"Мамник" - Васил Попов (Ревю)

Заглавие: "Мамник"

Автор: Васил Попов

Издателство: Ерове

 

Платформа: Storytel

Прочетено от: Владимир Пенев

 

Брой страници: 670

Година: 2021

Да ви призная, първоначално нямах никакво намерение да слушам "Мамник", не за друго, а защото идеята за аудио сериал ми се струваше много времеемка. През последните години не ми остава много време и възможност да слушам аудиокниги, защото по една или друга причина дъщеричката ми е често покрай мен, а повечето книги просто не са подходящи още за нейните уши. Така че си открадвам по малко време през седмицата, но определено недостатъчно за единадесет серии по час и половина всяка. После "Мамник" излезе на хартия и вълнението в интернет стана още по-голямо. Няколко книги от български автори в последните години са предизвиквали такъв повсеместен интерес и повечето от тях не успяха да ме заинтригуват особено. В такива случаи подхождам малко по-предпазливо. В крайна сметка реших, че ще го чета на хартия. И преди да си я поръчам за лятото, пуснах ей така да чуя една глава в Сторител. 

И за има-няма и месец я изслушах. Така и не стигнах до книжното тяло. Историята вътре е разказана с много желание и хубав ритъм. Диалозите също ми харесаха, не са сухи или претрупани. Репликите и действията на героите се случват естествено и непринудено. А напрежението се натрупва на равни темпове със заплитането на мистерията. Няма да бъда много разточителна. Повечето от вас вече познават сюжета. В трънското село Вракола започват да се случват странни неща. Хора изчезват, други се събуждат с необясними рани по тялото си, хората говорят, плашат се, някой се надсмиват над измислиците, а за капак на всичко действието се развива на фона на вече разразилата се ковид епидемия. 

Имаше някои дребни неща, които ми се сториха малко натрапени в сюжета, макар че разбирам тяхното присъствие. Например, част от миналото на Божана. Харесва ми това, че тя слуша рок и метъл музика и че това е средство да се подсили нейната изолация от съгражданите й, да подплати с факти, защо образът й остава толкова самотен и се превръща в аутсайдер сред своите. Разбирам я, самата аз израснах в тийнейджърските си години с музика, която мнозина около мен не оценяваха, разбира се, в не чак толкова екстремен сценарий като този на Божана. Но въпреки всичко този пласт ми се стори много преекспониран. Смятам, че останалите парчета от миналото й заедно със споменаването на това, бяха и са напълно достатъчни, за да изградят пълноценно персонажа й, както и да обяснят защо се е превърнала в човека, който е, в началото на книгата. Също така ми се стори малко съшито с бели конци колко бързо и естествено се развиха нещата между нея и Лазар, при положение че именно заради миналото си Божана има известни проблеми с доверието и аутсайдерска аура и защитна стена. Да не говорим, че и Лазар си носи своя багаж от миналото. Но предвид, че "Мамник" гравитира предимно в хорър/фентъзи жанра, не смятам ни най-малко да подлагам на съмнение и анализ всяко движение на главните герои. Още повече че съм страшно доволна от книгата. Като цяло всичко вътре беше добре балансирано и всеки от ключовите елементи получи нужното внимание от автора. 

Например, ситуацията с ковид епидемията беше много внимателно и адекватно въведена, без да се натрапва или омаловажава и беше активен фактор по време на цялото действие, който има значение за развитието и резултата от някои важни сцени. Хареса ми и това, че историята в миналото този път за разнообразие не се фокусира върху петвековното османско владичество, а върху периода след Първата световна война и последвалия я Ньойски мирен договор, както и съдбата на Западните покрайнини. Много, много ми хареса това, че емоциите бяха добре уловени и предадени чрез героите. Имаше някои откровено зловещи сцени с мамника, които ме накараха да потръпна - нещо, което ми се случва рядко. Имаше и някои много милни и красиви емоционални моменти, на отдавна чакани срещи, на откровения, на признания, на стаена болка, на отрицание, на облекчение. 

Изобщо Васил Попов разказва много хубаво и интересно, непретенциозно, като на приятел, който не е виждал отдавна. Без излишни завои и увъртания, просто разказва. А на мен ми беше приятно да чуя тази история. Прочитът на Владимир Пенев беше абсолютен удар в десятката впрочем - от хрипкавия глас на стария Волен, през свежата интонация на младите герои, до баса на някои по-възрастните.

