"Катабазис" - Р.Ф. Куанг (Ревю)

 

Заглавие: "Катабазис"

Автор: Р.Ф. Куанг

Издателство: Orange Books

Превод: Богдан Русев

 

Брой страници: 584

Година: 2025

Ако не можеш да пишеш фентъзи така, изобщо не сядай да пишеш! Мисля да откривам с това изречение всяко следващо ревю на книгите на Куанг. 

"Катабазис" е поредното страхотно фентъзи, което чета от нея. Няма празно. 

Историите, които пише са пълноценни и добре обмислени. 

Куанг обича да си избира конкретна тема, около която да оформи историята си. После я закача в средата на мишена дартс и я обстрелва безмилостно, докато не я обърне с хастара навън. В "Катабазис" под прицел са академичните среди. 

Двамата главни герои Алис и Питър са амбициозни и гениални докторанти по магософия, които по средата на своята докторантура се оказват в патова ситуация, защото техният ръководител професор Граймс умира при инцидент. И единственият наччин да продължат следването си е да слязат в ада и да върнат душата му обратно в света на живите, за да завършат мечтаната докторантура. На вас може и да ви се струва прекалено, но както Алис сама каза "майната му, нищо няма значение, всичко отиде по дяволите, затова да отидем в ада." 

Като жена в академичните среди на Алис й се е наложило да се бори със зъби и нокти години наред, за да получи мястото на докторант при професор Граймс, чието име като ръководител е повече от достатъчно да сбъдне мечтата й, ако тя успее да завърши. А именно да получи постоянно назначение. Докато Питър "просто се беше родил гениален - боговете бяха излели цялото знание на света право в мозъка му, без да пролеят нито капка."

Благодарение на този гениален ход в изграждането на образите на двамата герои, Куанг успява да даде на Алис и Питър съвсем различен старт и път, без да очерня образа на самия Питър, който тук освен контраст е и ключова фигура в израстването на Алис като човек.

Не мога да пропусна паралела между фикцията на Куанг и реалността на жените в академичните среди. През годините нещата може и да са се променили видимо на повърхността, но дълбоко в същността си това продължава е едно силно изразено мъжко общество. Наред с това Куанг успява да изкара наяве всички гноясали рани на университетската среда благодарение на концепцията си за Ада. 

Адът в Катабазис е свобразен огледален свят на мястото, което субекта обитава и съответно мястото, от което влиза в него. Преминавайки през различните кръгове на ада, Алис и Питър се сблъскват с всички важни проблеми на системата. 

Куанг е уловила брилянтно начина, по който академичната и житейска обремененост на героите се отразяват в техните личности. 

 

Алис, която е трябвало да се бори ожесточено на всяка стъпка от своята кариера, която се е сблъсквала постоянно с пренебрежение, отхвърляне и е трябвало да си извоюва всеки шанс и възможност, които е получила, защото е жена и защото няма академично потекло, се превръща в една пълна с несигурност и ниско самочувствие фигура, която като защитна реакция се крие зад непроницаемата си фасада и бърза да нападне първа, за да не бъде изядена жива в този ад. 

Питър крие други рани под наглед небрежния си вид и поведение, но тях ще ви оставя да разкриете сами. 

Тази книга е абсолютна наслада за сетивата на всеки фентъзи читател. Р.Ф. Куанг е написала не книга, а дисертация и просто не мога да не се възхищавам на смелостта й да оголи по такъв начин проблемите в една от най-престижните среди. 

"Катабазис" е много неща, приключенска история, своеобразно пътуване през ада, метафора на живота, дисекция и критика на академичните среди и поредното доказателство, че Р.Ф.Куанг е феномен в редиците на младите фентъзи писатели. 

"Вавилон" - Р. Ф. Куанг (Ревю)

 

Заглавие: "Вавилон"

Автор: Р. Ф. Куанг

Издателство: Orange Books

Превод: Богдан Русев

 

Брой страници: 640

Година: 2023

 

Чета "Вавилон. Тайната история" на Р.Ф.Куанг и си мисля, ако не можеш да пишеш фентъзи така, изобщо не сядай да пишеш. Куанг работи на съвсем друго ниво. Историята на "Вавилон" ни пренася в една алтернативна Великобритания, която носи със себе си мрачна и силно политизирана атмосфера. Куанг рисува своята Англия като държава-колонизатор, която е готова на всяка цена да извлече полезните ресурси от своите колонии - били те благородни метали, опиум или хора. 

