"Мълчанието на агнетата" - Томас Харис (Ревю)

 

Заглавие: "Мълчанието на агнетата"

Автор: Томас Харис

Издателство: Ciela

Превод: Жечка Георгиева

 

Брой страници: 368

Година: 2021

 

Тази книга е класика, до известна степен заради брилянтната актьорска игра на Антъни Хопкинс и Джоди Фостър в едноименния филм. 

Не мисля, че веднъж видял човек Антъни Хопкинс в образа на д-р Ханибал Лектър с усмирителна риза и намордник зад дебелите решетки в килията му в психиатричната клиника, има дори и бегъл шанс да си го изкара от ума някога, камо ли да го забрави. Дори и сега четейки книгата, не мога да визуализирам д-р Лектър по различен начин, нито Старлинг. 

 

"Мълчанието на агнетата" е от онези истории, които познаваш без да си чел книгата или гледал филма, превърнала се в легенда, в нарицателно, във фраза, в част от речта и ежедневието ни. Да прочета книгата беше странно и вълнуващо усещане. Бих казала дори малко нелепо, защото тази книга е първоизточника на легендата. Но легендата я е надраснала толкова много, че години по-късно си мисля, колко големи обувки има да запълни Томас Харис. А те всъщност са неговите собствени.

 

Е, тези история има защо да се е превърнала в легенда. Доктор Ханибъл Лектър е изключително интелигентен, проницателен и безскрупулен социопат. Срещата му с Кларис Старлинг го извежда от собственото му мълчание. Доктор Лектър не прави нищо без причина и план, всяка дума е премерена, дължината на всяко мълчание точна. Всеки детайл, жест, усмивка, дъх, поглед на неговия събеседник биват уловени, разчетени и използвани по възможно най-изгодния за него начин. Доктор Лектър е свръх интелигентен и затворен в една гола килия в психиатричната клиника, което му предоставя всичкото време на света за размисъл. Представете си какво количество информация може да преработи и синтезира неговият аналитичен ум при това скучаещо ежедневие. Разбира се, появата на Кларис Старлинг е свежо разнообразие, което събужда интереса и хищническата му природа. Тя е агнето, а той вълкът. 

 

Кларис е натоварена със задачата, да разговаря с д-р Лектър и да се опита да го убеди да попълни въпросник, който е част от изследването на ФБР за профилирането на престъпнците. Прикритият мотив на ФБР, разбира се, е надеждата да заловят Бъфало Бил, жесток сериен убиец, който разхвърля насам-натам трупове с одрани кожи.  Ханибал Лектър, от своя страна, не се интересува от това какво искат те от него, но в появявата на тази млада жена, вижда възможност да постигне своите собствени цели, затова въвлича младата ФБР стажантка в напрегната игра на котка и мишка, изпитвайки почти перверзно удоволствие от това да се рови в миналото и в най-травматичните й спомени, подхвърляйки й на пръв поглед трохи от истината.

 

Сюжетната линия с доктор Лектър всъщност е второстепенна, тя е средството, с което Кларис трябва да залови серийния убиец. Но не мисля, че има вариант, в който образът на Хабинал Лектър да участва в нещо различно от главната роля. 

В обощение ще кажа, че създаването, изграждането на образа на д-р Лектър е гениално, диалозите между двамата приковаващи, а играта, преследването, напрежението, надлъгването, размяната на информация и задкулисните игри и планове, които всеки крои, са способни напълно да ви погълнат. Трудно е да започнеш друг трилър след тази книга. 

 

 

 

"Първа любов" - Рио Шимамото (Ревю)

 

 

Заглавие: "Първа любов"

Автор: Рио Шимамото

Издателство: Peppermill Books

Превод: Гергана Дечева

 

Брой страници: 280

Година: 2025

 

 

Не съм голям почитател на криминалния жанр, затова си подбирам заглавията много внимателно. Един прочит на задната корица на "Първа любов" от Рио Шимамото беше достатъчен, за да знам, че искам да прочета тази книга. 

Канна Хиджириама е арестувана за жестокото убийство на баща си. С напълно отсъстващ поглед, тя заявява на полицията "Сами ще трябва да откриете мотива ми." С тези дръзки думи младото момиче предизвиква целия свят - системата, близките си, приятелите си, медиите и всички онези милиарди непознати хора, които ще следят процеса й пред екраните на телефоните и телевизорите си. Анотацията на книгата ясно очертава визията на това, което предстои - убийството е кърваво, жестоко, неочаквано, а убийцата в състояние подобно на кататония, безразлична към света и това, което е направила. Канна лежи в ареста и чака делото. Назначен й е служебен адвокат, а клиничният психолог Юки Макабе е поканена да беседва с обвиняемата, за да оцени психическото й и емоционално състояние и да напише книга за нейния случай. Мрачни тайни се крият в миналото й, тръпки полазват читателя още с първите страници.Но да ви призная това, което открих между кориците на тази книга се оказа много повече, от това, което анотацията може да загатне. 