Много неща се изписаха за тази книга, и хубави, и лоши. Всеки има право на мнение. Всеки вижда нещата по-различен начин. Аз я харесах, беше увлекателна и интересна. Има разни пропуски в сюжета, фактологията и естествената логика на нещата, но не са нищо, на което да не мога да махна с ръка и да подмина. Харесва ми и фактът, че аудиосериалът направи такъв фурор. Определено ще прочета и разказите на Попов, а "Пермафрост" мисля да я изслушам отново в Сторител. 

Адът се отприщва на земята в "Кървави книги" том II

Както вече споменах не успях да се удържа и след Кърввави книги (том I), веднага се прехвърих  на втория том. Този сборник идва от Ада. Баркър е спретнал за читателите си пет разказа и можете да откриете дявола във всеки един от тях по един или друг начин. 

За моя огромна радост ужасът в сборника не отсъства. Баркър не се е отказал от идеята да изследва дълбините на човешкия ужас, за да ни покаже най-тъмните и кошмарни кътчета в съзнанието на индивида.  И се справя отлично с тази задача. 

Много силно начало на сборника с разказа "Ужас", който служи за въвеждане на читателя в света на Баркър. Една кратка разходка в неговото въображение, мимолетен поглед, който да ни покаже в какво се забъркваме. После четем на своя отговорност. "Ужас" е един от трите разказа, които ми направиха много силно впечатление. Три от общо пет. Още една причина да категоризирам подбора на истории като изключително добър.  Още не мога да се отърва от тръпките, които ме полазваха, докато четях. Ще ви загатна малко. Двама млади мъже - студенти, посещаващи общ курс, се ...сприятеляват (доколкото човек може да се сприятели със социопат). И помежду им тегне ужасът. Ужасът от един експеримент, ужасът, който владее най-мрачните аспекти от личността на един човек, ужасът, сграбчил те за гърлото, докато ти бягаш с всички сили от своите кошмари, докато не осъзнаеш, че бягаш на място, а ужасът бавно те поглъща.

Да си призная след толкова силно начало имах малко резерви към остатъка от сборника. Напразни тревоги. силното начало бе последвано от един класически хорър разказ. "Адска надпревара"  е маратон между хора и дяволи. Тук няма да ви липсват тръпки, напрежение и смъртоносна живопис. Баркър ме караше да надничам през рамо, заедно с неговите маратонци, сякаш дяволите тичаха по моите пети.

"Джаклин Ес - последна воля и завещание" е вторият разказ, който ми влезе дълбоко под кожата. Запознайте се с Джаки. Тя е невзрачна, изтерзана, омъжена жена, която  не знае какво да прави с живота си, освен да го прекрати. Докато не осъзнава, че е много по-лесно да сложи край на живота на мъжа си, отколкото на своя собствен. Но не се заблуждавайте. Това не е семейна драма. Джаклин е необикновена жена с необикновени способности, която не смята повече да се крие в миша дупка. Джаклин иска да се научи да използва тези унищожителни сили, които има и нищо не може да я спре по пътя й към себепознанието.

"Кожите на бащите" е типично в стил Баркър. Изкривени, ужасяващи чудовища, които нападат близкия град. Но тук нищо не е такова каквото изглежда. Чудовищата не са просто чудовища, нито хората - просто жертви. Баркър използва доста метафори. Вярно, кървави метафори, но това не променя факта, че дава на читателите си солидна доза тема за размисъл. В интерес на истина си представях, че тои разказ ще завърши сборника. 

Краят на втория сборник не е така зрелищен като първия. Това не му попречи да се вреже в паметта ми, ако не завинаги, то поне за много дълго време. Вероятно защото е препратка към едноименния разказ на по "Убийства на улица Морг" или защото е глътка свеж въздух за читател, който вече много рядко чете криминални истории, да не кажа - изобщо. Не знам. Но  "Нови убийства на улица "Морг" притежава всички нужни качества, за да погълне и пренесе читателя в мрачните години, когато Джак Изкормвача се вихри по улиците, макар и да няма нищо общо с легендарния убиец.

