"Ако има кръв" - Стивън Кинг (Ревю)

Заглавие: "Ако има кръв"

Автор: Стивън Кинг

Издателство: Бард

Превод: Катя Перчинкова

Брой страници: 480

Година: 2020

Тематично в края на октомври чета Кинг. Но се усетих едва преди няколко дни (разбирайте преди три седмици, защото тoзи текст чака за редакция оттогава), когато фийда ми отвсякъде беше залят с Хелоуин плакати. Също така си дадох сметка и че чета книгите за Холи Гибни както се гледат филмите за Star Wars. Започнах с "Другият", който в хроноличната подредба  на събитията на свързани книги се пада 4-та, после продължих с 5-та "Ако има кръв", която е кръстена на една от новелите в сборника, която следва събитията от "Другият". А след това планирам за прочета и преходните три книги "Мистър Мерцедес", "Търси се" и "Край на дежурството" (все още не съм сигурна в какъв ред са, но като стигна до там, ще разберем). Така че както казах, като Star Wars - 4-5-1-2-3 :)

Докато сме на темата, ще започна с "Ако има кръв", трета и предпоследна подред новела в сборника. Малко повече от година след събитията от онази пещера в Тексас, когато Холи Гибни и детектив Ралф Андерсън се срещнаха "лице в лице" с Другия, доколкото това е удачен избор  на думи, в Питсбърг се случва една трагедия (взрив в училище), репортажа за която не спира да човърка Холи. Има нещо в репортера на канала, по който гледа новината, Чет Ондовски. Нещо, което не спира да ръчка Холи. Като сърбеж в мозъка, който може да те побърка. Наречете го усещане, предчувствие, нюх, опит или просто случайност, няма значение -  Холи е надушила нещо. И ще се зарови дълбоко в помийната яма, за да разнищи този случай. Защото колкото и да е опасно това, мис Гибни е съвестен, добър човек, който не може да си позволи да гледа как ужасни неща се случват на невинни хора и да бездейства. Тъй като Ралф присъства само косвено в тази новела и действието се завърта най-вече около Холи, съответно и има повече препратки към книгите за Бил Ходжис свързани с по-младите години на неговата помощница. За щастие Кинг е от онези здраво стъпили на земята писатели, които макар и приживе да са се превърнали в любимци на милиони читатели, не мислят, че читателят е длъжен да е чел всичките му книги и да е наясно и да помни всичко. Така че тук има достатъчно обяснения към действието от минали романи, за да се не се чувства човек изостанал. В същото време не е и прекалил като на практика преразкаже всичко. Намерил е един отличен баланс между това да държи читателя информиран и да оставя загатното това, за което сам би могъл да се досети. Оставя читателя да помисли и сам да направи изводите си. 

Този сборник ми наомня на "Четири  след полунощ" и на "Особени сезони". След всяка новела усещам различен послевкус в ума си и в същото време е като дежа ву, защото съм го усещала и преди. Малко писатели могат да се похвалят, че имената им са се превърнали в нарицателно. За мен "кингско" е вече нормална дума в речника ми. Използвам я за много неща и ако не я кажа тук ще бъде истинско кощунство. Защото тези новели са просто... ами кингски са, абсолютно кралски. Всяка от тях съдържа в основата си една много простичка идея, но когато насложиш отгоре личността на хората, около които се върти дейтствието, емоционалния заряд и обремеността на миналото им, изведнъж получаваш нещо необикновено, което накрая те оставя настръхнал. 

"Телефонът на господин Хариган" се заиграва с идеята, че можеш да се обадиш в отвърдното и че понякога има сили извън границите на нашата реалност, които са способни да протегнат мъртвешките си ръце и да преобърнат живота ни. 

"Животът на Чък" асоциирам с идеята от "Шоуто на Труман", тя е прекрасна метафора на идеята , че всеки човек е отделна вселена. Тук мисля е и моментът да спомена, че Кинг се чете с кориците. Неговите предговори, епилози или просто бележки към книгата са също толкова интересни колкото и същинския продукт. Така че, не ги пропускайте. В края на сборника споделя малко повече за това как са се родили идеите около създаването на тези новели. А тази за Чък може би е най-комплексната - от онези, които узряват с години и на части. Те са като пъзели, които след време сами се подреждат и създават нещо цялостно и допълващо се. 