Вярвам, че всеки че открие нещо за себе си. Някои читатели ще се фокусират върху разкриването на голямата мистерия, други върху натрупването на емоционално напрежение между героите, което създава здрава и еластична мрежа от фино подредени събития. За някои вероятно образа на спокойната и  красива оплискана с кръвта на собствения си баща Канна ще се запечата по-силно от всичко. А други ще открият не по-малко ярък персонаж в лицето на Юки. Рио Шимамото работи с ограничен набор от персонажи, но изгражда връзките между тях и времевите мостове между тяхното минало и настояще по изключителен начин, без да разтяга и раздърпва сюжета, типично по японски, без да губи времето на читателя - стегнато, силно и емоционално. Желязно изпълнение. 

Това, което ще остави най-ярък спомен в мен за тази книга, е поредицата от малки на пръв поглед не особено важни или травмиращи събития в живота на Канна, които натрупвайки се през годините изкривяват живота и ума на момичето по начин, който ме кара да настръхна. Защо? Ще оставя на вас да разберете.

Всички персонажи в историята търсят отговор на големия въпрос - защо? Защо Канна е убила баща си? Какво се е случило? Какво е голямото събитие, което я е накарало да превърти така? И тук изключително много уважавам Рио Шимамото за избора си на мотив и обосноваване. 

 

Ще ви кажа само, че макар и да са много различни, тази книга оставя в мен същото горчиво и едновременно с това мотивиращо усещане, което изпитах и след като прочетох "13 причини защо".  Историите са много различни. Но и двете книги се фокусират върху това, колко крехко е детското и младежкото съзнание, колко лесно се манипулира, огъва, експлоатира, оформя и прекършва.

Не искам да рискувам и да издам повече необходимото, не искам да ви развалям възможността сами да преплувате тази история. Ще ви кажа само че тази книга е повече от мистериозна криминална история, Макар че носи в себе си всички елементи на добрия трилър, сигурна съм, че ще откриете в нея много повече от това.

"Край на дежурството" - Стивън Кинг (Ревю)

 

 Заглавие: "Край на дежурството"

Автор: Стивън Кинг

Издателство: Плеяда

Превод: Весела Прошкова

Брой страници: 432

Година: 2016

 

Срещнах се за пръв път с образа на Холи Гибни в "Другият" и страшно много я харесах. Разбирам защо Кинг е изпитал нужда да продължи да пише за нея след трилогията за детективската агенция "Търси се". Където ще се върнем и сега, в края на дежурството. Преди това обаче нека да ви кажа, че това е ревю на трета книга от поредица, може и да си спойлнете нещо от предипните две, така че четете на своя отговорност. 

 

Минали са няколко месеца, може би половин година от събитията в "Търси се", както и от последното посещение на Бил Ходжис в стая 217 на Клиниката за травматични мозъчни увреждания - стаята на Брейди Хартсфийлд – мистър Мерцедес. Човекът, който разби колата на Холи в Общинския център. Човекът, който премаза и уби 8 души и съсипа живота много повече с едно натискане на педала. Брейди Хартсфийлд, човекът, който опита да се самовзриви в зала пълна с тийнейджъри по време на концерт и да убие десетки, може би стотици деца и техните родители и придружители.

За щастие Холи го прати във вегетативно състояние - в стая 217. Брейди Хартсфийлд се събуди от комата, но според докторите мозъкът му има капацитета да изпълнява функциите на зеленчук - т.е. да заема място в черепната му кухина без да върши никаква работа. 

Бил обаче никога не е вярвал, че това е пълната истина. Носят се слухове, че странни неща се случват в стаята на Брейди, сякаш причинени от невидима ръка. Но това са просто измислици, нали?

И когато странни случаи на самоубийства започват да изскачат един след друг, Бил и Холи са принудени да надникнат отвъд това, което човешкият мозък познава като нормално, като възможно. Защото в света на Краля всичко е възможно. А той разказва толкова умело, че те кара да повярваш и в невъзможното. 

Историята е хубава, интересна, развива се с добро темпо. Има хубав ритъм в наслагването на напрежението и развръзката. Краят е очакван, предполагам всички сте се досетили още в първите страници защо се казва "Край на дежурството". Но това е хубавото на Кинг. Дори и да знаеш как ще завърши историята, а той обикновено не ги крие тези неща, пак ти е адски интересно и не можеш да спреш да прелистваш страниците една след друга.

Това, което заслужава най-голям акцент, както винаги впрочем, са образите в книгата - Бил, Холи, Брейди, Питър и Изи, Барбара и Джером, Фреди, д-р Бабино, Ал Библиотеката и начинът, по който Кинг ги създава, осмисля, развива и оставя сякаш сами да оживеят сред страниците, самият той мисли за тях като за живи дишащи същества, които се разхождат по Земята, хора от плът и кръв. Не случайно Джордж Старк "оживя" в "Тъмната половина". Вярвам, че дори и с прилична доза скромност, Кралят също осъзнава колко го бива в това и понеже е крал, разбира се, е решил да развие и тази идея и да създаде история от нея. 

Но да се върнем на Бил и Холи.

Бил Ходжис е главният персонаж - с него започва историята, негова е агенцията, той е човекът, който "намира" Холи и в последствие я приобщава към историята, той е човекът, когото Брейди мрази най-много, той е главният опонент, той е главният разследващ детектив, той е стожерът, върху който се гради цялата история. Но Холи е сърцето, тя е ядрото на историята. И вярвам, че това не е било целенасочен акт. Вярвам, че тя сама си е извоювала това място. Не знам, дали думите ми имат смисъл. Трябва да прочетете книгата, за да усетите за какво говоря. Холи е необикновена. И за мен е също толкова истинска колко сме аз и вие.