Главните герои на тази книга са именно това - ценен ресурс. Робин, Рами, Виктоар и Лети - студенти във великата Вавилонска кула, която се извисява в центъра на Оксфорд с античността, достолепието и властта си. Начинът, по който Куанг е изградила своята кула етаж по етаж направо ми пълни сърцето - преводачи, журналисти, лингвисти и среброделци оживяват коридорите на кулата. всеки зает със собствените си задачи. 

Най-високо в йерархията и с най-голяма важност е работата на срброделците. Похват при който при правилното комбиниране на двойка думи може да се придаде магия на среброто. Магия, с която можеш да направиш всичко, да строиш, да жънеш, да переш, да готвиш, да ароматизираш, да осветяваш, да убиваш. Всичко. Всичко зависи от двойката думи и начинът, по който те се допълват една друга спрямо тяхната етимология назада в годините. 

Не мога да оценя, доколко обясненията в книгата за произхода и историята на думите на различните езици, са акуратни. Но тъй като тази книга няма статута на учебник, а не фентъзи, за мен няма значение. Факт е, че звучи достатъчно достоверно и аргументирано за целите на историята.  

 

Харесва ми как Куанг е разместила картата на Оксфорд, за да постави на нея своята забележителна кула. Кула, която се превръща в център и спусък на всички важни събития след създаването й. 

Куанг се заиграва със събитията от Индустриалната революция, която тук се нарича "Сребърна индустриална революция", последствията обаче са същите. Загубени работни места, заместени от машини (сребърни кюлчета) и огромен икономически прогрес. 

Всъщност книгата обръща внимание на редица исторически събития, сред които революцията, барикадите, международните отношения между Англия и нейните колониални държави, търговията, напрежението и Опиумната война.

Трудно ми е да говоря за промяната в героите на Куанг, защото не ги усещам като художествени образи. Вщината, с която Куанг разказва ме кара да възприемам Робин, Рами, Виктоар, Лети и всички останали като реални хора или най-малкото прототипи на исторически съществували фигури. 

И четиримата са отхвърлени от обществото поради различни причини - произход, пол, цвят на кожата. И намират дом и утеха имено във Вавилон и в това, което правят. Но най-вече един в друг. До степен, в която са готови да стигнат заедно до края, да убият един за друг или да се убият един друг, толкова силна  е връзката между тях. 

Куанг не се притеснява да политизира своите истории и да вади на светло грешките на големите държави от миналото. Видяхме го във "Войната на маковете", виждаме го и тук. Също така обича да създава морално сиви образи. Героите й са разядени от собствените си страдания, комплекси, често са прогнили отвътре или просто страхливци и наивници, които  оцеляват някак, борейки се за малкото стойностни и смислени неща в живота си. 

"Вавилон" е майсторски разказана история за силата на думите и общия език. Общият език е едно най-могъщите неща на този свят - може да бъде мотиватор, спасение, връзка, но също така оръжие, смърт и власт. Да създадеш фентъзи свят, чийто център ляга върху лингвистиката като наука и основна движеща сила, е много интересна и много трудна за реализиране идея и Куанг се е справила страхотно. 

Следваща спирка - "Катабазис", ("Йелоуфейс" съм си я оставила за десерт).

Чели ли сте книги на Р.Ф. Куанг? Имате ли любими?

"БезДушни" - Нийл Шустърман (Ревю)

 

 

Заглавие: "БезДушни"

Автор: Нийл Шустърман

Издателство: Orange Books

Превод: Ангел Ангелов

 

Брой страници: 504

Година: 2024

 

 

"БезДушни" е трета книга от дистопичната тетралогия на Нийл Шустърман "РазДелени". Ще се постарая да не издавам много, но все пак за тези, които не са чели предишните две книги, четете с повишено внимание, вероятно ще си спойлнете нещо. Действието в тази част се върти около петимата основни герои в книгата - Конър, Риса, Лев, както и Кам и Старки, които се превърнаха в постоянни персонажи. 

 

Конър и Лев отново са заедно и са принудени да бягат за живота си. Пътят ги отвежда в резервата, в който Лев попадна в първата или във втората книга (вече не помня точно). На Лев ще му се наложи да се изправи срещу миналото си, да поеме отговорност за действията си и последствията от тях, да се срещне с някои призраци, които преследват съвестта му. Харесвам много тази част от книгата. Нийл Шустърман умее не просто да изгражда интересни светове и образи, той успява да вдъхне живот в тях. Тази повратна за Лев точка в историята е написана много хубаво с много искреност и човечност. Обичам книги, чиито герои могат с болезнена искреност да говорят за емоциите си, които могат трезво да оценят чувствата си и тяхната комплексност. Обичам когато нещата не са просто черно-бели, защото просто не са. И понякога е много трудно да приемем противоречивите чувства в себе си. 