Няма да издавам тайни, само ще оставя това забележително изпълнение на Кристофър Уокън ето тук. Сигурна съм, че като прочете "Животът на чък" ще разберете защо. 

А "Плъх", последната новела в сборника, е като разкраз на По или на Гьоте - класика, още с публикуването й. Напомня ми на Сезоните. Тя е съвременен преразказ на идеята за сделка с дявола. Но няма значение, колко дъвкана е тази тема, когато я разказва писател като Кинг, не ти пука, защото го прави умело и увлекателно.

Всяка от новелите заплита в себе си много повече от това, което се вижда на повърхността. С Кинг никога не е само психария. Под свръхестественото и страхотиите винаги се крият пластове човешки взаимоотноошения, страхове, мечти, пропадания и върхове. Животът е низ от събития, които ни променят. И колкото и да ни се иска да не е така, често ни пречупва. Понякога нещата са необратими, друг път някак успяваме да съберем сили и да отвърнем на удара. Но едното няма да има стойност без другото. Печалбата е нищо, ако преди това не си усетил вкуса на загубата. И точно тези са най-вдъхновяващите моменти. Това са моментите, които не просто те оформят като личност, те променят формата ти. Ох, няма какво да ви го хваля повече. Вие си знаете, Кинг си е крал. 

"Играта на Джералд" загрубява

Кинг обича да прави дисекция на мозъци. Аз обичам да чета резултатите от аутопсиите му. Случаят с "Играта на Джералд" е подобен на "Мизъри". Започнах да я чета преди години, но явно не й беше тогава времето. Затова я оставих да отлежи. Вдъхновена от успеха, който в мен пожъна "Мизъри", се прехвърлих на "Играта на Джералд". Отне ми много време да я прочета, защото я четох на телефона, въпреки че хартиеното издание ме чака на рафта. Сигурно съм споделяла, че съм полигамен читател. И напоследък открих своя най-удобен начин как това да се случва - една хартиена книга за пътя към работа, една хартиена книга вечер за леглото, една на електронния четец, когато чакам някъде, най-често пред кабинета на педиатъра и една на телефона, за моментите, когато не си нося четец, а имам възможност да чета. 

И така, отне ми вечност, но я приключих и за пореден път оставам впечатлена от начина, по който Кралят се заравя в човешкото съзнание. Ако можех да рисувам, щях да направя една карикатура, на която Кинг е с тялото на малко момче, обут в къси панталони, клекнал на земята и държи клечка, клонче взето от шубраците под някое дърво наблизо, как рови в една отворена от скалпа човешка глава право в мозъка й и натиска различните части двете полукълба, за да види как ще реагира главата. Представихте ли си го?

Ето това прави Стивън Кинг с ума ми. Играе си с въображението ми, кара ме да визуализирам толкова много неща, каквито дори не съм си и представяла. 

Както знаете психология и карантии вървят ръка за ръка в неговото творчество. И все пак ако трябва да направя някакви мислени категории те биха били книги, в които преобладават карантиите и такива в които преобладава психологията. Първите са изключително интересни, защото те влизат в главите на серийни убийци и всякакви други изроди. Вторите обаче са ми особено любими, там дисекцията стига до костите и продължава да реже и изследва навътре. 

Джеси Бърлингейм, съпруга на уважаван адвокат минава през ада, своя личен емоционален ад и физическия, сякаш изсипал се на главата й като казан с горещ катран. Джеси и Джералд си имат една игра. Една игра, която включва прозрачното бельо на Джеси, почервенялата от възбуда кожа на Джералд и заключените с белезници ръце за таблата на леглото - отново на Джеси. Дотук нищо толкова странно и необичайно. Този път обаче Джеси не иска да участва в играта на Джералд. И му го казва. Ала Джералд е твърде възбуден, за да освободи прикованата към леглото си жена и да се откаже от предстоящото удоволствие, затова просто се прави на идиот, който си мисли, че Джеси му говори тези неща като част от играта. 

Играта на контрол е една от силните страни на Кинг, както сигурно вече знаете. Той проследява времето вътре в Джеси, вътрешния диалог, колебанието, дали наистина си заслужава да се запъне за това или е по-лесно просто да изтърпи любовната игра, да изчака съпруга си да изгрухти доволно над нея и да не се занимава после. Още по-интригуващ е моментът, в който Джеси осъзнава кристално ясно, че ефект от думите й би имало единствено след това, тогава тя ще бъде в изгодната позиция на жертва и ще може да набие канчето на мъжа си, ще може да установи нов ред и правила. Но дори с това знание, Джеси изплясква и в момент на невъздържан бунт, го ритва с крак и й остава само да гледа как той пада безжизнен на земята.