Сега след като съм си дочела трилогията мога да се насоча към "Холи", която повече от година ме очаква на рафта. Няма да е веднага. Но скоро. Нямам търпение. 

"Търси се: който го намери, за него си е" - Стивън Кинг (Ревю)

 Заглавие: "Търси се: който го намери, за него си е"

Автор: Стивън Кинг

Издателство: Плеяда

Превод: Весела Прошкова

Брой страници: 472

Година: 2015

"Търси се - който го намери за него си е" е втората книга от трилогията за детектив Бил Ходжис и неговият партньор Холи Гибни. "Търси се" е името на детективската агенция на Бил и Холи, но фокусът на историята този път се измества. Всичко започва в същата онази сутрин, когато стотици хора чакат на дългата опашка за работа, всеки от които носи в сърцето си куп грижи и една изтъняла надежда, че ще получи работа и ще спаси поне временно семейството си от немотия. Минути по-късно черният мерцедес се врязва в тълпата и десетки животи са погубени и съсипани. 

 

Историята отваря вратите на дома на семейство Саубърс. Вместо да се прибере с работа след  дългото и уморително чакане на опашката за работа, господин Саубърс се прибира инвалид, сметките от болницата са непосилни, а скоро и проблемите в работата на госпожа Саубърс не закъсняват. Липсата на пари и на надежда предизвиква ежедневни скандали в дома на семейството, а двете им деца някак се учат да навигират живота си през силните вълни на бурята застигнала семейството им. Вероятно по една или друга причина всеки от нас е минал през такъв период в живота си, ставал е свидетел на скандалите между родителите си и ако е бил късметлия, е имал брат или сестра, на чието разбиране и подкрепа се е осланял. Кинг с лекота отваря вратата към миналото на читателите си, прави ги съпричастни, сръчква способността ни да съчувстваме, нашепвайки тихичко, че това можеше да бъде нашата история. 

Трудните години в дома на семейство Саубърс отшумяват, когато синът им Питър открива в гората до къщата заровен сандък - пълен с пари и тетрадки, плътно изписани с ценни ръкописи. Тетрадките съдържат непубликуваните ръкописи на убитият преди години писател Джон Родстийн. Находка, с която едно младо момче няма представа какво да прави, освен да вложи в нея целия си младежки жар и почитание като един истински заклет фен-читател. Виж, за парите не е толкова трудно да реши. Питър подпомага семейството си като всеки месец изпраща анонимно по няколко банкноти. Малките финансови инжекции са достатъчни, за да помогнат на семейството да изплува от тинята и да си стъпи на краката, до такава степен, че бащата на Питър успява да завърши рехабилитационната си програма и отново да проходи, да си намери работи и дори да започне собствен бизнес. И тъкмо когато решиш, че нещата се нареждат, Кинг издърпва килимчетo изпод краката ти. Парите свършват и нещата отново тръгват на зле. Именно тогава нещата се объркват истински. Ръкописите са твърде ценни, а Питър е твърде неопитен. 

Много хора, много опасни хора са готови на много опасни неща, за да се домогнат до тези ръкописи. Всеки по свои собствени причини. А Питър остава в окото на урагана и всеки опит да се измъкне оттам изглежда обречен. Кинг е доловил много добре онзи пограничен момент между юношеството и съзряването. Питър вече е достатъчно голям да осъзнава в какви неприятности се е забъркал, осъзнава и точно къде и кога е сбъркал. Но непримиримостта и неопитността на младостта не му позволят да прецени на кого може да се довери, нито  да протегне ръка за помощ към най-близките си хора, защото все още е на изпитателен срок в живота си и не може да си позволи да си признае грешките. Затова се опитва с всички сили да ги поправи сам. Само дето това единствено обърква повече нещата. 

Харесах втората книга. Интересно ми беше да видя, как Холи Гибни постепенно се превръща от онова младо уплашено и обременено момиче в забележителната жена, която срещнах в "Другият". Нямам търпение да видя и следващата фаза от метаморфозата й.

 

Уважаеми Господин М. - Херман Кох (Ревю)

 Заглавие: "Уважаеми Господин М."

Автор: Херман Кох

Издателство: Колибри

Превод: Мария Енчева

 

Платформа: Storytel

Прочетено от: Христо Чешмеджиев

 

Брой страници: 448

Година: 2014

 

"Уважаеми господин М." е първата книга на Херман Кох, която си купих от един Зимен Панаир на книгата още преди години в НДК. Но не и първата, която прочетох. Без да имам и ни най-малка представа кой е Херман Кох и какви романи пише, си купих и "Вечерята" на следващата година. Нея прочетох веднага. След това се сдобих с всички негови книги, издадени на български език и оттогава насам ги чета пестеливо, като рядка отвара, чиято формула не можеш да повториш никога вече. Неговите книги са именно коктейл от фрапираща откровеност, дълбок анализ, сложна структура, проницателност и пленителна безцеремонност. 