 - Зная, че вината не е била твоя - продължава Уна, - но ако не беше ти, Уил нямаше да води този поход за търсенето на видения и онези пирати на органи никога нямаше да го отвлекат. Не, вината не беше твоя, малък братко, но ми се иска никога да не беше идвал тук."
Лев оставя цевта на пушката.
 - Съжалявам. А сега ще си вървя.
 Но Уна сграбчва ръката му.
 - Остави ме да довърша. - Тя го пуска и сега Лев вижда сълзите в очите й. - Иска ми се никога да не беше идвал, но ти дойде... а откакто замина, ми се иска да се върнеш. Защото мястото ти е тук, Лев - независимо от това какво казва съветът.

Харесва ми, че в тази част Конър и Риса остават леко на заден план, за да оставят сцената на останалите герои. Какво се случва с тях, ще оставя на вас сами да откриете, защото няма как да не спойлна нещо интересно. 

Старки се утвърждава като главен герой с присъствието си в тази книга. След самолетното гробище самоувереният младеж продължава да набира нови съмишленици към своя щъркелов култ (щъркелите са изоставени деца с подписана заповед за разделяне). Неговите действия бързо ескалират и заплашват да се превърнат в сериозна катастрофа спрямо делото, в което самият той твърди, че вярва. 

 

Харесва ми това, което е направил Шустърман с образът на Кам. Камю Компри е създаден от специално подбрани части на Разделени деца. Неговата версия на чудовището на Франкенщайн. Кам реагира на една и съща ситуация по различни начини едновременно, подтикнат от паметта на всички деца, от чиито части е съставен. Възможно е конкретна ситуация да предизвика у него едновременно гняв, желание, страх и нетърпение. А това объркващо усешане го кара да си задава въпроса, дали тези емоции са негови собствени или чужди. И след като е създаден изцяло от части на други деца, самият той има ли самоличност? Кам е едновременно манифест и най-заклетият враг на Разделянето, което пък от своя страна е процесът, който му е дал живот и в същото време именно този, който му го отнема, защото Кам не може да принадлежи на себе си, той не е личност, той е сглобка от части. 

 

Чрез образа на Кам Нийл Шустърман задава редица морални въпроси, които са важни за идеологията на книгата. Ако е съставен изцяло от части на други хора, Кам има ли душа? Има ли право да взима легални решения? Да подписва документи, да разполага със себе си?

На финалната права сме. Тази година ми предстои да прочета и последната книга и с това да затворя още една поредица от любим за мен автор. Надявам се да видя още преведени негови книги у нас.

"Цветя за Алджърнън" - Даниел Кийс (Ревю)

 

Заглавие: "Цветя за Алджърнън"

Автор: Даниел Кийс

Издателство: Orange Books

Превод: Елика Рафи

 

Брой страници: 296

Година: 2021

 

 

"Цветя за Алджърнън" е една от най-хубавите книги, които прочетох тази година. Купих си я преди четири години, когато Orange Books я издадоха и оттогава не смея да я започна. По същия начин и сега не смея да започна този текст, не знам откъде.

Чарли Гордън е 37-годишен мъж с коефициент на интелигентност 68. Неспособността на Чарли да запомня неща му пречи да се развива. Той живее в тялото на възрастен мъж с ума на малко момче, което все още не разбира нюансите на взаимоотношенията между хората, не разбира неща като сарказъм, ирония, метафора. За Чарли всичко е просто. Той има работа, която върши с усърдие, доколкото му позволява умствения капацитет. Има покрив над главата си, има "приятели", слагам го в кавички, защото той не може да различи, кога някой се смее с него и кога на него. Има и мечта - да стане по-умен, да направи майка си горда, да се научи да пише и чете. Но не може. Колкото и да се старае, не може. Докато не получава предложение да стане обект на експеримент, който има за цел да повиши коефициента му на интелигентност посредством операция. 

Операцията крие рискове, да не говорим, че въпреки добрите клинични резултати върху животни, експериментът за пръв път ще бъде проведен върху човек. Но каквито и да са рисковете, Чарли се съгласява, защото много иска да бъде по-умен.

След операцията умственият капацитет на Чарли нараства с бързи темпове. Той започва не просто да чете и пише, но скоро надхвърля далеч нивото на учените, отговорни за експеримента и се превръща в гений. Заедно с това идва и прозрението за това, колко наивен и ограничен е бил преди, за подигравките, за присмеха, за снизхождението и униженията. Започват да се връщат и травмиращите спомени от детството му, безжалостните опити на майка му да го направи нормален, побоищата, омразата. Истината наранява. Чарли вече не е щастливият наивник, който е бил преди. Слабоумният, който не осъзнава нищо. 