Докато чета се чудя как точно се задействат зъбните колела в ума на Баркър и ми се струва, че не искам да знам. Идеите му са истинска лудост, примесена с отлично изпълнение. Баркър разгръща представата за ужаса във всичките му аспекти така както малцина успяват. Мисля, че да пишеш хорър не е никак лесно. Твърде много неща, за които трябва да внимаваш - балансът между физическото насилие и психологическата настройка, излизането от тясното пространство на профилирания психопат, създаването на недвусмислени чудовища, които излизат извън представите на читателя за такива, артикулирането на извращенията по начин, който да придаде смисъл на деянието, различен от менталната обремененост на психопата и пр. 

Факт е, че Клайв Баркър се справя блестящо с всичко това, създавайки едни неповторими разкази, чиито идеи дъго ще преследват читателите.

Ужасът се излива от "Кървави книги" на Клайв Баркър

Клайв Баркър е откритие за мен. Отдавна в моите представи хорър жанра се изчерпва със Стивън Кинг. Опитвам от време на време по някоя и друга ужасия през годините, но все ми се струват еднотипни, плоски и излишно натруфени. С Дийн Кунц имах няколко добри срещи, но и той не ми е любим. 

Та ето ме сега, мина някакво време и реших да пробвам пак. Няколко пъти ги заглеждам тия "Кървави книги", но все не посягам. До днес, всъщност вчера. Може да се каже, че изгълтах първия том за един ден, което не е чак толкова чудно, имайки предвид, че далеч не е обемен. 

Клайв Баркър има добри идеи, умее да подгрява публиката и разгъва с размах историите си. Сборникът съдържа шест разказа, всеки от които носи различен заряд. Започва с една класическа история за магистралата на мъртвите, в която духовете на насилствено умрели хора и техните насилници нападат екип от живи, който се опитва да засече паранормална активност.  Разказ, в който един от героите, ще се превърне в "Кървавата книга". Детайлостта, с която Баркър описва емоционалното състояние на героите си е хирургчески прецизна, почти доставяща перверзна наслада.

Следва заглавие, което ми грабда погледа още с първото отваряне на книгата: "Среднощният влак за месо". Да си призная тук очаквах малко повече за психологията на серийния убиец и бях малко разочарована , докато не стигнах до сърцевината на разказа, в която се разкрива причината за убийствата в метрото. Нещата вече си пасваха. Баркър е пропуснал стандарния подход, защото касапинът от метрото не е като другите серийни убиици. Той не убива, за да задоволи някаква лична нужда или копнеж, а защото...Всъщност ще ви оставя сами да разберете защо. По-забавно е.

И като говорим за забавно, следващият разказ е това, което най-малко очаквах от този сборник - забавен. Е, разбира се, по един доста психо начин. Но все пак не мога да отрека, че "Джак и Плямпалото" по-скоро ме забавляваха, отколкото да ме ужасят. И как няма! Низш демон получава задачата да пречупи своята жертва, без да го докосне и с пръст. Ала това се оказва далеч по-трудна задача, когато човекът, който трябва да плашиш се прави, че не забелязва усилията ти. На моменти цялата тази игра на котка и мишка заприлича на добре смазан брак, в който двете половинки отдавна аа престанали да изпитват друго, освен неприязън към партньора си и се опитват всячески да му направят живота черен. 

И ако Баркър е дал на читателя кратка глътка въздух с този разказ, то изглежда лимита на милостта му се е изчерпал и рязко хваща за гърлото със следващия. "Кървав свински бут" е една  същевременно доста клиширана и заедно с това нетрадиционална история. Не съм съм сигурна как постига това полярно чувство, но се е загнездило в ума ми. И за да е още по-силен ужасът тук главните герои са деца в изправителен дом и новият им учител, който вярва, че може да ги спаси от това, което ги заплашва. Наивно, нали? Все пак това са  "Кървави книги".

"Секс, смърт и звездн блясък" е втора глътка въздух в сборника, макар че вероятно малцина биха я определили така. На този разказ не му липсва нищо ужасно - има си мъртви, има си кръв, има си страхотии, има мистерия и напрежение. И все пак носи различен заряд от останалите в книгата. Не знам защо в главата ми се върти една реплика от филна на Гай Ричи за Шерлок Холмс "Когато мъртвите станат от гробовете, живите ще заемат местата им".  Тук истината не е далеч от тези думи, ала разковничето е другаде. Една отдавна починала актриса, ще се изправи от мъртвите, за да изиграе главната роля в представлението, което е щяло да бъде нейната лебедова песен. Едно необикновено и малко страховито представление ще изнесе затварящият врати театър "Елизиум", затова се настанете удобно и четете.