Историята започва с писмо до известния писател М. от неговия съсед, който тайно го наблюдава, с маниакалността на преследвач. Въпросният съсед е не кой да е, а човекът, чиято история М. е използвал за последния си роман, който впрочем е станал абсолютен хит. А шпионажът се извършва педантично и професионално. Херман наблюдава и изследва всеки аспект от живота на писателя - навиците и ритуалите му, семейството  и миналото му, всичко е подложено на щателно наблюдение и анализ. 

"Възмездие" се превръща в сензация. Историята разказва за авантюрата на преподавателя по история Ландзат и негова ученичка Лаура, която  бързо изтлява. Лаура зарязва по-възрастния мъж заради своя съученик Херман. Ландзат не приема добре раздялата и опитва всячески да върне топлината на момичето в живота си, стигайки до кулминацията, когато една зимна вечер отива във вилата на момичето, което е там с Херман под претекст да поднесе извиненията си и на двамата и с пожелание да загърбят миналото. На следващия ден по неизяснени обстоятелства Ландзат изчезва. Няма труп. Няма следи. Няма свидетели, учителят просто изчезва. Отличен материал за книга, гъвкав като глина, очакващ въображението на начинаещия писател да се развихри. Какво толкова може да се крие в една на пръв поглед толкова тривиална история. Ще разберете в края на книгата, както обикновено. 

Покрай мистерията, която бавно сглобява картината парче по парче, натрупвайки напрежение и очакване в читателя, Херман Кох насочва пътем прожекторите към по-значимите теми, като упадъкът на учителската професия, манията за величие на станалите известни писатели, егото, като злокачествен тумор, юношеството като отправна точка за бъдещия морал и ценност на младите хора, застанали на прага на зрелостта. Вероятно има и някои заигравки с нидерландски писатели, които не успявам да доловя. Херман Кох има жестоко чувство за сарказъм, ирония и самоирония. Тук наблюдавам същата безцеремонност, която прояви към лекарската професия във "Вила  с басейн".

Както винаги всички образи са плътни, живи и дисфункционални по свой собствен начин, както е и всеки от нас впрочем. Особено силно са изградени образите на петимата приятели - Лаура, Херман, Стела, Лодевайк и Давид. Седемнадесет е възраст, в която смелостта е повече от разума в главата на един тийнейджър, възраст, в която вече си достатъчно голям, за да извършиш нещо сериозно, но без още да си даваш сметка за реалните последици от своите дела. 

И разбира се, запазената марка на Кох - моралната дилема. Всеки нов детайл към историята, донася и нови въпроси. Кох ме кара пред цялото време да се питам "Оправдано ли е поведението на героя Х при тези обстоятелства?" И отговорът често се променя. Понякога един малък детайл към историята, може да обърне цялостната представа за правда и вина от морална гледна точка. 

От преведените у нас книги ми остана само "Одеса Стар". Надявам се издателство Колибри скоро да ни зарадват с друга негова книга. А сега се връщам отново в света на "Ламя ООД", за да видя края на историята на Гелев.

"По-късно" - Стивън Кинг (Ревю)

  Заглавие: "По-късно"

Автор: Стивън Кинг

Издава за България:  Бард

 

Брой страници: 2488

Година: 2021

 

Нова книга на Кинг у дома винаги е малък празник. Този път определено ще кажа, че българската корица ми харесва повече. Оригиналната корица ме подсеща за "Колорадеца", която не съм прочела още, защото си представях, че ще е нещо подобно на "По-късно" - криминална история с лек хорър привкус. Дали съм права, нямам идея. Няма и значение, и на нея ще й дойде ред. 

 

Да се върнем на "По-късно". Очакванията ми малко се разминаха с действителността. Историята на Джейми и неговата страховита способност да говори с мъртвите, навсякъде беше анонсирана като "новия роман на Кинг", но това определено не е роман. "По-късно" е новела. Може би това изказване ви звучи дребнаво. Но у мен думата "роман" оставя съвсем различно впечатление. Когато започнаха да излизат първите статии за "По-късно" си представях с комплексен сюжет, чиито обем и разклонения, ще попрехвърли с много или малко 300 страници. Когато пристигна у дома, си дадох сметка, че съм се настроила доста грешно. Разбира се, изпитах леко разочарование. След кратко мрънкане, зачетох първите страници и позволих на историята да ме погълне. После ми стана трудно да спра. Както винаги. Усещането, че Кинг разказва, бързо се стопява и оставя място и акустика за думите на Джейми. 

 

Джейми Конклин е необикновено момче, което се опитва да живее обикновен живот. В ранна детска възраст Джейми открива, че може да вижда и да говори с мъртвите. Способност, която изглежда едновременно абстрактно и стряскащо на неговите години. Срещата с мъртъвци е житейски опит, който трудно може да бъде асимилиран, смелен и осмислен, когато все още опипваш и изпитваш измеренията, границите на света с ума си, когато все още въображение и реалност се сливат в пъстрите игри на детското съзнание. 

 

Всичко това е нещо, което човек може да осмисли едва по-късно, в друг етап от живота си, когато въображението отстъпи място на реалността и светът започне да моделира личността. И после отново. По-късно пак, когато личността започне да моделира света около себе си с изборите, които прави.