Мисля, че няколко страници след това спрях да чета предишния път. Този път исках да науча какво се случва с Джеси. Следващите редове вероятно ще съдържат спойлъри, защото другият начин, по който мога да ви разкажа за тази книга, ми се струва празнословие. 

Джералд лежи мъртвъв на пода, а Джеси бавно и сигурно достига до дълбоката истина за положението си - пълна безизходица. Закопчана с белезници за леглото, движенията й са крайно ограничени, а възможностите малко и адски несигурни. Джеси потъва в диалози със себе си и другите гласове в главата си, които също са проекция на самата нея - благоверната съпруга, бунтарката Рут и малката Тиквичка. Ала колкото и да обсъждат, ситуацията продължава да си е безизходица. В крайна сметка Джеси потъва назад в мисли за миналото си и за отдавна заровени тайни, които не иска да си спомня, които не иска да разказва никому. Но е нужно, защото дори и без да осъзнава споменът за тези мрачни преживявания може да се окаже ключът към освобождението й. Ако вече сте чели книгата или сте стигнали до тази част, вероятно сега се подсмихвате на иронията в случайният подбор на думите ми. 

Борбата за оцеляване е безмилостна и жестока. Ужас след ужас впримчват Джеси в желязната си хватка - жаждата е толкова силна, че буквално усеща как лигавицата на гърлото и се раздира до кръв, болката в ръцете се премества полека надолу и превръща гърба й в пламтяща от болка повърхност, следвана от остри спазми в кръста и краката, обездвижването причинява лека атрофия, с която не е никак лесно да се справи, а през това време безжизненият й съпруг се превръща в закуска за вече бездомното куче Принц, което си го хапва парче по парче. 

Идеи на Джеси не й липсват. И реализирането или провалянето на всяка една от тях ме караше да  следя притеснено развитието. Кинг не е от авторите, които разчитат на изненадата. Той често разкрива предварително какъв ще е резултата от това действие. Изходът е ясен още от началото на книгата. Дори и да не е казано в прав текст съм сигурна, че всички вие, които сте я чели, сте го усетили, дали по предчувствие или от рутината в книгите на Краля. Джеси се спасява от тази ужасна къща, където почти до последния момент я чакаше сигурна, бавна и ужасяваща смърт. 

Но както обикновено, това не е краят. Кинг има още какво да ни разкаже. Този път за онова мистично същество, което се появи в сенките първата нощ от кошмарите на Джеси. То е едно от нещата, които карат Джеси да мисли, че полудява, които я карат да го отрича и в същото време да има нужда да вярва, че е било истина, за да запази разсъдъка си и да продължи напред с живота си. Джеси трябва да се изправи пред този демон, да го види, да го победи, ако иска отново да бъде човек.

В крайна сметка заедно с карантиите и изживеният ужас Кинг поставя на масата една по-дълбока тема. Наред с играта на контрол между Джеси и Джералд, между Джеси и белезниците, между Джеси и бледоликия, между Джеси и Брандън, който се опитва да й подаде ръка след края на този кошмар, наред с всичко това излиза на яве и темата за половите стереотипи, които са непреодолимо заложени в умовете на хората. Джеси осъзнава, че изобщо нямаше да попадне в тази ситуация, ако Джералд не бе действал според тези стереотипи, нито Брандън щеше да е подаде ръка, нито щеше да си затвори очите за толкова очевидни неща, които я карат да изглежда като луда. И тази истина е също толкова смразяваща кръвта, колкото и преживяният кошмар.

Изплува и още нещо характерно за почерка на Кинг. Цялата тази история всъщност Джеси разказва в писмо до своята стара приятелка Рут, която е отблъснала преди години от страх да признае, да сподели една грозна сексуална случка в детството си. Сега Джеси се обръща към същата тази приятелка, най-после готова да говори, готова да бъде част от една връзка, да потърси подкрепа и да живее. Често героите на Кинг търсят утеха и подкрепа един в друг и това е може би най-силният израз на надеждата и вярата в човещината.