Стигаме до последната спирка "В хълмовете, градовете" е наистина достоен завършек на един такъв сборник. Въпреки че не ми е любимият. Няма как да ви говоря за този разказа, без да разкривам сюжета му. Така че ще ви кажа само, че ако досега сте мислели идеите на Баркър за странни, почакйте да видите какво ви е приготвил тук. Обещавам ви, че ще има много, много, наистина много кръв. 

Ако сте любители на жанра, вероятно вече сте чели Баркър. Ако случайно все още не сте, прочетете го, няма да съжалявате. Не съм убедена, че ако не сте любител на жанра, това е вашето четиво, но би си заслужавало като експеримент. 

И като казах експеримент, снощи отворих втората книга и не заспах докато не стигнах до последния разказ. А тя започва с един много интересен експеримент.

Български комикс-артист рисува графичната новела Stephen King's N.

Графичната новела по едноименния разказ на Стивън Кинг от сборника "Малко след залеза" е рядко срещано артистично и бих дипълнила оригинално и интересно решение. По молба на Марк Гугенхайм с комикса се заема българския художник Алекс Малеев, вдъхвайки на историята живот. Стилизацията, която използва Малеев за комикса, създава напрегнато чувство за реализъм, а героите сякаш изпълзяват от гланцираните странци живи от плът и кръв. Този избор в комбина с таланта на Кинг създават една много витална картина в ума на читателя. 


Не съм почитател на комиксите. Всъщност не знам, дали съм почитател, никога не съм чела комикс, ако не се броят детските списания "Мики Маус". Винаги ми се е струвало странно да се осланям на нечие чуждо въображение, когато чета, вместо сама да градя образите на героите в главата си. Но трябва да призная, че не изпитах чувство на непълноценност, четейки графичната новела. Напротив - рисуваните панели засилиха ефекта на напрежението дори повече.

Четейки оригиналния разказ по-късно нямаше как да избягам  от референциите към комиска и образите, които Малеев закодира в ума ми. И вместо това да ме подразни (особено добавените епизоди), както обикновено се получава, осъзнах че работата на Малеев допълва и изпълва по прекрасен начин творчеството на Кинг. 


Мрачните краски, хубавите и лошите числа, обсесивното състояние на героите ме караха да надзъртам бързо и плахо зад гърба си докато четях. И не е като да не ми мина през ума да подредя в кръг разхвърляните играчки на дъщеря ми по пода късно през нощта, когато всички заспаха, а аз останах сама  с проклетите камъни от нивата на Акърман. 

Документалният стил на новелата - разхвърляните писма, изследвания, папки с досиета на пациети и записки, придава допълнително плътност на историята. Открояват се няколко пасажа с по-дълъг текст вмъкнати като писмо или статия от вестник, затрупани от други предмети и документи върху масата, което изглежда добро и ненатрапващо се решение по отношение на детайлността, с която Кинг пише. 
В изданието ще откриете кориците на новелата преди тя да бъде събрана в едно, както и някои от предварителните скици на сториборда на Алекс Малеев.

"Stephen King's N." е приятна изненада за всички фенове на Кинг, а също и за феновете на комиксите у нас, прекрасна възможност за едните да изследват територията на другите и обратното, да опитат нещо ново и да се докоснат до световнопризнатия талант на Алекс Малеев.

Красота, страх и смърт в "Градината на пеперудите"

Прелестната корица на "Градината на пеперудите", излязла под логото на Издателство "Милениум", ще ви каже всичко, което трябва да знаете за тази книга. Но ще я усетите истински, едва след като заторите и последната страница, гарантирам ви. 

Бях със смесени чувства, когато реших да я чета. Не съм в настроение за тежки книги, но се радвам, че все пак посегнат към нея, защото в тази книга се крие много, ужасно многого повече от това, което се вижда на повърхността.

Смразяваща и едновременно с това пленителна история. От момента, в който отгърнах първата страница, не можах да се откъсна от нея, докато не затворих и последната. 

Градината на пеперудите е красиво и ужасяващо място. Градинарят е социопат, които отвлича млади и красиви момичета, за да ги превърне в пеперуди за своята градина. Първото нещо, което се случва, когато се събудиш в Градината е да получиш своите крила от него. Когато прелестната и смразяваща кръвта татуировка е завършена, идва и първото изнасилване. Като дългоочакван удар с камшик. Знаеш, че ще те заболи, но когато изплющи в гърба ти, все пак те изпълва ужас, какъвто не си и сънувал.