Но поне има своят гениален ум. Това, разбира се го променя.  Хората са имали години, за да израснат, да се сблъскат с различни житейски ситуации, които да ги оформят, да натрупат опит, да направят своите избори, да изваят своята индивидуалност. Чарли изживява всичко това в рамките на месеци, бързите обороти на наученото, успехите, емоционалната незрялост, неспособността да се справи с някои житейски ситуации го превръщат в арогантен единак.

Но дори и това е нещо, с което Чарли би могъл да се справи. Стига да има време. Тогава идва най-големият му страх. Алджърнън, опитната мишка, върху която са проведени успените клинични резултати от експеримента, неговият неотлъчен другар в този нов живот, единственият, който знае през какво минава Чарли, се влошава.

Дали и с Чарли ще се случи същото?

 

Тази мисъл, този страх е най-ужасяващото нещо, което може да му се случи. Да живееш с подобна мисъл, да очакваш, да се подготвиш, да се бориш, да се примириш.

Едно е винаги да си бил сляп. Но да си бил сляп, да прогледнеш, да сбъднеш мечтата си, да изпълниш живота си със смисъл и след това да загубиш отново всичко - бавно и мъчително, това е проклятие от съвсем друга величина.

Даниел Кийс е бил многократно молен да промени края на историята си, редица издатели са отказали да публикуват ръкописа му, ако не промени края. Радвам се, че Кийс не се е отказал и е публикувал историята в този й вид. Всичко друго би било емоционално осакатяване на историята. 

"НеЦели" (Разделени, #2) - Нийл Шустърман (Ревю)

 

Заглавие: "НеЦели"

(Разделени, #2)

Автор: Нийл Шустърман

Издателство: Orange Books

Превод: Ангел Ангелов

Брой страници: 520

Година: 2023

Нийл Шустърман бързо се превърна в любим за мен автор още с първата книга от поредицата за Косачите. Няма да се уморя да казвам, колко яки идеи има този човек. Жестоки! Във всеки един смисъл на думата - и в добрия, и в страшния. Антиутопичните светове, които изгражда, механизмите, които ги движат, които ги управляват, са невероятни. И силно се надявам да си останат такива - отново метафорично и буквално.

В света на Разделените е опасно да си тийнейджър - да си на възраст между тринадесет и десемнадесет години (мисля, простете ми, ако съм объркала малко). Това е възрастта, в която юношите са най-уязвими, най-объркани. Всеки иска да е възрастен (а героите на Шустърман, повече от всички, повярвайте ми), да има свобода, да взима сам решения, да прави избори, но в същото време и никой не осъзнава каква отговорност идва с тази свобода, колко е трудно да се бориш сам с живота, колко е трудно да прецениш какви ще са последиците от изборите, които правиш, ако изобщо се замислиш за това. Нийл Шустърман е взел тази чисто житейска истина и й е придал съвсем нов смисъл и тежест.

Неговите юноши буквално са лишени от правото си на избор, на живот на съществуване.  Те искат свобода, но не просто от вечерния час и досадните ограничения на родителите си, а свободата да живеят. Законът за Живота повелява, че животът на един човек е неприкосновен от момента на зачеването до тринадесетата му годишнина. За сметка на това всеки родител и попечител има право да даде своя подопечник за разделяне във възрастта между тринадесет и седемнадесет години. Разделянето е процес, при който органите, както и всяка една друга част от човешкото тяло бива разделена, съхранена и използвана по-късно за донорство. В този ред на мисли се смята, че животът на детето не е отнет. Както енергията не се губи в природата, просто се трансформира, по същия начин се смята и че неговият живот е трансформиран и то продължава да живее в своите бъдещи носители. Ужасяваща идея. Свят, в който животът и бъдещето не ти принадлежат именно в годините, когато израстваш като човек, когато оформяш своята индивидуалност, когато искаш да се почувстваш различен, специален, смислен, важен, да почувстваш, че има място за теб, че на някого му пука, че не си сам и че си свободен. 

Оттук нататък има вероятност да си спойлнете нещо за първа книга. Четете на собствена отговорност.

В този страшен свят оцеляват героите на Нийл Шустърман. Конър, който вече се е превърнал в безспорна легенда, сега е застанал начело на Гробището и се опитва да осигури сигурно място за всички, които са останали Цели. Ръката с татуираната акула, ръката на Роланд (дано не бъркам името) сякаш постоянно му се опълчва и му напомня, че не може да контролира всичко. А контролът е последната сламка, която Конър още не е изпуснал изцяло, последното спасително въже, за което се държи, при това с чужда ръка, присадена ръка, ръката на някого, когото ненавижда. А най-страшното е, че няма доверие на самия себе си.