 

Ще оставя тези нюанси на вашите собствени възприятия по-късно, когато седнете да прочетете книгата, те са истинското богатство на тази история. 

И ще се върна на макия Джейми. Как работи неговата способност? Той може да види и да разговаря с мъртвите за кратко време след тяхната смърт. Плътните и страшни привидения в началото, постепенно избледняват до прозрачно. А гласът им става все по-приглупен, докато не се изгуби сред звуците на живитие завинаги. Дали всеки от нас напуска земята така? Призраците на мъртвите са зловещи и страшни, но детската психика е по-гъвкава, отколкото си мислим. Джейми се е примирил и се е научил да живее с тази способност. без да привлича особено внимание. Докато един ден не среща призрак, който отказва да напусне. И всичко отива по дяволите.

 

"По-късно" не носи зловонния страх на "То", няма да ви накара да поглеждате зад вратата като влезете в стаята, нито да стискате малката си нужда цяла нощ от страх да не заварите банята цяла обляна в кръв. Но сред страниците й ще откриете един увлекателно написан разказ, който има да ви изненада с едно две неща под повърхността на свърхестесвения си сюжет. И както винаги ще ви накара по-късно да се запитате "дали наистина е възможно..."

"Вила с басейн" - Херман Кох (Ревю)

  Заглавие: "Вила с басейн"

Автор: Херман Кох

Издателство: Колибри

Превод: Мария Енчева

 

Платформа: Storytel

Прочетено от: Павел Владимиров

 

Брой страници: 352

Година: 2014

 

Когато затворих последната страница на  "Вечерята" преди години, първата ми мисъл беше "Как ли изглежда Херман Кох?" След това отворих негови снимки и си казах "Не може да бъде!" 

Възможно ли е, човек, който разкрива толкова мрачни и лепкави кътчета от въображението си, да изглежда толкова обикновено? Малко като нелепата логика на агентите по криминалните сериали, които правят психопрофили на разни социопати-престъпници. Това е, разбира се, крайно несимпатично и грубовато сравнение, но усещането, което поражда е подобно. 

 

И "Вила с басейн" и "Вечерята", а вероятно и друите му романи биват определяни като психотрилър, но на мен ми е трудно да си ги представя влизащи изобщо в някакви жанрови рамки. 

Разказът на Кох се лее много леко и фино. И може би точно това смразява кръвта на читателя. Лекотата, с която разказва мрачните действия на героите си. Сюжетът е точно това -  психотрилър. Но Херман Кох не натяга напрежението, както се случва в историите в жанра. Той просто ти казва, "Убих гадното копеле и грам не съжалявам" с тона, с който половинката ти би казала "Виж, взех хляб, може да направим филийки за закуска".

И точно този контрапункт лежи в основата на майсторството му. Престъпленията, около които се върти сюжета на историите му, са всъщност морални дилеми, дълбоко обременени с емоционалната обвързаност на отношенията между родители и деца. По един много необичаен и малко извратен начин, те са израз на любов. 

Не знам, трудно е да се опише, ако не си го чел. 

Марк Шлосер е семеен доктор, циник по душа и много практичен човек. Ограничил е пациентите си до неголям брой, но пък за сметка на това са прилично богати и известни. Той е отличен лекар и поредствен доктор, по свой избор. А пациентите са бизнес за него. Това не го прави лош човек. Макар и лишена от емоционална тежест, докторската му преценка е отлична и той върши съвестно работата си по начина, по който я разбира. Без да влага нищо повече от необходимото. Марк има чудесно семейство, което обича. Две дъщери и красива жена. Щастливо женен мъж. Което не го спира да изневери на жена си, при това без да вложи особена страст в това. Сякаш животът минава покрай Марк , той съществува незабележимо и посредствено в своето кюше и се чуства прекрасно от този факт. Простично, без големи драми. 

 

Началото на историята заварва доктор Марк Шлосер в очакване на решението на етичната комисия. Негов пациен, известен холандски актьор, е починал след вероятна лекарска грешка от негова страна. Разказът се ниже ретроспективно, започвайки от запознаването на Марк с имено този пациент и разказва за една много объркала се ваканция на неговата вила с басейн. 

 

Херман Кох е хитра лисица. Първо ти разказва една неприятна, но напълно възможна история, каквато може да се случи на всеки, каквато се случва за жалост нерядко на много най-обикновени хора. Героите му се изправят пред ситуация, в която могат да изберат да последват личния си или обществения морален кодекс. С други думи, няма вариант, в който това, което те самите смятат за правилно, да е и законно. Или потъпкваш собствените си разбирания за света, или закона. И за да бъде напълно обречен избора, Херман Кох натрупва емоционаланата тежест на единственото несломимо нещо в този свят - любовта към децата ни.  Така изборът става съвсем простичък - да защитиш ли децата си или не. Вече затънал до шия в тази история, е неизбежно да се запиташ: "Аз какво бих направил на мястото на Марк?" 

 

И ако успееш да излезеш от този капан, което е малко вероятно, веднага влизаш в друг. Марк имаше ли право да постъпи така?