Не знам, дали бих могла да ви опиша животът в Градината. Безкрайните дни, изпълнени с отчаяние. Не знам, дори кое е по-страшно - надеждата, че може би нещо ще се промени и ще се измъкнеш от този ад или пълната й липса, която смазва живецът в теб. Ужасът от очакването на поредното посещение на Градиняря или още по-страшно, на неговия син - Ейвъри, който изпитва истинско удоволствие от това да наранява и унижава физически и психически Пеперудите на баща си, очакването на поредното изнасилване или пълното безразличие, граничещо с обреченост и смърт. Страхът от това да се привържеш към някое от момичетата, споделящи съдбата ти, защото ще разбиеш сърцата им когато някой ден Градинарят дойде за теб, когато настъпи последния ти ден в Градината или тъгата по някоя от изгубените Пеперуди. Не знам, кое е по-ужасяващо. Градинарят, който отвлича момичета, осквернява тялото, душата и ума им или това, че той искрено вярва, че ги обича, милее и се грижи за тях, като за свои пеперуди и дори и в смъртта им, той смята, че ги почита и съхранява с искрена нежност и любов.

Това е една история, в която противоположностите се сблъскват и сливат постоянно. Когато загубиш почва под краката си, когато бъдеш изкоренен от живота си и затворен на това обречено място, колебанията стават част от ежедневието ти, страхът и ужасът от случващвото се и от очакването на още по-черното бъдеще те превръщат в друг човек, в сянка на това, който си бил преди

Градината е прекрасна и просторна - водопад, скали, пещера, езеро. В къщата не липсват удобства. Момичетата имат дори библиотека и 24/7 готвачка и медицинска сестра. Това е другата крайно извратена нишка - Лорейн е една от първите Пеперуди на Градинаря и единствената надживяла 21 години, единствената, която се е влюбила в него и сега гасне, заради повехналата си младост, защото не е достатъчно свежа и красива, за да бъде все още една от неговите пеперуди и да заслужи своето място във витрината. Лорейн се превръща в жертва на Столкхолмския синдром - привързва се към своя насилник и макар Градинарят да й гласува пълно доверие. което и дава перфектната възможност да помогне на момичетата, тя дори и за миг не се замисля за тази възможност.

В Градината нямаш друга самоличност, освен тази която ти даде Градинарят.

Животът тук е кратък. Когато пеперудата навърши 21 години, Градинарят идва за нея, а на следващата сутрин, другите пеперуди моят отново да я видят - съхранена във витрината. Тези момичета знаят, че има само един начин да напуснат Градината - витрината и живеят всеки ден с тази обречена мисъл. И въпреки всичко, въпреки изнасилванията, въпреки, нервните сривове, въпреки отчаянието и лудостта, те са семейство - смеят се, обичат се, подкрепят се, тъгуват една за друга и обичат живота, колкото и скапан да е. 

"Градината на пеперудите" не оставя привкус на надежда по небцето след последната страница. Не, животите на тези момичета са унищожени безвъзвратно. Но Дот Хъчисън не те оставя и смазан и омаломощен, както очаквах. Разказва една смразяваща и опияняваща история, която надниква дълбоко в съзнанието на похитител и жертва, изследва поведенческите модели на пленничеството и развитието на едно малко общество, заставено да живее при екстремни условия. История, която със сгурност ще достигне до вас, ще ви вкопчи в примката си и няма да ви остави безразлични.

Колко силно желаем неизживените си спомени?

"Неизживени спомени" е моето завръщане в света на хорърите на Кинг. Мина доста време, откакто четох някоя от страхотиите му. Не мога дори да си спомня коя е била последната. 
Това е раздялата на автора с Касъл Рок. И когато завесата накрая пада тежко, аз съм готова да оставя жителите му на тяхната съвест и въпреки всичко някак си знам вътрешно, че ще бъдат добре. Научили са си урока, защото тази история беше точно това. Урок. Възпитание на чувства, на ценности, на човечност. 