През това време Риса минава тихо и самотно през свой собствен ад. Риса избра да остане парализирана, за да не бъде разделена. И макар работата й в клиниката на Гробището да й носи удовлетворение, пропастта между нея и Конър расте с всеки изминал ден, а това е бездна, която нищо не може да запълни. Риса е невероятен персонаж. Изтъкана от сила, жилавост, страхове и несигурности, тя е толкова жива, колкото може да бъде всеки един от нас. 

Лев е образът, който претърпя най-силна метаморфоза в първата книга и на Нийл Шустърман явно му харесва да го захвърля от буря в буря, защото и тук продължава с тази тенденция. След като от Десятък (дете, което още по рождение е било предопределено да бъде разделено) се превръща в беглец, фанатик и герой - Десятъкът, който отказа да бъде принесен в жертва, Клакьорът, който отказа да плесне с ръце. Сега Лев от беглец е на път да се превърне в светило. Но дали това ще бъде достаъчно, за да се почувства на мястото си? Нийл Шустърман ще изправи на пътя му Мираколина - друг Десятък. Момиче, което цял живот е вярвала, че предназначението на нейния живот е да спаси брат си. Тя е родена, за да му дари част от себе си и да бъде принесена в Десятък, за да помогне на още много други хора да живеят пълноценен живот. Тя иска с цялото си сърце и същестувание да изпълни предназначението си, но ето го Лев насреща й - обърква всичко. 

Нийл Шустърман изправя всеки от своите герои пред едно ново предизвикателство - един нов човек. За Лев - това е Мираколина. На Конър се пада Старки - щъркеловото момче, което има свои собствени планове за Гробището. А Риса ще се сблъска с първия по вида си човек създаден изцяло от части на Разделени деца - Кам.

Трудно е да се опише колко стотици въпроси поражда тази книга. От най-баналните като каква е стойността на живота? И колко далеч сме способни да стигнем, когато искаме нещо? До въпроси, които поставят под съмнение моралните ни ценности, човечността ни, предела ни, силата и волята ни за оцеляване.

Страхотно продължение. Цялата поредица е жестока. Препоръчвам я с две ръце.

"Жълтият тапет" - Шарлот Пъркинс Гилман (Ревю)

 

Заглавие: "Жъктият тапет"

 Автор: Шарлот Пъркинс Гилман

Издателство: Orange Books

Превод: Александра Главанакова

 

Брой страници: 72

Година: 2023

Не съм чела "Нощната кучка" -  книгата, която изглежда е провокирала интереса към разказа "Жълтият тапет" у нас. Съвсем тривилано научих, че Orange Books ще го публикуват от фейсбук страницата им. И може би ако не беше оформлението на книгата, сигурно нямаше и да си го купя. Изданието е бижу. илюстрациите на Люба Халева са в десетката. Ювелирно изпълнение и абсолютно удоволствие за всяка библиотека. Но истинската стойност на тази книга не се крие във външния й вид. "Жълтият тапет" е много сериозен разказ, който отваря теми като психичното здраве и може би в частност следродилната депресия , както и ролята и третирането на жената в патриархалното общество. За огромно съжаление и двете теми са по свой начин актуални и днес. Все още. Може би не в същите измерения и форма, но продължават да бъдат част от живота ни. Но тъй като не искам този текст да се превърне в трибуна за лични размисли по темата, ще се върна на сюжета. 

 

Повествованието се води от безименна героиня, чието семейство наема старо имение за лятото и се мести там, по препоръка на доктора, нейния собствен съпруг. Родила наскоро първото си дете, героинята изпада често в депресивни състояния. А лечението е ясно, пълно бездействие и почивка. Малко след настаняването болното съзнание на жената започва да работи и чопли мисли й нощем, а след това и денем, докато не прераства в мания по един ужасно злокобен и мрачен жълт тапет и пълзящата зад него жена, която обсебва мислите й. Лечението на доктора включва пълна изолация, абсолютна забрана за общуване с други хора, за четене и писане, за каквато и да било дейност. Пълна почивка. Пълна изолация. Изолация, която единствено подхранва виденията на жълтия тапет в спалнята й. 