Той не е нито злодей, нито герой. Един най-обикновен семеен мъж, като стотици други, баща - съпруг, посредствен доктор, който не си дава много зор. В него не дреме древно и изконно зло, което го подтиква да отмъшщава. Той е просто един баща, чието дете са наранили. Вие как бихте постъпили на негово място?

"Мистър Мерцедес" - Стивън Кинг (Ревю)

Заглавие: "Мистър Мерцедес"

Автор: Стивън Кинг

Издателство: Плеяда

Превод: Весела Прошкова; Даня Доганова; Павел Боянов

Брой страници: 480

Година: 2014

Странно е, да четеш книга на Кинг, в която няма нищо свръхестествено. Няма тайнствена мрачна енергия, която преобръща живота, няма персонифицирано изконно зло, което изсмуква душата на героите, няма сила идваща от друг свят, от друга реалност, която се храни с нещастието и страданието на хората. Не. Няма нищо такова. Само болна, трескава жестокост, породена в увреденото съзнание на едно момче. Момче с шофьорска книжка, завидни знания в сферата на технологиите и безскрупулна липса на емпатия.

Всичко започва с един спонтанен и добре прикрит масов акт на убийство, когато Брейди се врязва с откраднатия Мерцедес на госпожа Трилони в опашката от безработни пред местната Агенция по заетостта. Обикновено бихме класифицирали това престъпление като терористичен акт. Кой нормален човек би убил дузина невинни и без това изпаднали в безизходица хора, без да има мотив за това. Е, Брейди не се вписва в общоприетата обществена норма за "нормален". 

Случаят е поверен на полицай Бил Ходжис и неговия партньор, но работните дни на стария полицай не достигат, за да разрешат случая и детектив Ходжис се превръща в ДВО  (детектив в оставка) Бил Ходжис.

А случаят с Мистър Мерцедес е в толкова задънена улица, че е на път да се превърне в студено досие. 

Пенсионираният детектив прекарва свободните си дни в опасно меланхолично настроение, което го тласка към границата на живота. Случаят на Ходжис е добре познат стереотип. Той е посветил всичко на полицейския си дълг. Желанието да направиш света по-добър за децата си понякога излиза извън контрол и те обсебва, докато ти вече живееш само за това. Семейството остава на заден план, не усещаш, кога се е разпаднало, кога си загубил връзка с децата си, кога единствената здрава колона в живота ти е останала работата, защото ти виждаш само нея. И когато се пенсионираш, въжето за удавника пада в езерото и не остава нищо, за което да се хванеш. Вече си изгубил всичко. Ето там се намира в началото на книгата Ходжис, пръстът му всяка вечер се задържа на спусъка на пистолета. А спусъкът става все по-лек и по-примамлив. 

Ходжис вече не може да се посвети на семеството си, защото всеки член от това семейство е продължил напред с живота си и столчето отредено за стария Бил в него се смалява с нарастващото му през годините отсъствие. Няма и хоби, а и като че ли е малко късно да си създадеш  някакво безсмилено занимание, когато цял живот си бил посветен на това да спасяваш живот, да правиш града по-добро и безопасно място за живеене, за отглеждане на деца. Всичко останало изглежда толкова маловажно. 

И тогава Бил получава Писмото. Писмото на един луд. На един социопат. На Мистър Мерцедес. А това означава само едно - Game on. 

"Мистър Мерцедес" отговаря на много въпроси, които предизвика у мен "Ако има кръв". Ще си призная, че с нетърпение очаквах да се включи образа на Холи Гибни и да се запозная с нея такава, каквато се е родила в ума на Краля. Сега когато вече съм чела първата и последната от всички свързани книги разбирам колко много е израснал образът на Холи, колко промени е претърпял. И ако не бях чела бележката на автора към въпросния сборник с новели, вероятно всичко щеше да ми се стори малко нелогично. Как е възможно кукуто Холи, което се свива при всеки поглед на родната й майка към нея, да се превърне в задвижващата верига към разрешаването на случая на Ходжис. Истината е, че без намесата на Холи, без дори едно от всичките й ключови открития, резултатът щеше да е карастрофален. Супер нелогично е, случаят да бъде решен от страничен персонаж, който влиза в действието към края, развихря се и просто така оправя всичко. А главните действащи лица до този момент да се превърнат в спомагателен материал. Но фактът, че самият Кинг признава как образът на Холи го е обсебил, обяснява много. Обяснява всичко. 

Страхотен криминален трилър е излязъл изпод пръстите на Краля. Не ми е любимата, защото не съм върл почитател на жанра. Но няма и нужда да ми е любима. С удоволствие ще прочета и следващите две книги "Търси се" и "Край на дежурството".

"Носферату" - Джо Хил (Ревю)

Заглавие: "Носферату"

Автор: Джо Хил

Издателство: Ибис

Превод: Стефан Георгиев

Брой страници: 564

Година: 2019

Да започна този текст се оказа по-трудно, отколкото очаквах. Докато четях "Носферату", ревюто на практика се пишеше само в главата ми. Но ето, че сега седя и трия ред по ред всяко начало. 

С Джо Хил вече се познаваме в известна степен. Разминахме се преди години някъде в първите страници на "Рога", която все още седи на рафта с непрочетени кнги, но с "Пожарникаря" химията се получи.