Когато мистериозният господин Гонт отваря своя магазин в затворената верига на малкото градче, жителите му без да провяват прекалено явно и умишлено любопитството и приветливостта си, все пак се стичат привлечени като магнит от загадъчния магазин и още по-особеният му собственик. И търговията започва. В магазина има за всекиго по нещо. Господин Гонт с лекота намира по един неизживян спомен за всеки от жителите на градчето. Нима не носи всеки от нас тази сантименталност от миналото си. Любимата въдица, с която е ходил на риболов с баща си или специална фотография на Краля, която ни връща в младините ни, когато сме били още диви, ненаситни и безсмъртни.


Всеки носи своя незабравим спомен, своето безценно изживяване, което къта в сърцето си до живот. 
Тъкмо тези дълбоко стаени желания се оказват гибелни за жителите на Касъл Рок. Какво сме готови да пожертваме, за да сбъднем най-съкровените си мечти? Или поне тези, които смятаме, че са такива, защото не всичко е такова, каквото изглежда в света на Кинг. Готови ли сме да плюем на най-важното в живота ни, на ценностите си, на семейството си, на идеалите си, за да сбъднем най-жарките си желания? Каква цена бихме платили?
И макар Кинг безкомпромисно да изважда на сцената най-лошите черти на своите герои и да изобличава безмилостно делата им, той винаги посява и лъч надежда, за да разсее непрогледната чернота на злото. Там насред цялата безнравственост, жестокост и жлъч вирее едно стръкче чест и достойство, гъвкаво и издръжливо. И дори когато сланата успява да го попари, отново се намира, кой да протегне ръка и да го спаси.

С характерната за него прямота Кинг разравя с перото си до корените на човешката душа и гравира дълбоко в сърцата на героите си съкровени  чувства, страсти и мисли, каквито всеки от нас носи. Изкарва на яве най-силните ни желания и емоции, поставя ги на сцената в момента, в който вече стават неконтролируеми и стихията им не може да бъде спряна, а трябва да бъде изживяна, почувствана. И макар по същество на книгата да не й липсват фантастични елементи, нивото на което Кинг изгражда емоционалните връзки между героите си, съответства напълно на реалността. 

За пореден път се убеждавам колко добър познавач е Кинг на човешката душа и най-скритите й кътчета. А начинът, по който пише, въвлича читателя на сто процента в историята, постепенно завихря ураган около него и накрая го хвърля в окото на бурята, за да го остави задънах от напрежение и дълбоко удовлетворен.

На какво си готов, за да спасиш сина си?

"Клетка" започна като обичайната зомби апокалиптична история, като още на 5-та страница Кинг те хвърля сред разярените зомбита, които се нахвърлят върху невинни хора в закусваляната, където до преди броени секунди (редове) са си пиели спокойно кафето и са си хапвали палачинки с кленов сироп. И ей така изведнъж настава хаос, разни хора нараняват други хора, а някъде не толкова в далечината избухват експлозии с неясен произход. Главният герой Клей - художник, оставил почти разбитото си семейство за няколко дни, за да сключи сделка, която се надява да му помогне да си стъпи на краката и да се опита отново да построи това, което двамата с жена му са разрушили през годините. 

Но както винаги става при Кинг, нищо не е такова каквото изглежда на пръв поглед и книгата са зомбита се оказва нещо далеч отвъд класическата идея на тези истории. 

Едно от нещата, които правят книгите на Кинг толкова четаеми е именно искреният и топъл поглед, с който първо скицира, а после и дорисува героите си - без да хиперболизира, без да идеализира. Те са просто хора, които се борят със собствените си проблеми, докато се опитват да се преборят и с препятствието, което основната сюжетна линия е изсипала на пътя им. И някак си тази вътрешна борба се превръща в техният начин да се справят с останалия побъркан свят. 
Обичам начина, по който Кинг гледа на семейството. Дори когато неговото семейство се разпада, Клей не мрази жена си. Някъде в себе си продължава да я обича, да мисли топло за нея, да си спомня хубавите неща, но без да омаловажава лошите, без да си затваря очите за тръните, които са разкъсали семейното им щастие. Кинг успява да придаде на героите си нещо, което на нас самите доста често ни липсва, а толкова много искаме да имаме - способността да видим реално ситуацията, дори и да я пречупим през емоциите си, да погледнем монетата и от двете страни, без да оставаме слепи за хубавото и лошото, защото винаги вървят ръка за ръка и всеки от нас решава, как да ги приеме, как да гледа на тях и как да постъпи след това.