 

Натрапчиво се усеща през цялото време повелята на нейния съпруг и нейната безпомощност, вялия беззвучен вик за помощ, който на няколко пъти се опитва да отправи към него, с молбата си да се преместят в друга стая или просто за разбиране. Молби, които биват отхвърлени като недалновидни от нейния доктор и благоверен. Неговият съвсем искрен покровителствен тон цели единствено да й помогне, на нея бедната, слаба, психичноболна жена. И макар отчаяно да търси изход от този задушаващ тапет и пълзящата зад него жена, дори и безименната героиня си дава сметка какъв късмет има със съпруг като Джон, с каква готовност се опитва да помогне на болната си съпруга. Всъщност Джон не е лошият в тази история, той искрено вярва, че прави всичко възможно, за да помогне на жена си. В тази история няма злодей. Злодеят е тесногръдието и ужасяващият норматив на времето и епохата, на обществото. 

Искам да вярвам, че щом близо два века по-късно, разкази като този продължават да бъдат преиздавани, все още не сме изгубии фокуса от важните неща. От друга страна щом два века по-късно все още имаме нужда от такива разкази, значи не е и като да сме намерили точно пътя.  Едновременно обнадеждена и обезкуражена оставям пълзящата жена и жълтият тапет да обитават страниците на тази малка-голяма книга, а с нея и библиотеката и мислите ми и отправям още веднъж поздравления към Orange Books за начинът, по който са избрали да издадат този разказ. Този избор също е важен.

"Таласъмката и сираците" - Кели Барнхил (Ревю)

 

Заглавие: "Таласъмката и сираците"

 Автор: Кели Барнхил

Издателство: Orange Books

Превод: Диляна Георгиева

 

Брой страници: 416

Година: 2022

По необясними за мен причини Кели Барнхил остана непозната на българските читатели. През 2017 година излезе "Момичето, което изпи Луната" и аз се влюбих в нея. Разкошна е - мила, написана съвсем простичко, с хубаво, добре оформено послание, разказана увлекателно, емоционална, нежна, като отворена длан, като разтворени обятия. Обикнах всичко в нея. От корицата до последната буквичка. В онзи момент Кели Барнхил влезе в графата "тя пише, аз чета", точка. Но повече не видях книга от нея у нас. Предположих, че никой не споделя вълненията ми. В началото на тази година, откривам "Синът на вещицата" (2021) и "Таласъмката и сираците" (2023) случайно на сайта на издателството. Сигурно Orange Books са ги анонсирали. Надявам се. Аз  обаче някак си съм го пропуснала това и не съм и подозирала за тяхното съществуване. Грешката беше мигновено поправена. И след "Деликатесен труп", която беше толкова потискащо жестока и бездушна, знаех точно какво ми трябва, за да излекувам натрупания цинизъм и да си върна обичта и вярата в доброто. Трябва ми Кели Барнхил.

Избрах си "Таласъмката и сираците". Какво да ви кажа? И тя е разкошна. В нея няма нищо грандиозно, величествено или оригинално, няма изненадващи обрати, няма тик-ток сензация. За сметка на това има човещина или таласъмщина, добрина, обич, грижа. В нея ще се срещнете с хората от малкото градче Скалата в долчинката, които са загубили пътя си. Тяхното градче някога е било прекрасно, процъфтяващо от добрината на своите жители, в центъра му като слънце е греела огромната библиотека, която винаги е преливала от читатели и е жужала от споделеи мисли, разговори и смях. Сигурно не всички са били щастливи постоянно. Никой не е. По-важното е, в такива моменти човек да има близък, на когото да се опре, с когото да сподели и с когото да се посъветва, а защо не и просто да му се оплаче или просто някого, с когото тихичко да си помълчи на различни теми. Това е нещото, което хората от Скалата в долчинката са загубили. Способността си да бъдат съпричастни, да съчувстват, да помагат. 

 

Когато библиотеката изгоряла преди години хората започнали постепенно да се отчуждават. Да се затварят първо в себе си, а после и в домовете си. Животът станал по-труден, по-скъп, по-мъчен и много по-самотен. Забравили библиотеката, забравили Сиропиталището, където децата се нуждаели от тяхната обич и подкрепа, забравили съседите си, забравили да бъдат хора сякаш. 

И тогава се появила Таласъмката. Тя и тя била препатила много. Таласъмите живеят много дълго или вечно, забравих вече. Но Таласъмката били минала през много перипетии преди да стигне до Скалата в долчинката и да реши да се установи в края на града. Останалото е ясно. Няма да ви го разказвам.

Не ви разказвах нищо за кмета и дракона, които се споменават в анотацията, но това не беше грешка по недоглеждане. И двамата не ги харесвам особено и не ми се говори за неприятни неща. Не и в този текст. 