А след това дойде онова нервно очакване на втората среща, която предвид завишените очакваня може да се превърне в разочарование или да прерастне в трайна любов.

Говоря за книгите на Джо Хил като за жив организъм, защото те са такива - живописни, динамични, увлекателни. Те постилат около читателя своята собствена аура, която се вдига като завеса в началото на първо действе и отказва да се спусне, дори когато затвориш последната страница. 

Също като книгите на баща му. 

Не вярвам, че талантът е наследствена черта. Макар че има много примери, които биха оборили това мое схващане за света. Вярвам, че е много по-трудно да откриеш своя път, когато в семейството ти има вече доказал се творец. Но начинът, по които Джо Хил развива таланта си, за мен е достоен за уважение. В неговите книги несъмнено личи влиянието, което творчеството на баща му оказва върху него, но то е по-скоро като фин маркер на уважение към идеите и виждането за света, които един родител възпитава у детето си. В тези маркери няма нищо плагиатско, нищо натрапващо се. Джо Хил е съумял да изгради свой собствен разпознаваем стил. Да създадеш свой собствен път, там където една от авторитетните фигури в живота ти вече е начертала карта, е впечатляващо.

"Носферату" е зловеща коледна история, в която добрият делобрад старец носи името Чарлс Манск и кара зловещ Ройлс Ройс Призрак 38'.

Е, Чарли Манск по нищо не прилича на добрия белобрад старец, освен че е стар. Много стар. Но и това не му личи. Защото вече десетилетия наред колата изпива душите на откраднатите от него деца и го поддържа жив. 

Действието на цялата книга ляга върху идеята, че наред с реалността, съществува паралелният свят на мислите. Идея, която много наподобява на често срещания мотив в книгите на Кинг за "сиянието" (в най-общ смисъл), но Хил пречупва идеята през своята призма. Всеки притежава свой собствен свят на мислите, но малцина могат да влязат в него и то само ако притежават нужното средство.

Виктория Маккуин има дарбата да открива загубени неща. Тя минава по въображаемия мост, който нарича "прекия път" със своя жълт Ралей и прекосява границата между реалния и мисловния свят. Всяко място може да стои от дргата страна на нейния мост. Абсолютно всяко. Целият свят е на един мост разстояние. Но преминаването на тънката граница между реалността и мислите си има цена. Всеки път, когато Вик минава по моста, той отнема част от нея, част от разсъдъка й, част от живота й. 

Идеята на Джо Хил е много комплесна и интересна. 

Докато е малка Вик се сблъсква с Чарли Манск и успява да избяга, пращайки го в затвора или по-скоро в предсмъртното отделение на затвора. Защото без своя Призрак, Манск е труп.

Няколко годни по-късно колелото се завърта, Манск отново е на лов. Само че този път жертвата е Уейн - синът на Вик. 

Виктория израства точно такава, каквато си я представях - силна, борбена и малко арогантна млада жена, която е видяла твърде много от злата страна на света, за да си позволи да живее в илюзии. Но освен това е и една много много объркана майка. Да се измъкнеш на косъм от Призрака несъмнено оставя отпечатък в теб. Години наред Вик получава заплашителни обаждания от децата на Манск, в Коледната земя (неговото въображаемо царство). Вик живее в постоянен страх, който бавно и сигурно подронва основите на живота й, докато всичко не се разбива на пух и прах. 

Отнема години, докато Вик отново хване юздите на живота си и опита отново да изгради връзка със своите момчета. 

И тъкмо когато запова да усеща почвата под краката си, най-големите й страхове се сбъдват. Чарлс Манск отново крачи в света на живите и в колата му се вози, не кой да е, а Уейн, нейното момче.

Време е Вик да повярва отново във всичко онова, което прекара годни наред в опити да забрави и да си втълпи, че е било просто продукт на болното й съзнание. Време е да намери заместител на Ралея и да поеме отново по своя Пряк път, защото само и единствено тя може да спаси момчето си. 

А това преследване е безмилостно до последната капчица гориво.

Великоплепно изпълнение! Джо Хил с чиста съвест може да споделя един книжен рафт с баща си, като негов пълноправен колега. Надявам се, единствено да е също толкова продуктивен на Кинг-старши, защото искам да прочета още много книги, излезли от плашещото въображение на това семейство. 

"Доктор Сън" - Стивън Кинг (Ревю)

Заглавие: "Доктор Сън"

Автор: Стивън Кинг

Издателство: Плеяда

Превод: Весела Прошкова

Брой страници: 560

Година: 2014

Истина е, че започнеш ли веднъж да четеш Кинг няма спиране. Отлагах дълго "Доктор Сън". Вероятно по обичайните причини. Защото "Сиянието" е една от емблематичните книги на Краля, макар  че не ми е в топ 5, нито дори в топ 10. Така че, разбира те колебанието ми.
Но "Доктор Сън" надмина очакванията ми в пъти.

Дани Торънс вече не е малко уплашено момче. Превърнал се е в объркан млад мъж. Научил се е да контролира дарбата си донякъде, но още по-добре се е научил да я потиска, да я дави в бездънните чаши алкохол, които отвличат ума му от призраците. Дани е като дърво без корен. Винаги е нов в града, намира си работа и квартира бързо, работи съвестно, а после се напива до безбожие, гневът му удря тавана и боят е готов. На следващия ден трябва да отпътува и отново да бъде нов в града. В някой друг град.

