се мрази, когато е най-уязвим, виждам го и когато се надига на лакти и бавно се изправя на крака след поредния удар, за който впрочем обикновено сам си е виновен. Не че съдбата е жестока към него, повечето от нещата, които му се случват са продукт на неговите лични избори. На една окована душа, която търси път към свободата. На различни етажи, на различни нива. Точно както всеки от нас в различните етапи от живота си намира различна стойност в думата свобода - материална, емоционална, духовна, практична, ментална, физическа. 

 

Все пак въпреки върховете и паденията в живота на Филип, въпреки непостоянните му чувства, въпреки променящите му се интереси, има нещо нещо, което е там и задвижва мотора му всеки път - желанието за приключения и знания, любопитството му. Оковите се сменят, но без значение, дали душата му бе окована от любов, безпаричие, предателство, нищета, срам или унижение, желанието му за живот остана там, до последната страница, винаги намиращо нова цел към която да се стреми нова дестинация на картата на света или на картата в сърцето му.