Ще ви кажа само едно. Ако сте имали гаден ден или гадна седмица. Или сте имали вземане-даване с токсични хора. Или просто тъкмо сте дочели тежка, мъчна книга, препоръчвам ви "Таласъмката и сираците".  Колкото и клиширано да звучи тя е като отворени обятия, позволете й да ви обгърне. 

 

"Ясновидката" - Маргарет Атууд (Ревю)

 

Заглавие: "Ясновидката"

 Автор: Маргарет Атууд

Издателство: Orange Books

Превод: Надя Баева

Брой страници: 448

Година: 2018

Прочетох "Разказът на прислужницата", която е най-известната книга на Атууд. И я харесах много. Изключителна антиутопия - жестока, сурова, която работи на различни нива в ума ти. После прочетох и "Заветите", харесах Атууд като писател още повече. Но реално си дадох сметка за размаха на таланта й в "Каменното ложе". Когато сега отворих "Ясновидката" вече нямах представа с какво ще се сблъскам. Атууд е непредсказуема. 

Не знам, дали ако това беше първата ми среща с нея, щях да я харесам. С това не искам да кажа, че името й натежава в защита за сметка на добрата проза. А по-скоро, че няколко книги по-късно, познавайки малко по-добре тънкописеца на Атууд, мисля, че откривам повече пластове в тази книга, отколкото бих разпознала при първи сблъсък с нея. Не мисля, че щях да я оценя и да вникна в почти нездраволовната прецизност, с която направи дисекция на своите герои. Сюжетът е напълно банален, идеален за драма с леки криминални нотки. Джоун е травмирана от детството си млада жена, която живее живота си, ограничена и подчинена на комплексите си. Главните теми са ясно очертани и оформени като класическа скулптура, като по учебник. Джоун расте със себична, деспотична, нелюбяща и ментално лабилна майка и пасивен и незаинтересован баща. В следствие, на което Джоун не се научава да цени и обича себе си. А оттам не се научава да цени и обича другите. Заплита се в поредица от нездравословни връзки, които я принизяват и подчиняват, с мъже, които най-малкото не я ценят, защото тя самата не цени себе си. Не я съжалявам, впрочем като че ли и тя самата не изпитва самосъжаление. Дотук всичко е като по-учебник. Големите теми са тук - проблемите в семейството, травмите от детството, комплексите. 

 

Зад всичко това обаче Атууд решава да вплете нещо преднамерено манипулативно, с което извежда маниакалността на Джоун на съвсем друго ниво. То, разбира се, също се обуславя с проблемното детство и деспотичната майка. Не съм психолог, но психическото разстройство в следствие на такава травма тласка човек в една от двете крайности - жертва или насилник. Джоун е интересен хибрид между двете. Тя хем е жертва, изпълнена с отровните думи и действия на майка си, позволява да бъде използвана и мачкана, оправдавайки вътрешно доминиращия мъж с това, че тя не е достатъчна, със страх, че някой ще открие грозната тайна за наднорменото й тегло от детството й. Хем е преследвана от призраците на миналото си, от думите на майка си, от жестокостта на другите момичета, от жестокостта на обществото. В същото време някак с лекота превключва модовете и се превръща в далеч по-култивирано и елегантно копие на майка си. 

Джоун избира винаги по-лесния път, избягва конфронтация и постига целите си, ако трябва и подмолно без огризения или проблеми със съвестта. А когато изглежда, че няма лесен път прибира картата с жертвата в джоба и вади тази с кралицата на манипулациите. Съставя безобразно скапан план, с който забърква още сума ти хора в неприятности, а самата тя самата се превръща в девица в опасност, която трябва да бъде спасена. Единственото нещо, което я тормози истински дълбоко в нея, е страхът да не бъде нарушено собственото й добруване. 

Та в този ред на мисли, Джоун е безпелационен сървайвър. От една страна не мога да я дишам, от друга изпитвам известен респект към хлъзгавата й натура, която ще я изведе невредима от всяка ситуация. Няма и капчица съмнение.

Маргарет Атууд е явление на литературната сцена. Явление, което в края на книгата те кара да изкривиш уста в самодоволна усмивка, защото зад невинната наглед природа на нейните герои се крие дълбока, мътна и много опасна вода.

 

 

 

 

 

"Разделени" (Разделени, #1) - Нийл Шустърман (Ревю)

 

Заглавие: "Разделени"

(Разделени, #1)

Автор: Нийл Шустърман

Издателство: Orange Books

Превод: Ангел Ангелов

Брой страници: 416

Година: 2023

Не е тайна, че трилогията "Дъгата на косата" на Нийл Шустърман ми влезе под кожата. Затова, когато от Orange Books обявиха, че ще издадат друга негова поредица, беше ясно, ще се чете. Нийл Шустърман има много специфични идеи и почерк, които поне за мен го правят разпознаваем. Също като Патрик Нес. Мога да отгърна негова книга и без да поглеждам заглавието и автора и да разпозная, че е негова. В основата на идеите му винаги лежи частица жестокост, която сама по себе си е толкова ужасна, че те кара да изтръпнеш.