Лесно е да тръгне по този път, защото го познава. Баща му го извървя. Само дето Джак Торънс имаше жена и малко дете, които го придружаваха в тази цялата лудост и не можеше просто да си вдигне чукалата и да замине в съседния град, където още не е пребил никого. Не, Джак Торънс си оставаше все там, а побоят отнасяха Уенди и Дани.

Сега Дани е от другата страна на тази барикада. И иска да я прескочи. Иска да остане трезв, да се установи някъде, да намери мястото си. Но това не е никак лесно. Дани минава през обичайните стъпки на алкохолизма, както и през всички отчаяни отпити на зависимите хора да се откажат от своя наркотик.

Но в крайна сметка един ден на поредното ново място, Джак се запознава с Били и Кейси, които по една или друга причина му протягат ръка. И Дани я приема. Започва да посещава сбирките на Анонимните Алкохолици. Горе-долу по същото време се ражда малката Абра Стоун и несъзнателно още от първия си ден, тя протяга ръка към Дан.

Абра е необикновено момиче. Тя притежава озарението, което притежава и Дан, но много по-силно. Ако Дан е светулка, тя е маяк. Абра израства като обичано и обгрижвано момиче. Озарението й, разбира се, е бреме за нейните родители, но не защото смятат, че има нещо ненормално в детето им, а защото искат тя да има спокойно и безгрижно детство, изпълнено с игриви пакости и слънчеви мисли. Не искат тя да е постоянно преследвана от кошмари, от мъртъвци, Още по-малко, от шайка вампири, които се хранят с еманацията на малки деца.


Верните на възела са точно такива. Някога са били хора с озарение, но след прехода са се превърнали в нещо зловещо, което има нужда да се храни с болка и смърт. Затова от хиляди години те обикалят земята и търсят малки деца със силно озарение, които да измъчват по най-нечовешкия възможен начин, за да изтръгнат  и погълнат след това всеки писък, всяка сълза, всеки спазъм, всяка болка, съдъжаща се в последния дъх на обезобразените трупчета.
Но когато Верните на възела се забъркват с Абра, допускат сериозна грешка. Защото младата госпожица Стоун е ужасно силна. И няма никакво намерение да се крие като мишка. Абра също като Дан е избухлива, арогантна и умее да се усмихва по онзи начин, който казва "Идвам за теб. Мисли му. " и те кара да настръхнеш.

Знаете ли, когато чета Кинг го чета винаги с предисловието и бележките от автора. От корица до корица. Винаги. Те като че ли отварят вратата към дрешника на Краля и ни позволяват да застанем малко по-близо до него. Кинг знае как да приласкае читателите си. Четейки бележките на автора към "Доктор сън", си давам сметка, че тази книга е реванш и възмездие. Кинг дава реванш на Джак Торънс и дава втори шанс на неговия прецакан син. Тя отговоря на въпросите, които самият Дан (Кинг) си задава. Какво щеше да се случи с баща му, ако Уенди го бе убедила да започне да посещава сбирките на АА. Дали щяха да отидат в Хотел Панорама? Дали баща му щеше да се се обита да го защити вместо да го убие?

"Доктор Сън" ми се струва доста по-зряла от "Сияние" или узряла, може би и двете. Докато в "Сияние" превес взимаха свърхестествените събития, страховитите призраци и зрелищните видения, тук Кинг акцентира повече върху вътрешния свят на Дан. И макар тук злодеят, обичайното изконно зло, което битува в повечето кралски книги, да е перфонифицирано в лицето на Роуз Капелата - водач на Верните на възрела, то истинската борба е тази, която се води вътре в Дан. Борба с призраците от миналото, борба с алкохола и вината. Дан трябва да се изправи пред собствените си непроправими грешки, да ги приеме и признае, но не е никак лесно да признаеш, че си пълна отрепка. Не е никак лесно да осъзнаеш, че си ударил дъното и после да потънеш още по-дълбоко. Но най-трудното е сам да повярваш в себе си. Защото за да помогнеш на някого, трябва първо здраво да си стъпиш на краката. За да подадеш ръка и да издърпаш някого от блатото, трябва да имаш сили и вяра в себе си.

И може би е моментът да ви кажа, че именно тази вътрешна сила е най-омагьосващото в цялата книга. Защото въпреки факта, че в началото Дан е ударил дъното, че и го е подминал, въпреки нелеката ситуация и ужасите, с които му предстои да се справи (и той, и Абра), тази история не лъха на отчаяние. Вместо това от нея извира такава сила, че с лекота може да ви запрати в другия край на стаята. Това е история за подкрепата, за вярата в себе си и в другите, за волята, която се иска да отхвърлиш всички си патерици, които всъщност не те подкепят, а просто не ди дават да стъпиш на болния си крак. Само че как ще се научиш да ходиш отново, ако не позволиш на мускула да зарастне и укрепне?

P.S. Харесва ми идеята "сияние" да бъде заменена с "озарение". Казвам го, защото предполагам, че това е събудило доста дискусии по темата. Но определено ми харесва как звучи "озарен" особено в контекста и емоционалния заряд на историята.