И тук Нийл Шустърман не изневерява на себе си. В света на Разделените човечеството е приело Закон за живота, според който животът на един човек е неприкосновен от момента на зачеването до тринадесетата му годишнина. Но за сметка на това между тринадесет и осемнадесет години родителите, попечителите и настойниците на децата имат право да се отърват от тях като ги дадат за Разделяне.

 

Разделянето е процес, при който органите, както и всяка една друга част от човешкото тяло бива разделена, съхранена и използвана по-късно за донорство. Човечеството се е научило да присажда всичко - от ръка до отделни части на мозъка. Всяка една част от организма на детето може да бъде използвана, кръвта бива напълно изцедена, а навсякъде по болниците има цели банки с човешки части чакащи да бъдат присадени. Разбира се качеството на човешките части също има голямо значение. Например има значителна разлика в цената между ръката на затлъстяло момче, което никога не е тренирало, не е сръчно и никога не е било добро в нищо и ръката на виртуозен пианист. Както изглежда присаждането на човешки части се е усъвършенствало дотолкова, че уменията и способностите на разделената част се пренасят върху новия собственик. Така например, ако получите ръка на левичар, а вие сте десничар по природа, ще можете да използвате и двете си ръце еднакво добре. 

Колко елегантно решение на всичките ни проблеми, нали?

Отърваваме се от проблемните деца, без наистина да ги убиваме, защото по смисъла на Закона за живота, всяка една част от тялото трябва да бъде разделена и запазена като донорски материал. В този ред на мисли смърт технически не настъпва.

Така че деца, бъдете прилежни ученици, пишете си домашните и не се забърквайте в неприятности, защото родителите ви могат да решат, че усилието не си струва и да подпишат заповедта за разделяне. 

За втори път въображението на Нийл Шустърман ме ужасява. Идеята за Законa за живота е абсолютно варварска. Първо, забранява абортите, без значение, какви са мотивите и рисковете, с което забранява и отрича автономията на жената върху собственото й тяло. После, забранява изоставането на деца, за което има таен признат хак (няма да изпадам в детайли, за да не спойлвам). Това не изглежда лошо на пръв поглед, нали? И все пак сиропиталища има. Изоставени деца също. А пътищата на живота са толкова непредвидими и безкомпромисни, че човек никога не може да е сигурен, коя е по-добрата възможност. 

Този сюжет поражда редица морални въпроси. Каква е стойността на живота? Кой я определя? Защо един живот да е по-стойностен и смислен от друг? И има ли изобщо някакво значение при положение, че заповедта за разделяне не изисква никаква аргументация. Просто утре решаваш, че не искаш повече да се грижиш за детето си и подписваш. 

С подписани заповеди за Разделяне по съвсем различни причини Конър, Риса и Лев са тримата главни герои на тази история. Конър е бунтар или както родителите му го приемат - проблемен младеж. Има избухлив нрав и непримиримо чувство за справедливост. Което не е лошо, но си е проблем, защо да се занимават.

Риса е израснала в Сиропиталище и макар че ще е отличен пианист, това не е достатъчно, за да поиска Обществото да я задържи като един от своите членове. Тя не е проблемна, тя е прилежна, умна, артистична и перспективна, просто това не е достатъчно. Тя не е достатъчна.

Лев е десятък. Семействата с десет деца могат и трябва да дадат едно от тях за Разделяне. Не всички го правят, но семейството на Лев е решило да спази традицията.

 

Пътищата на тримата се сблъскват и оплитат по опасен и динамичен начин. 

И докато бягат, всеки един от тях трябва да се пребори с демоните си и да намери сила да се бори за живота си в един свят, който е решил, че те не заслужават да живеят. Да се почувстваш пълноценен, желан и обичан са най-простичките неща, от които всички имаме нужда, особено в преходните години към зрелостта, когато сме най-уязвими и несигурни. Да погледнеш навътре и да потърсиш пътя към тази настройка на ума и сърцето в един свят, който не просто те отхвърля, ами иска да те унищожи, е повече от трудно. Щом те могат, можем и ние.

Колкото и жестоки да са идеите на Нийл Шустърман, толкова са и човешки. Книгите му са като везна, позволяват ти да претеглиш едното и другото и достигат до моралния компас на читателя по един много емоционален начин, но без излишна мелодраматичност.